Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (34)

33.

И тя чакаше, вперила празен поглед в косия дъжд, чакаше Салма да се прибере.

„Толкова дълго намирахме утеха един в друг“ — мислеше си тя. От началото на общото им пленничество до края му. „А сега, когато най-сетне сме свободни, той тръгна сам, поемайки неоправдан, глупав риск.“

Това беше само част от тревогите и тежките мисли, които не й даваха мира. Имаше го и проблемът с Ахеос, разбира се. Ахеос, който я плашеше, защото беше различен и чужд и защото предизвикваше особени чувства у нея всеки път, когато я погледнеше или докоснеше ръката й. А и Тиниса с нейните разкрития, че онзи надут богомолкороден убиец е не просто стар приятел на Стенуолд, а нейният истински баща. Че Тиниса, златното дете, в действителност е полуродна. През гъстата мъгла на всичко това думите на Тото почти не бяха стигнали до съзнанието й.

А после ахна и дори извика, толкова силно, че сигурно я чуха из цялата Империя, защото на покрива на една от сградите отсреща внезапно се появи подгизнала фигура. Салма. Спусна се уморено, като си помагаше с крилете колкото да не се пребие на паважа, после хукна през площада да се скрие от дъжда, а Че се втурна на свой ред да го посрещне.

— Салма! — извика тя и го прегърна. — Жив си! — А миг по-късно: — Не си я намерил.

— Знам къде е. — Салма изглеждаше на края на силите си. — Дали ще се намерят сухи дрехи да се преоблека? С осоидите си поиграхме на криеница, а времето е отвратително. Накрая се отказаха. Сигурно са решили, че и да ме хванат, няма как да ми развалят настроението повече от това.

Намериха му дрехи, които да облече, ушити от същото домашно тъкано платно, каквото носеха всички с изключение на Тисамон. Стенуолд се приближи.

— Дъждът намалява — каза им. — Скоро ще се съмне. Искам да тръгнем веднага щом слънцето изгрее.

— Няма да споря — отвърна Салма. — Писна ми от този град.

— Конете ни чакат извън градските стени — обясни Стенуолд.

— Както и пратеникът, предполагам? Онзи, който ще тръгне за Тарк?

— Точно така.

— И аз ще тръгна натам.

В първия миг нито Стенуолд, нито Че разбраха за какво говори.

— Не си ми нужен в Тарк — каза накрая Стенуолд, но този път Че се оказа по-съобразителна от него.

— Осоидите са я пратили с армията, нали? — попита. — Скръб в окови.

— В известен смисъл. Така или иначе, заминала е с тях.

Салма си спомни последното, което осородният занаятчия му беше казал. Вече стоеше на терасата, готов да отлети, когато Ааген добави:

— Тя е сменила името си, разбира се. Те често го правят, нейните хора.

— И какво е името й сега? — беше попитал Салма.

— Сега? Кой знае? — Меланхолична сянка прелетя по лицето му. — Когато тръгна оттук, наричаше себе си Радостта на Ааген.

И Салма си даде сметка, че през целия си живот на привилегирован благородник не е знаел какво е истинска завист. Досега.

— Ще тръгна с твоя човек за Тарк — заяви на Стенуолд с тон, който не търпеше възражения. — Ако искаш да ти свърша нещо там, няма проблем. Но посоката не подлежи на обсъждане.

Стенуолд въздъхна шумно като търговец, който усеща, че сделката се изплъзва от ръцете му.

— И не мога да променя мнението ти? В Тарк ще е много по-опасно, отколкото в Хелерон.

Салма само поклати глава.

— Добре тогава. Колкото до предложението ти, ще се възползвам. Дай ми малко време да помисля. Преди да тръгнем, ще ти кажа какво искам от теб.

После се обърна и остави Салма с ужасената Че.

— Салма, там има цяла армия от осоиди — изсъска тя. — Ако те хванат, ще те убият. А преди това сигурно ще те изтезават.

