Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (10)

9.

— При балистата! Салма! Тиниса! Някой да иде при балистата! — изкрещя Че, а после си даде сметка, че нито единият, нито другият знае какво да прави с нея. Тото тъкмо се вмъкваше изтощен в гнездото със седалките и тя се развика на него. Той я изгледа скръбно, но се обърна и запълзя към оръдието.

Енергиен залп се стовари върху едното крило и проби дупка в леката дървесина. Фиксът се разклати опасно и Че заряза всичко останало, съсредоточавайки се върху контролните уреди.

Тото се добра до балистата. Е, не беше истинска балиста или катапулт, а просто тежък арбалет с помпозно име, но пък беше двойно запънат с два чифта рамене, които осигуряваха на стрелата по-голям обхват и сила. В задния му край имаше лебедка с двойна дръжка и той започна да я върти, изтегляйки яката тетива от оплетени стоманени нишки.

— Дайте ми стрела! — извика през рамо. За миг се уплаши, че дори тази проста задача ще им дойде свръх сили. Тъкмо ругаеше наум всички лишени от Умение раси, когато Тиниса едва не ръгна стрелата в ухото му — леталото се клатушкаше отново, — той я грабна от ръката й и я вкара в гнездото на катапулта.

Осородните ги настигаха. Първият профуча покрай фикса от далечния му край. Около дланите му танцуваха енергийни нишки, очевидно Изкуство на предците, но някаква тяхна си вариация, каквато Тото не беше виждал преди, Войникът изстреля енергиен залп към Че, тя се дръпна инстинктивно и повлече фикса в дълъг завой назад към изоставащите осоиди.

— Махнете го! Някой да го махне от мен! — изпищя Че. Тото се опита да завърти оръдието, но ъгълът му на стрелба не беше достатъчно голям. Отказа се и вместо това го обърна назад към другите преследвачи, двама от които бяха опасно близо. Единият се озова точно на мерника му. В първия миг осородният не разбра грешката си, после лицето му се изкриви в див ужас, но вече беше късно. Тото натисна спусъка. Стрелата се заби в целта от няма и десетина метра разстояние. От силата на сблъсъка мъжът отхвръкна назад, преметна се презглава във въздуха и пропадна към земята. Тото завъртя отново лебедката.

Нов енергиен залп удари корпуса отстрани, точно зад пилотското кресло. Че се сви на кълбо и целият фикс се разтресе заедно с нея. Само че колкото и да се свиваше Че, нямаше къде да се скрие.

— Чук и клещи, някой да направи нещо! — изкрещя тя и погледна ядосано назад към другите.

Салма вече се беше изправил. Оттласна се от корпуса на фикса, разпери несъществуващи допреди миг криле и се стрелна във въздуха като сребристо привидение. Мечът му вече беше изтеглен — страховито на вид оръжие с късо изтънено острие, което беше като продължение на ръката му. Салма летеше успоредно на нестабилния фикс, поддържайки с лекота същата скорост. Описа няколко пируета във въздуха, после се шмугна под търбуха на машината. Че затаи дъх. Чувала го беше да казва, че осоидите са тромави във въздуха, и това й се беше струвало преувеличено. Досега, когато видя как лети той. След миг го зърна отново — издигаше се мълниеносно изпод осоида, който я обстрелваше. Войникът трудно би го забелязал навреме — Салма връхлетя като светкавица и го остави да притиска с ръка кървава рана на хълбока си. Раненият загуби равновесие и пропадна към земята.

Салма намали. Летеше на заден ход наравно с фикса, а после ускори рязко по протежение на машината, описа остър завой около двойното крило и се метна с протегнато острие към най-близкия осороден.

Че впери поглед право напред и прогони от главата си всичко друго, освен машината и как да я откара на сигурно място. Сега най-важно беше да поддържа фикса в хоризонтално положение, а за Салма щеше да се тревожи по-късно. Въпреки това образът на летящия принц с блестящо на слънцето острие се задържа още дълго в мислите й.

