Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (11)

10.

Тиниса тичаше по тясната алея. В дъното й се виждаше улицата с навалицата и оживлението. На пътя й обаче се изпречи човек, после още един — най-обикновени на вид мъже, които можеха да минат за безработни строители или нещо такова, ако не бяха късите мечове, които измъкнаха изпод жакетите си. Тиниса зърна Тото — беше се измъкнал от засадата, но сега спря рязко и се обърна с намерение да й помогне.

— Върви! — извика му в движение тя. — Тръгвай! Мога да се оправя с тях!

Тото я послуша и хукна отново към улицата. Тиниса тичаше с всички сили и с протегната рапира към двамата си противници.

Само двама, при това неопитни. Личеше си по стойката им, по това как държаха мечовете. Евтини наемни биячи, с които лесно щеше да се справи.

Подлъга ги, че ще свърне наляво, и в последния момент се хвърли в обратната посока. Мъжът вдясно от нея се беше хванал на уловката й и се изпречи пред другаря си. Тиниса го прободе в движение с рапирата си — през кожата на жакета, през ризата, право в меката плът под ребрата. Инерцията й го завъртя около епицентъра на собствената му рана, завъртя и нея, докато двамата не се озоваха лице в лице, а после Тиниса измъкна с лекота кървавото острие още преди мъжът да се е строполил на земята. Дори в смъртта си глупакът застана на пътя на другия бияч и го препъна. Тиниса се виждаше отстрани все едно гледа актьор в слаба трагикомедия. Видя се как пронизва с лекота залитналия мъж и изтегля със същата лекота острието от смъртоносната рана на тила му.

Изпълни я страховито чувство на превъзходство, завладяващо усещане за сила, която насочваше ръката й и съскаше победоносно в ушите й. Не го знаеше, но на лицето й се беше изписала широка усмивка.

Тото беше изчезнал някъде и тя се огледа за другите. Но вместо тях видя двама осородни войници да тичат към нея. Мечовете им бяха прибрани в ножниците, но ръцете им бяха протегнати, дланите разтворени, готови да отприщят огъня на тяхното Изкуство. Чу Салма, който й викаше да бяга.

Тиниса стигна с два скока до улицата и се гмурна в тълпата. Но хората се отляха около нея, някои зяпаха окървавения й меч, други надничаха любопитно към алеята, от която беше дошла. Вече се чуваха писъци и викове. Осоидите идваха.

И не само те. Неколцина стражари си пробиваха път през множеството. Имаха си щитове и брони. Тиниса хвърли отчаян поглед назад към алеята, но разни хора й се пречкаха и не можа да види как се справят приятелите й.

Стражарите бяха на метри от нея и тя реши, че няма желание да отговаря на въпросите им. По-добре да се покрие някъде и да се върне тук при първа възможност. Без да прибира рапирата, тя си плю на петите.

 

 

Че най-после беше успяла да изтегли меча си и когато осородният я сграбчи за китката на другата ръка, решението й да го резне беше продиктувано изцяло от рефлексите, придобити по време на обучението във Форума на умелите. Войникът отскочи назад, но не преди Че да е отворила рана над лакътя му. Някъде зад нея Салма се биеше, дрънчеше стомана и противниците му псуваха гневно.

Осородният тръгна отново към нея, вдигнал меча си да блокира нейните удари. Че заотстъпва, прегънала колене в стойка като по учебник.

— Салма! — извика тя.

— Бягай! — подтикна я за пореден път той.

— Не мога! — Не сваляше очи от противника си и усети, че войникът ще направи опит да се възползва от размяната на реплики и ще я нападне. И той наистина го направи, хвърли се към нея с вдигнат меч, но вместо да я съсече, отново се опита да я сграбчи с ранената си ръка. Мечът на Че се стрелна към гърдите му, после под париращия блок и към хълбока му. Само че този път срещна единствено стомана, плъзгайки се по металната броня под наметалото. Мъжът я сграбчи за яката на туниката и Че заби ефеса на меча си в прясната рана на ръката му.

