Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Долината на конете

Преводач: Кънчо Кожухаров

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3184

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

15

Прекрасно се справяш, Джондалар! Някой ден ще те направим речен мъж! — каза Карлоно. — При големите лодки няма голямо значение, ако пропуснеш едно загребване. Най-лошото, което можеш да направиш, е да излезнеш от ритъм, защото не си единственият гребец. При малките лодки, както е тази, контролът е важен. Да не загребеш може да се окаже опасно, дори фатално. Винаги внимавай с реката — не забравяй никога колко непредвидима може да бъде. Тук е дълбока и изглежда спокойна. Но само потопи греблото и ще усетиш силата на течението й. Не е лесно да се пребориш с него, трябва доста да поработиш.

Карлоно продължи коментара си, докато двамата с Джондалар управляваха малката еднодръвка за двама близо до пристана на Рамудои. Джондалар го слушаше с едно ухо, защото се бе концентрирал преди всичко върху правилното гребане, така че управляваната от него лодка да плава, накъдето той иска, ала на равнището на мускулите си разбираше значението на думите.

— Може да си мислиш, че е по-лесно да плаваш надолу, защото не се бориш с течението, но точно там е проблемът. Когато гребеш срещу потока, трябва да внимаваш едновременно и за лодката, и за реката. Знаеш, че ако се отпуснеш, ще загубиш спечеленото досега. И можеш да видиш достатъчно рано всичко, което се задава, за да го избегнеш.

Като се спускаш надолу, е прекалено лесно да се размекнеш, да се умислиш за нещо и реката да те повлече. Насред реката има скали, чиито корени отиват по-дълбоко от нея. Течението може да те запокити върху тях, преди да си разбрал, или пък някой подгизнал от вода дървен труп да те удари. „Никога не обръщай гръб на Майката.“ Това е правилото, което никога не трябва да забравяш. Тя е пълна с изненади. Точно си мислиш, че знаеш какво да очакваш и си я изучил като петте си пръста и тя ще направи нещо неочаквано.

По-възрастният седна и извади греблото си от водата. Огледа внимателно Джондалар и забеляза концентрацията му. Русата му коса бе сресана назад и завързана с ремък в основата на врата — една добра предпазна мярка. Беше облечен в дрехи на Рамудои, а те бяха пригодени за живота в близост до реката.

— Защо не се върнеш да ме оставиш на пристана, Джондалар? Мисля, че е време да опиташ сам. Има разлика, когато си насаме с реката.

— Мислиш ли, че съм готов?

— За човек, който не е роден край реката, се учиш бързо.

На Джондалар му се искаше да се изпробва самичък на реката. Момчетата Рамудои обикновено имаха собствени еднодръвки, преди да са станали мъже. Той самият много отдавна се бе изявил сред Зеландонии. Когато не бе много по-голям от Дарво и нито бе изучил занаята си, нито бе израснал напълно, бе убил първата си сърна. Сега хвърляше копието по-силно и по-далеч от повечето мъже, но макар и да можеше да ловува в равнините, тук не се усещаше съвсем равностоен. Никой речен мъж не можеше да се назове мъж, докато не убиеше с харпун някоя от огромните есетри, както и никой Шамудои, преди да улови в планините първата си дива антилопа.

Бе решил, че няма да се свърже със Серенио, преди да си докаже, че може да бъде и Шамудои, и Рамудои. Доландо се бе опитал да го убеди, че не е необходимо да прави, което и да било от двете преди обвързването, никой не го подлагаше на съмнение. Ако някой имаше нужда от доказателства, стигаше и ловът на носорога. Джондалар бе научил, че никой друг преди това не е убивал носорог. Шарамудои обикновено не ловуваха в равнините.

Джондалар не се опитваше да си обясни защо чувства, че трябва да бъде по-добър от всеки друг, въпреки че никога по-рано не се бе усещал задължен да надмине по ловно умение останалите мъже. Големият му интерес и единственото умение, в което винаги бе искал да блести, беше обработката на кремъка. Пък и настройката му не беше състезателна.

Получаваше задоволство от усъвършенстването на техниките си. По-късно Шамуд говори с Доландо и му каза, че високият Зеландонии трябва да приема нещата по свой собствен начин.

Двамата със Серенио живееха заедно от толкова отдавна, че той чувстваше, че трябва да узакони връзката си. Тя му беше почти като стопанка. Повечето хора мислеха за тях като за обвързани. Джондалар се отнасяше към нея с разбиране и привързаност, а за Дарво той беше мъжът на огнището. Но след вечерта, когато Толи и Шамио бяха попарени, все се случваше нещо да попречи и никога нямаше точно нужното настроение. С нея бе лесно да влезе в същия ритъм. Има ли някакво значение, питаше се той.

