Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на умелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empire in Black and Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Ейдриън Чайковски. Империя в черно и златно

Английска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 36

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-117-7

История

  1. — Добавяне

26.

— Името й е Кимене — обясни Чисис. Стенуолд беше чул много минаски имена през последния половин час, но веднага усети, че това име е специално.

— Ръководела е вашата клетка? — предположи той. „Че и Салма са на първо място“ — напомни си Стенуолд, но толкова отдавна се занимаваше с шпионаж и подривна дейност, че мисълта за минаската съпротива не го напускаше. Империята посягаше към Равнините, но успехът й в голяма степен зависеше от стабилността на основите, тоест на Мина.

— Тя е в центъра на цялата съпротива — подчерта Чисис. — Повече от година се опитваха да я заловят. Червеният флаг също е нейна идея — символът, който внушава страх в сърцата на осоидите. Тя е най-добрата сред нас.

— Как са я хванали тогава?

Чисис се усмихна горчиво.

— Не с помощта на тъпоглавите си войници, във всеки случай. Дебелака нае ловци на глави от цялата Империя и на един му излезе късметът.

От разговора дотук вече беше станало ясно, че Червенофлагците наричат така губернатора.

— И я държат вече две десетници, така ли?

Чисис кимна.

— Под строга охрана в занданите на двореца. Мислят си, че не можем да стигнем до нея.

— Но грешат? — „Значи можете да измъкнете Че и Салма.“ Мисълта остана неизречена, но беше толкова очевидна, че сигурно му беше като дамгосана на челото.

— Издигнаха онази грозотия, губернаторския дворец, по най-бързия начин, за да ни покажат, че вече не сме свободен народ. — Чисис удари юмрук в дланта на другата си ръка, както правеше често. — Не се замислиха особено какво лежи отдолу. Виждаш ли това? — Той посочи древната зидария в основата на просторното мазе. — Мина лежи върху останките на друг град. Никой не помни кой го е построил, било е много отдавна, още преди революцията, но местните хора определено са си падали по тунелите. Нашата канализация лежи на техните улици. А те са навсякъде, включително под двореца. И ние ще влезем оттам.

— През канализацията? — Стенуолд хвърли поглед към Тиниса и Тото, които седяха наблизо и слушаха разговора им. — Прекрасно.

Чисис не обърна внимание на сарказма му.

— Работата е там, че без Кимене сме уязвими, разпокъсани. Ако Дебелака ни нападне сега, ако се е добрал до надеждна информация за явките и убежищата ни, тогава…

— Тогава ще ви е трудно да координирате отстъплението си — довърши вместо него Стенуолд.

— А ако се опитаме да освободим Кимене, Дебелака ще стисне целия град за гушата, както го направи преди няколко години, по време на бунтовете в Мейнис.

— С други думи, можете да стигнете до нея, но народът ви ще плати висока цена за това — заключи Стенуолд. — За революционер като теб това е едно изненадващо благоразумно отношение.

Чисис го изгледа гневно.

— Ако зависеше от мен, майсторе бръмбароид, лично бих запалил огньовете, щом димът им ще изкара минасци на улицата — изрече с равен глас той. — Тя обаче не би одобрила. Самият аз не бих преклонил глава нито пред губернатор, нито пред император, но заради Кимене…

— Разбирам. Разбирам и съображенията, и логиката ти. — Този тип му харесваше все по-малко, но имаха нужда от него, а само това беше от значение. — Ако минаската съпротива се раздвижи, ако червени флагчета цъфнат навсякъде, осоидите ще се стоварят отгоре ви като парен чук. Но ако група чужденци се развилнее из двореца, освобождавайки затворници, сред които и вашата Кимене…

— Виждам, че наистина се разбираме. — Чисис свали ръката си от дръжката на меча. Стенуолд си даде сметка, че дори не го е видял да я слага там. Младият мъж беше на нокти, сякаш го сърбяха ръцете да убива. Човек, чиито запаси от човечност са се изчерпили. „Колкото по-скоро си върнат водачката, толкова по-добре.“ Революция не се организираше за два дни, но и нашествието в Равнините нямаше да започне утре. „Трябва да се срещна с тази жена, с този неоспорим лидер на съпротивата… Възможно ли е да сме попаднали на оръжието, което търся от толкова време?“

— И вие ще ни осигурите?… — подсказа той.

— Карти на канализацията, водачи, които да тръгнат с вас, въоръжено подкрепление без издайнически цветове. Херметични лампи, специален шперц…

— Доста добре сте екипирани май?

