Джийн М. Оел
Долината на конете (9)

8

Хей! Хей! — крещеше Джондалар и махаше ръце, тичайки към брега.

Изпитваше всепоглъщащо чувство на облекчение. Почти се беше предал, но звука на човешкия глас го изпълни със свеж прилив на надежда. Не му хрумна, че новодошлите може да са недружелюбни. Нищо не би могло да бъде по-лошо от крайната безпомощност, която бе изпитал. А и те не изглеждаха недружелюбни.

Човекът, който му бе извикал, държеше намотано въже, прикрепено към единия край на странната огромна водна птица. Сега Джондалар виждаше, че това не е живо същество, а изкуствено творение. Човекът му подхвърли въжето. Джондалар го изтърва и цопна във водата, за да го хване. Двама души се прехвърлиха и загазиха към брега през бушуващата около бедрата им вода, като държаха друго въже. Единият се усмихна на изражението на Джондалар, което успяваше да съчетае надежда, облекчение и объркване какво да прави с влажното котвено въже в ръцете си, и го взе от него. Издърпа съда по-близо, завърза въжето за едно дърво и отиде да провери другото въже, което бе закрепено за стърчащия пречупен клон на едно голямо, полупотънало в реката дърво.

Трети човек от водния съд се прехвърли през борда му и скочи на ствола, за да провери устойчивостта му. Той изрече няколко думи на някакъв непознат език и едно прилично на стълба подвижно мостче бе вдигнато и прехвърлено към ствола. После се върна, за да помогне на една жена да преведе нова персона по подвижното мостче и по ствола до брега, макар да изглеждаше, че помощта е по-скоро допусната, отколкото необходима.

Тази личност, очевидно много почитана, се държеше уверено, почти по кралски, но в нея имаше нещо изплъзващо се, някаква неяснота, която Джондалар не можа да определи и която го накара да се втренчи. Вятърът развяваше кичури дълга бяла коса, привързана на тила така, че откриваше гладко избръснато или безбрадо лице. То бе набраздено от годините, но все още притежаваше мек чист тен. В очертанията на челюстта и в издадената брадичка се долавяше сила. Дали това не изразяваше и характер?

Джондалар усети, че стои в студената вода, чак когато му махнаха да излезе, ала загадката не се реши и при по-близък поглед. Той чувстваше, че му липсва някаква важна информация. После спря и се взря в едно лице със съчувстваща въпросителна усмивка и пронизващи очи, чийто цвят се колебаеше между сиво и лешниково. Джондалар изведнъж разбра усложненията от въвличането на тайнственото лице, което търпеливо стоеше пред него, и го огледа за някакъв белег за пол.

Височината не бе определяща — за жена бе малко в повече, за мъж пък не достигаше. Торбестото безформено облекло скриваше детайлите. Дори походката не разреши колебанията му. Колкото повече гледаше и не намираше отговор, толкова повече се успокояваше. Знаеше за такива хора — тялото им принадлежеше на единия пол, но имаха склонностите на другия. Не бяха нито мъже, нито жени или пък и двете едновременно и обикновено се присъединяваха към Тези, които служат на Майката. Способностите им бяха продукт както на женските, така и на мъжките елементи, скрити в тях, и се славеха с изключителни лечителски способности.

Джондалар бе далеч от дома и не познаваше обичаите на тези хора, ала не се съмняваше, че лицето, което е застанало пред него, е лечител. Може би Някой, който служи на Майката, може би не. Това нямаше значение. Тонолан се нуждаеше от лечител и лечителят бе дошъл.

Но откъде бяха разбрали, че е нужен лечител? Откъде изобщо бяха разбрали, че трябва да дойдат?

* * *

Джондалар хвърли друга цепеница в огъня и изгледа снопа искри, които последваха дима в нощното небе. Плъзна голия си гръб по-навътре в спалния чувал и се облегна на един загладен камък, за да проследи неугасващите искри, които отлитаха в небесата. В полезрението му се появи някакъв силует и засенчи част от изпъстреното със звезди небе. Трябваше му малко време, за да акомодира очите си от безкрайните дълбини на главата на една млада жена, която му подаваше чаша вдигащ пара чай.

Седна бързо, като показа голото си бедро и сграбчи спалния чувал, за да го придърпа нагоре, като едновременно с това хвърли поглед на панталоните и обувките си, проснати да се сушат край огъня. Устните й се разтеглиха встрани и лъчистата й усмивка промени почти мрачната, стеснителна, приятна млада жена в красавица с блестящи очи. Той нивга не бе виждал подобно изумително преобразяване и ответната му усмивка отрази собствената му привлекателност. Но тя вече бе свела глава, за да потисне палавия си смях, тъй като не желаеше да постави чужденеца в неудобно положение. Когато отново го погледна, в очите й бе останало само едно огънче.

— Имаш прекрасна усмивка — каза той, когато тя му даде чашата чай.

Тя поклати глава и отговори с думи, за които той предположи, че означават, че не го разбира.

