Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

11

— Джондалар, не си длъжен да стоиш тук само заради мен.

— Защо мислиш, че стоя само заради теб? — рече по-големият брат с повече раздразнение, отколкото възнамеряваше да демонстрира. Не желаеше да изглежда твърде чувствителен на тая тема, ала забележката на Тонолан бе по-вярна, отколкото му се искаше да си признае.

Осъзна, че го е очаквал. Той просто се съпротивляваше да повярва, че брат му наистина ще остане и ще се ожени за Джетамио. И все пак сам се изненада от незабавното си решение също да остане с Шарамудои. Не искаше да се връща самичък. Без Тонолан пътешествието щеше да е дълго, а имаше и нещо, което се коренеше по-дълбоко. То бе предизвикало незабавна реакция и по-рано, когато за пръв път бе решил да направи Пътешествие с брат си.

— Не трябваше да идваш с мен.

За миг Джондалар се зачуди откъде брат му знае какво мисли.

— Аз имах усещането, че никога няма да се върна вкъщи. Не че съм очаквал да намеря единствената жена, която бих могъл да обичам, но имах усещането, че ще продължа да вървя, докато не намеря причина да спра. Шарамудои са добри хора — предполагам, че като ги опознаеш, повечето хора се оказват добри. Нямам нищо против да се установя тук и да стана един от тях. Ти си Зеландонии, Джондалар. Където и да си, винаги ще бъдеш Зеландонии. На никое друго място няма да се чувстваш като у дома си. Върни се, Братко. Направи щастлива някоя от тези жени, дето търчат подир тебе. Установи се, направи голямо семейство и разправяй на децата на твоето сърце всичко за дългото си Пътешествие и за брат си, който е останал. Кой знае? Може би някое от тях или някое от моите някой ден ще реши да направи дълго Пътешествие, за да намери роднините си.

— Защо да съм повече Зеландонии от теб? Защо си мислиш, че аз тука не мога да бъда също тъй щастлив като теб?

— Ами дори понеже не си влюбен. А ако беше, щеше да кроиш планове да я вземеш обратно със себе си, не да останеш с нея тук.

— Защо не доведеш Джетамио с нас у дома? Тя е способна, разумна, знае как да се погрижи за себе си. От нея ще стане добра Зеландонии. Тя даже ловува с най-добрите им ловци, прекрасно ще се оправи.

— Не искам да си губя времето, да прахосам цяла година в път. Намерих жената, с която искам да живея. Искам да уседна, да се установя, да и дам шанс да започне да изгражда семейство.

— Какво е станало с моя брат, който искаше да пропътува чак до края на Голямата майка река?

— Някой ден ще стигна дотам. Няма защо да бързам. Знаеш, че не е много далеч. Може би следващия път, когато Доландо тръгне да търгува сол, ще ида с него. Може да взема и Джетамио. Мисля, че ще и хареса, макар че няма да е щастлива, ако се отдели за дълго от къщи. За нея домът означава повече. Никога не е познавала майка си, тя самата насмалко не е умряла от парализа. За нея нейните хора са важни. Напълно я разбирам, Джондалар. Имам един брат, който е досущ като нея.

— Защо си толкова сигурен за това? — Джондалар погледна надолу, за да избегне очите на брат си. — Или за това, че не съм влюбен? Серенио е красива жена, а Дарво — високият рус мъж се усмихна и тревожните бръчки на челото му се разгладиха — има нужда от мъж до себе си. Някой ден от него може да стане добър майстор на кремъка.

— Големи братко, аз те познавам отдавна. Да живееш с една жена не значи, че я обичаш. Знам, че харесваш момчето, но това не е достатъчна причина да останеш тук и да се свържеш с майка му. Не е толкова лоша причина да я вземеш, но не и да останеш. Върни се у дома и ако щеш, си намери някоя по-възрастна жена с няколко деца — тогава ще бъдеш сигурен, че сърцето ти ще е пълно с малчугани, които ще можеш да направиш майстори на кремъка. Само че се върни у дома.

Преди Джондалар да успее да отговори, при тях влетя едно запъхтяно момче, което още нямаше десет години. За възрастта си бе високо, но слабо, с източено лице и твърде фини и деликатни за момче черти. Светло кестенявата му коса бе права и увиснала, но в очите му искреше жива интелигентност.

— Джондалар! — изпъхтя то. — Навсякъде те търся! Доландо е готов и речните хора чакат.

— Кажи им, че идваме, Дарво — каза високият рус мъж на езика на Шарамудои. Хлапето хукна. Двамата мъже се обърнаха да го последват, после Джондалар спря.

— Пожеланията ти са наред, Малки братко — рече той и усмивката на лицето му показа, че е искрен. — Не мога да кажа, че не съм очаквал да го направиш съвсем официално. И престани да мислиш да се отървеш от мен. Не се случва всеки ден брат ти да намери жената на мечтите си. Няма да пропусна твоето обвързване за любовта на една донии.

Ухилването на Тонолан озари цялото му лице.

— Знаеш ли, Джондалар, точно това си помислих, когато я видях за пръв път — че е прекрасният млад дух на Майката, който е дошъл, за да превърне в удоволствие Пътешествието ми до онзи свят. Щях да тръгна с нея, без да се боря… и още съм готов да го направя.

Джондалар тръгна след Тонолан и смръщи вежди. Не му харесваше мисълта, че брат му може да следва една жена до смъртта и.

Пътечката се виеше през гъста сенчеста гора надолу по стръмния склон на къси серпантини, които правеха наклона по-лек. Като доближиха една каменна стена, която ги изведе до ръба на стръмна скала, пътеката се разшири. Тя бе внимателно изсечена околовръст на каменната стена и бе достатъчно широка, та двама човека да могат да вървят един до друг, макар и без да им е много удобно. Джондалар вървеше след брат си, докато траверсираха стената. При все че бяха презимували с Шарамудои от Доландовата Пещера, той все още усещаше присвиване в слабините си, колчем погледнеше от ръба към дълбоката, широка Велика майка река под тях. Въпреки това пътеката беше за предпочитане пред другата възможност.

Не всички Пещери живееха в пещери. Много често имаше укрития, построени на открито. Естествените скални укрития обаче бяха по-търсени и ценени, особено през свирепите зимни студове. Една пещера или скален навес би могла да направи по-желано някое място, което в противен случай би било отминато с презрение. Заради такива постоянни прикрития биваха преодолявани непреодолими наглед трудности. Джондалар беше живял в пещери, в стръмни скали с почти отвесни площадки, ала ни една от тях не наподобяваше дома на тази Пещера Шарамудои.

В много по-ранна епоха земната кора, изградена от утаечни пясъчници, варовици и глинести шисти, се бе издигнала като покрити с лед върхове. Но по-твърдата кристалинова скала, бълвана от изригващите вулкани, предизвикани от същите надигания, се бе смесила с по-меките скали. Цялата равнина, през която предишното лято бяха минали и която някога бе била дъно на огромно вътрешно море, бе обградена от планини. Векове наред оттокът от морето си преяждаше път през планинските вериги, които нявга бяха свързвали големия северен масив с неговото южно продължение, и изпразваше басейна.

Планините с неохота бяха отстъпили там, където материалът беше по-мек и бяха позволили на водата да образува само тясна цепнатина, ограничена от упоритата скала. Великата майка река, поела в себе си Сестрата и всичките нейни ръкави и притоци в огромен воден масив, минаваше през същата цепнатина. На разстояние от почти сто и осемдесет километра поредица от четири големи клисури служеше като преддверие към долното и течение и, в последна сметка, към крайната и цел. На някои места тя се разливаше на повече от километър и половина, на други по-малко от двеста метра разделяха голите скални стени.

В бавния процес на прорязване на двестате километра планински вериги, водите на оттичащото се море бяха образували потоци, водопади, по-големи и по-малки езера, много, от които щяха да оставят своя отпечатък. Високо на лявата стена близо до началото на първия тесен проход имаше просторна площадка с учудващо равно дъно. Някога това бе било малък залив, закътано езеро, издълбано от непоколебимите зъби на водата и времето. Езерото бе изчезнало отдавна, оставяйки след себе си вдълбана П-образна тераса високо над сегашното водно равнище — тъй високо, че дори пролетните води, които можеха да се покачат невероятно, не стигаха близо до площадката.