Осородният изръмжа и изгуби самоконтрол. Удари я несръчно през лицето, от което със сигурност него го заболя повече, отколкото нея, след което вече не се опитваше да я хване, а да я убие.

Мечът му се стрелна напред и Че отскочи в същата посока. Острието мина на косъм от тялото й, а дръжката я удари силно в рамото. Беше прекалено близо, за да намушка противника си, затова го фрасна отстрани по главата с дръжката на меча си. Фрасна го с всички сили. Мъжът залитна покрай нея, като едва не я събори с тежестта си, но тя успя да запази равновесие и да го посече през гърба. И този път мечът й удари в стомана, но ударът беше достатъчно силен да го повали на земята.

— На покрива! Че! — Беше гласът на Салма, но този път идваше отвисоко. Той кръжеше над нея с протегната ръка.

Част от нея вече беше вдигнала бяло знаме и повтаряше „няма начин да успея“, но имаше и друга част, нова част, която се сражаваше за живота й и нямаше никакво намерение да се предава. Че хукна презглава към най-близката постройка — задна фасада на някакъв магазин. До стената имаше варел и Че скочи върху него. Варелът се разклати под краката й и падна с трясък, но тя вече се беше оттласнала и продължи да скача, тромаво, напълно изгубила равновесие, като човек, който се е спънал лошо и прави няколко последни пиянски крачки, преди да се пльосне на земята. Кракът й намери опора върху перваза на някакъв прозорец и тя се изтласка нагоре. Само дето вече нямаше къде да отиде.

Салма сграбчи протегната й ръка и я дръпна. Не би могъл да я вдигне от земята, но сега инерцията на собственото й движение му помагаше, така че той напрегна докрай крилата си и я затегли към покрива.

Че изпищя от болка в рамото, но само след миг двамата вече стояха на покрива, цели два етажа над улицата. Салма хукна, като я дърпаше след себе си.

Преследваше ги осороден, същият, когото Че беше ранила. Крилете му се движеха толкова бързо, че се сливаха в петно, в очите му се четеше дива ярост, а двамата със Салма нямаше къде да избягат освен на някой от другите, също толкова открити за нападение от въздуха покриви.

— Сега какво? — изписка тя… и Салма я бутна през ръба.

Че падна върху навес от другата страна на покрива, продъни го моментално и се строполи с такава сила на земята, че въздухът излезе от дробовете й.

Магазинерът, мухороден на средна възраст, я гледаше от горе надолу и беше много ядосан.

— Бръмбари! — изсъска той. — Така и не се научихте, че мястото ви не е във въздуха!

Тя се изправи някак и вдигна глава, оглеждайки небето за осоиди. Засега такива не се виждаха. Плъзна поглед по улицата — Тиниса я нямаше никаква, Тото също.

Някой сложи ръка на рамото й и тя се завъртя, вдигнала меч да посрещне атаката. Салма улови навреме китката й и за миг двамата останаха да се гледат безмълвно в очите.

Че издиша мъчително заради болката в натъртените ребра.

— Войникът?…

— Няма го вече. — Приятно й беше да види, че дори той, дори Салма изглежда разтърсен от случката. — Хайде. Трябва да намерим другите, преди да ги е намерил врагът.

 

 

Щом стигна до следващата пресечка, Тото се обърна. Очакваше да види Тиниса, но и да беше там, тълпата я скриваше. Той се взираше трескаво в хората с надеждата да различи поне едно приятелско лице.

Откри нещо, но не каквото искаше. Двама мъже с наметала и качулки си пробиваха решително път през навалицата. Малкото, което видя от лицето на единия, го наведе на мисли за осородни.

