Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (18)

17.

Реалността се разминаваше драматично с очакванията й, но явно представите й за собствената й значимост са били силно преувеличени.

Вярвала бе отвъд всякакво съмнение, че ще я върнат в Хелерон, ще я хвърлят в някой зандан, ще я разпитват, ще я изтезават дори. И се бе чувствала готова да ги заплюе в лицата.

Слънцето напичаше, а въздухът тежеше от прахоляк. Нито нея, нито Салма бяха удостоили с влажна килия в тъмно подземие. Но поне бяха заедно. И когато хвърляше поглед към него, той изцеждаше по някоя усмивка в нейна чест.

Освен тях двамата имаше още десетина пленници. Войниците на Талрик се бяха присъединили към друг взвод, охраняващ колона от вързани един зад друг затворници, и групата се беше отправила без бавене през пущинака източно от Хелерон. Разговорите между затворниците бяха забранени, правило, което войниците не пропускаха да подчертаят с юмруци, но дори да не беше така, Че едва ли би имала какво да си каже с другите пленници. Бяха мравкоиди от непознат за нея град, бръмбароиди, които май не бяха родом от Хелерон, двама мухородни и едно кльощаво същество с восъчна кожа и несъразмерно високо чело, чиято расова принадлежност й беше неизвестна. Повечето бяха мъже, имаше само две жени, и всичките изглеждаха по-обезсърчени и от нея. Понасяха пленничеството си с чувство за неизбежност.

Първата вечер войниците направиха заграждение от забити в земята колове — по-нескопосано нещо Че не беше виждала — и вкараха пленниците вътре. Държаха ги вързани един за друг и под постоянно наблюдение. Някои от осоидите носеха арбалети, но и без тях можеха да опърлят непокорните от разстояние. Талрик явно не държеше на компанията на войниците си — намерил си бе един плосък камък встрани от заграждението, където се нахрани сам, а после се зачете в някакъв свитък.

Че бе предполагала, че ще се ползва със специално отношение — дали по-добро, или по-лошо, не знаеше, но специално, — щом осородните си бяха направили толкова труд да заловят нея и Салма. Но по всичко личеше, че за тях е поредната робиня и нищо повече.

Минаваше полунощ, когато я събуди приближаването на друга група, но май и тази не се различаваше от тяхната. Погледът й се спря най-напред върху оклюмалите пленници и едва след това върху пазачите им. Шестима осородни мъже, стройни, атлетични и свирепи на вид, чиято униформа бе различна от тази на Талрик и войниците му. Туниките им бяха срязани отстрани, шлемовете скриваха лицата им почти изцяло с изключение на тесен Т-образен процеп в средата, а в коланите им бяха втъкнати палки и камшици. Идеалните оръжия за транспортиране на роби, осъзна Че, достатъчни да вдъхват респект у стоката, но не толкова опасни, че да предизвикат проблем, ако попаднат в чужди ръце.

Сред войниците на Талрик се усети раздвижване и Че разбра, че на новодошлите не се гледа с добро око дори от сънародниците им. Колкото до другарите й по съдба, те също разпознаха новите униформи и по реакцията им личеше, че не очакват нищо добро.

Талрик се приближи с отсечена крачка.

— Някой да запали фенер — нареди той и един от войниците щракна послушно с кремък и запали фитила на маслена лампа. Светлинката, която лампата хвърли върху неравната земя, беше всичко друго, но не и уютна.

— Капитан Талрик. — Водачът на новата робска колона го поздрави небрежно. — Новата реколта.

Талрик плъзна поглед по затворниците, не повече от двайсетина.

— Още бегълци, Брутан?

— Защо не?

Талрик го изгледа с присвити очи.

— Сигурен ли си, че не превишаваш пълномощията си?

— На кого му пука? — отвърна Брутан. — Робът си е роб. Няма никаква разлика в дългосрочен план.

Талрик вдигна рамене.

— Е, ти знаеш най-добре, предполагам. Значи ще пиша още деветнайсет на сметката ти. И ще имам грижата да предам информацията нататък.