— Зная, че не можеш да ме разбереш, но въпреки това искам да ти кажа колко съм благодарен, че си тук.

Жената го погледна внимателно и Джондалар изпита усещането, че тя иска да могат да разговарят не по-малко от него.

Продължи да говори от боязън, че ако млъкне, тя ще си тръгне.

— Чудесно е дори само да ти говоря, само да знам, че си тук — той отпи от чая. — Хубав е. От какво е? — попита, като повдигна чашата и кимна одобрително. — Мисля, че долавям лайкучка.

Тя кимна утвърдително в отговор и седна близо до огъня, отговаряйки на думите му с думи, които той разбираше също тъй зле, както тя неговите, но гласът й беше приятен и изглежда се досещаше, че той желае компанията й.

— Ще ми се да можех да ти благодаря. Не знам какво щях да правя, ако не бяхте дошли — смръщи вежди с тревога и напрежение и тя се усмихна разбиращо. — Ще ми се да можех да попитам откъде знаехте, че сме тук и как вашият зеландони или както наричате лечителя си разбра, че трябва да дойде.

Тя посочи вдигнатата наблизо палатка, която бе осветена от огъня вътре. Джондалар разочаровано завъртя глава. Изглеждаше, че тя почти го разбира, просто той не можеше да я разбере.

— Мисля, че няма значение — рече той. Само че бих желал вашият лечител да ми позволи да стоя при Тонолан. И без думи е ясно, че брат ми не можеше да получи помощ, докато не го оставех. Не се съмнявам в способностите на лечителя. Просто искам да стоя до него.

Той я погледна с такава откровеност, че тя положи ръка върху неговата, за да го успокои. Опита се да се усмихне, но усмивката му бе пълна с болка. Кожата на входа на палатката се отметна и отвътре излезе една по-възрастна жена.

— Джетамио! — извика тя и добави още няколко думи.

Младата жена бързо стана, но Джондалар я хвана за ръката и я задържа.

— Джетамио? — попита, сочейки я. Тя кимна. — Джондалар — каза той, като посочи гърдите си.

— Джондалар — повтори бавно тя. Погледна към палатката, посочи себе си, после него и накрая палатката.

— Тонолан — каза той. — Брат ми се казва Тонолан.

— Тонолан — повтори тя и се забърза към палатката. Джондалар забеляза, че леко накуцваше, макар че това изглежда не й пречеше.

* * *

Панталоните му все още бяха мокри, но въпреки това ги навлече и се втурна към горичката, без да си дава труд да ги завързва или да си слага обувките. Беше се сдържал, откакто бе станал, а дрехите му за смяна бяха в самара, който бе останал зад голямата палатка, където лечителят се грижеше за Тонолан. Снощната усмивка на Джетамио го накара да размисли два пъти дали просто да не тръгне спокойно към изолирания храсталак, облечен единствено с късата си долна риза. А и не желаеше поради незнание да наруши някой обичай или табу на хората, които му помагаха — не и при наличието на две жени в лагера.

Отначало се бе опитал да стане и да върви със спалния си чувал, а и бе чакал толкова дълго, преди да му хрумне да навлече панталоните си — влажни или не, че вече бе склонен да забрави притесненията си и да хукне към гората. Щом се затича, смехът на Джетамио го сподири.

* * *

— Не му се смей, Тамио не е хубаво — каза по-възрастната жена, ала упрекът й бе лишен от сила, защото тя самата се опитваше да потисне смеха си.

— О, Рош, не искам да му се смея, но просто не мога да се спра. Видя ли го как се опитваше да ходи със спалния си чувал? — тя пак започна да се кикоти, макар и да се насилваше да се сдържа. — Защо просто не стане и да тръгне?

— Може би обичаите на неговите хора са различни, Джетамио. Трябва много да са пропътували. Никога по-рано не съм виждала дрехи като техните и езикът им изобщо не прилича на нашия. Повечето пътешественици имат няколко думи, които си приличат. Мисля, че изобщо няма да мога да произнеса някои от техните думи.

— Сигурно си права. Може би има някаква забрана да си показват кожата. Да беше го видяла само как се изчерви снощи, само защото видях част от бедрото му. Никога обаче не съм виждала някого, който да е толкова щастлив, че ни вижда.

— Можеш ли да го упрекнеш за това?

— Как е другият? — младата жена отново стана сериозна. — Шамуд каза ли нещо, Рошарио?

— Мисля, че отокът е спаднал, а също и треската. Най-малкото сега спи по-тихо. Шамуд мисли, че е бил намушкан от носорог. Не зная как е оживял. Нямало е да издържи още дълго, ако високият не се е сетил да сигнализира по този начин за помощ. И дори тъй пак са имали късмет, че ги намерихме. Мудо трябва да им се е усмихнала. Майката винаги покровителства хубавите млади мъже.

— Но не достатъчно, за да предпази… Тонолан от нараняването. Както е намушкан… Мислиш ли, че пак ще може да ходи?

Рошарио нежно се усмихна на младата жена.