Какво можеха да направят тук, на улицата, сред толкова хора? В главата му моментално се пръкнаха няколко възможности. На първо място — бърз удар с нож и свличащо се тяло, неговото. Безразличното, забързано по задачите си хелеронско гражданство не би забавило крачка, за да помогне на ранен чужденец, при това полуроден.

Приближаваха се като риби в плитка вода, а Тиниса все така я нямаше никаква. Обзет от много лоши предчувствия, Тото се обърна и хукна напред. Зад него се вдигна глъч — явно двамата с качулките също бяха ускорили ход. Бързо щяха да го настигнат — първо, той им отваряше път през навалицата, и второ, мъкнеше тежка торба и изобщо не го биваше в тичането.

Освен това не познаваше Хелерон. Това, разбира се, не го спря — той свърна на бегом по първата пресечка вляво и продължи да тича презглава, разблъсквайки безогледно изпречилите се на пътя му минувачи, без да обръща внимание на виковете, псувните и извадените тук-там ножове. Оставяше зад себе си разбутана диря, която всеки глупак можеше да последва и със завързани очи, но пък преследвачите му също трябваше да газят през нея.

— Спри! Крадец! — извика един от тях и хората взеха да се обръщат, вперили очи в мелеза и торбата на гърба му. Тото изскърца със зъби и затича още по-бързо или поне се опита, защото краката му вече даваха всичко от себе си. Солиден на вид мравкороден понечи да застане на пътя му, но Тото се приведе ниско, заби рамо в гърдите на мъжа и го събори на земята. После го прескочи, успя някак да не оплете крака и зави надясно в първата уличка, която се изпречи пред погледа му. Пресечката се оказа поредната мръсна и тясна алея, че и къса на всичкото отгоре. Пресичаше я друга, още по-тясна, и Тото свърна наляво.

В първия миг се уплаши, че е попаднал в задънена улица, после забеляза още по-тесен проход, покрит от издадените етажи на къщите. Друг изход нямаше.

Някой се криеше при входа на прохода — разкривена фигура с широко наметало. Тото се приведе отново с рамото напред, но в последния миг човекът хлътна в прохода и му махна, сякаш искаше Тото да го последва.

„В какво се забърках?“ Зад него все така ехтяха тежки стъпки и по липса на друг избор Тото се вмъкна в прохода с торбата напред — тикаше я пред себе си и не виждаше кажи-речи нищо от нея. Някой отпред викаше: „Давай, момче! По-бързо!“, гласът ехтеше влудяващо в дисонанс със собственото му дишане, с ехото от стъпките му и с виковете на преследвачите.

— Наведи се, момко, наведи се! — извряска гласът и без да мисли, Тото се хвърли ничком, озова се в локва мръсна вода и си удари брадичката на нещо остро в торбата.

Нещо профуча над главата му. Той погледна назад и видя силуетите на двамата си преследвачи при входа на прохода — единият стоеше на място, другият падаше. Когато черната сянка на втория се срина на земята, Тото видя арбалетна стрела, щръкнала гордо в тялото му.

Първият мъж се хвърли напред и огнен залп прогони мрака в тесния проход между сградите. Осородният явно се надяваше да свали с жилото си мистериозния стрелец, преди той да е запънал повторно арбалета си, но не би — миг по-късно нова стрела се заби право в гърдите му. Острият звук при попадението подсказа на Тото, че мъжът е с броня, но тя не му е помогнала особено. Още две стрели профучаха над главата му, едната удари осоида в рамото, другата в корема, и мъжът политна назад. Мечът му издрънча на паважа, а нападателят се строполи след него.

Стиснал в ръка собствения си меч, Тото клечеше зад торбата си и чакаше, взирайки се в мрака.

— Кой си ти?

— Добър въпрос — чу се дрезгавият глас на непознатия. — Аз съм онзи, който току-що ти спаси живота. Това не ти ли е достатъчно?

— Не — твърдо каза Тото.

— Името Стенуолд говори ли ти нещо? — попита непознатият.