— Идваме с вас, капитане. Лично ще си прибера платата.

Сред войниците се надигна недоволно мърморене, но Талрик ги смълча с един поглед.

— Както искаш, Брутан. В такъв случай ще оставя всички на твоите грижи. Както казах, ти знаеш най-добре.

Новите затворници не се различаваха съществено от старите, имаше и няколко полуродни от различен вид, а също и мъж, който приличаше на осоид, реши Че. Колкото до охраната, двама очевидно бяха мравкородни с характерната бледа кожа на мравкоидите от Тарк. Тези роботърговци явно работеха по различни правила или пък не се съобразяваха с никакви.

Редовните войници охотно предадоха своите пленници на новодошлите и насядаха около огъня си. Заграждението беше разширено за нула време и новите затворници бяха набутани вътре — толкова нагъсто, че едва намериха място да седнат. Роботърговците ги наблюдаваха зорко, но изглежда повечето пленници усещаха, че режимът се е сменил. Скоро подхванаха разговори, макар тихо и предпазливо, разменяха си имена на хора и места. „Къде те хванаха? Колко далеч стигна?“

— Салма — прошепна Че. — Страх ме е.

— Нормално е да се страхуваш — успокои я той и й стисна ръката. — Просто запази спокойствие. Запази спокойствие и чакай.

Опита се да запази спокойствие, но стана същото като с медитациите. Не можеше да се концентрира и толкова. Бръмбарородният мъж до нея се обърна и я попита с кух, уморен глас:

— Вие откъде избягахте?

— Да сме избягали? Хванаха ни извън града.

— Не, не, откъде избягахте, преди да стигнете Хелерон? Колко далеч успяхте да стигнете?

И тогава Че разбра.

— За пръв път ни е. Преди никога не съм била… робиня.

Мъжът кимна мълчаливо. На възраст изглеждаше колкото Стенуолд, но за разлика от него беше слаб и изпит като от тежък труд и недохранване.

— Съжалявам — каза той.

— Е, аз пък съжалявам за всички нас — отвърна Че.

Той поклати глава, без да я поглежда. Високият мъж с восъчнобледата кожа до него внесе яснота:

— Иска да каже, че ние сме избягали роби, а Империята никак не обича бегълците. А понеже сте с нас, и вие ще го отнесете. Съжаляваме, защото неволно сме станали причина за вашите бъдещи страдания.

— Но вие сте роби — каза Че. — Не може да се вините, че сте избягали.

— Ще свикнеш. — Восъчнобледият мъж от незнайна раса поклати глава. — Вината е наша. Ние сме нисша раса.

Че го гледаше с вдигнати вежди. В тъмното беше трудно да се каже доколко искрен е фатализмът му, но изглеждаше дълбок и изстрадан, втълпяван в продължение на години.

— Аз не съм роб — заяви упорито тя. — Никога няма да бъда роб. Тук поне. — Тя посочи челото си. — Без значение колко често ми го повтарят.

Изглежда никой не смееше да я погледне в очите. Че спря погледа си върху една мравкородна жена с румено лице.

— Ти си войн, нали? Всички мравкоиди са войни. Кажи ми, че поне ти не мислиш като тях.

Жената я стрелна изплашено с очи, в които се четеше молба да говори по-тихо.

— Участвах в бунта при Мейнис — отвърна тя. — Тогава бяхме войни. В продължение на две десетници бяхме войни. А после армията им се върна от фронта и ни смазаха. Разпънаха четиристотин мъже и жени по стените на града. И не само бунтовници — всякакви хора, всеки, който не им беше симпатичен. Отведоха стотици наши деца в робство. Оцелелите бунтовници дамгосаха по лицата. Аз избягах. Вече не съм войн. Видях до какво води това. Сега ще ме убият. Ще ме убият и ще съберат целия град да гледа.

— Защо не се биеш тогава? — настоя Че. — Какво имаш да губиш?

— Ти не разбираш — отвърна с равен глас мравкородната жена.

Мъжът от незнайната раса изсъска тихо и те се умълчаха — един от пазачите минаваше край заграждението. След като осоидът се отдалечи, мъжът с високото чело се наведе към Че.