— Ако има половината от твоята решителност, Тамио, ще проходи.

Бузите на Джетамио порозовяха.

— Ще ида да видя дали Шамуд има нужда от нещо — рече и се приведе да влезе в палатката, като отчаяно се опитваше да не накуцва.

— Защо не донесеш самара на високия — викна след нея Рошарио, — та да не му се налага да носи мокри панталони?

— Не зная кой е неговият.

— Донеси и двата, хем ще освободиш повече място. И попитай Шамуд кога ще можем да пренесем… как му беше името? Тонолан?

Джетамио кимна.

— Ако се налага да поостанем тук, Доландо ще трябва да планира лов. Не сме донесли много храна. Не мисля, че Рамудои могат да ловят риба в такава река, въпреки че сигурно биха били много щастливи, ако никога не слизат на брега. Аз пък харесвам да чувствам, че съм на здрава земя.

— О, Рош, щеше да говориш точно обратното, ако вместо Доландо си бе взела някой Рамудои.

По-възрастната жена я изгледа остро.

— Някой от тия гребци да не ти е давал аванси? Може и да не съм истинската ти майка, Джетамио, но всеки знае, че си ми като дъщеря. Мъж, който не е достатъчно възпитан да помоли, не ти трябва. Не хващай вяра на тези речни хора…

— Не се безпокой, Рош. Не съм решила да избягам с някой речен мъж… засега — каза Джетамио с дяволита усмивка.

— Тамио, сума ти добри Шамудои ще дойдат при нас… На какво се смееш?

Джетамио бе затулила с шепи устата си и се опитваше да преглътне смеха, който напираше с пръхтене и изкикотвания. Рошарио се обърна натам, накъдето гледаше младата жена и се пляска по устата, за да не избухне самата тя в смях.

— Най-добре ще е да донеса тези самари — успя накрая да изрече Джетамио. — Нашият висок приятел има нужда от сухи дрехи.

Тя пак започна да пръхти.

— Мяза на бебе, което е напълнило гащите! — и се втурна към палатката, ала Джондалар чу как проехтя смехът й, докато влизаше.

— Веселим ли се, миличка? — попита лечителят, като вдигна вежда в учудване.

— Съжалявам, не исках да вляза така със смях. Просто…

— Или съм на другия свят, или ти си донни, която е дошла да ме отведе там. Никоя земна жена не може да бъде толкова красива. Само че не мога да разбера и една дума от това, което говорят.

Джетамио и Шамуд се обърнаха към ранения. Той гледаше Джетамио със слаба усмивка. Нейната усмивка изчезна от лицето й, щом коленичи до него.

— Аз го обезпокоих! Как мога да съм тъй глупава?

— Не преставай да се усмихваш, моя прекрасна донии — каза Тонолан и хвана ръката й.

— Да, скъпа, обезпокои го. Само не го оставяй той да те обезпокои. Подозирам, че ще бъде много по-обезпокоен, преди да се разделиш с него.

Джетамио завъртя глава и погледна озадачено Шамуд.

— Дойдох да попитам имаш ли нужда от нещо и дали бих могла да ти помогна.

— Ти току-що ми помогна.

Тя се обърка още повече. Понякога се чудеше дали изобщо схваща нещо от това, което казва лечителят.

Пронизващите очи я погледнаха по-меко и леко иронично.

— Аз направих, каквото можах. Останалото трябва да свърши той. Но всичко, което му дава повече воля за живот, на този етап може само да помогне. Ти току-що направи това с прекрасната си усмивка… скъпа моя.

Джетамио се изчерви и сведе глава. После изведнъж осъзна, че Тонолан още държи ръката й. Погледна го и видя усмихнатите му сиви очи. Ответната й усмивка беше лъчезарна.

Лечителят се прокашля и Джетамио дръпна ръката си, малко смутена, че тъй дълго е гледала непознатия.

— Има едно нещо, което можеш да направиш. Понеже е буден и в съзнание можем да се опитаме да му дадем малко храна. Ако има малко бульон, вярвам, че ще го изпие, ако ти му го дадеш.

— О, разбира се, ще донеса — каза тя и се забърза, за да скрие смущението си. Видя, че Рошарио се опитва да говори с Джондалар, който стоеше неловко, като се стараеше да изглежда приятен. Наведе се обратно, за да приключи с останалите заръки.

— Трябва да изнеса самарите им и Рошарио иска да знае кога ще можем да пренесем Тонолан.

— Как каза, че му е името?

— Тонолан. Така ми рече високият.

— Кажи на Рошарио още един-два дни. Не се е оправил достатъчно да пътува в бурни води.

— Откъде знаеш името ми, прекрасна донии, и как да те попитам за твоето?

Преди да изтича навън с двата самара, тя се обърна, за да се усмихне на Тонолан. Той се отпусна назад със самодоволна усмивка и се стресна, щом забеляза за пръв път белокосия лечител. На загадъчното лице играеше котешка усмивка — мъдра, разбираща и малко нещо хищна.

