Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

2

Добре, Джондалар, защо реши да дойдеш с мен? — рече младият брюнет, разваляйки палатката от няколко прикрепени с ремъци кожи. — Каза на Марона, че само ще посетиш Даланар и ще ми покажеш пътя. Просто да направиш едно късо пътешествие, преди да уседнеш. Предполагаше се, че ще идеш на Лятното събиране с Ланзадонии и ще стигнеш навреме за Бракосъчетанието. Тя ще побеснее, а пък е такава жена, че не бих искал да ми е ядосана. Сигурен ли си, че просто не бягаш от нея? — тонът на Тонолан бе шеговит, но сериозният му поглед го издаваше.

— Малки братко, какво те кара да мислиш, че си единственият в това семейство, на когото му се пътува? Нали не мислиш, че щях да те оставя да потеглиш самичък? Та после да се върнеш вкъщи и да се фукаш с дългото си Пътешествие? Някой трябва да дойде, за да предпази разказа ти от преувеличения, а тебе от неприятности — отговори високият рус мъж и се наведе да влезе в палатката.

Отвътре тя бе достатъчно висока за седнал или застанал на колене човек, но не и за изправен и достатъчно широка, за да побере двамата заедно със спалните им чували и личните им принадлежности. Поддържаха я три пръта в редица по средата, като над по-високия прът близо до центъра имаше отвор с капак, който можеше да се пристегне тъй, че да спира дъжда или да се отвори, за да излиза димът, ако искаха да запалят огън в палатката. Джондалар измъкна трите пръта и изпълзя с тях заднешком от отвора.

— Мен да пазиш от неприятности! — каза Тонолан. — Скоро ще ми израснат очи на тила, за да ти пазя задника! Почакай само Марона да разбере, че не си с Даланар и с ланзадоните, когато идат на Събирането. Може да реши да се превърне в донии и да литне над тоя ледник, дето току-що пресякохме, за да те докопа, Джондалар. Двамата започнаха да сгъват палатката между тях.

— Тя отдавна ти е хвърлила око и точно когато си мисли, че вече те е пипнала, решаваш, че е време да направиш Пътешествие. Мисля, че просто не искаш да пъхнеш ръката си в този ремък и да оставиш Зеландони да завърже възела. Мисля, че моят голям брат се стеснява да се обвърже.

Оставиха палатката до самарите.

— Повечето мъже на твоята възраст вече имат по едно или две малки на сърцата си — добави Тонолан, като се гмурна под шеговития удар на по-големя си брат. Сега вече смехът бе влязъл в сивите му очи.

— Повечето мъже на моята възраст! Аз съм само три години по-възрастен от теб, — рече Джондалар, преструвайки се на ядосан. После се засмя — гръмко и от сърце — и непотиснатата жизнерадост на смеха бе толкова по-изненадваща, защото бе неочаквана.

Двамата братя се различаваха като деня и нощта, само че тъкмо по-ниският тъмнокос брат не туряше нещата на сърцето си. Дружелюбният характер, заразителната усмивка и склонността на Тонолан да се смее бързо го правеха добре дошъл навсякъде. Джондалар бе по-сериозен, често бърчеше вежди при размисъл или тревога и макар да се усмихваше лесно, особено на брат си, рядко се засмиваше на глас. Когато обаче се разсмееше, пълната невъздържаност на смеха му бе изненадваща.

— И откъде знаеш, че Марона няма да донесе на сърцето ми едно малко, когато се върнем обратно? — рече Джондалар и двамата започнаха да сгъват кожената постелка, която можеше да се използва с един от прътовете като по-малко укритие.

— И откъде знаеш, че тя няма да реши, че моят измъкващ се брат не е единственият мъж, който заслужава нейните общоизвестни прелести? Марона наистина знае как да зарадва един мъж — когато поиска. Само че тоя неин нрав… Ти си единственият мъж, който някога е успявал да се справи с нея, Джондалар, макар Дони да знае, че мнозина биха я взели барабар с характера и.

Сега двамата бяха лице в лице с кожената постелка между тях.

— Защо не я взе за другарка? Всички го очакват от години.

Въпросът на Тонолан беше сериозен. Живите сини очи на Джондалар помрачняха и веждите му се свиха.