— И да ми говори, защо да ти вярвам? Вече… да се доверяваш на непознати… не води до нищо добро напоследък — успя да скалъпи най-после изречението Тото. Истината беше, че е уплашен до смърт, защото изобщо не виждаше мъжа, а съзнаваше, че самият той се очертава ясно на светлината откъм входа на тунела, също като осочовеците преди малко.

— Леярски щемпел, момче! — викна ядосано непознатият. — Добре де, щом искаш истината. Но слушай внимателно, защото няма да повтарям. Името ми е Скуто. Това поне Стенуолд трябва да ти е казал.

— Скуто?

— Звучи познато, нали?

Да, звучеше познато, но не беше достатъчно. „Леярски щемпел.“ Тази ругатня Тото я беше чувал от хелеронски занаятчии, дошли на обучение в Колегиум. Но това не означаваше нищо, защото в Хелерон местните явно не се гнусяха да помагат на осоидите. Ала пък беше занаятчийска ругатня и като такава заслужаваше някакво доверие.

— Добре — каза той и се изправи предпазливо. — Имам меч, да знаеш. И мога да го въртя. Но ако има някое… по-сухо място, където да идем, тогава… добре… — И метна на рамо окаляната си торба.

— Браво на момчето — долетя гласът на непознатия. — Върви след мен.

— Не те виждам.

— Не ти и трябва, просто върви напред. То друга посока и без това няма.

 

 

Таверната се казваше „Мерая“, точно като онази в Колегиум, където Стенуолд ги беше натоварил със злополучната им мисия. Беше на три ката по периферията, с високо централно пространство за летящите и въжена стълба за останалите. Приземният етаж беше открит от едната страна. Че и Салма седнаха там, на маса, от която да държат улицата под око.

За разлика от таверната в Колегиум, където се събираха предимно местни хора, близо половината от тукашната клиентела беше от мухородни, все едно бяха пренесли в Хелерон парченце от своя роден град Меро. Сградите в съседство също изглеждаха пригодени към дребния ръст и навиците на този народ, със заковани врати и прозорци на приземните етажи за сметка на други, избити високо в стените, а сигурно имаше и капандури на покривите.

Другите клиенти в таверната не изглеждаха склонни да задават излишни въпроси на двама бегълци, навярно от страх самите те да не станат обект на тяхното любопитство. Че видя бръмбароиди, паякочовеци, полуродни, както и неколцина представители на раси, каквито не беше виждала преди. На всички маси се обсъждаха търговски сделки, преговарящите хапваха, пийваха и се разтушаваха под звуците на цитра.

— Какво ще правим? — попита тя. Салма вдигна рамене. Обичайната му усмивка липсваше.

— Трябва да потърсим другите — настоя Че.

— Градът е голям — каза Салма. — Нямах представа, че съществуват толкова големи градове. Дори Шон Фор, сърцето на цялата Федерация, не е толкова голям. Цяла година да прелитам всекидневно над Хелерон, пак няма да ги видя, дори да са на някой покрив и да развяват байрак.

Че отвори уста, но бързо я затвори.

— Не че няма да го направя — поясни той. Гаврътна плитката купа с вино и я напълни отново от стомната, която съдържателят им беше донесъл.

— Трябва ни помощ — изтъкна Че. — Чичо Стен има свои хора тук, така че ако успеем да се свържем…

— Забрави за приятелите на Стенуолд — прекъсна я мрачно Салма. — Болуин също му беше приятел, а осите вече са го прилапали, както видя.

Че си спомни видяното и стомахът й се сви на топка. Остави купата си и се обърна да погледне Салма в очите.

— Салма, ще ти кажа нещо, което сигурно ще ти прозвучи много странно.

Това най-после съживи донякъде усмивката му.

— Че, ти винаги казваш странни неща.