— Утре, ако още си жива, ще разбереш какво е да си роб — каза той почти все едно я окуражаваше.

— Ако съм жива ли? Може и да не си чул, но ние, бръмбароидите, сме жилав народ.

— Утре един от нас със сигурност ще умре — обясни простичко той. — Така действа Империята.

 

 

Повечето роби се събудиха призори по силата на стар навик. Онези, които се успаха, изтощени от дългия преход предния ден, бяха събудени от плющенето на камшик, който разцепи въздуха. А неколцината, които не скочиха и тогава, усетиха удара му върху себе си.

Салма се беше събудил рано и разтърси Че, преди охраната да е стигнала до нея. Вдигаха ги и ги връзваха един зад друг. Салма се огледа. Опитваше се да прецени дали моментът е подходящ да си пробват късмета, но пазачите бяха нащрек. Ако беше сам, може би щеше да опита — да отмъкне нож с бързо движение, да среже въжетата си и да излети. Но дори така шансовете му бяха нищожни, а с Че никога нямаше да успее.

Салма никога не беше вземал отговорностите си на сериозно, дори към битието си на принц се отнасяше небрежно и изобщо гледаше на живота леко и с усмивка. У дома беше участвал в придворните игри, беше ухажвал девойките, приемал бе охотно дуели и въздушни надбягвания. Дори когато войната и Империята стигнаха до източните княжества, това не промени драстично отношението му към живота.

По-късно го пратиха да учи в Колегиум и там Стенуолд му отвори очите за Империята и нейните амбиции. Но дори и тогава всичко му изглеждаше по-скоро игра, приятно вълнение, с което да се разнообрази между изпитите и флиртовете. Осоидите несъмнено бяха негови врагове, но бяха и много, много далеч.

Само че в Равнините с техните невъобразими средства за транспорт въпросното „много далеч“ можеше за нула време да се превърне в „тук“. И Салма изведнъж се сблъска с проблема за отговорностите.

— Хайде. — Помогна на Че да се изправи. Един от пазачите със скрити зад шлемове лица ги върза един за друг и ги бутна да тръгват. Докато бяха в Колегиум, Салма намираше Че за крайно забавна по един особено обичлив начин — вечно хвърчеше насам-натам и винаги гледаше толкова сериозно на всичко. На образованието си, на морала, на отчаяните си опити да усвои Изкуството на предците. Превръщаше всичко в драматична криза, от която зависи оцеляването на малкия й личен свят. Дълбоко в себе си Салма смяташе подобно поведение за комично, но пък за него комични бяха кажи-речи всички стремежи и норми на бръмбарското общество.

И ето я сега, вързана за него с метър въже, а той се чувства отговорен за нея до такава степен, че е готов да я бутне зад себе си и да се нахвърли на всеки осороден, който дръзне да спре поглед на нея. Този подтик го изненадваше, нямаше представа откъде се е взел. Никога не беше възприемал Че като обект на поредното си сърдечно завоевание. Не беше и от чувство за дълг към Стенуолд. Не, това беше нещо съвсем ново — искаше да я опази невредима, защото си нямаше никого другиго. Само нея.

А и като мислеше за нейната безопасност, забравяше за позора на собственото си пленничество.

Бяха наредили робите в редица и явно всички чакаха нещо да се случи. И то се случи, когато един от роботърговците свали шлема си в черно и златно и отдолу лъсна бръснато кубе и лице с тежка челюст. Познаха го по гласа — беше Брутан, водачът на робския керван.

— Вие всички сте роби! — извика той.

Че хвърли поглед към Талрик и неговите войници, които усърдно не обръщаха внимание на случващото се. И моментално към нея изплющя камшик, стресна я и тя залитна към Салма.

