Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (14)

13.

Скуто се дотътрузи обратно в работилницата. Преди близо час беше излязъл уж за кратък разговор на ухо с млад мухороден, явно пореден член на агентурата му. Тото използва времето, за да разглоби една от въздушните си батерии, дори му хрумнаха някое и друго подобрение. Не можеше просто да седи и да си клати краката. Ръцете го сърбяха да хване чук и клещи, а и така умът му се отплесваше от тревогите. Стресна се, когато домакинът нахлу в работилницата.

— Е — каза Скуто. — Не знам какво е станало с приятелите ти, но поне осоидите не са ги хванали. Явно и тримата са успели да избягат. Жалко, че не са тръгнали след теб.

— Някаква представа къде са отишли? — попита Тото.

— В Хелерон е почти невъзможно да проследиш нечия диря. Следите изчезват като да са оставени по вода — изтъкна Скуто. — Но аз имам очи и уши навсякъде. Изглежда, едната ти приятелка, паешкото момиче, е отишла на място, където и аз не бих дръзнал да стъпя без въоръжен ескорт. И е прекосила поне две територии пътьом. Тамошните хора не обичат да отговарят на въпроси, но ще видя какво мога да направя. — Той поклати глава. — Ама и вие сте едни. Не знам кое е повече — съобразителността или глупостта ви. Не мога да ви разбера. — Настани се до работния тезгях срещу младежа и шиповете му изстъргаха по дървото. — Подхлъзнали сте осоидите, което е достойно за възхищение, но не сте имали никакъв резервен план и сте се пръснали из града. Къде ви е бил умът?

— Изобщо не очаквахме да възникнат такива проблеми — каза Тото. Уж го изтъкна като разумен довод, но думите прозвучаха кухо дори в собствените му уши.

— Винаги трябва да имате резервен план — подчерта Скуто. — Миналата година Стен ме прати с няколко момчета в Сарн. Нищо особено, ще си помислиш, щото мравкочовеците пазят поведение в последно време, но взе, че стана беля. Голяма беля. И ако не си бяхме уговорили място, където да се чакаме, можеше и до ден-днешен да се търсим взаимно. При това белята стана случайно, извадихме лош късмет и неволно се забъркахме в една работа, дето нямаше нищо общо с нас. Мистерите му проклети, чумата да ги тръшне дано.

— Какво е мистер?

— Не ти трябва да знаеш — обяви Скуто, а после побърза да добави: — Молецородна история, най-общо казано. На тях всичките им хлопат дъските. — Разрови с бодлив пръст чарковете на въздушната батерия.

— Майстор Скуто, не трябва ли да… направим нещо?

Скуто вдигна рошава вежда.

— Например какво, момко? Искаш да ходиш по улиците и да раздаваш листовки? Да се качиш на някой покрив и да ги викаш по име?

— Но…

— Ама Стен наистина ви е пратил без нужната подготовка — поклати тъжно глава шипородният. — Момко, добрият агент трябва да знае да чака. Моите хора вече работят по въпроса. Само ще им се пречкаме в краката, ако и ние тръгнем по улиците, най-много осоидите да хванат и теб. Леярски щемпел, момко, възможно ли е всичките да сте толкова неопитни в занаята? И кои всъщност сте вие? Клоуни ли, що ли?

— Просто студенти от Академията — отвърна Тото и вдигна рамене. — Колкото до майстор Трудан, едва ли е смятал, че ще се стигне до това. Не толкова скоро поне.

— Този човек използва Великата академия като свое лично опълчение — изръмжа Скуто. — Всичките ли сте занаятчии?

— По-скоро всичките сме дуелисти. Това е общото помежду ни. Колко ни бива като дуелисти е друг въпрос. Е, Тиниса и Салма ги бива. Другото момиче се казва Че… Челядинка, по-точно. Тя е племенница на Стенуолд. — Тото сведе поглед към ръцете си. — Надявам се… надявам се да е добре. Тя не е толкова корава като другите.

