Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (25)

24.

Магазията на Хокиак още си беше в най-забутаното кьоше на Източния площад, точно както я помнеше Стенуолд. Колкото до самия Хокиак, той също беше тук, макар че изминалите междувременно години не му бяха спестили нищо.

Той беше най-старият скорпионороден, когото Стенуолд беше виждал, може би най-старият изобщо. Скорпионоидите бяха безмилостни, първични хора на пустинята и в естествената им среда старците не живееха дълго, след като силите им повехнеха, освен ако не притежаваха някакво предимство пред останалите. „Предимството“ на Хокиак беше неговото доброволно изгнаничество. Дори при последната им среща той беше твърде стар, за да се върне у дома. Сега изглеждаше направо древен, восъчнобледата му кожа висеше на жълтеникави гънки, а жълтите му някога очи бяха помръкнали до мръсно сиво. Шията му беше сбръчкана като захвърлена риза, а едрата снага, характерна за расата му, беше подпухнала от тлъстини и дори те се смъкваха като при отлив, превръщайки голите му гърди в грозна гледка от бръчки и стари белези. Една от щипките му представляваше грапав чукан, който така и не беше пораснал отново, а издадените му челюсти откриваха гледка към зловещ гъсталак от прогнили зъби и възпалени венци. Седеше на люлеещ се стол, пушеше и от време на време измъкваше захаросани насекоми от една кутия с щипката на палеца си.

Магазията очевидно се справяше по-добре от собственика си. Стенуолд и Тото се вмъкнаха в малкото помещение, още по-тясно заради струпаните покрай стените сандъци. Въздухът тежеше от аромат на подправки и от острия, замайващ тютюнев дим на лулата. Персоналът се трудеше усърдно, зает да отваря сандъците, да описва съдържанието им и после да заковава обратно капаците. Трима младежи се занимаваха с тази дейност — двама мухородни на възрастта на Тото и едно смугло минаско момиче на не повече от тринайсет години. Надзираваше ги паякороден мъж, древен почти колкото Хокиак. Но паякоидите остаряваха далеч по-лицеприятно. Този тук имаше дълга посребрена коса и аристократично излъчване, но пък беше слаб като скелет.

— Стенуолд, напълно ли си сигурен… това място ми прилича на бандитска бърлога — прошепна Тото, оглеждайки магазията. И беше прав. Повечето стоки, както онези, които висяха от таванските греди, така и тези в сандъците, бяха екзотична плячка от далечни краища на света, а Стенуолд знаеше, че някъде отзад има стая, където държат истинска контрабандна стока.

— Нашият приятел Хокиак — отвърна шепнешком той, — беше черноборсаджия. И още е такъв, както личи. А хората, които ние търсим, имат нужда от човек със сигурна мрежа от канали за внос и износ на разни неща. Всичко е въпрос на контакти, Тото.

— Не стойте на вратата, че влиза прах — обади се внезапно Хокиак с изненадващо дълбок глас. — Или влизай, или излизай, майсторе бръмбаророден.

Стенуолд затвори вратата зад себе си под притеснения поглед на Тото.

— Е, майсторе скорпионороден, дали пък не би ви се намерила работа за един пътуващ занаятчия и неговия чирак?

— Бива ли ви? — попита Хокиак, като мигаше със сълзящи очи. — Щото работа за добър занаятчия се намира винаги. Препоръчителни писма носиш ли?

— Познавах един стар, много стар скорпионороден, който с радост би гарантирал за мен — отвърна Стенуолд. — Казва се Хокиак. Може би го познавате.

Скорпионът примижа насреща му.

— Вятърът да ме отвее! Не познавам никакъв… — Гласът му затихна и той се почеса по сбръчканата шия. Паякородният ги наблюдаваше с ръка върху дръжката на затъкнатия в колана си нож. Не като заплаха, а просто в случай че новодошлите се окажат опасни, прецени Стенуолд.

— Стенуолд Трудан? — изписка Хокиак. — Не е възможно, не! Стенуолд Трудан да е умрял три пъти досега.

— Ако някой от нас е оцелял по-дълго от очакваното, то това си ти, старче — не му остана длъжен Стенуолд. — Не знаех дали ще те намеря тук.