Серенио не го ръчкаше — тя все още не предявяваше никакви изисквания към него — и поддържаше своята защитна дистанция. Напоследък обаче бе забелязал, че тя го следи с особено напрегнат поглед, който идваше от дълбините на душата й. Той винаги се смущаваше и се извръщаше пръв. Реши да си постави целта да докаже, че може да бъде истински Шарамудои и остави намеренията му да станат известни. Някои го възприеха като обявяване на Обещание, макар че не бе устроен празник на Обещанието.

— Този път не отивай много далеч — рече Карлоно на излизане от малкия съд. — Остави си време да привикнеш да я управляващ сам.

— Все пак ще взема харпуна. Нищо няма да ми стане, ако се поупражнявам да го хвърлям — каза Джондалар и се протегна към оръжието, което лежеше на пристана. Постави дългия прът на дъното на кануто между седалките, нави въжето близо до него, постави костения връх в прикрепения отстрани държач и го завърза. Работното острие на харпуна с неговия остър връх и насочени назад шипове не бе инструмент, дето да го оставиш ей така в лодката. Ако се случеше нещо лошо, щеше да бъде също тъй трудно да се извади от човек, както и да се извади от риба — без да се взема предвид колко трудно се обработваше костта с каменни инструменти. Преобърнатите еднодръвки рядко потъваха, но това не се отнасяше за незакрепените оръжия.

Докато Карлоно държеше лодката, Джондалар се настани на задната седалка. Щом привърза харпуна, той вдигна двойното гребло и се оттласна. Без тежестта на втори човек отпред малкият съд газеше по-малко във водата и бе по-труден за управляване. След известен период на нагаждане към промяната на плаваемостта той се плъзна бързо надолу по течението, пуснал греблото като рул от едната страна близо до кърмата. Сетне реши да гребе нагоре. Щеше да му е по-лесно да се бори с течението, докато е още свеж, а после щеше да се остави то да го отнесе обратно.

Бе отишъл по-надолу, отколкото си мислеше. Когато най-накрая видя пристана отпред, едва не обърна към него, но промени решението си и го отмина. Искаше да усъвършенства всички умения, които си бе поставил като цел, а те бяха многобройни, но така, че никой, най-малко пък той самият, да не може да го обвини, че отлага обвързването, на което се бе решил. Усмихна се на махащия Карлоно, но не се отказа.

Нагоре реката се разширяваше и силата на течението намаляваше, затова се гребеше по-лесно. Той видя бреговата линия на отсрещната страна на реката и загреба към нея. Брегът бе малък и закътан, с надвиснали върби. Приближи го, като без усилие се плъзгаше над наносите с леката си лодка, и малко си почина, като я остави да се носи надолу, докато я управляваше с греблото. Гледаше разсеяно водата, но изведнъж вниманието му се спря на една голяма тиха сянка под повърхността.

Беше още рано за есетри. Обикновено те тръгваха нагоре в началото на лятото, но пролетта се бе случила топла и ранна, а водите бяха високи. Взря се по-добре и видя, че край него минават и други огромни риби. Мигрираха! Не трябваше да изпуска шанса си. Можеше да донесе първата есетра за сезона!

Остави греблото в лодката и се пресегна да сглоби прътовете на харпуна. Оставена без управление, малката лодка се извъртя и се понесе по течението, обърната косо към него. Докато Джондалар закрепи въжето за носа, лодката се бе извъртяла настрани, но беше стабилна, а той изгаряше от нетърпение. Вгледа се за следващата риба. Не остана разочарован. Към него се виеше огромно тъмно туловище — сега вече знаеше откъде бе дошла рибата „Хадума“, ала там имаше още много със същата големина.

От риболова заедно с Рамудои знаеше, че водата променя истинското място на рибата. Тя не беше там, където изглеждаше — по този начин Майката прикривала Своите създания, докато Нейната тайна не била разкрита. Щом рибата наближи, той нагласи мерника си, за да компенсира рефракцията на водата. Наклони се, изчака и хвърли харпуна от носа.

Малката лодка се стрелна със същата сила в противоположна посока по косия си курс към средата на реката, ала мерникът му бе точен. Върхът на харпуна се заби дълбоко в гигантската есетра, но ефектът бе малък. Рибата далеч не бе извадена от строя. Тя се насочи към средата на ръкава, към по-дълбокото, и потегли срещу течението. Въжето бързо се заразвива и накрая луфтът изчезна с тласък.

Лодката се извъртя и почти изхвърли Джондалар от борда. Той посегна да се хване, греблото подскочи, заклати се и падна в реката. Пусна се, за да го улови, и силно се наведе. Лодката се наклони. Той се вкопчи в борда й. В този миг есетрата намери течението и запори нагоре, като сякаш по чудо изправи лодката и го събори обратно вътре в нея. Той седна, потърка натъртения си пищял, а малкият съд бе повлечен срещу течението по-бързо, отколкото когато той гребеше.

Хвана се за борда и, щом видя как бреговете на реката се носят край него, се придвижи напред с разтворени от страх и удивление очи. Посегна за опънатото към водата въже и дръпна, мислейки, че ще успее да извади харпуна. Вместо това носът климна толкова, че лодката загреба вода. Есетрата свърна, накланяйки малкото кану напред-назад. Джондалар държеше въжето, като залиташе от единия борд към другия.