Скуто издаде неприятен звук и след кратко недоумение Тото го разчете като смях.

— Май си падаш по щерката на шефа, а? — отбеляза той. По-циничен намек Тото не беше чувал в живота си.

— Ами… такова… Малко. — Идеше му да потъне вдън земя. — Само че аз съм полуроден, нали, и…

— Знам, момко — кимна по-възрастният мъж. — Знам го, че и отгоре. Не биха ме пуснали и в най-евтиния хелеронски бордей, ако ще да бях от масивно злато с платинени дрехи. — Изгледа Тото от глава до пети със съчувствие, което не стоеше добре на кошмарната му физиономия. — Хайде да сменим темата, пък дано се разведриш малко. Тази твоя въздушна батерия… За оръжия, викаш?

— Нагнети ли се достатъчно въздушно налягане, може да бъде освободено в избрана посока. И силата е забележителна — обясни Тото. Определено имаше нужда да съсредоточи мислите си върху не толкова смущаващи теми.

Скуто кимна.

— Някога хващал ли си в ръце гвоздистрел?

— Само модели в Академията, но съм виждал как стрелят. Имаше демонстрация. — Въпреки болезнената празнина, която зейваше в стомаха му, сетеше ли се за Че, която скита самичка в Хелерон, този простичък разговор за механични неща беше като балсам за ума му.

Шипородният се ухили.

— Обожавам ги. Работят на същия принцип като твоята играчка, но вместо въздух под налягане използват заряд с огнепрах, който изстрелва снаряд, дълъг колкото пръста ти, и пробива стоманена чиния. Тряс! Голям шум вдигат, засичат често, а и с огнепраха шега не бива по принцип. Чувал съм, че ако се нагорещи прекалено, гвоздистрелът направо ти избухва в ръцете и си чао. Та, казваш, идеята ти е да използваш този бутилиран въздух като заряд за арбалетни стрели, така ли?

— Да, макар че ако снарядът е по-малък, ще се получи по-добре. Нещо от порядъка на гвоздистрела.

— Така, ще ти кажа и още нещо. — Усмивката на Скуто се разшири. — Има един тип, Балкус, дето ми се пише приятел от време на време. Ренегат от Сарн. Маниак на тема гвоздистрели. Преди да излезе на свободна практика, е бил в армията на Сарн. Та дойде той при мене миналата година. Искаше да бъзикна тук-там гвоздистрела му, за да е по-безопасен. Ще ти кажа какво направих. Удължих цевта, откъдето излизат снарядчетата — или гвоздеите, както им викат на жаргон, — и й направих вътрешна резба, спирална. Сега гвоздистрелът му пак засича като стой та гледай, ама когато стреля, обсегът му е двойно по-голям, без да губи от точността си. Дали същите подобрения няма да сработят и при твойта джаджа, как мислиш?

Тото превъртя идеята в главата си. Колкото повече я превърташе, толкова повече растеше вълнението му. Никой в Академията не беше вземал идеите му на сериозно.

— Ще сработят — каза той. — Ще сработят идеално.

— В такъв случай, докато малката армия на Скуто издирва приятелите ти, защо двамата с теб не седнем да си поблъскаме главите, пък току-виж сме сглобили нещо свястно.

 

 

Половинковата къща я прие неочаквано бързо. Неочаквано, защото Тиниса очакваше негодувание и дори отмъщение заради човека, когото беше убила. Но никой не й потърси сметка, дори сънародниците му. Явно го бяха забравили още щом се строполи мъртъв на пода.

Самата тя като нищо можеше да забрави за него. В последвалия порой от поздравления, запознанства, хвалби и покани, изглежда, никой не си спомняше, че новото й място на масата все още пази топлината на друг човек. Синон Поло̀вин не търпеше празни места. А и винаги имаше нови надежди, които идваха от улицата и мечтаеха да седнат на масата му.

По-късно той й даде два златни пръстена и брошка във формата на стоножка, захапала опашката си.

— Тези са за теб — обяви лаконично той.