— Може би тъкмо защото всички го очакват, — рече. — Не зная, Тонолан, но честно казано, аз също очаквам да я взема. Коя друга мога да взема?

— Коя ли? Ами че почти всяка, която поискаш, Джондалар. В никоя Пещера няма да се намери една необвързана жена — а и доста обвързани — която да не рипне при възможността да върже възела с Джондалар от Зеландонии, брат на Джохаран, водач на Деветата пещера, да не споменавам, че е брат на Тонолан, смел и енергичен авантюрист.

— Забрави син на Мартона, бивш водач на Деветата Пещера на Зеландонии, и брат на Фолара, красивата дъщеря на Мартона или поне ще стане красива, когато порасне — усмихна, се Джондалар. — Ако трябва да назовеш връзките ми, не забравяй благословените от Дони.

— Кой може да ги забрави? — попита Тонолан, като се обърна към спалните чували — всеки от две кожи, изрязани така, че да им стават, прикрепени с ремъци отстрани и отдолу, и с ремък за притягане около отвора. — За какво говорим? Аз дори мисля, че и Джоплая би се свързала с теб, Джондалар.

Двамата започнаха да подреждат твърдите, подобни на кутии самари, които отвън се стесняваха към върха. Бяха направени от твърда сурова кожа, прикрепена към дървени ребра, и се носеха с кожени раменни ремъци, които можеха да се нагаждат чрез една редица гравирани кончета от слонова кост. Копчетата се притягаха чрез прокарано през единствената централна дупка ремъче — то се завързваше отпред за второ ремъче, което минаваше обратно през същата дупка и отиваше към следващото копче.

— Знаеш, че не можем да се обвържем. Джоплая ми е братовчедка. А и човек не може да я взима на сериозно, тя е ужасна драка. Сприятелихме се с нея, когато отидох да живея с Даланар, за да изуча моя занаят. Той ни учеше и двамата едновременно. Тя е един от най-добрите майстори на кремъка, които познавам. Само да не си и продумал, че съм го казал. Никога няма да ми даде да го забравя. Винаги се опитвахме да се надминем един друг.

Джондалар вдигна тежката торбичка, в която бяха неговите приспособления за правене на инструменти и няколко големи резервни къса кремък. Мислеше си за Даланар и Пещерата, която той бе основал.

Ланзадоните се умножаваха. Откакто ги бе напуснал, към тях се бяха присъединили още хора и семействата се разрастваха. Скоро ще има Втора пещера на Ланзадонии, помисли си. Постави в самара торбичката, после кухненските съдове, храната и останалото снаряжение. Най-отгоре сложи спалния си чувал и палатката, а два от прътовете на палатката в един държан от лявата страна. Тонолан носеше постелката и третия прът. В специален държач от дясната страна на самарите двамата носеха по няколко копия.

Тонолан започна да пълни мяха за вода със сняг. Той бе направен от обшит с кожа животински стомах. При голям студ, както беше на ледника на платото, който току-що бяха пресекли, носеха мяховете за вода под анораците до телата си, така че топлината им да разтопи снега. На ледника не се намираше гориво за огън. Бяха го преминали, ала надморската височина още не бе такава, че да намерят свободно течаща вода.

— Да ти кажа, Джондалар — каза Тонолан, като погледна нагоре, — радвам се, че Джоплая не ми е братовчедка. Мисля, че бих се отказал от моето Пътешествие, за я взема за другарка. Никога не си ми казвал, че е толкова красива. Никога не съм виждал друга такава човек не може да откъсне очи от нея. Кара ме да съм благодарен, че съм роден от Мартона, след като тя е взела Уиломар, а не докато още е била другарка на Даланар. Най-малкото ми дава някакви шансове.

— Предполагам, че е красива. Не съм я виждал от три години. Сигурно вече има другар. Радвам се, че Даланар реши да доведе ланзадоните на Събирането на Зеландонии това лято. Когато Пещерата е само една, нямаш много голям избор. За Джоплая това е възможност да срещне и някои други мъже.

— Да, а за Марона е възможност да срещне съперница. Почти съжалявам, че няма да съм там, когато двете се срещнат. Марона е свикнала да е красавицата на компанията. Направо ще намрази Джоплая. И както и ти няма да се появиш, имам чувството, че Марона няма да се весели много на тазгодишното Лятно събиране.