Изобщо не забеляза, кога мина покрай лодкостроителницата, нито пък видя зяпачите от почуда хора на брега, които гледаха как огромната риба тегли лодката срещу течението, а Джондалар се люшка, хванал въжето с две ръце, и се бори да измъкне харпуна.

— Видяхте ли? — попита Тонолан. — Този моят брат е хванал една избягала риба! Сега вече мисля, че съм видял всичко — ухилването му премина в хълцавици от смях. — Видяхте ли го как виси на това въже и се опитва да накара тая риба да го пусне? — плесна се по бедрото и зарева от смях. — Той не е хванал риба, рибата го е хванала!

— Тонолан, не е смешно — каза Маркено, като с труд се сдържаше да остане сериозен, — брат ти е в опасност.

— Знам, знам. Само че не го ли видя? Влачен от риба нагоре по реката? Кажи ми, че не е смешно!

Тонолан пак се разсмя, но помогна на Маркено и Бароно да пуснат една лодка във водата. Доландо и Карлоно също се каниха. Отблъснаха се и загребаха с все сили нагоре, Джондалар можеше да изпадне в наистина критично положение.

Есетрата губеше сили. Животът й се изцеждаше през раната, а влаченето на лодката и мъжа ускоряваха процеса. Устремното препускане се забавяше. Това даде на Джондалар време да размисли — той все още не можеше да контролира посоката, в която отиваше. Беше далеч нагоре по реката. Струваше му се, че не е отивал толкова далеч от онова първо пътуване с лодка сред падащия сняг и виещия вятър. Изведнъж му дойде наум да пререже въжето. Нямаше смисъл да го завлече още по-нагоре.

Пусна борда и посегна за ножа си. Но както изваждаше каменното острие с рогова дръжка от ножницата, есетрата в последна предсмъртна схватка се опита да се освободи от болезнения връх. Тя се замята и заблъска с такава сила, че носът се потапяше при всяко нейно гмуркане. Едно преобърнато кану би могло да продължи да плава, но ако се напълнеше с вода в нормалното си положение би потънало на дъното. Опита се да пререже въжето, а лодката подскачаше, гмуркаше се и се мяташе ту в едната посока, ту в другата. Не забеляза подгизналия от вода полупотънал труп, който се насочи към него със скоростта на течението, докато той не се блъсна в кануто и не изби ножа от ръката му.

Джондалар бързо се съвзе и се опита да придърпа въжето, за да остави малък провес, та кануто да не потапя тъй опасно нос. С последно отчаяно усилие да се освободи, есетрата се метна към края на реката и най-подир успя да откъсне харпуна от плътта си. Беше твърде късно. Остатъкът от живота й изтече от зеещата в страната й рана. Огромното морско създание се гмурна към речното дъно, после изплава с корема нагоре и застина на повърхността на реката с последно пошавване, което свидетелстваше за изумителната борба, водена от праисторическата риба.

На мястото, което рибата избра да умре, реката правеше лека извивка и минаващото покрай нея течение образуваше водовъртеж. Последният плонж на есетрата я закара до завихреното обратно течение близо до брега. Влачейки отпуснатото въже, лодката заподскача и се заклати, като се блъскаше ту в подгизналия ствол, ту в рибата, която намери покой в браздата между прииждащата вода и обратното течение.

Затишието даде на Джондалар възможност да проумее какъв късмет е имал, като не е прерязал въжето. Без греблото той не би могъл да контролира лодката, ако тя заплаваше надолу. Брегът бе наблизо: тесен, каменист и стръмен като отрязан с нож, той бе така обрасъл с дървета, че оголените им клони стърчаха, сякаш диреха опора във въздуха. Може би щеше да намери тук нещо, което да му послужи като гребло. Пое си дълбоко въздух, за да се приготви за скока и се претъркули през борда.

Реката бе по-дълбока, отколкото очакваше. Водата дойде над главата му. Разместената от скока лодка си проби път към течението на реката, рибата пък се придвижи по-близо до брега. Джондалар заплува след лодката, опитвайки се да хване въжето, ала лекото кану, което едва докосваше повърхността, се извъртя и отплава по-бързо, отколкото той можеше да го последва.

Ледената вода го вцепеняваше. Той заплува към брега. Есетрата се удряше в камънаците. Насочи се към нея, хвана я за отворената уста и я повлече след себе си. Нямаше смисъл сега да изгуби рибата. Затътрузи я донякъде, но тя бе тежка. Надяваше се, че водата няма да я отвлече. Сега както нямам лодка, няма защо да търся гребло, помисли си, но може би ще успея да намеря малко дърва за огън. Бе премръзнал и мокър до кости.