— Мен гледай, кучко! — изрева Брутан и жилите на врата му се издуха. — Робите гледат господарите си, когато им се говори. Не в очите, но ги гледат! — Изплющя още веднъж с бича. — Вие всички сте роби! — повтори той. — По-лошо, вие всички сте избягали роби, два пъти роби. Най-долните от всички роби! — Брутан ги гледаше с отдавнашна и лична ненавист, толкова силна, че очите му щяха да изхвръкнат, а вените по слепоочията му пулсираха. — Вие сте най-долният боклук, защото принудихте Империята да губи от ценното ми време, за да ви заловя и върна! — изкрещя той. — Иска ми се Империята да имаше достатъчно роби, защото тогава щях с радост да ви екзекутирам всичките. Но така или иначе сега трябва да ви се даде урок, за да не губите друг път моето време и ресурсите на Империята.

Закрачи покрай редицата, стигна до единия й край, после продължи обратно, като се взираше поред в лицата на робите.

— Сега ми остава само да избера.

Минаваше покрай тях агонизиращо бавно. Спираше често, а робите гледаха ужасени в краката си. Мнозина трепереха, а надолу по редицата някой плачеше, раздиран от отчаяни хлипове, които никакво усилие не можеше да сдържи.

Брутан спря пред кльощавия мъж с восъчното лице и го измери с поглед. От Салма и Че го деляха само няколко души. Брутан продължи напред, подмина един бръмбаророден, после и мравкородната жена, с която Че беше говорила снощи. И спря отново.

— Федерален — каза той. — Робството е твърде добро за такива като теб, нали?

Салма гледаше в краката си и мълчеше.

— Имам вила в Драс Хеша, момче. Знаеш ли къде е това? — А когато Салма не отговори, Брутан изкрещя: — Робите отговарят, когато господарите ги питат! Знаеш ли къде е това?

— Да, господине — отвърна тихо Салма. — Да, господарю.

— Вилата ми е хубава и си има всичко. Всъщност държа там и едно момиче от вашите. Водно конче. Като нищо може да ти е сестра. — Наблюдаваше зорко Салма, обхождаше с очи сведеното му лице, чакаше първата искра на неподчинение. Но думите му минаваха покрай ушите на водното конче. Салма усещаше как го удрят там, където се беше окопала гордостта му, а после тъпите болки се разливат вляво и вдясно като водите на поток. Чувството за отговорност го предпазваше. Не можеше да угоди на гордостта си сега, когато трябваше да се грижи за Че.

Брутан изкриви с отвращение устни и продължи нататък по редицата.

В самия й край се завъртя на пета и посочи с дръжката на камшика си.

— Ти! — Избрал беше един от мравкородните. Мъжът вдигна глава и се стегна, но двама от пазачите се хвърлиха на гърба му. Единият го фрасна с палката си по главата, после срязаха въжетата му и го отделиха от другите.

— Не гледай — прошепна Салма в ухото на Че и тя го стрелна навъсено с поглед.

— И преди съм виждала хора да умират — отвърна му, като отчаяно се опитваше да скрие ужаса си.

— Не и така. Не гледай. — Салма знаеше какво предстои. Споменаваше се в докладите от фронта — предпочитаният от осоидите метод на екзекуция, особено на собствените им хора.

Двама от пазачите държаха дълги копия с извити като тирбушон накрайници и с напречник на половината дължина по подобие на ловните копия. Въпреки съвета на Салма Че продължи да гледа. Пазачите набиха здраво едното копие под ъгъл в земята и повлякоха жертвата към него. В този момент Че разбра какво се канят да правят, нервите й изневериха, тя стисна очи и извърна глава. Но нямаше как да спре звуците — сърцераздирателните писъци на мъжа, които не спираха и не спираха, все по-слаби и по-слаби.

Когато Че отвори очи, мъжът още беше жив, но нямаше сили да вика. Висеше от кръстосаните копия, които минаваха през тялото му, излизаха под мишниците и се забиваха в разперените ръце; висеше безпомощно като захвърлена марионетка. Не й оставаше друго, освен горещо да се надява, че мъжът ще издъхне бързо. Само това.

Вярвала бе, че е специална, че Салма е специален, иначе защо Талрик ще си прави толкова труд да ги открие и залови. Но ето ги тук, а Салма като по чудо се бе разминал със съдбата на увисналия от копията нещастник.

