Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на умелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empire in Black and Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Ейдриън Чайковски. Империя в черно и златно

Английска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 36

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-117-7

История

  1. — Добавяне

19.

Тя танцува за тях следващата вечер. Такова нещо не бяха виждали никога.

Роботърговците бяха спрели двете огромни возила с гръб едно към друго и издигнаха едно-единствено заграждение помежду им, голямо и овално. Бяха се събрали в двата му края, както и повечето от войниците. Че беше нервна. Измъчваха я лоши предчувствия, защото нещо очевидно се готвеше, а тя не се сещаше за друго, освен за кървав двубой. Кървавите двубои бяха рядкост в Равнините. Колегиумци например се смятаха за твърде цивилизовани, а макар в мравешките градове да обичаха гладиаторските борби, то беше заради демонстрацията на умение, а не заради кръвопролитието. Но практиката на кървавите двубои така или иначе съществуваше. Паякоидите организираха такива дуели в южните си крепости, а според мълвата в Хелерон се провеждали незаконни борби със залагания за любителите на смъртта като забавление.

В двата края на палисадата бяха напалени огньове, трети гореше в самия център на заграждението. Че се огледа и видя Брутан, водача на роботърговците, както и голяма част от екипажите на двете возила, но не и Талрик. Явно предстоящото събитие беше под неговото достойнство.

А после тя пристъпи напред. Виждаха я за пръв път. Изглежда я бяха държали отделно от останалите роби. Че усети как Салма се напряга и погледна към него. После премести отново поглед върху жената.

Жената беше… отначало Че реши, че е молецородна, защото имаше техните бели очи. Но когато светлината на огъня я обви, чак подскочи от изненада. Кожата на жената се движеше.

Допреди миг беше съвсем сива, точно като на молецоидите. Че се запита дали не е сбъркала, но едва ли — най-малкото защото кожата на жената беше на показ в огромната си част, прикрита само от набедрена превръзка и ивица плат, вързана през гърдите. Сега обаче с кожата й се случваше нещо. Сенки се гонеха диво по плътта й. Не, не бяха сенки, а цветове. Червеникавите отблясъци от огъня препъваха погледа, но не можеха да скрият докрай пъргавия рисунък от розови, цикламени, тъмносини и бледи петна, които танцуваха по контурите на тялото й.

Отнякъде прозвучаха гайда и барабан. Че се обърна и видя музиканта — кльощавият мъж с восъчната кожа свиреше на гайда и отмерваше ритъма с крак по плосък барабан. А после жената започна да танцува.

Танцът й беше в най-висша степен необуздан и толкова бърз, че музиката я следваше, вместо да я води. Нямаше нищо общо с прецизната хореография на колегиумските балетни представления, нито с народните танци по панаирите. Не беше и като евтините сластни танци в бордей. Беше танц, какъвто Равнините не бяха виждали никога. Беше яростен и гневен, беше красив и тъжен. Мъжете не можеха да отлепят поглед от нея, повечето жени — също. Че успя да откъсне своя за кратко, колкото да огледа публиката — изопнатите от копнеж лица на пленниците и пазачите зад тях. Осородните войници също бяха запленени, изцяло. Сякаш лицата им изведнъж се бяха отърсили от нещо, сякаш готов за бой нож е бил прибран за миг в канията. Безизразните шлемове на роботърговците си оставаха безизразни, разбира се, но и сред тях мнозина ги бяха свалили, за да виждат по добре. И на мястото на свалените шлемове Че видя същото изражение на нежна печал. Имаше и похот, естествено, в комплект с целия грозен багаж, който вървеше с нея, но похотта беше в окови, възпирана от нещо различно.

Жената танцуваше под пискливите ритми на гайдата и скокливия ритъм на барабана. Музиката я гонеше ли, гонеше напразно и говореше не за нея, а за отчаяния, безнадежден копнеж на публиката.

Че се обърна да каже нещо на Салма, но лицето му беше изопнато в потрес и изумление, без следа от обичайните му наперени усмивки и тънък сарказъм.

