Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

20

Айла зяпна мъжа. Не можа да се удържи, макар да знаеше, че е неучтиво. Едно нещо беше да го наблюдава, докато е в безсъзнание или спи, но когато бе напълно буден, имаше огромна разлика. Той имаше сини очи!

Знаеше, че нейните очи са сини — това бе една от отликите, за които непрекъснато и напомняха, а и често ги бе виждала отразени в някоя локва. Очите на хората от Клана бяха кафяви. Никога не бе виждала друг човек със сини очи, да не говорим пък за такова ярко синьо, че трудно можеше да повярва, че е истинско.

Тези очи я задържаха. Тя сякаш не бе способна да се помести, докато не откри, че трепери. После осъзна, че е гледала право в мъжа и кръвта се качи в лицето и, а тя разстроена откъсна погледа си от него. Да се втренчва така бе не само неучтиво. Една жена никога не трябваше да гледа право в един мъж, особено пък чужденец.

Айла погледна в земята, опитвайки се да си възвърне увереността. Какво ли си е помислил за мен! Но тя от толкова дълго време не бе била с хора, а и доколкото си спомняше, за пръв път виждаше някой от Другите! Искаше да го гледа. Искаше да напълни очите си, да пие гледката на друго човешко същество и то така необикновено. Но също тъй важно бе той да си мисли хубави неща за нея. Не желаеше да започне по неподходящ начин заради не подобаващото си любопитство.

— Съжалявам. Не исках да те смутя — рече той, чудейки се дали я е засегнал или е просто свенлива. Когато не получи отговор, се усмихна накриво и осъзна, че е говорил на Зеландонии. Мина на Мамутои, а когато и това не предизвика отговор, опита Шарамудои.

Тя му хвърляше тайни погледи така, както правеха жените, когато очакваха сигнал от мъжа да се приближат. Но той не правеше никакви жестове или поне не такива, че тя да ги разбере. Правеше само думи. Само че нито една от думите не приличаше на звуците, които правеха хората от Клана. Не бяха гърлени и отделни срички, а течаха заедно. Тя не можеше да определи докъде свършва едната и откъде започва другата. Гласът му имаше приятен, дълбок, боботещ тон, но той я объркваше. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че би трябвало да го разбира, а не можеше.

Продължи да чака сигнала му, докато чакането не започна да става неудобно. После си спомни, че в ранните си години с Клана се бе наложило Креб да я учи да говори правилно. Той и бе казвал, че тя знаела да прави само звуци и че се чудел дали Другите не общуват по този начин. Никакви знаци ли не знае този мъж? Когато най-накрая осъзна, че той не възнамерява да и даде сигнал, разбра, че трябва да намери някакъв друг начин да общува с него, дори и само за да бъде сигурна, че ще вземе приготвеното за него лекарство.

Джондалар беше в недоумение. Нищо от това, което говореше, не предизвикваше и най-малката реакция у нея. Зачуди се дали пък не е глуха, но си спомни колко бързо се бе обърнала да го погледне, когато за пръв път и бе заговорил. Каква странна жена, помисли той и се почувства неловко. Чудя се къде ли са останалите от нейните хора. Огледа малката пещера, видя сламеножълтата кобила и червеникавокафявото и жребче и бе поразен от друга мисъл. Какво правеше този кон в пещерата? И защо позволи на жената да му акушира? Не бе виждал досега кон да ражда, дори и на открито. Да не би тази жена да притежава някаква особена сила?

Цялата работа започваше да придобива нереалността на съня, но той не мислеше, че сънува. Може би е по-лошо. Може би тя е донии, която е дошла за теб, Джондалар, помисли си той и потръпна, защото съвсем не бе уверен, че тя е благонамерен дух, ако изобщо е дух. Почувства облекчение, когато, макар и колебливо, тя се отмести към огъня.

Тя се държеше свенливо. Движеше се, като че ли не искаше той да я вижда, напомняше му за, за нещо. Дрехата и също беше твърде странна. Изглеждаше просто като обезкосмена кожа, увита около нея и превързана с ремък. Къде ли беше виждал по-рано нещо подобно? Не можеше да си спомни.

Беше направила нещо интересно с косата си. По цялата и глава тя бе разделена на правилни участъци и сплетена в плитки. И преди това бе виждал сплетени коси, макар никога не на плитки като нейните. Не бе непривлекателно, но бе необичайно. Първия път, когато я бе погледнал, му се бе видяла съвсем хубавка. Изглеждаше млада — в очите и се четеше невинност — но доколкото можеше да прецени при тази безформена дреха, имаше тяло на зряла жена. Изглежда отбягваше изпитателния му поглед. Защо, зачуди се той. Започваше да се заинтригува, тя беше една странна загадка.

Не бе усетил, че е гладен, докато не подуши хранителния бульон, който тя му донесе. Опита се да седне, но острата болка в дясното бедро го накара да осъзнае, че бе получил и други наранявания. Болеше го цялото тяло. Сетне за пръв път се зачуди къде е и как е попаднал тук. Изведнъж си спомни как Тонолан бе влязъл в каньона… рева… и най-огромния пещерен лъв, който някога бе виждал.

— Тонолан! — викна той и панически заоглежда пещерата. — Къде е Тонолан?

Освен жената в пещерата нямаше никой друг. Стомахът му се сви. Знаеше, но не искаше да повярва. Може би Тонолан е в някоя друга пещера наблизо. Може би някой друг се грижи за него.

— Къде е брат ми? Къде е Тонолан?!

Тази дума звучеше познато на Айла. Беше същата, която той толкова често повтаряше с тревога в дълбините на съня си. Тя предположи, че пита за своя компаньон и наведе глава надолу, за да изрази уважението си към мъртвия млад човек.