Хокиак се изправи на крака. Беше се пресегнал за една сопа и сега тя се огъна заплашително под тежестта му. Приближи се до Стенуолд и го погледна отблизо, само дето не завря нос в лицето му.

— Да ме издуха и гръмне дано, ама туй наистина е старият Стенуолд. Той и никой друг — обяви заключението си Хокиак и паякородният свали ръка от дръжката на ножа. — Не вярвах, че ще те видя пак. Грилис — обърна се той към паякоида, — с туй старо момче свършихме бая работа преди нашествието.

Мъжът кимна предпазливо.

— Радвам се да се запознаем, майстор Трудан — каза любезно той. Тримата младежи стояха и ги слушаха. Грилис се завъртя и перна едното мухородно момче.

— Хващайте се на работа, паразити дребни. Появата на бръмбаророден клиент не е повод да мързелувате!

— И какво, в името на всички пущинаци, те води тук? — обърна се Хокиак към Стенуолд. — Мислех, че си си плюл на петите още когато градът премина под новото управление.

— Аз си мислех същото за теб.

Старецът вдигна рамене.

— Нямам къде да ида. Пък и всички рано или късно опират до услугите на внос-износа. В интерес на истината, бизнесът на Черната гилдия върви по-добре отвсякога.

В Равнините „Черна гилдия“ наричаха контрабандата, макар че структурата й нямаше нищо общо с организацията на истинските гилдии.

— Сега прехвърляш стоки за осоидите, предполагам? — попита Стенуолд с известно неудобство.

Хокиак се ухили, което беше страховита гледка само по себе си.

— Стига, знаеш, че не е така. Работя по поръчка за всеки, който може да плати. Никога не съм си приковавал сърцето за дръжката на знаме и толкоз по-добре. Тъй че, ако ти трябва нещо, дето е добре да не стига до очите и ушите на раираните, значи си дошъл на правилното място.

Стенуолд кимна. Наясно беше, че да се довери на дъртия злодей може да се окаже фатална грешка. Току-виж се оказал съсед по килия на Че, ако тя изобщо беше тук, в прокълнатата Мина. Но възможностите му за избор никак не бяха големи.

— Да кажем само — отвърна той, — че искам да се срещна с едни хора, дето осоидите предпочитат да не се срещат с никого.

Хокиак кимна вещо.

— Таквиз неща по-добре да не виждам в почтената си магазия. Така че гледай да ми скриеш добре очите.

Стенуолд остави две монети на сандъка до себе си, златни, с релефно изображение на крилат меч и печат от централния монетен двор на Хелерон. Хокиак ги взе и подсвирна.

— Истински централи. Добри са ти монетите, Стенуолд. По-добри от боклуците, които Империята сече напоследък. В такъв случай, съветвам те да идеш право в кръчмата отзад. Изпийте по едно с твоя младеж, а аз ще дойда при вас след малко. Грилис, наглеждай магазията, докато ме няма.

— Мога да се справя, не се тревожи — отвърна лаконично паякородният.

 

 

Освен тайното дюкянче за контрабандни стоки, зад къщата на Хокиак имаше и кръчма, която си е била там много преди скорпионоидът да заеме името си на това място. Завариха седмина да пият в кръчмата и нито един не предразполагаше към любопитни погледи. Стенуолд преброи двама мравкоиди с цвят на кожата, който не му беше познат, и трио мухородни картоиграчи с оставени на масата ножове като знак, че играят на вързано и не приемат нови участници. Имаше една бръмбарородна с огромен белег отстрани на лицето и с тежък двуцевен арбалет — ловджийка вероятно, реши Стенуолд. Имаше дори един осороден с пребоядисани доспехи, който почти сигурно беше наемник или дезертьор. Зад бара стоеше минаска, от местната порода, която приличаше на селектирана кръстоска от мравкоид и бръмбароид. Срещу няколко дребни монети жената им сипа бистра течност със силна миризма в малки глинени чашки.

— Не го пий — предупреди Стенуолд Тото, когато си намериха маса.

— И преди съм опитвал алкохол, майсторе — каза намусено младежът.

— Не и такъв. Когато за пръв път опитах от това нещо, ослепях за цял един ден. — Стенуолд се даде сметка, че е избрал място с лице към вратата. Старите навици явно се завръщаха.

