Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

19

Пролетта в долината бе като пищно избухване на цветовете, над които доминираше свежата зеленина, но едно по-ранно затопляне бе изплашило Айла и бе потиснало обичайния и ентусиазъм към новия сезон. След късното си начало зимата бе тежка и с повече от нормалните снеговалежи. Ранните пролетни наводнения влачеха ледовете с бушуваща ярост.

Промъкнал се през тясното ждрело, пороят се блъсна в издадената стена с такава сила, че разтърси пещерата. Нивото на водата стигна почти до площадката. Айла бе загрижена за Уини. Ако се наложеше, тя би могла да издраска до степта, но за една кобила, особено в тъй напреднала бременност, наклонът беше прекалено стръмен. Младата жена прекара няколко тревожни дни да наблюдава как кипящият поток пропълзява нагоре при сблъсъка си със стената, после се завихря обратно и завива около нейния край. По-долу половината долина бе потънала под водата и храстите край нормалното русло на малката рекичка бяха напълно изкоренени.

По време на най-силното буйство на наводнението Айла подскочи от уплаха, събудена посред нощ от приглушен гръмоподобен трясък, дошъл изотдолу. Тя се вцепени. Разбра причината, чак когато водите спаднаха. Блъсването на една голяма канара в стената бе предизвикало ударна вълна в скалата на пещерата. От удара се бе отчупил къс от скалната бариера и сега един голям отломък от стената лежеше пряко потока.

Тъй като трябваше да намери нов път около препятствието, потокът промени курса си. Проломът в стената предлагаше удобна заобикалка, но стесняваше брега. Голяма част от натрупаните кости, плавей и камъни бе отмита от водата.

Самата канара, която изглеждаше да е изградена от същата скала като ждрелото, си намери място недалеч от стената.

И все пак при всичкото пренареждане на камъни и изкореняване на дървета и храсти загинаха само най-слабите. Повечето от многогодишната растителност покара от здравите корени и новите издънки запълниха всички свободни ниши. Растенията бързо скриха пресните белези по оголената скала и почвата и им придадоха илюзорна дълготрайност. Не след дълго промененият пейзаж започна да изглежда като че ли винаги е бил такъв.

Айла се приспособи към промените. Тя намери замяна на всеки голям камък или парче плавей, който използваше за нещо по-специално. Но случката остави върху нея своя отпечатък. Нейната пещера и долината загубиха своята сигурност. Всяка пролет тя минаваше през период на нерешителност — доколкото смяташе да напусне долината и да продължи своето дирене на Другите, това трябваше да стане през пролетта. Трябваше да си остави време за пътуване и за търсене на друго място, където да отседне през зимата, ако не намери никого.

Тази пролет решението се оказа по-трудно от всякога. След болестта си тя се боеше да не бъде изненадана в късната есен или ранната зима, но пещерата вече не и се виждаше толкова безопасна, колкото по-рано. Болестта не само бе изострила усещането и за опасностите на самотния живот, но и я бе накарала да осъзнае колко и липсва човешкото общуване. Даже след като нейните четириноги приятели се върнаха, те не запълниха празнината по същия начин. Бяха топли и отзивчиви, но тя можеше да общува с тях само повърхностно. Не можеше да споделя идеи или да предаде опита си, не можеше да разкаже някоя случка или да изрази учудването си от ново откритие или постижение и в отговор да получи разбиращ поглед. Нямаше кой да облекчи страховете и или да я подкрепи в тъгата и. Само че колко от своята независимост и свобода бе готова да размени за сигурност и общуване?

Не бе осъзнавала напълно колко ограничен е нейният живот, докато не бе вкусила свободата. Обичаше да взима свои собствени решения, а не знаеше нищо за хората, от които беше родена, нищо от станалото, преди да бъде осиновена от Клана. Не знаеше колко ще искат Другите, знаеше само, че има някои неща, от които не желае да се откаже. Например Уини. Не възнамеряваше за втори път да се отказва от коня. Не знаеше дали ще поиска да се откаже от лова, а още повече какво ще стане, ако те не и позволят да се смее?