— Имаш право, Тонолан. Тя ще бъде оскърбена и ядосана и аз не я упреквам. Характерът и си го бива, но тя е добра жена. Всичко, от което се нуждае, е достатъчно добър за нея другар. А тя знае как да зарадва един мъж. Като съм с нея, съм съвсем готов да завържа възела, но като я няма… не знам, Тонолан — Джондалар се намръщи и като постави мяха за вода в анорака си, притегна ремъка отгоре.

— Кажи ми, — помоли Тонолан, станал отново сериозен, — как ще се чувстваш, ако тя реши да вземе някой друг, докато ни няма. Нали знаеш, че е напълно възможно?

Докато мислеше, Джондалар завърза ремъка.

— Ще ме заболи или, може би, гордостта ми ще бъде наранена — не знам кое от двете. Но няма да я упреквам. Мисля, че заслужава някой по-добър от мен, някой, който да не я оставя, за да тръгне на Пътешествие в последния момент. И ако тя е щастлива, и аз ще съм щастлив заради нея.

— Така си и мислех — рече по-младият брат. После се усмихна. — Добре, Големи братко, ако ще се държим на разстояние от тази донии, дето идва подире ти, по добре да тръгваме. Тонолан привърши подреждането на своя самар, повдигна кожения си анорак и извади ръката си от ръкава, за да окачи мяха за вода на голо под дрехата.

Анораците бяха скроени просто. Лицето и гърбът бяха от повече или по-малко правоъгълни парчета, съшити отстрани и на раменете с два по-малки правоъгълника, сгънати и зашити като тръби и прикрепени като ръкави. Качулките, и те прикрепени, имаха гарнитура от росомахова кожа около лицата, тъй като ледът, който се образуваше при дишане, не се задържаше на нея. Анораците бяха богато украсени с мъниста от кост, слонова кост, раковини, зъби на животни и черновръхи бели хермелинови опашки. Навличаха се през главата, висяха свободно като туники до средата на бедрата и бяха привързани в кръста с ремък.

Под анораците имаше меки ризи от еленова кожа със същата кройка и панталони от необработена кожа, които отпред се припокриваха и бяха завързани на кръста с колан. Обточените с козина ръкавици бяха прикрепени към дълга корда, която минаваше през една примка на гърба на анорака, така че да могат да се махат бързо, без да падат или да се губят. Обувките им имаха дебели подметки, които подобно на мокасини се вдигаха около стъпалото и бяха прикрепени към по-мека обработена кожа, която лягаше по крака, припокриваше се и беше омотана с ремъци. Отвътре имаше свободно падаща плъстена подплата от муфлонова вълна — многократно навлажнявана и бита, докато се сплъсти. Когато бе особено влажно, върху обувките нахлузваха непропускащи водата животински черва, оформени да прилягат, но те бяха тънки, бързо се износваха и се използваха само при необходимост.

— Тонолан, докъде всъщност смяташ да пътуваш? Нали като рече, че ще идеш чак до края на Голямата река майка, нямаше това предвид? — попита Джондалар, като вдигна кремъчната брадва, привързана към къса, здрава и огладена дръжка, и я пъхна през една примка в пояса си до кремъчния нож с кокалена дръжка.

Тонолан сиря да намества снегоходката и се изправи.

— Джондалар, точно това имах предвид — рече той без следа от обичайния си шеговит тон.

— Та ние може да не се върнем и за Лятното събиране през следващата година!

— Ако имаш нещо наум, няма защо да идваш с мен, Братко. Аз не се шегувам. Няма да ти се разсърдя, ако потеглиш обратно. За теб това беше решение, взето в последния момент. Знаеш не по-зле от мен, че може никога повече да не се върнем у дома. Така че, ако искаш да тръгнеш, по-добре да тръгнеш сега, иначе преди следващата зима няма да можеш да пресечеш обратно този ледник.

— Не, Тонолан, това не беше решение, взето в последния момент. Отдавна си мисля да направя едно Пътешествие и точно сега му е времето — каза Джондалар с решителен глас, в който Тонолан долови отсянка на необяснима горчивина. После сякаш опитвайки да се отърси от нея, Джондалар смени с по-лековат тон. — Не съм правил кой знае какво Пътешествие и ако сега не го направя, никога няма да го сторя. Решил съм го, Малки братко, така че няма да се откачиш от мен.