Салма си играеше с другия осороден, стрелкаше се около него, нападаше и отстъпваше с бързина и лекота, каквито противникът не притежаваше. А после човекът водно конче изчезна някъде. Осочовекът се завъртя, изпращайки енергийно жило след него, и в същия миг Тото стреля в гърба му толкова силно, че стоманената глава на стрелата проби гърдите му.

Още три силуета танцуваха из въздуха, незначителни до смаляващия се корпус на „Небесен“. За миг Салма се изкуши да тръгне и след тях, да ги покани на танц в небето и да ги свали, ако може. Чуваше ясно гласа на предците си, на загиналите от имперски меч свои сънародници, глас, който му шепнеше да ги последва, да изпробва силите си.

Но не беше сам. Имаше други, за които носеше отговорност. Когато го натовари с тази задача, Стенуолд знаеше, че Салма не е някое наперено хлапе, че има достатъчно опит, за да не става жертва на прищевките си.

Колкото и да беше бърз, Салма трудно настигна фикса, а щом той се затрудняваше, значи осоидите нямаха никакъв шанс да ги догонят. Улови се за едно от крилата, притегли се напред право в ръцете на Тиниса и Тото и освободи Изкуството си. Крилата му потрепнаха и се стопиха. Чак сега усети колко се е задъхал след краткия полет. Беше загубил формата си, срамота. Тиниса го гледаше замислено. По лицето на Тото се четеше единствено облекчение.

— Накъде е Хелерон? — извика той. — Ще стигнем ли дотам с това нещо?

Че се обърна ухилена.

— Вече замерих с компаса — оповести тя. — Ако имаме достатъчно гориво, ще стигнем. Ако не, ще се наложи да походим пеша.

 

 

Приземи фикса на известно разстояние от Хелерон, защото, ако се съдеше по хъхрещите звуци на двигателя, с него по-далеч нямаше да стигнат. Както установи от личен опит, приземяването явно беше най-деликатната част от един полет. Или поне на леталото не му хареса — когато най-после спряха след кратко подрусване през браздите на някаква нива, фиксът беше изгубил половин крило и предните си стабилизатори.

Че си пое треперливо дъх. Най-после на твърда земя. Преживяването беше… мъчително и вълнуващо едновременно. Да стискаш лостовете, докато кокалчетата ти побелеят, да се взираш в синьото небе и да се питаш кога ще ти свърши горивото и още колко разстояние можеш да изстискаш от машината. Щастлива беше, че отсега нататък ще трябва да разчита единствено на собствените си крака. И все пак… по някакъв странен начин й беше харесало. Бръмбароидите може да бяха изящни като каменни блокчета, когато летяха с крилете на Изкуството, но сръчността им с машините понякога компенсираше това.

— Всички добре ли са? — извика тя през рамо. Отвърна й хорово сумтене. Пътниците й се измъкваха един по един от смъртно ранения фикс.

Фермерът, чиято нива бяха съсипали и който скоро дотича да види какво става, им каза, че до Хелерон имало още цял ден път. Не беше прост селянин с мазоли по ръцете, какъвто бяха очаквали да срещнат. Толкова близо до Хелерон дори синовете на земята закачаха по малко от културата на Равнините. Предложиха му останките от фикса като компенсация, а Тиниса набързо спазари транспорт до най-близкото шосе плюс малко провизии и дрехи. Последното, обясни тя, било важно, защото когато стигнат в града, „Небесен“ вече ще е кацнал на хелеронското летище и осоидите ще ги издирват под дърво и камък. Следователно трябвало да се дегизират преди срещата си с Болуин на площад „Милосърдие“.

— Защо смяташ, че Хелерон гъмжи от осородни? — попита Че.

— От осородни може и да не гъмжи, но от техни агенти — със сигурност — заяви решително Тиниса. — Осоидите са имали предостатъчно време да изградят шпионска мрежа в града. Трябва да намерим Болуин възможно най-бързо и след това да минем в нелегалност.

