Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

13

Айла изпадна в затруднение, когато стигна долината. Тя бе планирала да нареже и изсуши месото на брега и да спи навън, както бе правила по-рано. Но за раненото пещерно лъвче тя можеше да се погрижи добре само в пещерата. То бе по-голямо от лисица и далеч по-масивно, но тя би могла да го пренесе. Напълно порасналият елен обаче беше друга работа. Върховете на влачещите се след Уини две копия, които поддържаха носилката, бяха твърде далеч едно от друго, за да се вместят в тясната пътечка. Тя не знаеше как да закара тъй трудно добития елен до пещерата, а не се осмеляваше да го остави без наглеждане на брега, защото хиените я следваха отблизо.

Оказа се, че има основание да се тревожи. За този къс отрязък от време, който и бе нужен, за да занесе бебето лъв в пещерата, хиените вече ръмжаха над покрития с тревна рогозка елен на носилката, въпреки че Уини нервно се отдръпваше. Преди да слезе и на половината път, Айла развъртя прашката и един хвърлен със сила камък се оказа фатален. Тя повлече хиената за задната лапа край каменната стена и през ливадата, макар да се отвращаваше да докосва животното. То миришеше на мършата, с която се бе хранило напоследък, и тя изми ръцете си в потока, преди да насочи вниманието си към коня.

Уини се потеше, трепереше и размахваше нервно опашка. Да търпи миризмата на пещерен лъв толкова наблизо бе повече, отколкото можеше да понесе. А мирисът на хиена по петите и бе още по-лош. Тя се опита да направи кръг, когато животните приближиха убития от Айла елен, ала единият крак на носилката бе попаднал в скална цепнатина. Малко и оставаше да се паникьоса.

— Тежък ден, нали, Уини? — размаха ръце Айла, после прегърна кобилата през врата и просто я подържа, както би подържала изплашено дете. Уини се прислони към нея и потрепери, дишайки тежко през носа, но близостта на младата жена най-накрая я успокои. Айла винаги се бе отнасяла към коня с любов и внимание и той и отвръщаше с доверие и съзнателно усилие.

Айла начена да развързва импровизираната носилка, без да е наясно как ще закара елена до пещерата, но когато единият прът се освободи, той се извъртя близо до другия така, че върховете на двете копия застанаха съвсем наблизо. Проблемът и се беше решил от само себе си. Тя пак привърза пръта тъй, че да се задържи, и поведе Уини към пътеката. Товарът не бе закрепен много стабилно, но разстоянието беше малко.

За Уини това бе голямо изпитание. Северният елен и конят тежаха приблизително еднакво, а пътеката беше стръмна. Така Айла видя силата на коня в нова светлина и си даде сметка за изгодите, които бе получила от използването му. Когато стигнаха входа в скалата, Айла махна цялата сбруя и с благодарност притисна младата кобила. Влезе в пещерата, очаквайки Уини да я последва, и се извърна при тревожното конско цвилене.

— Какво не е наред? — зажестикулира тя. Малкият пещерен лъв лежеше точно където го беше оставила. Лъвчето, помисли. Уини подушва лъвчето. Тя излезе навън.

— Всичко е наред, Уини. Това бебе нищо няма да ти направи — тя потри мекия нос на Уини и като обгърна с ръка якия врат, внимателно поведе коня в пещерата. Доверието в жената отново преодоля страха. Айла заведе коня до малкия лъв. Уини с подозрение го подуши, дръпна се назад и изцвили, сетне сведе муцуна, за да подуши отново неподвижния малчуган. Макар да миришеше на хищник, младият лъв явно не я заплашваше. Уини пак подуши лъвчето и го побутна с муцуна, като по този начин изглежда се насили да възприеме новата придобивка в пещерата. Отиде до своето място и захрупа сено.

Айла насочи вниманието си към раненото бебе. Те беше малко рошаво създание с леки кафеникави петна, но като цяло по-светлобежовата кожа. Изглеждаше съвсем малко, но Айла не бе сигурна. Пещерните лъвове бяха степни хищници, а тя бе изучавала само месоядните животни, които живееха в гористите местности край пещерата на Клана. По онова време тя никога не бе ловувала в откритата равнина.

Опита се да си спомни всичко, което ловците от Клана говореха за пещерните лъвове. Този изглеждаше по-светъл от другите, които бе виждала, и тя се сети, че мъжете често предупреждаваха жените, че е трудно да забележиш пещерен лъв. Те се сливаха с цвета на сухата трева и прашната земя тъй добре, че човек можеше да се спъне в тях. Едно лъвско стадо, спящо в сенките на храстите или между скалите и камънаците близо до неговото леговище, изглеждаше като група огромни камъни — дори и съвсем отблизо.

Като си помисли за това, си припомни, че стените в тази област като цяло бяха по-светлобежови и околните лъвове се сливаха добре с общия фон. По-рано не бе размишлявала за това, но изглеждаше логично, че ще бъдат с по-светла козина от лъвовете на юг. Може би все пак трябваше да отдели малко време да изучава пещерните лъвове.

С ловко уверено докосване младата лечителка се опита да открие колко големи са нараняванията на животинчето. Имаше едно счупено ребро, но то не заплашваше да причини други наранявания. Спазматичните контракции на мускулите и слабите мяукащи звуци показваха къде е ранено, можеше да има и вътрешни увреждания. Най-лошият проблем беше една отворена рана на главата, без съмнение от твърдо копито.