Небето бе ясно и слънцето, което се отразяваше в ширналия се пред тях бял сняг, ги заслепяваше. Бе пролет, но на височината, на която бяха, нямаше никакви следи от нея. Джондалар бръкна в поясната си торбичка и извади снежни очила. Бяха направени от дърво, завързваха са зад главата и бяха така оформени, че с изключение на тънка хоризонтална цепнатинка скриваха напълно очите. После с бързо извиване на крака, за да направи с примката на ремъка възел за снегоходката около палеца и глезена, стъпи в снегоходките и посегна за самара си.

Тонолан бе направил сам своите снегоходки. Неговият занаят беше правенето на копия и той носеше любимия си изправител на дръжки — съоръжение от рог, чиито разклонения бяха отстранени и в единия край бе пробит отвор. Беше гравиран с плетеница от животни и пролетни растения, донякъде, за да почете Великата майка земя и да я убеди да позволи на духовете на животните да бъдат привличани към копията, направени с инструмента, а също и защото Тонолан обичаше да гравира за собствено удоволствие. Когато ловуваха, загубата на копия беше неизбежна и по пътя трябваше да се правят нови. Изправителят се използваше главно за края на дръжките, където якият хват бе невъзможен, и като се вкараше дръжката в отвора, допълнително се удължаваше рамото на лоста. Тонолан знаеше как да напъва дървото, което се нагряваше с горещи камъни или пара, за да изправи дръжката или да го извие така, че да направи снегоходка. Това бяха различни приложения на едно и също умение.

Джондалар се обърна да види дали брат му е готов. Кимнаха си и затъпкаха надолу по полегатия склон към линията на гората под тях. Вдясно, оттатък гористата низина се виждаше покритата със сняг алпийска крайбрежна земя, а в далечината — назъбените ледени върхове на най-северното разклонение на масивната планинска верига, На югоизток един висок връх блестеше високо над събратята си.

В сравнение с него планината, която бяха пресекли, изглеждаше като хълм — масив, представляващ само основата на ерозиралите планини, които бяха далеч по-древни от извисяващите се на юг върхове. Но този хълм бе достатъчно висок и достатъчно близо до скалистите планини с техните масивни ледници, които не просто ги увенчаваха, а и ги покриваха до сравнително малка височина, че да поддържа целогодишна ледена покривка на относително равния си връх. Някой ден, когато континенталният ледник отстъпеше обратно към полярния си дом, тази планина щеше да почернее от гори. Сега тя представляваше ледниково плато, миниатюрен вариант на огромната, обгръщаща планетата ледена покривка на север.

Щом стигнаха линията на дърветата, двамата братя махнаха очилата, които защищаваха очите, но ограничаваха погледа. По-надолу по склона откриха малък поток, който започваше от топящия се ледник, просмукваше се през цепнатините в скалата, течеше под земята и се появяваше филтриран и чист от наноси като блестящ извор. Той ромолеше между снежните брегове като много други малки ледникови оттоци.

— Какво мислиш? — попита Тонолан, сочейки към потока. — Даланар рече, че трябва да е тук някъде.

— Ако това е Донау, скоро ще разберем. Ще знаем, че следваме Голямата река майка, когато стигнем до три малки рекички, които се сливат и текат на изток. Той така рече. Предполагам, че почти всеки от тези оттоци би могъл да ни заведе до нея.

— Добре, нека сега държим вляво. По-късно няма да е толкова лесно да пресечем.

— Вярно е, но лосадунаите живеят отдясно и можем да спрем при някоя от техните Пещери. Смята се, че лявата страна е на плоскоглавците.

— Джондалар, хайде да не спираме при лосадунаите — каза Тонолан с откровена усмивка. — Знаеш, че ще поискат да останем, а ние вече стояхме прекалено дълго при ланзадоните. Ако тръгнем по-късно, изобщо няма да можем да прекосим ледника. Ще трябва да заобиколим, а на север наистина е страната на плоскоглавците. Искам да вървим, а толкова на юг не може да има много плоскоглавци. А и какво, ако има? Нали не се боиш от няколко плоскоглавци? Нали знаеш какво разправят, че да убиеш плоскоглавец е все едно да убиеш мечка.