Чак до стръмния ръб на площадката се простираше покрито с трева поле, макар че почвеният слой, както се виждаше от двете плитки ями за готвене, които стигаха до скалата, не бе дълбок. На половината път обратно започваха да се появяват храсти и малки дръвчета, които се притискаха и катереха по нащърбените стени. В близост до задната стена дърветата израстваха до внушителни размери, а храсталакът се сгъстяваше и плъзваше по стръмнината отзад. Близо до дъното на страничната стена се намираше бисерът на високата тераса: навес от пясъчник с дълбоко подровена основа. Под него се намираха няколко дървени укрития, разделящи мястото на отделни обиталища, и приблизително кръгло открито пространство с едно главно и няколко второстепенни огнища, което служеше едновременно за вход и за място за събиране.

В противоположния ъгъл имаше друга ценност — от високата скала се спускаше дълъг тесен водопад. Той играеше известно време между назъбените канари, преди да се излее върху един по-малък навес от пясъчник и да образува весело езерце. Водопадът течеше по по-далечната стена в края на терасата, където Доландо и още няколко мъже чакаха Тонолан и Джондалар.

Щом се появиха иззад издадената скала, Доландо ги приветства и всички започнаха да слизат. Джондалар се затича след брат си и стигна стената точно когато Тонолан тръгна надолу по стръмната пътека край малкия поток, който се спускаше по серия корнизи до реката. На някои места пътеката би била непроходима, ако не бяха тесните стъпала, изсечени на равни разстояния в скалата, и яките въжени парапети. Падащата вода и постоянните пръски я правеха опасно плъзгава, дори и през лятото. През зимата пътеката представляваше непреодолим масив от замръзнали ледени шушулки.

Пролетес, макар да трябваше да се справят с увеличения отток и заледените и затрудняващи стъпването места, Шарамудои — и ловците на диви антилопи Шамудои, и живеещите на реката Рамудои, които образуваха втората половина от племето — подскачаха нагоре и надолу като пъргавите козе подобни антилопи, обитаващи стръмния терен. Джондалар видя как брат му се спусна с безгрижната небрежност на привикнал от раждането си човек и помисли, че за едно Тонолан несъмнено е прав. Ако ще цял живот да живееше тук, той самият никога нямаше да привикне с това изкачване до стръмната площадка. Погледна въртящите се далеко под него води на огромната река и усети познатото свиване в слабините, сетне си пое дълбоко въздух, стисна зъби и прекрачи през ръба.

На няколко пъти, когато усети как краката му се плъзват по невидимия лед, изпита благодарност заради въжето, а щом стигна реката, въздъхна дълбоко. Плаващият док от свързани един с друг трупи, който се полюшваше на бързото течение, изглеждаше приятно стабилен в сравнение с пътеката. Върху един повдигнат подиум, покриващ повече от половината док, имаше редичка дървени конструкции, подобни на издигнатите под утаечния навес на високата площадка.

Джондалар размени поздрави с неколцина от обитателите на лодките-къщи и закрачи по завързаните трупи към края на дока, където Тонолан тъкмо влизаше в една от привързаните лодки. Щом и той се качи, отблъснаха лодката и загребаха срещу течението с дългите си весла. Разговорите бяха сведени до минимум. Дълбокото силно течение се ускоряваше от пролетното топене и, докато речните хора гребяха, хората на Доландо държаха под око плаващите отломки. Джондалар приседна и започна да размишлява за уникалните връзки на Шарамудои.

Хората, които бе виждал, се бяха специализирали по различен начин и той често се бе чудил какво именно ги е повело по техния път. На някои места всички мъже обикновено изпълняваха едни функции, а всички жени — други, докато накрая всяка функция така се свързваше със съответния пол, че никоя жена нямаше да се заеме с това, което смята за мъжка работа, а никой мъж — да се захване с женско задължение. Другаде всекидневните грижи и задължения зависеха по-скоро от възрастта — младите хора изпълняваха по-напрегнатата работа, а по-възрастните се заемаха със седящата работа. В някои групи жените можеха изцяло да поемат грижата за децата, в други голяма част от отговорността за грижите и обучението на малките деца падаше върху възрастните — били те мъже или жени.

При Шарамудои специализацията бе тръгнала по особен път и се бяха образували две различни, но взаимно свързани групи. Шамудои ловяха диви антилопи и други животни по високите чукари и скалистите върхове на планините и скалите, докато Рамудои се бяха специализирали в лова — защото процесът бе по-скоро лов, отколкото риболов — на огромните, до тридесет стъпки дълги есетри, които се въдеха в реката. Ловяха също костури, щуки и големи шарани. Разделението на труда би ги довело до разцепването на две отделни племена, ако взаимната им нужда един от друг не ги крепеше заедно.

Шамудои бяха разработили процес за изработване на прекрасна, мека като кадифе кожа от дива антилопа. Техниката бе толкова уникална, че дори племената от по-отдалечени райони бяха готови да търгуват за тези кожи. Тайната бе зорко пазена, но Джондалар все пак научи, че при обработката се използва мазнина от някаква риба. Това бе достатъчно основание Шамудои да поддържат близки връзки с Рамудои. От друга страна лодките се правеха от дъбова дървесина, като свързващи елементи се използваше бук и чам, а дългите талпи отстрани се прикрепваха с тисови и върбови дибли. За да се снабдят с необходимата дървесина, речните хора се нуждаеха от познанията, които обитателите на планината имаха за гората.

Вътре в племето на Шарамудои всяко семейство Шамудои имаше противостоящо семейство Рамудои, като двете бяха свързани чрез сложни родствени връзки, които можеха да имат, а можеха и да нямат нещо общо с кръвните връзки. Джондалар все още не бе разучил всички връзки, но щом брат му се свържеше с Джетамио, щеше изведнъж да получи в зестра двайсетина „братовчеди“ и от двете групи, свързани чрез стопанката на Тонолан, макар тя да нямаше живи кръвни роднини. Очакваше се тая връзка да породи известни взаимни задължения, макар че за Джондалар това едва ли щеше да включва нещо повече от използването на определени изразяващи уважение названия, когато се обръщаше към познатите сред новите си роднини.

Като необвързан мъж той все още бе свободен, ако иска, да си тръгне, при все че бе по-желателно да остане. Връзките между двете групи бяха тъй здрави, че ако жилищата се пренаселеха и едно или две семейства Шамудои решаха да се отделят и да започнат нова Пещера, съответстващите семейства Рамудои трябваше да се преместят заедно с тях.

Ако съответното семейство не желаеше да се премести, трябваше да се изпълнят специални обряди за смяна на връзките, след което се преместваше друго семейство. По принцип обаче Шамудои можеха да настоят и тогава Рамудои щяха да бъдат задължени да ги последват, защото що се отнасяше до земята, правото за решение принадлежеше на Шамудои. Рамудои обаче имаха известни компенсации. Те можеха да откажат да транспортират родствените си Шамудои или да им помогнат да потърсят ново място, тъй като решенията, които се отнасяха до водата, бяха тяхно дело. На практика всяко важно решение от рода на отделянето обикновено се обсъждаше заедно.

Освен това се бяха развили допълнителни връзки — и практически, и ритуални — за да се заздрави роднинството, като много от тях се основаваха на лодките. Макар решенията за плаващите лодки да бяха прерогативът на Рамудои, самите лодки също принадлежаха на Шамудои, които като следствие получаваха изгода от продуктите, които използваха в съответствие с изгодите, получавани в замяна. И тук принципът, който бе развит, за да се решават споровете, бе по-усложнен от практиката. Взаимното споделяне заедно с безмълвното разбирателство и уважението към чуждите права, територии и опит правеха споровете твърде редки.

Направата на лодките беше съвместна дейност по чисто практическата причина, че изискваше както продуктите на земята, така и познаването на водата, а това даваше на Шамудои основателни претенции върху използвания от Рамудои плавателен съд. Ритуалите заздравяваха връзката, тъй като нито една жена от която и да е половина на племето не можеше да се свърже с мъж без подобни претенции. Преди да може да се свърже с жената, която обичаше, Тонолан трябваше да помогне при строежа или пренареждането на някоя лодка.

Джондалар също очакваше с нетърпение строежа на лодката. Беше заинтригуван от необичайния занаят. Чудеше се как лодките се правят и как се задвижват и управляват. Наистина би предпочел друга причина да открие това, вместо решението на брат му да остане и да се свърже с жена от Шамудои, но тия хора го бяха заинтригували от самото начало. Лекотата, с която пътуваха по голямата река и с която ловяха огромните есетри, надминаваше способностите на всички, за които бе чувал.