Жената танцуваше, а после танцът й свърши с горчиво презрителен поклон към онези, които я гледаха отвъд палисадата, гайдата изпищя протяжно и млъкна. Жената стоеше там, неподвижна, превила се толкова ниско, че челото й почти докосваше пясъка, едната ръка — протегната изящно напред, единият крак — изпънат, другият — прегънат в коляното. Мъртвешката тишина след прощалния писък на гайдата сякаш никога нямаше да свърши.

А когато жената вдигна глава, погледът й се закова върху Салма; протегнатата изящно ръка се превърна в отчаян зов, поклонът — в молба. „Помогни ми. Спаси ме.“

А после Брутан наруши тишината:

— Хайде, движение. Нахранете копелетата.

И осоидите се отърсиха от магията, въоръжиха се отново с пороците, които бяха забравили за миг, спомниха си, че са завоеватели и войници.

Танцьорката все така стоеше в центъра на ограждението, но вече изглеждаше несигурна, уморена и много, много тъжна. Че усети раздвижване до себе си и осъзна, че Салма се е изправил. Танцьорката също го видя, трепна, после го погледна отново. Понечи да тръгне към него, но трима роботърговци разбутаха пленниците, хванаха я и я отведоха. Тя не се възпротиви, само хвърли последен поглед към Салма, поглед, от който тялото му се изопна.

— Какво беше това? — попита Че. — Тоест… Салма, слушаш ли ме изобщо?

— Разбира се, че те слушам — отвърна той и седна, но мислите му очевидно бяха другаде.

— Салма, познаваш ли тази жена?

— Не… Нея не. Но знам каква е.

— И?

— Има няколко общности във Федерацията… не като част от нея, а просто на територията й. Те са… различни. Пеперудородни. Не бях ги виждал досега. Само бях чувал да говорят за тях. Но всичко, което се говори, е вярно. В името на благородници и принцове! — възкликна той.

Че никога не го беше виждала толкова разтърсен.

— Танцува много хубаво, да. И какво? — попита сопнато тя. По някаква причина мисълта за танцуващата пеперудородна вече започваше да я дразни.

— Какво? — попита на свой ред той в опит да го избие на майтап. — Страх те е, че ще те зарежа и ще хукна след нея?

— Знам само, че на всички ви потекоха лигите като на селски идиоти, а на теб — най-много, ако питаш мен — измърмори тя.

Усмивката му се завръщаше, за нейна сметка, уви.

— Челядинка Трудан, ревност ли долавят ушите ми? Не знаех, че проявяваш романтичен интерес към мен.

Тя се изчерви с пълното съзнание, че Салма ще забележи руменината й на светлината от огъня.

— Няма такова нещо и ти го знаеш. Просто се тревожа за теб.

Салма се канеше да отговори, когато погледът му попадна на двама приближаващи се роботърговци. Той се напрегна, сякаш предчувстваше, че идват за него.

Но те идваха за Че.

— Ти! Ставай!

— Защо?

Мъжът я удари толкова бързо, че дори Салма не успя да реагира, зашлеви я с отворена длан през лицето. На ръба на дланта му имаше костен израстък, закривен като кука и плод на Изкуство, и макар главата й да звънтеше от шамара, Че осъзна, че е можел да я нарани много по-лошо.

— Не задавай въпроси, робиньо. Ставай.

Нямаше нужда да й го казва за трети път. Салма вече се беше надигнал, но другият роботърговец насочи към него ръката си, по която припукваше енергия.

— Край на подвизите ти, федералчо — предупреди го той. — Не си мисли, че ще липсваш на някого.

— Къде я водите? — настоя Салма.

Пламъчетата върху дланта на мъжа лумнаха високо и Че извика:

— Ще ида с тях. Няма страшно. Не го наранявайте. — Всъщност беше повече от страшно, но Салма беше вързан за един от коловете на заграждението и лесно щяха да го убият. — Моля те, ще ида с тях.