Посегна за ножа и напипа празната кания. Бе забравил, че го е загубил, а нямаше друг. Имаше навика да носи резервно острие в торбичката, която връзваше на кръста си, но това бе по времето, когато се обличаше в дрехи на Зеландонии. Щом подноси дрехи на Рамудои, бе зарязал торбичката. Може би щеше да намери материали за подложка и пръчка за въртене, за да добие огън. Но без нож не можеш да отрежеш дърво, Джондалар, рече си той, нито пък да настържеш прахан или тресчици за подпалки. Потрепери. Ако не друго, поне мога да събера малко дърва.

Озърна се и долови шумолене в храстите. Земята бе покрита с влажни гниещи дърва, листа и мъх. Никъде суха пръчка. Можеш да събереш сухи клони, помисли си и се огледа за мъртви долни клони, каквито имаха иглолистните дървета. Но той не се намираше в иглолистната гора от родния му край. Климатът в този район бе по-мек, тук той не се влияеше толкова от северния ледник. Беше студено, можеше да стане съвсем студено, но бе влажно. Гората бе типична не за северния, а за умерения климат. Дърветата бяха от тези, от които се правеха лодките — широколистни.

Гората около него беше смесена — главно дъб и бук, тук-там по някой габър или върба. Имаше дървета с дебели кафяви напукани стволове и с по-гладка сивкава кора, но нийде нямаше изсъхнали клони. Бе пролет и дори малките гранки бяха напъпили и пълни с мъзга. Той вече знаеше как се секат тези широколистни дървета. Не бе лесно дори с хубава каменна брадва. Пак се разтрепери. Зъбите му тракаха. За да се затопли, затърка длани, заудря ръце, затича се на място. Чу нов шум от гъсталака и помисли, че е разтревожил някое животно.

Осъзна цялата сериозност на положението си. Сигурно ще усетят липсата му и ще тръгнат да го търсят. Тонолан навярно ще забележи, че го няма. А може би се лъжеше? Пътищата им се пресичаха все по-рядко и по-рядко, особено откакто той прие начина на живот на Рамудои, докато брат му ставаше все повече и повече Шамудои. Джондалар дори не знаеше къде е днес брат му, може би преследваше диви антилопи.

Е, тогава Карлоно. Няма ли да дойде да ме потърси? Видя ме, че отивам нагоре с лодката. И Джондалар замръзна по друга причина. Лодката! Тя отплава. Ако намерят празната лодка, ще си помислят, че съм се удавил. Защо да ме търсят, ако си мислят, че съм се удавил? Високият мъж пак се развъртя. Той подскачаше, удряше ръцете си, бягаше на място, но не преставаше да трепери, а вече започваше да се уморява. Студът му пречеше да мисли, но бе ясно, че не можеше да продължава така да подскача.

Той се строполи задъхан на земята и се сви на топка, опитвайки се да запази топлината на тялото си, но зъбите му тракаха и цялото му тяло се тресеше. Пак чу шума, този път по-близо, но не си даде труд да види от какво е. Сетне нещо се изпречи пред погледа му: два крака — два боси, мръсни човешки крака.

Погледна стреснато нагоре и от изненада почти спря да трепери. На една ръка разстояние пред него стоеше едно дете с две големи кафяви очи, които го гледаха изпод надвисналите надомни дъги. Плоскоглавец, помисли Джондалар. Млад плоскоглавец.

Изпадна в трескаво удивление и почти очакваше младото животно да се хвърли към храсталака, след като вече бе забелязано. Младокът не помръдна. Той стоеше спокойно и след няколко мига на взаимно изучаване, направи подканващи жестове. Или поне, колкото и невероятно да изглеждаше, Джондалар остана с впечатлението, че жестовете са подканващи. Плоскоглавецът направи пак същото движение и внимателно отстъпи назад.

Какво ли може да иска? Дали иска да тръгна с него? Когато младокът направи пак същото движение, Джондалар пристъпи към него, сигурен, че създанието ще побегне. Но детето отстъпи само една крачка и пак му махна. Джондалар започна да го следва — отначало бавно, после с по-бърза крачка, все още треперейки, но заинтригуван.

След малко младокът се промуши през завесата от храсти, зад която се показа горска поляна. Насред поляната гореше малък, почти бездимен огън. Една женска погледна стреснато и уплашено се дръпна встрани, когато Джондалар се насочи към игривата топлинка. Той с благодарност клекна пред нея. С някаква отдалечена част от съзнанието си долавяше, че младият плоскоглавец и женската размахват ръце и издават гърлени звуци. Имаше впечатлението, че разговарят, но бе много по-загрижен как да се стопли и му се искаше да има кожа или наметало.

Не обърна внимание, че жената изчезна някъде зад него и бе напълно изненадан, когато усети върху раменете му да пада една кожа. За миг, преди тя да склони глава и да се измъкне встрани, мярна едни тъмнокафяви очи и усети, че тя се страхува от него.