Те познаваха реката и всичките и настроения. Той трудно можеше да осъзнае нейната големина, докато не видя всичките и води заедно, а това все още не бе всичко. Но от нийде другаде големината и не бе тъй очевидна, както от лодката. През зимата, когато пътеката край водопада се заледеше и станеше неизползваема, но преди Рамудои да се преместят горе при своите родственици Шамудои, търговията между двете групи се въртеше с въжета и големи плетени платформи, бяха провесени от ръба на терасата на Шамудои към дока на Рамудои.

Когато той и Тонолан пристигнаха, водопадът все още не бе напълно замръзнал, ала брат му не беше в състояние да се справи със стръмното изкачване. Двамата бяха вдигнати в една кошница.

Когато за пръв път я видя от такава перспектива, Джондалар започна да разбира истинската големина на Великата майка река. Кръвта се отдръпна от лицето му. Когато погледна надолу към водата и към заоблените планини оттатък реката, сърцето му заби от потреса на осъзнаването. Беше впечатлен и се изпълни с дълбоко страхопочитание към Майката, чиито рождени води бяха оформили реката в този чудесен акт на съзидание.

После научи, че има по-дълъг, по-лесен, макар и по-малко красив път към високата площадка. Той бе част от пътя, който вървеше от запад на изток през планинските превали и се спускаше до широките речни равнини на източния край на прохода. Западната част от пътя, която минаваше по височините и в подножията на хълмовете чак до началото на редицата клисури, беше по-насечена, но на някои места се спускаше до брега на реката. Сега те се бяха насочили към едно такова място.

Лодката вече се измъкваше от средния ръкав към група развълнувано ръкомахащи хора, застанали по сивата пясъчна ивица на брега, когато едно изхълцване накара големия брат да се огледа.

— Джондалар, виж! — сочеше Тонолан срещу течението.

Към тях по дълбокия среден ръкав, се носеше в зловещото си величие един голям, нащърбен, святкащ айсберг. Отразяващите кристални стени на прозрачните му краища окръжаваха монолита с нематериално сияние, а в синьозелените сенчести дълбини се криеше неразтопеното му сърце. С практикувана сръчност гребците смениха ритъма и посоката и, като загребаха с плоската страна на веслата, спряха, за да погледат как стената от блестяща студенина се плъзна край тях със смъртоносно безразличие.

— Никога не обръщай гръб на Майката — чу Джондалар да казва мъжът пред него.

Бих казал, че Сестрата го е докарала, Маркено — коментира човекът до него.

— Как… голям лед… идва тук, Карлоно? — попита Джондалар.

— Айсберг — рече Карлоно, за да му съобщи първо правилната дума.

— Трябва да е дошъл от подвижен ледник в някоя от тия планини — продължи той, като посочи към белите върхове с брадичка през рамото си, понеже бе подновил гребането. — А може би е дошъл от по-далечния север, може би по Сестрата. Тя е по-дълбока, няма толкова ръкави, особено по това време на годината. Този айсберг е по-голям, отколкото изглежда. Повечето остава под водата.

— Трудно вярва… айсберг… тъй голям идва тъй далеко — каза Джондалар.

— Всяка пролет плават ледове. Не винаги са толкова големи. Тоя обаче няма да изтрае още дълго — ледът е прояден. Един по-як удар и ще се потроши, а по-надолу по средния ръкав има скала точно под повърхността. Не мисля, че този айсберг ще успее да мине през портите — добави Карлоно.

— Един по-як удар от него и ние щяхме да сме потрошени — каза Маркено. — Затова никога не трябва да обръщаш гръб на Майката.

— Маркено е прав — рече Карлоно. — Не си мисли, че е безобидна. Тази река винаги намира някой неприятен начин да ти напомни да и обръщаш внимание.

— Аз познавам някои жени, които са също като нея, а ти, Джондалар?

Джондалар изведнъж се сети за Марона. Многозначителната усмивка на братовото му лице го накара да осъзнае, че Тонолан бе имал предвид точно нея. Доста време не се бе сещал за жената, която очакваше той да се свърже с нея на Лятното събиране. В пристъп на тъга той се зачуди дали, някога ще я види отново. Тя беше прекрасна жена. Но Серенио също е прекрасна, помисли си, може би би трябвало да я попитам. В някои отношения тя е по-добра от Марона. Серенио бе по-възрастна от него, ала него често го привличаха по-възрастните жени. Защо да не се свърже след Тонолан и просто да остане?

Откога сме заминали? Повече от година, напуснахме Пещерата на Даланар миналата пролет. И Тонолан няма да се върне. Всички се вълнуват за него и Джетамио, може би ще трябва да изчакаш, Джондалар, си каза той. Не трябва да отвличаш вниманието от техния ден… а Серенио може да помисли, че това му е хрумнало по-късно… По-късно…

— Защо се забавихте толкоз? — извика един глас от брега. — Хем дойдохме по обиколния маршрут, по пътя, а пък ви чакахме.

— Трябваше да открием тези двамата. Мисля, че се опитваха да се скрият — отвърна със смях Маркено.

— Сега вече е много късно да се криеш, Тонолан. Нанизала те е на куката! — каза един мъж от брега, като нагази иззад Джетамио да хване лодката и да помогне да акостира. Той направи жест, сякаш мята харпун и го издърпва обратно, за да освободи куката.

Джетамио се изчерви, после се усмихна.

— Е, Бароно, трябва да признаеш, че той е добър улов.

— Ти добър рибар — отвърна Джондалар. — По-рано винаги се измъкваше.

Всички се разсмяха. Макар че не владееше добре езика, бяха доволни, че се е присъединил към закачките. Пък и той разбираше повече, отколкото можеше да говори.

— А какво трябва, за да се хване такава голяма риба като теб, Джондалар? — попита Бароно.

— Добра стръв! — саркастично забеляза Тонолан и се усмихна на Джетамио.

Лодката бе издърпана на едрия пясък на тесния бряг и, след като хората излязоха от нея, бе вдигната и отнесена нагоре по склона до едно обширно разчистено място насред гъстата гора от зимен дъб. Очевидно мястото бе обитавано от години. Трупи, парчета и стружки от дърво покриваха земята — огнището пред широкия навес от едната страна не изпитваше недоимък от гориво — и все пак някои от трупите бяха тук от толкова отдавна, че загниваха.

Лодката, с която дойдоха, бе оставена на земята и новопристигналите се забързаха към примамващата топлина на огъня. Неколцина други оставиха работата, за да се присъединят към тях. От едно корито, изчегъртано от дървесен ствол, вдигаше пара ароматичен билков чай. Щом чашите започнаха да се потапят в него, то бързо се изпразни. Заоблени камъни за подгряване от речния бряг бяха накамарени наблизо, а насред мътната канавка зад ствола имаше влажна купчина листа, омесени в неразличима маса.

Коритото бе основно изгребано и готово да бъде пак напълнено. Двама души търкулнаха широкия ствол, за да изтърсят утайката от предишната запарка, а трети постави камъните за нагряване в огъня. Чаят стоеше в коритото на разположение на всеки, който поискаше чаша, а в огъня се нагряваха камъни за готвене, които трябваше да затоплят водата, щом поизстинеше. След нови любезности и подмятания към бъдещата двойка, хората оставиха направените от дърво или стегнато изплетени от влакна чаши и се разотидоха да си вършат работата. Отведоха Тонолан да започне своето посвещение в изграждането на лодки с тежка работа, която изискваше по-малко сръчност: да отсече дърво.

Джондалар разговаряше с Карлоно на любимата за водача на Рамудои тема — лодките и го окуражаваше с въпросите си.

— Какво дърво прави добри лодки? — питаше Джондалар.

Карлоно, който доставяше удоволствие на себе си и удовлетворяваше интереса на очевидно интелигентния млад мъж, се впусна в оживено обяснение.

— Най-добър е зеленият дъб. Той е твърд, но се поддава на обработка. Здрав е, но не е твърде тежък. Губи гъвкавостта си, ако изсъхне, но можеш да го отсечеш през зимата и да запазиш стволовете в някое езерце или блато за година, дори две. Ако го държиш повече, подгизва и става труден за обработване, а лодката трудно намира правилния баланс във водата. Но по-важно е да се избере нужното дърво — Карлоно говореше и вървеше през гората.

— Голямо? — попита Джондалар.

— Не само заради размера. За основата и за дъските ти трябват високи дървета с прави стъбла — Карлоно заведе високия Зеландонии до горичка от нагъсто пораснали дървета. — В гъста гора дърветата растат нагоре, за да хванат слънцето…

— Джондалар! — по-големият брат погледна изненадано, като чу гласа на Тонолан. Той стоеше с още няколко души около един огромен дъб, заобиколен от други високи прави дървета, чиито клони начеваха високо нагоре по ствола.