— Не е ли великолепна твоята любима? — бе коментарът на Шамуд. Тонолан не схвана значението на думите му, но долови киселия сарказъм. Това го накара да се вгледа по-внимателно.

Гласът на лечителя не бе нито нисък, нито висок и Тонолан потърси в дрехите и държанието някакъв белег, който да му подскаже дали това е нисък женски алт или висок мъжки тенор. Не успя да намери решение и, без да знае защо, се отпусна малко, чувствайки увереност, че е попаднал в добри ръце.

Когато Джетамио излезе със самарите от палатката, облекчението на Джондалар бе тъй явно, че тя се засрами, загдето не ги бе извадила по-рано. Знаеше какъв му е проблемът, ала той бе толкова смешен. Благодари й прочувствено с непривични слова, които въпреки това успяха да предадат признателността му, и се отправи към високия шубрак. Като навлече сухите дрехи, се почувства тъй добре, че чак прости на Джетамио за смеха й.

Сигурно съм изглеждал доста смешно, помисли, но тия панталони бяха влажни и студени. Е, малко смях е ниска цена за помощта им. Не зная какво щях да правя… Чудя се откъде са разбрали. Може би лечителят притежава и други сили — това би обяснило нещата. Сега точно съм щастлив, че има лечебна сила. Той спря. Поне си мисля, че зеландони има лечебна сила. Не съм виждал Тонолан. Не знам дали е по-добре или не. Мисля, че е време да узная. В края на краищата той ми е брат.

Не могат да ми забранят да го видя.

Джондалар закрачи към лагера, остави самара до огъня, преднамерено бавно просна влажните си дрехи да се сушат и сетне се насочи към палатката.

Като се наведе да влезе, едва не се сблъска с лечителя. Шамуд бързо го прецени и преди Джондалар да се опита да рече нещо, се усмихна предразполагащо, отстъпи встрани и го покани да влезе с подчертано грациозен жест, без да възразява на високия мощен мъж.

Джондалар одобрително изгледа лечителя. Пронизващите очи го оцениха в отговор и в тях не пролича ни най-малък белег за оспорван авторитет, макар че по-нататъшното разкриване на намеренията бе също тъй неясно, както неопределеният им цвят. Усмивката, която на пръв поглед бе така предразполагаща, при втори изглеждаше по-скоро иронична. Джондалар усети, че този лечител, както и много други като него, може да бъде мощен приятел или страшен враг.

Той кимна, отлагайки преценката си, изрази благодарността си с краткотрайна усмивка и влезе. Изненада се, като видя, че Джетамио е пристигнала преди него. Тя подкрепяше главата на Тонолан и държеше една костена чаша до устните му.

— Трябваше да се сетя — каза той и в усмивката му пролича чиста радост при вида на будния и явно оправящ се негов брат. — Пак си го направил.

И двамата вдигнаха очи към Джондалар.

— Какво съм направил, Големи братко?

— За три сърцетупа от отварянето на очите си съумял да накараш най-хубавата жена в околността да ти прислужва.

Усмивката на Тонолан бе най-желаната гледка, която брат му можеше да си представи.

— Прав си за най-хубавата жена в околността — Тонолан погледна с любов към Джетамио. — Само че ти какво правиш в света на духовете? И понеже сега съм се сетил, просто помни, че тя е моя собствена лична донии. Можеш да запазиш големите си сини очи за себе си.

— Не се безпокой заради мен, Малки братко. Всеки път щом ме погледне, тя не може да направи нищо друго, освен да се смее.

— На мен може да ми се смее винаги щом поиска — рече Тонолан, като се усмихна на жената. Тя му отговори с усмивка.

— Можеш ли да си представиш да се върнеш от мъртвите при тази усмивка? — неговата влюбеност започваше да изглежда като обожание, колчем погледнеше очите й.

Джондалар гледаше ту брат си, ту Джетамио. Какво ставаше тук? Тонолан едва се е свестил, те не могат да си кажат и една дума, а мога да се закълна, че той е влюбен. Погледна пак жената, този път по-обективно.

Косата й имаше трудно описуем светлокафяв оттенък, а тя самата бе по-дребна и по-слаба от жените, които обикновено привличаха Тонолан. Човек почти би могъл да я помисли за момиче. Имаше триъгълно лице с правилни черти и изглеждаше по-скоро като обикновена млада жена — доста хубавичка, но не нещо изключително, докато не се усмихнеше.

Тогава чрез някаква неочаквана алхимия, някакво мистериозно преразпределение на светлината и сенките, някаква неуловима промяна в чертите, тя ставаше красива, съвършено красива. Промяната беше толкова цялостна, че самият Джондалар бе решил, че е прекрасна. За да създаде това впечатление, бе достатъчно да се усмихне веднъж, макар той да имаше усещането, че обикновено тя не се усмихва често. Спомни си, че отначало му се бе видяла мрачна и свита, въпреки че сега не му се вярваше. Беше лъчезарно, вибриращо жизнена и Тонолан я гледаше с идиотската усмивка на влюбен до ушите човек.