— Така! — изрева Брутан, когато пролуката в колоната от роби беше обрана и въжетата — вързани наново. — Капитанът иска да тръгнем веднага. Така че мърдайте!

Камшиците заплющяха. На изток пътят им щеше да ги отведе оттатък сенчестата шир на Даракионския лес, през хълмист терен, където картите свършваха, и оттам право в сърцето на Империята.

 

 

Напоследък Стенуолд понасяше храбро удари от най-разнообразно естество, но се оказа неподготвен за вълната от болезнени спомени при вида на Тисамон, седнал на обичайната им маса в таверна „Егелитара“. Старото им място за срещи в Хелерон, мястото, където петимата винаги се събираха. Таверната още беше тук въпреки изминалите години, дори собствениците бяха от същото семейство, макар и от друго поколение. И Тисамон беше тук, настанил се спокойно на ъгловата маса отпред, сякаш Мариус или Атриса можеха всеки момент да прекосят площада и да седнат при него.

Но от онзи техен свят беше останал единствено Стенуолд, който да пресече площада с натежало сърце.

Беше на няколко крачки от масата, когато осъзна, че и молецородният е тук, Ахеос. Дребният мъж седеше до Тисамон като мълчалива сянка, сякаш не се намираше в самата цитадела на своите врагове. Никой не му обръщаше особено внимание, ако не се броят озадачените погледи от време на време. Може да беше заради стройната фигура на Тисамон, която обезкуражаваше излишното любопитство, но по-скоро причината се криеше в различния начин, по който бръмбароидите и молецоидите гледаха едни на други. За молецоидите от Тарн Хелерон беше символ на вездесъщото зло, което озлочестяваше свещената им планина и заразяваше културата им. За едрите хелеронски индустриалци молецородните бяха дребна неприятност в един голям свят. Свят, в който промените в пазарната цена на калая бяха далеч по-сериозен повод за притеснение.

Стенуолд кимна на Тисамон и седна.

— Виждам, че още си тук — каза той, обръщайки се към молецоида.

— Очевидно — отвърна Ахеос. От тона му ставаше ясно, че в неговите очи Стенуолд е най-вече бръмбароид, а всичко останало са подробности от пейзажа. — Имам дълг и смятам да го платя.

— Започваш да звучиш като него — отбеляза Стенуолд и стрелна с поглед Тисамон.

— Господари на Сивото, слуги на Зеленото — произнесе Ахеос, цитирайки ключова фраза, запазила се от времената преди революцията. — Кой казва, че не можем да се учим от братята си?

— Ясно. Нека говорим по същество обаче. Аз отивам да спася племенницата си от осородните. Ти какво искаш?

Директният въпрос наруши за миг самообладанието на молецоида.

— Твоята племенница ми помогна — каза той. — Аз не успях да й върна жеста и бих искал да поправя това сега.

— Ще говоря без заобикалки — продължи Стенуолд. — Ти мистер ли си?

Белите очи на Молецоида се разшириха за миг, явно не бе очаквал Стенуолд да знае това име. Мълчанието се проточи. Тисамон ги наблюдаваше безстрастно.

— Не — отговори накрая Ахеос. — Но… в Хелерон има агенти, разбира се. Говорих с тях. Те са съгласни, че въпросът с Империята на осите може в бъдеще да ги засегне, така че разчитат да им докладвам. — Вътрешно Ахеос потръпна при спомена за истинските събития, за това колко усилия му бе струвало да убеди незаинтересованата си свръзка в редиците на мистерите и да си осигури позволението й. Вариантът, който поднесе на Стенуолд, звучеше значително по-добре. За Челядинка и дълга си към нея беше премълчал, защото подобни неща биха били непонятни за тайното общество, което защитаваше интересите на молецородните в чужбина.

Реакцията на Стенуолд беше донякъде неочаквана.

— Твоите хора могат да бъдат убедени, че осоидите са заплаха, така ли?

Ахеос присви очи. Опитваше се да прецени новата посока, в която беше поел разговорът.

— Възможно е.