— Щастлив съм да те видя! Твоят малък брат би могъл да използва помощта ти. Знаеш ли, че не мога да се свържа, докато не бъде построена нова лодка, и това — той кимна изразително към високото дърво — трябва да бъде отсечено за „стрингери“ каквото и да означава тази дума. Виж само какъв мамут! Не мислех, че дърветата могат да станат толкова големи — ще ми трябва цяла вечност да го отсека. Големи братко, докато се свържа, ще бъда един стар човек.

Джондалар се усмихна и поклати глава.

— Стрингерите са дъските, от които се правят бордовете на по-големите лодки. Ако си решил да станеш Шарамудои, трябва да знаеш това.

— Решил съм да стана Шамудои. Ще оставя лодките на Рамудои. Поне от лов на антилопи разбирам. Ловил съм ибекси и муфлони по високите ливади. Смяташ ли да ми помогнеш? Имаме нужда от всички сили, които можем да съберем.

— Ако не искам бедната Джетамио да чака, докато остарееш, предполагам, че ще се наложи. И освен това, ще ми бъде интересно да видя как се прави — рече Джондалар, обърна се към Карлоно и добави на езика на Шарамудои:

— Помага Джондалар дялка дърво. Говори по-късно?

Карлоно се усмихна в знак на съгласие и се отдръпна да види как ще бъдат отсечени първите парчета дървесина. Не остана задълго. Преди горският гигант да падне, по-голямата част от деня щеше да мине, а за падането всички щяха да се съберат наоколо.

Засичаха отвисоко и работеха надолу под голям наклон, като правеха хоризонтални засечки по-долу така, че откъртваха трески. Каменните брадви не влизаха надълбоко. За да бъде здраво, острието трябваше да има известна дебелина и затова не можеше да проникне много навътре в дървесината.

Докато напредваха към центъра на огромното дърво, изглеждаше, че по-скоро го глозгат, отколкото секат, но с всяка паднала треска задълбаваха по-навътре в сърцето на древния гигант.

Денят привършваше, когато дадоха една брадва на Тонолан. Всички работещи се насъбраха около него. Той направи няколко последни маха, сетне, щом чу изпукването и видя масивното стъбло да се люшва, отскочи назад. Високият дъб отпървом се наклони бавно, но при падането си набра инерция. Като трошеше клоните на съседните гиганти и събаряше по-малките дървета, мамутското старо дърво с пукане и пращене се отказа от съпротивата и се сгромоляса на земята. Отскочи, потръпна и затихна.

В гората се възцари тишина, сякаш от дълбоко уважение дори птиците замлъкнаха. Величественият стар дъб бе повален, изтръгнат от живите си корени. Пънът му стоеше като пресен белег сред безмълвните землисти горски сенки. После с тиха тържественост Доландо коленичи до нащърбения пън, изгреба с ръка малка дупка в земята и пусна вътре един жълъд.

— Нека Благословената Мудо приеме нашия дар и даде живот на друго дърво — каза той, затрупа семето и изля отгоре чаша вода.

Слънцето залязваше на замъгления хоризонт и източваше златисти нишки в облаците, когато потеглиха по дългия път към високата площадка. Преди да стигнат древния залив, цветовете преминаха през палитрата от жълто до бронзово и от червено до тъмно мораво. Щом заобиколиха издадената скала, Джондалар спря пред недокоснатата хубост на простиращата се пред него панорама. Направи няколко крачки към ръба, за пръв път твърде погълнат от гледката, за да обърне внимание на стръмната урва. Великата майка река, спокойна и пълноводна, отразяваше трептящото небе и тъмнеещите сенки на заоблените планини отсреща, а мазната и гладка повърхност се оживяваше от движението на дълбокото и течение.

— Красиво е, нали?

Джондалар се обърна към гласа и се усмихна на жената, която бе застанала до него.

— Да. Красиво, Серенио.

— Довечера ще празнуваме голямо тържество. За Джетамио и Тонолан. Чакат те, ще трябва да дойдеш.

Обърна се да си тръгне, но той хвана ръката и, задържа я и загледа как последните отблясъци на залеза се отразяват в очите и.

Тя излъчваше призоваваща кротост, едно приемане, което нямаше нищо общо с възрастта — беше само няколко години по-възрастна от него, а и не и личеше. Смъртта на първия и стопанин, на втората и любов точно когато дошло време да се свържат, и недоизносването на второто и дете, което щяло да благослови връзката, бе придало тъга на нрава и. Учейки се да живее с болката си, тя бе развила способност да поглъща болката на другите. Независимо дали тъгуваха или бяха разочаровани, хората се обръщаха към нея и винаги си тръгваха облекчени, защото тя не искаше да и бъдат задължени за съчувствието.

Поради успокояващия ефект от нейното присъствие върху обърканите влюбени или боязливи пациенти, тя често помагаше на Шамуд и покрай тази връзка бе придобила някои лечебни умения. Джондалар се бе запознал с нея точно по този начин, когато тя помагаше на целителя да изправи Тонолан на крака. Когато брат му се надигна и оздравя достатъчно, за да се премести в огнището на Доландо и Рошарио и най-вече Джетамио, Джондалар се премести при Серенио и нейния син Дарво. Не попита. Тя и не очакваше той да го направи.

Очите и сякаш винаги отразяват нещо, помисли той, като се наведе да я целуне за поздрав, преди да тръгнат към мержелеещия се огън. Никога не бе прониквал в дълбините им. Отхвърли неканената мисъл, че и е благодарен за това. Като че ли тя го познаваше по-добре, отколкото той сам се познаваше. Знаеше, че не може да се отдаде изцяло, да се влюби като Тонолан. Като че ли знаеше дори че той компенсира липсата си на емоционална дълбочина, като се люби с нея с такова съвършено умение, което я оставяше задъхана. Тя бе приела това, както бе приела спохождащото го сегиз-тогиз лошо настроение, без да го обременява с чувство за вина.

Тя не беше точно резервирана, с лекота се усмихваше и влизаше в разговор, просто бе сдържана и малко недосегаема. Единствено когато погледнеше сина и, Джондалар долавяше отблясък от нещо повече.

— Защо се забавихте толкова? — рече момчето с облекчение, щом ги видя да идват. — Готови сме да ядем, но всички вас чакат.

Дарво бе видял Джондалар и майка си заедно отдалече, но не бе пожелал да ги обезпокои. Отначало в дъното на душата си той отхвърли идеята да споделя с някого вниманието на майка си, но после откри, че вместо да споделя времето на майка си, сега имаше още някой, който му обръщаше внимание. Джондалар говореше с него, разправяше му за приключенията си при Пътешествието, обсъждаше с него лова и обичаите на своите хора и го слушаше с неподправен интерес. Още по-вълнуващо бе, че Джондалар започна да му показва някои от техниките за правене на инструменти, които момчето усвояваше с изненадваща и за двамата бързина.

Хлапакът бе възхитен, когато братът на Джондалар реши да вземе Джетамио и да остане, защото силно се надяваше, че това може да означава Джондалар също да остане и да се свърже с майка му. Когато двамата бяха заедно, той много внимаваше да не им се пречка, опитвайки се по свой собствен начин да не възпрепятства техните отношения, без да разбира, че по скоро ги укрепва.

Всъщност Джондалар цял ден обмисляше тази идея. Намираше, че одобрява Серенио: Косата и бе по-светла от косата на сина и, по-скоро тъмно руса, отколкото кестенява. Без да е слаба, бе толкова висока, че оставяше такова впечатление. Беше една от малкото жени, които стигаха до брадичката му и височината и му се виждаше подходяща. Майката и синът силно си приличаха, дори по лешниковите очи, макар неговите да не притежаваха нейното спокойствие. На нейното лице фините черти изглеждаха прекрасни.

Бих могъл да съм щастлив с нея, помисли. Защо просто не я попитам? В тоя момент той наистина я желаеше и искаше да живее с нея.

— Серенио?

Тя го погледна и попадна под чара на невероятните му сини очи. Неговата нужда, неговото желание се съсредоточиха върху и. Силата на обаянието му — неосъзнавано и затова още по-силно — я застигна неочаквано и разруши преградите, които тя бе издигала тъй грижливо, за да избегне болката. Беше открита, уязвима, привлечена против волята си.

— Джондалар… — нейното съгласие бе втъкано в гласа и.