Това бе по-сериозен въпрос и макар тя да се опитваше да не си го признае, правеше всички останали да изглеждат незначителни. Ами ако намери някои Други, а те въобще не я поискат? Някой Клан на Другите би могъл да не иска да приеме жена, която настоява да общува с един кон или иска да ловува, или да се смее, ала какво би станало, ако я отхвърлят дори и да се съгласи да се откаже от всичко? Докато не ги намереше, щеше да се надява. Но ако и се наложеше да живее сама цял живот?

Тези мисли я гнетяха, откакто снегът започна да се топи, и тя почувства облекчение, че обстоятелствата отлагат вземането на решението. Не можеше да отведе Уини от познатата долина, преди да роди. Знаеше, че конете обикновено раждат напролет. Лечителката, която бе стаена в нея и която бе помагала при много човешки раждания, за да знае, че това може да се случи по всяко време, внимателно следеше кобилата. Не правеше никакви ловни излази, но често яздеше за упражнение.

* * *

— Мисля, че сме отминали този лагер Мамутои, Тонолан. Изглежда сме много на изток — рече Джондалар. Вървяха по дирите на едно стадо гигантски елени, за да попълнят започналите да се привършват запаси.

— Аз не… Виж! — двамата изведнъж бяха налетели на един самец с триметрова длановидни рога. Тонолан посочи плашливото животно. Чудейки се дали самецът подушва опасността, Джондалар очакваше да чуе дълбокия му предупредителен рев, но преди самецът да нададе тревога, една кошута се появи и се втурна право към тях. Тонолан хвърли копието с кремъчния връх, както бе научил от Мамутои — така, че широкото плоско острие да се плъзне между ребрата. Мерникът му бе точен, кошутата падна почти в краката им.

Преди още да обявят плячката си за своя откриха защо самецът бе толкова нервен и защо кошутата едва не се хвърли сама върху копието. Двамата напрегнато наблюдаваха как една пещерна лъвица се носи с големи скокове към тях. За миг хищникът изглеждаше объркан от падналата самка. Лъвицата не бе свикнала плячката и да пада мъртва, преди да я е атакувала. Тя обаче не се колеба дълго. Помириса животното, за да се убеди, че е мъртво, захапа го здраво за врата и като влачеше самката под себе си, я помъкна нанякъде. Тонолан беше възмутен.

— Тази лъвица открадна нашата плячка!

— Тази лъвица също дебнеше елена и ако си мисли, че тя го е убила, нямам намерение да споря с нея.

— Е, аз пък имам.

— Не ставай смешен — изсумтя Джондалар. — Не можеш да отнемеш един елен от пещерна лъвица.

— Няма да се откажа, без да съм опитал.

— Остави я, Тонолан. Можем да намерим друг елен — каза Джондалар и последва брат си, който бе тръгнал след лъвицата.

— Искам само да видя къде ще я отмъкне. Не мисля, че е стадна лъвица — досега останалите да са се нахвърлили върху елена. Мисля, че е скитница и че го влачи, за да го скрие от другите лъвове. Можем да видим къде ще го занесе. Рано или късно ще го остави и тогава ще можем да си вземем малко прясно месо.

— Не искам прясно месо от плячката на пещерен лъв.

— Това не е нейна плячка, а моя. Копието ми и досега е забито в тази самка.

Нямаше смисъл да се спори. Последваха лъвицата до един глух каньон, покрит с нападали от стените скали. Зачакаха и наблюдаваха, докато както бе предвидил Тонолан, лъвицата не излезе след малко. Тонолан тръгна към каньона.

— Тонолан, не слизай там! Не знаеш кога ще се върне тази лъвица.

— Искам само да си взема копието и може би малко от месото.

Тонолан се прехвърли през билото, като събори в каньона няколко нестабилни камъка. Джондалар го последва с нежелание.

* * *

Айла дотолкова бе привикнала с територията на изток от долината, че тя вече и бе омръзнала, особено, откакто не ловуваше. Дни наред времето беше сиво и дъждовно и когато топлото слънце озари сутрешните облаци, докато се приготви за езда, вече не можеше да понесе мисълта пак да обикаля същата земя.