— Повечето момичета биха се задоволили и с цветя. — Разгледа критично бижутата. Бяха тежки и груби като повечето дрънкулки тук.

Синон се отпусна отново на възглавницата до нея.

— Това не са символи на любов, мила ми измамнице. Просто твоят дял от нещата на Палус, след като взех онова, което ми се полага по право.

Опита се да види дрънкулките в друга светлина, да им прикачи някакво емоционално съдържание — наследство от мъртвия, плячка по правото на победителя или нещо такова, но не успя. Единствената мисъл, която изскочи в ума й, беше, че като стойност бижутата се равняват на повече пари, отколкото бяха тежали в кесията й някога, дори по цени на черния пазар.

Откакто седна на масата му, Тиниса чакаше кога ще се повдигне другият основен въпрос, кога Синон ще отвори дума за така наречения й дълг към него. Знаеше, че въпросът е неизбежен, но вече бяха минали един ден и една нощ от дуела й с мравкоида, а никой не споменаваше нищо за това. Беше поела невъобразим риск, за да си извоюва място толкова близо до челото на масата, превърнала беше студентските игрички на учебната арена в нещо много сериозно и опасно. „И го направих за Че и за другите.“ Повтаряше си го често, макар това да не го правеше истина.

Синон, разбира се, я покани в леглото си. Не че настоя — очевидно не ставаше въпрос за „такса“, която главатарят прибира от всички жени в Половинковата къща. Просто й даде да разбере, че проявява интерес, и накрая тя се съгласи. Важно беше да затвърди положението си в бандата, а така влиянието й върху главатаря щеше да нарасне. Пък и искаше да го разгледа, да види мраморната му кожа в целия й блясък. Синон разпалваше любопитството й, беше коренно различен от низвергнатите полуродни, които тя познаваше. Оказа се и по-вълнуващ любовник от онези — по-малко на брой, отколкото й приписваше мълвата, — които беше допускала в леглото си досега. Вълнуващ, защото беше по-възрастен от нея, беше опитен и беше опасен. Беше бандит и убиец и сянката му се беше проснала върху живота й. Лягайки с него, Тиниса слагаше ръка върху част от силата му и я контролираше. Игра, стара колкото света.

Въпреки това, докато беше с него, я споходи една неочаквана мисъл. „Дали и със Салма би било същото?“ И за миг се опита да оцвети мраморната кожа в златисто, да замени оттенъка на дъждовно небе с топлия цвят на летен ден.

Сега лежаха заедно в стая в таверна, подбрана от Синон, а десетина от биячите му стояха на пост в общото помещение долу. Отървал се от златото на мъртвеца, Синон отметна глава назад и затвори очи. Би могла да му клъцне гръкляна тук и сега, но подозираше, че Синон само се преструва, а всъщност е нащрек и я изпитва. Паякородните, в края на краищата, имаха определена репутация.

— Задължена си ми — каза той.

— А това не беше ли част от разплащането?

Той отвори очи.

— Това беше между теб и мен, нали? Нещо, от което и двамата извлякохме полза. — За нейна изненада в гласа му се долавяше щипка негодувание. „Мъжете и тяхното его.“ Тиниса го погледна с усмивка.

— Значи съм ти задължена, така ли?

— Мила ми Тиниса. Ти оставяш у хората впечатлението, че няма да се задържиш дълго при нас, че по един или друг начин, по-рано или по-късно, ще ни напуснеш. Имаш си свой собствен път и аз не мога да ти се сърдя за това.

Тя вдигна въпросително вежда.

— Така е — продължи той. — Но си ми задължена, а дълговете трябва да се плащат. Аз държа правилата да се спазват. Въпрос на принцип… и на оцеляване. Задължена си ми заради човека на Малия, когото си убила, както и заради помощта, която поиска от мен. Ти избираш дали да ми се изплатиш наведнъж или на части.

— Наведнъж, ако е възможно — отговори тя, без да се замисля. — Не се обиждай.