— Аз… мисля много днес — той се боричкаше с езика. Можеше да изразява повечето си идеи, но с мъка успяваше да формулира мислите си. — Тонолан… брат ми… Пътува далеч заедно. Сега той обича Джетамио, иска стои. Ако ти… Аз иска…

— Хайде, вие двамата. Всички са гладни, а храната е… — Тонолан млъкна, като ги видя да стоят близо един до друг, потънали в дълбините на очите на другия. — А-а… извинявай, Братко. Мисля, че прекъснах нещо.

Двамата се дръпнаха назад, мигът бе отминал.

— Няма нищо, Тонолан. Не трябваше да караме всички да ни чакат. Можем да поговорим по-късно — рече Джондалар.

Погледна към Серенио. Тя изглеждаше изненадана и объркана, сякаш не знаеше какво я бе връхлетяло и сега се бореше да си възвърне предпазната броня на спокойствието.

Влезнаха в пространството под надвисналия пясъчник и почувстваха топлината от големия огън в централното огнище. При тяхната поява всички се наместиха около Тонолан и Джетамио, които стояха в центъра на празното пространство зад огъня. Празникът на Обещанието бележеше празничното начало на ритуалния период, който щеше да намери връх в Сватбеното тържество. През тоя интервал общуването и връзката между младата двойка щеше да бъде силно ограничена.

Топлият кръг, образуван от хората и просмукан с чувството за общност, обгради двойката. Те вплетоха ръце и виждайки в очите на другия само съвършенство, искаха да възвестят на света своята радост и да потвърдят взаимната си обвързаност. Шамуд пристъпи напред. Джетамио и Тонолан коленичиха, за да дадат възможност на лечителя и духовен водач да постави на главите им по един венец от току-що напъпили глогини. Бяха поведени, все още ръка в ръка, да обиколят три пъти огъня и събралата се група и после обратно към местата им, затваряйки с любовта си кръга, който обгръщаше Пещерата на Шарамудои.

Шамуд се обърна с лице към тях и проговори с вдигнати нагоре ръце:

— Кръгът започва и свършва на едно и също място. Животът е като кръг, който започва и свършва с Великата майка, Първата майка, която в Своята самота е сътворила целия живот — вибриращият глас се разнасяше с лекота над смълчаното мнозинство и припукващите пламъци. — Благословената Мудо е нашето начало и нашият край. От Нея идваме, при Нея се връщаме. По всякакъв начин Тя се грижи за нас. Ние сме Нейни деца, целият живот разцъфтява от Нея. Тя ни дава на воля от Нейното изобилие. От Нейното тяло намираме средства за съществуване: храна, вода и укритие. От Нейния дух идват даровете на мъдростта и топлотата: талантите и уменията, огънят и приятелството. Но най-големите Дарове идват от Нейната всеобемаща любов.

Великата земя майка се радва на щастието на Нейните деца. Тя намира наслада в нашите забавления и затова Тя ни е дала Нейния чудесен Дар на Удоволствието. Ние Я тачим, показваме и своята почит, когато споделяме Нейния Дар. А на Благословените сред нас Тя дава Своя най-голям Дар, отстъпва им Своята собствена чудотворна сила да създават Живот — Шамуд погледна младата жена.

— Джетамио, ти си измежду Благословените. Ако почиташ Мудо по всички начини, ти можеш да бъдеш дарена с Майчиния Дар на Живота и да родиш. И все пак духът на Живота, който можеш да донесеш, идва единствено от Великата майка.

Тонолан, когато обещаваш да се грижиш за друг човек, ти ставаш като Тази, която се грижи за всички нас. Като Я почиташ по този начин, Тя може да те дари със съзидателна сила, тъй че детето, родено от жената, за която се грижиш, или от някоя друга от Благословените от Мудо, да бъде от твоя дух — Шамуд погледна към групата.

— Всеки от нас, когато се грижи и обезпечава някого, почита Майката и бива благословен с нейната плодовитост.

Тонолан и Джетамио се усмихнаха един на друг и, щом Шамуд отстъпи назад, седнаха на плетените рогозки. Това бе сигнал за започване на празника. На младата двойка донесоха като за начало слабо алкохолно питие от цветове на глухарчета и мед, което бе ферментирало през последната нова луна. После наляха на всички от напитката.

Дразнещите миризми накараха всички да осъзнаят колко много са работили през деня. Щом бе донесено първото ароматно блюдо, се разбра, че даже тия, които през деня бяха останали на високата площадка, са били много заети. Риба върху дъска, уловена в примките тази сутрин и опечена близо до открит огън, бе поднесена на Тонолан и Джетамио от Маркено и Толи — съответстващото им семейство Рамудои. Сосът беше от сварен и смачкан на каша пикантен горски киселец.

За Джондалар вкусът бе непривичен, но той веднага го оцени и реши, че сосът е превъзходна добавка към рибата. Кошници с разни дребни лакомства тръгнаха по трапезата като прибавка към ястието. Щом Толи седна, Джондалар я попита какво представляват.

— Букови жълъди, събрани миналата есен — рече тя и започна подробно да обяснява как обелват външната кожеста обвивка с малки кремъчни острия, как после ги пекат внимателно, като ги смесват с горещи въглени и, за да не изгорят, ги друсат в плоски като подноси кошници и как накрая ги овалват в морска сол.

— Толи донесе солта — каза Джетамио, — като част от нейния сватбен подарък.

— Много Мамутои живее близо до морето, Толи? — попита Джондалар.

— Не, но нашият лагер беше един от най-близките до Берановото море. Повечето Мамутои живеят по на север. Мамутои са ловци на мамути — каза гордо тя. — Ние пътуваме всяка година на север за ловитбите.

— Как се събра с жена Мамутои? — попита високият Зеландонии Маркено.

— Отвлякох я — отвърна той и намигна на пълничката млада жена.

Толи се усмихна.

— Вярно е — рече. — Разбира се, всичко беше уговорено.

— Срещнахме се, когато бях на търговско пътуване на изток. Пропътувахме чак до делтата на Майката. Беше Първото ми пътуване. Не ме интересуваше дали е Шарамудои или Мамутои, без нея нямаше да се върна.

Маркено и Толи разправиха за трудностите, породени от тяхното желание да се свържат. Водили се дълги преговори, за да се уговорят условията, а пък за да се заобиколят някои обичаи, той трябвало да я „открадне“. Естествено тя го искала, без нейното съгласие никакво съчетание не би могло да има. Все пак имало такива прецеденти. Макар нарядко, Но подобни връзки се били осъществявали и по-рано.

Човешките популации бяха малко и така пръснати, че рядко се случваше някой да навлезе в чужда територия, което превръщаше редките контакти със случайните пътници в истинска новост. Макар отначало хората да се държаха предпазливо, обикновено не бяха враждебно настроени, а твърде често чужденците бяха добре дошли. Повечето ловуващи племена бяха навикнали да изминават големи разстояния, като често следваха мигриращите стада със сезонна регулярност, а пък и сред голяма част от племената имаше стари традиции за индивидуални Пътешествия.

Търканията се появяваха по-често между познатите. Враждебността обикновено се простираше вътре в границите на населеното място и вътре в съобществото, ако такива изобщо имаше. Кавгите се ограничаваха от правилата за поведение и най-често се уреждаха от ритуализираните обичаи — въпреки че тези обичаи не бяха строго установени. Шарамудои и Мамутои бяха в добри търговски отношения и обичаите и езиците им си приличаха. За Шарамудои Великата земя майка беше Мудо, за Мамутои Тя беше Мут, а освен това Тя беше още и Върховното божество, Първия прародител и Първата майка.

Мамутои бяха хора с твърдо установено мнение за себе си, което външно се проявяваше като откритост и дружелюбие. Като група те не се бояха от никого — в края на краищата те бяха ловци на мамути. Бяха стремителни, уверени, донякъде изобретателни и убедени, че всеки вижда у тях това, което те самите виждаха. Въпреки че на Маркено споровете се бяха видели безкрайни, уговарянето на подобно обвързване не бе чак толкова непреодолим проблем.

Самата Толи бе типичен представител на своите хора: Открита, приятелски настроена, уверена, че всеки я харесва. И наистина малцина можеха да устоят на нейния откровен ентусиазъм. Никой не се засягаше, когато тя задаваше съвсем интимни въпроси, понеже очевидно в тях нямаше злонамереност. Тя просто се интересуваше и не виждаше причини да ограничава любопитството си.

Към тях с бебе в ръцете се приближи едно момиче.

— Шамио се събуди, Толи. Мисля, че е гладна.