— Хокиак има грижата за това. — В гласа на Чисис нямаше и следа от хумор. — За нас Кимене е по-важна от всичко.

— Е. — Стенуолд се облегна назад. — Предполагам, че по-добро предложение едва ли ще получим. — Вдигна поглед, защото Тисамон се приближаваше. Богомолкочовекът изглеждаше в по-мрачно настроение от обикновено. Тиниса стана на крака. Напрежението помежду им беше толкова силно, че с нож да го режеш, а горчивият му вкус направо ти полепваше по небцето, помисли си тъжно Стенуолд.

— Поговорих си с Кенисе и другите от старата гвардия, които помнят обсадата. За твоите планове на времето — обяви Тисамон.

— И? — попита Стенуолд.

— Приемат, че… че никой от нас не ги е предал. — Само краткото запъване в средата на изречението напомняше, че доскоро самият Тисамон вярваше в обратното. — Сравнявахме спомените си. Тото?

Занаятчията се стресна.

— Да, господине?

— Кажи им за Хелерон. За мъжа, с когото сте се срещнали там.

Тиниса отвори уста да се намеси, като местеше поглед между Тисамон и Тото. Занаятчията погледна към нея, но Тисамон чакаше отговора му, а богомолкородният очевидно го плашеше повече, отколкото Тиниса би могла да го уплаши някога. Така че с прекъсвания и повторения, какъвто си му беше маниерът, Тото разказа накратко за Болуин и как един мъртъв човек ги посрещнал на площад „Милосърдие“. По гласа му личеше, че още не може да повярва на тази история, но пък разказът му се придържаше към фактите такива, каквито ги беше видял с очите си.

Чисис и другите минасци реагираха скептично и погледнаха въпросително към Тисамон за някакво обяснение.

— Направихме списък с имената на всички, които знаеха за плана ни — поде той. — Много от тях са загинали при падането на града. Не откриваме нито едно слабо звено, а въпреки това бяхме предадени. Шпионин несъмнено е имало, но той най-вероятно е носил чуждо лице. Това е единственото логично обяснение.

— Абсурд — обади се зад него Кенисе. — Познавахме добре всеки от тях, а няма начин да имитираш…

— Този човек може — прекъсна я Тисамон. — Чухте разказа. Приликата е била съвършена.

Все още не изглеждаха убедени и Стенуолд не можеше да ги вини. Собственият му рационален ум отхвърляше идеята като невъзможна. Но пък той беше пътувал повече от тях и все в странна компания, затова знаеше, че на света има неща, които не подлежат на рационално обяснение.

— И до какъв извод те води това? — обърна се той към богомолкочовека.

— До извода, че може би не сме в безопасност — отговори Тисамон. — Дори сега сред нас може да има шпионин.

Стенуолд отпусна глава върху ръцете си.

— Всичко е възможно, Тисамон, но не мога да оставя Че и Салма в ръцете им. Трябва да направя нещо.

— Тогава ми позволи да тръгна напред. За друго не моля. Ще тръгна още сега с указанията, които хората тук могат да ми дадат. Така осоидите няма да имат време да ми заложат капан.

Чисис стана.

— И още нещо. — Двамата с Тисамон се изправиха един срещу друг и въздухът помежду им се сгъсти от взаимна неприязън — нищо лично, просто неизбежна реакция на двама агресивни мъже в затворено пространство. — Твърдиш, че не можеш да ни имаш доверие. Същото важи и за нас. Когато отидеш да освободиш приятелите си, майстор Стенуолд ще остане при нас като гаранция. И ако се върнеш без Кимене, той ще пострада.

Стенуолд въздъхна. Отношенията им с минаската съпротива ставаха все по-сложни. Тисамон го гледаше въпросително и той кимна в отговор. „Нека си мислят, че съм безполезен стар дебеланко.“ Така, ако нещата се вгорчаха, изненадата щеше да е на негова страна.

— Искам от вас точни указания — каза отсечено Тисамон. — Планирането оставете на мен. — Чисис настръхна заради тона му, но все пак кимна и тръгна към другия край на мазето да вземе картите.

Тисамон го последва, а Тиниса тръгна след него.

„Проблем след проблем“ — помисли си омърлушено Стенуолд. Тежестта им вече го притискаше осезаемо.

— Майстор Трудан — обади се Тото до него.

— Казах ти, че няма нужда да ми… — А после се сети за недовършения им последен разговор и направи гримаса. — Да, Тото?

— Все още не знаем как молецородният е разбрал, че Салма и Че са тук, майсторе.