— Доколко имате доверие на онзи старец? — попита Тото.

— Де да знаех — въздъхна Стенуолд. — Де да знаех. Не мисля, че би си направил труда да ни предаде, но ако е обявена награда, може и да го направи. Бъди готов да си плюеш на петите, ако стане напечено.

Тото кимна, а Стенуолд погледна към вратата и видя Хокиак да влиза тромаво, подпрян на тояжката си. Старецът тръгна към тях и се стовари задъхан на един от свободните столове.

— Не ме гледай така, Трудан. Имам още годинки на сметката си — каза той, като си поемаше накъсано дъх.

— Ще надживееш и двама ни — отвърна Стенуолд, като се надяваше, че греши. — Този твой помощник…

— Съдружник — поправи го Хокиак. — Старият Грилис е самата дискретност. Гледа да не привлича внимание към себе си. Подвизавал се е като играч в южните градове и враговете му още го търсят. Сега иска да живее спокойно като всички нас. — Хокиак извади къса глинена лула и я запали. Димът се плъзна лениво над масата. — Макар че за теб това май не важи. Значи търсиш разбойниците от Червения флаг.

— Тях ли търся?

— Напоследък така ги наричат — щото като направят беля, и оставят червено знаме. Подпис, един вид. Сигурен ли си, че искаш да се забъркаш с тях? Не ме разбирай погрешно. Като клиенти са голяма работа. Търсят ме да им вкарвам разни неща, а понякога и да извеждам хора. Но не бих ги нарекъл добри момчета и момичета.

— Трудно е да бъдеш добър, когато живееш под имперски ботуш — отбеляза Стенуолд. — Някой от моето време останал ли е?

— Има, но се броят на пръсти — кимна Хокиак. — Пък и сега начело е младата кръв. Срещу шепа от твоите централи ще ти уредя среща с тях. Но може и да не останеш доволен, да сме наясно.

— Ще поема риска — каза Стенуолд. — Имам нужда от помощта им. А току-виж и аз съм успял да им помогна на свой ред. Като казваш „шепа“, колко точно имаш предвид, Хокиак?

Старецът разкри прогнилите си зъби в усмивка.

— Да ме отвее дано. Наистина е минало много време. Но пък ти и преди се събираше с лудетини, нали така? Онази паякородна, красавицата, и другият, богомолкочовекът, дето спечели борбите тогава. Заложих на него и яко намазах. Ако ми беше нов клиент, Трудан, щях здравата да те изръся, но понеже не си забравил старата си дружка, нека са дузина, от мен да мине.

Дузина централи бяха много пари. Повече, отколкото Тото беше виждал накуп. Въпреки това Стенуолд ги отброи без колебание.

 

 

Старият скорпионоид беше уредил всичко, после им даде указания и по мръкнало двамата се озоваха на един тъмен площад. Стенуолд гледаше само напред, дъхът му се къдреше в студения нощен въздух. В Мина имаше доста овехтели места като това, далеч от широките улици в центъра и нелепата брадавица на губернаторския дворец. Личеше си, че преди завоеванието кварталът е бил от хубавите. Сградите бяха по на два и три етажа, тук-там висяха празни телени кошници, в които преди е имало сандъчета с цветя, а покрай немалко врати и прозорци още имаше следи от декоративни кантове. На много места капаците бяха свалени, другаде прозорците висяха на по една панта. Стенуолд предположи, че половината къщи са изоставени, а другите са сменили първоначалните си собственици.

Но именно тук ги беше пратил Хокиак. Тук трябваше да се състои срещата им.

Тото стоеше до него и стискаше специалния арбалет на Скуто, зареден до дупка. Стенуолд започваше да съжалява, че сам не е взел арбалет, вместо да разчита единствено на меча си. Ако скорпионородният ги беше предал, трудно щяха да се измъкнат от засадата на осоидите.

— Майстор Трудан — прошепна предупредително Тото.