— Честността никога не ме обижда — каза той. — Което не значи, че хора не са умирали заради нея по моя заповед. — Изражението му беше спокойно и искрено. — Върти ми се в главата една работа за теб, която ще изплати дълга ти изцяло, и когато я свършиш, ще ти кажа какво научихме за приятелите ти.

Сърцето й подскочи.

— Роднините на Стенуолд?

— Не, проучихме ги, но те не са виждали никого. Открихме друга следа, при това добра, но… Ще ти кажа, когато сме квит.

На вратата се почука тихо.

— Шефе — чу се гласът на белокожия гигант. — Долу има раздвижване.

— Слизаме — извика в отговор Синон, измъкна се от леглото и започна да се облича. Тиниса последва примера му, като плъзна за последно поглед по мраморната кожа на гърба му, преди да е изчезнала под туниката.

— И каква е работата, която искаш да ти свърша? — попита тя.

— Зависи как ще се развият нещата сега — каза той, но по тона му Тиниса заключи, че вече е взел решение.

В общото помещение долу хората му бяха на крак, настръхнали. Белият гигант издаваше мълчаливи заповеди, като вместо думи размахваше огромните си щипки в красноречиви жестове. Беше скорпионороден, както научи Тиниса, изгнаник от Ръбатата пустиня южно от Хелерон. Наричаха го Акта Барик.

— Готови сме, шефе — докладва той. Гласът му беше тих, скорпионоидът говореше бавно и внимателно заради огромните си щръкнали зъби. — Току-що ни съобщиха, че техният човек е тръгнал.

— Е, за какво става въпрос? — полюбопитства Тиниса.

— Нищо особено, просто официален начин за разрешаване на спор, така че всички да са наясно с резултата.

— Звучи нетипично за хора като вас — отсъди тя и Синон й хвърли развеселен поглед.

— Не съм казал, че е единственият начин, нито че е окончателният. — Огледа хората си и изрече с нетърпящ възражения тон: — Бойци, искам да се гордея с вас. — И толкова. Никакви речи за повдигане на бойния дух. Когато вратата се отвори, на улицата излязоха осмина и нито Синон, нито Барик бяха сред тях. Улицата пред таверната беше празна. На безопасно разстояние от двете страни се беше събрала тълпа.

— Барик не каза ли „техния човек“? — попита Тиниса. — Само един?

Синон кимна.

— Такава беше договорката.

— Но… осем срещу един?

Той й метна поглед, който не преливаше от оптимизъм, и тръгна към вратата.

Множеството се размърда. Хората бързаха да отворят път на някого, макар никой да не оповестяваше приближаването му. Явно глашатаи не бяха необходими. Осмината от Половинковата къща се напрегнаха и оформиха дъга да го посрещнат.

Най-после новодошлият се отдели от тълпата — висок богомолкороден със странно облекло. Зелен жакет със срязани от китката до лакътя ръкави заради костните шипове по ръцете му; бричове и ботуши в по-тъмно зелено. Златна брошка във формата на пресечен с меч кръг. Тиниса свъси вежди. Сигурна беше, че и преди е виждала този символ. За разлика от повечето богомолкородни дуелисти мъжът не държеше рапира. Вместо това на дясната му ръка имаше дълга до лакътя бронирана ръкавица със стърчащо от нея половинметрово острие.

Богомолкородният продължи бавно към центъра на широкия полукръг, описан от противниците му. Застана с отпуснати покрай тялото ръце, плътно прибрани крака и сведен към земята поглед.

— Оръжемайстор — спомни си най-после Тиниса. — Мислех, че вече няма такива.

Синон само изсумтя, без да сваля поглед от сцената на улицата. Тиниса продължаваше да не разбира — осмина срещу един, пък бил той богомолкоид, пък бил и оръжемайстор, каквото и да означаваше това. Противниците му бяха въоръжени с къси мечове, боздугани, кинжали; един дори имаше копие. Но от лицата им лъхаше неувереност. Чакаха някой друг да направи първия ход. Тълпата мълчеше в трепетно очакване.