— Значи ще е добре да не ме хванат. — Той разпери ръце и я притегли в прегръдка. — С теб понатрупахме боен опит и когато всичко това свърши, пак ще сме заедно. Обещавам да се пазя и искам същото от теб. Ще се оправя, спокойно.

 

 

Доста неща имаха да опаковат и подготвят преди тръгване, а хората на Кимене имаха грижата да държат под око маршрута им за излизане от града. За онези, които не бяха в настроение да подреждат багаж или да пресмятат разстояния по карти, това беше период на неочаквано безделие. Навярно за да се спаси от поученията на Че, Салма се беше оттеглил нависоко, в таванското помещение на изоставена сграда, където дъските бяха изгнили и скърцаха зловещо под краката. Когато го проследи дотук, Тиниса впрегна докрай уменията си да се промъква тихо и незабелязано — а тези й умения не бяха за подценяване, както пролича и при среднощната й мисия с Тисамон във вражеския лагер при Аста, — но въпреки това не успя да го изненада.

— Никога не съм обичал да споря с приятелите си — каза тихо Салма.

Тиниса беше стигнала дотук отчасти благодарение на естественото си чувство за равновесие, отчасти с помощта на Изкуството си, позволило й да пропълзи по вертикалните стени там, където подовете на горните етажи бяха твърде крехки, за да издържат тежестта й. Сега тя протегна крак и изпробва стабилността на една греда. Подовите дъски наоколо бяха проядени от насекоми и се разпадаха от старост, но гредата изглеждаше сравнително здрава.

— Тото не би могъл да се качи тук, Че и Стенуолд — също — продължи Салма. Седеше в едно кьоше под разместените керемиди на продънения покрив. Сноп бледа слънчева светлина докосваше лицето му и подсилваше златистия му оттенък. — Богомолкородният и молецоидът не биха дали и пукнат грош къде съм отишъл и какво правя. Значи оставаш ти. И без съмнение имаш да ми казваш някои неща.

Скривалището му беше близо до другия край на гредата и Тиниса направи няколко крачки натам, разперила ръце, за да запази равновесие.

— И каква игричка играеш сега ти, поборнико на Федерацията? — попита тя.

— Нямам идея. Надявам се някой да ми каже правилата — отвърна Салма.

— Че казва, че било заради някаква си танцьорка. — Думата побра повече отрова от предвиденото.

— Ами моят народ винаги се е отнасял с огромно уважение към изкуствата — заяви той, при което Тиниса не издържа и ревна:

— Би ли спрял да се лигавиш поне веднъж, проклет да си?! — Думите й изгромолиха чак до мазетата в основата на продънената сграда и ехото ги усили като през рупор. Със същия успех би могла да разгласи из целия град къде е скривалището на съпротивата.

— Бях роб — каза простичко той, без да захапе въдицата. — Бях затворник. Отнеха ми небето. Отдавна не съм лигльо, уверявам те.

— Тогава защо отиваш? Защо не останеш с нас? С приятелите си, които… с хора, които те обичат? И не ми казвай, че си подхванал велик кръстоносен поход, чиято цел е да освободи всички роби на Империята един по един.

— Не би ми хрумнало да ти казвам такова нещо. — В светлината на слънцето лицето му беше красиво. Тиниса я сърбяха ръцете да го фрасне.

— Че казва, че онази жена е използвала Изкуството си върху теб или нещо още по-лошо.

Салма сви рамене и толкова.

— Значи нея обичаш повече, отколкото обичаш нас, това ли е? — продължи да го притиска Тиниса.

Той я изгледа тъжно.

— Може би за различните раси любовта е нещо различно — изрече тихо той. — Не мога да се преструвам, че тя не съществува.

„Но можеш да се преструваш, че аз не съществувам?“ Откри, че ръката й сама е легнала върху дръжката на новата й рапира. И след като го осъзна, само с огромно усилие на волята се сдържа да не изтегли острието.