Майката и благодари с кимване и постави бебето на гръдта си, почти, без да прекъсне разговора и празнуването. Донесоха други дребни лакомства: туршия от семена на ясен, накиснати в саламура, и пресни малки грудки, напомнящи Сладките фъстъци, които Джондалар познаваше. Обаче макар първоначалният вкус да бе на фъстък, накрая в устата изненадващо оставаше вкус на репичка. Пикантният им букет ги бе направил любимо лакомство на Пещерата, ала Джондалар така и не разбра дали му харесват или не. Доландо и Рошарио донесоха ново ястие пред младата двойка — гъста яхния от дива антилопа и тъмночервено боровинково вино.

— Мисля, че рибата беше много вкусна — рече Джондалар на брат си, — ала тази яхния е направо превъзходна!

— Джетамио казва, че е традиционно ястие. Подправена е със сушени листа от блатна мирта. Кората се използва за дъбене на антилопски кожи и точно тя им придава тоя жълт цвят. Расте в блатата, особено там, където Сестрата се събира с Майката, Имах късмет, че миналата есен са били излезли да събират мирта, иначе никога нямаше да ни намерят.

Джондалар си спомни за тогава и челото му се набръчка.

— Прав си, имахме късмет. Все още ми се иска да мога да се отплатя на тези хора по някакъв начин — и съвсем се намръщи, като се сети, че брат му ще стане един от тях.

— Това вино е сватбеният подарък на Джетамио — каза Серенио.

Джондалар посегна за чашата си, отпи глътка и кимна:

— Е добро. Е всичко добро.

— Добро е — поправи го Толи. — Много е добро — тя не изпитваше неудобство да го поправя. Самата тя още имаше известни проблеми с езика и смяташе, че е по-добре той да го говори правилно.

— Много добро — повтори той и се усмихна на ниската, набита млада жена и на бебето на огромната и гърда. Харесваше нейната откровена и без заобикалки реч и отзивчивата и натура, която тъй лесно преодоляваше свенливостта и задръжките на другите. После се обърна към брат си.

— Тя е права, Тонолан. Това вино е много хубаво. Даже мама би се съгласила, а никой не прави по-добро вино от Мартона. Мисля, че тя би одобрила Джетамио — изведнъж Джондалар пожела, да не бе казвал това. Тонолан никога нямаше да заведе стопанката си да я види майка му, най-вероятно той никога повече нямаше да види Мартона.

— Джондалар, ти трябва да говориш Шарамудои. Никой друг не разбира, като говориш Зеландонии, а и ти ще се научиш много по-бързо, ако го говориш през цялото време — каза Толи загрижено, привеждайки се напред. Тя чувстваше, че говори от личен опит.

Джондалар се смути, но не можа да се разсърди. Толи беше тъй искрена, а и от негова страна беше неучтиво да говори на език, който никой друг не можеше да разбере. Той се изчерви, но се усмихна.

Толи забеляза смущението на Джондалар, а въпреки че говореше без заобикалки, тя не бе нечувствителна.

— Защо не се учим един друг на нашите езици? Може да ги забравим, ако няма с кого да приказваме от време на време. Зеландонии звучи толкова музикално, аз бих искала да го науча — и тя се усмихна на Джондалар и Тонолан. — Ще приказваме по малко всеки ден — заяви, сякаш всички други бяха явно съгласни.

— Толи, ти може да искаш да научиш Зеландонии, но те може да не искат да учат Мамутои — каза Маркено. — Помисли ли за това?

Беше неин ред да се изчерви.

— Не, не се сетих — каза едновременно с изненада и огорчение, като разбра самонадеяността си.

— Е, аз искам да науча Мамутои и Зеландонии. Мисля, че е добра идея — твърдо каза Джетамио.

— Аз също мисля добра идея, Толи — рече Джондалар.

— Ама че смесица ще направим тук. Половината на Рамудои е частично Мамутои, а половината на Шарамудои е частично Зеландонии — каза Маркено, усмихвайки се нежно на стопанката си.

Личеше си, че двамата се обичат. Добре си пасват, помисли Джондалар, макар да не можа да сдържи усмивката си. Маркено беше висок колкото него, въпреки че не бе тъй мускулест, и когато бяха заедно, силният контраст подчертаваше характерните им физически черти: Толи изглеждаше по-ниска и закръглена, а Маркено — по-висок и слаб.

— Може ли още някой да се присъедини към вас? — попита Серенио. — За мен би било интересно да науча Зеландонии, а пък за Дарво Мамутои може да се окаже полезен, ако някой ден поиска да тръгне на търговско пътуване.

— Защо не? — разсмя се Тонолан. — Дали на запад или на изток, щом правиш Пътешествие, езиците са ти от полза — той погледна брат си.

— Но ако не знаеш, незнанието не може да ти попречи да разбереш една хубава жена, нали, Джондалар? Особено, ако имаш големи сини очи — каза той на Зеландонии и се ухили.

Джондалар се усмихна на братовата си закачка.

— Трябва говори Шарамудои, Тонолан — — рече той и намигна на Толи. Понеже все още не му се струваше много естествено да бърка в яденето с лявата си ръка, какъвто беше обичаят на Шарамудои, набоде с ножа си за хранене един зеленчук от дървената купа. — Какво се казва това? — попита я. — На Зеландонии се нарича „гъба“.

Толи му каза думата за гъба с разпарцаливена качулка на нейния език и на Шарамудои. Той набоде едно зелено стебло и го извади с въпросително изражение.

— Това е стрък млад репей — каза Джетамио, но после се усети, че думата сама по себе си нищо няма да му каже. Стана, отиде до купа отпадъци близо до мястото за готвене и донесе няколко спаружени, но все още разпознаваеми листа. — Голям репей — рече тя и му показа широките мъхести сиво зелени листа, откъснати от стъблото. Той кимна разбиращо. Сетне тя му подаде дълъг, широк зелен лист с невъзможна да се сбърка миризма.

— Ха така! Знаех си, че ми мирише на нещо познато — каза той на брат си. — Не знаех, че чесънът може да изкара такива листа — и се обърна към Джетамио. — Какво е името?

— Ренсом — каза тя. Толи не знаеше названието на растението на Мамутои, но при следващото парче сух лист, което и подаде Джетамио, не се запъна.

— Водорасло — рече. — Донесох ги с мен. Расте в морето и сгъстява яхнията — опита се да обясни, но не бе много сигурна, че е била разбрана. Водораслите бяха прибавени към традиционното ястие заради близките и връзки с новата двойка и защото придаваха интересен вкус и гъстота.

— Не е останало много. Беше част от моя сватбен подарък. Толи вдигна бебето на рамото си и го потупа отзад.

— Даде ли вече своя дар на Благословеното дърво, Тамио?

Джетамио наведе глава и въздържано се усмихна. Въпросът обикновено не се задаваше така направо, макар да не бе много нетактичен.

— Надявам се, че Майката ще благослови моята връзка с едно бебе, което е здраво и щастливо като твоето, Толи. Шамио готова ли е за отбиване?

— На нея просто и е приятно да суче. Ако я оставя, ще виси така цял ден. Искаш ли да я подържиш? Трябва да излезна по навън.

Когато Толи се върна, темата на разговора се бе сменила. Храната бе вдигната, сервираха още вино, а някой започна да опитва различни ритми на барабан с една кожа и да импровизира думи за песен. Когато тя взе бебето си, Тонолан и Джетамио станаха и се опитаха да се измъкнат. Изведнъж ги обградиха няколко души, ухилени до ушите.

Обикновено двойката, която щеше да се обвърже, напускаше рано празненството, за да прекара още няколко последни минути насаме, преди да започни предсватбената им раздяла. Но тъй като те бяха почетните гости, не можеха да си тръгнат благовъзпитано, ако някой разговаряше с тях. Те трябваше да се опитат да се изнижат в момент, когато никой нямаше да ги забележи, само че, разбира се, всички бяха нащрек. Това се превръщаше в игра и от тях се очакваше да играят ролите си — да се опитват да изчезнат, докато всички други се преструват, че гледат встрани, а после, като ги хванат, да се извиняват учтиво. След малко дразнене и закачки щяха да ги оставят да си отидат.

— Нали не бързаш да си отидеш? — попитаха Тонолан.

— Късно става — измъкна се той и се ухили.

— Още е рано. Хапни си още, Тамио.

— Хапка не мога да глътна повече.

— Тогава чаша вино. Тонолан, нали няма да откажеш една чаша от това чудесно боровинково вино?

— Ами… може малко.

— Малко вино за теб, Тамио?

Тя се приближи до Тонолан и заговорнически погледна над рамото му.

— Само глътка, но някой ще трябва да ни донесе чашите. Ей ги там.

