Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на умелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empire in Black and Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Ейдриън Чайковски. Империя в черно и златно

Английска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 36

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-117-7

История

  1. — Добавяне

1.

Когато Стенуолд вдигна телескопа за девети път, Мариус каза:

— Ще го усетиш най-напред по звука.

Едрият мъж застина и сведе поглед към него, вдигнал наполовина телескопа. От скривалището им на третия етаж градските стени приличаха на мравуняци в черно и червено заради защитниците, които се щураха по бойниците и около портите.

— Как така по звука?

Седнал на пода с гръб към стената, Мариус вдигна очи да го погледне.

— Глъчката, която чуваш сега, са виковете на мъже, които си дават кураж да влязат в битка. Когато боят започне, ще млъкнат. За кратко. А после звукът ще се промени. — Като за Мариус си беше истинска реч.

Дори оттук Стенуолд чуваше равния ромон на приглушени човешки гласове откъм портите. Замисли се, после свали неохотно телескопа.

— Ако всичко върви по план, голям шум ще се вдигне, когато нападнат.

Мариус сви рамене.

— Ами ослушвай се за него тогава.

Чуха се бързи стъпки. Някой се качваше на бегом по стълбището. Стенуолд се размърда, но Мариус не изглеждаше разтревожен.

— Тисамон — каза простичко той и отново впери поглед в нищото. В стаята на долния етаж имаше девет мъже и жени със същите плетени ризници и шлемове като на Мариус, те видимо си приличаха като близки роднини. Стенуолд знаеше, че умовете им са свързани в мрежа, докосват се един друг, докосват и този на Мариус, така че мислите им преминават свободно от глава в глава. Не можеше да си представи какво ли е да притежаваш подобно умение.

Тисамон нахълта в стаята, висок и светъл, с буреносно изражение. И избълва, преди Стенуолд да си е отворил устата:

— Нищо. Не е дошла.

— Е, винаги има… — подхвана Стенуолд, но високият мъж го прекъсна.

— Не се сещам за никаква причина, освен една — заяви безапелационно той.

Стенуолд рядко беше виждал Тисамон ядосан, много рядко, но случеше ли се, винаги се лееше кръв. Тисамон беше от богомолкородните, а в далечни времена, в зората на времето, богомолкородните били най-свирепите убийци в Равнините. И макар ерата на величието им да беше отдавна отминала, с тях шега не биваше. Те нямаха равни с меча, както в единоборство, така и в битка, а Тисамон беше майстор, най-опасният боец, когото Стенуолд познаваше.

— Предала ни е — каза рязко Тисамон. А после ъгловатите му черти се загладиха, но не защото гневът му беше преминал, а защото се беше окопал дълбоко в главата му.

— Съществуват… причини — поде Стенуолд, защото искаше да защити липсващата си приятелка, по възможност без да насочи гнева на дуелиста към себе си. Въпреки това студените, изпълнени с ненавист очи на мъжа се втренчиха в него. Тисамон не беше извадил оръжие, но дори с голи ръце — и с костните шипове по дължина на подлакътниците си — можеше да разкъса Стенуолд на парчета за нула време и с минимални усилия. — Тисамон — каза Стенуолд. — Ти не знаеш…

— Чуйте — прекъсна ги внезапно Мариус. И когато нададе ухо, Стенуолд разбра, че равномерният шум откъм портите е затихнал.

А после от покриви и бойници из цяла Мина се чу рев на хиляди гърла. Атаката беше започнала.

Рев, достатъчен да заглуши дори гнева на Тисамон. Стенуолд стисна телескопа и се хвърли към прозореца, но краката му се преплетоха за миг и той едва не изпусна инструмента на улицата долу. А когато все пак го нагласи пред окото си, ръцете му трепереха толкова силно, че не успя да го фокусира. Увеличеният образ танцуваше по портата и крепостната стена. Овладял най-после ръцете си, Стенуолд видя червено-черната армия на Мина — мъже, обтягащи арбалети и зареждащи топове. Видя балисти и картечомети да запращат трескаво снарядите си към врага. Сред мелето в червено-черно вече се съзираха и други цветове. Първата черно-златна вълна на осородните връхлетя защитниците на града като лъскаво ято — отряди с лека броня в цветовете на Империята прелетяха над стените, а въздухът край раменете им трептеше от танца на прозирни криле. За миг Стенуолд ги видя като насекомите, които имитираха, но в действителност нападателите бяха бронирани мъже, които летяха във въздуха с криле на гърбовете и оръжия в ръка. Връхлитаха връз закотвените за земята защитници с пики и мечове, стреляха с лъкове и арбалети, мятаха копия. А когато защитниците вдигнаха арбалетите си да ги посрещнат, от дланите на нападателите припука златен огън — убийственото Изкуство на осородните.