Стенуолд се стресна, обърна се и видя двама високи мъже в жълти ризи и черни бричове да пресичат уличката към площада. Единият държеше дълга тояга, другият — фенер. Не обърнаха никакво внимание на чужденците, вместо това запалиха две улични лампи с демонстративно усърдие и продължиха нататък. Уви, слабата червеникава светлина с нищо не подобри гледката. Стенуолд и Тото бяха видели много мъже и жени като тези — вардеха по пазарищата и патрулираха по улиците. Милиция, докарана от други краища на Империята, за да поеме задачите, с които редовната армия не желаеше да си мърси ръцете. Стенуолд реши, че са скакалецородни от Са, което беше достатъчно далеч от Мина, за да не ги изкушават бунтовните настроения сред местното население. Официално се наричаха „милиция“, но в действителност бяха роби на Империята, пък макар и във войнишка униформа.

Фенерджиите ги подминаха, някак твърде спокойно. В поведението им липсваше естествената подозрителност, която би трябвало да се появи при вида на двама въоръжени странници. Бяха съвсем спокойни, сякаш присъствието на Стенуолд е в реда на нещата. Нервите му се опънаха — или по-скоро се опънаха допълнително. В тази част на Мина имаше твърде много сенки, а той не виждаше добре в тъмното. В центъра на града имаше газени лампи, но тук уличното осветление се състоеше от обикновени факли, примитивни и безсилни срещу мрака.

— Майстор Трудан — обади се отново Тото.

— Стенуолд… викай ми Стенуолд, моля те. Или Стен дори — помоли го той.

„Стен“ очевидно идваше нанагорно на младия занаятчия, който след кратка пауза подхвана отново:

— Стенуолд тогава… Има нещо, което исках да… Така де, когато имам възможност да…

Стенуолд държеше под око площада и сградите, но все пак кимна, колкото да покаже, че го слуша внимателно.

— Продължавай.

— Просто… Когато освободим Че… тоест Челядинка. И Салма, разбира се. Та, когато ги освободим…

Момчето очевидно срещаше сериозни затруднения с изказа, а Стенуолд нямаше представа за какво иде реч. Докато го чакаше да си събере мислите, Стенуолд се оглеждаше, стиснал здраво дръжката на меча. Ставаше все по-студено, на небето нямаше и един облак, само звезди се блещеха като белези от шарка.

— Просто… аз не познавам родителите й и… — продължи унило Тото.

Стенуолд вдигна изненадано вежда. Идея си нямаше за какво говори момчето.

— Родителите й? — попита той и го погледна с недоумение.

— Само дето… още не съм я питал. Тя не… Мисля, че тя не се досеща дори. — Тъмното лице на Тото се кривеше от усилие и неудобство. — Но понеже вие сте неин чичо…

— Тото, опитваш се да й поискаш ръката, това ли е? — попита Стенуолд, тотално зашеметен от избора му на място и време.

— Аз… — Тото изглежда прочете в очите му нещо, което Стенуолд би се постарал да скрие, ако знаеше, че е там. Младият занаятчия сведе унизено глава. Реакцията на Стенуолд не му убягна въпреки мътната светлина. Лицето му казваше, че собствените му планове по отношение на Че не включват женитбата й с полуроден занаятчия.

Стенуолд долови реакцията му и я разчете правилно.

— Тото, не искам да кажа, че…

— Няма нищо, майстор Трудан.

— Ти си добро момче, но…

— Те са тук, майсторе.

Стенуолд млъкна и се обърна. Наистина бяха тук.

Мъже и жени изплуваха от сенките в другия край на площада. Не бяха безшумни като Тисамон, но се движеха наистина тихо, само неизбежният звън на метал и изскърцване на кожени дрехи нарушаваше от време на време тишината. Стенуолд преброи петнайсетина в основната група, а отзад прииждаха още.

Повечето бяха мъже, млади мъже. Почти всички носеха шал или нещо друго, което да прикрива лицата им. Имаха качулки и плащове. Всички без изключение бяха въоръжени и готови да използват оръжията си, пък били те и наточени кухненски ножове. Двама дори държаха арбалети с опънати тетиви.

Стенуолд не смееше да помръдне. Видя, че Тото държи арбалета си с цевта към земята, и одобри мълчаливо съобразителността му. Новодошлите бяха в мрачно настроение, точно както го беше предупредил Хокиак.

Вгледа се в малкото открити лица. Имаше една по-възрастна жена, която му се стори позната. Забеляза и дългуреста скакалецородна — явно младите бойци имаха връзки в милицията, което им позволяваше да си уреждат необезпокоявано срещи като тази.