— Разбира се. Нали ще ни изчакате тук?

Един човек тръгна за чашите, а другите се престориха, че го гледат. Тонолан и Джетамио се втурнаха към тъмнината.

— Тонолан, Джетамио. Мислех, че ще пийнете вино с нас.

— О, разбира се. Просто трябва да излезем за малко. Нали знаеш как е след голямо ядене — обясни Джетамио.

Застанал близо до Серенио, Джондалар усети силно желание да продължи по-раншния им разговор. Те се забавляваха с надлъгването. Той се наведе към нея, за да я помоли и тя да си тръгне веднага, щом забавлението дотегне на другите и оставят младата двойка да си тръгне. Ако възнамеряваше да и предложи връзка, трябваше да го направи сега, преди нежеланието, което вече го обземаше, да го накара пак да отложи.

Всички бяха на градус — предната есен боровинките бяха особено сладки и виното бе по-силно от обикновено. Хората кръжаха около Тонолан и Джетамио и ги дразнеха със смях. Някои започнаха да пеят песен-гатанка. Някой поиска да претоплят яхнията, друг постави вода за чай, след като изля последния чай в една чаша. Децата все още не се бяха уморили достатъчно, за да заспят, и се гонеха едно друго. В бъркотията всеки си измисли ново занимание.

После едно пищящо дете се бухна в един мъж, който не се държеше много солидно на краката си. Той се препъна и бутна една жена, носеща чаша горещ чай, точно когато взрив от възгласи придружи бягството на двойката.

Никой не чу първия писък, но високият, настойчив бебешки плач от болка бързо преустанови всичко.

— Бебето ми! Бебето ми! Изгориха го! — викна Толи.

— Велика Дони! — ахна Джондалар и се втурна заедно със Серенио към хълцащата майка и пищящото бебе.

Всички искаха да помогнат едновременно. Суматохата се усили.

— Оставете Шамуд да мине. Дръпнете се встрани — присъствието на Серенио оказа успокоителното си въздействие. Шамуд бързо отстрани завивките на бебето.

— Студена вода, Серенио, бързо! Не! Чакай. Дарво, ти иди за вода. Серенио, липовата кора — знаеш ли къде е?

— Да — рече тя и се забърза.

— Рошарио, има ли гореща вода? Ако няма, стопли. Трябва ми запарка от липова кора и по-разреден чай като успокоително. И двете са изпарени.

Дарво дотича обратно с вода от езерцето, преливаща от съда, в който я носеше.

— Браво, синко. Това се казва бързо — рече Шамуд с одобрителна усмивка и плисна студена вода на яркочервените изгаряния. Бяха започнали да се надигат мехури. — Имам нужда от дреха, нещо меко, докато не стане запарката.

Лечителят видя на земята листа от репей и се сети за яхнията.

— Джетамио, какво е това?

— Голям репей — рече тя, — от яхнията.

— Има ли останал? От листата?

— Ние използвахме само стъблото. Там има цяла купчина.

— Донеси!

Джетамио изтича до купчината боклук и се върна с две шепи откъснати листа. Шамуд ги потопи във вода и ги положи върху изгарянията на майката и детето. Щом успокояващият ефект на листата започна да се усеща, пищенето на бебето затихна до хълцащ плач, който от време на време избухваше наново.

— Помага — каза Толи. Тя не бе усетила, че е опарена, докато Шамуд не го спомена. Седеше и говореше, като люшкаше бебето, за да не плаче и да се успокои. Когато парещият горещ чай се изля върху тях, единственото, което тя усети, беше болката на бебето. — Ще се оправи ли Шамио?

— Ще се появят мехури, но не мисля, че ще останат белези.

— О, Толи. Толкова лошо се чувствам — рече Джетамио. — Това е ужасно за бедната Шамио, а и за теб.

Толи се опита пак да дундурка малкото, но асоциацията с болката го накара да се противи. Накрая споменът за уютните прегръдки натежа над страха и виковете на Шамио спряха, щом тя засука, което успокои Толи.

— Защо ти и Тонолан сте още тук, Тамио? — попита тя. — Това е последната нощ, когато можете да сте заедно.

— Не можех да ви оставя ранени с Шамио. Исках да помогна.

Бебето пак се разплака. Репеят помогна, но изгарянето все още беше болезнено.

— Серенио, готова ли е запарката? — запита лечителят, сменяйки старите листове с нови, накиснати в студената вода.

— Липовата кора кисна достатъчно, но ще трябва да поизстине. Ако я извадя навън, може би ще изстине по-бързо.

— Ще изстине! Ще изстине! — извика Тонолан и изведнъж хукна извън навеса.

— Къде отива? — попита Джетамио Джондалар. Високият мъж сви рамене и поклати глава. Отговорът се изясни, когато Тонолан се втурна обратно, запъхтян, но с две стиски капещи мокри ледени висулки от стръмната каменна стълба, която водеше към реката.

— Това ще помогне ли? — попита той, като ги протегна напред.

Шамуд погледна Джондалар.

— Умно е момчето!

В заявлението имаше иронична нотка, сякаш не бе очаквал подобна гениалност.

* * *

Същите свойства на липовата кора, които приглушаваха болката, я правеха и ефективно сънотворно. Толи и бебето заспаха. Успяха да убедят Тонолан и Джетамио да се усамотят за малко, но цялото еуфорично веселие на празника на Обещанието се бе изпарило. Никой не искаше да го каже, но злополуката бе хвърлила сянката на лошия късмет върху тяхната връзка.

Джондалар, Серенио, Маркено и Шамуд седяха близо до големия огън, поемайки последната топлинка от гаснещата жарава, и тихо приказваха, пиейки вино. Всички други бяха заспали, а Серенио настояваше Маркено също да иде да си легне.

— Маркено, повече с нищо не можеш да помогнеш, така че няма защо да стоиш буден. Аз ще остана с тях, ти иди да спиш.

— Права е, Маркено — каза Шамуд, те ще се оправят. Ти също трябва да почиваш, Серенио.

Тя стана да си ходи, за да окуражи както Маркено, така и себе си. Другите също се изправиха. Серенио остави чашата си, леко притисна буза си до бузата на Джондалар и тръгна с Маркено към постройките.

— Ако има нужда от нещо, ще те събудя — му каза тя на тръгване.

Щом те си отидоха, Джондалар изгреба последната утайка от ферментиралия боровинков сок в две чаши и даде едната на загадъчната фигура, която чакаше в тихия мрак. Шамуд пое чашата, безмълвно разбирайки, че двамата има какво още да си кажат. Младият мъж нарина последните въгленчета към края на почернелия кръг и добави дърва, за да запали малък огън. Седяха така известно време и тихо пиеха вино, превити над проблясващата топлинка.

Когато Джондалар погледна пред себе си, видя, че двете очи, чийто неопределен цвят на огъня изглеждаше просто тъмен, го изучават внимателно. Той усещаше сила и интелигентност в тях и одобряваше еднакво и двете. Припукващите и съскащи пламъчета хвърляха подвижни сенки на старото лице, размивайки чертите, от които даже и на дневна светлина Джондалар не успяваше да извлече каквито и да е специфични характеристики освен възрастта. А дори възрастта бе загадка.

В набръчканото лице имаше сила, която му придаваше младежки вид, макар дългата като грива коса да бе учудващо бяла. И въпреки че фигурата под широките одеяния да беше суха и крехка, походката му бе пружинираща. Сами за себе си ръцете говореха несъмнено за преклонна възраст, ала въпреки артрозните стави и прорязаната от сини вени пергаментова кожа вдигнатата към устата чаша не помръдваше от паралитично треперене.

Жестът му прекъсна взаимното изучаване. Джондалар се зачуди дали Шамуд го бе направил нарочно, за да облекчи нарастващото напрежение. Отпи глътка и каза:

— Шамуд добър лечител, има умение.

— Това е дар от Мудо.

Джондалар се напрегна да долови нещо в тона или тембъра на гласа, което да определи хермафродитния лечител в една или друга посока, просто, за да задоволи терзаещото го любопитство. Не бе определил дали Шамуд е жена или мъж, но имаше чувството, че независимо от неопределеността на пола, лечителят не бе водил безбрачен живот. Сатиричните му забележки твърде често се съпровождаха от знаещи погледи. Искаше да попита, ала на можеше да измисли как да формулира въпроса си тактично.

— Шамуд живее не лесно, отказва се от много — опита Джондалар. — Лечителят някога иска да се свърже?

За миг пронизващите очи се разшириха, после Шамуд избухна в сардоничен смях. Джондалар усети горещ, прилив на объркване.