— Ей сега ще… — прошепна Стенуолд, сякаш врагът, на стотици метри от него, можеше да го чуе. Откъм стените се чуваше равномерният трясък на тежките минаски катапулти, които изстрелваха товара си от огромни камъни по пехотата от другата страна на стените.

— При портата са. — Мариус все така се взираше в нищото, но Стенуолд знаеше, че един от хората му е на висока позиция близо до битката и наблюдава вместо него.

— Значи трябва да стане сега — заключи Стенуолд. — Сега. — Опита се да насочи непослушния телескоп към портите и ги видя как се огъват за миг, чу и трясъка на обсаден таран. — Сега — повтори излишно той, защото нищо не се случваше. Толкова време беше прекарал със занаятчиите на Мина, толкова огнепрах бяха закопали в земята пред портите, а сега — нищо.

— Може да са объркали нещо — подхвърли Мариус. Таранът се заби отново в обшитите с метал порти и те изстенаха като ранено животно.

— Надзиравах ги през цялото време — възрази Стенуолд. — Всичко беше готово. Как е възможно да не… Някой сигурно е…

— Предадени сме — тихо каза Тисамон. — От Атриса очевидно. Кой друг знаеше за плана ни? Или смяташ, че минасците сами са си надянали робските вериги?

— Ти… не знаеш… — процеди Стенуолд, но усещаше как собствената му увереност намалява. Атриса, така очаквана, но така и не дошла, а сега и това…

— Паякородна — изсъска Тисамон, а после повтори, с още повече ненавист: — Паякородна. — Авангардът на осородните вече беше стъпил на крепостните стени и битката се беше разпокъсала на десетки стълкновения между нападатели и защитници. Тисамон оголи зъби в пристъп на необуздана ярост. — Знаех си! Знаех си аз, че на паякородните вяра не можеш да имаш. Защо изобщо я включихме? Защо я?… Защо й се доверихме? — Кокалчетата на ръцете му бяха побелели, той трепереше от гняв, очите му святкаха като на безумец. Шиповете на подлакътниците му се свиваха и разпускаха заплашително, жадни за кръв. Стенуолд се взираше в лицето му, но казаното почти не стигна до него. Взираше се в лицето на Тисамон, чуваше неизреченото и се изпълваше не със страх, а с дълбоко съчувствие. Паякородните, беше казал Тисамон. Паякородните, лукави и неуловими, точно както внушаваше името им. И въпреки това, въпреки хилядолетната расова омраза помежду им, Тисамон беше пуснал една паякородна в живота си, отворил беше портите на душата си за нея. Атриса не просто беше предала приятелите си и хората на Мина; беше предала Тисамон, а това той не можеше да прости.

— Мина много време — тихо каза Мариус. — Може да се е случило какво ли не, неща, които дори един паякочовек не може да предвиди.

Тисамон се завъртя към него посинял от гняв, но точно тогава с гръмовен писък на изтерзан метал и разцепващо се дърво портите поддадоха.

Таранът премина пръв и нямаше нужда от телескоп, за да се види огромното му туловище от стомана и мед, което прегазваше отломките от масивната порта и бълваше дим от комините си. Една балиста в горната му част се клатушкаше върху подпорите си, смазана от снарядите на защитниците, но в металните му стени имаше отвори, през които се сипеха стрели и залпове от припукващата енергия на осоидите. От двете страни на обсадната машина тичаха пешаци, въоръжени с копия, но без щитове. Облечени с брони, които бяха твърде тежки за летене, пешаците отблъснаха струпалите се край портата минасци, а въздушните им отряди вече кръжаха над града. Защитниците на Мина бяха дисциплинирани бойци. Прегрупираха се мълниеносно зад стена от щитове и се опитаха да отблъснат атаката. Ала нападателите бяха твърде много; атаката идваше отпред, отгоре и по фланговете. Не след дълго линията на защитниците поддаде и отстъпи.

— Трябва да тръгнем сега — отсъди Стенуолд, — иначе никога няма да се измъкнем. Трябва да предупредим Равнините за случилото се тук. Някой трябва да им каже.