— Салма…

Той стана рязко, размаха за кратко криле и кацна върху гредата срещу Тиниса, в обсега на рапирата й. Мускулите на ръката й потрепнаха, а в главата й, надигнали се изпод хиляди години погребано наследство, прозвучаха думите „Предизвикай го“.

— Не… — прошепна тихо тя, вперила поглед в лицето му.

„Предизвикай го. Само така можеш да го спечелиш. Покажи му уменията си. Победи го.“

Вече трепереше цялата. Гласовете на цяла орда богомолкородни бяха отхвърлили оковите на доскорошното й неведение и на годините колегиумско влияние. Салма не помръдваше, само я гледаше търпеливо. Част от нея не можеше да повярва, че още не е изтеглил меча си. „Бий се! — виеха гласовете в главата й. — Бий се с мен!“

Рапирата издрънча в ножницата и Тиниса внезапно загуби равновесие. Залитна върху гредата, Салма пристъпи бързо към нея и я прегърна, преди да е паднала. За миг Тиниса се отпусна върху гърдите му и гласовете замлъкнаха.

— Съжалявам — каза той. — Въпреки всичко трябва да отида. Нямам избор.

И щом усети, че Тиниса стои стабилно върху гредата, той направи крачка встрани, крилете му се появиха и го спуснаха гладко надолу, а Тиниса остана сама с перспективата за бавния и рискован път обратно.

 

 

Осородните очакваха съпротивата да надигне глава и това отклоняваше вниманието им, така че не беше трудно да напуснат незабелязано града с един от керваните на Хокиак, а няколкото монети за стражите при градските порти им спестиха подробния оглед. Империята не очакваше, че враговете й ще се изнижат от града точно сега. След като напуснаха очертанията на Мина, Кенисе пое ролята на водач — за страничния наблюдател приличаха на колона закачулени пътници, най-вероятно местни хора, излезли на лов за молци или да съберат нощни гъби. Слънцето вече захождаше към залез, когато напуснаха града, но Кенисе откри мястото на срещата преди да се е стъмнило съвсем.

Нямаше никого там, нито хора, нито коне, но старата минаска им каза да чакат. Не бяха минали повече от минута-две, когато от сумрака ги стресна глас.

— Ако не сте тез, дето чакам, да знаете че си отивам право вкъщи, а конете ще ги продам. — Гласът имаше странен акцент, а притежателят му, когато пристъпи от сенките, се оказа още по-странен. Че се пресегна към Изкуството си и очите й бързо се нагодиха към тъмнината — онова, което беше взела за кльощава мухоидна, се оказа нещо съвсем друго.

Скрил, както се казваше жената според Хокиак, беше полуродна и част от кръвта й сигурно беше местна, защото кожата и косата й бяха с минаски оттенък, а и лицето пасваше донякъде на тукашните физиономии. Но формата му беше издължена, ушите — също, заострени и разположени под ъгъл назад, носът и брадичката й също не бяха от най-заоблените. Но най-чудато беше телосложението й. Телцето й беше много дребно, като на мухородна и дори като на дете, затова път крайниците й бяха дълги, не гротескно, но достатъчно, за да се набиват на очи. С разкрач като този сигурно се движеше много бързо въпреки ниския си ръст. Движенията й бяха някак отсечени — или се стрелкаше като подгонена, или стоеше съвсем неподвижно. Под плаща й се виждаше кираса от метални люспи с мека подплата, която да обира дрънченето. От рулото на гърба й стърчаха краищата на лък, а късия меч имперска направа беше запасала толкова високо, че дръжката му стигаше до подмишницата й. С изключение на гласа, в нея нямаше нищо женствено, а острите черти на лицето й изглеждаха направо безполови.

— Я стига сте зяпали дамата — смъмри ги тя и Че си даде сметка, че точно това правят всички — зяпат я. — Така, кой от вас, уважаеми, е майстор Стенуолд Трудан? Щото чух, че имал работа за мен.