— Къде е моят брат, жено? — ревна Джондалар, хвана ръцете и и я разтърси. — Къде е Тонолан?

Айла бе потресена от избухването му. Височината на гласа, гневът, чувството за безизходност, неконтролираните емоции, които можеше да долови в тона и да види в действията му, всичко това я объркваше. Мъжете от Клана никога не биха изразили емоциите си толкова открито. Можеха да изпитват също тъй силни чувства, но мъжествеността им се измерваше по самоконтрола.

В очите му обаче имаше мъка и от напрежението в раменете му и свиването на челюстите тя разбра, че той се бори с истината, която знае, но не желае да приеме. Хората, сред които бе израснала, общуваха не само със знаци с ръцете и жестове. Стойката, държанието, изражението, всичко придаваше смислови отсенки, които бяха част от техния речник. Свиването на един мускул можеше да отразява определен нюанс. Айла бе привикнала да разчита езика на тялото, а загубата на любим човек беше всеобща злочестина.

Нейните очи също предаваха чувствата и, говореха за нейната тъга, за нейната симпатия. Тя поклати глава и пак я сведе. Той не можеше повече да отрича пред себе си това, което знаеше. Пусна я и раменете му примирено се приведоха.

— Тонолан… Тонолан… защо ти трябваше да продължиш да пътуваш? О, Дони, защо? Защо взе брат ми? — викна със скован и напрегнат глас. Опита се да устои на връхлетялото го нещастие, да се отдаде на болката си, но никога досега не бе изпитвал такова дълбоко отчаяние. — Защо трябваше да го вземеш и да ме оставиш без никого? Знаеш, че той беше единственият човек, когото някога съм обичал. Велика Майко. Той ми беше брат. Тонолан… Тонолан…

Айла разбираше скръбта. Опустошителното и действие не и бе спестено и по симпатия я заболя за него, поиска и се да го утеши. Без да разбере как е станало, тя видя, че държи мъжа и се люлее с него, докато той отново и отново извиква името в терзанието си. Не познаваше тази жена, но тя бе човек и му съчувстваше. Бе забелязала нуждата му и бе откликнала.

Когато се облегна на нея, усети как в недрата му се надига вълна и подобно на скритите в един вулкан сили, веднъж освободена, вече не може да бъде задържана. Изплака силно и тялото му се разтресе в конвулсивни спазми. Силни викове се заизтръгваха от гърлото му и всеки накъсан дъх му костваше агонизиращо усилие.

От дете не си бе позволявал да се отпусне така изцяло. Не бе в природата му да показва най-скритите си чувства. Те бяха твърде силни и той отрано се бе научил да ги сдържа, но предизвиканото от Тонолановата смърт избухване разкри не зарасналите ръбци на дълбоко погребани спомени.

Серенио беше права. За повечето хора, неговата любов бе твърде голяма, за да може да се понесе. Отприщеният му гняв не можеше да бъде сдържан, докато не изминеше пътя си. Докато растеше, веднъж бе предизвикал такива поразии, като бе излял справедливия си гняв, че тежко бе наранил един човек. Всичките му емоции бяха прекалено силни. Дори майка му се бе видяла принудена да наложи известна дистанция между себе си и него и го бе следила с мълчалива симпатия, когато приятелите му се отдръпваха, защото той се вкопчваше твърде яростно, обичаше прекалено силно, изискваше твърде много от тях. Беше забелязала подобни черти у мъжа, с когото някога бе била свързана и в чието огнище бе роден Джондалар. Изглежда единствено по-малкият му брат бе в състояние да овладее любовта му, да я приеме с лекота и да отразява със смях предизвикваните от нея напрежения.

Когато вече не можеше да го сдържа и цялата Пещера се надигна, майка му го изпрати да живее с Даланар. Решението беше мъдро. Когато се върна, Джондалар не само бе изучил занаята си, но и се бе научил да контролира емоциите си и бе израснал като висок, мускулест, забележително хубав мъж с изключителни очи и едно неосъзнавано очарование, отразяващо неговата дълбока натура. Жените по-специално усещаха, че в него има повече, отколкото той дава да се види. Той се превърна в неустоимо предизвикателство, но никоя не можа да го спечели. Колкото и дълбоко да успееха да проникнат, не можеха да досегнат най-скритите му чувства. Колкото и много да успееха да вземат, той имаше още за даване. Бързо се научи с коя докъде да стига, но за него връзките му бяха повърхностни и незадоволителни. Единствената жена в неговия живот, която можеше да му бъде равна, се отдаде на друго призвание. Във всеки случай двамата нямаше да си съответстват.

Мъката му бе също тъй дълбока като цялата му натура, но младата жена, която го държеше, бе познала не по-малка мъка. Тя бе загубила всичко — и то неведнъж, бе почувствала студения дъх на света на духовете — и то неведнъж и все пак бе устояла. Тя почувства, че страстният му изблик е нещо повече от оплакването на една обикновена горест, и, поучена от собствените си загуби, прекрати неговите.

Когато разтърсващите му вопли стихнаха, откри, че докато го е държана, тихо му е напявала. С напяването си беше успокоявала и приспивала Уба, дъщерята на Иза. Беше виждала сина си да затваря очи при този звук, беше приспивала собствената си мъка и самота със същата монотонна приспивна мелодия. Бе направила това, което трябваше. Изразходван и изтощен, накрая той се отпусна. Лежеше по гръб с обърната настрани глава и гледаше каменните стени на пещерата. Когато обърна главата му, за да измие сълзите му със студена вода, той затвори очи. Не желаеше или не можеше да я гледа. Скоро тялото му се отпусна и тя разбра, че е заспал.

