Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (37)

36.

Сред тринайсетте магнати, които управляваха Хелерон, добрата воля беше в недостиг повече отвсякога. Ако апокалиптичните предупреждения на Стенуолд идваха не от него, а от някой непознат, щяха да го изхвърлят моментално на улицата, ако не и нещо по-лошо. Дори така, единият от двамата съветници, на чиято подкрепа Стенуолд уж разчиташе, даде ясно да се разбере, че нито познава, нито би приел да се срещне с човек на име Стенуолд Трудан.

Но в града все пак беше останал един почтен магнат, макар че да стигне до него през всичките му лакеи и подчинени се оказа трудна задача. Но ако не друго, междувременно Стенуолд се убеди, че това е човекът, който му трябва. Името му беше Грийнуайз Артектор. И ако някога предците му си бяха изкарвали прехраната с проектиране на сгради, както подсказваше фамилното име, сега семейното богатство се дължеше на търговията с недвижими имоти и отдаването им под наем на тълпите новопристигнали, които задръстваха улиците на Хелерон с надежда да намерят по-добър живот тук. Цели улици в бедняшките квартали бяха собственост на семейство Артектор. Бизнес като този говореше за съмнителна морална основа, върху която да се гради взаимно доверие, но Стенуолд нямаше друг избор, защото Грийнуайз беше единственият, съгласил се на среща с него.

Срещнаха се в шоколадена сладкарница на три булеварда от Камарата на съветниците. Явно това беше последната мода сред градските богаташи — да пиеш шоколад, внесен на баснословна цена от Паешките земи, се беше превърнало в запазена марка на всеки уважаващ себе си джентълмен. Стенуолд благоразумно остави Грийнуайз да плати сметката.

Грийнуайз Артектор беше само с няколко години по-възрастен от него. Талията му беше по-стройна заради корсет, главата — по-голяма заради перука. При първата им среща младият Грийнуайз си прошарваше с боя косата и носеше състаряващ го грим заради модерните по онова време мъдрост и зрелост. Сега, когато беше достигнал по естествен начин зрялата възраст, той се носеше като младеж, защото натам се бяха променили вкусовете на елита. Дрехите му бяха по-пищни и отпреди — палтото му беше от червен брокат със златна украса, а дръжката на меча му лъщеше от редки метали и скъпоценни камъни, нищо че самият меч едва ли беше напускал някога ножницата си. Така де, имаше други, които да размахват оръжие при нужда. Трима такива се мотаеха на дискретно разстояние от вратата на шоколадената сладкарница — бръмбарородни биячи с боздугани, арбалети и метални ризници под дългите палта.

Единствено изражението на Грийнуайз не се беше променило, а именно то беше причината Стенуолд да се сближи с него преди години и да го потърси сега. Излъчваше най-вече ленив цинизъм и черно чувство за хумор, а това обикновено подсказваше честност в приемливи количества.

— Ти си като шило в торба, Стен — избумтя магнатът. — Появиш ли се в града, по уличките започват да се валят трупове. Ще си помисли човек, че си изкарваш хляба като наемен убиец. Или като брокер на наемни убийци по-скоро предвид възрастта ти. Така ли е?

— Едва ли.

— Жалко. Иначе от познанството с теб би имало някаква полза. Напоследък добрите наемни убийци са ценна стока.

Лицето на Тисамон цъфна пред вътрешния взор на Стенуолд и той побърза да го прогони.

— Аз съм само един загрижен гражданин, Грийн.

— Гражданин на Колегиум, бих казал — отбеляза Грийнуайз.

— Ако Хелерон пострада, същото ще сполети и Колегиум. Както и обратното. Не забравяй, че ние създаваме онова, което на вас ви носи печалба. Всяко ново устройство, всеки пробив в металургията, всички талантливи технолози и минни инженери, които Колегиум обучава, рано или късно идват в Хелерон. Виждал съм сметките на Великата академия и знам, че хелеронските магнати се грижат да не ни липсва нищо. Не мисли, че не съм виждал и твоето име в списъка на дарителите.

— По-тихо. Разчуе ли се, че давам пари за благотворителност, свършено е с мен. — Грийнуайз вдигна рамене. — Ти ме потърси и ето ме тук, Стен. Правил си ми услуги в миналото. Какво мога да направя аз за теб, без да накърня твърде собствените си интереси?