 

 

Хелерон пълзеше на хоризонта като прииждаща черна вълна. Шосето приличаше на двупосочна река от пътници, захранваща ненаситния глад на града за търговия. Имаше ръчни колички и пътуващи калайджии, превити под стоката си; имаше фургони, теглени от коне или от гигантски насекоми, най-често бавни и търпеливи бръмбари, които можеха да теглят товара си цял ден без почивка. Имаше и ездачи, някои на конски, други на насекомски гръб. Ала голяма част от трафика беше механизирана и нищо чудно, защото Хелерон беше центърът на занаятите и блудните му синове рано или късно се връщаха у дома.

Зяпаха града, кацнали върху гърба на огромен зърновоз, който се клатушкаше шумно на шестте си метални крака — приличаше на бръмбар повече и от самите бръмбари. Всички те знаеха, че Хелерон е индустриалният център на Равнините, но никой не се беше замислял какво всъщност означава това. Представяли си го бяха като подобие на Колегиум, но с повече фабрики и без изящните бели сгради на Академията.

А Хелерон се оказа огромен, поне два пъти по-голям от Колегиум, на практика най-големият самостоятелен град в Равнините. Беше огромен и беше мръсен — от какъвто и камък да са били построени първоначално сградите му, сега всички те сивееха под пластовете мръсотия, наслагвали се ден след ден от комините на фабриките и леярните. Дори въздухът беше мръсен, толкова мръсен, все едно гледаш през опушено стъкло. Стотици комини бълваха пушек непрестанно, а тесните прозорци на производствените цехове светеха от нажежените пещи.

Градът беше разделен на две части. Фабриките представляваха комплекси от достроявани, напластени с мръсотия гигантски цехове, истински лабиринти от работилници, складове и депа. Нагоре по западните склонове, където въздухът беше по-чист, се редяха помпозни каменни имения, които разказваха истории за печалбите и загубите на своите собственици. И между тези два гиганта — фабриките от едната страна и именията от другата — живуркаха нагъсто масите. Работническите жилища бяха сгъчкани и по хоризонталата, и по вертикалата, сякаш се ръгаха с лакти за местенце между могъщите флангове на своите господари. И целият този сложен хаос беше прорязан от сребърни нишки — релсите, по които течеше кръвта на Хелерон и които превозваха хора и машини, екипажи и стоки из целия град, до мините на север и към мравешкия град Тарк на юг. На пръв поглед сребристата дантела на релсите беше единственият начин за придвижване. Стените на сградите бяха толкова близо една до друга, че да се провреш помежду им изглеждаше невъзможно.

Подрусваха се на гърба на механичния бръмбар и зяпаха града, който растеше пред тях заплашителен със самите си размери. Дори Тото, този поборник на промишлеността, изглеждаше смутен.

— Как изобщо ще намерим площад „Милосърдие“? — попита той.

— Чичо Стен каза, че е близо до летището… а то е ей там. — От другата страна на разчистен периметър се виждаше белезникавият мехур на „Небесен“. Че заслони очи с ръка. Надяваше се да различи някакви детайли, петънца в черно и златно например, но беше забравила колко голям е „Небесен“. Корабът все още беше твърде далеч.

Навлязоха в града и скоро се убедиха, че дори тук има открити пространства — като геометрия, но не и като атмосфера. Площади имаше, но по краищата си бяха покрити от навесите на безброй сергии, а просеките в средата им гъмжаха от хора. Имаше и улици, тесни и широки, но поне половината се криеха под издадените горни етажи на къщите, които превръщаха улиците в тунели в стремежа си да спечелят още няколко квадратни метра жилищна площ. А там, където между сградите имаше пролуки, имаше и навалица.

— Няма крепостни стени — промърмори под нос Салма. Другите се обърнаха да го погледнат озадачено и той махна с ръка. И наистина, крепостни стени нямаше. Хелеронци явно вярваха, че търговията е достатъчна да ги защити от вражески мераци — или така поне гласеше теорията, изписана с едър шрифт по улиците на града. Свободен, Хелерон беше по-полезен за всички, отколкото би бил в окови за когото и да било.