Завърза товарните кошове и прътовете на шейната-носилка и поведе коня надолу по стръмната пътека и около по-късата страна на стената. Реши вместо да излезе в степта, да тръгне надолу по дългата долина. В края и — там, където потокът свърваше на юг — забеляза стръмния чакълест склон, който по-рано бе изкачвала, за да погледне на запад, но си помисли, че за коня той е твърде несигурен. Това обаче я подтикна да продължи нататък, за да види дали може да намери по-достъпен изход на запад. Докато яздеше на юг, се оглеждаше с жадно любопитство. Беше в нова територия и се чудеше защо досега не е яздила в тази посока. Високата стена отстъпи място на по-полегат склон. Когато видя един плитък брод, накара Уини да свърне и да пресече.

Теренът беше също като в откритите земи, обрасли с трева. Различаваше се само по някои детайли, но това го правеше интересен. Продължи да язди, докато не се озова в малко по-неравна местност с назъбени каньони и рязко отсечени високи скалисти плата. Бе стигнала по-далеч, отколкото бе възнамерявала да иде, и когато доближи един каньон, помисли, че трябва да се връща обратно. Сетне чу нещо, което смрази кръвта и и накара сърцето и да задумка: гръмотевичния рев на пещерен лъв и човешки писък.

Айла спря и усети как кръвта пулсира в ушите и. Беше изминало много време, откакто за последен път бе чула човешки звук, и въпреки това знаеше, че е Човешки, дори нещо повече. Знаеше, че принадлежи на нейния тип хора. Бе така зашеметена, че не можеше да мисли. Писъкът я призова — това беше вик за помощ. Но тя не можеше да се противопостави на пещерен лъв, нито пък да изложи Уини на опасност.

Конят долови силното и объркване и се насочи към каньона, въпреки че предаденият му чрез мускулите на Айла сигнал в най-добрия случай беше колеблив. Айла бавно доближи каньона, слезе на земята и погледна в него. Беше глух — в другия му край имаше само стена от трошляк. Чу ръмженето на пещерния лъв и видя червеникавата му грива. Сетне осъзна, че Уини не е нервна и разбра защо.

— Това е Бебчо! Уини, това е Бебчо!

Втурна се в каньона, забравила, че наблизо може да има и други пещерни лъвове, и без изобщо да мисли, че Бебчо вече не е нейният млад компаньон, а напълно пораснал лъв. Това беше Бебчо — нищо друго нямаше значение. От този пещерен лъв тя нямаше страх. Изкатери няколко назъбени скали към него. Той се обърна и и се озъби.

— Спри, Бебчо! — заповяда тя с жест и глас. Той спря само за миг, но тя вече беше до него и го буташе настрани, за да види жертвата му. Жената бе твърде позната и твърде уверена в себе си, за да и устои. Той се отмести, както бе правил винаги, когато по-рано тя бе стигала до плячката и бе поисквала да запази кожата или да вземе парче месо за себе си. А и не беше гладен. Беше се нахранил с гигантския елен, донесен от неговата лъвица. Беше атакувал, само за да защити територията си и после се бе поколебал. Хората не бяха негова плячка. Миризмата им приличаше прекалено много на миризмата на жената, която го бе отгледала — миризма едновременно на майка и на другар в лова.

Айла видя, че са двама. Коленичи да ги огледа. Като лечителка бе преди всичко загрижена, но освен това бе изумена и любопитна. Знаеше, че са мъже, макар да бяха първите мъже от Другите, които си спомняше да е виждала. Не бе успяла да си представи как изглежда един такъв мъж, но в мига, в който видя тези двамата, проумя защо Иза казваше, че мъжете от Другите изглеждат като нея.

Веднага разбра, че за мъжа с по-тъмната коса няма никаква надежда. Той лежеше в неестествена поза и вратът му бе счупен. Следите от зъби на гърлото му издаваха причината. Макар никога досега да не бе го виждала, смъртта му я разстрои. В очите и се насъбраха сълзи от мъка. Не че го обичаше, но почувства, че е изгубила нещо безценно, преди още да е имала възможността да го оцени. Беше сломена, че първия път, когато бе видяла някой от своите хора, той бе мъртъв.

Искаше да отчете принадлежността му към човешкия род, да го почете с погребение, но по-внимателното вглеждане в другия мъж я накара да осъзнае, че това не е възможно. Мъжът с жълтата коса все още дишаше, но животът му изтичаше на тласъци от разкъсания му крак. Единственият му шанс беше тя да успее да го закара колкото може по-бързо в пещерата, за да може да го лекува. Нямаше време за погребение.

