Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (16)

15.

Ахеос се отпусна по гръб върху балата със сено и затвори очи. Не беше сигурен какво точно става, но знаеше, че е нещо лошо.

Онова бръмбарородно момиче, Челядинка, току-що го бяха извели от къщата заедно с някакъв непознат от Федерацията. Двамата очевидно бяха пленници, а около тях имаше цяла глутница от войници с лъскави брони на черни и златни ивици. Чуваше ги как блъскат овързания човек водно конче, подиграват му се и се хвалят колко много като него са убили.

Ахеос не знаеше много за войните, които беше водила Федерацията. Можеше да изброи всички големи конфликти на своя народ за последните хиляда и петстотин години, но съвременната история не беше силното място на жителите на Тарн. „Вечно водим стари битки.“ После отхвърли гневно мисълта.

Имаше кинжал, но беше ранен. Не знаеше дали ще може да полети. В снощната битка беше загубил лъка и колчана си. Лъка беше изпуснал, когато арбалетната стрела го намери над кариерата. Колчана беше захвърлил сам, за да не му се пречка в бягството. Бягство, което го беше довело до съмнителното убежище на тази конюшня. Но не за пръв път убягваше на бръмбарородни войници и щеше да го направи пак, ако се наложи. Бръмбароидите бяха тромави същества и макар някои да виждаха в тъмното почти колкото молецородните, никой не виждаше толкова добре, че да види него.

Надникна през една цепнатина във вратата на конюшнята и видя, че водното конче е на колене и войниците го дърпат грубо да се изправи. За пореден път.

Наскоро пак беше имало война. Молецоидите знаеха това-онова за нея, къде чрез агентите си, къде чрез далечно пророкуване. На изток вилнееше някакво ново племе, но то не представляваше интерес за молецородните от Тарн, които си имаха свои битки. „Битки, загубени отдавна…“

Идеше му да изскочи от конюшнята, да се издигне във въздуха, да размаха кинжала и да изплати дълга си. Молецоидите не бяха побъркани на тема чест като богомолкородните. Нищо не ги спираше да нарушат обещание или да оставят обида без последствия, ако обстоятелствата го налагаха. Но винаги го правеха с пълното съзнание, че сами са решили да обърнат гръб на нещо важно. Сега Ахеос искаше да се намеси, но ситуацията го принуждаваше да обърне гръб. Не беше в състояние да помогне на момичето.

„Пък и тя е само един бръмбароид.“ Но тази мисъл не му помогна. Тъкмо напротив, засили желанието му да й помогне, да й покаже, че нейните хора нямат монопол над безкористната доброта. Чувстваше, че по някакъв странен начин репутацията на цялата му раса е поставена на карта.

В двора се бяха изсипали още войници, а един, който явно им беше началник, издаваше заповеди. От групата се отдели отряд, който се върна в къщата, другите поеха нанякъде.

Ахеос оголи зъби. „А ако действам сега, тогава какво?“

И както винаги, бръкна в кесията си да извади костите. Станало му беше навик да се съветва с тях, особено когато беше отрязан от своите хора. Добри или лоши обаче, поличбите никога не бяха определящи за решенията му. Ала го караха да бъде по-предпазлив.

Отпусна се на едно коляно и хвърли шепата кости на пода пред себе си. Пророкуването беше съвкупност от елементи — кои символи са отгоре, кои от костите се докосват, кои са сами. Сегашната им подредба не вещаеше нищо добро, но за разлика от някои свои другари Ахеос никога не хвърляше костите повторно. Посланието им гласеше, че ако действа сега, няма да успее. Ако вече беше решил да си пробва късмета, поличбата не би го спряла, но в случая костите само потвърдиха мнението му. Той свали ръка от дръжката на кинжала си.

„Желая ти късмет, бръмбарско момиче. Аз не мога да ти помогна.“ Костите говореха за бъдеще. Ахеос се надяваше това да означава, че момичето ще намери начин да се освободи, преди да е станало жертва на участта, която спохождаше повечето затворнички. Тази мисъл не му понесе добре. „Но аз нищо не мога да направя!“

Каза си, че падне ли нощта, ще се опита да отлети. Тогава би могъл да я потърси — ако преценеше, че дългът му към нея е достатъчно голям, за да оправдае риска. Или просто да отлети право към дома и да забрави за Челядинка Трудан и нейната съдба. Без съмнение наставниците му в Тарн биха сметнали угризенията му за нелепи. Преди пет столетия властта над Равнините им е била отнета в поредица от поражения. Старата власт беше загубила битката с новите оръжия на своите роби. От гледна точка на молецоидите, преди петстотин години революцията беше очертала боен фронт и оттогава до ден-днешен те водеха идеологическа война.