Макар и мокра, меката дреха от кожа на дива антилопа, която носеше, запазваше донякъде своята способност да задържа топлината и заедно с огъня и кожената наметка успя накрая да затопли Джондалар достатъчно, та да престане да трепери. Едва тогава той разбра къде се намира. Велика Майко! Това беше бивак на плоскоглавци. Бе протегнал ръцете си към огъня, ала щом осъзна какво означава това, ги дръпна като опарени. Огън! Те използват огън? Протегна колебливо ръка към пламъка, сякаш не можеше да повярва на очите си и трябваше да получи потвърждение от другите си сетива. Сетне забеляза кожата, с която бе наметнат. Попипа края й и го разтърка между палеца и показалеца. Вълк, прецени, и то добре обработен. Мека е, вътрешната страна е изумително мека. Съмнявам се, че Шарамудои могат да я обработят много по-добре. Кожата не изглеждаше изрязана в някаква определена форма. Беше просто цяла кожа, одрана от голям вълк. Топлината най-после се просмука дълбоко в него и той се изправи и обърна гръб на огъня. Видя, че младият мъжкар го наблюдава. Не бе сигурен откъде знае, че младият е мъжкар. С тази кожа, която бе усукана около него и завързана с дълъг ремък, това не личеше. Макар и предпазлив, неговият прям поглед не издаваше страха на женската. Джондалар си спомни, че Лосадунаи бяха казали, че женските плоскоглавци не се бият. Те просто се подчиняват, така че няма никакво удоволствие. Защо някой ще иска женски плоскоглавец?

Като продължи да оглежда мъжкия плоскоглавец, Джондалар реши, че той не е толкова млад и вече не е дете. Ниският ръст лъжеше, но мускулестото му тяло показваше сила и като се вгледа по-внимателно, видя кафеникавия мъх на поникваща брада.

Младият мъжкар изръмжа и женската бързо изприпка към малка купчинка дърва и донесе няколко до огъня. Досега Джондалар не бе виждал женски плоскоглавец толкова отблизо. Обърна глава към нея. По-стара е, може би е майка на младия, помисли. Изглеждаше, че се чувства неудобно и не желае да я гледат. Отстъпи заднешком с наведена глава и щом стигна края на малката поляна, продължи да се отмества от погледа му. Не личеше това да е нарочно, но преди да се усети, беше извил главата си почти право назад. Само за миг отмести очи и щом пак погледна обратно, тя се бе скрила толкоз добре, че отначало не можа да я различи. Ако не знаеше, че е там, изобщо не би я видял.

Тя е изплашена. Учуден съм, че не избяга, а донесе дърва, щом той й каза.

Той й каза! Как би могъл да й каже? Плоскоглавците не говорят, той не би могъл да й каже да донесе дърва. Студът трябва да ми е замаял главата. Не мога да мисля ясно.

При всичките си уговорки Джондалар не успя да преодолее чувството, че младият мъжкар наистина е казал на женската да донесе дърва. По някакъв начин той й го бе наредил. Насочи вниманието си към мъжкия и доби отчетливото усещане за враждебност. Не знаеше какво се е променило, но усети, че младият не харесва това, че той бе наблюдавал женската. Беше убеден, че би попаднал в голяма беда, ако само тръгнеше към нея. Не е твърде разумно да обръщаш много внимание на женски плоскоглавци, реши той, поне не когато наблизо има мъжкари, независимо дали са възрастни.

Когато Джондалар остана неподвижен и престана да гледа женската, напрежението спадна. Но стоейки лице в лице с плоскоглавеца, той усети, че и двамата се преценяват един друг, и, което бе по-смущаващо, че един срещу друг стоят двама мъже. Да, наистина този мъж не приличаше на никой друг. Хората, които бе срещал при всичките си пътешествия, бяха определено човеци. Говореха различни езици, имаха различни обичаи, живееха в различни убежища, но бяха човеци.

Тоя тук се различаваше, но дали беше животно? Бе много по-нисък и по-набит, но босите му стъпала не се различаваха от Джондаларовите. Бе малко кривокрак, но вървеше изправен като всеки мъж. Имаше повече косми от обикновено, особено по ръцете и раменете, но не би могъл да ги нарече козина. Познаваше някои също тъй космати мъже. Гръдният кош на плоскоглавеца беше дълбок и мускулест, така че бе по-добре да не се залавяш с него, колкото и да бе млад. Само че дори възрастните мъжкари, които бе видял, въпреки ужасяващата им мускулатура, все пак имаха човешка стойка. Лицето и главата бяха различни. Но колко различни? Веждите му са надвиснали, челото му не се вдига нагоре, а е по-скосено назад, но главата му е голяма. Къс врат, няма брадичка, а по-скоро издадена челюст, и голям гърбав нос. Това лице е човешко, не като някое от тези, които познавам, но изглежда човешко. И те използват огън.

Но те не говорят, а всички хора говорят. Чудя се… дали общуват по някакъв начин? Велика Дони! Че той общува дори с мен! Откъде знаеше, че имам нужда от огън? И защо един плоскоглавец ще помага на човек? Джондалар бе объркан, ала младият плоскоглавец вероятно бе спасил живота му.