Докато тя се мъчеше да прекрати кръвотечението от бедрото на мъжа с турникет, направен от прашката и един гладък камък за притягане, Бебчо подуши тъмнокосия мъж. Тя избута пещерния лъв от тялото. Зная, че е мъртъв, Бебчо, но той не е за теб, помисли. Пещерният лъв скочи долу от площадката и отиде да се увери, че еленът е все още в цепнатината в скалата, където го бе оставил. Сега Уини бе по-нервна и Айла се сети, че Бебчо има еш. За успокоение потупа и прегърна коня. Огледа яката плетена рогозка между двата пръта, които се влачеха по земята зад коня и реши, че тя ще издържи мъжа с жълтата коса. Не знаеше обаче какво да прави с другия. Не искаше да го остави тук на лъвовете.

Като се изкатери обратно, забеляза, че трошлякът в дъното на глухия каньон изглежда много нестабилен — по-голямата част от него се бе натрупала зад един по-голям валчест камък, самият той не твърде стабилен. Изведнъж се сети за погребението на Иза. Старата лечителка бе положена внимателно в една плитка падина в пода на пещерата, а после върху нея натрупаха скални късове и камъни. Това даде идея на Айла и тя повлече мъртвия човек до дъното на глухия каньон близо до каменното свлачище.

С окървавена от елена муцуна Бебчо се върна да я види какво прави. Последва я до другия мъж и го подуши, докато Айла го влачеше към ръба на скалата, под който чакаше плашливата кобила и шейната.

— Дръпни се сега настрани, Бебчо!

Когато се опита да смъкне мъжа до носилката, клепачите му потрепнаха и той простена от болка, а после пак затвори очи. Тя се зарадва, че е в безсъзнание. Беше тежък и усилията и да го премести щяха да му причинят болка. Когато най-подир го завърза за носилката, се върна към каменната площадка с едно яко копие и тръгна към дъното. Погледна надолу към мъртвия мъж и почувства тъга от смъртта му. После запъна копието в трошляка и с официалните безмълвни жестове на Клана се обърна към света на духовете. Беше наблюдавала как Креб, старият Мог-ър поверява духа на Иза на другия свят с плавните си изразителни движения. Бе повторила същите движения, когато след земетресението бе намерила тялото на Креб в пещерата, макар че никога не бе знаела цялото значение на свещените жестове. Това не беше важно, идеята и беше ясна. Спомените се върнаха и очите и се напълниха, докато тя изпълняваше прекрасния безмълвен ритуал за непознатия странник и го изпращаше по пътя му към света на духовете.

Сетне използва копието като лост, също както използваше пръчката за разриване, за да прекатури някое повалено дърво или да извади някой корен — освободи големия камък и отскочи от пътя на каменната каскада, която покри мъртвия човек.

Преди прахта да падне на земята, вече бе извела Уини от каньона. Айла се качи на гърба на коня и дългото завръщане към пещерата започна. Няколко пъти тя спря да се погрижи за мъжа и веднъж да изкопае пресни корени от зарасличе, въпреки че се разкъсваше между бързането да го закара до пещерата и желанието да облекчи Уини. Когато прекара ранения мъж през потока, взе завоя и видя далеч пред себе си издадената стена, си поотдъхна. Но чак когато спря, за да промени положението на прътовете на шейната, преди да поеме по тясната пътека, си позволи да повярва, че е успяла да закара мъжа жив до пещерата.

Вкара Уини заедно с шейната вътре в пещерата и запали огън, за да затопли вода, преди да развърже изпадналия в безсъзнание мъж и да го завлече до своето място за спане. Свали сбруята на коня, прегърна го с благодарност, прегледа запасите си от лечебни треви и подбра тия, които и трябваха. Преди да започне приготовленията, пое дълбоко въздух и посегна за амулета си.

Не можа да проясни достатъчно мислите си, та да се обърне към своя тотем с конкретна молба — бе твърде изпълнена с необяснима тревога и объркани надежди — но помоли за помощ. Искаше силата на нейния могъщ тотем да се пренесе върху усилията и да излекува този мъж. Тя трябваше да го спаси. Не бе много сигурна защо е тъй, но нищо по-важно не и се бе случвало досега. Щеше да направи каквото трябваше, но този мъж не трябваше да умре.