— Равнините няма да се трогнат, гарантирам ти — каза Мариус. Беше станал и изглеждаше готов за бой. Стенуолд съобрази, че на долния етаж бойците му също са готови с щитове, мечове и арбалети. Спуснаха се бързо по стълбите. Знаеха, че сега, след провала на плана им, нищо няма да спаси Мина. Осоидите разполагаха с по пет мъже за всеки защитник, който градът можеше да мобилизира.

„Ама и ние сме една сбирщина.“ Мисълта премина през главата на Стенуолд, докато слизаше на бегом по стълбите в края на колоната. Най-напред беше Мариус, с тъмна коса, медна кожа и характерното за расата си дребно телосложение — беше изоставил народа си, за да дойде тук, станал беше ренегат, за да се бие с враг, в който собственият му град не вярваше. След него беше Тисамон, все така обладан от ярост, но и все така най-грациозният мъж, когото Стенуолд познаваше. Коженият му боен жакет беше с типичната зелено-златна окраска, носеше дори церемониалната игла на богомолкороден оръжемайстор. Тисамон никога не сваляше иглата и Стенуолд подозираше, че се е вкопчил в традиционните разбирания на народа си за чест и омраза като удавник за сламка.

„А ето ме и мен — със смугла кожа и оредяваща коса, набит и едър, с тежка стъпка. Не съм виновен аз, че народът ми е с едър кокал! Панталони от корава кожа и обгорена престилка, дебели ръкавици на занаятчия под колана и защитни очила на каишка през врата. На пръв поглед нищо общо с войнското занятие. Ала ето ме тук, препасал арбалет, който ми се мотае в краката.“

В стаята долу бойците на Мариус ги чакаха в готовност. Някои стискаха тежък квадратен щит в едната ръка и меч в другата, други държаха арбалети. Двама носеха багажа — тежка кожена чанта с инструментите на Стенуолд, и един — дълга дървена кутия. Махнаха резетата на вратата и я отвориха. Двамина изскочиха навън, вдигнали щитовете си. Стенуолд си даде сметка, че е изостанал, ужасен от мига, когато ще се озове на открито, без покрив, който да го пази от вражеския огън. Тисамон и повечето бойци вече бяха излезли. Но Мариус го чакаше, приканвайки го с поглед да побърза.

— Идвам — каза Стенуолд и се засрами от треперливия си глас. Хукна надолу по стълбите, като се мъчеше да откачи в движение арбалета от колана си.

— Зарежи. Само побързай, моля те — нареди Мариус и излезе през вратата. Зад Стенуолд последните двама войници охраняваха края на колоната.

И ето че се озоваха на открито. Звуците на битката при портата се чуваха съвсем ясно, по-отблизо, отколкото изглеждаше възможно, но самата улица още не беше станала арена на сражения — все още. Имаше само цивилни минасци, които чакаха на групички с нескрита тревога. Мъже и жени, а също момчета и момичета, които бяха твърде малки и нямаха място тук, всички стиснали ножове, мечове и дъги от бъчви. И чакаха.

По нечути указания от Мариус войниците се подредиха — щитове отпред и отзад, а Стенуолд, багажът и стрелците останаха в средата. Мариус вървеше начело, налагайки бързо темпо надолу по тясната улица. Тъмните брони на войниците му отваряха път през навалицата със самия си вид, без нужда от думи или действия.

— Не мога да тичам толкова бързо — оплака се Стенуолд. Усещаше, че изостава и очакваше мъжете зад него всеки момент да го сбутат или да се спънат в него. — И къде изобщо е Тисамон?

— Тук някъде. — Мариус не се огледа, нито посочи, но Стенуолд зърна за миг богомолкородния войн. Тисамон минаваше през хората като външен пост, спираше да хвърли поглед през рамо към портата, после продължаваше напред. Сложил беше бойната си ръкавица и закривеното острие стърчеше между пръстите му, щръкваше като късо копие, после се прибираше плътно към ръката му. Ръкавицата беше древно богомолско оръжие и сигурно би изглеждала нелеп анахронизъм в очите на Стенуолд, ако не беше виждал какво прави Тисамон с нея.

— Ами вашият човек при портите? — извика Стенуолд, като отчаяно се опитваше да поддържа темпото.

— Мъртъв е — отвърна кратко офицерът.

— Съжалявам.

— Запази съжалението си за окончателния списък — посъветва го Мариус. — Още не сме се измъкнали.

Сред минасците се усети вълна на раздвижване и не заради преминаването на малкия отряд чужденци, отправил се към летището. Стенуолд се досети какво е предизвикало вълнението. Навсякъде около него гражданите размахваха мечове, занаятчийски чукове и прости дървени сопи. Да се овладее градът нямаше да е нито лесно, нито бързо, но накрая осородните щяха да надделеят. Мечтата им за свят в черно и златно не търпеше поражения.