Стенуолд го изгледа намръщено.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че може да е капан, точно както Тисамон каза. Капан, който той е заложил.

Стенуолд обиколи с поглед мазето, оглеждайки се за Ахеос. Молецоидът седеше сам в сенките на едно кьоше сред ронеща се мазилка.

— Ако е искал да ни предаде на осоидите, досега да го е направил — имаше предостатъчно възможности. Не забравяй, че точно той ни предупреди за засадата при Аста. Не знам защо е решил да свърже пътя си с нашия, Тото, но със сигурност не е за да ни продаде на Империята.

— Да, но… нямам му доверие, майстор Трудан. Не мога. Всичко в него…

Стенуолд се вгледа в честното лице на момчето, белязано с дамгата на полуродството, заради което всички извръщаха отвратено очи. „На това ли те научиха с омразата си — да мразиш на свой ред различните?“ Но после осъзна, че не това е причината. Тото и Ахеос се бяха намразили от пръв поглед и Стенуолд нямаше никаква представа защо.

 

 

На свой ред Ахеос се беше оплел в раздърпаната прежда на мотивите си като пате в кълчища. Чул беше достатъчно за плановете на Чисис, за да е наясно какъв неоправдан риск крият те. Дошло беше време да се запита дали изобщо трябва да е тук, какво остава дали да придружи останалите в тази безумна мисия. Минасците — тези „бръмбарородни бойци“, както наричаха сами себе си — му се струваха враждебни грозници, той им нямаше вяра и не виждаше защо трябва да рискува живота си заради тях или заради пленената им предводителка.

Въпреки това имаше неприятното чувство, че не би могъл просто да сложи край и да си тръгне. И не защото е навлязъл твърде дълбоко във вътрешността на Империята, която осородните бяха построили за себе си. Със сигурност щеше да намери достатъчно сенки от тук до Тарн, които да прикрият бягството му. Не, проблемът беше другаде — в сделката, която беше сключил с Даракионския лес в миг на лудост. Беше помолил за помощ и я беше получил, и всичко това в името на една цел. Казал беше на създанията в гората, че отива да спаси Челядинка Трудан. А после, яхнал силата им, беше казал на нея, че идва да я спаси. Не беше възнамерявал да се обвърже така необратимо с тази история, но сега разбираше, че точно това е направил.

Магията беше сила, която тласка — това той знаеше още от най-ранното си детство. И тласъците й въздействаха на онази особена тъкан, която беше вътъкът на света, оплетка отвъд оплетката. Сега тъканта може и да не беше толкова здрава, колкото преди, изтъняла беше заради Умелите и техните машини. Но все още беше там и умните мъже се учеха как да подръпват нишките й и да променят шарката. Това беше тайната и на техния шпионин, разбира се — занаят, който се е ценял високо във Вещото време преди прокълнатата революция. За Ахеос беше изненада, че все още има човек, който практикува това умение, но пък кой друг занаят можеше да се скрие толкова успешно от очите на света?

Плъзна поглед — поглед, който прозираше отвъд мрака и маските — по сбралите се бунтовници и техните неканени гости. Не усети подръпване на магия във вътъка, но ако шпионите с това умение бяха толкова добри, колкото ги описваха легендите, най-вероятно не би и усетил.

Полуродният занаятчия го зяпаше злобно. И Ахеос не го долюбваше особено, без да е съвсем наясно за причината. Не че нямаше основания да го мрази. Умелите тласкаха неговия народ към културна и дори физическа смърт, така че би било нормално да му има зъб, ако не лично на него, то на расата му. Но ако неговото беше неприязън по принцип, то младият занаятчия очевидно питаеше лична омраза и Ахеос се питаше какво ли пропуска.

Ако трябваше да е честен пред себе си, имаше чувството, че се досеща за причината… но още не беше готов за това. Честност… ето това беше рана, която заздравява бавно.

 

 

Броени минути след като напуснаха бунтовническото убежище в подземието на склада, двамата вече вървяха в крачка и в пълно съзвучие точно като при разузнавателната мисия до робските ями на Аста, точно като при крепостите стени на Мина и при засадата, която бяха спретнали на Чисис и хората му. Тисамон се беше адаптирал незабавно към нея и без сигнал, без една дума двамата се превърнаха в съвършения ловен тандем. Всяко негово движение беше съобразено с нейните и обратното. Нямаше нужда да я поглежда, да й дава сигнали, да я изчаква. Някаква част от него действаше с непоколебимото убеждение, че Тиниса ще е точно където трябва да бъде и ще направи онова, което е нужно.