Сред малкото открити лица беше това на водача им или така поне предположи Стенуолд, съдейки по стойката му и по това как другите се групират около него. Беше млад, най-много пет години по-възрастен от Тото, и държеше къс меч от старата минаска направа, каквито вече не се произвеждаха. На главата си носеше заострен шлем, стоманен и боядисан в черно, а издутините под плаща му говореха за наличието на нагръдник. Шаловете и маските им бяха или червени, или черни, и Стенуолд предположи, че скритите под плащовете доспехи са в същите цветове. Тази мисъл го върна седемнайсет години назад към последния свободен ден на Мина; самият той, доста по-млад, е долепил око до телескопа и наблюдава трескавата подготовка на защитниците. По онова време този мъж трябва да е бил дете.

Със свободната си ръка мъжът извади кинжал от колана си и Стенуолд се напрегна нелепо — нелепо, защото цял куп мечове, ножове и арбалети вече бяха насочени към него. Мъжът хвърли мълчаливо кинжала си и оръжието звънна на паважа. Около дръжката му беше вързана панделка. Това, предположи Стенуолд, сигурно беше „червеният флаг“, за който ги предупреди Хокиак. Знакът, който оставяли след себе си.

— Дъртият каза, че искате да се срещнем — започна водачът. — Стар бръмбароид и полуроден? Защо?

„Още не съм толкова стар.“

— Защото се нуждая от помощта ви.

— И какво ти дава право да я търсиш? — Мъжът пристъпи напред, така че захвърленият кинжал се озова на педя от краката му, а Стенуолд — в обсега на късия му меч. — Аз съм Чисис, старче, а това са моите хора. Помагаме на себе си и на нашия град, но не и на чужденци.

Стенуолд се постара да запази спокойствие, да не обръща внимание на меча и на явната заплаха.

— Казвам се Стенуолд Трудан и съм бил тук и преди. Преди Мина да падне. Никой от вас ли не знае името ми? Ти — обърна се той към по-възрастната жена. — Сигурно ме помниш. Прекарах известно време в града ви преди окупацията.

Тя го изгледа смръщено, после се обърна към Чисис, който й даде знак да говори.

— Помня един бръмбаророден на име Стенуолд Трудан — каза бавно тя. — Не знам дали ти си същият човек. Не мога да гарантирам за теб.

Стенуолд плъзна поглед по дъгата от бойци на съпротивата, търсейки други посивели глави. „Нима никой не е останал?“

— Тогава направих всичко по силите си, за да помогна на вашия град.

— Аз помня един Стенуолд Трудан — обади се друг мъж. — Бях чирак занаятчия по време на обсадата. Помня един Стенуолд Трудан, който ни придума да изпълним шантав план, от който нищо не излезе. Помня как ни предадоха.

Стенуолд не помръдваше, защото един от арбалетите сочеше право към главата му.

— Не ви предадох аз — изтъкна той. До него Тото се беше напрегнал като натегната докрай струна. Като цяло напрежението беше толкова силно, че нямаше да издържи дълго — или щеше да се отлее, или да избие в кръвопролитие. — Не съм ви предал. Направих всичко по силите си да ви помогна и съжалявам, че не можах да сторя повече.

— Според мен това е заговор на осоидите — каза Чисис, колкото на Стенуолд, толкова и на другарите си. — Прозрачен при това. „О, аз бях тук преди обсадата“, „о, направих всичко възможно за вас“, после ние ти показваме къде се крием, разкриваме ти плановете си и хоп, Рекеф ни се стоварва на главите. Звучи ли ти познато, старче?

Стенуолд си пое дълбоко дъх да отрече, но Чисис го прекъсна.

— Не си прави труда. И преди са ни мамили, но повече няма да се хванем на въдицата. Убийте ги. Хвърлете труповете в канализацията.

— Чисис! — Беше по-скоро писък, отколкото вик. Водачът на съпротивата се обърна и видя, че стрелецът с арбалета, който допреди миг заплашваше Стенуолд, внезапно се е озовал в положението на заложник.