— С кого би ме свързал, Джондалар? Е, ако ти се беше появил в по-младите ми години, може би щях да се изкуша. Да, ама ти щеше ли да се поддадеш на моите чарове? Ако бях дал на Благословеното дърво една огърлица, дали щеше да поискаш да влезеш в моето легло? — рече Шамуд и скромно наведе глава. За миг Джондалар беше убеден, че пред него говори млада жена.

— Или може би щеше да се наложи да действам по-предпазливо? Твоите апетити са доста големи, дали щях да разбудя любопитството ти за нови удоволствия?

Джондалар се изчерви, сигурен, че е сбъркал и все пак странно привлечен към излъчването на чувствен разврат и гъвкава котешка грация, което дойде от телодвижението на Шамуд. Разбира се, лечителят беше мъж, но с женски вкус за своите удоволствия. Много лечители черпеха и от женския, и от мъжкия принцип. Това им даваше по-голяма сила. Пак чу сардоничния смях.

— Само че ако животът на лечителя е труден, още по-тежко е на човека, който се е свързал с него. Мъжът първо трябва да мисли за стопанката си. Би било трудно да напуснеш посред нощ някоя като Серенио, например, за да се грижиш за някой болен, а освен това се изискват дълги периоди на въздържание…

Шамуд се наклони напред, говорейки като мъж с мъж и с блясък в окото при мисълта за жена, хубава като Серенио. Джондалар разтърси глава от объркване. После с едно помръдване на раменете мъжествеността придоби различен характер. Характер, който изключваше нея самата.

— … и не зная дали би ми било приятно да я оставя сама, когато наоколо има толкова много ненаситни мъже.

Шамуд беше жена, но жена, която никога не би била привлечена към него или той към нея, освен като приятел. Наистина силата на лечителя идваше от принципа на двата пола, но това беше принципът на жена с мъжки вкусове.

Шамуд се разсмя отново и в гласа нямаше и намек за пола му. Със спокойното изражение на човек, който търси разбиране от друг човек, старият лечител продължи:

— Кажи ми, Джондалар, какъв съм? С кого ще се обвържеш? Някои се опитаха по един или друг начин да установят някаква връзка, но това рядко продължаваше дълго. Даровете имат и обратна страна. Лечителят няма собствен облик, освен в по-широк смисъл. Собственото име се връща обратно, а Шамуд се самозаличава, за да приеме общата същност. Предимства има, ала обикновено женитбата не е между тях, Когато си млад, не винаги желаеш да бъдеш роден със съдбата си. Не е лесно да бъдеш различен. Може да не искаш да загубиш самоличността си. Но това няма значение — съдбата си е твоя. Няма друго място за човек, който носи същността и на мъжа, и на жената в едно тяло.

В умиращата светлина на огъня, гледайки въглените с нефокусирани очи, сякаш виждайки друго време и място, Шамуд изглеждаше древен като самата Земя. Джондалар стана да вземе още няколко трески и пак разпали огъня. Щом пламъците се вдигнаха, лечителят се изправи и ироничният му поглед се върна.

— Това беше много отдавна и имаше известни… компенсации. Като например да откриеш таланта си и да натрупаш знания. Щом Майката призове някого да и служи, не всичко е саможертва.

— При Зеландонии не всички, които служат на Майката, знаят, когато млади, не всички като Шамуд. Аз някога мислех да служа на Дони. Не всички са призовани — каза Джондалар и Шамуд се удиви как той сви устни и смръщи вежди, издавайки горчивината, която още го мъчеше. Във високия рус мъж, който изглеждаше толкова надарен, имаше дълбоко скрити рани.

— Вярно, не всички, които могат да поискат, са призовани и не всички призовани имат еднакви таланти или склонности. Ако човек не е уверен, има начини да се открие, да се изпита неговата вяра и воля. Преди да бъде посветен, човек трябва да прекара известно време в самота. Това може да донесе просветление, но може и да научиш за себе си повече, отколкото би желал. Аз често съветвам хората, които мислят да постъпят на служба при Майката, да поживеят малко сами. Ако не можеш да го направиш, никога няма да успееш да издържиш по-суровите изпитания.

— Какви изпитания? — никога по-рано Шамуд не бе бил толкова искрен с него и Джондалар беше като хипнотизирай.

— Периоди на въздържание, когато трябва да се откажем от всички Удоволствия, периоди на мълчание, когато не трябва да говорим на никого. Периоди на пост, периоди, когато отпъждаме съня толкова дълго, колкото можем. Има и други. Научаваме се да използваме тези методи, за да търсим отговори, откровения от Майката, особено, когато се упражняваме. След време човек се научава да предизвиква необходимото състояние по желание, макар че от време на време има смисъл да продължи да използва изпитанията.

Възцари се дълга тишина. Шамуд бе съумял да насочи разговора към истинския въпрос, към отговорите, които Джондалар желаеше. Трябваше само да попита.

— Ти знаеш какво е нужда. Шамуд ще каже ли какво значи… всичко това? — Джондалар махна с ръка в неясен всеобхващащ жест.

— Да. Зная какво искаш. Ти се тревожиш за брат си след това, което се случи тази вечер, и в по-широк смисъл за него и Джетамио, и за себе си — Джондалар кимна. — Нищо не е сигурно… нали знаеш? — Джондалар пак кимна. Шамуд го изучаваше, опитвайки се да определи колко да му разкрие. Сетне старото лице се обърна към пламъците и в очите му пак се появи оня нефокусиран поглед. Младият мъж се усети отдалечен, сякаш между двамата се бе появило огромно пространство, въпреки че никой не бе помръднал.

— Твоята любов към брат ти е много силна — в гласа имаше някакво призрачно, празно ехо, резонанс не от този свят. — Ти се тревожиш, че тя е много силна и се боиш, че водиш неговия живот, а не своя собствен. Бъркаш. Той те води там, където ти трябва да отидеш, но сам не би отишъл. Ти следваш собствената си съдба, не неговата. Вие вървите заедно само за малко. Твоята сила е от различен характер. Имаш голяма мощ, когато нуждата ти е голяма. Почувствах, че имаш нужда от мен заради брат си, още преди да намерим кървавата му риза на ствола, който бе изпратен за мен.

— Аз не съм изпращал ствола. Това беше случайност, късмет.

— Това, че почувствах нуждата ти, не беше случайност. И други са я почувствали. На теб не може да ти се откаже. Дори Майката не би ти отказала. Това е твоят дар. Но внимавай с даровете на Майката. С тях ти и ставаш длъжник. При толкова силен дар като твоя Тя трябва да е предназначила нещо за теб. Нищо не се дава без ответни задължения. Дори Нейният дар на Удоволствието не е просто щедрост. В него има цел, независимо дали я знаем или не…

Запомни: ти следваш целта на Майката. Няма нужда тя да те призовава, ти си роден с тази съдба. Но ти ще бъдеш изпитван. Ще причиняваш болка и ще страдаш за това… Очите на младия мъж се отвориха широко от изненада.

— … Ти ще бъдеш наранен. Ще търсиш изява и ще намираш осуетяване, ще търсиш сигурност и ще намираш само нерешителност. Но има компенсации. Ти си силно надарен в тялото и ума, имаш специални умения, уникални таланти и ти е дадена повече от обичайната чувствителност. Твоята досада е резултат от твоите възможности. На теб е дадено твърде много. Трябва да се учиш от своите изпитания.

Запомни добре и това: да служиш на Майката не е само жертва. Ти ще намериш това, което търсиш. Това е твоята съдба.

— Ами… Тонолан?

— Усещам раздяла, твоята съдба тръгва по друг път. Той трябва да следва своята собствена пътека. Той е любимец на Мудо.

Джондалар се намръщи. Зеландонии имаха подобна поговорка, но тя не означаваше непременно добър късмет. Говореше се, че Великата земя майка е ревнива към своите любимци и рано ги привиква при себе си. Той изчака, ала Шамуд не каза нищо повече. Не разбираше напълно всички тези „нужда“, „сила“ и „целта на Майката“. Тези, които служеха на Майката, често говореха със сянка на езика си, но звученето им не му харесваше.

Щом огънят съвсем загасна, Джондалар стана да си ходи. Той тръгна към укритията под навеса, но Шамуд не бе съвсем свършил.

— Не! Само не майката и детето… — изплака в тъмното молещият глас.

Изненадан, Джондалар усети, че мравки плъзват по гърба му. Зачуди се дали Толи и бебето и са опарени по-лошо, отколкото си мисли, и защо трепери, когато не му е студено.