— И придружител също — кимна Стенуолд, после даде знак на Салма да се приближи. Скрил огледа водното конче от глава до пети.

— Като гледам, май няма да имам нищо против, майстор Трудан.

Стенуолд отведе двама им настрана, а Кенисе се зае да стъкне огън.

 

 

Талрик знаеше, че леталото го чака. Малкото му вещи вече бяха опаковани. Даваше си сметка, че трябва да напусне двореца и града преди полковник Латвок да е решил, че отказът му се равнява на нелоялност. В интерес на истината, щеше да е заминал още преди два дни, ако не беше посетителят.

Сега Талрик стоеше до работния тезгях в стаята за разпити и размишляваше усилено за тази среща, споменът за която го глождеше неприятно и до днес.

Не се беше притеснил, когато му съобщиха, че осороден офицер на средна възраст иска да се срещне с него. Лицето на посетителя му се беше сторило смътно познато, но през годините бе имал вземане-даване със стотици хора, затова не обърна внимание.

Седеше в малката стая, която му служеше за кабинет, и довършваше доклада си за полковник Латвок, когато мъжът влезе при него. Талрик му хвърли бегъл поглед и попита, преди да се върне към писанията си:

— Какво мога да направя за теб, войниче?

— О, майоре, можете и по-добре от това, сигурен съм.

Изречен на глас, истинският му чин прикова моментално вниманието на Талрик. Той впи поглед в новодошлия — явно ставаше въпрос за Рекеф. Мъжът не стоеше мирно, както подобава на войник, а и лицето му изглеждаше все по-познато, направо го влудяваше…

А после разбра и осъзнаването беше като удар в стомаха. Насреща го гледаше собственото му лице. Не просто силна прилика, която би го навела на мисли за незнаен брат или нещо такова. А и гласа познаваше чудесно.

— Сцилис? — попита тихо той и осородният офицер кимна с усмивка, която нямаше нищо общо с осоидите.

— Браво, майоре, макар че аз доста те улесних.

Талрик си спомни как напразно се беше вглеждал за ръбчетата на маска, за следи от професионален грим. Всъщност сега за пръв път виждаше ясно лице, което Сцилис е решил да си сложи. Маска нямаше, нито грим. Нищо — най-обикновено, живо лице. Още го побиваха тръпки на ужас — ужас пред необяснимото.

— Преди три дни щеше да си ми от голяма полза, между другото — каза той, за да прикрие потреса си. — Добре подбираш момента кога да се появиш.

— За това не знам, но хората ти в Хелерон вече се чудят дали си жив. Реших, че аз най-лесно ще те открия. Да пътуваш като осороден офицер през имперски територии си има своите предимства. Вече обмислям дали да не избера тази роля, когато реша да се оттегля от активна дейност.

Талрик предвидливо не попита откъде се е сдобил Сцилис с униформата и доспехите си.

А след това дойде ред на подаръка, защото Сцилис не беше дошъл с празни ръце. Прекарал беше в града достатъчно време, за да се ориентира в политическата обстановка. И беше довел затворник за разпит.

Сега затворникът беше зад Талрик, опнат на масата. Поради недостиг на време Сцилис се беше съгласил Талрик да присъства на разпита. И видяното го беше смразило, макар самият той да беше провеждал безброй разпити било за армията, било за Рекеф.

Когато Талрик задаваше въпроси, те засягаха придвижването на войски, самоличността на агенти, снабдителни маршрути или планове на чужди разузнавания. Методите му се ограничаваха до услугите на опитен занаятчия и инструментариума, който висеше над масата за разпити.