Стенуолд беше бръмбаророден и в Равнините неговият народ се славеше с трудолюбието и сръчността си, а също с милосърдието и трезвия си мироглед. Минасците бяха техни далечни братовчеди, отдавнашна издънка от расата на бръмбароидите. Сега обаче Стенуолд не разполагаше с излишно милосърдие за когото и да било. Не разполагаше с излишна мисъл или време за друго, освен за собственото си избавление.

Сянка премина над него, когато авангардът на осоидите връхлетя като облак в черно и златно, облак от пърхащи криле. Сянката ги покри още три пъти, после още десетина. Движеха се в същата посока като Стенуолд.

— Отиват към летището. Ще унищожат леталата! — извика предупредително той.

Мариус и хората му ускориха моментално крачка и Стенуолд съжали, че се е обадил. Те тичаха без никакво усилие въпреки броните си, а той креташе със сетни сили в клетката от щитовете им, нещо се плискаше в стомаха му, а сърцето му биеше като ковашки чук. Зад гърба му се чуваха викове и той направи грешката да погледне назад. Изглежда, част от осоидите не отиваха към летището, а бяха спрели, за да засипят гражданите на Мина със златен огън, пики и стрели, захождаха в полукръг, пикираха, после се връщаха за нова атака. В нападението им нямаше ред. Те връхлитаха под напора на истерична омраза, жадни за кръв. Стенуолд се спъна, но жената зад него го подхвана навреме и го изправи на крака, без дори да накъсва крачката си.

След миг спасителката му стана жертва на вражеската атака. Чу се припукване, разнесе се миризма на пърлено месо и нагорещен метал и жената се срина на едно коляно. Стенуолд се обърна да помогне и едва не се пльосна върху мъжа, който посягаше да я изправи на крака. Леките въздухобойни единици на осоидите ги бяха наобиколили отвсякъде, стрелкаха се над главите им, други се спускаха към гражданите да ги прогонят от улицата. Стрела от арбалет свирна покрай Стенуолд като живо същество.

Ранената жена вече се беше изправила. Заедно с мъжа до себе си се обърна да посрещне новата атака. Мариус и останалите продължаваха напред.

— Хайде, Стенуолд! Побързай! — извика офицерът.

— Но…

— Тръгвай — каза ранената жена без болка или упрек в гласа си. После двамата с мъжа вдигнаха щитовете си като стена и зачакаха. Стенуолд ги изгледа за последно, после се обърна и хукна да настигне другите.

Тисамон се появи до него. Лицето му се кривеше в изражение, каквото Стенуолд не беше виждал преди, но можеше да го разчете като да беше гравирано върху чертите на богомолкоида. Тисамон искаше да се бие. Бяха го предали. Бяха му забили нож в гърба. И сега копнееше да влезе в битка, която не можеше да спечели.

— Мърдай, бръмбар дебел — изсъска той, стисна едната презрамка на престилката му и го повлече напред. — Трябва да се измъкнеш оттук.

— Да се измъкнем… — поправи го Стенуолд, твърде задъхан, за да каже нещо повече. После видя как Тисамон улавя с едно движение на ръката вражеско копие от въздуха, завърта се на пета, запраща го в небето зад тях, после отново влиза в крачка. Стенуолд не спря да погледне, но можеше да се закълне, че някъде зад тях войник на осите пада от небето, пронизан със собственото си оръжие.

Мина беше град на нива и отрядът им стигна до едно от многобройните стълбища, стръмно и тясно. Стенуолд понечи да забави крачка, но Тисамон не му позволи, сграбчи го отново за лакътя и го повлече нагоре, напрягайки всяко мускулче на тънката си снага.

— Не спирай — изсъска му богомолкочовекът през стиснати зъби. — Размърдай тлъстия си задник, бръмбарско копеле такова!

Жилото на тази обида пришпори Стенуолд към върха на стълбите преди да се е усетил. Там имаше цяла тълпа от минасци и всичките се опитваха да тръгнат в грешната посока, право към портите. Нещо в лицето на Тисамон или в езика на тялото му бързо ги накара да им сторят път. Напред Мариус и хората му вече се изкачваха на бегом по следващото стълбище.