— Салма, точно преди всичко да се обърка, погледнах към Болуин и той… — Сложи ръка на челото си. Изведнъж се беше почувствала уморена и уплашена. — Той… стори ми се, че… Той изглеждаше сякаш… — Стисна устни, ядосана на собствената си неспособност да облече в думи мисълта си. — Абе, не беше Болуин. За миг не беше той. Знам, че звучи налудничаво. Просто… не мога да го обясня. Не беше грим или маска, не беше и някаква нова форма на Изкуство, защото…

— Защото винаги разпознаваме Изкуството, дори да не сме го виждали преди — довърши вместо нея Салма. — Като онова нещо, което осоидите правят. Онова със светкавиците. Виж, това е Изкуство.

— А онова не беше. То… — Че потръпна. — Беше ужасно. Не знам какво беше. — Замисли се над думите си и изведнъж се почувства отвратена от собственото си „красноречие“. — Съжалявам, сигурно съм се объркала. Има по-важни неща…

— Трябва да е било магия — предположи Салма.

Че се засмя.

— Ами да, това трябва да е било. Магия.

Но той продължаваше да я гледа, кривата му усмивка още си беше там и Че скоро осъзна, че принцът не се шегува.

— Магия? — повтори тя. — Салма, не се обиждай, но магия не съществува. И никога не е съществувала. Просто заблуда, в която вярват примитивните раси, а и другите преди революцията. Молецородните и прочие, знаеш какво имам предвид. Така че… магия?

— Примитивните раси, казваш? — Усмивката му се разшири. — Моята, с други думи?

— Глупости, вашият народ е народ с култура, цивилизован. Или така поне си ни казвал ти.

Той сложи ръката си върху нейната на масата, не като жест на интимност, а за да подчертае важността на следващите си думи:

— Аз вярвам в магията, Че. Виждал съм я с очите си. Моят Род-облигат… там където отраснах, принцът си имаше предсказател сред съветниците и този предсказател можеше да вижда в бъдещето.

— Салма, не е трудно да предвидиш какво ще се случи. Това е номер, прах в очите на доверчивите.

— Виждал съм го да призовава душата на мъртвец и да я разпитва.

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Сигурна съм, че и за това е имало логично обяснение. Дим и огледала или нещо друго от сорта.

— Мъртвият беше моят баща.

Че млъкна, преди да е изтърсила някоя глупост, и вместо това изгълта виното си.

— Чух го да разказва за битката при Шан Реал — битката, в която загина. По-късно говорих с един войник, който е бил там, и неговият разказ съвпадаше едно към едно с разказа на бащината ми сянка.

— Стига, Салма. Онзи стар вещер сигурно също е чул историята от някой войник. От някой дезертьор например, който е пристигнал преди другите.

Нито погледът, нито усмивката му трепнаха.

Че си пое дълбоко дъх.

— Не ми се сърди, Салма, моля те. Ти си ми приятел — най-добрият приятел, за когото може да си мечтае човек. Ти ми спаси живота, а чичо ми ти има пълно доверие. Но аз не вярвам в магията. Съжалявам.

Той сви рамене.

— Няма проблем. Тогава няма смисъл да ти разказвам за сребърните лица.

— А иначе би имало, така ли?

Усмивката му беше станала още по-широка. Салма направо й се хилеше в лицето и Че не можеше да прецени подиграва ли й се или не.

— О, това е само легенда, при това много стара. Уж можели да уловят отражението ти в огледало. И така да изглеждат като теб или като който и да било друг. Уж, де.