Затова Ахеос изчака търпеливо войниците и пленниците им да си тръгнат. Чакаше и наблюдаваше. От време на време по някой патрул от бръмбарородни обикаляше двора, но никой не се сети да погледне в конюшнята, а и да бяха погледнали, нямаше да го видят сега, когато силата му се беше завърнала.

Небето постепенно притъмня, а тъмният силует на планината скри преждевременно слънцето. Ахеос се разкърши. Раната на хълбока му се обтегна болезнено. Реши, че сигурно би могъл да се справи, да прелети поне част от разстоянието и да се скрие някъде в планинското подножие далеч от кариерата. Изчака да се стъмни, измъкна се от конюшнята и застина на място.

Някакъв човек пресичаше двора пред къщата. И този беше бръмбаророден. Ахеос стоеше неподвижно в сенките на конюшнята и мъжът не го видя. Беше едър бръмбароид с широка талия, облечен в изтъркани кожени дрехи като повечето машинни жреци на расата си. Потропа тихо на вратата. После се огледа и погледът му се размина на косъм с Ахеос. Молецородният беше приятел със сенките, а и усещаше, че бръмбароидът се оглежда за нещо друго, очаква нещо повече. Преди вратата да се отвори, мъжът хвърли продължителен поглед в посоката, от която беше дошъл.

— Да? — чу се тънкият глас на слугата.

— Елиас Продан вътре ли е? Трябва да говоря с него — каза едрият мъж.

— Ще проверя, господине. От мините ли идвате?

— Не. Кажи му, че го търси Стенуолд Трудан.

Слугата очевидно знаеше името, защото застина за миг, а после побърза да се шмугне в къщата, изричайки в скороговорка:

— Ще кажа на господаря.

Вратата се затвори. Стенуолд Трудан се огледа отново. Личеше си, че е на нокти. Явно нещата не се развиваха според очакванията му.

„Стенуолд Трудан?“ Споменът връхлетя молецородния с известно закъснение, но и с голяма сила. Ами да, тя го беше споменала — името на чичо й, който преди време бил излекуван от молецороден. А и нейната фамилия беше Трудан, нали? На Ахеос бръмбарските фамилни имена му звучаха еднакво — Трудан, Продан, Ко̀вач, все от този сорт. „Но май наистина беше Трудан…“

Ето че се изправяше пред още един избор. Ахеос разкърши рамене. Ако можеше да лети и нещата тръгнеха зле, щеше да избяга лесно, но ако не можеше…

Вратата се отвори пред плещестия бръмбароид. Ако Ахеос се раздвижеше сега, щеше да се разкрие — щяха да го видят и слугите, и пазачите.

Въпреки това се раздвижи, бърз като мълния, и отвори уста да извика.

А после нечия ръка го дръпна силно за яката отзад, изви я и едва не го задуши. Под брадичката му цъфна връх на блещукащо острие.

 

 

Синон я беше пратил на кофти място — лъхаше на беднотия и враждебност, точно както я беше предупредил главатарят на Половинковата къща. Тиниса не сваляше и за миг ръка от дръжката на рапирата си. Имаше чувството, че я следят стотици погледи от всички посоки. Тук тя беше чужда и нежелана, факт, който местните не си правеха труда да крият.

Накрая забави крачка и вдигна монета във въздуха пред себе си. Държа я така известно време, докато едно мухородно момче на дванайсетина години не се престраши и не дотича при нея. Имаше кинжал на кръста си и ръката му лежеше на дръжката, имитирайки собствената й стойка, а очите му я гледаха храбро от долу нагоре.

— Какво искате, госпожице? — попита момчето. Очите му току се стрелкаха към монетата, макар да беше само керамична тритинка.

— Скуто търся — каза тя и видя, че името му е познато. — Къде е той?

Момчето облиза устни, после посочи към една колиба, която не се различаваше по нищо съществено от останалите. Тиниса пусна монетата в шепата на момчето и го задържа с жест, преди да си е плюло на петите.

— Ще ти дам още толкова, ако му кажеш, че съм тук. Кажи му, че повереницата на Стенуолд го търси. Запомни ли?

Момчето кимна и тя го удостои с усмивка.

— Браво, ще стане пратеник от теб. Хайде бягай.

И момчето хукна към бараката. Очите продължаваха все така да я следят — откъм сенките между сградите, откъм тесните пресечки. Претегляха я, чудеха се дали си струва риска да й направят „митническа проверка“. Тя на свой ред излъчваше презрение, толкова всеобхватно, че дори не си правеше труда да отвръща на погледите им.