Огънят и отдавна бе угаснал, но това не я тревожеше. Беше свикнала да разчита на огнените си камъни и ако имаше добра прахан, можеше много бързо да запали огън. Изчака водата да заври и плътно и здраво уви една кожена лента около ребрата на пещерното лъвче. Обели тъмнокафявата кожа на корените от зарасличе, които бе събрала на връщане, и от тях се процеди лепкава течност. Хвърли в кипящата вода цветове от невен и, щом течността стана златиста, потопи в нея мека абсорбираща кожа, за да промие раната на главата. Като изтри засъхналата кръв, кръвотечението започна отново и тя видя, че черепът е пукнат, но не е строшен. Наряза белия корен на зарасличето и наложи меката субстанция направо върху раната — тя спираше кървенето и щеше да помогне за зарастването на костта. После я уви с още мека кожа. Когато обработваше кожите на почти всички убити от нея животни, нямаше идея за какво би могла да ги използва, но и в най-развихреното си въображение не би могла да предвиди, че ще употреби някои от тях точно по този начин.

Ама как би се изненадал Брун, ако можеше да ме види, помисли тя с усмивка. Той никога не позволяваше да взимам животни, които ловуват, дори не ми разреши да донеса в пещерата онова малко вълче. А виж ме сега с пещерно лъвче! Май ще трябва да побързам да науча доста за пещерните лъвове, ако то оживее.

Сложи да заври още вода за листата от зарасличе и лайков чай, макар да не знаеше как ще накара лъвчето да поеме оздравителното лекарство. Тя го остави и отиде да одере северния елен. Когато първите тънки, изрязани като езици ивици месо бяха готови за окачване, изведнъж установи, че нещо и липсва. Върху каменната площадка нямаше никаква почва, нищо, в което би могла да забоде пръчките за опъване на вървите. Както се бе разтревожила как да закара елена до пещерата изобщо не бе помислила за това. Защо като че ли всички дреболии се опитваха да и пречат? На нищо не можеше да разчита със сигурност.

В объркването си не можеше да намери решение. Беше уморена, напрегната и развълнувана от това, че бе донесла у дома пещерен лъв. Не бе уверена, че е трябвало да го направи, но какво можеше да стори с него? Захвърли пръчката и стана. Отиде до оттатъшния край на входа и погледна към долината, а вятърът духна в лицето и. За какво ли си мислеше — да докара лъвче бебе, което има нужда от грижи точно когато трябва да се подготвя да замине и да продължи да търси Другите? Може би сега просто трябва да го занесе обратно в степта и да го остави да умре като всички отслабнали диви животни. Дали самотният живот не я бе отучил да мисли правилно? И без друго не знаеше как да се грижи за него. Как щеше да го храни? А какво щеше да стане, ако оздравееше? Нямаше да може да го върне в степта. Майка му никога не би го взела обратно и то щеше да умре. Ако възнамеряваше да задържи малчугана, тя трябваше да остане в долината. За да продължи търсенията си, пък трябваше да го отнесе обратно в степта.

Върна се в пещерата и застана до младия пещерен лъв. Той не бе и помръднал. Докосна гръдния му кош. Беше топъл и дишаше, а пухкавата му козина и напомни за козината на Уини, когато тя беше бебе. Беше сладък и изглеждаше толкова смешен с превързана глава, че тя се усмихна. Но, напомни си тя, това сладко бебе ще стане много голям лъв. Изправи се и отново го погледна отвисоко. Нямаше значение. Тя не би могла да отнесе това бебе и да го остави да умре в степта.

Излезе навън и се загледа в месото. Ако смяташе да остане в долината, трябваше да започне да мисли как да събира храна. Особено след като трябваше да храни още една уста. Вдигна пръчката и се опита да измисли някакъв начин да я накара да стои изправена. Забеляза една купчина трошляк до стената в далечния край на площадката и се опита, да забучи пръчката в нея. Тя остана изправена, но нямаше да издържи тежестта на вървите с месо. Това обаче и даде идея. Влезе в пещерата, докопа една кошница и хукна надолу към брега.

След няколко опита откри, че една пирамидка от речни камъни може да поддържа и по-дълга пръчка. Направи няколко разходки, за да събере камъни и да нареже подходящи парчета дърво, преди да може да опъне няколко върви през цялата площадка, на които да суши месото и да се заеме с нарязването му. Близо до мястото, където работеше, запали малък огън и набучи един бут на шиш, за да го изпече за вечеря, докато пак се замисли с какво ще храни малкото животно и как да го накара да погълне лекарството. Имаше нужда от храна за бебе лъв. Бебетата могат да ядат същата храна като възрастните, припомни си тя, но по-мека и по-лесна за сдъвкване и поглъщане. Може би месен бульон с много фино нарязано месо. Беше го правила за Дърк, защо да не го направи и за лъвчето? Всъщност защо да не сготви бульона в чая, който бе приготвила като лекарство?

Хвана се веднага за работа и наряза следващото парче еленово месо. Занесе го, за да го сложи в дървения съд за готвене и реши да добави малко от останалия корен от зарасличе. Лъвчето не се бе помръднало, но и се стори, че спи по-леко.