— Не знам, — рече високият мъж и лицето му се набразди с тревожни бръчки. — Не съм убеден, че искам да се бия с мечка. Чувал съм, че плоскоглавците са хитри. Някои казват, че те са почти човеци.

— Хитри да, ама не могат да говорят. Те са просто животни.

— Не се тревожа заради плоскоглавците, Тонолан. Лосадунаите познават тази страна. Могат да ни помогнат да се насочим правилно. Няма защо да стоим дълго. Достатъчно е само да получим ориентири. Могат да ни кажат някои отличителни белези, идея какво можем да очакваме. И можем да говорим с тях. Даланар каза, че някои от тях говорят зеландонски. Знаеш ли какво, ако се съгласиш сега да спрем, аз ще се съглася да не спираме в следващите Пещери, докато не тръгнем назад.

— Добре. Щом толкова искаш.

Двамината се огледаха къде да пресекат окования в лед поток, който вече бе твърде широк, за да може да бъде прескочен. Видяха едно паднало напряко дърво, образуващо естествен мост, и се отправиха към него. Джондалар тръгна напред и като се протегна да се хване, постави крак върху един от оголените корени. Тонолан хвърли поглед наоколо, изчаквайки реда си.

— Джондалар! Внимавай! — викна внезапно той.

Край главата на високия мъж профуча камък. При вика той се хвърли на земята и посегна за копие. Тонолан вече държеше едно в ръката си и ниско приведен гледаше в посоката, от която бе долетял камъкът. Забеляза някакво движение зад преплетените клони на един останал без листа храст и хвърли. Посегна за друго копие точно когато от близкия храст излязоха шест фигури. Бяха заобиколени.

— Плоскоглавци! — викна Тонолан, като се дръпна назад и се прицели.

— Чакай, Тонолан! — изрева Джондалар. — Те са много повече.

— Тоя големият изглежда е водачът на глутницата. Ако го убия, останалите може да избягат — и отново отведе ръка назад.

— Не! Могат да ни нападнат, преди да посегнем за второ копие. Мисля, че точно сега ги държим на разстояние. Не се помръдват. — Джондалар бавно се изправи на нозе с готово оръжие. — Не мърдай, Тонолан. Нека те направят следващата стъпка. Само внимавай за големия. Той вижда, че се целиш в него.

Джондалар разгледа едрия плоскоглавец и изпита смущаващото усещане, че големите кафяви очи на свой ред го изучават. Никога по-рано не беше се озовавал толкова близо до плоскоглавец и бе изненадан. Тези плоскоглавци не отговаряха на предварително създадените му за тях представи. Очите на големия бяха засенчени от надвисналите очни дъги, които се подчертаваха от рошавите вежди. Носът му бе голям, тесен като клюн и допринасяше очите му да изглеждат още по-дълбоко поставени. Гъстата и склонна да се къдри брада, скриваше лицето му. Видя, че по-младият, чиято брада точно беше покарала, няма брадичка, а просто издадени челюсти. Косите им бяха кафяви и чорлави като брадите, а по телата си имаха много косми, особено по горната част на гърба.

Можеше да каже, че имат повече косми, защото кожените им наметала покриваха главно торсовете им, като оставяха раменете и ръцете голи въпреки почти вледеняващата температура. Но по-оскъдните им одеяния не го изненадаха толкова, колкото факта, че въобще носеха дрехи. Никое животно, което бе виждал, не носеше дрехи, нито пък оръжие. И все пак всеки един от тези имаше дълго дървено копие — очевидно предназначено за мушкане, а не за хвърляне, макар заострените върхове да изглеждаха достатъчно злокобно — и някои носеха тежки кокалени сопи от предните крака на големи преживни животни.

Всъщност челюстите им не са съвсем като на животни, помисли Джондалар. Те се издаваха по-напред и носовете им бяха просто големи носове. Истинската разлика е в главите.