Потрепващото лице на Болуин изникна отново пред очите на Че, стомахът й се сви и тя побърза да се отърси от шантавите идеи. „Аз не вярвам в магията.“

— Били първите шпиони и очевидно най-добрите — продължи Салма с тихия глас на човек, който разказва истории с духове. — Таен шпионски орден. Никой не можел да ги различи от хората, чийто образ копирали. Ще кажеш, че това е само легенда, и сигурно ще си права. Е, вярно, че има сведения за тях в хрониките на Федерацията — от времето, когато ние сме ги използвали срещу враговете си и враговете ни са ги използвали срещу нас. Но това е било отдавна, преди революцията, а в най-ранните хроники пише за много странни неща, които никой днес не би повярвал, а една бръмбарородна девойка най-малко от всички. — Засмя се на физиономията й, под чието бойко негодувание прозираше ококореното страхопочитание на малко дете, изправено пред нещо необяснимо. — Но пък вашата революция не стигна до нас, така че ние тънем в примитивно невежество до ден-днешен.

— Никога не мога да разбера дали говориш сериозно, или ме поднасяш.

— И това е добре — кимна той. — Е, как ще открием Тиниса и Тото?

— Ами, освен ако не можеш да ги измагьосаш от въздуха — тросна се Че, — най-добре ще е да издиря роднините си в Хелерон. Те поне познават града и ще могат да ни помогнат.

 

 

Тайнственият непознат мъж заведе Тото в някакво гето. С друга дума не можеше да се опише. Хоризонт липсваше, препречен от комините на фабрика, чиито дълги, достроявани на различни етапи и височина цехове се точеха чак до реката. Надупчената стена непосредствено пред тях беше без прозорци, но до сляпата й фасада се бяха скупчили стотици разкривени бараки. Стъкмени бяха от подръчни материали — дърво, камък, тухли и листове ламарина в странни комбинации, от които очите ти започваха да смъдят, а чувството ти за естетика се гърчеше в конвулсии. Нямаше план в построяването им — нито индивидуален, нито градоустройствен. Пътечките помежду им бяха криви, хаотични и тъмни под сянката на бараките и фабриката. Нямаше настилка, а само спечена пръст с по някоя хлопаща плоча, колкото да си изкълчиш глезена.

Сигурно голяма част от жителите на „квартала“ бяха на работа, навярно в същата тази фабрика, предположи Тото, но пак имаше доста хора, които се обръщаха след него. Повечето бяха деца — всичките кльощави и мръсни и всичките го зяпаха втренчено. Притесни се, че ще го наобиколят да просят милостиня, но те стояха настрана. Явно беше заради меча, който той още стискаше в ръката си — стигнал до това заключение, Тото продължи да го стиска.

Стана му тъжно, когато си даде сметка, че повечето от хората тук са полуродни, най-вече кръстоски бръмбар-мравка като него, но имаше и такива, за чийто произход можеше единствено да гадае. Вероятно бяха резултат от няколко поколения кръвосмешение или пък бяха потомци на раси, за които той не беше и чувал.

Малкото възрастни, които видя, явно не проявяваха интерес към трудоустрояването, поне в легалния му вариант. Съпровождаха го с дълги преценяващи погледи, но не го закачаха, най-вероятно заради спътника му. А спътникът му очевидно беше добре познат тук, дори увит в широкото си наметало с качулка.

По пътя насам Тото не пропусна да огледа ъгловатия му силует. Мъжът подчертаваше тромавата си походка и се клатушкаше комично, но на Тото не убягна чудатият релеф на плаща му, който стърчеше, издут на странни места. След кратък размисъл Тото реши, че спътникът му носи броня под наметалото, нещо чуждоземско и ъгловато като правените по поръчка зрелищни брони на дуелистите, които се биеха срещу заплащане по панаирите. Всичко това не вещаеше нищо добро и Тото започваше да съжалява за сключената сделка, но ако зарежеше водача си сега, щеше да се изгуби и бързо да се превърне в плячка.

Чудатият мъж свърна рязко встрани и тръгна към вратата на една от разкривените бараки. Изрови ключ от дебрите на наметалото си, ключалката прещрака и той хлътна в бараката, като задържа вратата отворена и покани с жест Тото да влезе. И той влезе, но не без опасения. Стискаше дръжката на меча си като удавник — сламка.