Младият мъжкар изглежда стигна до някакво решение. Той рязко направи същото движение, с което бе привикал Джондалар до огъня, а после излезе от поляната натам, откъдето бяха дошли. Изглежда очакваше човекът да го последва и Джондалар наистина тръгна след него, доволен, че макар и да напуска огъня с все още влажните си дрехи, вълчата кожа е на раменете му. Като наближиха реката, плоскоглавецът хукна напред, издавайки пронизителни силни звуци и размахвайки ръце. Някакво малко животинче офейка, но част от есетрата беше изядена. Явно бе, че колкото и да е голяма, ако се остави без надзор, есетрата няма да оцелее за дълго.

Гневът на младия мъжкар към хищника даде на Джондалар внезапно прозрение. Дали пък плоскоглавецът не му бе помогнал заради рибата? Дали не искаше малко риба?

Плоскоглавецът бръкна в гънката на увитата около него кожа, извади една кремъчна пластина с остър ръб и махна към есетрата, сякаш я разрязва.

После направи няколко жеста, показващи, че част от рибата е за него и част за високия мъж, и зачака. Беше толкова явно. Джондалар не се съмняваше, че младокът иска дял от рибата. В мозъка му се завихри поток от въпроси.

Откъде плоскоглавецът е взел инструмента? Добре би било да може да го погледне по-отблизо, ала и така знаеше, че той не е фин като неговите собствени — беше направен от по-дебел отломък, а не от тънка люспа — но въпреки това беше съвсем работоспособен остър нож. Беше направен от някого, измайсторен нарочно. Освен оръдието го безпокояха и други въпроси. Младокът не бе проговорил, но със сигурност бе изразил желанията си. Джондалар се зачуди дали би могъл да изрази своите собствени желания толкова открито и с такава лекота.

Плоскоглавецът изчакваше да му отговорят и Джондалар кимна, без да е сигурен, че движението ще бъде разбрано. Но неговото намерение бе предадено не само с жест. Без да се колебае, младият мъжкар се залови с рибата.

Докато Зеландонии го наблюдаваше, в него изригна вихрушка, която разтърси дълбоко вкоренените му убеждения. Какво означава животно? Едно животно би изтичало, за да отхапе от рибата. Друго, по-интелигентно, би схванало мъжа като опасност и би изчакало той да се махне или да умре. Едно животно не би разбрало, че премръзналият човек се нуждае от топлина, не би имало огън и не би го повело към този огън, не би помолило за дял от храната му. Това бе човешко, нещо повече, човечно поведение.

Неговата структура от убеждения — поета с майчиното мляко и проникнала и в мозъка на костите му — се разклащаше. Плоскоглавците бяха животни. Всички казваха, че плоскоглавците са животни. Не беше ли очевидно? Те не могат да говорят. Това ли е всичко? Това ли е разликата?

Джондалар не би имал нищо против, другия да вземе и цялата риба, но любопитството го глождеше. Колко ли щеше да си вземе плоскоглавецът? Рибата и без друго трябваше да се нареже, бе прекалено тежка, за да се помръдне. Четирима мъже с мъка биха я повдигнали.

Изведнъж плоскоглавецът престана да го интересува. Сърцето му затуптя по-бързо. Счуваше ли му се?

— Джондалар! Джондалар!

Плоскоглавецът погледна стреснато, а Джондалар се промуши между дърветата на брега, за да вижда по-ясно реката.

— Насам! Тука съм, Тонолан!

Брат му бе тръгнал да го търси. Видя пълната с хора лодка насред реката и пак им се обади. Те го съзряха, махнаха му и загребаха към него.

Тежко пъшкане привлече отново вниманието му към плоскоглавеца. Той видя, че на брега есетрата бе разделена по дължината — от гръбнака до корема — и че младият мъжкар е преместил половината от огромната риба върху голяма издъбена кожа, която бе разстлал до нея. Докато високият мъж го наблюдаваше, младият плоскоглавец събра краищата на кожата и заметна целия товар на гърба си така, че половината от главата и опашката щръкнаха над огромния чувал. После изчезна в гората.

— Чакай! — викна Джондалар и се затича след него. Стигна го точно на поляната. Щом наближи, женската се плъзна в сенките с голяма кошница на гърба. Нямаше никакъв белег, че поляната е била използвана, нямаше дори следа от огъня. Ако не бе усетил топлината му, щеше да се усъмни, че някога го е имало.

Свали вълчата кожа от раменете си и я подаде. Мъжкарят изръмжа, пое я, двамата тихо се мушнаха между дърветата и изчезнаха.

На връщане към реката Джондалар усети, че е премръзнал с тези влажни дрехи. Стигна точно когато издърпваха лодката и се усмихна, като видя брат си да се изкатерва на брега. В знак на братска привързаност те обвиха ръце един около друг в мечешка прегръдка.