Стенуолд също хукна, хукна така, както не беше тичал в живота си. Коланът с инструментите му, а също мечът и арбалетът дрънчаха при пълна липса на съзвучие и се надпреварваха кой да го спъне. Дъхът му стържеше в гърлото при всяко вдишване, но той продължи да тича презглава, защото оттатък последното стълбище беше заветната цел. Зърнеше ли веднъж летището, поне щеше да е наясно дали тичането най-сетне е към края си, или са закъснели фатално.

Осородни войници щъкаха по летището. В далечния му край огромната маса на летателен балон се сриваше бавно надолу, беше надупчен на десетина места, от които изтичаше въздух. Пет-шест мъртви мъже и жени лежаха като захвърлени играчки между летателните машини, но други десетина даваха последен отчаян отпор и стреляха трескаво с арбалетите си от импровизирани укрития срещу кръжащите осоиди. Ако осородните бяха дисциплинирани бойци с тактика и стратегия, отдавна щяха да са помели защитниците, но жаждата за кръв ги заслепяваше и всеки се биеше сам за себе си.

Стенуолд зърна някакъв старец да подклажда трескаво пещта на източен ортоптер, висок кораб с прибрани криле, вирнал муцуна към небето. Един осочовек пикира, сграбчи стареца за яката и го метна на десетина крачки от машината, после кацна и заби меча си в него — веднъж, два пъти, три пъти. След миг стрела се заби между плешките на войника. Той залитна напред, извил ръка да изтегли стрелата.

— Насам! — изгъгна Стенуолд и хукна към изоставения ортоптер. В пещта му вече имаше налягане. Готов беше да отлети. — Хайде! — викна задъхано той.

Хората на Мариус го настигнаха мигновено, че го и подминаха, съзнателно разгръщайки се встрани от машината и оформяйки рядка стена от щитове, за да защитят поне в някаква степен отстъплението.

— Можеш ли да летиш с това нещо? — попита Мариус. Стенуолд кимна мълчаливо, защото не му стигаше въздух да говори, а и място за колебания вече нямаше. Офицерът го плесна по рамото. — Подкарай го тогава. Ние няма да се бавим. — А после, когато Стенуолд тръгна към машината, добави: — Внимавай за Тисамон. Той не иска да тръгва.

„Знам защо“, искаше да му изтъкне. Но и за това не му стигаше въздух.

Тисамон вече беше стигнал до ортоптера и посягаше към люка. После спря и погледна към Стенуолд с измъчено изражение.

— Аз… как…

— Дръжката. Завърти дръжката.

С ръка на лоста богомолкочовекът поклати глава, оголвайки зъби. В същия миг се появи един от хората на Мариус, гмурна се изящно под ръката му, отвори люка и метна вътре чантата с инструменти на Стенуолд. Стенуолд беше набрал такава инерция, че не успя да спре навреме и се фрасна в дървената обшивка на корпуса. Боецът на Мариус вече беше свалил арбалета си от рамото и тичаше да се присъедини към другарите си. Тисамон се обърна и хукна след него.

— Чакай… едва — успя да изрече Стенуолд, но богомолкоидът вече тичаше през поляната на летището с готово за действие острие. Стенуолд тъкмо се вмъкваше в машината, когато Тисамон подскочи, хвана един прелитащ осочовек за ботуша в черно и златно, свали мятащия се мъж на земята и му сряза гърлото с дългото острие на стоманения си нокът. Всеки осоид, дръзнал да се изправи пред Тисамон в момента, щеше да проклина и майчиното си мляко.

Стенуолд се провря през тясната вътрешност на леталото към кабинката и там откри пилотско кресло, твърде малко за него, и непознати контролни уреди. Но пък той беше майстор занаятчия и целия си живот беше прекарал сред машини. Бързо се ориентира кой циферблат показва налягането в пещта и коя ръчка разпъва крилете. Осороден войник се стрелна покрай широко отворените люкове, които деляха Стенуолд от битката вън. После крилете на ортоптера се разгънаха с гръмовен трясък на дърво и платно, а ударната вълна отхвърли осоида нанякъде. Стенуолд напипа с крака педалите в тясното гнездо пред креслото. Налягането в пещта наближаваше оптимални стойности. Стенуолд изпъна врат и се взря през отворения люк да потърси другарите си.

Видя, че половината от хората на Мариус вече са мъртви, и сърцето му се сви. Биеха се с особено изящество — дори той, който не беше войник, го разбираше. Всеки от тях знаеше мислите на другарите си и в резултат всички се движеха като едно. Но бяха малко, а въздухът над полето гъмжеше от осоиди. Щитовете и арбалетите не предлагаха реална защита при толкова многоброен противник.