Вместо напълно развити чела като неговото и на Тонолан техните бяха ниски и скосени назад над тежките им надочни дъги към широкия череп отзад. Изглеждаше сякаш върховете на главите им, които той виждаше без усилие, бяха сплескани надолу и бутнати назад. Когато Джондалар се изправи в целия си ръст от шест стъпки и шест пръста, той се извиси над най-големия от тях с повече от една стъпка. Дори Тонолановите шест стъпки го правеха гигант макар и само на височина, в сравнение с онзи, който очевидно им беше водач.

Джондалар и брат му бяха добре сложени мъже, но до мощните мускулести плоскоглавци се чувстваха мършави. Те имаха големи бъчво подобни гръдни кошове и дебели мускулести ръце и крака — и едните, и другите извити малко навън, но ходеха изправено и уверено като всеки човек. Колкото повече ги гледаше, толкова повече му приличаха на хора, само че такива, каквито досега не бе виждал.

Един дълъг напрегнат момент никой не шавна. Тонолан се бе привел, готов за хвърляне. Джондалар стоеше, ала здраво стискаше копието, така че то можеше да последва братовото му в следващия миг. Шестимата плоскоглавци, които ги заобикаляха, бяха неподвижни като камъни, но Джондалар не се съмняваше колко бързо могат да действат. Положението бе безизходно и умът на Джондалар трескаво се опитваше да измисли начин за измъкване.

Внезапно големият плоскоглавец издаде ръмжащ звук м махна с ръка. Тонолан едва не хвърли копието си, но долови жеста на Джондалар, който му махна, точно навреме. Единствено младият плоскоглавец побягна обратно към храстите, откъдето бяха излезли. Върна се бързо, носейки хвърленото от Тонолан копие, и за негово учудване му го подаде. После младежът отиде до реката близо до моста и извади един камък. Върна се с него при големия и комай приведе глава в разкаяние. В следващия миг и шестимата се пъхнаха беззвучно обратно в шубрака.

Като разбра, че са си отишли, Тонолан изпусна въздишка на облекчение.

— Не мислех, че ще се измъкнем оттук! Но бях решил да взема един от тях с мен. Чудя се за какво ли беше всичко туй.

— Не съм сигурен, — отговори Джондалар, — но може би младият започна нещо, което големият не пожела да завърши и, струва ми се не защото се уплаши. Доста кураж иска да стоиш тук и да гледаш твоето копие, а после да направиш това, което той направи.

— Може би просто не е могъл да измисли нещо по-добро.

— Ами. Той те видя как хвърли първото копие. Защо иначе ще казва на хлапака да го вземе и да ти го върне?

— Наистина ли мислиш, че му е казал? Как? Те не могат да говорят.

— Не зная, но някак си големият каза на младия да ти върне копието и да си прибере камъка. Сякаш искаше всичко да е квит. Никой не беше ранен, така че мисля, че е прав. Знаеш ли, не съм много уверен дали плоскоглавците са просто животни. Това беше умно. А аз не знаех, че носят кожи и оръжия и че вървят досущ като нас.

— Е, аз пък знам защо им казват плоскоглавци! И че са просто подозрителна пасмина. Не бих искал да се срещна с някой от тях в ръкопашен бой.

— Знам, изглеждат сякаш могат да ти строшат ръката като треска. Винаги съм мислил, че са малки.

— Ниски — да, ама не малки. Определено не са малки. Големи братко, трябва да призная, че беше прав. Хайде да посетим лосадунаите. Живеят толкова наблизо, трябва да знаят повече за плоскоглавците. Освен това Голямата река майка изглежда е границата, а аз не мисля, че плоскоглавците ни искат от тяхната страна.

* * *

Двамата мъже вървяха няколко дни, като следяха за отличителните белези, дадени им от Даланар, и следваха потока, който в този си отрязък по нищо не се различаваше от другите поточета, ручейчета и барички, течащи надолу по склона. Само общоприетото мнение го определяше като източника на Голямата река майка. Повечето от тях се сливаха, за да оформят началото на голямата река, която щеше да се втурне надолу по хълмовете и да се извива през равнините в продължение на хиляда и осемстотин мили, преди да изпразни товара си от вода и наноси далеко на югозапад във вътрешното море.