Тиниса си помисли за мирогледа на злополучния капитан Халрад, за собственическото му отношение към всичко съществуващо. Ако всички оси бяха като него, рано или късно щяха да посегнат на Хелерон, да го вържат на къса каишка и да го смажат в алчната си хватка, докато градът не се стопи до бледо подобие на прежната си сила, подобие, от което никой няма да има полза. Империята на осите, по собствените думи на Халрад, не беше привърженик на взаимната изгода. Империята на осите виждаше само собственост, която да присвои, и врагове, които да смаже.

Четиримата се бяха преоблекли като местни селяни, а Салма и Тиниса бяха с качулки, които да прикриват лицата им. Ако тайнственият Талрик ги чакаше в Хелерон, което беше почти сигурно, то те бяха решени да го затруднят в максимална степен. А страховитите размери на града бяха техен неочакван съюзник.

 

 

Най-сетне Хелерон ги погълна в сянката си. Сградите се издигаха високо и от двете страни, въздухът тежеше от дим и хорска воня. Тук, в предградията, беше царството на онези, които се опитваха да имитират търговията от централните части на града — малки импровизирани пазари, които предлагаха евтина стока с неясен произход, странстващи артисти и шарлатани. И просяци навсякъде. Отряд мравкородни войници (или наемници) набиваха крак в строева подготовка на едно открито място досами града, докато началниците (или работодателите) им несъмнено вършеха своето нейде в пазвите на Хелерон. Оградени кошари рекламираха наличните за продан роби — макар бръмбароидите да не държаха роби и да не допускаха такива на територията на градовете си, в Хелерон всекидневно се продаваха и купуваха повече човешки същества, отколкото в целите останали Равнини.

— Къде ще спрете? — обърна се Че към водача на тяхното автовозило. Той седеше на капрата си малко под тях, на открито като всеки истински водач на бръмбари.

— На гарата при улица „Съдебна“ — отвърна той. — Има голямо депо там, голямо ти казвам.

— Извинете, но да знаете случайно къде се намира площад „Милосърдие“? — продължи тя. Това й се струваше най-лесният начин да се добере до нужната информация, макар че някой опитен агент сигурно би подходил по̀ така към въпроса.

Човекът наистина знаеше — много път имало дотам, но достатъчно било да следват някоя от външните врътки, както наричаше той концентричните пътни артерии на Хелерон, за да стигнат до площада.

— Нема начин да го сбъркате — увери ги водачът. — „Милосърдието“ си има два огромни скелета.

Това прозвуча странно, но по липса на други указания, те последваха неговите. Слязоха от автовозилото и забързаните пълчища на Хелерон ги погълнаха моментално. Че едва не изгуби другарите си, повлечена от устремените нанякъде хора, всеки роб на собствената си цел. Четиримата се скупчиха заедно, стреснати от безумната блъсканица. От едната им страна пълзяха товарни животни, каруци и огромни возила, от другата стените надвисваха над главите им. Разни забързани хора се блъскаха в тях и ги гледаха сърдито, а те стояха безпомощно на едно място, камък в средата на човешката река.

Тиниса им даде знак, че трябва да тръгват, и те се вляха в потока, бутани и ръгани от хора, които крачеха с бързина и целеустременост, каквито не подхождаха на достойния гражданин. Повечето приличаха на работници и дребни търговци. Бяха мълчаливи и намръщени, бързаха по собствените си дела и не поглеждаха встрани. Не след дълго високите стени отстъпиха на редица от малки работилници — обущарница, кроячна, точиларска работилница, кожарско ателие, пълни с мъже и жени, които се трудеха упорито със сериозни лица, без следа от негодувание, но и без усмивка.

Усмивката на Салма също беше изчезнала някъде.

— Не разбирам как търпят собствената си воня — оплака се той, сбърчил нос. — А въздухът… смърди все едно първо си го изгорил, а после си го изпотил яко.

— Нека позная, там, откъдето ти идваш… няма фабрики и такива неща — каза Тото.

— И толкова по-добре — отвърна Салма. — Ние може да си имаме пороци, но тази лудница не е сред тях. Дори не знам дали има име за този порок.