Сцилис, като повечето паякородни, не беше Умел и работеше ръчно. Ако наистина беше паякороден, разбира се. Така или иначе, той работеше като истински артист и покрай въпросите за имена и места разпитваше за подробности от всекидневието, които да го подготвят за предстоящата роля. Гласът му беше тих и търпелив, почти съпричастен, но зад него Талрик долавяше задоволството на човек, който се гордее с уменията си и изпитва наслада от властта си. Задоволството му навярно се подсилваше и от факта, че има публика в лицето на Талрик, върху която да проследи ефекта от действията си.

Накрая Талрик му даде следващите си заповеди, които Сцилис прие охотно. Беше влязъл в двореца като офицер от армията на осоидите, но щеше да се върне в града със съвсем различно лице.

На работната маса зад Талрик лежеше трупът на Кенисе.

 

 

По някое време през нощта Че изплува мъчително от дълбините на съня и в просъница си даде сметка за причината — нечии тихи стъпки току до главата й. Отвори очи и видя нещо светло до навития на руло плащ, който й служеше за възглавница. Сгънат лист хартия, помисли си сънено тя и потъна обратно в прегръдките на неспокоен сън. Малко по-късно й се стори, че някой е клекнал до нея, но се обърна решително на другата страна и продължи да спи. Остана й само смътното впечатление, че оставеният до главата й лист хартия е бил разгънат и прочетен.

А после я събудиха с разтърсване — внимателно разтърсване, но достатъчно да я изстреля от царството на сънищата. Тя заопипва с ръка за меча си и видя, че листът, ако изобщо е бил там, вече го няма.

— Какво? Талрик ли? — изломоти тя, преди да си е спомнила, че вече не е затворник. Не бяха в подземията на двореца, а в сянката на Даракионския лес, светлините на Аста се провиждаха южно от тях, а едва снощи Салма беше тръгнал към Тарк по следите на имперската армия и в компанията на Скрил.

Зрението й най-сетне се разбуди и нощта просветля. Ахеос беше коленичил до нея с ръка на рамото й.

— Какво? Мой ред ли е да стоя на пост?

— Не, сестра ти още е будна — отвърна той и това я трогна, защото с Тиниса очевидно не бяха сестри.

Че се надигна и хвърли поглед наоколо си.

— Тогава какво? — Тиниса наистина седеше с изправен гръб на една могилка близо до първите дървета на Даракион. Без Изкуството си Че никога не би я видяла.

— Трябва да те заведа на едно място — прошепна Ахеос.

Тя го изгледа с подозрение.

— Така ли?

— Не мога да кажа къде е, нито какво е, а само, че трябва да го видиш.

— Защото ако знам предварително, няма да дойда с теб, така ли?

— Така — потвърди той без никакво притеснение. — Ще дойдеш ли?

Зад което се криеше истинският въпрос — доколко му вярва тя? Дали в сенките на гората не дебнеше роботърговец или агент на осоидите? И какво всъщност знаеше Че за този мъж със сива кожа, странни вярвания и непроницаеми очи?

Тя разтърка клепачи, стана, наметна се с плаща да прогони нощния хлад, после стегна колана с ножницата на кръста си. Мечът се оплете в краката й като опитомено животинче, което твърде дълго е било далеч от господарката си.

— Ще ти се доверя — реши тя и Ахеос я поведе към дърветата.

Тиниса ги гледаше изпод вежди.

— Че, не си длъжна да ходиш с него, ако не искаш — извика й тя.

— Няма нищо, аз… искам да отида.

— Викай, ако възникне проблем. — В предупреждението на Тиниса сякаш се криеше нещо повече от вероятността Ахеос да си позволи волности или дори имперски отряд да чака в засада. Че свъси вежди и отвори уста да отговори, когато нечия сянка надвисна над нея и я изплаши до смърт.

— Готови ли сте? — попита спокойно Тисамон, сякаш Че не беше изпищяла току-що в ухото му.

— Да — отвърна Ахеос.

— И той ли ще идва? — попита Че и молецородният кимна много сериозно.

— Ще имаме нужда от него. Иначе няма да сме в безопасност. Дори аз.