Богомолкоидът вдигна въоръжената си ръка и я сгъна под особен ъгъл пред гърдите си, така че върхът на прибраното по протежение на ръката му острие да сочи към земята. И едва тогава вдигна поглед.

Един от мъжете изкрещя и осмината се нахвърлиха едновременно върху богомолкоида, шестима настъпваха от три посоки, а другите двама се издигнаха в полет, за да го нападнат от въздуха. След миг дуелистът изчезна от погледа на Тиниса, без тя да го види да помръдва дори.

А че беше помръднал, съмнение нямаше. Тиниса не го виждаше в мелето, но след миг двама от нападателите му отстъпиха със залитане. Богомолкородният затанцува сред останалите като зелена мълния. Стоманеният нокът на ръкавицата му цепеше въздуха на дъги. Мечове отскачаха с искри от него, а копието се счупи на две. С едно-единствено светкавично движение той перна през лицето най-близкия мечоносец, отклони удар с боздугана и разпра гърдите на притежателя му с все ризницата. Острието зави нагоре и се заби в слабините на един мухороден, спуснал се за атака с меч и кинжал. Късото острие се движеше като живо същество, като живо същество с криле при това. Водеше, а дуелистът го следваше, непокътнат. Стъпките му бяха толкова елегантни, толкова сигурни, все едно той и противниците му са репетирали битката за пред публика, повтаряли са хиляда пъти всеки ход преди да излязат за това единствено кърваво представление. Богомолкоидът се разхождаше през пороя от атаки, без да получи и драскотина.

Заби шиповете на ръцете си в раменете на един бръмбаророден, един, два, три пъти, преди още мъжът да е отвърнал на първия удар. Сетне острието звънна назад, където допреди миг дебнеше последният поборник на Половинковата къща, отблъсна връхлитащия в гръб меч, върна се на позиция и остави нападателя сам да се наниже на него, тласкан от инерцията си.

Секунди. Продължило беше броени секунди. Тиниса осъзна, че стиска с все сили дръжката на рапирата си.

Осем мъже лежаха мъртви на калдъръма, мъже, живи допреди минути, мъже, които беше видяла да излизат в колона по един от таверната. Лицето на богомолкородния беше ледено, но без следа от жестокост, само спокойно безразличие. Тиниса отстъпи назад, преди да е погледнал в нейната посока. Изобщо не искаше да среща погледа му.

— Е, това е то — процеди горчиво Синон. — Сега Гостоприемците държат рекета в цял Лош акър. — Обърна се, влезе в таверната и седна при Тиниса в общото помещение, последван от хората си, чиято бройка беше намаляла с осем души само за няколко минути.

— Кой е той? — попита Тиниса.

— Тисамон. Така го наричат. Тисамон. — Синон сведе поглед към ръцете си. На улицата вън агенти на Гостоприемците вече изнасяха труповете за събличане и изхвърляне. — Ето че имам нужда от теб, скъпа.

Тя го погледна в очите.

— Искаш да убия богомолкочовека?

Изненада го. Явно не беше очаквал сама да изрече офертата след клането, на което беше станала свидетел току-що. Вдигна поглед към Барик и другите.

— Към вратата, момчета. Никой не трябва да чуе това.

Скорпионоидът ги подкара към изхода, оставяйки главатаря на Половинковата къща насаме с новия си служител.

— Не него, мила моя. Той е просто наемник. Искам от теб да убиеш работодателя му. Взел съм ти мярката, прекрасна госпожице. Твоето лице има две предимства пред лицата на моите хора, а именно, че не мяза на смачкан ботуш и че е ново в града. Затова, ако наистина искаш да изплатиш веднъж и завинаги дълга си към мен, убий главатаря на Гостоприемците.

— Нали уж решавахте спорните въпроси в двубой? — намигна му тя и кимна към окървавения калдъръм, който се виждаше през отворената врата на таверната.

— Както казах — поправи я той, — това не е окончателното решение.