Кристалните скали на масива, от който тръгваше могъщата река, бяха от най-древните на Земята. Неговата обширна депресия бе формирана от изключителните налягания, разместили хоризонтално и нагънали назъбените, блестящи в разточително великолепие планини. Над триста притока, много, от които големи реки, отвеждаха влагата от склоновете на планинските вериги по нейния път и се събираха в огромното и русло. Някой ден славата и щеше да се разпростре до най-далечните кътчета на планетата и мътните и тинести води щяха да бъдат наречени сини.

Макар омекотено от планините и масивите се усещаше влиянието и на океанския запад, и на континенталния изток. Растителният и животинският свят бяха смесица от западната тундра-тайга и източната степ. По високопланинските склонове имаше диви кози и антилопи, и муфлони. В горите по-често се срещаха елени. Тарпаните, дивите коне, които някой ден щяха да бъдат опитомени, пасяха из закътаните низини и речните тераси. Вълците, рисовете и снежните леопарди се промъкваха безшумно в сенките. Всеядните кафяви мечки излизаха с клатушкане от зимния си сън. Огромните тревопасни пещерни мечки щяха да се появят малко по-късно. Много малки млекопитаещи подаваха носове от зимните си леговища.

Склоновете бяха обрасли предимно с борове, при все че се срещаха и смърчове, сребристи ели и лиственици. Край реката преобладаваха елшите — често размесени с върби и тополи и по-рядко със закърнели до размерите на пълзящи храсти, макар и вече в полова зрялост дъбове и букове.

Левият бряг се вдигаше от реката под лек наклон. Джондалар и Тонолан тръгнаха по него и накрая стигнаха върха на висок хълм. Двамата мъже се огледаха наоколо и видяха насечена, дива, прекрасна страна, пригладена от белия слой, който изпълваше падините и заравняваше излезлите на повърхността скали. Ала измамата затрудняваше пътуването.

Не бяха забелязали нито една от няколкото групи хора — за такива групи се мислеше като за Пещера, независимо дали наистина живееха в пещера — които се назоваваха лосадунаи. Джондалар започваше да мисли, че са ги пропуснали.

— Виж! — посочи Тонолан.

Джондалар проследи протегнатата му ръка и видя стълб дим, който се издигаше от една горичка. Забързаха напред и скоро налетяха на малка група хора, скупчени около огън. Братята влезнаха в средата с ръце, изпънати напред и длани, обърнати нагоре — общоприетият поздрав на откритост и приятелство.

— Аз съм Тонолан от Зеландонии. Това е брат ми Джондалар. Правим нашето Пътешествие. Има ли тук някой, който да говори езика ни?

Напред пристъпи мъж на средна възраст и протегнати по същия начин ръце.

— Аз съм Ладуни от Лосадунаи. В името на Дюна, Великата майка земя, вие сте добре дошли — той стисна двете ръце на Тонолан със своите и после по същия начин поздрави Джондалар. — Елате и седнете край огъня. Скоро ще ядем. Ще се присъедините ли към нас?

— Вие сте много щедри — отговори официално Джондалар.

— Аз пътувах на запад на моето Пътешествие, бях с една Пещера от Зеландонии. Отдавна беше, но зеландонците са винаги добре дошли — той ги поведе към един голям ствол близо до огъня. Над него за защита от вятъра и лошото време бе изграден навес. — Ето, починете, свалете си багажа. Трябва току-що да сте слезли от ледника.

— Преди няколко дни, — рече Тонолан, сваляйки самара си.

— Закъснели сте с пресичането. Фьонът може да духне всеки миг.

— Фьонът? — попита Тонолан.

— Пролетният вятър. Топъл и сух, от юг. Духа тъй силно, че изкоренява дърветата и чупи клоните им. След няколко дни всичко това ще изчезне и ще разпъпи — обясни Ладуни, като махна широко с ръка, за да покаже снега. — Ако те свари на ледника, може да е гибелно. Ледът се топи ужасно бързо, отварят се пукнатини. Снежните мостове и корнизи пропадат под краката ти, по леда потичат потоци, дори реки.

— И винаги докарва малезите — добави една млада жена, подхващайки нишката на Ладуновите думи.

— Малезите? — отправи към нея въпроса си Тонолан.