Добави дърва и провери температурата на водата в коженото гърне, увесено точно над огъня. Като видя, че се вдига пара, пусна в гърнето венчелистчета от невен. Накрая се обърна към мъжа. От прокъсаната му кожена дреха знаеше, че освен раната на дясното бедро има и други разкъсвания. Трябваше да свали дрехите му, но той не носеше привързано с ремъци наметало.

Разгледа ги по-внимателно да разбере как да ги махне и видя, че са направени от различни кожени парчета, изрязани и оформени, а след това съединени с нишки така, че да обхващат ръцете, краката и тялото. Още повече се изненада, като сряза връхната му дреха и откри друга, която не приличаше на нищо видяно досега. Към нея в някакъв определен ред бяха прикрепени парчета от раковини, кости, животински зъби и пъстри птичи пера. Дали това е някакъв амулет, зачуди се тя. Не и се щеше да я срязва, но нямаше друг начин да я свали. Направи го внимателно, като се стараеше да следва мотива, за да го развали колкото се може по-малко.

Под украсеното одеяние имаше още едно, което покриваше долната част на тялото му. То се увиваше поотделно около всеки крак и бе съединено с нишка, а после се събираше, припокриваше се отпред и се завързваше около кръста му с връв сякаш беше торбичка. Сряза и тази дреха, като при това забеляза, че той съвсем определено е мъж. Махна турникета и внимателно отстрани втвърдената, просмукана с кръв кожа от разкъсания крак. По пътя на няколко пъти бе разхлабвала турникета, притискайки мястото с ръка, за да може да контролира кървенето и да позволи известно кръвообращение в крака. Ако необходимите мерки не се разбираха и не се приложеха, употребата на турникета можеше да означава загуба на крака.

Щом стигна до нозебраните, които също бяха оформени и съединени така, че да прилягат на формата на стъпалото, пак спря. Сетне сряза вървите и усуканите ремъци и ги свали. Раната на бедрото му пак започна да кърви, но съвсем слабо и тя бързо го обследва, за да разбере колко големи са пораженията. Другите разкъсвания и драскотини бяха повърхностни, но можеше да се появи опасност от инфекция. Драскотините от лъвски лапи имаха отвратителната склонност да загнояват. Дори и дребните одрасквания от Бебчо често забираха. Но грижата и за момента не беше инфекцията, а бедрото му. И тя за малко не пропусна друга контузия — голяма цицина отстрани на главата му, вероятно от падането при атаката. Не бе сигурна колко сериозна е тя, но не можеше да отдели време да го установи. Кръвта пак рукна от раната.

Притисна слабините му, докато промиваше раната с обработена заешка кожа — стъргана и разпъвана, докато не бе станала мека и попиваща, която топеше в топлата отвара от невенови венчелистчета. Течността беше хем кръвоспираща, хем антисептична и тя по-късно я използва, за да прегледа и слабото кървене от останалите рани. Почисти раната внимателно и я проми отвътре и отвън. Под дълбокото външно разкъсване бе разкъсана и част от бедрения мускул. Тя напръска с пудра от корени на здравец раната и забеляза незабавния коагулиращ ефект.

Притискайки нужното място с една ръка, Айла натопи корена на зарасличето във водата, за да го изплакне. После го сдъвка на каша и я изплю в горещата отвара от невенови венчелистчета, та да я използва като влажна лапа направо върху отворената рана. Притвори разкъсания край и намести скъсания мускул, но щом отдръпна ръце, раната се отвори широко и мускулът се измести от мястото си.

Затисна го отново, но знаеше, че няма да се задържи. Не мислеше, че ако го увие здраво, той ще стои както трябва, а не искаше кракът на мъжа да заздравее лошо и да стане причина за постоянна слабост. Ако само можеше да седи тук и да придържа двата края един към друг, докато оздравее, мислеше си тя, чувствайки се безпомощна, и съжаляваше, че Иза не е при нея. Беше сигурна, че старата лечителка щеше да знае какво да направи, макар да не се сещаше тя да и е давала някога инструкции как да действа в подобно положение.