Възможно най-накратко Стенуолд му изложи онова, което знаеше за намеренията на осоидите, за прилива в златно и черно, за имперските гарнизони във всеки град и имперското знаме на всяка кула.

— А сега са тук, на прага ви — завърши той. — Сигурно говорят за мир и взаимна изгода, но това е само прах в очите.

Грийнуайз кимна.

— Добре е, че се обърна към мен, защото споделям мнението ти за осоидите, но ако беше изнесъл тази информация пред Съвета, сега сигурно щеше да лежиш на дъното на миньорска шахта. Неотдавна осородните преподписаха Железния договор. Тоест неколцина техни дипломати се явиха пред Съвета с нов договор и ние го подписахме с широки фалшиви усмивки. Естествено, в новия договор, както и в стария, те се задължават да не навлизат в Равнините с въоръжени сили или враждебни намерения.

— И как се връзва това с похода им към Тарк? — попита Стенуолд.

— Е… — каза сухо Грийнуайз. — Сигурно знаеш, че Тарк не е град от Равнините.

— И откога?

— Откакто е в сила новият договор и предвид картата на трийсет и втора страница. Излиза, че онези недостойни мравкородни открай време лъжат, че са равнинци, когато всъщност са част от Ръбатата пустиня, от Паешките земи или нещо друго. Представяш ли си какво нахалство? — По лицето на Грийнуайз нямаше и следа от хумор. — И толкова по-добре, че осоидите ще им шлевнат едно шамарче, казваме ние, да им е урок за това тяхно безподобно притворство.

— Значи Съветът просто е отписал Тарк?

— Със споменатите вече усмивки. Защото в главите на всички имаше място само за огромните количества мечове, автовозила, експлозиви и летателни машини, които ще продадем на Империята. Въпросът е какво ще правим, ако стоката ни се окаже дефектна и осоидите решат да я върнат за поправка… с острието напред?

Стенуолд кимна мрачно.

— Което така или иначе ще се случи. Рано или късно. Магнатите не обсъждат ли поне мобилизирането на армия или как да подсилят защитата на града?

— И за това стана дума — призна Грийнуайз. — По-точно, че ако започнем да дрънчим с мечове и да строим бойни машини, Империята най-вероятно ще се запита защо крием част от стоката си, вместо да я продаваме на тях, а това със сигурност ще доведе до неприятности. Между другото, знаеш ли какъв е основният износ на Империята според повечето ми колеги? Парите. А начинът, по който харчат осородните напоследък, наистина навежда на такива мисли. Всички преживяхме неприятен шок покрай появата им пред портите на града, но се оказва, че както шокът, така и здравият разум са разтворими субстанции при наличието на достатъчно количество пари.

— Лесно им е на осородните да харчат онова, което са отнели със сила от други народи.

— Да, но в нашия град пиратското злато е не по-лошо от всяко друго. — Грийнуайз отпи замислено от чашата с горчив шоколад. — Очакваш Хелерон да откаже парите им? Хелерон приема пари от всекиго, защото обратното би означавало да си създадем врагове. Никога не сме вземали страна и никога няма да го направим. Натрупали сме богатството си от подклаждането на чужди войни, а самите ние не сме участвали в нито една. Е… — поклати глава той, — когато с теб бяхме млади, можехме да се подиграваме на богатите старчоци, които трупаха състояние от чуждото нещастие. Само че сега аз съм един от въпросните богати дъртаци, Стен, а нещастието ни е обсадило отвсякъде. Знаеш ли, че преди две години пътувах на север? В бившите земи на Федерацията. Не съм ходил там преди и не знам как е било преди нашествието, но сега раираните са навсякъде. Убеден съм, че си прав, Стен, но никой няма да ми повярва, още по-малко ще повярват на теб. А ако не си затварям устата, току-виж някоя нощ опожарили собствеността ми, избили слугите ми или по-лошо.

— Осоидите биха ли направили подобно нещо?

Грийнуайз го изгледа с тъжна усмивка.

— Защо да си цапат ръцете, когато моите алчни колеги охотно биха го свършили вместо тях.