Вътре цареше почти пълен мрак, а благодетелят му не се виждаше никъде. Чак когато по отсрещната стена се разля меко сияние, Тото разбра, че стената не е стена, а завеса, и някой току-що е запалил лампа от другата й страна. Повдигна предпазливо завесата и мина отзад.

— Девет — съобщи гласът на водача му. — Девет отделни сгради.

Това отговаряше на въпроса му.

Отвън малката група долепени бараки по нищо не се различаваше от останалите. Отвътре обаче бараките бяха обединени в общо помещение. Контурите на помещението бяха по необходимост ъгловати и неправилни, вътрешни стени нямаше, само колони, които да крепят тавана на различни височини. Още завеси от зебло и вълнен плат осигуряваха разделението между мястото за спане и кухнята, между склада и работилницата. „Работилница?“

Тото зяпна. Най-малко това беше очаквал да види тук. По-голямата част от помещението беше заета от работни тезгяси, върху които се мъдреха пет-шест механизма, разглобени за поправка. Между тезгясите погледът му различи голяма шлайфмашина, верижен трион, устройство с оптични лещи и ударна преса. Всичко му беше толкова познато, все едно се беше върнал у дома.

— Реших, че си от този тип — отбеляза домакинът и Тото примигна насреща му. Толкова се беше заплеснал, че почти бе забравил за съществуването му.

— Благодаря за… — Тъкмо беше решил да се довери на този тип, а после се обърна да го погледне и едва не се задави. Скуто беше отметнал наметалото си — наистина носеше броня, но нищо помпозно, само обикновен кожен нагръдник, скроен така, че да приляга на тялото му. Всичко останало си беше изцяло негово.

Като дете, Тото беше гледал представления с марионетки в Колегиум, макар че още тогава му беше по-интересно как се движат куклите, а не толкова сюжета или шегите. В повечето пиеси имаше един персонаж, известен като Злосторника, чиято основна задача беше да вкарва в беля останалите кукли и така да придвижва сюжета. Злосторника задължително беше с огромен гърбав нос, който почти се допираше до закривената нагоре брадичка — точно като Скуто. Между носа и брадичката устата на странния му домакин се гънеше като разкривена цепка в кожата, тя пък от своя страна беше тъмна като орех и някак лъщяща, а над носа очите бяха малки и подозрителни. Човекът беше не просто грозен, а страшен. И не толкова заради лицето, нито заради гърбицата, а заради извитите шипове, с които беше покрито цялото му тяло. Някои бяха малки като рибарски кукички, други дълги като острие на нож и всичките стърчаха в различни посоки и на най-невероятни места. Нагръдникът и дрехите му бяха скроени така, че да избягват шиповете, и въпреки това бяха кърпени на десетки места отново и отново. Истинско чудо беше, че не се е нарязал сам себе си на панделки, дивеше се безпомощно Тото.

— Добре де — измърмори кисело Скуто. — И ти не си пръв красавец, мелезче. — Дотътри се до един тезгях и остави арбалета си. Беше прекрасно оръжие за многократна стрелба с източена форма и висок затвор в горната част, който побираше най-малко десет стрели.

— Аз… извинете ме, но… — Дори арбалетът не успя да отклони за дълго вниманието му.

— Но какво, мелез полуроден? За разлика от тебе, аз съм с чиста кръв. — Усмивката му разкри криви, изпочупени зъби. — Тук няма да видиш много като мен, но в Империята ни познават. И не могат да ни понасят. Чудя се защо ли. Шипороден, такъв съм аз, примири се.

— Искаш да кажеш, че…

— Че има още като мен? — Скуто взе, че се изкиска, което с нищо не подобри вида му. — Далеч на север оттук, момко, има много като мен. И знаеш ли кое е най-интересното? Че един с един не си приличаме. Гледаш ме и виждаш една адски грозна буболечка. Същото виждам и аз в огледалото, момко, същото виждам и като погледна друг от собствената си раса.