Е, Тонолан и друг път е бивал влюбен, помисли Джондалар. Надявам се тя да не преживява много, когато потеглим.

* * *

Един от шнуровете, които придържаха капака на отвора за дим в покрива на неговата палатка, беше обгорял. Джондалар го зяпаше, без да го вижда. Беше съвсем буден, лежеше в спалния си чувал и се чудеше какво го е измъкнало тъй бързо от дълбините на съня. Не мърдаше, а слушаше, душеше и се опитваше да открие нещо необичайно, което би могло да го е предупредило за някаква наближаваща опасност. След малко се измъкна от спалния си чувал и внимателно надзърна от отвора на палатката, ала не откри нищо лошо.

Няколко души се бяха събрали около лагерния огън. Той излезе, чувствайки се все още напрегнат и нервен. Нещо го тревожеше, но не знаеше какво. Тонолан? Не, брат му се оправяше под умението на Шамуд и внимателните грижи на Джетамио. Не, със сигурност не Тонолан го тревожеше.

— Ехей — рече на Джетамио, щом тя вдигна очи и се усмихна.

Вече не го намираше толкова смешен. Общата им загриженост за Тонолан бе започнала да прераства в приятелство, въпреки че общуването им бе ограничено до няколко основни жеста и малкото думи, които бе научил.

Тя му даде чаша гореща течност. Благодари й с думите, за които бе разбрал, че за тях изразяват идеята за благодарност, и му се прииска да успее да намери начин да им се отплати за помощта. Отсръбна една глътка, намръщи се и пак отпи. Беше билков чай — не неприятен, ала изненадващ. Обикновено сутрин пиеха бульон с вкус на месо. Носът му му казваше, че в издълбаната дървена кутия за готвене до огъня къкрят корени и зърно, но няма месо. Трябваше му само един бърз поглед да си обясни промяната на сутрешното меню. Нямаше месо, никой не бе ходил на лов.

Изпи питието си на големи глътки, остави костената чаша и се забърза към палатката си. Докато чакаше, беше доизмайсторил яките елшови копия и даже им бе поставил кремъчни върхове. Вдигна двете тежки пики, които бяха опрени на гърба на палатката, после бръкна в самара си, взе няколко от по-леките метателни копия и се върна при огъня. Не знаеше много думи, но те не му и трябваха, за да предаде желанието си да иде на лов. Слънцето не се бе вдигнало много по-високо, когато се събра една възбудена група.

Джетамио се разкъсваше. Искаше й се да остане при ранения чужденец, чиито смеещи се очи я караха да се усмихва всеки път, щом я погледнеше, но й се искаше и да иде на лов. Откакто бе в състояние да ловува, щом можеше, никога не пропускаше лов. Рошарио я подтикна да иде.

— Нищо няма да му се случи. Шамуд ще се погрижи малко за него и без теб, а и аз съм тук.

Ловната група вече бе потеглила, когато Джетамио викна подир тях и се затича, докато остана без дъх, все още опитвайки се да си завърже качулката. Джондалар се бе чудил дали тя ходи на лов. Младите жени от Зеландонии често го правеха. За жените това бе въпрос на избор и на обичая на Пещерата. Щом започнеха да раждат деца, те обикновено оставаха по-близо до дома, освен когато имаше хайка. Когато тръгнеха на батю, се нуждаеха от всички читави хора, за да подгонят някое стадо към капаните или към отвесните скали. Джондалар харесваше жените, които ловуваха — също като повечето мъже от неговата Пещера — макар да бе разбрал, че симпатиите му в никакъв случай не са общоприети. Говореха, че жените, които сами ловуват, оценяват трудностите и стават по-разбрани стопанки. Майка му беше особено известна с необикновеното си следотърсаческо умение и дори след като се бе сдобила с деца, често се присъединяваше към лова.

Изчакаха Джетамио да ги настигне и потеглиха с добра крачка. Джондалар помисли, че температурата спада, но се движеха тъй бързо, че не бе сигурен, докато не спряха край едно криволичещо ручейче, което се виеше из равната пуста, дирейки начин да се добере до Майката. Когато пълнеше мяха си с вода, забеляза, че край бреговете ледът е станал по-дебел. Бутна назад качулката си, защото кожата около лицето му ограничаваше периферното зрение, но не след дълго отново я нахлузи, заедно с мнозина други. Въздухът определено щипеше.

Някой забеляза следи, водещи нагоре по течението, и всички се събраха наоколо, докато Джондалар ги изучаваше. На същото място, и то наскоро, семейство носорози бе спряло на водопой. Джондалар очерта с пръчка плана на атаката във влажния пясък на брега и забеляза, че ледени кристали втвърдяват земята. Доландо зададе въпрос със собствената си пръчка и Джондалар разработи рисунката. Разбраха се и всички се изпълниха с нетърпение да потеглят отново.