След известно време чу някакво шумолене и се върна пак да го погледне. Беше будно и нежно мяукаше, но не можеше да се извърти и да стане. Въпреки това, когато доближи възголямото котенце, то се озъби, изсъска и се опита да се дръпне назад. Айла се усмихна и клекна до него.

Беден уплашен малчуган, помисли си тя. Не те упреквам. Да се събудиш ранен в странно леговище и да видиш някой, дето изобщо не прилича на майка ти и братята ти. Тя протегна ръка. Виж, няма да ти сторя нищо лошо. Оу! Зъбките ти са много остри! Хайде, малкия. Вкуси ръката ми, помириши ме. Така по-лесно ще свикнеш с мен. Сега аз ще трябва да ти бъда майка. Даже и да знаех къде е твоето леговище, майка ти не би знаела как да се грижи за теб — ако изобщо си те вземе обратно. Не знам много за пещерните лъвове, но и за конете не знаех много. В края на краищата бебето си е бебе. Гладен ли си? Не мога да ти дам мляко. Надявам се, че ще ти хареса бульон с фино нарязано месо. А пък от лекарството ще се почувстваш по-добре.

Тя стана да провери съда за готвене. Здравата се изненада, като видя колко се е сгъстил изстуденият бульон, а когато го разбърка с една рибя кост, откри, че месото е станало на буца на дъното на съда. Най-накрая тя го набоде с един заострен шиш и го извади от втвърдилата се маса, от която се проточиха дебели полутечни нишки. Изведнъж проумя какво е станало и избухна в смях. Смехът и така изплаши лъвчето, че то почти събра сили да се изправи.

Нищо чудно, че коренът на зарасличето е толкова добър за раните: Ако той задържа разкъсаната плът също тъй добре, както бе слепил това месо, няма начин да не помогне за оздравяването!

— Бебчо, мислиш ли, че можеш да пийнеш малко от това — зажестикулира тя над пещерния лъв. Наля малко от изстудената желирана течност в по-малка чиния от брезова кора. Лъвчето се бе изтъркулило от тревната рогозка и се опитваше да стане. Тя тикна чинията под носа му. То изсъска и се дръпна назад.

Айла чу тропота от копита нагоре по пътечката и миг по-късно влезе и Уини. Тя забеляза лъвчето, което сега бе съвсем будно и се движеше, и реши да го проучи. Наведе глава да подуши пухкавото създание. Младият пещерен лъв, който като възрастен би вселявал ужас у всеки от роднините на Уини, вместо това сега бе ужасен от новото непознато голямо животно, което се бе извисило наблизо. Той изфуча, озъби се и се задърпа назад, докато почти не се настани в скута н Айла. Почувства топлината на бедрото и, припомни си малко по-познатата миризма и се сви на топка. На това място имаше прекалено много странни нови неща.

Айла вдигна бебето лъв в скута си, прегърна го и започна да мърка по начина, по който би успокоявала всяко бебе, както бе успокоявала и своето собствено.

Всичко е наред. Ще свикнеш с нас. Уини разтърси глава и процвили. Пещерният лъв в ръцете на Айла не изглеждаше застрашителен, макар инстинктите и да и казваха, че миризмата му е точно такава. Тя вече бе променяла начина си на държане заради жената, просто защото живееше с нея. Може би точно този пещерен лъв би могъл да се толерира.

Младото животно реагира на погалването и гушването като зарови муцуна, за да потърси откъде да бозае. Май си гладно, а, бебе? Тя се протегна за чинията с гъстия бульон и я постави под носа на малкото. То я подуши, но не знаеше какво да я прави. Тя топна два пръста в купата и ги сложи в устата му. Сега то вече разбра какво да прави. Като всяко друго бебе то засмука.

Седейки в малката си пещера с малкия пещерен лъв в скута си, Айла се люшкаше напред-назад, докато той смучеше двата и пръста, и бе така обзета от мисълта за своя син, че не забеляза сълзите, които се стичаха по лицето и и падаха върху пухкавата козина.

През тези първи дни и нощи, когато тя взимаше бебето лъвче в леглото си да се гушне и да засмуче пръстите и, между самотната млада жена и малкия пещерен лъв се образува връзка. Подобна връзка никога не би могла да се получи между лъвчето и неговата родна майка. Природата беше жестока, особено към малките на най-могъщите хищници. Макар лъвицата да кърмеше своите малки през първите им седмици и дори от време на време им позволяваше да бозаят до шест месеца, лъвчетата започваха да ядат месо още щом си отвореха очите. Но йерархията на храненето в едно лъвско стадо не позволяваше никакви сантименталности.