— Те наистина са заплаха — кимна Стенуолд. — Повтарям го от години, но никой не чува. Сега обаче ножът е опрял до кокал. След като върнем Челядинка и Салма, с теб трябва да си поговорим сериозно.

Ахеос кимна. Вътрешно обаче знаеше, че изплати ли веднъж дълга си, Стенуолд повече няма да го види.

— Май е по-добре да идем при другите — предложи Стенуолд и усети как тежестта на близкото бъдеще го притиска безмилостно. — Чакат ни извън града. — Изправи се, но погледът му все се връщаше към Тисамон. „Ето че мигът настъпи.“ Отпуснати му бяха толкова години, в които да се подготви за това, а сега се оказваше, че ги е пропилял безвъзвратно.

— Знаеш ли къде я водят? — попита Тисамон.

— На изток. Или в Аста, или по-навътре в Империята.

Стенуолд запристъпя от крак на крак. Колкото по-скоро приключи с всичко това, толкова по-добре. Ахеос също беше станал, но мислите на Тисамон явно бяха другаде.

— През последните години често съм преследвал хора източно, оттук. Знам откъде минават конвоите на осоидите. Те са хора на навика. Искаш ли да тръгна напред и да разузная?

Стенуолд се умълча. Съдбата най-неочаквано му беше дала отсрочка.

— Да разузнаеш? — Не, не би било честно към Тисамон. Неизбежното можеше и да изчака още малко, но нямаше да изчезне. По-добре да се изправи лице в лице с него още сега. Но гласът му го изпревари и го предаде: — Би било добре. В такъв случай ще можеш ли да се върнеш при нас до… — А и колко можеше да го отлага всъщност? — … до падането на нощта, да речем?

— Така да бъде. — Тисамон стана и Стенуолд си помисли колко хубаво би било, ако имаха повече време, което да прекарат заедно, тук и сега, без неотложни задачи, които да вгорчават мига. Защото имаше голяма вероятност следващата среща да сложи край на приятелството им веднъж и завинаги.

 

 

Скуто им беше осигурил транспорт, макар Стенуолд да подозираше, че пеша щяха да са по-добре. „Транспортът“ беше във вид на разтракано автовозило, трошка почти — открита кабина върху осем ръждясали крака.

— Бързо ли е? — попита той.

— По-бързо, отколкото ако ходите пеша ли? Почти — гласеше отговорът на шипородния. Стенуолд надникна под високите крака на машинарията. Крачещите автовозила бяха претърпели период на прибързани подобрения преди десетина-петнайсет години и точно както Стенуолд се боеше, този техен представител беше типична жертва на поколението си. Вместо осем отделни крака, от двигателя стърчаха само два, всеки от които се разделяше на четири.

— Няма да ви създава никакви проблеми — увери го Скуто, — стига да го навивате всяка сутрин. Работа за двама души, но пък ти си имаш Тото да ти помага. И преди да почнеш да се оплакваш, спомни си, че източно оттук горивото е с печати в черно и жълто.

— Сигурно си прав. — Свестните двигатели с часовников механизъм имаха много преимущества пред парните и тези с вътрешно горене. Нямаха нужда от гориво и повредите се отстраняваха лесно. Дори счупените метални части можеха временно да се заменят с дървени от подръчен материал.

— Нещо те яде отвътре — каза без предисловия Тиниса. — Какво има? Не е само заради Че, нали?

Той й се усмихна, макар сърцето му да се свиваше.

— Просто… — Но не можа да го изрече на глас. Каквото и да кажеше сега, щеше да е встрани от истината. — Ще ти кажа по-късно. — „Когато се наложи. Когато нямам друг изход.“

 

 

Денят сякаш нямаше край. Рядко спираха за почивка, а дори и тогава роботърговците им напомняха постоянно за присъствието си. Водата се разпределяше скъпернически. Храната се състоеше от корав хляб и изсъхнало сирене. По време на преходите всеки изостанал роб биваше връщан с камшици в редицата, без колебание и без милост. В началото на деня Че жалеше другарите си заради пречупения им дух, в края му благодареше на съдбата, че е в по-добра физическа форма от повечето.