 

 

След залез атаката продължи оттам, където беше спряла предната нощ. Но вместо да бъдат мълчаливи свидетели на резултатите от нападението, този път Че и Салма станаха преки очевидци на самия сблъсък. Не в каменоломната, разбира се. Като повечето собственици на мини, Елиас имаше друга къща на миля от Хелерон, близо до планините и на неколкостотин метра от скалното лице и шахтите. Вилата беше скромна в сравнение с градската му къща — едноетажна постройка с плосък покрив и конюшня. Прислугата беше малобройна и вилата очевидно не беше пригодена за гости, но Елиас измъкна един слуга от стаята му и го прати да им прислужва, от което Че се почувства неудобно.

Потънала беше дълбоко в медитация, надявайки се най-после да открие Изкуството на предците в себе си, когато чу първата експлозия. Доста силна при това, защото Че усети вибрациите въпреки разстоянието и стените. Скочи моментално на крака и хукна към прозореца. Сигурно бяха подпалили някой от горивните резервоари. Повечето миньорски машини работеха с минерално масло и в каменоломната имаше солидни запаси, а сега…

Затаи дъх пред прозореца. Огнената колона се издигаше високо в небето, осветявайки стените на кариерата и подножията на самата планина. Далечният рев стигна до Че и заглуши всичко останало. В кариерата сигурно цареше хаос. Че напрегна очи, вглеждайки се отвъд огнената колона. Там наистина имаше раздвижване, паническо и хаотично. Наземната охрана на Елиас сигурно въртеше бясно балистите насам и натам. Други навярно стреляха с арбалети. В небето, на фона на пламъците, се стрелкаха силуети на летящи бойци. Молецородните нападаха и бяха много.

Те са варвари и разбойници, напомни си Че. Те са врагове на прогреса. Като всеки добър бръмбароид и тя би трябвало да ги презира. Ако не беше фанатизмът им, щяха да изглеждат нелепи — банда дърти мистици, които дебнат от дупките си.

Сети се за Салма. Салма й беше приятел и Че уважаваше мнението му. Той обаче гледаше на ситуацията с различни очи.

Вратата се отвори с трясък зад нея и тя се завъртя с ръка на меча, завладяна от ирационалния страх, че молецоидите нападат и вилата. Но не беше молецороден убиец, а единият от двамата слуги на Елиас.

— Трябва да останете в къщата, госпожице — каза й той, сякаш Че би направила нещо друго — да скочи през прозореца например.

— Няма да дойдат тук, нали? — попита тя.

— Никой не знае, госпожице — отвърна слугата, самият той уплашен до смърт. — На всичко са способни.

Че погледна отново през прозореца. Пламъците вече не бяха толкова високи, явно запасите от гориво догаряха. Стори й се, че различава тъмния силует на една от балистите за многократна стрелба. Оръдието се въртеше бясно и изстрелваше дълги колкото копия стрели по десетина в минута. Охраната на кариерата сигурно разполагаше с модерни арбалети, с пронизвачи дори. Хората на Елиас несъмнено носеха яки брони и Че се чудеше какви ли оръжия използват молецоидите, щом дръзват да нападат така. Копия и камъни, навярно. Лъкове и стрели.

С каквито и оръжия да разполагаха, вече бяха постигнали немалко. Гориво на стойност стотици централи беше изгоряло и дейността в кариерата щеше да замре поне за няколко дни.

„И какъв е смисълът?“ Хелеронските индустриалци нямаше да се откажат току-така. Не, щяха да се върнат с още войници и с по-добра охрана. Нищо чудно някой ден наистина да съберат флотилия от летала и въздушни кораби и да атакуват на свой ред молецочовеците, за да сложат веднъж завинаги край на безобразията им.