Лъвицата беше ловецът и, за разлика от другите членове на котешкия род, ловуваше в група. Три или четири лъвици заедно образуваха забележителен ловен отбор. Те можеха да повалят и здрав гигантски елен или мъжки зубър в разцвета на силите. Единствено възрастните мамути бяха неуязвими за атаките им, макар че младите и старите често падаха жертва. Но лъвицата не убиваше заради малкото си, тя убиваше заради мъжкаря. Водачът винаги получаваше лъвския пай. Щом се появеше, лъвиците се отдръпваха и получаваха своя дял, едва след като той се нахранеше. След това идваше ред на по-старите възрастни лъвове и едва тогава, ако нещо бе останало, малките получаваха шанс да се дърлят за огризките. Ако някое малко лъвче, доведено до отчаяние от глад, опиташе да се втурне, за да отмъкне някой залък, преди да му е дошъл редът, бе твърде възможно да получи фатален удар. Майката често отвеждаше малките си далеч от плячката, въпреки че те можеха да гладуват, за да избегне тази опасност. Три четвърти от малчуганите никога не достигаха зряла възраст. Повечето от тях биваха прогонвани от стадото, за да станат номади, а един номад никъде не беше добре дошъл, особено, ако беше мъжкар. Женските имаха известно предимство. Можеха да им позволят да стоят в периферията на стадото, ако ловците в него не стигаха.

Единственият начин, по който един мъжкар би могъл да извоюва приемането си, беше да се бие за него, често пъти до смърт. Ако водещият мъжкар в стадото беше остарял или ранен, някой по-млад член на същото стадо или, по-вероятно, скитник можеше да го прогони и да вземе властта. Задачата на мъжкаря бе да защищава територията на стадото — маркирана, от неговите ароматни жлези или урината на водещата женска — и да осигури продължението на стадото като размножаваща се група.

Понякога двама скитници — мъжкар и женска — се събираха, за да оформят ядрото на ново стадо, но те трябваше да си извоюват своя собствена ниша от съседните територии. Това бе едно несигурно съществувание.

Но Айла не беше лъвска, а човешка майка. Родителите човеци не само защищаваха своите малки, те се грижеха за храната им. Към Бебчо, както тя продължаваше да го нарича се отнасяха така, както не се бяха отнасяли с никой пещерен лъв. Той не бе принуден да се бие за огризки с братята си, нито пък да избягва тежките удари на по-възрастните. Айла му осигуряваше храна. Тя ловуваше за него. Но макар че му даваше неговия дял, тя не се отказваше и от своя собствен. Когато той се нуждаеше, го оставяше да смуче пръстите и и обикновено го взимаше в леглото със себе си.

Той бе по природа научен да ходи по нужда на определено място и винаги излизаше извън пещерата, освен в началото, когато не му стигаха силите. Даже и тогава, когато изцапаше, той правеше такава отвратена гримаса, че караше Айла да се усмихва. И това не бе единствената причина тя да се усмихва. Щуротиите на Бебчо често предизвикваха у нея истински смях. Той обичаше да я преследва, а още повече обичаше тя да се прави, че не забелязва намерението му, и да се преструва на изненадана, щом скочеше на гърба и, макар понякога тя да го изненадваше, като се извръщаше в последния момент и го улавяше.

В Клана децата винаги биваха глезени. Наказанието рядко включваше нещо повече от съзнателно пренебрегване, предназначено да привлече вниманието. Щом пораснеха и започнеха да осъзнават по-добре своето положение спрямо по-големите деца и възрастните, децата започваха да се съпротивляват на глезенето като на нещо бебешко и да се държат, както се държат възрастните. Тъй като това неизбежно предизвикваше одобрение, обикновено те продължаваха да се държат по същия начин. В началото Айла глезотеше пещерния лъв, но щом той порасна, понякога неговите игри несъзнателно и причиняваха болка. Ако в необузданата си игривост той я одраскаше и я събореше на земята в лъжлива атака, обичайната и реакция беше да спре да играе и често се приближаваше до жеста на Клана „Спри!“. Бебчо бе чувствителен към нейните настроения. Отказът и да играе на дърпане на въже с някоя пръчка или стара кожа често го караше да я омилостивява така, че тя се усмихваше или да се опита да лапне пръстите и за да ги посмуче.

Той започна да отговаря на нейния жест „Спри!“ със същите действия. С обичайната за Айла чувствителност за действията и позите тя забеляза държанието му и започна да използва сигнала, колчем поискаше той да прекрати това, което правеше. Не толкова че тя го тренираше, колкото воден от взаимно чувство за отговорност, той се научи. Можеше да спре по средата на крачката си или при неин сигнал да се опита да прекъсне един игрив скок насред въздуха. Когато стоп сигналът бе предаден със заповедна категоричност, той обикновено изпитваше нужда да посмуче пръстите и, сякаш знаеше, че е направил нещо, което не и е приятно.

От друга страна тя бе чувствителна към неговите настроения и не му поставяше физически ограничения. Той бе също тъй свободен да влиза или да излиза, както беше тя или конят. Никога не и дойде наум да затвори или да върже някой от своите животински компаньони. Те бяха нейното семейство, нейният Клан, живи създания, които споделяха пещерата и живота и. В нейния самотен свят те бяха единствените и приятели.

Айла скоро разбра колко странно би се видяло на Клана, че с нея живеят животни, но не престана да се удивлява на връзката, която се развиваше между коня и лъва. Те бяха инстинктивни врагове, жертва и нападател. Ако се бе сетила за това, когато намери раненото лъвче, може би не би го донесла в пещерата, която споделяше с един кон. Не би си помислила, че могат да живеят заедно, камо ли нещо повече.