Отиде да види как Уини се оправя с новороденото си жребче, сетне излезе навън. Чувстваше се изцедена, но освежена. Застана на далечния край на площадката, погледна към долината и си припомни тревожното пътуване с мъжа на носилката и трескавата си надежда, че няма да умре. Тази мисъл я изнерви. Усети повече от всякога, че мъжът трябва да живее. Върна се бързо в пещерата и се увери, че той още диша. Пак сложи студената супа на огъня — повече се бе нуждал от друг вид подкрепа — провери дали лекарствата са приготвени за събуждането му и тихо седна на рунтавата кожа до него.

Не можеше да му се нагледа и изучаваше лицето му като че ли се опитваше наведнъж да навакса за всички тези години, когато бе жадувала да види друг човек. Сега, след като част от необичайността на лицето му бе изчезнала, го виждаше повече като цяло, а не като отделни черти. Искаше и се да го докосне, да прекара пръст по челюстта и брадичката, да усети светлите му гладки вежди. Сетне нещо я порази.

Очите му бяха пуснали вода! Тя бе изтрила влага от лицето му, рамото му още бе мокро от нея. Значи не съм само аз, помисли. Нито Креб, нито някой друг така и не можа да разбере защо, когато съм тъжна, от очите ми излиза вода. Креб мислеше, че очите ми са слаби. Но очите на мъжа пуснаха вода, когато той страдаше. Сигурно очите на всички Други пускат вода.

Продължилото цяло нощ бдение на Айла и интензивните и емоционални реакции най-накрая поискаха своето. Въпреки че бе още следобед, тя заспа на кожата до мъжа. Джондалар се събуди на смрачаване. Беше жаден и искаше да пие нещо, но не желаеше да буди жената. Чуваше звуците от кобилата и нейното новородено, но различаваше единствено жълтеникавата и козина, докато тя лежеше близо до стената от другата страна на входа на пещерата.

После погледна жената. Тя лежеше по гръб, главата и бе отвърната от него. Виждаше само линията на врата и челюстта и очертанията на носа и. Спомни си емоционалното си избухване и малко се смути, сетне си спомни какво го бе предизвикало. Болезненият спомен измести всички други чувства. Усети как очите му се напълват със сълзи и силно ги стисна. Опита се да не мисли за Тонолан, опита се да не мисли за нищо. Скоро успя и не се събуди чак до среднощ, когато стоновете му разбудиха и Айла.

Беше тъмно, огънят бе угаснал. Айла намери опипом огнището, взе прахан и подпалки от мястото, където държеше припасите си, взе и огнения камък и кремъка.

Треската на Джондалар пак се бе усилила, но той бе в съзнание. Във всеки случай си помисли, че е дремал. Не можеше да повярва, че жената е направила огън толкова бързо. Когато се бе събудил, не бе забелязал дори блещукането на жарава.

Тя донесе на мъжа студения чай от върбова кора, който бе приготвила по-рано. Той се надигна на лакът, за да стигне до чашата и, макар че бе горчив, го изпи, защото бе много жаден. Разпозна вкуса — изглежда всеки знаеше за какво се използва върбовата кора — но му се искаше да пийне чиста вода. Изпитваше и нужда да уринира, ала не знаеше как да и съобщи. Вдигна чашата, в която бе имало върбов чай, обърна я да покаже, че е празна и я поднесе до устните си.

Тя моментално разбра, взе мяха, напълни чашата и я остави до него. Водата утоли жаждата му, но задълбочи другия му проблем и той започна неловко да се извива. Движенията му накараха младата жена да проумее нуждата му. Извади една пръчка от огъня за факла и отиде към складовата част от пещерата. Търсеше някаква съдина, но покрай това намери и други полезни предмети.

Беше правила каменни лампи, изчегъртвайки плитка ямичка в камъка, където да стои стопената мазнина и фитилът от мъх, но не ги бе използвала много. Огънят обикновено и осигуряваше достатъчно светлина. Взе една лампа, намери фитилите от мъх и се огледа за мехурите с претопена мазнина. Когато до тях видя празен мехур, взе и него.

Постави пълния мехур близо до огъня, за да омекне и подаде празния на Джондалар — но не можа да му обясни за какво му е. Разпъна отвора и посочи вътре. Той я погледна озадачено. Нямаше как. Дръпна настрани завивката му и когато се пресегна между бедрата му с отворения мехур, той бързо схвана идеята и го взе.

Когато пусна струята, се почувства странно да лежи по гръб, вместо да е изправен. Айла забеляза неудобството му и отиде до огъня да напълни лампата, като се усмихна на себе си. По-рано не е бил раняван, помисли, поне не тъй лошо, че да не може да ходи. Той и се усмихна малко свенливо, когато тя взе мехура и излезе да го изпразни. Върна му го да го използва при нужда, сетне допълни лампата с мазнина и запали фитилчето. Занесе я до леглото и дръпна покривката от краката му.

Макар че го болеше, той се опита да приседне, за да види. Тя му помогна да се изправи. Когато видя драскотините по гърдите и ръцете си, той разбра защо го болеше повече отдясно, но бе по-загрижен от дълбоката болка в крака си. Удиви се колко изкусна е жената. С един чай от върбова кора не се ставаше лечител.

Когато тя отстрани окървавената зарасличева лапа, той се разтревожи още повече. Светлината от лампата не можеше да се сравни със слънчевата, но не оставяше съмнения, че нараняването му е сериозно. Кракът му бе подпухнал, посинял и силно възпален. Взря се по-отблизо и му се стори, че различава възелчета, които придържат плътта му. Не бе изкушен в лечебното изкуство. Доскоро не бе по-заинтересован от повечето здрави млади мъже, но дали някой Зеландони някога е зашивал и завързвал някого?