Войникът сряза въжето й с шиповете на ръцете си и двамата я повлякоха през кошарата преди още да е стъпила на крака.

— Какво съм направила? — попита тя, но те продължиха да я влачат, извадиха я от заграждението и оставиха на другите роботърговци да върнат коловете по местата им.

Че повтори въпроса си и един от войниците вдигна ръка да я удари отново. Тя изписка и изви глава да скрие лицето си, но мъжете я държаха здраво за ръцете. Войникът се изсмя гърлено.

— Пълна е с въпроси момата — подхвърли той.

— По-добре да не ги задава обаче — отвърна другарят му. — Щото отговорите няма да й харесат.

И я повлякоха нататък в мрака. Че зърна за последно изопнатото лице на Салма, после кошарата остана далеч зад нея. Влачеха я покрай едно от гигантските возила. Осороден занаятчия бърникаше нещо по механизмите, хвърли разсеян поглед към Че и войниците, после се върна към работата си.

— Какво става? — Че позна грубия глас преди да е видяла собственика му. Двамата войници забавиха крачка и спряха пред Брутан, водача на роботърговците. — Какво става, момчета?

— Заповеди, сержант — отговори единият.

— Заповедите ги давам аз, момчета — подчерта Брутан. Хвана с палец и показалец брадичката на Че и вдигна грубо главата й. Беше с шлем и от лицето му се виждаше съвсем малко. — Някой си пада по бръмбарско месце, така ли? Не помня да съм ви давал заповеди, момчета, така че кой ми се бърка в работата?

— Капитан Талрик, сержант — отвърна смутено другият.

— Капитан Талрик може да ми целуне задника — заяви Брутан. — Ако му се е приискала курва, първо трябва да приказва със сводника.

— Не знам, сержант… — подхвана един от мъжете.

— А един сводник не е никакъв сводник — продължи Брутан, без да му обърне капка внимание, — ако не си е топнал фитила във всички бутилки. — Безизразната маска на шлема му беше много близо до лицето на Че и тя нямаше накъде повече да се дръпне. — Не е първа красавица, нали? Но аз не съм придирчив, така че дайте я насам.

Обърна се и направи няколко крачки, но мъжете не помръднаха.

— Сержант — обади се единият притеснено.

Брутан се завъртя на пета.

— Аз не ви ли дадох заповед току-що?

— Ама, капитан Талрик, такова, сержант…

— Вие май не знаете кой държи веригите ви, а? — процеди Брутан и тръгна към тях с разперени длани.

— Ама казват, че той е от Рекеф, сержант.

Брутан спря.

— И какво като казват? — изрепчи се, но в тона му имаше известна промяна. — Да не мислите, че ме е страх? Мислите, че ме е страх от него, така ли?

Мълчанието на мъжете подсказваше, че тях ги е страх — както от Талрик, така и от Брутан. И когато Брутан им изкрещя да му я доведат, те го направиха.

Завлякоха я в малка падина встрани от основния лагер, хвърлиха я по гръб на земята, толкова силно, че й изкараха въздуха. И едва тогава Че проумя какво смята да прави Брутан.

— Не, не… недей да… Не можеш да…

— Накарайте я да млъкне — каза отегчено Брутан. Разкопчаваше с опитни движения колана си.

Че изпищя и когато единият от мъжете й запуши с ръка устата, го ухапа жестоко. Мъжът я удари и главата й звънна отново, а другият натика парцал в устата й. Че се бореше отчаяно и се наложи двамата да затискат раменете й, за да я удържат, докато Брутан й сваляше бричовете.

— Ама наистина ли мислите да?… — казваше единият от мъжете.

— Да, мисля — тросна му се Брутан. — Правете каквото ви казвам и толкова.

— Да, ама ако той наистина е… — измрънка другият и хвърли поглед назад към лагера. Трескавите усилия на Че да се освободи и приглушените й писъци изобщо не им правеха впечатление.