В началото Уини просто понасяше лъвчето, но след като то се вдигна на крака и зашари наоколо, вече бе трудно да го игнорира. Когато видя как Айла дърпа единия край на парче кожа, а бебето лъв държи другия в зъбите си, тресе глава и ръмжи, вроденото любопитство на коня се показа от добрата си страна. Уини дойде да открие какво става. След като подуши кожата, тя я захапа и дърпането стана тристранно. Когато Айла пусна кожата, играта се превърна в дърпане на въже между кон и лъв. С времето Бебчо придоби навика да влачи кожата под себе си между предните си крака — така, както някой ден щеше да влачи плячката си — на пътя на коня, опитвайки се да го прилъже да захапе единия край и да си поиграят на дърпане на въже. Уини често отстъпваше. Тъй като нямаше други лъвчета, с които да играе лъвските си игри, Бебчо трябваше да се задоволява със създанията, които му бяха подръка.

Друга игра — която Уини не обичаше чак толкова, но на която Бебчо не можеше да устои — беше хвани опашка. По-специално опашката на Уини. Бебчо я дебнеше. Присвит, той я наблюдаваше как се размахва и движи тъй подканящо, докато той безшумно се прокрадваше, треперейки от възбуда. После с едно предвкусващо по-шавване той се хвърляше и побягваше щастливо с пълна с косми уста. Понякога Айла бе сигурна, че Уини си играе с малчугана и напълно съзнава, че нейната опашка е обект на толкова силно желание, но се преструва, че не забелязва. Младата кобила също бе игрива. По-рано тя не бе имала с кого да играе. Айла не си падаше много по измислянето на игри. Никога не се бе учила на това.

Но на Уини бързо и омръзваше, тя се обръщаше към нападателя на опашката си и захапваше Бебчо за задницата. Макар тя също да бе снизходителна, никога не отстъпваше водещата си роля. Бебчо можеше да бъде пещерен лъв, ала си беше само едно бебе. И ако Айла беше майка му, Уини стана неговата гувернантка. Докато с времето игрите на двамата се усложняваха, промяната от толерантност към активна грижа беше в резултат на една особена очерта: Бебчо обичаше фъшкии.

Изпражненията на месоядните животни не го интересуваха, той обичаше единствено фъшкиите на тревопасните и листоядните и когато излезнеха в степта, се търкаляше в тях, където ги намереше. Както повечето му игри и тази беше подготовка за бъдещото му ловуване. Собствените изпражнения на животното можеха да скрият миризмата на лъва, но от това Айла не се смееше по-малко, когато го видеше да открие нова купчина фъшкии. Особено хубави бяха мамутските. Той прегръщаше големите топки, разтрошаваше ги и лягаше върху тях.

Но най-прекрасните фъшкии бяха на Уини. Когато за пръв път откри купчината сухи изпражнения, които Айла използваше като гориво, той не можеше да се насити. Влачеше ги из пещерата, търкаляше се в тях, играеше си с тях и цял се зарови вътре. Когато Уини влезе в пещерата, тя надуши върху него собствената си миризма. Това сякаш я накара да го усеща като част от себе си. От този момент нататък у нея изчезна всяка следа на нервност, свързана с младото лъвче, и тя го прие като своя собствена грижа. Насочваше го, пазеше го и ако и той понякога да реагираше по озадачаващ начин, това не намаляваше нейното внимание и грижа.

* * *

През това лято Айла беше по-щастлива, отколкото когато и да било от напускането на Клана. Уини и беше добра компания и повече от приятел. Айла не знаеше какво би правила без нея през дългата самотна зима. Но пристигането на лъвчето в нейната кошара донесе ново измерение. Лъвчето донесе смеха. Между игривия малчуган и пазещия го кон винаги се случваше нещо забавно.

Един топъл слънчев ден в средата на лятото тя беше на ливадата и наблюдаваше как малчуганът и конят играят нова игра. Те се преследваха един друг в широк кръг. Отначало младият лъв се забавяше точно толкова, колкото Уини да го настигне, сетне се втурваше напред, а тя се забавяше, докато той не изминеше целия кръг и не я настигнеше. На свой ред Уини спринтираше напред, а той намаляваше скоростта си, докато тя не го настигнеше. Айла реши, че никога не е виждала по-забавно нещо. Смя се, докато не се срути към едно дърво, държейки се за стомаха.

Щом смехът и затихна, по някаква причина тя се замисли за самата себе си. Какъв беше този звук, който издаваше, когато нещо и се видеше забавно? Защо го правеше? Беше толкова лесно да го издава, когато наоколо нямаше кой да и напомня, че не е прилично. Защо не беше прилично? Не можеше да си спомни да е видяла когото и да е от Клана да се усмихва или смее с изключение на сина си. Въпреки това те разбираха хумора, забавните истории предизвикваха утвърдителни кимания и израз на задоволство, който проличаваше най-вече в очите. Сети се, че хората от Клана всъщност правеха една гримаса, която донякъде напомняше нейната усмивка. Но тя изразяваше нервен страх или заплаха, а не изпитваното от нея удоволствие.

Но ако смехът я караше да се чувства толкова добре и излизаше толкова лесно, как би могъл да бъде нещо лошо? Дали другите като нея се смееха? Другите. Топлото и щастливо усещане се изпари. Не обичаше да мисли за Другите. Това и напомняше, че е престанала да ги търси и я изпълваше със смесени чувства. Иза и бе казала да ги намери и че животът в самота може да бъде опасен. Ако се разболееше или нещо и се случеше, кой щеше да и помогне?