Сетне се сети за нещо друго, нещо, което Иза и бе казала за самата нея, когато тя бе попитала как може да бъде лечителка по линията на Иза. „Аз не съм твоя дъщеря — бе казала Айла. — Аз нямам твоите спомени. Всъщност аз не разбирам какво представляват твоите спомени.“

Тогава Иза и бе обяснила, че нейната линия е най-почитаната, защото те са най-добрите. Всяка майка бе предавала на дъщеря си това, което знаеше и бе научила, а тя е била обучавана от Иза. Иза и бе предала всички знания, които бе могла да и предаде, може би не всичко, което знаеше, но достатъчно, защото Айла притежаваше нещо друго. Дар, бе казала Иза. „Ти нямаш спомени, дете, но имаш определен начин на мислене, начин на разбиране и начин на знаене как да помогнеш.“

Да можех сега да измисля начин да помогна на този мъж, помисли Айла. Сетне забеляза купчината дрехи, които бе разрязала, и нещо и хрумна. Остави бедрото на мъжа и вдигна парчето, което покриваше долната част от тялото му. Отделните кожи бяха изрязани, а после съединени с фина нишка — нишка, направена от сухожилие. Тя проучи как са прикрепени, като ги дръпна настрани. Нишката беше промушена през дупка в едната страна, после през дупка в другата страна и бе издърпана, за да ги свърже.

Тя бе правила нещо подобно — оформяше чинии от брезова кора, пробиваше отвори и съединяваше краищата с възел. Дали можеше да направи нещо такова, за да задържи бедрото на мъжа затворено? Да задържи раната, докато тя не зарасне?

Бързо стана и се върна с един предмет, който приличаше на кафява пръчка — дълго парче еленово сухожилие, изсушено и твърдо. С един кръгъл гладък камък Айла бързо начука изсъхналото сухожилие, като го разкъса на дълги нишки фини колагенови влакна. Раздърпа ги, измъкна една фина нишка от здравата съединителна тъкан и я натопи в невеновия разтвор. При навлажняване сухожилието ставаше гъвкаво като кожа, а ако не се използваше, се втвърдяваше при изсъхване. Когато приготви няколко нишки, прегледа своите ножове и дупчила и се опита да подбере най-доброто, с което да прореже малки дупчици в плътта на мъжа. После се сети за купчината трески, които бе взела от удареното от светкавицата дърво. Иза използваше такива тресчици, за да пробива циреи и подутини, които трябваше да се изстискат. Щяха да и свършат работа.

Отми процеждащата се кръв, но не бе съвсем сигурна как да започне. Когато проби дупка с една от тресчиците, мъжът шавна и промърмори. Трябваше да свърши бързо. Прекара втвърденото парче от сухожилието през дупката, направена с тресчицата, сетне в противоположната дупка, сетне внимателно придърпа двете страни една към друга и завърза възел.

Реши да не прави прекалено много възли, тъй като не бе сигурна как ще ги извади по-късно. Завърши четирите възела по дължината на разкъсването и добави още три, за да задържи скъсания мускул на място. Когато привърши, се усмихна при вида на възлите, които придържаха плътта на мъжа, но те държаха. Разкъсването вече не зееше, мускулът си стоеше на мястото. Ако нараняването оздравееше чисто и без да забере, щеше добре да си служи с крака. Или поне шансът за това беше много по-голям.

Направи лапа от корена на зарасличето и уви бедрото с мека кожа. Сетне внимателно проми другите драскотини и разкъсвания, най-вече около дясното му рамо и гърдите. Цицината на главата я безпокоеше, но кожата не бе разкъсана, просто мястото беше подуто. Направи настойка от цветове на арника в прясна вода, сложи влажен компрес на подутината и го привърза с кожена ивица.

Едва сега седна на петите си. Когато се събуди, ще може да му даде лекарства, но засега го бе лекувала с всичко, с което разполагаше. Разглади една гънчица на кожения навой на бедрото му и после за пръв път Айла го погледна наистина.

Той не бе така як като мъжете от Клана, но бе мускулест и краката му бяха невероятно дълги. Златистите косми, които се виеха на гърдите му, се превръщаха в кафеникав ореол около ръцете. Кожата му беше бледа. Космите по тялото му бяха по-светли и по-фини, отколкото на мъжете, които познаваше. Той бе по-висок и по-слаб, но не се различаваше много. Отпуснатата му мъжественост почиваше на меки златисти къдрици. Тя пресегна да пипне структурата, но дръпна ръка. На ребрата му забеляза пресен белег и не съвсем избледняло натъртване. Трябва съвсем скоро да е оздравял от предишно нараняване.