— Хайде! — изрева Стенуолд. — Да тръгваме! — Не вярваше да го чуят през врявата на битката, но явно поне един го чу, а следователно и всички. Започнаха да отстъпват с вдигнати над главите щитове. Стрела от арбалет прониза едного в хълбока и мъжът падна тромаво, после се надигна на едно коляно. Другите продължиха да отстъпват към ортоптера и Стенуолд навярно би приел постъпката им за безсърдечна, ако не беше сигурен, че раненият мъж настоява да продължат, да го оставят. Даде си сметка, че не им знае имената, че повечето дори не ги е чувал да говорят.

Бяха мравкородни и нито мисленето им, нито странният им обществен строй бяха понятни за Стенуолд. Нямаше представа как Мариус е намерил сили да напусне родния си град и какво му е струвало това.

Люкът потъмня внезапно. Осороден войник се вмъкна в леталото и танцът на крилете му замря. По отворената длан на едната му ръка все още припукваше огънят на жилото му, но сега войникът напредваше с меч в другата. Още не се беше проврял докрай през люка, когато Стенуолд се хвърли назад и метна по него първото нещо, което му попадна в ръката — тежък машинен чук. Уцели войника в едното рамо и ударът го изхвърли наполовина през люка. Стенуолд не изчака противникът му да дойде на себе си, а се хвърли отгоре му и посегна да хване ръката с меча. Това не успя да направи, но незнайно как съумя да изтегли своя и да го забие до тесния ефес в подмишницата на противника.

Осочовекът го наплю и Стенуолд се дръпна в потрес, после отстъпи още по-назад, видял кървавата пяна в устата на нападателя. А после умиращият войник се катурна назад през отвора и тежестта му изтръгна дръжката на меча от изтръпналите пръсти на Стенуолд.

Току-що беше убил човешко същество. „За всичко си има първи път.“

Един от хората на Мариус стигна до люка и метна дървената кутия в леталото. Самият Мариус и трима от бойците му все още отстъпваха крачка по крачка, болезнено бавно.

— Тисамон! — извика Стенуолд. — Тисамон!

И тогава го видя — оръжемайсторът вилнееше сред осоидите, които се опитваха да го заобиколят. Но той танцуваше невредим сред златната енергия на жилата им, избягваше с лекота стрелите, които се забиваха в спечената пръст на летището. Улавяше копията им и ги мяташе обратно. Острието му не спираше и за миг, стрелкаше се толкова бързо, че окото не съумяваше да го проследи. Движеше се естествено като продължение на ръката му, а което пропуснеше, разпаряха го редицата костни шипове от китките до лактите на двете му ръце. Тисамон щеше да умре, но с по-голяма компания от всеки друг.

— Тисамон! — изрева Стенуолд. Богомолкочовекът най-после се откъсна от битката и затанцува към леталото, като разпра пътьом един осоид, който се опита да го прониже с копие.

— Качвай Мариус и тръгвай! — нареди той. — Тръгвай! Просто тръгвай!

Лицето на Стенуолд се разкриви от ярост и страх.

— Ах, ти, кръвожадно копеле! Ако останеш тук, значи ще повлечеш и мен със себе си! Няма да тръгна без теб!

Макар Тисамон да се втурна към поредния нападател, по лицето му ясно се видя колко несправедлив намираше упрека. Въпреки обидата си след миг вече тичаше към ортоптера.

— Мариус, побързай! — изврещя Стенуолд и ето че Мариус и последните двама оцелели от бойците му зарязаха битката и хукнаха към леталото, провесили временно щитове на гърбовете си. Стенуолд се дръпна назад и в същия миг копие от златна енергия прогори димяща дупка в ръба на отворения люк. С разтреперани ръце, той се навря обратно в тясното кресло и започна да върти бързо педалите. Усети как целият корпус скърца с размаха на крилете, първо нагоре, после надолу, задвижвани от парата в пещта, но управлявани от неговите крака върху педалите.

Някой се метна през люка и Стенуолд се сви уплашено, но не беше друг осоид, а Тисамон, с мрачно лице. Седна на дървената кутия и се зае да свали бойната ръкавица от ръката си. След миг жена от отряда на Мариус се покатери в леталото и се обърна да помогне на командира си. Междувременно Стенуолд беше задвижил гладко крилете и усещаше напора на машината да се издигне в небето — сякаш и тя нямаше търпение да се махне оттук.