А тя бе тъй щастлива в долината със своето животинско Семейство. Уини и Бебчо не я поглеждаха неодобрително, когато тя се забравяше и се затичаше. Никога не и казваха да не се усмихва или да не плаче, или какво може да ловува, или кога, или с какво оръжие. Тя можеше да избира сама, а това я караше да се чувства свободна. Не взимаше предвид, че времето, което и бе нужно, за да обезпечи физическите си нужди от храна, топлина и укритие, ограничава свободата и и че това отнема повечето от усилията и. Точно обратното. Това и даваше увереност, че може и сама да се справи.

С времето, особено, откакто бе дошъл Бебчо, мъката, която изпитваше за обичните хора, я напусна. Празнотата, нуждата и от човешки контакти представляваше такава постоянна болка, че изглеждаше нормална. Всичко, което я отслабваше, бе радостно събитие, а двете животни изминаха дълъг път, за да запълнят празнотата. Тя обичаше да си мисли, че се е устроила както някога, когато беше малко момиче, с Иза и Креб, като се изключи, че те с Уини се грижеха за Бебчо. И колчем лъвчето увиеше лапите си с прибрани нокти около нея, когато тя го гушнеше нощем, тя почти можеше да си въобрази, че това е Дърк.

Нямаше желание да напусне и да търси непознатите Други. Другите с техните непознати обичаи и ограничения. Другите, който можеха да и отнемат смеха. Няма да могат, рече си тя. Няма да живея отново с никого, който няма да ми разрешава да се смея.

Животните се бяха уморили от играта. Уини пасеше, а Бебчо, задъхан, си почиваше наблизо с провесен език. Айла свирна и Уини и лъвът тръгнаха след нея.

— Трябва да ида на лов, Уини — махна тя. — Този лъв яде толкова много и расте такъв голям.

След като малкият пещерен лъв оздравя, той винаги следваше Айла или Уини. Стадото никога не оставяше малките сами, нито пък Клана оставяше бебетата, така че неговото поведение изглеждаше съвсем нормално. Но пък изникваше един проблем. Как да отиде на лов с един пещерен лъв по петите? Когато обаче защитните инстинкти на Уини проговореха, проблемът се реши от само себе си. За една лъвица майка бе нещо обичайно да образува подгрупа със своите малки и по-младите женски, докато те още не бяха пораснали. По-младите женски се грижеха за малките, когато лъвицата тръгнеше на лов, и Бебчо прие Уини в тази роля. Айла знаеше, че никоя хиена или друго подобно животно няма да се осмели да опита тежките копита на кобилата, когато тя реши да защищава своя подопечен, ала това означаваше, че ще трябва отново да ловува пеша. Броденето из степта в близост до пещерата в търсене на подходящи за прашката животни и предостави една неочаквана възможност.

Досега винаги бе избягвала стадото пещерни лъвове, които обитаваха територията на изток от долината. Но първия път, когато забеляза няколко лъва да си почиват в сянката на закърнелите борчета, тя реши, че е крайно време да научи нещо повече за създанията, които олицетворяваха тотема и.

Заниманието бе опасно. Макар да бе ловец, лесно можеше да стане плячка. Тя обаче бе наблюдавала хищниците и по-рано и се бе научила как да не им изглежда подозрителна. Лъвовете знаеха, че тя ги наблюдава, но след първите няколко пъти решиха да не и обръщат внимание. Това не отстраняваше опасността. По всяко време някой лъв можеше да се нахвърли върху нея без друга причина, освен раздразнителното си настроение, но колкото по-дълго ги наблюдаваше, толкова по-очарована оставаше.

Те прекарваха повечето време в почивка или сън, ала когато ловуваха бяха целите бързина и ярост. Глутница вълци бе в състояние да убие голям елен, една едничка пещерна лъвица можеше да го направи по-бързо. Ловуваха само когато бяха гладни и можеха да ядат само веднъж на няколко дни. Не се нуждаеха да складират храна като нея, защото ловуваха през цялата година.

Забеляза, че през лятото, когато дните бяха горещи, бяха по-склонни да излизат на лов през нощта. Зимно време, когато природата сгъстяваше козината им и я избелваше до слонова кост, за да се слеят с по-светлия пейзаж, ги бе виждала да ловуват през деня. Свирепият студ пречеше на ужасната енергия, която изгаряха по време на лова, да ги прегрее. Нощем, щом температурите паднеха, те се скупчваха и заспиваха един до друг в някоя пещера или под надвиснала скала, която ги пазеше от вятъра, или сред разпръснатите камъни на някой каньон, които през деня поемаха малко топлина от далечното слънце и я излъчваха в тъмнината.

След един прекаран в наблюдение ден, който я накара да зауважава още повече животното от нейния тотемен дух, младата жена се връщаше в долината си. Беше наблюдавала как лъвиците повалиха един стар мамут, чийто бивници бяха тъй дълги, че се извиваха назад и се кръстосваха. Цялото стадо бе пирувало с плячката. Как изобщо бе успяла да избяга от пещерния лъв, когато е била само петгодишна и се е отървала само с няколко белега, мислеше си тя, разбирайки по-добре удивлението на Клана. Защо ме е избрал Пещерният лъв? За миг изпита странно предчувствие. Нищо определено, но я накара да си мисли за Дърк. Щом наближи долината, един бързо хвърлен камък осигури заек за Бебчо, а тя изведнъж се усъмни в разумността на решението си да донесе малкия лъв в пещерата, защото си го представи какъв ще стане, когато порасне напълно. Съмненията и траяха само докато младият лъв изтича към нея, игрив и доволен, че се е върнала, и се опита да засмуче пръстите и и да я лизне с грапавия си език.