— Тонолан! Така съм щастлив да те видя! Боях се, че като намерят тази празна лодка, ще ме сметнат за загубен.

— Големи братко, малко ли реки сме пресекли заедно? Мислиш ли, че не зная, че можеш да плуваш? Щом намерихме лодката, разбрахме, че си нейде по-нагоре и то не много далеч.

— Кой взе половината от тази риба? — попита Доландо.

— Дадох я.

— Даде я?! На кого си я дал? — попита Маркено.

— На кого би могъл да я дадеш? — добави Каролио.

— На един плоскоглавец.

— Плоскоглавец?! — като ехо повториха няколко гласа.

— Защо ще дадеш половината от такава голяма риба на един плоскоглавец? — попита Доландо.

— Той ми помогна и после ме помоли.

— Какви са тия глупости? Как би могъл един плоскоглавец да моли за нещо? — рече Доландо. Той беше ядосан, което учуди Джондалар. Водачът на Шарамудои рядко показваше гнева си. — Къде е?

— Вече си е отишъл в гората. Бях целият мокър и треперех толкова силно, че мислех, че никога няма да мога да се стопля. Сетне се появи този млад плоскоглавец и ме заведе при огъня си…

— Огъня? Откога те използват огън? — попита Тонолан.

— Виждал съм плоскоглавци с огън — рече Бароно.

— Аз също съм ги виждала по-рано от тази страна на реката… от разстояние — забеляза Каролио.

— Не знаех, че са се върнали. Колко бяха? — попита Доландо.

— Само младият и една по-стара женска. Може би майка му — отвърна Джондалар.

— Ако женските са с тях, значи са повече — едрият водач огледа гората. — Може би ще успеем да съберем един ловен отряд и ще изтребим тази паплач.

В тона на Доландо имаше грозна закана, която накара Джондалар да го погледне отново, И по-рано бе долавял отсянката на това чувство в забележките на водача, но никога в тях не бе имало такава отрова.

При Шарамудои водачеството зависеше от компетентността и способността да убеждаваш. Доландо бе мълчаливо признатият водач, не защото бе най-добрият във всичко, а защото бе компетентен, умееше да привлича хората и да решава възникналите проблеми. Той не командваше, той подлъгваше, придумваше, убеждаваше и правеше компромиси, и, като цяло, осигуряваше тази смазка, която заглаждаше неизбежните при хора, които живеят заедно, търкания. Беше политически проницателен, ефективен и обикновено решенията му се приемаха, макар от никого да не се изискваше да се придържа към тях. Споровете можеха да бъдат доста гръмогласни.

Той притежаваше достатъчно увереност да налага собственото си мнение, когато чувства, че е правилно, а когато станеше нужда, да се съобрази с някой човек, който има повече знания или опит по конкретен въпрос. Избягваше да се вмесва в лични разправии, освен ако те не станеха неконтролируеми и някой не го помолеше да се намеси. Макар обикновено да бе безстрастен, гневът му се разгаряше от жестокостта, глупостта или безгрижието, които заплашваха или причиняваха вреда на Пещерата като цяло или на някой, който е неспособен сам да се защити, И от плоскоглавците. Той ги мразеше. За него те не бяха просто животни, те бяха опасни, коварни животни, които трябва да бъдат изтребени.

— Аз мръзнех — възрази Джондалар — и този млад плоскоглавец ми помогна. Той ме заведе до огъня си и ми даде да се завия с една кожа. Ако зависеше от мен, можеше да вземе и цялата риба, но той взе само половината. Няма да участвам в никакъв лов на плоскоглавци.

— Те обикновено не причиняват много бели — каза Бароно. Само че ако са наблизо, се радвам, че го знам. Те са хитри. Идеята някоя глутница да ме спипа неочаквано, не ми харесва…

— Те са кръвожадни зверове… — рече Доландо.

Бароно пренебрегна забележката му.

— Сигурно си имал късмет, че са били само един младок и женска. Женските не се бият.

Тонолан не хареса посоката, която пое разговорът.

— Как ще откараме у дома тази прекрасна полуплячка, дето я е хванал брат ми? — той се сети как рибата бе теглила Джондалар и се захили. — След като се боричкахте толкова, съм учуден, че си се съгласил половината да отплува.

Другите също се разсмяха с нервно облекчение.

— Това дали значи, че сега той е наполовина Рамудои? — каза Маркено.

— Може би трябва да го заведем на лов, за да хване половин антилопа — рече Тонолан, — така другата му половина ще бъде Шамудои.

— Коя ли половина ще иска Серенио? — намигна Бароно.

— Неговата половина струва повече от повечето цели мъже — пошегува се Каролио, а изражението й не остави никакво съмнение, че тя няма предвид височината му. В слепените обиталища на Пещерата неговият майсторлък в завивките не бе останал незабелязан. Джондалар се изчерви, но грубият смях донесе окончателно освобождаване от напрежението — както от загрижеността за самия него, така и от Доландовата реакция спрямо плоскоглавците.