— Ахеос, какво става?

— Не мога да ти кажа. Не би разбрала, докато не го видиш с очите си.

Дори за нейното подсилено зрение Даракионският лес тънеше в мрак. Зачуди се дали Тисамон, който вървеше напред, различава нещо в тъмнината, а после видя, че е протегнал ръка пред себе си и докосва кората на старите дървета все едно маркира пътя си чрез допир в комбинация с друго сетиво, за което Че можеше само да гадае.

После реши, че тази гора не й харесва. Всъщност всички гори не й харесваха, нощем поне. Отвсякъде долитаха звуци — на малки и на не толкова малки неща, — а при всяка нейна стъпка разни други неща се кривяха и скърцаха. Но закачуленият силует на Ахеос си проправяше решително път напред и да изостане би било още по-зле.

А после Тисамон спря и Че видя, че закривеното острие стърчи от ръката му. Не го беше видяла кога е сложил ръкавицата си.

— Върнах се — заговори Ахеос на въздуха и на дърветата. — Вие ме познавате и вашата сила все още ме бележи.

Молецоидът окончателно е полудял, по това нямаше две мнения, реши Че и погледна разтревожено към Тисамон. Видя го да килва леко глава и с известно закъснение си даде сметка, че така прави човек, който слуша.

— Доведох я, защото исках да я видите — продължи Ахеос, а след кратка пауза добави: — Причините са си мои.

Стори й се, че лек вятър се надига внезапно между дърветата и разклаща листата.

— За друго не моля, а и какво бих могъл да предложа в замяна аз, който вече съм обвързан? — каза Ахеос.

Че поклати глава и посегна да го бутне по рамото за някакво обяснение. Вятърът ставаше по-натрапчив, ту по-силен, ту почти затихващ на неравни интервали. Сякаш от нищото пръстите на Тисамон се свиха около китката й и дръпнаха ръката й от рамото на молецородния.

— Каквото ще искате от мен, искайте — изрече Ахеос, но гласът му трепереше.

И тогава тя чу. Шепотът на дърветата, шумоленето на листата, скърцането на насекоми в нощта. Десетки естествени звуци, които се сливаха в един глас. Ако се вслушаш внимателно.

„Сърце и душа, кръв и кост, ум и воля, какво би дал?“

Че изскимтя като сритано пале и ако не беше ръката на Тисамон, щеше да се свлече на земята.

„Ти се връщаш при нас, послушнико, със своята награда и своята дързост. Питаш какво ще поискаме? Върви и расти. Стани велик. Облечи робите на скрир и научи тайните. Иди до края на света, ако искаш. Но винаги помни, че си обвързан, обвързан към нас, към нашата орис, където и да идеш. Един ден, в някоя сянка, в някое огледало, в повърхността на поток ще ни видиш и ние ще поискаме своето. И този ден ще е скоро.“

— Ахеос? — измрънка Че с изтънял от уплаха глас.

— Виждаш ли ги? — попита тихо той като ловец, който не смее да отдели поглед от плячката.

— Да ги виждам? Не, но ги чувам. Чувам гласове, Ахеос. Кой говори?

— Очите ти провиждат в тъмното като моите, Че. Искам да ги видиш.

Тя се огледа трескаво, но там нямаше никой, а и никое обикновено човешко същество не би могло да вдъхне живот на глас като този.

„Тисамон“ — проговори отново горският хор, при което богомолкородният пусна ръката й и изправи гръб. Само дето между дънерите на тъмните дървета все така не се виждаше никой.

„Тисамон — повтори гласът, — променил си се откакто мина за последно оттук.“

Богомолкородният, този най-страшен мъж от всички страшни мъже, които Че беше виждала, възкликна уплашено и това я потресе повече от всичко дотук.