— Хелерон — предложи Тиниса. — Ето ти име.

Тото вдигна рамене, доколкото му беше възможно в блъсканицата.

— Е, аз пък мисля, че… мисля, че е обещаващо. Бих искал да работя тук. Всички промишлени стоки се произвеждат тук. А ти какво мислиш, Че?

Не й беше приятно да охлади ентусиазма му, но все пак отговори без заобикалки:

— Сто пъти предпочитам Колегиум.

— А онова там трябва да е нашият площад — каза изведнъж Салма. Отвъд редицата от еднообразни странноприемници и конюшни улицата се разширяваше в площад. Най-голямата сграда по периметъра му се виждаше ясно дори оттук. Но водачът на механизирания бръмбар беше сгрешил — само един скелет беше очертан с по-светли тухли сред тъмния камък на фасадата. Другата фигура беше на жена, протегнала сурово ръката си към въпросния мъртвец. Площадът носеше името на някогашен приют за бедни, предлагащ убежище на гладните, отчаяните, болните и лудите. Сега сградата беше работилница, където хлябът се заработваше с тежък труд. В Хелерон нищо не беше безплатно.

Салма удари без предупреждение — пръстите му се стегнаха около китката на момче, пъхнало ръка в джоба му. Последва напрегнат момент, защото детето извади нож, а после Че видя, че детето не е никакво дете, а мухороден с детски дрехи. Салма и джебчията си размениха продължителни погледи, после водното конче пусна ръката му и онзи потъна моментално в тълпата.

— Трябваше да повикаш стражата — каза Че.

Салма я стрелна с поглед.

— Животът в Хелерон е достатъчно наказание сам по себе си.

— Тук има адски много хора — въздъхна Тиниса. — Как изобщо ще намерим онзи Болуин?

— Смятай, че вече сме го изпуснали — изтъкна Салма. — Той е очаквал да слезем от „Небесен“, който е пристигнал тук преди… Тото?

— Вчера — предположи той.

— Остава да се надяваме, че ще продължи да идва тук поне няколко дни. Така че хайде да се качим на стълбите на онази голяма сграда. Ще чакаме, а ако не дойде днес, ще опитаме отново утре. Ако и тогава не се появи, ще измислим нещо друго. Какво обаче, идея си нямам.

— Аз имам някакви роднини в Хелерон — обади се Че. — Сигурна съм, че ще си спомня фамилията им, макар че в момента ми убягва. Все някой ще знае къде живеят.

— В краен случай може да прибегнем и до това — кимна Салма. — А сега си отваряйте очите и се опитайте да не изглеждате подозрителни.

 

 

Никакъв Болуин не се появи, а и да е бил там, те не го забелязаха. Хапнаха на крак безвкусна храна от сергията на намусен продавач, а когато смогът се преля в нощ, влязоха в една от странноприемниците с намерение да пренощуват. Уви, цените се оказаха нечувано високи, толкова високи, че общите им финанси не биха стигнали и за сламеници на пода в кръчмата. После Че си спомни, че на идване са минали покрай общежитие на съблюдателите, и те поеха назад по осветените с газови фенери улици. Не бяха единствените окъснели пешеходци. Подминаха няколко стражари с газени фенери и арбалети, но само в онези квартали, където жителите притежаваха богатство, което да се охранява. Другите нощни бродници бяха заети с по-тъмни дела, предимно търговия със забранени стоки, едни предлагаха, други търсеха да купят. Четиримата получиха множество предложения от различен характер, от наслади на плътта, опиати и отвари до дребни бижута, с които настоящите им собственици бързаха да се разделят.

Общежитието, когато най-после го откриха, не предлагаше по-добри условия от странноприемниците, но пък можеха да се възползват от тях срещу разумно дарение и да се наспят, без да ги е страх, че някой ще им резне междувременно гърлата. Съблюдателите бяха благотворителен орден, възникнал в Колегиум и по-късно разпрострял се из целите Равнини като част от хуманистичната философия, завладяла тази част на света преди век, когато добрите дела били на мода, а богатите се надпреварвали да финансират различни обществени инициативи. Благотворителността като начин на живот все още креташе в Колегиум, но в Хелерон за нея напомняха единствено облечените в сиви роби съблюдатели.