На смрачаване забелязаха някакви силуети в далечината, а по поведението на роботърговците стана ясно, че именно те са целта на придвижването им. Бяха два, може би на постройки, но не се различаваха ясно на фона на притъмняващото небе.

— Чифлик? — предположи Че. Салма се взря напред. Зрението му беше значително по-силно от нейното.

— Не са сгради — отвърна той. — Но не мога да кажа какво са. — А после усетиха приближаването на пазач и млъкнаха благоразумно.

Пристигнаха по тъмно, но Че вече беше познала „нещата“, защото и преди беше виждала такива. Наистина не бяха сгради, а автовозила, чудовищно големи. Беше виждала да товарят в тях животни за транспортиране на едро… същата стока, в която се бяха превърнали сега тя и спътниците й.

Трийсетината роби в тяхната колона щяха лесно да се поберат в едно от возилата и пак да остане място, но клетките в задната им част вече бяха наполовина пълни. С роби като тях, забеляза Че. Струваше й се невероятно всичките тези хора да са бегълци. Още не бяха наближи двете огромни машини, когато различиха друга колона от затворници, която се придвижваше от юг. Мъже без коса, с мъртвешки бяла кожа, изпъкнала долна челюст, щипци на ръцете и гигантски ръст — така изглеждаха роботърговците на южната колона. Водачът им се срещна с представители на осородните роботърговци и започна да се пазари за цената на стоката си.

— От Ръбатата пустиня са — предположи Че. — Или дори от Паешките земи. Отдалече при всички случаи. В Империята явно има голямо търсене на роби.

— О, има и още как — кимна Салма. — Цялата Империя се крепи на техните рамене. Роби обработват нивите им, роби им строят къщите. Роби се трудят в мините и се грижат за всичките им нужди. Империята се къпе в робска пот, Че. А колкото до самите осородни, те не похващат друга работа, освен войниклъка.

Че вдигна поглед към него.

— Във Федерацията има ли роби?

Усмивката му се изкриви.

— Не ги наричаме така, но ако приемем, че вие имате платени роби във фабриките си, то и ние имаме такива на нивите си. Виж само какъв либерал е направила Академията от мен.

Колоната им беше спряла и Че видя как Брутан и Талрик — на значително разстояние един от друг — отиват да говорят с водача на големите автовозила. Дългурестите бледолики южняци вече приключваха със своята сделка. Ръцете им наистина изглеждаха зловещи. Явно бяха пригодени за битки и за нищо друго, мислеше си Че и ги зяпаше със страхопочитание. На трептящата светлина от огньовете новодошлите излъчваха единствено агресивност. Дрехите им бяха мешавица от кожа и метални плетки. Някои носеха брадви на коланите си, други — тежки мечове в презраменни ножници. Гледаха осоидите едновременно сдържано и арогантно.

Брутан се беше върнал при своите хора и им даваше нареждания. Че долови само няколко думи, но и те бяха достатъчни, за да разбере, че ще лагеруват тук през нощта, а на сутринта ще потеглят с машините. Огледа се за Талрик, но той още беше при возилата и обсъждаше нещо с водача им. По липса на други указания екипажите на возилата спуснаха вратите на клетките и започнаха да изкарват робите навън.

 

 

И тук имаше заграждение, две всъщност — набити в полукръг колове около задниците на возилата. Изкараните от клетките роби — приблизително седемдесетина души — бяха привързани на дълги въжета към коловете, макар че и без тази предпазна мярка нямаше къде да отидат, освен обратно в клетките.

Робите се сбутаха покрай набитите в полукръг колове — явно не искаха да привличат излишно внимание, като се разположат по-удобно в средата на ограждението — и останаха там, докато осоидите не решиха да ги нахранят, дълго след като самите те бяха вечеряли. С отработено движение един от пазачите метна платнена торба в центъра на кошарата и притихналите допреди миг роби пощуряха. Че нямаше никакъв шанс. Най-малкото движение би я захвърлило във водовъртеж от лакти, колене и юмруци сред мелето от роби, които се биеха за оскъдната дажба.