Тръгнаха по следите тичешком. Бързият ход ги разгорещи и качулките пак бяха развързани. Дългата руса коса на Джондалар хрускаше и полепваше по козината на качулката му. Трябваше им повече време да ги догонят, отколкото той очакваше, но щом съзря червеникавокафявите космати носорози отпред, разбра причината. Животните се движеха по-бързо от обикновено и право на север.

Джондалар погледна неспокойно небето — тъмносиня купа, прихлупена връз тях и само няколко разпръснати облаци в далечината. Не личеше да се задава буря, ала той бе готов да се върне, да вземе Тонолан и да се махне. Никой друг изглежда нямаше и най-малкото намерение да се откаже, след като носорозите се показаха. Зачуди се дали предсказването на снеговалеж по движението на носорозите на север влиза в техните знания и се усъмни.

Идеята да се иде на лов беше негова и не се бе оказало трудно да я съобщи на останалите. Сега искаше да се върне при Тонолан и да го закара на безопасно място. Само че сега щеше да трябва да обясни, че се задава снежна буря, а на небето почти нямаше облаци и той не можеше да говори езика им. Разтърси глава. Трябваше първо да убият носорог.

Щом ги доближиха, Джондалар се втурна напред, за да се опита да изпревари последния изоставащ — млад носорог, който не бе съвсем пораснал и на когото му бе малко трудно да тича заедно с другите. Високият мъж изфуча напред, развика се и размаха ръце, за да привлече вниманието на животното и да го накара да се отклони или забави. Но младокът се носеше на север със същата праволинейна решителност като останалите и не му обърна внимание. Изглеждаше, че мъчно ще отвлекат вниманието на някое животно, и това го разтревожи. Бурята се задаваше по-бързо, отколкото си мислеше.

С крайчеца на окото си забеляза, че Джетамио го е настигнала, и се изненада. Сега накуцването й бе по-забележимо, но тя се движеше бързо. Без да съзнава, Джондалар одобрително поклати глава. Останалите членове на ловната група бягаха и се опитваха да заобиколят едно животно и да подплашат другите. Но носорозите не бяха като стадните животни, които са общителни и лесно се водят или подплашват, и разчитат многобройността им да им осигури безопасност и оцеляване на рода. Косматите носорози бяха независими, своенравни създания, които рядко се събираха в групи, по-големи от едно семейство, и бяха опасно непредвидими. С тях ловците трябваше да се нащрек.

По мълчаливо съгласие ловците се скупчиха около младока, който се мъкнеше най-подир, но виковете на бързо заобикалящата го група нито го забавиха, нито го накараха да се разбърза. Накрая Джетамио привлече вниманието му, като свали качулката си и я размаха пред него. Той се забави, извърна глава към плющенето и явно се поколеба.

Това даде възможност на ловците да го обградят. Разпръснаха се около звяра, тези, които имаха тежки пики, го наближиха, а хората с леки копия образуваха външен кръг, готови, ако се наложи, да се втурнат в защита на по-тежко въоръжените. Носорогът спря. Изглежда не съзнаваше, че останалите от групата му се движат бързо напред. Сетне пак тръгна в доста бавен бяг, като се отклони към веещата се на вятъра качулка. Джондалар се придвижи по-близо до Джетамио и забеляза, че Доландо направи същото.

После един младеж, същият, който стоеше на лодката, размаха качулката си и се втурна пред тях към животното. Обърканият носорог прекъсна стремителното си втурване към младата жена и сменяйки посоката, хукна след мъжа. По-голямата подвижна мишена беше по-лесна за следване дори при неговото лошо зрение. Присъствието на толкова много ловци объркваше силно развития му нюх. Точно се бе доближил и друга бягаща фигура се стрелна между него и младежа. Косматият носорог пак поспря, опитвайки се да определи коя от подвижните цели да преследва.

Смени посоката и се хвърли след втория, който бе тъй мъчително близо. Но тогава се намеси друг ловец, размахал голям кожен плащ, и щом младият носорог го догони, пред него пробяга още един, който мина тъй близо, че раздвижи дългата червеникава козина на муцуната му. Носорогът вече бе повече от объркан — той бе ядосан, убийствено ядосан. Изпръхтя, зарови с крак земята и като видя още една от дразнещите го бягащи фигури, се втурна с цялата си бързина към нея.

Младежът от речните хора с мъка поддържаше дистанцията и когато свърна, носорогът също свърна след него. Но животното вече се уморяваше. Беше преследвало един след друг досадните бегачи насам-натам, без да успее да стигне някого. Когато следващият размахващ качулка ловец се втурна пред косматия звяр, той се спря, наведе глава, докато големият му преден рог не докосна земята, и се съсредоточи върху накуцващата фигура, която се движеше точно извън обсега му.

Джондалар се хвърли към него с високо вдигната пика. Трябваше да го убие, преди запъхтеният носорог да си поеме дъх. Доландо се приближи от другата страна със същото намерение, а още няколко идваха към него. Джетамио размаха качулката си и внимателно се доближи, опитвайки се да задържи вниманието на животното. Джондалар се надяваше то да е толкова изморено, колкото изглеждаше.