Вечерта, след като одра заека и го наряза на парчета за Бебчо, след като почисти на Уини и и донесе малко прясно сено, и след като приготви вечеря за себе си, тя се заседя, пиейки горещ чай и зяпайки огъня, като си мислеше за събитията през деня. В дъното на пещерата, далеч от пряката топлина на огъня спеше младият лъв. Мислите и се върнаха към обстоятелствата, при които тя бе осиновила малкото, и единственото и заключение беше, че такова е било желанието на нейния тотем. Тя не знаеше защо, но духът на Великия пещерен лъв и беше изпратил да отгледа едно от неговите малки. Пресегна се за амулета, провесен на връвта около врата и, и напипа предметите вътре, а после на безмълвния официален език на Клана се обърна към тотема си:

— Тази жена не разбираше колко могъщ е Пещерният лъв. Тази жена е благодарна, че и бе показано. Тази жена може никога да не разбере защо е била избрана, но тази жена е благодарна за бебето и за коня — тя замлъкна, сетне добави:

— Някой ден. Велики пещерни лъве, тази жена ще разбере защо и бе изпратен малкият лъв…, ако нейният тотем реши да и каже.

* * *

Обичайното лятно работно натоварване на Айла в подготовката за студения сезон бе допълнено с пристигането на пещерния лъв. Той си беше чисто месоядно животно и имаше нужда от големи количества месо, за да задоволи нуждите на бързия си растеж. Ловът на малки животни с прашка и отнемаше твърде много време. Тя трябваше да улови нещо по-голямо както за себе си, така и за лъва. Но за това имаше нужда от Уини.

Бебчо разбра, че Айла е намислила нещо специално, когато тя извади сбруята и свирна на коня, за да може да я нагоди така, че той да е в състояние да влачи двата яки дървени пръта. Импровизираната шейна бе доказала качествата си, но Айла искаше да разработи по-добър начин за прикрепянето и, тъй че да може да използва товарните кошове. Искаше и да направи единия прът подвижен та конят да може да закарва товара чак до пещерата. Беше се оказало, че на площадката месото също се суши добре.

Не, бе сигурна какво, ще, направи Бебчо, нито пък как ще ловува заедно с него, но се налагаше да опита. Щом всичко бе готово, тя се качи на гърба на Уини и потегли. — Бебчо я последва, както би последвал майка си. Бе се оказало толкова по-удобно да стигне до местността на изток от реката, че с изключение на няколко разузнавателни излизания никога не отиваше на запад. Стръмната западна стена се простираше на много километри, преди да премине в камениста урва и да открие път към равнините в тази посока. Откакто можеше да обикаля много по-далеч на конския гръб, бе опознала добре източната страна, а това улесняваше и лъва.

Бе научила много за стадата в тези степи: времето на миграцията им, обичайните пътища и местата, където пресичаха реката. Но тя все още трябваше да копае ями-капани на познатите животински пътеки, а това не беше работа, която печелеше от намесата на едно игриво лъвче, мислещо си, че младата жена току-що е измислила прекрасна нова игра само за негово забавление.

То се промъкна до ямата, срути ръба с лапи, прехвърли се през него, скочи вътре и също тъй лесно се измъкна навън. Изтъркаля се в калната купчина, натрупана връз стария кожен навес, който тя все още използваше да отнася настрани пръстта. Щом помъкна кожата, Бебчо също реши да я влачи. Получи се дърпане на въже и всичката пръст се изсипа на земята.

— Бебчо! Как ще изкопая тази яма? — рече тя, насилвайки се да бъде сериозна, но се разсмя, а това го окуражи. — На, ето ти нещо за влачене. Тя почна да рови в товарните кошове, които бе свалила от Уини, за да може да пасе на спокойствие, и намери еленовата кожа, която и служеше като покривало в случай на дъжд.

— Влачи това, Бебчо — заръкомаха тя и придърпа кожата по земята пред него. Той нямаше нужда от повече. Не можеше да устои на една кожа, влачена по земята. Бе тъй доволен от себе си, като мъкнеше кожата между предните си крака, че тя се усмихна.

Въпреки помощта на лъвчето, Айла успя да изкопае ямата и да я покрие с донесената с тази цел кожа и с един слой пръст. Кожата едва се крепеше на място с четири колчета и когато бе нагласена за първи път, Бебчо реши да я проучи. Той падна в капана, сетне изскочи навън, шокиран от възмущение, след което вече стоеше настрани.

Като приготви капана, Айла свирна на Уини и направи широк кръг, за да заобиколи едно стадо онагри. Тя не можеше да се насили отново да лови коне и дори онагрите я караха да се чувства неловко. Тези полу магарета приличаха твърде много на коне, но стадото бе в толкова удобна позиция да бъде подгонено към капана, че тя не можеше да го пропусне.