Мариус се беше вмъкнал наполовина през люка, когато се изви на дъга без предупреждение и политна назад. Жената го улови за колана и го издърпа обратно, но Стенуолд зърна арбалетната стрела, забила се дълбоко в кръста му на няма и два пръста от ръба на щита.

— Други има ли? — извика той. С мъка удържаше машината.

— Не! — извика в отговор жената. Стенуолд удвои темпото и ортоптерът подскочи към небето, забърсвайки двама осородни по пътя си.

Стенуолд рискува и хвърли поглед през рамо. Мариус лежеше на хълбок, тъмната му кожа беше посивяла, а жената — единствената оцеляла от отряда му — оглеждаше раната. Тисамон беше отворил кутията и опъваше тетива на огромния си лък. Още една реликва от Лошите стари дни, помисли си Стенуолд, но лично той не би заменил тежкия лък в ръцете на Тисамон дори срещу най-модерния арбалет за многократна стрелба. Богомолкоидът приклекна до все още отворения люк и нагласи стрела в лъка. След миг тетивата звънна и Стенуолд видя, захождайки в кръг над летището, как още един вражески войник полита надолу. Беше изпуснал меча си и оръжието тупна на земята малко преди собственика си.

— Добре би било да се отдалечим оттук! — сопна му се Тисамон и бръкна в кутията за нова стрела.

— Първо трябва да набера височина — обясни Стенуолд, макар да знаеше, че богомолкородният няма да го разбере. Издигаше ортоптера в мъчително бавен кръг над летището, а задвижваните от пара криле разсичаха въздуха. Нито една от другите летящи машини на минасците не беше успяла да излети. Не искаше да си помисля дори какво се случва в града долу. Просто въртеше педалите и насочваше машината, хвърляйки по някой поглед към издигащия се кръг от осоиди, летящи мъже с мечове и копия, слели се в обезумял рояк. Тисамон се протегна навън, подпрял се на коляно и лакът, и обтегна силно тетивата.

„Вече сме достатъчно високо“, реши Стенуолд и извади ортоптера от кръговата му траектория. Но явно не беше преценил добре ъгъла, защото машината се стрелна право над врящия град. Подмина дузина летящи осочовеци, но друго беше привлякло вниманието му.

— Чук и клещи! — изруга той. — Вижте го това чудо!

Беше грозно като греха и висеше във въздуха с изяществото на обесен човек, но все пак се задържаше над земята, което си беше подвиг на механиката, достоен за възхищение. Хелиоптер в цветовете на осоидите, чудовищна, неправилна по форма метална кутия с три въртящи се перки, които се мъчеха да го удържат във въздуха. Явно имаше люкове в долната му част, осъзна Стенуолд, защото от търбуха на машината се сипеха снаряд след снаряд към града отдолу. Отпърво реши, че са големи камъни, но като видя експлозиите, осъзна, че трябва да са гърнета с огън или гранати с огнепрах.

„Защо изобщо летя натам?“ Дръпна простичкия дървен лост и ортоптерът зави. Хелиоптерът на осоидите бързо изчезна от полезрението на Стенуолд, докато той водеше новопридобитото си летателно средство над града и крепостната стена. Ортоптерът беше проста машина и занаятчиите в родния му град Колегиум, на стотици мили оттук, биха го нарекли „чирашка работа“. Но му беше напълно достатъчен, за да надбяга летящите осоиди — и наистина, само след няколко минути преследвачите им изостанаха, завиха обратно към Мина и Тисамон свали лъка си.

Хелиоптерът на осите обаче… ето това беше една наистина груба и примитивна машина. Срам за всеки уважаващ себе си занаятчия. Но въпреки това летеше, а само допреди пет години осочовеците нямаха никакви летящи машини.

— Мариус… — започна той. Би могъл да проточи врат и да погледне зад себе си, но макар в момента ортоптерът да се носеше безусилно на разперените си платнени криле, Стенуолд не смееше да отклони вниманието си от контролните уреди. — Мариус, кажи нещо.

— Съжалява — обади се жената и след миг на недоумение Стенуолд разбра, че макар и твърде слаб да говори, Мариус очевидно беше достатъчно силен, за да праща мислите си в главата й.

— Трябва да съобщим какво е станало тук — продължи Стенуолд. — Мариус, трябва да уведомим Сарн. Трябва да предупредим вашия град.

— Казва, че там ни смятат за ренегати — отвърна с равен глас жената. — И че никога не можем да се върнем.

Нивите и селцата край Мина се редяха под тях.