— Мисля, че разбирам.

— Съжалявам, Стен. Докато осородните не започнат да плячкосват града, никой няма да обърне внимание на предупрежденията ти, а дори и тогава трябва да ограбят някой от богаташките квартали, за да се размърдат магнатите. Дотогава обаче… Осоидите просто си стоят пред портите и харчат пари в нашите магазини, а и очевидно не искат да създават проблеми, иначе досега да са ги създали. Но аз знам, че те… чакат, Стен. И когато моментът дойде, ще ни нападнат, но дотогава ще са най-добрите ни приятели и най-добрите клиенти.

— И какво чакат според теб?

— Някой казват, че са се прицелили отново във Федерацията, но аз с очите си видях, че северно оттук позициите им са достатъчно силни. Не им е нужно да клечат на прага ни, за да нападнат Федерацията. Други твърдят, че щели да тръгнат на юг, за да тормозят паякоидите или Тарк, или дори скорпионородните в Ръбатата пустиня. Където и да е, стига да не е тук. Знаеш как разсъждават хората.

— Знам. — „Но пропускам нещо, чувствам го.“ Седнал тук, където богатите идваха да се отпуснат, Стенуолд се чувстваше безпомощен като спънат кон. Нещо му убягваше, а вътрешният му часовник тревожно отброяваше последните часове.

Той стана.

— Благодаря ти, че се съгласи да поговорим, ако не друго.

Грийнуайз сви отново рамене. Правеше го често, забеляза Стенуолд, не като преди.

— Желая ти късмет, Стен. И още нещо, преди да тръгнеш.

— Да? — Изпълни го внезапно напрежение и ръката му се промъкна към дръжката на меча.

— По пътя насам ни проследиха. Така че внимавай.

Размишлявайки върху предупреждението на Грийнуайз, Стенуолд напусна предпазливо шоколадената сладкарница. Отначало не забеляза нищо обезпокоително, защото кварталът беше богат, с много стражи и частни охранители по улиците. А после погледът му се спря на самотен осороден, който го гледаше от отсрещния тротоар. Мъжът не се криеше, нито го дебнеше — беше малко по-млад от Стенуолд, облечен с раирана туника и невъоръжен. А щом разбра, че Стенуолд го гледа, мъжът тръгна към него с усмивка, все едно бърза да поздрави стар приятел.

Стенуолд беше сигурен, че и преди го е виждал, но не се сещаше къде и кога… докато човекът не се представи.

— Майстор Стенуолд Трудан от Великата академия? — каза осоидът и спря току извън обхвата на меча му. — Здравейте. Аз съм капитан Талрик от имперската армия.

— Да, наистина, вие сте. — Името веднага го подсети къде е виждал осоида. В Академията при официалното посрещане на имперската делегация за Игрите. Тогава въпросният Талрик стоеше на крачка зад лъскавия пратеник, все едно е адютант или нещо такова, но не бе успял да заблуди Стенуолд. — Същият, който направи племенницата ми робиня.

При тези му думи Талрик взе, че се усмихна, и Стенуолд усети как в гърдите му се надига гняв. „Овладей се. Нали уж те са избухливите.“ Едно сбиване тук, на широката улица и посред бял ден, би завършило зле за онзи, който го е започнал.

— Технически погледнато, тя не беше робиня, а военнопленник. Заловен шпионин, ако предпочитате. Ако съм разбрал правилно, вие сам сте я насочили към това занятие. — Осородният говореше кротко, но явно се надяваше да го ядоса.

— Какво искате, капитане? — попита го Стенуолд. — Да ме подкупите ли сте дошли? Ще ми предложите военен чин, за да служа на вашата империя?

— Защо да го правя? Вие така или иначе не бихте приели — отвърна Талрик, все така с усмивка. Но усмивката му беше сложна, многопластова. В нея се долавяха и подигравка, и тъга. Стенуолд изпита странното чувство, че осоидът има да му казва и други неща, но не може да ги прекара през филтъра на дълга си.

— Ако сте дошли с войници, които да ме арестуват, по-добре ги повикайте, капитане — каза Стенуолд и сложи ръка върху дръжката на меча си. Улицата беше пълна с хора. Самотен убиец, който да забие нож между ребрата му в навалицата? Стенуолд се съсредоточи или поне се опита, все едно е Тисамон или друг професионалист, който е спец в тези неща.