— Тисамон — възкликна Стенуолд и го заля такова облекчение, че чак се засрами. Богомолкородният беше преметнал небрежно ръка през гърлото на мъжа и шиповете се бяха забили достатъчно надълбоко в кожата, за да му пуснат кръв. Дясната му ръка беше вдигната, острието на ръкавицата му стърчеше, готово да посрещне всеки, който дръзне да се приближи.

— Убийте го — нареди Чисис, но нещо в Тисамон ги караше да не прибързват.

— Не ме ли познаваш? — попита богомолкочовекът. — Точно ти, Кенисе? — Въпросът беше насочен към по-възрастната жена. Наистина се казваше Кенисе, спомни си със закъснение Стенуолд. — Спасих живота на сина ти веднъж, в сбиване с двама мравкородни наемници. Това нищо ли не значи за теб?

Кенисе го зяпаше и Стенуолд за пореден път осъзна колко малко се е променил Тисамон в сравнение с него, а и с всеки от тях.

Най-накрая името му се отрони от устните на жената.

— Тисамон. — А после: — Дали значи нещо? Сина ми така или иначе го убиха при портата, когато вашият чуждоземен план се провали. Но иначе, да. Помня те.

Междувременно революционерите се бяха объркали тотално. Някои все още държаха под прицел Стенуолд, други се опитваха да държат под око Тисамон. А после трети видяха, че Тиниса се е промъкнала незабелязано зад гърба им с оголената си рапира. Стенуолд предположи, че някъде в сенките на по-високите сгради дебне Ахеос, за когото нощният мрак не беше пречка.

— И преди съм бил приятел на Мина — повтори Стенуолд. — Сега трябва да свърша нещо тук. Дали ще ми помогнете, решавате вие. Може дори да извлечете полза за себе си, така че защо не ме изслушате поне?

Чисис местеше поглед между него, колебливите лица на своите поддръжници и кимащата Кенисе. Накрая кимна неохотно.

 

 

Тези тримцата очевидно се бяха промъкнали в Мина без проблеми, толкова лесно, че Стенуолд започна да се пита дали не е трябвало да ги прати на самостоятелна мисия, а той да си остане вкъщи. Тисамон взел решението още със спускането на нощта. Не смятал, че с това нарушава инструкциите на Стенуолд. Просто искал да държи събитията под око. И Стенуолд трябваше да признае, неохотно и с известно раздразнение, че приятелят му е бил прав.

Прехвърлили се през стената бързо и тихо под зоркия поглед на Ахеос, който следял за часови от въздуха. За разлика от Тисамон, Тиниса владееше Изкуството да прилепва към вертикални повърхности, затова се изкатерила първа и му хвърлила въже. Така, след няколко минути и с цената на един мъртъв часови, тримата стъпили в Мина.

След това било детска игра да открият Стенуолд, защото Тисамон помнел стария Хокиак, а Хокиак помнел Тисамон. Отначало старият скорпионороден не бързал да разкрие подробности за сделката си със Стенуолд, но притиснат между мълчаливата убедителност на стария си познайник и чара на Тиниса, бързо отстъпил. И толкова по-добре, защото Стенуолд и Тото все още имали значителна преднина и до тайната среща оставало малко. Но беше факт, болезнен факт, че Тисамон и дружките му чисто и просто бяха по-бързи и по-оправни в тъмното.

„Би трябвало да съм благодарен“, каза си Стенуолд. Вместо това навременната поява на втория отряд само подсилваше заключението, че не е нито толкова млад, нито толкова добър в играта на котка и мишка, колкото му се искаше да вярва. Защото ако Тисамон се беше забавил, Чисис щеше да убие и него, и Тото без капчица угризение.

Червенофлагците ги преведоха през още по-съмнителни части на града, квартали, които окупацията на осоидите беше съсипала тотално. Немара, за която осородните плащаха скъпо сега, предположи Стенуолд. По улиците се мяркаха твърде много дебнещи силуети, което подсказваше, че цели квартали от града са минали под контрола на съпротивителното движение. Стенуолд започваше да се пита дали хората на Чисис не са доста по-силни от очакваното.