След лудориите на Бебчо около ямата тя започна още повече да се опасява, че той ще бъде пречка при лова, но щом се озоваха зад стадото, държанието му се промени. Той започна да се прокрадва към онагрите така, както дебнеше опашката на Уини, сякаш наистина можеше да повали някоя, макар да бе твърде млад за това. Айла със закъснение осъзна, че игрите му са хлапашки варианти на ловните умения на възрастните лъвове, от които той щеше да се нуждае. Беше ловец по рождение и инстинктивно разбираше нуждата от незабелязаното промъкваме.

За своя изненада Айла откри, че лъвчето наистина и помага. Щом стадото доближи ямата достатъчно, така че миризмата на човека и лъва го накара да свърне, тя отпусна Уини напред, ревейки и пищейки, за да причини паника. Лъвчето почувства, че това беше сигналът и също се втурна след животните. Миризмата на пещерния лъв увеличи паниката на онагрите. Те се насочиха право към клопката.

Айла се плъзна от гърба на Уини с копие в ръка и с все сили хукна към пищящата онагра, която се опитваше да се изкатери от ямата. Бебчо обаче я изпревари. Той скочи на гърба на животното — без още да е научил фаталната лъвска задушаваща хватка за гърлото на жертвата — и въпреки че млечните му зъби бяха твърде малки, за да имат кой знае какъв ефект, захапа отзад врата на онаграта. Това обаче за него бе малко преждевременен опит.

Ако той все още живееше със стадото, никой възрастен не би позволил да му се пречка между него и жертвата.

Всеки подобен опит незабавно би бил спрян с убийствен замах. При цялата си бързина лъвовете бяха само спринтьори, докато техните жертви бяха бегачи на дълго разстояние. Ако лъвовете не успееха да убият плячката в началото на нападението си, имаше голям шанс да я изпуснат изобщо. Не можеха да позволят на едно лъвче да развива ловните си умения другояче, освен на игра, докато то почти не пораснеше.

Но Айла беше човек. Тя не притежаваше скоростта нито на жертвата, нито на хищника, нямаше големи нокти и зъби. Нейното оръжие беше мозъкът и. С него тя изобретяваше начини да преодолее липсата на естествени ловни дадености. Капанът, който позволяваше на по-бавния и по-слаб човек да ловува, даде и на лъвчето възможност да опита. Когато Айла пристигна задъхана, онаграта се беше ококорила от страх, заловена в една яма с малко пещерно лъвче, което гризеше врата и, опитвайки се да я захапе смъртоносно с бебешките си зъби. Жената приключи борбата на животното със сигурен удар с копието си. С увисналото на нея лъвче — острите му малки зъби бяха продупчили кожата и — онаграта се свлече на земята. Бебчо я пусна едва когато тя престана да шава. Усмивката на Айла беше майчина усмивка на гордост и одобрение и застанал върху едно много по-голямо от самия него животно, изпълнен с гордост и убеден, че той го е убил, пещерният лъв се опита да изреве. Сетне Айла скочи в ямата при него и го избута настрани.

— Махай се, Бебчо. Трябва да завържа това въже около врата му, та Уини да може да го издърпа навън.

Когато конят напъна ремъците и задърпа онаграта от ямата, лъвчето се превърна във вързоп от нервна енергия. Бебчо скачаше и изскачаше от дупката и когато най-накрая онаграта беше напълно извлечена, скочи връз нея и пак отскочи. Сам не знаеше какво да прави със себе си. Обикновено лъвът, който убиеше жертвата, първи получаваше дял, само че не лъвчетата бяха тези, които убиваха. По обичайния ред на старшинство те бяха последни.

Айла натисна онаграта, за да направи коремен разрез. Разрезът започваше от ануса и свършваше до гърлото. Един лъв би разкъсал животното по същия начин, начевайки с меката коремна област Под лакомия поглед на Бебчо Айла разряза долната част, а сетне се обърна и обкрачи животното, за да довърши разреза.

Бебчо не можеше да чака повече. Той се гмурна в зейналата коремна кухина и докопа кървавите вътрешности, които напираха да излезнат. Острите му като игли зъби продупчиха меките вътрешни тъкани и успяха да захванат нещо. Той го стисна по-здраво и го дръпна назад, сякаш това бе дърпане на въже.

Айла довърши разреза, обърна се и усети как смехът и напира отвътре. Тя се тресеше от веселие, докато по бузите и не потекоха сълзи. Бебчо бе докопал едно черво, но за негова изненада, като се задърпа назад, то не му оказа съпротива, а продължи да излиза. Той продължила дърпа разтревожен, докато опъна дълго въже от разгънатите черва, а видът му бе тъй забавен, че Айла не можа да се сдържи. Тя падна на земята и се хвана за корема в напразен опит да възвърне достойнството си.

Понеже не разбираше какво прави жената на земята, лъвчето дойде да проучи. Като я доближи, тя му се ухили, хвана главата му и потри буза в козината му. После го потърка зад ушите и край леко окървавените челюсти, докато той лижеше ръцете и и се извиваше в скута и. Намери двата и пръста и като натискаше бедрото и ту с единия, ту с другия преден крак, ги засмука, издавайки дълбоко гърлено ръмжене…

Не знам какво те доведе, Бебчо, помисли Айла, но така се радвам, че си тук.