— Млъкнете и двамата — отсече Брутан, но в гласа му се долавяше притеснение. Отпусна се върху Че и тя усети голата му плът до своята. А после — нищо. Паузата беше толкова неочаквана, че тя спря да се бори, опитвайки се да проумее какво става. Брутан все така беше отгоре й, подпрян на ръце и колене. Че виждаше единствено мрак зад шлема, който той така и не беше свалил.

Хвърли поглед надолу и видя от анатомията му повече, отколкото й се искаше да види, но най-важното — видя, че въпросната част от анатомията му увисва.

— Сержант? — попита нервно един от мъжете. След миг Брутан се претърколи встрани и изпсува.

— Чумата да ги тръшне копелетата от Рекеф.

Нова пауза, от която Че побърза да се възползва — вдигна бричовете си и се опита да ги стегне със скъсаните връзки. Още не можеше да повярва, че й се е разминало.

— Сержант? — повика го отново мъжът.

— Водете я при него — изсъска Брутан, вбесен на тях, на нея, на Талрик и на самия себе си.

 

 

Голямото автовозило явно превозваше и друго освен роби. Талрик се беше настанил в палатка, разпъната далеч от робската кошара. Когато я бутнаха вътре, капитанът седеше пред сгъваемо писалище, разположил се все едно е в личния си кабинет насред цивилизацията. Белият пламък на съскаща солна лампа хвърляше мъртвешки отблясъци по лицето му.

Той вдигна поглед към нея и двамата роботърговци. Несъмнено беше чул писъците й отпреди малко, но с нищо не го издаде.

— Свободни сте — отпрати той придружителите й и те си тръгнаха охотно. На вратата стояха двама от неговите войници, така че за бягство и дума не можеше да става. А за какво я беше повикал Талрик тепърва щеше да се разбере.

— Седни, ако искаш — каза й той. Че го изгледа с любопитство. Невъзможно беше да определи годините му, освен да каже, че не е нито млад, нито стар. Чертите му бяха правилни, но не блестяха с нищо. С еднакъв успех можеше да е както служител в Академията, така и работник на строеж. Всъщност, лицето му беше толкова обикновено, че би се вписало навсякъде.

— Защо изпратихте роботърговци да ме доведат, щом не ги харесвате? — попита го тя, като следеше как ще реагира.

— Защото това им е работата — отговори простичко той. — Ти си робиня. Те са роботърговци. — След миг се поправи: — Не е тайна, че между редовната армия и роботърговския корпус има търкания. Войниците не ги харесват, защото залавянето на роби не е достойна професия за един мъж от Империята, а лично аз не ги харесвам, защото са алчни и поставят собствения си интерес над всичко.

— Знаете ли… знаете ли какво?…

— Мога да се досетя. — По лицето му нямаше и следа от вина или съчувствие. — Нашият Брутан е похотлив, така поне съм чувал да казват.

— И няма да го накажете?

— Защо да го наказвам? Какво лошо е направил?

Че зяпна насреща му.

— Какво лошо? Мисля, че изобщо не знаете значението на тази дума!

— Госпожице Трудан. — Той се изправи внезапно, а гласът му прозвуча студено и строго.

Че се дръпна назад и изтръпна, защото тази инстинктивна реакция подобаваше на роб, а не на свободен човек. В какво се превръщаше?

— Госпожице Трудан — повтори той, — още не ясно дали ще се ползвате с някаква защита срещу Брутан и подобните му, а преди да сте казали каквото и да било, имайте предвид, че „подобните“ му включват не само онези с камшик, но и мнозина с окови. Още сега мога да ви отделя от федералния ви приятел, което моментално ще ви превърне в поредната жертва на жертвите.

Че се опита да посрещне думите му храбро, но ужасът я надви, точно както Талрик го беше планирал.

— Отиваме в Аста — продължи той. — Аста е сравнително малък преден пост на Империята, но разполага с достатъчно условия за моите цели, а те са да разбера какво знаете вие двамата.

— Говорите за изтезания.

— Така ли? Е, щом предпочитате тази дума. Но съществува възможност двамата с вас да дадем известна почивка на нашите експерт-разпитвачи. Седнете и поговорете с мен.