От усмивката на Талрик вееше мраз.

— През всичките тези години гласът ви е глас в пустиня, майстор Трудан. Знам, че вече повече от десетилетие тормозите Съвета с вашите историйки, но никой не ви обръща внимание. От друга страна, появата на трупа ви сигурно би била по-красноречива от думите ви приживе. Не, причината да съм тук далеч не е толкова зловеща, майстор Трудан. Просто исках да ви видя, да си поговорим. Ние сме врагове от дълго време, много преди да сме подозирали за съществуването си — аз за вашето и вие за моето. Сега играта е към края си. След броени дни светът няма да е същият. Едва ли ще имам друг шанс да погледна противника си в очите.

— Не съм предполагал, че на осородните офицери е позволено да си угаждат така — подхвърли Стенуолд и с изненада видя, че случайната му реплика е попаднала право в десетката.

— Не е. — Талрик отклони поглед. — Не им е позволено. Какво ще кажете да пийнем по едно, майстор Трудан?

— Моля?

— По едно питие. Без отрова, обещавам, макар че да отровиш бръмбароид е трудна работа, както чувам.

— Искате… да пиете с мен?

Талрик го погледна в очите, мълчаливо и в очакване. Накрая Стенуолд прие, неспособен да потисне любопитството си.

 

 

Сам избра кръчмата. Намираше се едва на четири преки от шоколадената сладкарница, но разликата между двете заведения беше забележителна. Не толкова в клиентелата, защото и тук идваха богаташи, предимно младежи и чужденци да оплакнат око и да си похарчат парите. Докато една паякородна жена се събличаше с отработени и уморени движения, двамата с Талрик си поделиха каничка силна ракия, от която им се насълзиха очите.

— Няма да говоря за превъзходството на Империята — започна Талрик. — На този барабан съм свирил достатъчно.

— Но звукът все още ви харесва?

Осородният се изсмя отсечено.

— Ще се опитате да ме привлечете на своя страна въпреки всичко, нали? Защо на хората им е толкова трудно да проумеят, че аз имам само една любов и това е Империята. — Каза го така, сякаш включваше в това число и собствените си хора. Стенуолд си спомни историята за междуособиците в двореца, която им беше разказала Кимене. — Не, просто исках да ви видя, да ви взема мерките, както несъмнено го правите и вие.

— А вие правите впечатление на човек, който не се вписва в общоприетия образ на расата си.

— Искрено се старая да не е така. И може би точно това ме прави различен. — Талрик гаврътна чашата си, без да трепне, и си сипа още. — Племенницата ви е забележителна млада жена.

— Каза, че сте се опитали да я подложите на изтезания.

— И? — Талрик вдигна вежда.

— Мога да чета между редовете. Била е изцяло във ваша власт. Ако сте искали да я изтезавате, нищо не би ви спряло. Може би сте го отложили за по-нататък, но нея междувременно я освободиха.

— Рано или късно щеше да се стигне и до това.

Стенуолд се намръщи.

— Вие не сте щастлив човек, капитане.

— Същото важи и за мас, майстор Трудан. Вярно, че досега не съм разговарял с вас, но на хартия ви познавам чудесно. Преподавател в Академията, занаятчия, пътешественик… какво ви накара да се захванете с това тъжно занимание?

— Вашето занимание, искате да кажете.

— Да, моето.

Беше ред на Стенуолд да се усмихне горчиво.

— Вие ме накарахте… може би не лично вие, но вашата Империя. Бях в Мина по време на обсадата и падането на града. Тогава осъзнах какво ни чака.

— Лошото на амбицията е, че създава врагове — кимна Талрик. — Ще ви стане ли по-лесно, ако призная, че и аз бях част от онова нашествие? Тогава бях много по-млад, разбира се.

— Всички бяхме по-млади, капитан Талрик. Но не сте тук заради Хелерон.

— Така ли? Ако все още не сте разгадали причината, не очаквайте аз да ви кажа. — В очите на Талрик светна пламък, който смрази Стенуолд до мозъка на костите. — Бихте ли вдигнали наздравица с мен, майстор Трудан? Това е обичай на Равнините, но аз съм го възприел от уважение към… настоящата ситуация.