Кой ли се е грижил за него? И откъде е дошъл?

Наведе се по-близо да разгледа лицето му. В сравнение с лицата на хората от Клана то бе плоско. Отпуснатата му уста бе с плътни устни, но челюстите му не се издаваха толкова много. Имаше силна брадичка с трапчинка. Тя попипа своята и си спомни, че и синът и имаше трапчинка на брадичката, макар че никой друг в Клана нямаше. Формата на носа на този мъж не се различаваше много от носовете на Клана — гърбав, тесен — но иначе беше по-малък. Затворените му очи бяха широко поставени и изглеждаха изпъкнали. Сетне тя проумя, че той няма изпъкнали надочни дъги, които да ги скриват. Челото му, покрито с леко вдълбани тревожни бръчки, беше право и високо. За нейните очи, привикнали да виждат само хората от Клана, челото му изглеждаше издуто. Положи ръка на веждите му и опипа своите. Бяха едни и същи. Колко странна трябва да е изглеждала на Клана.

Косата му беше дълга и права — част от нея още бе захваната с ремъче отзад, но повечето представляваше объркана маса — и жълта. Като моята, помисли тя, но по-светла. Някак си позната. После, потресена от разпознаването, си спомни. Нейният сън! Нейният сън за мъжа от Другите. Не бе могла да види лицето му, но косата му беше жълта!

Тя зави мъжа и бързо излезе на площадката, учудена, че още е ден и като личеше по слънцето, ранен следобед. Толкова много неща се бяха случили, толкова умствена, физическа и емоционална енергия бе изразходвана с такава интензивност, че и се струваше, че трябва да е много по-късно. Опита се да сортира мислите си, да ги сложи в някакъв ред, но те объркано отскачаха.

Защо този ден бе решила да язди на запад? Защо се озова там точно когато той бе извикал? И как от всички възможни пещерни лъвове в степта се случи в каньона да намери точно Бебчо? Нейният тотем трябва да я беше завел там. Ами нейният сън за мъжа с жълтата коса? Това ли бе той? Защо беше доведен тук? Тя не бе сигурна какво значение ще има той в живота и, но знаеше, че никога вече няма да живее както досега. Беше видяла лицето на Другите.

Почувства Уини да бута с муцуна ръката и отзад и се обърна. Конят сложи глава върху рамото на жената, а Айла посегна нагоре, прегърна с две ръце врата на Уини и прислони глава към него. Стоеше вкопчена в животното, в познатия, удобен начин на живот и малко уплашена от бъдещето. Потупа кобилата, погали я и усети движението на малкото, което тя носеше.

— Не може да е останало много, Уини. Радвам се, че ми помогна да докарам мъжа обратно. Никога нямаше да мога сама да го донеса тук.

По-добре да вляза вътре и да се уверя, че той е наред, помисли, изнервена от мисълта, че нещо може да му се случи, ако дори за миг го остави сам. Той не се бе помръднал, но тя застана до него и го загледа как диша, без да може да отклони погледа си. Забеляза една аномалия — той нямаше брада! Всички мъже от Клана имаха бради, рошави кафяви бради. Нима мъжете от Другите нямаха бради?

Докосна челюстта му и почувства твърдата небръсната растителност. Имаше някаква брада, но много къса. Объркано поклати глава. Изглежда тъй млад. Колкото и голям и мускулест да беше, изведнъж и се видя по-скоро момче, отколкото мъж.

Той обърна глава, простена и нещо промълви. Думите му бяха неразбираеми, но в тях имаше нещо, което я накара да почувства, че би трябвало да е способна да ги разбере. Сложи ръка на челото му, сетне на бузата и усети нарастващата топлина на треската. По-добре да видя мога ли да го накарам да поеме малко върбова кора, помисли тя и пак стана.