 

 

На следващия ден, малко преди обед, Салма откри техния човек.

Редуваха се да стоят прави и да се взират в множеството. Докато един стоеше на пост, другите седяха на стъпалата пред сградата на бившия приют и далеч не бяха единствените. Нямаше просяци обаче. От време на време двама мравкоиди с палки на коланите излизаха от сградата и изхвърляха всеки, който не можеше да докаже платежоспособност с някоя и друга монета. Площад „Милосърдие“ осигуряваше само една форма на благотворителност и тя се получаваше срещу тежък труд.

Салма побутна Че с върха на сандала си. Девойката се беше одрямала и побутването я стресна. Изправи се заедно с другите, а Салма промърмори под нос:

— В далечния десен ъгъл. Какво мислите?

Че се вгледа в указаната посока, но видя само обичайното стълпотворение от хора. Не беше възможно Салма да е различил отделни лица от това разстояние.

— Дайте ми скицата — каза водното конче. Погледна скицирания портрет, после пак вдигна очи към множеството. — Той е. Сигурен съм. Вижте, идва насам.

Другите не го различиха веднага сред навалицата въпреки указанията на Салма. А после лицето му сякаш изскочи на преден план. Мъж с тежка небръсната челюст и коса, отдръпнала се още малко назад в сравнение с образа на скицата. Облечен беше с отворената роба без ръкави, каквато носеха повечето занаятчии и дребните търговци в Хелерон, но дрехата отдолу беше подсилена с кожена ризница и тежък колан. Мъж, който очевидно очакваше да го забъркат в проблеми, а това впечатление внушаваше особен вид надеждност.

— Трябва да идем при него. Той не ни познава — каза Че.

— Оставете на мен — предложи услугите си Тиниса и заслиза с небрежна походка по стъпалата пред сградата. Тръгна през тълпата, без да бърза и сякаш без определена посока, докато не се озова на една ръка разстояние от Болуин. Когато се разминаха, той трепна и се обърна да я погледне. Че предположи, че Тиниса го е дръпнала за ръкава. Паякородната девойка му каза нещо, все едно му се извинява, после той й каза нещо, все едно е очарован от привлекателната млада жена — изобщо нормален неангажиращ разговор между бръмбаророден на средна възраст и хубава девойка от друга раса. Размяната на реплики очевидно се беше оказала ползотворна, защото Тиниса им хвърли усмивка през рамо и тръгна с мъжа към една от улиците, извеждаща от площад „Милосърдие“.

— Тръгваме — каза Салма и тримата слязоха по стълбите. Смесиха се с тълпата и последваха Тиниса и новия й приятел, като се стараеха да не привличат излишно внимание.

След като площадът остана зад гърба им, Тиниса и Болуин се мушнаха под тентата на шивашко ателие и взеха да разглеждат платовете, докато другите ги настигнат. Болуин се оглеждаше постоянно. В колана му беше втъкнат дълъг нож и ръката му току подръпваше робата над него.

— Къде бяхте? — попита настоятелно той. — Нали трябваше да пристигнете с „Небесен“?

— Напуснахме го предсрочно заради общи приятели, които държаха да им правим компания — обясни Тиниса и той изсумтя.

— Значи вие сте новите хора на Стенуолд — подхвърли Болуин. — Каза да очакваме човек от Федерацията и аз не знаех да му вярвам или не. Добре е подбрал хората си, няма що. Идеално се сливате с тълпата.

Салма го изгледа спокойно.

— Мисля, че дори вас заблудих с маскировката си. Пък и вече видях поне десетина от моята раса в Хелерон. Явно сме плъзнали навсякъде.

Болуин сви рамене.

— Е, вие ме познавате, но аз вас — не, а може и да не се наложи да ви опознавам. Ще оставим на шефа да реши това. Кога да очакваме стария?