Че се опита да разчете лицето му, стойката, но напразно.

— Няма… — Оказа се неочаквано трудно да го изрече сега, когато заплахите му още висяха във въздуха. — Няма да предам чичо си.

— Тогава нека просто седнем и си поговорим — предложи той. — Да пийнем вино, да разменим няколко думи. Да установим къде според вас минават границите на предателството. Да ги посетим заедно и да хвърлим поглед към забранената територия.

— Мислите си, че можете да ме измамите — каза тя.

— А вие си мислите, че не мога — отвърна той. — Защо не проверим кой от двама ни е прав?

Че мълчеше и го гледаше с подозрение, а той се усмихна. Усмивката му беше толкова искрена и открита, че я свари неподготвена.

— Опитахме се да убием чичо ви. Вас преследвахме из целите Равнини. Опитахме се да ви заловим в Хелерон. И ви заловихме. Заробихме ви. Вас едва не ви изнасилиха. Заплашваме ви. С толкова неща в сметката ви някои хора определено биха се настроили срещу нас.

Че се засмя неволно, толкова неочаквана беше тази проява на хумор.

— Може би тази вечер е добре да говоря аз, а вие да слушате, пък утре или вдругиден може би и вие ще решите да поговорите с мен — предположи той.

— Аз… не мисля, че някога, когато и да било…

— Недейте… — Гласът му я спря, защото в кратката дума имаше тонове предупреждение. — Не казвайте нищо, което не ще можете да върнете назад. Смятате, че сте специална, нали?

— Аз… Явно не съм толкова специална, че мутрите ви да не ме убият като всеки друг само за да дадат поредния нагледен урок на останалите.

Пак онази усмивка. Толкова искрена и иронично шеговита, но предизвикана от неща, които биха ужасили всеки нормален човек.

— Но вас нищо не ви заплашва, госпожице Трудан. Вече съм се погрижил да оцелеете след това изпитание. Беше просто теоретичен урок. — Той се наведе напред през писалището. — Но ако упорствате прекомерно, следващия път може и да наблегнем на практическото приложение. Мислите ме за лош човек, нали?

— По този въпрос няма две мнения.

Той се облегна назад и наля вино в две чаши.

— Като цяло бих казал, че не съм нито по-добър, нито по-лош от всеки друг. С изключение на една важна добродетел, в която превъзхождам повечето. Знаете ли коя е тази добродетел? Може би не, защото наблюденията ми показват, че в Равнините тази добродетел се среща рядко. Става въпрос за лоялността. Аз съм готов да направя всичко, което Империята поиска от мен, госпожице Трудан, готов съм да направя всичко за добруването на Империята. Готов съм да разрушавам градове, да съсипвам живота на хора, готов съм да прекося най-страшната пустиня, готов съм да… убивам деца. — Че долови краткото колебание и си го отбеляза наум за по-нататъшна употреба. — Бих направил всичко това и за мен то не би било порок, а добродетел, добродетелта на лоялния човек, защото Империята е над всичко, дори над собствените ми желания и копнежи. Разбирате ли как се съотнася това към нашия малък разговор?

Тя поклати бавно глава.

— Сметнах за най-полезно да ви предложа вино — тук той и подаде една от чашите, — да се държа любезно с вас и да проведем някой и друг разговор в тази палатка, но всичко това го правя в името на Империята. Но ако преценя, че за Империята е по-полезно да ви подложа на разпит или да ви дам за лично ползване на Брутан, ще направя и това, без да се замисля. Нищо лично, госпожице Трудан. Сега разбирате ли?

— Май да. — Тя отпи предпазливо от виното. Вкусът му беше сух, стипчив и непознат за нея.

— В такъв случай тази вечер ще говоря предимно аз с надеждата да ви улесня, когато дойде ред да говорите вие — поде той. — Ще ви разкажа за моя народ и за моята Империя с надеждата да разберете защо правим онова, което правим.