Уви, върнеха ли се при другите, това единение щеше да изчезне без следа, отново. Нещо повече, Тисамон сякаш забравяше, че изобщо е съществувало. Просто я изтриваше от съзнанието си, отказваше да има каквото и да било общо с нея.

Кука се беше забила в сърцето й и не спираше да я дърпа болезнено от мига, в който научи истината. От познатото удобство на илюзията, че е дъщеря на Стенуолд, колкото и неправдоподобно да изглеждаше това, Тиниса се оказа захвърлена в един напълно непознат свят. Свят с неочаквани завои и остри като бръснач ръбове, свят, в който майка й беше мъртва отдавна, а този мъж, този недостъпен, невъзможен мъж й беше баща. Тиниса имаше нужда да се изправи лице в лице с всичко това, но Тисамон не й позволяваше. Той просто й обръщаше гръб.

Защото е страхливец, каза си тя. Вярно, Тисамон беше великият богомолски оръжемайстор. Можеше да избие стотина мъже само с кихавицата си. Но пак беше страхливец. Сблъскал се беше с нещо извън границите на куража си и вместо да го погледне в очите, му обръщаше гръб.

Следваха дадените им от Чисис напътствия. Подземната канализационна мрежа на Мина беше древна и огромна. На места каналите бяха по-широки от коридорите във Великата академия, монументалните им каменни блокове бяха обрасли с лишеи и сивкав мъх. Другаде между задигнатите пътеки гъргореше пълна с вода канавка, широка десетина стъпки. Мина беше голям град, но не толкова, че да си позволи лукса на канализационна мрежа от подобен мащаб. Тук-там по стените имаше фрески, но времето и стихиите ги бяха изгладили до неузнаваемост и нищо не подсказваше кои са били строителите на древния град, които дори минасците бяха забравили.

По едно време стигнаха до широко място, което потвърди впечатлението, че някога тази „канализация“ е била пълноправен град с улици и площади. На древния площад имаше отломки от статуя — само стъпала и натрошени дипли от роба, — но и тук времето пазеше ревниво тайните си.

Разни неща шаваха във водата, които Тиниса така и не успя да зърне в пълния им ръст, а големи колкото едри кучета хлебарки се разбягваха пред мътната светлина на затъмнената лампа, която Тисамон носеше. Светлината беше повече от оскъдна, но и двамата имаха зрение, което да я улови и да се възползва максимално от нея.

Дадените им указания бяха добри, а и Тисамон ги беше запомнил без грешка. Червенофлагците бяха проучили грижливо каналите и ги използваха като свой основен начин за придвижване. Скоро стигнаха до зидове от по-ново време. Преди губернатор Ултер да построи огромния си дворец като символ на своето превъзходство, тук се беше издигал Консенсусът, където сенаторите и трибуните на Мина са се събирали да спорят за политиката на града. А дори правителствените сгради се нуждаят от своя канализация и други подземни съоръжения. Макар зданието да е било съборено, подземията му бяха оцелели под складовите помещения и занданите, изкопани от осоидите.

Откриха тясното стълбище точно там, където им беше обяснил Чисис. Тисамон пръв се изкачи до капака в тавана, отключен предварително от симпатизант на съпротивата, който работеше в двореца. След това без много шум двамата се промъкнаха в седалището на губернаторската власт. Е, озоваха се в обикновен зърнен склад, но все пак бяха на вражеска територия, което потвърждаваше замисъла на съпротивата. На Тиниса й се искаше да продължат нататък и сами да намерят Че и Салма, но после погледна към Тисамон и това бе достатъчно да я разубеди. Имаха нужда от още хора, а и бяха сключили сделка с Чисис. Тисамон гледаше на дадената дума като на закон; това беше типично за богомолкородните, но с малко въображение дори Тиниса можеше да го разбере.

След това поеха назад, за да докладват, че планът е добър и осъществим. Тиниса знаеше, че върнат ли се обратно в мазето на склада и покровът от мълчание бъде изместен от нуждата да се говори, Тисамон отново ще й обърне гръб. Ще е същото като преди, в Аста или когато се прехвърлиха през стените на Мина. Той ще си вземе всичко, ще го забрави и ще я намрази отново.

И тогава реши. „Нека освободим Че и Салма и тогава ще видиш. Ще те накарам да ме погледнеш в очите, копеле недно. Или ще признаеш, че съществувам, или ще те принудя да ме убиеш, защото с това безразличие не мога да живея.“