Наблюдаваше внимателно как тя приготвя нова лапа, този път от листа. Искаше да я попита от какво са листата, да поговори с нея и да се опита да прецени умението и. Ала тя не знаеше никой от познатите му езици. Как би могла да бъде лечител, ако не говори? Изглеждаше обаче, че тя знае какво върши и каквото и да бе това, което сложи на раната, то облекчи болката.

Отпусна се, какво друго би могъл да стори, и загледа как тя изтрива с успокояващ разтвор гърдите и ръцете му. Чак когато разви ивицата мека кожа, която придържаше компреса, разбра, че главата му е била контузена. Вдигна ръка, напипа подутината и болезненото място, преди тя да увие новия компрес.

Тя се върна до огъня, за да затопли супата. Той я наблюдаваше, опитвайки се да я прецени. „Това мирише добре“, рече той, когато миризмата на месо достигна до ноздрите му.

Гласът му звучеше някак не на място. Не бе сигурен защо, но не бе само от увереността, че няма да бъде разбран. Когато за пръв път бе срещнал Шарамудои, нито той, нито те разбираха и дума от езика на другия, но все пак това бяха езици — незабавна, и словоохотлива реч — сякаш всеки се стремеше да размени думи, които могат да наченат процеса на общуването. Тази жена не правеше никакъв опит да започне взаимна размяна на думи и отговаряше на усилията му само с озадачени погледи. Изглежда тя не само не разбираше езиците, които той знаеше, но и нямаше никакво желание да общува.

Не, помисли той. Не е съвсем така. Бяха общували. Когато поиска, тя му даде вода, даде му мехур, за да се облекчи, макар той да не знаеше как е разбрала, че изпитва нужда. Не бе размишлявал специално за общуването им, когато се бе отдал на мъката си. Болката беше прекалено тясна, но се бе усетил и го бе включил в размислите си за нея.

— Зная, че не можеш да ме разбереш — каза той почти боязливо. Не бе съвсем сигурен какво да и каже, но усещаше нужда да каже нещо. Веднъж започнал, думите заизлизаха с лекота. — Коя си ти? Къде са останалите ти хора? — не можеше да види много отвъд кръга, осветен от огъня и лампата, но досега не бе забелязал нито други хора, нито някакви следи от тях. — Защо не искаш да говориш?

Тя го погледна, но нищо не рече.

В ума му започна да се оформя странна мисъл. Припомни си как бе стоял в тъмното край огъня с един лечител и се сети какво разправяше Шамуд за някои изпитания, на които е трябвало да се подлагат Тези, които служат на Майката. Не говореше ли за прекарване на определено време в самота? За периоди на мълчание, когато с никого не трябва да разговарят? За периоди на въздържание и пост?

— Нали живееш сама тук?

Айла му хвърли един поглед и с изненада забеляза, че на лицето му е изписано учудване, сякаш я виждаше за пръв път. По неизвестни причини това я накара отново да осъзнае невежливостта си и тя бързо сведе поглед към бульона. Във всеки случай той изглежда не я възприемаше като недискретна. Оглеждаше пещерата и и правеше своите устни звуци. Напълни една купа, седна пред него с нея и сведе глава, опитвайки се да му даде възможност да я потупа по рамото и да удостовери нейното присъствие. Не усети потупване, а когато вдигна очи, видя, че той я гледа въпросително и приказва своите думи.

Той не знае! Той не вижда за какво го моля. Мисля, че той, изобщо не знае никакви сигнали. С внезапно прозрение и хрумна друга мисъл, как ще общуваме, ако той не вижда моите сигнали, а аз не знам думите му?

Бе шокирана, като си припомни как Креб се бе опитвал да я научи да говори, а тя не знаеше, че той говори с ръцете си. Не знаеше, че хората могат да говорят с ръцете си, тя бе говорила само със звуци! Но след това бе говорила езика на Клана толкова дълго, че не си спомняше значението на думите.

Само че аз вече не съм жена от Клана. Аз съм мъртва. Проклеха ме. Никога няма да мога да се върна обратно. Сега трябва да живея с Другите и трябва да говоря като тях. Трябва отново да се науча да разбирам думите и трябва да се науча да ги произнасям, иначе никога няма да ме разберат. Даже и да бях намерила цял Клан от Другите, нямаше да мога да им приказвам, а те не биха разбрали какво им говоря. Дали заради това моят тотем ме накара да остана? Докато не бъде доведен този мъж? Тъй че да може пак да ме научи да говоря? Тя потръпна от усещане за студ, макар да не бе имало никакво течение.

Джондалар се бе развихрил и задаваше въпроси, на които не очакваше отговор, просто за да се слуша как приказва. От страна на жената нямаше никаква реакция и той си помисли, че знае причината. Изпита увереност, че тя или се упражнява да стане, или е в служба на Майката. Това отговаряше на толкова много въпросителни: целебните и умения, властта и над коня, защо живееше сама и не му приказваше, може би дори на това как го бе открила и докарала в пещерата. Чудеше се къде се намира, но в момента това не бе важно. Имаше късмет, че е оцелял. Бе загрижен обаче от нещо друго, което бе казал Шамуд.

Сега проумяваше, че ако бе обърнал внимание на стария белокос лечител, щеше да разбере, че Тонолан ще умре — но не му ли бе казано и че той следва брат си, защото Тонолан ще го заведе там, където иначе не би отишъл? Защо бе доведен тук?