Мина. Беше видял с очите си падането на този град. Мина беше личният му голям провал, пак той беше причината да поеме по кривите пътеки на шпионажа. Стенуолд смаза решително кълновете на нелепата идея, че би могъл да спаси града сега. „Тук съм заради Че и Салма. Не мога да водя и тази битка. Не че се справих добре при последния си опит да помогна на Мина.“

А после го споходи друга мисъл: „Ако не съм в състояние да ударя Империята тук, то следващият ми голям провал може да е самият Колегиум.“

 

 

Докато обличаше в думи историята, Стенуолд откри, че е по-проста, отколкото я е смятал доскоро. Изричайки я на глас, той съзря по-ясно какво е заложено на карта и кое е най-важното.

Племенницата му и друг негов студент били заловени от осоидите в Хелерон. Имали основание да смятат — и тук Стенуолд хвърли неволно поглед към Ахеос, — че двамата са били доведени в Мина за разпит. Спешно трябвало да ги измъкнат от лапите на осоидите.

Минаската съпротива — Червенофлагците — с основание нямаха вяра на небето. Осородните поддържаха редовни летящи патрули, а в редиците им имаше и много мухородни наемници. Като логично следствие от това Червенофлагците се бяха окопали под земята. Съпротивата беше разделена на клетки. В клетката на Чисис имаше трийсетина мъже и жени, които поддържаха предпазливи връзки с други клетки из целия град. Довели бяха Стенуолд и хората му в пропито с влага мазе на изоставен склад близо до реката. Стените разказваха своята история. Горните редове на зидарията бяха от светлия необработен камък, предпочитан от минасците, но долните три реда бяха иззидани от грижливо изрязан и огладен материал, толкова стар, че се ронеше по краищата. На мястото на Мина е имало друг град, западнал и забравен много преди осоидите да се появят, за да тормозят съседите си.

Този напречен разрез на живота по тукашните земи се оглеждаше в умален мащаб и в разнородната група, която едва не беше съкратила преждевременно личната история на Стенуолд. Повечето бяха твърде млади, за да имат ясни спомени от нашествието, но окупацията беше белязала всички тях. Бяха израснали като граждани втора класа в собствения си град, но техните родители — или поне онези от тях, които бяха опазили живота и свободата си след първоначалния хаос — все пак им бяха предали гордостта си на независими минасци. И децата им приемаха този товар много сериозно. Чисис очевидно беше техен водач, но властта му не беше абсолютна или поне с такова впечатление остана Стенуолд. Мъжът се ползваше с уважение и дори внушаваше страх на последователите си, но заповедите му подлежаха на обсъждане. Ето и сега Червенофлагците се бяха оттеглили да обсъдят казаното от Стенуолд.

Накрая Чисис дойде при него с жена от чуждестранната милиция, висока, с дълго лице и късо подстригана тъмна коса.

— Имате късмет — каза му отсечено водачът на съпротивата. — Работата е там, че имаме приятели в помощната войска.

— Забелязах — подхвърли Стенуолд. — И останах доста изненадан.

— Осоидите са лишени от въображение — подсмихна се Чисис. — Наши мъже и жени, минасци, служат като милиция далеч на изток, а тук ни пращат скакалецородни от Са да поддържат реда, сякаш е едно и също. За тях всички ние сме боклук. Не правят никаква разлика.

Стенуолд кимна. Никога не беше ходил в Са, но познаваше няколко скакалецородни. При нужда можеха да се бият, но по природа бяха миролюбиви хора с философска настройка, които просто не ставаха за войници. Осоидите, от своя страна, по природа не бяха склонни да правят разлика в начина, по който им служат подчинените раси.

— Колкото повече стягат хватката си около нас — продължи Чисис, — толкова повече ни сближават. — Прозвуча като често повтарян лозунг. — Това тук е Торан Ауе. Тя е сержант от милицията. Кажи му.

Скакалецородната кимна на Стенуолд.

— В килиите на двореца не държат много чуждестранни затворници — съобщи тя. — Повечето са местни и изключенията винаги пораждат слухове. Неотдавна са докарали трима нови — бръмбарородно момиче, човек водно конче от Федерацията и една танцьорка.

— За танцьорката не знам, но другите двама трябва да са нашите хора. — Погледът му свърна неволно към Ахеос, който седеше с кръстосани крака на един паднал камък от зидарията и на свой ред го гледаше.

— Тогава можем да ви помогнем — каза Чисис. — А вие да помогнете на нас. Защото в занданите на двореца има и наш човек.