„Когато отиде на изток, ти беше Тисамон Кухия. Сега си Тисамон Целеустремения. Но целта ти е скрита от нас, Тисамон. Така, както е скрита и за теб самия. Какво искаш, да пратиш момичето към едно по-добро бъдеще или да стовариш на плещите й миналото?“

Тисамон не отговори, но Че виждаше, че зъбите му са оголени, а погледът му е вперен немигащо в нещо напред. Проследи погледа му и видя.

И тогава се срина и скри лице в шепи. Много бяха, двайсетина поне, и всичките бяха ужасни. Направени бяха от гладък хитин и назъбени шипове, от чвореста дървесна кора, тръни и преплетени шипки, но бяха и хора с богомолкородни черти, толкова близки до тези на Тисамон, все едно му бяха кръвни роднини. А очите им бяха огромни и вперени, вперени…

Беше ги зърнала само за миг преди да скрие лице, но образът, гледката щяха да останат с нея до края на дните й.

А после усети ръката на Ахеос върху раменете си, чу гласа му, тих и успокоителен, и впи ръце в него, защото нямаше друго, за което да се хване.

— Кои са тези? Защо ме доведе тук? Защо?

— Това е историята за призраци, която децата си разказват нощем, Че. Това е кошмарът, който остава с теб, когато се събудиш. Това е най-лошото от тъмната магия. И аз искам от теб да повярваш, Че. Трябва да повярваш.

Беше притиснала лице в гърдите му, за да се скрие от другото, което не искаше да вижда.

— Не мога да повярвам. Не мога да живея в свят, населен с такива неща. Моля те…

— Утре ще си повтаряш, че си видяла просто маскирани хора или че зрението те е подвело, или че просто си ги сънувала, но аз искам да запомниш това, Че. Трябва да помниш, че си видяла нещо истинско, което не можеш да отхвърлиш с помощта на логично обяснение.

Най-накрая Че събра смелост да срещне погледа му.

— Но защо?

— Защото това е моят свят, Че, и аз искам да го видиш, да признаеш съществуването му. Моят народ е народ на полумрака, на Вещото време преди да се появят вашите механизми и лостове. Не сме каквито сме били, преживели сме провали и броят ни е намалял драматично, но все още ни е останала някаква сила. Ние сме пазителите на малкото тайни, които светът е съумял да опази.

— И искаш от мен да…

— Бих искал да споделя света си с теб, стига съзнанието ти да се отвори за него. Стига поне веднъж да разкъсаш воала на съмнението, който заслепява всички от твоята раса. Аз може и да мразя машините, но поне признавам, че съществуват. Че, моля те да погледнеш. Моля те.

Молеше я, наистина я молеше, и това реши нещата. Вместо да я принуди, той беше готов да се подчини на нейната воля.

И впила до болка пръсти в гърдите на Ахеос, Че погледна над рамото му. Очите й различиха ръбатите силуети сред дърветата. Сега те говореха на Тисамон. Само на него, защото гласът беше тих повей, в който Че не различаваше думи. Очертанията им също бяха размити, местеха се, сливаха се с дърветата и помежду си. Че се разтресе под натиска на собственото си съзнание, което — с изключение на една непокорна частица — й крещеше да отклони поглед.

Застави се да гледа. Черпейки сила от нежната прегръдка на Ахеос, скрила се зад него като зад щит, тя застави очите си да погледнат, да видят, да възприемат грозното лице на Даракионския лес. Страшни, измъчени призраци, разпънати до откат върху рамката на историята. Ако не бяха заети с живия си сънародник, погледът им щеше да я обезкости за секунда. Сега обаче пред очите й се разкри оголената душа на Тисамоновия народ, изтръгната и провесена във въздуха като паяжини и дим. Всички те бяха високи, горди и корави… също изгубени и тъжни.

— Кой им е причинил това? — прошепна Че, защото болката, събрана в тези разкривени създания, беше безкрайна като силата им.

Гласът на Ахеос беше много тих и много сериозен.

— Вие — каза той. — А след вас и ние. — Повече не пожела да обясни.