Айла се опитваше да си припомни някакъв начин да започне да учи думите му и ето че се сети как бе започнал Креб — със звуците за име. Тя се стегна, погледна го право в очите, чукна се в гърдите и каза: „Айла“.

Джондалар се ококори.

— Значи най-накрая реши да говориш? Това твоето име ли беше? — той я посочи. — Кажи го пак.

— Айла.

Имаше странен акцент. Двете срички на думата бяха като отсечени, вътрешните звуци идваха нейде дълбоко от гърлото и, сякаш ги преглъщаше. Беше чувал много езици, но в нито един от тях нямаше такъв род звуци, каквито тя издаваше. Той не можеше да ги произнесе много добре, но се опита да направи каквото бе по силите му: „Ааай-лах“.

Тя едва разпозна името си в звуците, които той направи. На някои хора в Клана също им бе много трудно, но никой не го произнасяше като него. Той свързваше звуците заедно и променяше тона така, че при първата сричка се извисяваше, а при втората падаше. Изобщо не можеше да си спомни да е чувала името си по този начин, и все пак и се струваше вярно. Тя го посочи и се наведе напред в очакване.

— Джондалар — каза той, — Името ми е Джондалар от Зеландонии.

Това бе прекалено много, тя не можеше да го схване. Поклати глава и пак го посочи. Той видя, че е объркана.

— Джондалар — рече и повтори по-бавно: „Джондалар“.

Айла се напъна да накара устата си да работи по същия начин.

— Дух-да — по-точно от това не успя.

Той разбра, че и е трудно да прави точните звуци, но много се старае. Зачуди се дали няма някаква деформация на устата, която да и пречи да говори. Дали заради това не приказваше? Защото не можеше? Повтори името си бавно, като произнасяше всеки звук толкова ясно, колкото можеше, сякаш говореше на дете или на човек, комуто не достига интелигентност.

— Джон-да-лар… Джоннн-даа-ларрр.

— Дон-да-лах — опита пак тя.

— Много по-добре! — рече той с одобрително кимване и се усмихна. Този път тя наистина се бе постарала. Вече не бе сигурен дали неговото заключение, че тя се упражнява да служи на Майката, е правилно. Не му се виждаше достатъчно умна. Продължи да се усмихва и да кима.

Той прави щастливото лице! Никой друг в Клана не можеше да се усмихва така, освен Дърк. За нея пък беше нещо съвсем естествено, а сега и той го прави.

Изненаданото и изражение бе така забавно, че Джондалар трябваше да сподави едно изхихикване, но усмивката му се разшири и очите му весело заблестяха. Усещането бе заразително. Крайчетата на Айлините устни се извиха нагоре и когато неговото ответно ухилване я окуражи, тя му отвърна с широка доволна усмивка.

— О, жено — рече Джондалар. — Ти може и да не говориш много, но си прекрасна, когато се усмихнеш! — Мъжкото у него започна да я вижда като жена, като много привлекателна жена и той я погледна както си следваше.

Нещо бе различно. Усмивката още си стоеше, но очите му. Айла забеляза, че на светлината на огъня очите му станаха тъмновиолетови и в тях се криеше нещо повече от забавление. Тя не знаеше какво има в погледа му, но тялото и знаеше. То разпозна поканата и отговори със същото гъделичкащо, потъващо усещане дълбоко вътре в нея, каквото бе изпитала, когато бе наблюдавала Уини и червеникавокафявия кон. Очите му бяха тъй завладяващи, че тя трябваше да отметне глава, за да се насили да погледне встрани. Помота се малко, оправяйки покривката на леглото му, сетне взе купата и стана, като избягваше погледа му.

— Струва ми се, че си свенлива — каза Джондалар и смекчи интензивността на погледа си. Тя му напомняше за една млада жена пред Първия обряд. Усети добронамереното, но силно желание, което винаги бе изпитвал към младите жени по време на тази церемония, и парещото опъване в слабините. А после и болката в дясното бедро.

— Всичко е наред — каза с крива усмивка. — И без друго не съм във форма за това.

Отпусна се назад на леглото, като отметна и разглади кожите, които тя бе използвала, за да му даде опора, и се усети изцеден. Тялото му го болеше, а като се сети за причината, го заболя още повече. Не искаше да си спомня и да мисли. Искаше да затвори очи и да забрави, да потъне в забвение, което да сложи край на болката му. Усети докосване по рамото и отвори очи. Айла му подаваше една чаша. Погълна течността и не след дълго усети, че болката се облекчава и го обзема отпуснатост. Знаеше, че това е предизвикано от напитката, която му бе дала, и и бе благодарен, но се чудеше откъде е разбрала от какво се нуждае, без да и каже и дума.

Айла бе видяла болезнената гримаса и знаеше колко тежки бяха нараняванията му. Тя бе опитна лечителка. Беше приготвила татула, преди още той да се събуди. Видя как бръчките на челото му се разглаждат и тялото му се отпуска, загаси лампата и огради огъня с камъни. Сложи рунтавата кожа, която използваше, до мъжа, но сънят бе далеко.

На светлината на оградения огън се примъкна до входа на пещерата и като чу мекото процвилване на Уини, отиде към нея. Стана и приятно, като видя кобилата да лежи на земята.

Странната миризма на мъжа в пещерата я бе изнервила след раждането. Щом се бе отпуснала достатъчно, та да легне, значи беше приела неговото присъствие. Айла седна до врата на Уини пред гърдите и, за да може да я погали и почеше около ушите. Жребчето, което лежеше близо до цицките на майка си, полюбопитства и навря муцунка между тях. Айла го погали и го почеса, после протегна пръсти. Усети засмукването, но то я пусна, като откри, че тя няма нищо за него. Майка му задоволи нуждата му да суче.