В този момент из палатката се разнесе вълшебен аромат, изпреварвайки войника, който се появи на прага й с поднос в ръце. На подноса имаше сушени плодове, ядки, нещо, което приличаше на мед, както и шест горещи пържоли, които най-вероятно бяха от конско месо. Без да се замисля, Че пристъпи към масата, преди още войникът да е сервирал.

— Заповядайте — покани я Талрик, когато войникът излезе. Че веднага застана нащрек, но капитанът само вдигна рамене. — Или пък не? Но въздържанието няма да ви донесе нищо. Една морална победа от толкова нищожно естество би била изпразнена от съдържание, не мислите ли?

С което тя трябваше да се съгласи. Трябваше да се съгласи, защото от два дни ядеше огризки и защото не можеше да откъсне очи от подноса. Разкъсвана между колебанията и глада, тя седна на масата, взе една пържола и отхапа, макар месото да пареше на пръстите й. А после зърна изражението на Талрик — изражение на човек, спечелил първата битка във военна кампания. Намрази го още повече заради това, но не спря да яде.

— Сигурно имате твърде погрешна представа за осородните — подхвана отново той. — Навярно ни мислите за диваци, ако изобщо се замисляте за нас.

Тя кимна енергично, без да спира да дъвче.

— И не сте много далеч от истината — призна той, което я накара да вдигне изненадано вежди. — Империята е млада. Три поколения, трима императори.

Тя го изгледа свъсено.

— Не, не, не живеем по сто години. Нищо подобно. Негово величество почитаемият Алдван Втори няма още трийсет. Дядо му бил племенен вожд в обширна степ, пълна с враждуващи помежду си племена и кланове, но както разказва легендата, имал една мечта. Воювал срещу другите племена и ги подчинил. Събрал всички осородни под своето знаме. Цял един живот, посветен на ожесточени битки и още по-ожесточена дипломация. Синът му, Алдван Първи, изградил Империята — приобщавал град след град, разширявал границите. И от всеки завоюван народ осородните научавали по нещо. Заточвали меча си, докато станал остър като бръснач. Сегашният ни император, Алдван Втори, беше само на шестнайсет, когато се възкачи на престола, и оттогава нито за миг не е спрял да преследва мечтата на баща си и дядо си. Сражавали сме се срещу народи, за които в Равнините не са чували. Защитавали сме се срещу врагове, които бяха по-силни от нас или по-мъдри от нас, или притежаваха знания далеч по-извисени от нашите. Преодоляхме вътрешните борби и постигнахме онова, което друг народ не е постигал. По територия Империята се приближава до Равнините, но населението й марширува под едно знаме и в един ритъм. Империята символизира прогреса, госпожице Трудан. Империята е бъдещето. Вижте хората от моя народ. Краката им още са във варварското минало. Дисциплината, контролът, цивилизацията трябва да им бъдат налагани силом! Но те постигнаха толкова много за толкова кратко време. Аз се гордея с народа си, госпожице Трудан. Гордея се с постиженията му.

— Но защо налагате режима си на други народи? — попита сърдито тя.

— Защото растежът е най-сигурното средство срещу застоя — отвърна той, сякаш това се разбираше от само себе си. — И защото онези, които не са в рамките на Империята, са заплаха за нея. Колко време ще мине преди Федерацията да тръгне срещу нас или преди някой мравкороден генерал да обедини Равнините, както ние обединихме племената? Колко време ще мине преди някой друг племенен вожд със същата мечта да реши да вдигне оръжие срещу нас? Ако ние сключим мир със света, рано или късно светът ще ни обяви война. Вижте Равнините, госпожице Трудан — дузина градове-държави, разкъсвани от постоянни раздори. Ако утре нападнем Тарк, знаете ли какво ще направят другите мравешки градове? Ще ни аплодират. Това е фаталната слабост на Равнините, госпожице Трудан, и затова ние ще ги присъединим към Империята. Ще ги обединим под знамето в черно и златно. Помислете си какво бихме могли да постигнем тогава.

— Не мога да измисля нищо друго, освен че ще превърнете моя народ и всички жители на Равнините в роби на вашата Империя.