След миг момчето се показа на прага на бараката и й махна да се приближи. „Започва се.“ Синон като нищо можеше да й е устроил капан. Главатарят на Половинковата къща беше преди всичко бизнесмен, а бизнесът иска жертви и той несъмнено би пожертвал Тиниса, макар и неохотно, ако сметнеше, че отказът й да работи за него застрашава организацията му. Напрегната отвътре и спокойна отвън, Тиниса тръгна напред, сякаш целият свят беше в краката й.

Някакво същество излезе от бараката. Покрито беше с наметало в огромната си част, но релефът му навяваше мисли за контрабандист, който крие насекоми под плаща си. Лице, което в първия миг Тиниса взе за театрална маска, я зяпаше злобно. В деформираните си ръце привидението държеше арбалет. Тиниса се зачуди дали би могла да избегне първата стрела и да го нападне преди да е презаредил. Реши, че навярно би могла…

Зад него…

Зад него стоеше Тото и я зяпаше. Като го видя, Тиниса буквално се разтрепери от облекчение. Фактът, че някой от приятелите й е оцелял в този алчен град, й се струваше невероятен. Досега не си беше давала сметка колко слаби са били надеждите й да ги открие живи и здрави.

— Тото! — викна тя и понечи да се втурне към него, но грозникът вдигна заплашително арбалета си.

— Я да не мърдаш — извика той. — Нито крачка, инак ще си имаш работа с тоз красавец, дето го държа.

— Тото, какво става? — попита тя. Пристъпила беше крачка напред, а ръката й се върна инстинктивно върху дръжката на рапирата. Грозникът стреля без повече предупреждения и тежката стрела се заби в спечената пръст пред краката й. Тиниса се напрегна, готова да нападне, но незнайно как арбалетът вече беше презаредил и в улея му проблясваше нова стрела.

— Питай я — тросна се на Тото грозникът и приятелят й преглътна шумно.

— Тиниса — извика той иззад мъжа с арбалета. — Как се казваше твоят противник в мача ни срещу „Раковината“?

— Какво? Тото, какви ги дрънкаш?

— Много е важно да ми отговориш, повярвай ми — настоя той. — Тиниса, моля те. — Междувременно грозникът с арбалета се напрягаше все повече. Сметките й как ще го намушка преди той да е презаредил отдавна не бяха актуални.

— Бих се срещу Селадорис — отговори навъсено тя. — Ти се би срещу Адакс от Тарк и завършихте наравно. Счупи му носа. А сега ще ми кажеш ли какво става?

Облекчението и на двамата беше очевидно. Грозникът наведе арбалета и отпусна тетивата. Тиниса тръгна предпазливо напред, а Тото забърза да я посрещне. Стори й се, че се кани да я прегърне, щото нали бяха приятели, които са се изгубили, а сега се намират, но в последния момент смелостта му изневери и той се задоволи да й подаде ръка.

— Толкова се радвам, че си добре — възкликна той. — Чувствах се ужасно… задето те зарязах там.

— Зарязахме се взаимно, всичките — каза тя. — Да се надяваме, че Салма и Че са се справили поне толкова добре, колкото ти и аз.

Той увеси глава, макар в думите на Тиниса да нямаше и грам обвинение.

— Това — той посочи грозника — е Скуто, човек на Стенуолд.

Отблизо Скуто изглеждаше дори по-зле, отколкото от един арбалет разстояние. На всичкото отгоре се хилеше похотливо.

— Влизай, влизай — покани я. — Бая имаме да наваксваме с теб, моме.

 

 

— Не разбирам — промълви тя, след като я зашеметиха с историята за смъртта и необяснимото възкресение на Болуин.

— Срамота. Аз пък реших, че ще схванеш на секундата, щото си паякородна и прочие — захили се Скуто. — То това си е по вашата част, нали, да се разхождаш насам-натам под чуждо лице.

Тя го стрелна с кисел поглед, но резултатът от усилията й беше колкото от плюнка срещу вятъра.

— Откакто се помня, живея в Колегиум, така че не съм в крак с последните козметични моди в Селдис.

Скуто вдигна рамене.

— Не е голяма загуба.

— Но все пак разбираш защо те питах онези неща, нали? — вметна Тото.

— Май да. — Тиниса огледа намръщено множеството механични неща, които загрозяваха интериора. — Тук сигурно се чувстваш като у дома си, Тото. Направо в свои води.

— А с теб какво стана? — попита той. Тиниса отвори уста да му разкаже за… за Половинковата къща, за гангстерите, за убийствата. Макар и само за секунда се почувства горда от всичко, което беше постигнала след последната им среща.