Донесоха една мрежа от влакно, което държеше добре, когато се намокреше, проснаха го до кървищата половина от есетрата и с доста пъшкане и напъване я преместиха върху мрежата. Бутнаха я във водата и я привързаха за кърмата на лодката.

Докато другите се бореха с рибата, Каролио се обърна към Джондалар и тихо рече:

— Синът на Рошарио бе убит от плоскоглавци. Беше още необещан младеж, шегобиец и смелчак, и беше гордостта на Доландо. Никой не знае как е станало, но Доландо изкара цялата Пещера да ги преследва. Няколко бяха убити и те изчезнаха. Отначало той не им обръщаше много внимание, но оттогава…

Джондалар кимна разбиращо.

— Как тоя плоскоглавец отмъкна половината риба? — попита Тонолан, докато се качваха в лодката.

— Вдигна я и я отнесе — каза Джондалар.

— Той? Той я вдигна и я отнесе?

— Сам-самичък. А даже не беше съвсем пораснал.

* * *

Тонолан наближи дървената конструкция, обитавана от брат му, Серенио и Дарво. Тя бе изградена от подирени на централната покривна греда дъски, а самата греда пък бе под наклон спрямо земята. Жилището наподобяваше направена от дърва палатка, чиято триъгълна предна стена беше по-висока и по-широка от задната, а страничните стени имаха трапецовидна форма. Дъските бяха привързани подобно на стрингерите на бордовете на лодките, като малко по-дебелият край лягаше върху по-тънкия и двата се зашиваха един за друг.

Това бяха уютни, здрави и достатъчно уплътнени структури, така че само през цепнатините на изсъхналото и изметнато дърво на най-старите можеше да се провиди светлина. Тъй като пясъчниковият навес ги пазеше от най-лошите прищевки на времето, жилищата не се поддържаха, нито се запушваха с кълчища като лодките. Осветяваха се главно от ограденото с камъни огнище отвътре или като се отвореше предната страна.

Младият мъж надзърна да види дали брат му още спи.

— Влизай — размърда се Джондалар. Бе седнал на покрития с кожи спален одър, затрупан с други кожи и с вдигаща пара чаша в ръцете си.

— Как ти е настинката? — попита Тонолан и приседна на края на одъра.

— Настинката е по-зле, аз съм по-добре.

— Никой не се сети, че дрехите ти са мокри, а пък тоя вятър наистина здравата духаше по клисурата, докато се върнем обратно.

— Радвам се, че ме намерихте.

— Е, аз пък се радвам, че се чувстваш по-добре — на Тонолан като че ли му се губеха думи. Той се помота, стана и отиде до отвора, сетне се върна при брат си. — Мога ли да ти донеса нещо?

Джондалар поклати глава и зачака. Нещо измъчваше брат му и той се опитваше да го извади наяве. Трябваше му малко време.

— Джондалар… — започна Тонолан и пак млъкна. — Ти вече отдавна живееш със Серенио и сина й.

За момент Джондалар си помисли, че брат му се кани да направи някакъв намек за неофициалния статус на връзката им, но сбърка.

— Как се чувства човек, като е мъж на своето огнище?

— Ти си обвързан мъж, мъж на своето огнище.

— Знам, но дали има някаква разлика, ако имаш дете в огнището си? Джетамио тъй много иска да има бебе, а сега… тя загуби още едно, Джондалар.

— Съжалявам…

— Не ме интересува дали изобщо ще има бебе. Просто не искам да я загубя — извика Тонолан с променен глас. — Иска ми се да престане да опитва.

— Не мисля, че зависи от нея. Майката дава…

— Тогава защо Майката не я остави да има поне едно! — викна Тонолан и се шмугна покрай Серенио, за да избяга навън.

— Той ти каза за Джетамио? — попита Серенио. Джондалар кимна. — Тя задържа това бебе по-дълго, но пък и беше по-трудно, когато го загуби. Радвам се, че е тъй щастлива с Тонолан. Тя си го заслужава.

— Ще се оправи ли?

— Джондалар, това не е първият път, когато някоя жена загубва бебето си. Не се безпокой за нея, тя ще се оправи. Виждам, че си намерил чая. За в случай че се опитваш да отгатнеш, в него има мента, пореч и лавандула. Шамуд каза, че ще ти помогне да се справиш с настинката. Как се чувстваш? Аз просто дойдох да видя дали си се събудил.

— Чудесно съм — каза той. Усмихна се и се опита да изглежда здрав.

— Тогава май ще се върна и ще поседя с Джетамио.

Щом тя излезе, той остави чашата настрани и пак легна.

Носът му бе запушен, а главата го болеше. Не можеше да разбере защо, но отговорът на Серенио с нещо го разтревожи. Не искаше да мисли повече за това, защото от мисълта започваше да усеща нова болка нейде вътре в стомаха си. Помисли си, че трябва да е от настинката.