„Винаги съм искала да поотслабна малко“ — мислеше си тя, притиснала гръб към дървеното заграждение, докато чакаше хаосът да утихне. Скоро и това стана — в средата на кошарата останаха само неколцина, които се боричкаха за последните трохи. Салма се отпусна до нея с уморена въздишка. Чак когато й подаде мълчаливо шепа натрошени бисквити, корав ръжен хляб и парче сирене, Че разбра, че и той е участвал в мелето.

— За теб има ли?

— Достатъчно.

— Благодаря ти тогава.

Сянка падна отгоре им. Че вдигна уплашено поглед, но вместо някой от пазачите, над главите им беше надвиснал едър мравкороден.

— Да? — попита тя, но мъжът не отговори, а се хвърли мълчаливо към нея или по-скоро към храната в ръцете й. Салма го изпревари, изстреля се от седнало положение, заби рамо в таза му и го събори на земята. После се изправи и изчака мравкоида да стане на крака. Мъжът беше поне два пъти по-едър от човека водно конче, як и покрит с белези от камшик. Робите от двете страни на Че побързаха да се дръпнат по-далеч от нея. Салма зае позиция, изчаквайки мравкоидът да направи първия ход.

— О, я стига! — извика Че. Е, изписка по-скоро. — Защо правите това? Тук всички сме роби. Защо да се бием помежду си?

Всички я зяпнаха все едно е луда, и роби, и роботърговци. Дори Талрик, на десетина крачки от заграждението, се беше обърнал да я погледне.

— Не сме чак толкова изпаднали — каза на робите тя, обръщайки гръб на осородния капитан. — Може да сме в окови, но не е нужно да ги забавляваме, като се бием за къшей хляб.

В този миг едрият мравкороден нападна, решил, че избухването на Че е отклонило вниманието на Салма, но подцени скоростта на водното конче. Салма се издигна моментално във въздуха — само на метър и половина, колкото му позволяваше въжето, но и това се оказа достатъчно. Ритна два пъти мравкоида в лицето и кацна от другата му страна. Побеснелият мъж се завъртя, после се хвърли към изопнатото въже на Салма. Успя да го дръпне, но Салма вече го настигаше. Заби лакът отстрани на главата му, после го фрасна с юмрук в брадичката. Мравкоидът се олюля, но продължи да дърпа с всички сили въжето. Салма изгуби равновесие, мъжът успя да го хване за китката и да я извие силно назад.

Лицето на Салма се изкриви от болка. Той нанесе няколко удара със свободната си ръка, но мравкочовекът ги издържа стоически. Че плъзна поглед по робите наоколо, но явно никой не смяташе да се намеси.

Без да му мисли много, тя скочи на крака и се хвърли към двамата счепкали се мъже. Меч нямаше, а с голи ръце не умееше да се бие. В Академията такава дисциплина не се преподаваше. Въпреки това Че се метна с цялата си тежест върху едрия мравкороден.

Надявала се бе да го удари в кръста и да го повлече, откъсвайки го от Салма. Но беше тъмно и мъжът се оказа по-далеч от очакваното. Тя усети, че е скочила твърде рано, мерна с ужас връхлитащата земя, а после рамото й, заедно с цялата й тежест, се заби странично в коляното на мравкоида.

Мъжът изпищя пронизително, падна по гръб и се сви на топка. Че се приземи в краката на Салма. В първия миг той дори не я погледна, очите му не се откъсваха от поваления противник, чиито писъци вече утихваха в жални стонове. Поне в обозримо бъдеще едрият мравкороден нямаше да е заплаха за тях. Най-накрая Салма протегна едната си ръка, после и другата, и й помогна да се изправи, като примижа от болка. Ожулени и натъртени, двамата се оттеглиха на местата си до оградата.

Робите ги наблюдаваха бдително, в случай че решат да предявят претенции като новите тирани на низвергнатите. Че и Салма не им обърнаха внимание. Седнаха и се сгушиха един в друг да прогонят студа на спускащата се нощ.