Вниманието на всички бе насочено към Джетамио и носорога. Джондалар не знаеше какво го накара да погледне на север — може би някакво периферно движение.

— Внимавай! — викна той и се хвърли напред. — От север, носорог!

Но за останалите действията му изглеждаха необясними. Те не разбираха виковете му. Не виждаха разгневения женски носорог, който се носеше към тях с приведен доземи рог.

— Джетамио! Джетамио! На север! — развика се пак той, като размаха ръка и посочи с пиката.

Тя погледна на север в посоката, сочена от него, и изпищя предупредително към младежа, когото носорожката застрашаваше. Останалите се втурнаха да му помогнат и за миг забравиха младока. Дали си бе отпочинал или го ободри миризмата на нападащата женска, но изведнъж младият мъжкар се хвърли към тази, която тъй предизвикателно близо размахваше качулката си.

Джетамио имаше късмет, че бе толкова близо. Той нямаше време да набере скорост или инерция и изпръхтяването му, когато започна нападението си, привлече обратно вниманието й, а също и вниманието на Джондалар. Тя се хвърли назад, избегна рога на носорога и побягна след него. Носорогът се забави и се заоглежда за мишената, която бе пропуснал, без да забелязва високия мъж, който скъсяваше разстоянието помежду им с големи скокове. После вече бе твърде късно. Малкото око загуби напълно способността си да забелязва. Джондалар втикна тежката пика в уязвимия отвор и я заби в мозъка. В следващия миг носорогът загуби изцяло зрението си, защото младата жена хвърли копието си в другото му око. Животното изглеждаше изненадано, после се препъна, падна на колене и щом животът го напусна, се просна на земята.

Разнесе се вик. Двамата ловци се озърнаха и спринтираха с все сила в различни посоки. Към тях се носеше напълно порасналата женска носорожка. Но тя се забави, като наближи младока, пробяга още няколко крачки, преди да спре и се върна към младия мъжкар, който лежеше на земята със стърчащи от двете очи копия. Подбутна го с рога си, за да го накара да стане. После завъртя глава насам-натам и премести тежестта си от крак на крак в нерешителност.

Някои от ловците се опитаха да привлекат вниманието й, като размахаха качулки и плащове, ала тя или не ги видя, или реши да ги пренебрегне. Побутна пак младия носорог и сетне в отговор на някакъв по-дълбок инстинкт отново тръгна на север.

* * *

— Да знаеш, Тонолан, малко остана. Но тази женска беше решила да върви на север, изобщо не смяташе да остане.

— Мислиш, че се задава сняг? — попита Тонолан и погледна лапата си, а после разтревожения си брат.

Джондалар кимна.

— Само че не знам как бих могъл да обясня на Доландо, че ще е по-добре да тръгнем, преди да дойде бурята, след като на небето почти няма облаци… дори и да можех да говоря езика им.

— От няколко дни ми мирише на сняг. Сигурно здравата ще натрупа.

Джондалар беше сигурен, че температурата продължава да пада, а на другата сутрин, когато му се наложи да строши тънкия слой лед в чашата чай, оставена близо до огъня, вече го знаеше. Опита се пак да обясни безпокойството си, наглед безуспешно, и нервно огледа небето за по-явни признаци за промяна на времето. Когато видя кълбестите облаци да преливат иззад планините и да изпълват синята купа на небето, щеше да се почувства по-спокоен, ако не беше неизбежната заплаха, която те представляваха.

При първия белег, че вдигат лагера, той събори собствената си палатка и подреди самарите — своя и на Тонолан. Доландо се усмихна и кимна на готовността му, после направи жест към реката, а в усмивката му прозираше нервност и дълбоко в очите му бе стаена тревога. Напрежението на Джондалар нарасна, когато видя бушуващата река и как дървеният съд се повдига и пропада, като опъва въжетата.

Физиономиите на мъжете, които взеха самарите му и ги оставиха близо до нарязаните и замръзнали парчета от носорога, бяха по-безизразни, ала в тях Джондалар не видя и нищо окуражаващо. И колкото и да бързаше да се махнат, дваж по-силно се безпокоеше за начина им на придвижване. Чудеше се как смятат да качат Тонолан в лодката и се върна да види може ли да помогне с нещо.

Джондалар наблюдаваше как бързо и ефикасно разтурват лагера, знаейки, че понякога най-добрата помощ, която някой може да предложи, е просто да не се пречка. Беше започнал да забелязва някои детайли в облеклото, които отличаваха хората, които се наричаха Шамудои и издигнаха палатки на земята, от Рамудои — тези, които останаха на лодката. Въпреки това те не му се виждаха като различни племена.

Те общуваха помежду си без напрежение и с много шеги, без да прибягват до изтънчената учтивост, обикновено прикриваща подмолните напрежения при среща на две различни племена. Изглежда говореха един и същ език, споделяха всичките си трапези и добре работеха заедно. Забеляза обаче, че на земята изглежда Доландо ръководи, докато хората на лодката се обръщаха към друг човек за указания.