Докато приготвяше върбовата кора, огледа запасите си от лечебни треви. Не бе престанала да се пита защо поддържа пълна аптека, когато нямаше кого другиго да лекува, освен себе си. Беше и просто навик. Сега се радваше за това. Имаше много растения, които не бе намерила в долината или в лесно достъпната близка част на степите, но това, което имаше, бе достатъчно, а и тя бе добавила някои непознати на юг билки. Иза я бе научила как да изпробва хранителните и лечебните качества на непознатите растения на себе си, но тя все още не бе напълно доволна от новите придобивки, та да ги приложи на мъжа.

Освен върбовата кора взе и едно растение, чиято употреба познаваше добре. Косматото стъбло сякаш израстваше от средата на широките двувърхи листа, вместо листата да са прикрепени към него. Когато го бе откъснала, на него имаше гроздове бели цветчета, които сега бяха избеляло кафяви. То така приличаше на камшичето, че тя си мислеше за него като за разновидност на тази билка, но една от другите лечителки на Събирането на Клановете го бе нарекла костоправ и го бе използвала за тази цел. Айла го използваше за намаляване на треската, но то трябваше да се вари, докато стане като гъст сироп, а това изискваше време. То предизвикваше силно изпотяване, но бе много силно и тя не искаше да го даде на мъжа, отслабен от загубата на кръв, освен ако не и се наложеше. Все пак беше по-добре да го приготви.

Сети се за листата от люцерна. Пресни люцернови листа се накисваха в гореща вода, за да помогнат на кръвта да се съсири. Беше видяла няколко в полето. И хубав месен бульон, който да му даде сили. Лечителката в нея мислеше отново, отхвърляйки объркването, което бе изпитала преди това. От самото начало се бе вкопчила за една мисъл и тя ставаше все по-настойчива: Този мъж трябва да живее.

Като положи главата му в скута си, тя успя да го накара да погълне малко чай от върбова кора. Очите му потрепнаха, той промърмори, но остана в безсъзнание. Драскотините и разкъсванията му се бяха зачервили и затоплили, а кракът му явно се бе подул. Смени лапата и направи нов компрес за подутината на главата му. Тя поне намаляваше. С идването на вечерта тревогата и се увеличи и и се прииска Креб да беше при нея, за да призове духовете да и помогнат, както бе навикнал да прави за Иза.

Докато се стъмни, мъжът започна да се дърпа и мята, изричайки някакви думи. Една от тях той отново и отново използваше, като я смесваше със звуци, които имаха настоятелността на предупреждение. Тя помисли, че може би това е име, името на другия мъж. С едно еленово ребро, чийто край бе издълбала, за да направи малка падинка, тя му даваше настойка от камшиче на малки глътки някъде до към полунощ. Борейки се с горчилката, той отвори очи, но в тъмните им дълбини не пролича, че я вижда. След това обаче и беше по-лесно да го накара да поеме татулов чай — сякаш той искаше да премахне от устата си по-горчивия вкус. Беше доволна, че е намерила болкоуспокояващия и предизвикващ сън татул близо до долината.

Тя бдя цяла нощ, надявайки се, че треската ще стихне, но преломният момент настъпи чак когато утрото вече наближаваше. След като изтри мокрото му от пот тяло със студена вода и смени покривката на леглото и завивката му, той заспа по-спокойно. Тя задряма на една кожа до него.

Изведнъж се загледа към ярката слънчева светлина, която струеше през отвора, чудейки се защо е толкова будна. Претърколи се, видя мъжа и целия вчерашен ден мина през ума и. Мъжът изглеждаше отпуснат и спеше нормално. Тя лежеше спокойно и се ослушваше. Чу тежкото дишане на Уини, бързо стана и отиде към другата страна на пещерата.

— Уини — рече развълнувано, — време ли е? Кобилата нямаше защо да отговаря.

Айла и по-рано бе помагала при раждането на бебета, самата тя бе родила едно, но за нея бе нещо ново да помага на кобила. Уини знаеше какво да прави, но изглежда прие с желание успокояващото присъствие на Айла. Едва към края, когато жребчето вече се бе подало донякъде, Айла помогна, като го издърпа докрай. Усмихна се от удоволствие, когато Уини започна да ближе кафявата мъхеста козина на новороденото жребче.

— За пръв път виждам някой да акушира на кон — каза Джондалар.

Айла се извърна при звука и погледна към мъжа, който я наблюдаваше, подпрян на лакът.