— И ние не знаем — призна Че. — Каза, че ще дойде тук при първа възможност, но възникнаха… проблеми у дома.

— В Колегиум? И там ли? Е, колелата се въртят и не можеш да ги спреш — каза Болуин и взе да дръгне четината по лицето си. — Хайде да ви махнем от улиците, какво ще кажете? Вървете след мен и гледайте да не изоставате.

Той се огледа, преди да хлътне в тълпата, явно свикнал с хелеронската навалица. Другите обаче трябваше да си пробиват път с лакти и рамене, за да не изостанат.

— Адски дружелюбен, нали? — измърмори под нос Че.

— Работата, с която сме се захванали, май не насърчава новите приятелства — отвърна Тиниса.

Болуин скоро ги изведе от улицата. Свърна в тясна алея, обточена с редици от малки магазинчета. Клиенти нямаше, а и продавачи почти не се виждаха. Бръмбаророден старчок ги проследи с поглед от прозореца си, стиснал в шепи глинена лула; по-надолу облечен в стари дрипи мухороден ровеше в кош с по-нови дрипи. Усещаше се възкисела миризма на гнило, която надвиваше дори обичайната хелеронска воня.

Водачът им току поглеждаше към тях, спираше да се обърне назад, после продължаваше отново. Че си помисли, че поведението му е повече от подозрително, но пък напоследък беше стигнала до извода, че расата й определено не е създадена за шпиониране. Което я караше да се чуди какво ли е преживял чичо й, за да се хване с подобна дейност. Или Болуин, в този ред на мисли. По каква ли пътека го е отвела съдбата, за да стигне до тази тясна уличка с четирима пълни аматьори зад гърба си?

— Чакай малко, Болуин — повика го троснато Салма. — Кои са онези отпред?

Че не ги беше забелязала и за пореден път се убеди, че Салма е значително по-бдителен от нея. Защото недалеч от тях наистина имаше някакви хора с наметала и качулки.

— Спокойно — стигна до тях гласът на Болуин. — Мои хора са. Имат грижата никой да не ни последва.

Продължиха на бърз ход към групата непознати — и тримата бяха мъже, корави и зли на вид. Мравкоид, бръмбарочовек и някакъв мелез, които едва закачиха с поглед четиримата млади спътници на Болуин — поглед, лишен от всякакви емоции.

„С такива хора ли ще си имам работа отсега нататък?“, запита се Че. Започваше да тъгува за Колегиум, където неприятни неща се случваха рядко и като изключение от правилото.

Салма едва не я цапна през устата и за миг тя изпадна в пълно недоумение. После разбра, че принцът просто е вдигнал рязко ръка, за да я спре.

— Бягайте! — викна той и изведнъж всичко около Че се раздвижи. Тя изгуби ценни секунди в чудене — за разлика от другарите си. Тиниса, с рапира в ръка, отстъпваше назад по уличката. Тото вече тичаше към изхода на алеята, явно разчитайки, че другите го следват. Занаятчийската торба подскачаше тежко на гърба му.

От една пресечка идваха мъже. Наметалото на първия се разтвори за миг и Че зърна проблясък на черно и златно.

— Болуин! — изкрещя тя. В същия миг тримата с качулките, дето уж били негови хора, тръгнаха напред. Но не идваха да я спасят. Просто се включваха в засадата.

Болуин се обърна и за миг лицето му застина в маска без изражение, без живец, без чувство… дори се размаза някак пред очите й, чертите му се разляха за част от секундата по начин, от който кръвта й изстина. После бръмбарското му лице си стана същото като преди, но не успя да заличи дълбокото й убеждение, че нещо друго я гледа през очите му.

— Бягай! — викна й отново Салма. Заостреният меч вече беше в ръката му и той се метна към първия осоид, който излизаше от пресечката. Мъжът отби удара, но Салма се мушна под ръката му и заби лакът в челюстта му.

Че заотстъпва назад, като трескаво се опитваше да изтегли собственото си оръжие.

— Бягай! — ревна за трети път Салма и тя си плю на петите.