„И това ли ще е правилното решение?“ Имаше неприятното усещане, че й е отредена роля в този конфликт без значение иска ли да се замесва или не. В Академията имаше неколцина молецородни — странни необщителни същества като доктор Никрефос. Никога не беше разговаряла с тях, но знаеше историята. Преди революцията молецородните бяха държали в подчинение по-голямата част от Равнините. С помощта на богомолкоидите бяха налагали на другите раси суеверията и шарлатанството си, така поне пишеше в учебниците по история. А после беше дошла революцията — Умелите бяха взели връх, а старите нрави се бяха сринали пред леярските огньове на модерните технологии. Всичко започнало в Колегиум, който се наричал Патис по времето на молецоидите. След това бунтът се разпространил из целите Равнини и ги променил до неузнаваемост, ако не се броят малкото на брой оцелели свърталища на молецоиди и фортове на богомолкородни.

„Нима е възможно да са толкова слепи за прогреса?“

Замисли се за реакцията на Салма към фабриките, към мините. Реагирал бе с непоносимост, толкова силна, че граничеше с физическо страдание, с болест. Развяваше усмивката си, естествено, използваше я като щит, зад който да се скрие, но Че знаеше, че видяното го е ужасило и отвратило. Но пък в неговата Федерация хората също не бяха просветени. Все още вярваха, че магия съществува. Там си нямаха фабрики, нито занаятчии, нито машини.

А на изток Империята на осите подклаждаше собствените си пещи за производство на оръжия. Е, за малкото, които не бяха купили от сръчните хелеронски занаятчии.

Този ред на мисли скоро й опротивя и тя отиде при Салма в голямата стая. Елиас се беше затворил в кабинета си, затова двамата изиграха няколко игри на карти с прислугата, като всеки посвоему се опитваше да не обръща внимание на звуците, долитащи отвън. А когато врявата наближи самата къща с все забързаните стъпки на войници и пукота на арбалети, те затвориха капаците и се престориха, че не чуват нищо.

 

 

На сутринта всичко беше свършило. Тя се събуди и погледът й се спря върху Салма, който спеше на съседното легло и се усмихваше дори в съня си. Че стана, облече се и тръгна към дневната с намерение да изпробва отново силите си в медитацията.

А после споменът за снощното нападение я връхлетя и тя се разсъни окончателно. Побърза да отвори капаците на прозорците — над кариерата още се виеше дим.

Запита се колцина ли са загинали. А после се зачуди колко ли са загиналите и от двете страни. Тази мисъл я шокира. В Академията ги учеха, че молецородните, при всичките си недостатъци и пороци, не са войнолюбива раса, дори обратното.

Неправди имаше по целия свят, помисли си Че, и като логично следствие на тази мисъл идваше предположението, че собствената й раса навярно е отговорна за част от тях.

В двора имаше кладенец, между къщата и конюшните. Че взе меча си за всеки случай, излезе навън и извади едно ведро вода, потръпвайки от сутрешния хлад. По земята имаше пепел и Че се зачуди какво ли друго е горяло през нощта. Дали не бяха подпалили кран или навеса за топене на метал? Всичко това беше като да ръчкаш с пръчка голямо животно, някой от големите впрегатни бръмбари да речем. В началото го ръчкаш безнаказано, но рано или късно животното побеснява, обръща се и ти внезапно откриваш, че е много по-силно от очакваното. Молецородните си нямаха идея за последствията от ръчкането си.

Петима пазачи обикаляха из двора. Изглежда, описваха нанесените през нощта щети. Спряха да я изчакат и първоначалното й намерение да се измие тук, на открито, изведнъж й се стори необмислено.

Тя ги изгледа изпод вежди и им даде знак да не се мотаят — все пак беше братовчедка на работодателя им, нали така. Мъжете се върнаха неохотно към работата си, а тя занесе ведрото в конюшните. Щом ще се мие пред публика, двата пощенски коня бяха за предпочитане.

Затвори след себе си вратата на конюшнята и застина, чула тих звук от дъното на помещението. Звукът беше тих, но характерен — шепот на стомана върху кожа, меч, който вадят от ножницата. Че реагира спонтанно, заряза кофата и измъкна наполовина собствения си меч.

В дъното на конюшнята имаше мъж. Беше слаб, със сивкава кожа… Молецороден, осъзна Че. Ножът му проблясваше зловещо в сенките.