Бебето ти е чудесно, Уини, и ще порасне силно и здраво като теб. Сега си имаш някой като теб, а и аз си имам. Не мога да го повярвам. След всичкото това време вече не съм сама. Очите и неочаквано се напълниха със сълзи. Колко много, много луни минаха, откакто бях прокълната, откакто не съм виждала никого. Сега има някой тук. Мъж, Уини. Мъж от Другите и мисля, че ще остане жив. Изтри сълзите с опакото на ръката си. И неговите очи също правят вода и той ми се усмихна. И аз му се усмихнах. Аз съм една от Другите, точно както разправяше Креб. Иза ми каза да намеря своите, да си намеря стопанина. Уини! Той ли ми е стопанинът? За мен ли бе докаран тук? Моят тотем ли го докара?

Бебчо! Бебчо ми го даде! Той е бил избран, също както съм била избрана аз. Проверен и белязан от Бебчо, от пещерното лъвче, което моят тотем ми даде. Мъж, чийто тотем е Пещерният лъв, ще да е достатъчно силен за жена с тотем Пещерния лъв. Даже може да имам още бебета.

Айла се намръщи. Само че бебетата всъщност не се правят от тотемите. Знам, че Брод е заченал Дърк, когато е сложил органа си в мен. Мъжете заченат бебетата, не тотемите. Дон-да-лах е мъж.

Изведнъж Айла си помисли за органа му, втвърден от необходимостта да се освободи от водата, и си спомни объркващите му сини очи. Усети в себе си странна пулсация, която я накара да се чувства неспокойна. Защо изпитваше тези странни усещания? Бяха започнали, когато гледаше Уини и тъмнокафявия кон.

— Тъмнокафявият кон! И сега тя има тъмнокафяво жребче. Този жребец е заченал бебе в нея. Дон-да-лах може да зачене бебе в мен. Може да ми бъде еш.

Ами ако не ме иска? Иза казваше, че мъжете го правят, ако харесват някоя жена. Повечето мъже. Брод не ме харесваше. Не би ми било неприятно, ако Дон-да-лах. Изведнъж тя се изчерви. Аз съм толкова голяма и грозна! Защо ще поиска да прави това с мен? Защо ще ме иска за еш? Той може да си има стопанка. Ами ако поиска да си тръгне?

Не може да тръгне. Трябва да ме научи пак да правя думи. Дали ще остане, ако мога да разбирам думите му?

Аз ще ги науча. Ще науча всичките му думи. Тогава може би той ще остане, дори и да съм голяма и грозна. Не може да си тръгне сега. Толкова дълго бях сама.

Айла скочи почти панически и излезе от пещерата. Чернотата преминаваше в тъмно пурпурно, нощта почти бе свършила. Тя се загледа как силуетите на дърветата и познатите ориентири се появяват от мрака. Прииска и се пак да влезе в пещерата и да погледне мъжа, но се пребори с желанието си. После си помисли да му приготви нещо прясно за закуска и тръгна да вземе прашката.

Може би няма да му хареса, ако ловувам? Аз вече реших да не позволявам на никого да ме спира, спомни си тя, но не отиде за прашката. Вместо това слезе на брега, съблече наметалото си и си взе сутрешното плуване. То и подейства много добре и като че ли отми емоционалното и объркване. След пролетното наводнение любимото и място за риболов вече не съществуваше, но тя бе открила друго малко по-надолу по течението и сега се насочи натам.

Джондалар се събуди от миризмата на готвено, която му припомни, че е изгладнял. Използва мехура да изпразни свря и успя да се привдигне, за да може да хвърли един поглед наоколо. Жената бе излязла, а също кобилата и жребчето и, но мястото, което те заемаха, бе единственото друго място в пещерата, което донякъде напомняше на място за спане, а и имаше само едно огнище. Жената живееше тук сама, като се изключат конете, а те не можеха да се смятат за хора.

Но тогава къде са нейните хора? Дали наблизо имаше други пещери? Дали не бяха на удължила се ловна експедиция? В мястото за складиране имаше предмети за пещерата, рошави и обезкосмени кожи, от стойките висяха растения, месото и храната бяха достатъчни за голяма Пещера. Нима всичко бе само за нея? Ако живееше сама, защо имаше нужда от толкова много? И кой го бе пренесъл тук? Може би нейните хора го бяха донесли и го бяха оставили с нея.

Така ще да е! Тя е тяхната зеландони и те са ме докарали в пещерата и за да се погрижи за мен. Тя е твърде млада за това, поне изглежда млада, но е компетентна. Без съмнение. Вероятно е дошла тук, за да се подложи на някакво изпитание, да развие някое специално умение — може би с животните — и нейните хора са ме намерили. Не е имало никой друг и тя им е позволила да ме оставят тук. Трябва да е много могъща зеландони, за да има такъв контрол над животните.

Айла влезе в пещерата, носейки изсъхналия и избледнял поднос от тазова кост с голяма, прясно опечена пъстърва на него. Усмихна му се, учудена, че го намира буден. Остави рибата долу и пренареди кожите и натъпканите със слама кожени възглавнички така, че той да може да седне по-удобно. За начало му даде чая от върбова кора, за да успокои треската и да облекчи болката. Постави подноса в скута му, излезе и се върна с купа сварено зърно, прясно обелени стъбла магарешки бодил и девесил и първите диви ягоди.