— За какво искате да пием? — попита Стенуолд.

Десетина саркастични, дори отровни наздравици напираха на езика на Талрик, наздравици, с които да жегне сътрапезника си, но в последния момент нещо в него се размърда, същото, което го бе накарало да потупа дружески Ааген по рамото и да приеме преди много години покровителството на Ултер, затова каза само:

— Всичко ще се промени, майстор Трудан. Старото ще бъде пометено, новото ще навлезе с маршова стъпка. Градовете от Равнините не са по-различни от четиридесетината други града, които вече служат на Империята. Вие се борихте геройски срещу нас, срещу апатията и алчността на собствения си народ, а накрая пак се стигна до това. Сега седим на една маса, защото дори да ми забиете нож в сърцето, този факт с нищо не би променил хода на историята. Но поне се опитахте, а това е достойно за възхищение. Защото и вие като мен вярвате в народа си, нищо че той не ви дава особени основания за гордост. Затова нека вдигнем един стар тост, докато още можем. Да пием за отсъстващите приятели.

Стенуолд го гледаше и си мислеше за Мариус и Атриса, мъртви отдавна, но все още живи в спомените му. В очите на Талрик съзираше същата загуба, по-скорошна сякаш, но не по-малко болезнена. Вдигна чашата си, чукна я в чашата на осоида и двамата отпиха.

След като Стенуолд си тръгна, адютантът на Талрик се приближи със смесица от тревога и неодобрение на лицето си.

— Искате ли да го проследя, капитане? За какво беше всичко това?

Талрик пресуши последните горчиви остатъци от питието в чашата си.

— За да си угодя — каза той, най-вече на себе си. — А и без това знаем къде отива. — Сигурен беше, че го е задържал достатъчно. Когато Стенуолд Трудан пристигнеше, всичко щеше да е свършило.

 

 

Главата на Стенуолд се въртеше, но не от силното питие. Първо подлудяващият разговор с Грийнуайз, който насочи прожектора към липсващото колелце в машината, която Стенуолд сглобяваше наум. „Защо са тук осоидите? Какво чакат?“ После смущаващият разговор с Талрик — човек, измъчван от съмнения, които не би могъл да сподели с никого. Сети се отново за осоидите, които се избивали взаимно в Мина… Колкото и да напрягаше мозъка си, не намираше никакво обяснение за последното.

Грийнуайз Артектор само бе потвърдил онова, което Стенуолд вече знаеше. Осоидите чакаха и погледите им не бяха насочени към Хелерон. Ако е така, защо изобщо бяха дошли тук? Двехилядна войска с все машините и продоволствието беше сериозна инвестиция, която Империята не би направила без основателна причина. Дали пък не очакваха нападение, което да потушат оттук?

„След броени дни…“

Така беше казал Талрик и не като някакво просветление, а като обикновен факт, споменат случайно. Часовникът отброяваше последните минути, осородните крояха нещо голямо, а Стенуолд все така нямаше представа какво е то. Колкото до Талрик, в думите му беше прозвучало и извинение. Неизречено на глас, но с онази характерна тежест на гузната съвест — като лекар, който събира смелост да съобщи лоша вест на роднините. Нещо го ядеше отвътре. Така и не беше споделил със Стенуолд лошата вест, но все пак…

Стенуолд не беше хелеронец. Очаквал бе да завари града под обсада, но такава нямаше. А Талрик на няколко пъти намекна, дали неволно или злорадо, че ходът им, когато му дойде времето, ще…

Нещо се сгърчи в стомаха му. Силна напитка вреше там, но не отрова, а ужасно подозрение, което набираше сила. Тук, в Хелерон, се готвеше нещо, което до няколко дни щеше да даде плод. Нещо, свързано с търговията. Нещо доходоносно. Нещо, което щеше да промени завинаги лицето на Равнините.

Веднага щом парченцата се наместиха в главата му, мисълта го захапа свирепо, разтърси го и той хукна отчаяно по хелеронските улици, защото имаше въпроси към Скуто, въпроси, които не търпяха отлагане.

Трябваше да научи повече за Железния път.