Но после го погледна в лицето и си спомни кой е той, коя е тя и откъде идваха. В Колегиум престъпниците не се хвалеха с делата си, а ги пазеха в тайна. В Колегиум законът беше над всичко и убийците не се разхождаха спокойно по улиците.

— Ами оцелях — отвърна тя. — По един или друг начин. Е, къде са Че и Салма?

— Най-достоверна изглежда информацията, че са отседнали при някакви роднини на Стенуолд — каза Скуто.

— Но аз ги търсих там и ми казаха… — Само че го беше казал Синон, разбира се. Тиниса не ги беше питала лично. Може би в крайна сметка Синон наистина я беше излъгал.

— Че не са ги виждали, да — довърши вместо нея Скуто. — И на моите момчета са пробутали същото.

Тиниса кимна с облекчение.

— Само че аз открих очевидци — продължи Скуто, — които са мернали млад мъж с крайно екстравагантна роба и жълта кожа да влиза в къщата. Гаранция няма, но описанието май пасва на вашия човек, още повече, че с него е имало бръмбарородно момиче с боядисана коса. Онези обаче твърдят, че не са ги виждали.

— Може би просто ги е страх осите да не ги намерят — предположи Тиниса.

— Е, Стенуолд ще стигне до дъното на историята, това поне е сигурно. — Тази перспектива, изглежда, не го радваше особено.

— Стенуолд? Той тук ли е?

— Пристигнал е в Хелерон днес — потвърди Тото.

— Неколцина от моите момчета се срещнаха с него на обичайното място и му казали кое как е — обясни Скуто. — Исках да дойде тук, но той прави нещата по своя си начин, както винаги. Разчита на мен само защото още не е измислил начин да бъде в два града едновременно. Тръгнал сам да задава въпроси, така че нямам представа къде е в момента.

— Но… Осоидите го търсят под дърво и камък — изохка Тиниса.

— Да не би да не го знам? — наежи се Скуто. — Да не би аз да съм го пратил да си вре бръмбарския нос из целия град? И най-лошото е, че той също го знае. Но… това е положението. Напоследък никой не се вслушва в здравия разум. — Изкриви лице в гримаса, която оголи дългите му жълтеещи зъби. — Така че ще трябва да се оправя сам някак.

На вратата се потропа тревожно. Едно момче — всъщност същото момче, с което Тиниса беше говорила по-рано — подаде глава и извика:

— Скуто, някой идва. Някой много голям и тежък.

— Стенуолд? — предположи Тиниса.

— Ще му кажа аз какво мислиш за него. — Скуто грабна отново арбалета си и го зареди. — Не. Дъртия Стен го познават по тия ширини. — Скуто надникна през един от закованите наполовина прозорци на бараката. — Мамка му. Скорпионороден, при това от най-големите.

— Скорпионороден? — Тиниса надзърна предпазливо над бодливото му рамо. — Познавам го. — Беше Акта Барик от Половинковата къща. За миг се зачуди дали не са го пратили след нея, но ако Синон искаше да я премахне, имал бе далеч по-удобни възможности. — Нека аз говоря с него.

— Заповядай. — Скуто отвори с ритник вратата и й направи път, все така стиснал в ръка арбалета.

Барик я видя, спря и изчака тя да се приближи. Преметнал беше чудовищния си меч през рамо и върхът на прибраното в ножница острие почти се влачеше по земята. Тиниса знаеше, че може да извади рапирата си преди той да е хванал както трябва своя меч, но ръцете му бяха оръжие сами по себе си.

— Здрасти, Барик — поздрави предпазливо тя. Зад оградата от криви заби лицето му остана неразгадаемо.

— Имам новини за теб. Пристигнаха, след като ти си тръгна.

Тихият му глас едва стигаше до нея и Тиниса реши, че ще трябва да рискува и да се приближи, иначе нямаше да чуе и половината от казаното. Направи две крачки напред, което я вкара в обсега на неговия меч, докато той оставаше извън обсега на нейната рапира. Барик кимна леко, в знак че оценява оказаното му доверие.

— В североизточния лагер има разпродажба на роби. Ходих там по една работа на шефа — поде той. — В една от групите, които товареха за транспортиране, видях човек водно конче от Федерацията. След голямата война на север в Хелерон няма много федерални.

— Роб? — възкликна ужасено тя.

— Може да не е вашият човек, но… — Скорпионоидът махна с огромната си лапа. — Синон рече, че трябвало да ти кажа.

— Благодари му от мое име — отвърна искрено тя. — Кажи му, че когато се срещнем пак, ще съм му задължена, малко.

Той кимна. Точно така се правеше бизнес по тези места.

Когато Барик си тръгна, Тиниса се върна в леговището на Скуто.

— Имаме нов проблем — обяви тя.