От палатката се показа лечителят, следван от двама души, които носеха Тонолан на хитроумна носилка. Два колеца от елшовата горичка на хълмчето бяха овързани с много дълго въже от лодката, което образуваше между тях подложка, към която раненият мъж бе сигурно привързан. Джондалар се забърза към тях и забеляза, че Рошарио започва да разгражда високата кръгла палатка. Нервните погледи, които тя хвърляше към небето и реката, убедиха Джондалар, че тя не се радва на предстоящото пътешествие повече от него.

— Тези облаци изглеждат пълни със сняг — рече Тонолан, когато брат му се появи и закрачи край носилката. — Върховете на планините не се виждат, изглежда на север вече вали сняг. Да ти кажа, от това положение човек има друг поглед към света.

Джондалар погледна облаците, които изпълзяваха иззад планините, скриваха замръзналите върхове и се претъркулваха един през друг като се блъскаха и изместваха, бързайки да изпълнят ясното синьо пространство над главите им. Смръщеният Джондалар изглеждаше почти тъй застрашителен, колкото небето, и веждите му бяха свити тревожно, но той се опита да прикрие опасенията си.

— Това ли ти е извинението, задето се излежаваш? — рече и опита да се усмихне.

Щом стигнаха ствола, който се подаваше навътре в реката. Джондалар изостана и загледа как двамата речни мъже балансират заедно с товара си по нестабилното паднало дърво и насочват носилката по още по-несигурното подвижно мостче. Стана му ясно защо Тонолан е здраво привързан към носилката. Последва ги, като с мъка запази равновесие и загледа мъжете с още по-голямо уважение.

Няколко бели снежинки вече се бяха процедили от надвисналото сиво небе, когато Рошарио и Шамуд дадоха здраво овързаните денкове с кожи и пръти — голямата палатка — на двама Рамудои да ги занесат на борда и самите те тръгнаха по ствола. Реката отразяваше настроението на небето и яростно надигаше мътните си води. Увеличената влага в планините даваше да се знае за нея надолу по течението.

Стволът се клатушкаше с различен ритъм от лодката и Джондалар се приведе да подаде ръка на жената. Рошарио го погледна с благодарност и пое ръката му, за да бъде почти издърпана от последната стъпенка вътре в лодката. Шамуд също не се стесни да приеме помощта и благодарният поглед на лечителя бе не по-малко искрен от погледа на Рошарио.

Един човек все още беше на брега. Той освободи едно от акостиращите въжета, пробяга по ствола и се качи на борда. Подвижното мостче бе бързо издърпано. Натежалият съд, който се опитваше да се отскубне и да поеме по течението, сега се задържаше само от едно въже и от дългите весла в ръцете на гребците. Въжето се изплъзна с рязко придърпване и плавателният съд подскочи, усетил свободата. Джондалар яко сграбчи борда и съдът се заиздига и заклатушка по главното течение на Сестрата.

Бурята бързо се засилваше и въртящите се снежинки влошиха видимостта. Плаващи предмети и отломки се носеха край тях с различна скорост — тежки, подгизнали стволове, сплетени храсти, подути трупове и тук-там по някой малък айсберг, който караше Джондалар да се страхува от сблъскване. Той гледаше как брегът се плъзга покрай него и взорът му попадна на елшовата горичка на високото хълмче. Нещо привързано към едно от дърветата се развяваше на вятъра. Един внезапен порив го освободи и го понесе към реката. Когато цопна в нея, Джондалар изведнъж разбра, че твърдата кожа с тъмни петна е лятната му туника. Дали през цялото време се е ветреела на това дърво? Тя плава известно време, докато подгизна, и потъна.

Тонолан беше освободен от носилката и го облегнаха на борда на лодката. Беше блед, болеше го и се страхуваше, но се усмихваше бойко на Джетамио, която беше до него. Джондалар се настани до тях и се намръщи, като си припомни как се бе уплашил и паникьосал. После се сети за невероятната си радост, когато за пръв път видя лодката да се приближава, и пак се зачуди откъде бяха разбрали, че е там. Една мисъл го порази: дали тази кървава, развяваща се на вятъра туника не им бе казала къде да търсят? Но откъде знаеха къде точно да пристигнат? И то с Шамуд?

Лодката се тресеше в бушуващата вода и като огледа добре конструкцията й, Джондалар се заинтригува от здравия съд. Дъното изглеждаше направено от твърд материал — цял издълбан дървесен ствол, по-широк в средата. Лодката бе направена по-широка с редица дъски. Те се припокриваха, бяха привързани една за друга по дължината на бордовете и се съединяваха отпред на носа. През определено разстояние бордовете бяха укрепени и между тях бяха поставени талпи за седалки на гребците. Те тримата бяха пред първата седалка.

Очите на Джондалар проследиха структурата на плавателния съд и прескочиха на ствола, който стърчеше от носа. После погледна по-назад и сърцето му издумка. Близо до носа за преплетените клони на ствола на дъното на лодката се бе закачила една кожена лятна туника, потъмняла от кръв.