— Но нали Мариус замина заради доброто на народа си — продължи упорито Стенуолд. — Осъзна заплахата, когато другите предпочетоха да си затворят очите. Знаете го и трябва да им кажете.

— Никога не можем да се върнем там — повтори жената и Стенуолд разбра, че този път говори от свое име. — Скъсат ли се веднъж връзките на лоялността, връщане няма.

— Но, Мариус… Сарн вече не е като другите градове на мравкоидите. Настъпиха промени. В съвета им дори има представители на моята раса — настоя Стенуолд.

Последва дълго мълчание и след малко Стенуолд с ужас си помисли, че Мариус е издъхнал. Хлип сви гърлото му, но тогава жената сложи ръка на рамото му и го стисна здраво, по войнишки.

— Казва, че трябва да направиш каквото ти е по силите — изрече тя тихо и дори интонацията й напомняше интонацията на Мариус. — Съжалява, че е свършило така, съжалява и че другите, Атриса и Неро, не бяха с нас, но не съжалява, че те е последвал, че е напуснал града си с теб, не съжалява и че умира в тази компания.

Стенуолд вдигна ръка към очите си. Раменете му се разтресоха.

— Кажи му… — промълви с усилие той, но в същия миг ръката върху рамото му трепна и той разбра, че Мариус е издъхнал.

Дълъг, накъсан хлип се откъсна от устните му.

— На никого не можем да кажем, защото никой няма да ни повярва — заяви Тисамон. — Опитахме се да предупредим твоите хора в Хелерон, че осородните идват, и какво казаха те? Че никой не би нападнал Хелерон. Защото градът бил твърде полезен и важен. Осоидите търгували като всички други. За Хелерон Империята не е по-различна от мравешки град-държава, да речем.

— А ако бяхме казали на твоите хора? — попита горчиво Стенуолд.

— Изобщо нямаше да се трогнат. Имат си дрязги на хиляда години, които още не са изгладили. Нямат време да започват нови. — И в гласа му, за изненада на Стенуолд, се процеждаше същата горчивина като в неговия. Богомолкородният гледаше втренчено бойната си ръкавица, свиваше пръсти, за да полегне металното острие по протежение на ръката му, после го караше да щръква напред. Всичко това не беше заплаха. Тисамон просто търсеше успокоение в старите ритуали.

— Видяхме картата им — прошепна Стенуолд. Беше зърнал само за миг огромната карта на осоидите, но никога нямаше да я забрави. Карта на земи, които никога не беше виждал, обхващаща други, които познаваше до болка — родните Равнини, — и всички те опасани с бойни и продоволствени линии. Карта на планирани завоевания, обхващаща целия познат на осородните свят.

— Никой няма да ни чуе — повтори Тисамон и този път в гласа му имаше неочаквана мъдрост. — А и какво изобщо са Равнините? Няколко враждуващи помежду си градове-държави, няколко анахронизма от Вещото време, когато нещата са били различни, и може би неколцина мъже като теб, които се опитват да проумеят нещата в дълбочина. Осоидите са единен съюз, ние сме разединена шарения. — Гласът на Тисамон звучеше все по-мрачно и Стенуолд се досети, че мислите му отново са се върнали към Атриса, към предателството. Искаше му се да измисли друга причина, с която да обясни нейното отсъствие и техния провал при портите на Мина.

— Какво ще правиш — попита той мравкородната жена, — щом не можеш да се върнеш вкъщи?

— Няма да съм първият ренегат от расата си, който е станал наемник. Ако ни откараш до Хелерон, ще предложа услугите си там — каза тя. — Пазарът за наемници там е оживен, а ще става и по-оживен.

— Същото важи и за мен — обади се Тисамон.

— Тисамон…

— Не. — Тонът на богомолкочовека беше категоричен, по-категоричен отвсякога. — За мен няма връщане в Колегиум, Стенуолд. Няма място за спорове и дипломация. Плюя на обществото. Плюя на любезните думи. Край. Веднъж вече те последвах по тази пътека и виж къде ме отведе тя.

— Но…

— Ще остана в Хелерон и ще се изправя срещу осоидите по моя си начин. — Тисамон прибра с внимателни движения лъка в кутията. — Ти си имаш свои начини, Стен. Трябва да се върнеш във вашата академия при твоите умни занаятчии и механици и да ги накараш да разберат. Да се подготвят. От всички ни вие винаги сте били единствената ни реална надежда за бъдещето.

Стенуолд не каза нищо. Последните ниви останаха зад гърба им и земя с обгорели от слънцето шубраци се ширна мълчаливо под тях.