— В Империята има много бръмбарородни, госпожице Трудан. И те живеят добре. Императорът им е поверил голяма част от икономиката на страната. Империята има нужда от роби, които да вършат робската работа, но ние няма да заробим Равнините. Хората от Равнините просто ще открият, че съвместните ни усилия са в техен интерес.

— Кажете ми, капитане, какво е Рекеф?

Въпросът определено го свари неподготвен, но само след миг той отново се усмихваше — като учител, който е открил, че ученичката му не е съвсем глупава.

— Интересно ми е откъде сте чули таза дума?

— От Брутан и не само.

— Рекеф, госпожице Трудан, е тайно общество.

Че се изсмя.

— Как може да е тайно, щом всички знаят, че вие работите за него?

— Ами точно това е идеята. — В усмивката му се промъкна известно смущение. — Така де, какъв е смисълът да си част от страховито тайно общество, което внушава боязън в сърцата на хората, ако никой не знае, че работиш за него? Всъщност, ако бях от вътрешните служби на Рекеф, това щеше да е известно на малцина, и то едва след като ги арестуват и подложат на разпит за извършените от тях престъпления. — В усмивката му се появи самоирония. — Честно казано, дори мен ме е страх от тях. Аз обаче съм от външните служби на Рекеф. Работата ми е да се занимавам с хора като вас, госпожице. — Замълча и се вгледа в лицето й. — Следите ли мисълта ми? Разбирате ли за какво ви говоря?

— Дадохте ми доста материал за размисъл.

— И?

— Спомням си… когато бях в Хелерон със Салма — Салма е човекът водно конче, макар да съм сигурна, че знаете това, — та когато бяхме там, отидохме в една фабрика и той остана неприятно изненадан, защото мислел, че бръмбарородните не държат роби. Аз му казах да не става смешен, защото работниците не са роби, а работят срещу надница. Че са там по своя собствена воля. Но не успях да го убедя. Каквото и да говорех, за него те не бяха свободни хора. И най-вероятно е бил прав.

Усмивката на Талрик още беше на лицето му, но помръкна.

— Поздравявам ви за деликатния аргумент, госпожице Трудан.

Тя остави чашата си на масата и го погледна в очите.

— Какво ще правите с мен?

Талрик сведе поглед към свитъка пред себе си и отметна няколко неща. Писалката му беше с хитинов писец и издаваше стържещ звук по хартията. Отначало Че реши, че просто се опитва да я изнерви, но после си даде сметка, че капитанът наистина размишлява върху въпроса й.

— Ще ви повикам за още един разговор… когато пристигнем в Аста може би. Ще ви дам още един шанс да споделите информация с мен, преди занаятчиите ни да се хванат на работа или вашият приятел, водното конче, да пострада. Дотогава… да се надяваме, че ужасната репутация на Рекеф ще държи Брутан далеч от вас.

— И няма да?… — Не искаше да задава този въпрос. Знаеше, че така ще изглежда слаба. — Няма да?… — Той вдигна очи към нея с безизразна физиономия.

— Стража! — извика внезапно Талрик, а после се обърна към нея с по-мек тон: — Не, госпожице Трудан. Не виждам на каква цел би послужило това. Засега поне.

Беше толкова самодоволен под любезната си фасада. Беше толкова уверен в контрола си над ситуацията, че когато войниците влязоха, тя направи нещо крайно неразумно и го направи с пълно съзнание за последствията.

— Чии деца сте убили? — попита.

Писецът на писалката се счупи и изхвърча в другия край на палатката. За миг Талрик застина, а Че видя как дълбоката сянка на гнева прекосява лицето му, както и нещо друго, някакво чувство, което чертите му не бяха пригодни да изразят. Войниците чакаха. Стори й се, че дори те са затаили дъх.

Накрая Талрик отпуши гнева си в дълга въздишка.

— Върнете я в заграждението — нареди той, без да поглежда към хората си. Сянката на онова, другото чувство още тъмнееше върху лицето му.