Тото кимна.

— Това май мога да го разбера.

— Можеш, я, нали си мелез и прочие. — Скуто го огледа от глава до пети, което означаваше да вдигне собствената си глава, защото не надвишаваше рамото на Тото. — Е, значи признаваш, че си един от малките помощници на Стенуолд Трудан?

— Май така излиза. — На този етап вече нямаше смисъл да го отрича.

— Торбата на рамото ти казва, че си занаятчия, момко. Носиш на някого багажа или наистина можеш да свършиш нещо полезно с ръцете си?

— Имам диплома от Великата академия — обяви гордо Тото.

— Аз дипломи не признавам, момко. Докато не ми покажеш какво можеш, за мене не си никакъв занаятчия.

— О, така ли? — Тото остави торбата си на тезгяха и разрови съдържанието й. — А вие как държите тук всички тези неща, между другото? Няма как да го опазите в тайна. Машините се чуват през стените. Защо не са ги откраднали още?

Скуто се изплю, но не като обида, предположи Тото, а като някакъв местен обичай за привличане на вниманието.

— Слушай, момко, в тоя квартал аз съм шефът. Което значи, че половината очи и шпиони навън са в моите тефтери. А също и че навън има мечове и арбалети, които се насочват накъдето аз им кажа, а потрябва ли ми, мога да повикам тука истински доктор и той ще дойде, щото знае, че няма да пострада и ще му се плати подобаващо. И сметките ми излизат, щото всеки, дето ми мисли злото, си навлича гнева на местните и не ще оцелее дълго, освен ако си няма цяла армия, гаранция ти давам. Покрай всичко това и покрай нещицата на твоя човек Трудан, истинско чудо е, че намирам време за истинското си призвание.

— Което е занаятчийството. — Тото извади една джаджа от торбата си и му я връчи.

— Точно. — Скуто взе въздушната батерия в бодливата си ръка и я огледа от всички страни. Отначало погледът му беше пълен с подозрение, после с изненада, а накрая — с одобрение. — Не е лошо, момко. Никак даже. Много точно, много малко. Сръчни са ти ръчичките. Бутала, нали? За двигатели?

— Мислех да го използвам за оръжие. Аз… обичам оръжията — добави смутено Тото.

— Всички момчета на твоята възраст ги обичат — каза ухилен Скуто. — Това нещо има потенциал. Ако покрай нещицата на Стенуолд ти остане време, бих искал да видя какво ще направиш с туй чудо.

— Нещицата на Стенуолд? — Усмивката на Тото се вкисели. — Какво стана с твоя човек?

Скуто направи гримаса.

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив! Тримата ми приятели още са някъде из града, а може и осите да са ги хванали вече. — Той прехапа устни. — Изобщо не трябваше да ги оставям. Мислех, че и те са побягнали като мен. Само защото твоят човек ни продаде на осоидите!

— Никого не е продавал той — изсумтя Скуто, без да вдига поглед от въздушната батерия в ръцете си.

— Тогава как ще обясниш случилото се? Отведе ни право в засадата!

— Не ви е отвел никъде — каза Скуто. — По простата причина, че тази сутрин извадих трупа му от резервоарите с реагенти във фабриката отзад. Някой явно е решил да се отърве от тялото му по бързия начин, но е сбъркал резервоара.

— Тази сутрин? Но…

— Знам, момко. — Когато вдигна рамене, шиповете по раменете и гърба му се извиха като трева на вятъра. — Наблюдавах площад „Милосърдие“ и ви проследих оттам. Видях копелето със собствените си очи. Наистина беше Болуин, а него го познавам от три години. Само дето тялото му лежи в гробището за бедняци на пет улици оттук, и то от сутринта. — Скуто оголи отново зъби. — Истинска загадка, момко. Истинска загадка.