Джондалар бе достатъчно гладен, за да излапа каквото и да е, но след първите няколко хапки се позабави, за да се наслади на вкуса. Айла бе усвоила похватите на Иза, която използваше билките не само като лекарства, но и като подправки. И пъстървата, и зърното бяха подправени от умелата и ръка. Пресните стъбла бяха хрупкави и точно толкова нежни, колкото трябваше, а дивите ягоди, макар и само няколко, му поднесоха сладкия си дар без ничия друга помощ, освен помощта на слънцето. Беше впечатлен. Майка му бе призната за добър готвач и въпреки че подправките не бяха същите, той разбираше тънкостите на добре приготвената храна.

На Айла и стана приятно, че той отдели време да се наслади на храната. Когато привърши, му донесе чаша ментов чай и се приготви да смени превръзките му. Махна съвсем компреса от главата му. Отокът бе спаднал и единствено мястото малко го наболяваше. Драскотините по гърдите и ръцете му заздравяваха. Можеше да останат леки белези, но мускулатурата бе незасегната. Въпросът беше в крака. Щеше ли да заздравее както трябва? Щеше ли напълно да възстанови функциите си? Или частично? Или щеше да остане куц?

Отстрани лапата и с облекчение видя, че листата на дивото зеле бяха намалили възпалението, както се бе надявала. Имаше определено подобрение, макар че още не можеше да се каже до каква степен щеше да може да използва крака си. Изглежда завързването на раните със сухожилие вършеше работа. Като се имаше предвид увреждането, кракът бе много близо до първоначалната си форма, въпреки че щеше да остане голям белег и може би известна деформация. Тя бе напълно доволна.

Джондалар за пръв път можа да огледа крака си и не остана доволен. Кракът му изглеждаше много по-сериозно увреден, отколкото си бе въобразявал. При вида му той пребледня и няколко пъти тежко преглътна. Виждаше какво се е опитала да направи с възлите. Може би щеше да има някаква разлика, но се чудеше дали някога ще може пак да ходи.

Той я заговори и запита къде се е научила да лекува, без да очаква отговор. Тя разпозна името му, но нищо повече. Искаше да го помоли да я научи на значението на неговите думи, но не знаеше как. Разочарована, излезе да вземе дърва за огнището в пещерата. Жадуваше да се научи да говори, само че как изобщо можеха да започнат?

Той си мислеше за току-що изяденото ястие. Който и да я снабдяваше, тя бе добре запасена, но очевидно знаеше как да се погрижи за себе си. Ягодите, стъблата и пъстървата бяха пресни. Зърното обаче ще да е било събрано предишната есен, което означаваше излишък от зимния запас. Това говореше за добро планиране, без гладуване през късната зима или ранната пролет. Означаваше също, че областта сигурно е добре позната и затова обитавана от известно време. Имаше и други белези, че пещерата е използвана по-продължително: черните сажди около димния отвор и особено добре утъпкания под.

Беше добре обезпечена с покъщнина за пещерата и със сечива, но по-внимателното разглеждане показваше, че те изцяло са лишени от резба или украса и са по-скоро примитивни. Погледна дървената чаша, от която бе пил чай. Във всеки случай не е груба. Всъщност много добре направена. Била е издълбана от един чвор, ако се съди по формата на дървесните влакна. Като я огледа по-внимателно, на Джондалар му се стори, че чашата е била оформена така, че да се използват предимствата на формата, която структурата на дървото е предоставяла. Не беше трудно да си въобразиш муцунката на малко животинче в извивките и възлите. Дали го бе направила нарочно? Изкусна работа. Харесваше му повече от някои сечива с много по набиваща се в очите резба, които бе виждал.

Самата чаша бе дълбока, с разширяващ се навън ръб, симетрична и фино полирана. Дори отвътре нямаше издадени ръбове. Чворестото дърво се обработваше трудно. Да се направи тази чаша са отишли доста дни. Колкото повече се вглеждаше, толкова повече се уверяваше, че чашата несъмнено е майсторски изработен предмет, който лъжеше с нагледната си простота. На Мартона би и харесала, помисли той, като се сети за способността на майка си да придава приятен вид дори на най-обикновените съдове и кошници за храна. Тя имаше усет да вижда красотата дори в простите предмети.

Погледна нагоре, когато Айла донесе един наръч дърва, и поклати глава при вида на примитивната и кожена наметка. После забеляза възглавничката, на която бе лежал. Беше обезкосмена също като наметката и и не бе изрязана, за да и се придаде някаква форма, а бе увита около прясно сено и подпъхната в една плитка канавка. Издърпа единия и край да го изследва по-подробно. Самият, ръб бе малко по-твърд и няколко косъма още стояха, но кожата бе много гъвкава и мека като кадифе. И вътрешната, и твърдата външна повърхност заедно с козината бяха изстъргани, което обясняваше мекотата. Повече бе впечатлен обаче от необезкосмените кожи. Едно нещо бе да опъваш и дърпаш една изстъргана кожа, за да я направиш мека, а далеч по-трудно да обработиш кожа, която е изстъргана само отвътре. Обикновено необезкосмените кожи бяха по-твърди, но тези на леглото бяха също тъй гъвкави като обезкосмените.

При пипане му се струваха с нещо познати, но не можеше да се сети защо.

Предметите не са резбовани или украсени, мислеше той, но са направени наистина майсторски. Всички кожи бяха обработени с голямо умение и внимание. И все пак нито една не бе изрязана или оформена, нито пък бяха зашити или прикрепени една към друга. Нито един предмет не бе окичен със синци надиплен боядисан или украсен по какъвто и да било начин! И все пак тя бе снадила и зашила крака му. Имаше странни несъответствия, а жената бе истинска загадка.

Джондалар гледаше как Айла се приготвя да запали огън, но всъщност не внимаваше особено. Много пъти бе виждал как се пали огън. За малко се бе зачудил защо тя просто не донесе един въглен от огъня, на който бе сготвила яденето му, после предположи, че той е угаснал. Гледаше, без да вижда как жената насъбра бързо разгаряща се прахан, вдигна два камъка, удари ги един в друг и раздуха пламъка. Бе извършено тъй бързо, че огънят се разгоря здравата, преди той да проумее какво е направила.

— Велика Майко! Как успя да запалиш огъня толкова бързо? — смътно си спомни как посред нощ му се бе сторило, че много бързо е запалила огъня, но го бе отминал като измамно впечатление.

Айла се обърна при бурната му реакция с въпросително изражение.

— Как запали този огън? — попита пак той и приседна напред. — О, Дони! Тя не разбира и дума от това, което и казвам — и вдигна нагоре ръце.

— Знаеш ли изобщо какво си направила? Ела, Айла — рече той и и махна с ръка.

Тя незабавно отиде при него. За пръв път го виждаше да направи целенасочено движение с ръка. Беше много загрижен за нещо и тя се намръщи, като се концентрира върху думите му, желаейки да ги разбере.

— Как направи този огън? — отново понита той, произнасяйки думите бавно и внимателно, сякаш това щеше да и помогне да го разбере и посочи с ръка към огъня.

— Уг…? — тя направи плах опит да повтори последната дума. Имаше нещо важно. Тя трепереше от концентрация, опитвайки се да се накара да го разбира.

— Огън! Огън! Да, огън — викна той, като ръкомахаше към пламъците. — Имаш ли някаква представа какво може да означава толкова бързо да се пали огън?

— Угь?

— Да, като ей този тук — рече той и мушна с пръст въздуха към огнището. — Как го направи?

Тя стана, отиде до огнището и го посочи.

— Угь?

Той сподави една въздишка и полегна назад върху кожите, изведнъж разбрал, че се е опитал да я насили да разбере думи, които не знае.

— Съжалявам, Айла. Беше глупаво от моя страна. Как можеш да ми кажеш какво си направила, когато не знаеш какво те питам?

Напрежението бе отминало. Джондалар затвори очи с чувство за изтощение и разочарование, но Айла бе възбудена.

Тя имаше дума. Само една, но това беше началото. Сега как би могла да продължи? Как да му каже да я научи на повече думи, че трябва да научи повече?

— Дон-да-лах?

Той отвори очи. Тя пак посочи към огнището. — Угь?

— Огън? Да, това е огън — каза той и кимна утвърдително. После пак затвори очи, усещайки се уморен, малко глупав, загдето така се бе развълнувал, и изпита физическа и емоционална болка.

Не беше заинтересуван. Какво ли би могла да направи, за да го накара да разбере? Чувстваше се тъй разстроена, така ядосана, че не може да измисли начин да му предаде нуждата си. Опита Още веднъж.

— Дон-да-лах — изчака, докато той пак отвори очи. — Угъ…? — каза тя с надежда в очите.

Какво ли иска, помисли Джондалар и любопитството му се възбуди.

— Какво питаш за този огън, Айла? По наклона на раменете му и по израза на лицето му тя почувства, че той и задава въпрос. Обръщаше и внимание. Огледа се, опитвайки се да измисли начин да му каже, и видя дървата край огъня. Взе една пръчка, донесе я до него и я задържа със същия въпросителен израз.

Челото му озадачено се намръщи, а сетне се разглади, защото той помисли, че е почнал да разбира.

— Искаш думата за това ли? — понита той, зачуден на внезапния и интерес да научи езика му, когато по-рано като че ли изобщо не изпитваше никакво желание да говори. Да говори! Тя не разменяше езика си с неговия, тя се опитваше да говори! Възможно ли беше затова да е толкова мълчалива? Понеже не знаеше как да говори?

Той докосна пръчката в ръката и.

— Дърво — рече.

Насъбраният въздух шумно излезе от гърдите и, тя не знаеше, че е сдържала дъха си.

— Дъ…? — опита.

— Дърво — каза бавно той, подсилвайки движенията на устните си, за да го произнесе ясно.

— Дъъър — каза тя, като се опитваше да имитира движенията на устните му.

— Това беше по-добре, — кимна той.

Сърцето и биеше. Беше ли я разбрал. Тя трескаво се огледа за още нещо, за да не прекъснат. Погледът и се спря на чашата. Вдигна я и му я подаде.

— Опитваш се да ме накараш да те науча да говориш? Тя не разбра, тръсна глава и пак протегна чашата.

— Коя си ти, Айла? Откъде идваш? Как можеш да вършиш всичко, което вършиш, и да не знаеш да говориш? Ти си една загадка, но ако ми се иска да науча за теб, мисля, че ще трябва да те науча да говориш.

Тя седна на рунтавата кожа до него в тревожно очакване, като все още държеше чашата. Боеше се, че при всички тези думи, които казваше, той може да забрави думата, за която го питаше. Още веднъж му подаде чашата.

— Какво искаш — „пия“ или „чаша“? Май няма значение — докосна съда, който тя държеше. — Чаша.

— Шахх — отвърна тя и се усмихна с облекчение. Джондалар продължи да разработва идеята. Пресегна се към мяха с прясна вода, който тя му бе оставила, и наля малко в чашата.

— Вода.

— Ухддах.

— Опитай пак. Вода — окуражи я той.

— Вуу-дах.

Джондалар кимна, вдигна чашата към устните ей и отпи една глътка.

— Пия — рече. — Пия вода.

— Ффия — отвърна тя съвсем ясно, като се изключи, че някакси преглъщаше думата. — Ффия вуудах.