— Зли духове, които летят с вятъра. Те правят всекиго раздразнителен. Хора, които никога не се бият, започват да се карат. Щастливи хора плачат през цялото време. Духовете могат да те поболеят или, ако вече си болен, могат да те накарат да искаш да умреш. Ако знаеш какво да очакваш, помага, ала тогава всеки е в лошо настроение.

— Къде си се научила така добре да говориш зеландонски? — попита Тонолан и се усмихна одобрително на привлекателната млада жена.

Тя отвърна на погледа му също тъй прямо, но вместо да отговори, погледна към Ладуни.

— Тонолан от Зеландонии, това е Филона от Лосадунаи и дъщеря на сърцето ми — каза Ладуни, като веднага схвана неизказаната молба за официално представяне. Така Тонолан разбираше, че тя има добро мнение за себе си и не разговаря с непознати без съответното представяне, дори и да са красиви вълнуващи чужденци на Пътешествие.

Тонолан протегна ръце в официалния поздравителен жест с оценяващ и одобрителен поглед. Тя се поколеба за миг, сякаш размисляше, и сетне постави ръцете си в неговите. Той я придърпа по-близо.

— Филония от Лосадунаи, Тонолан от Зеландонии е честит, че Великата майка земя е благоволила да му даде дара на твоето присъствие — рече той с многозначителна усмивка.

Филония леко се изчерви от смелия намек, защото знаеше, че той прави алюзия за Дара на Майката, въпреки че думите бяха също тъй официални, както изглеждаше жестът му. Докосването му я накара да изпита тръпка на възбуда, а в очите му гореше подканяща искра.

— Сега ми кажи — продължи Тонолан, — къде научи зеландонски.

— Братовчед ми и аз пресякохме ледника при нашето Пътешествие и живяхме известно време с една Пещера на Зеландонии. Ладуни вече ни бе понаучил малко — той често говори с нас на твоя език, за да не го забрави. Веднъж на няколко години той пресича, за да търгува. Искаше да науча повече.

Тонолан все още държеше ръцете и и се усмихваше.

— Жените не правят често дълги и опасни Пътешествия. — Ами ако Дони те беше благословила?

— Не беше чак толкоз дълго — каза тя, поласкана от очевидното му възхищение. — Щях да разбера достатъчно рано, за да се върна обратно.

— Това Пътешествие е било толкова дълго, колкото го правят много мъже — настоя той.

Джондалар, който следеше диалога им, се обърна към Ладуни.

— Той пак го направи — каза с усмивка. — Брат ми никога не пропуска да открие най-привлекателната жена наоколо и да я омагьоса за първите три сърцетупа. Ладуни се изхили.

— Филония още е млада. Нейният Обряд на Първите удоволствия беше едва лани, но оттогава имаше достатъчно обожатели, за да се главозамае. Ех, да бях отново млад и непривикнал на Дара на Удоволствието от Великата майка земя. Не че не му се наслаждавам вече, но съм навикнал с моята другарка и нямам същото желание да търся често нови вълнения.

Той се обърна към високия рус мъж.

— Ние сме само ловна група и нямаме много жени с нас, но ти няма да имаш никакви проблеми да намериш някоя от нашите благословени от Дюна, която да пожелае да сподели Дара. Ако никоя не те устройва, имаме голяма Пещера и посетителите винаги са причина за празник в чест на Майката.

— Опасявам се, че няма да дойдем с теб при твоята Пещера. Ние едва сме тръгнали. Тонолан иска да направим дълго Пътешествие и няма търпение да потеглим. Може би на връщане, ако ни дадеш упътвания.

— Съжалявам, че няма да ни посетите. Напоследък не сме имали много посетители. Колко далеч смятате да стигнете?

— Тонолан говори да следваме Донау чак до края. Но всеки приказва за голямо Пътешествие, когато започва. Кой може да каже?

— Мислех, че зеландонците живеят близо до Великата вода. Поне когато правих моето Пътешествие, беше така. Пътувах дълго на запад и после на юг. Ти не рече ли, че току що сте тръгнали?

— Ще ти обясня. Прав си, Великата вода е само на няколко дни от нашата Пещера, но Даланар от Ланзадонии беше женен за майка ми, когато се родих, и неговата Пещера също е като мой дом. Три години живях там, докато ме учеше на занаята ми. Брат ми и аз бяхме при тях. Откакто тръгнахме само пресякохме ледника и вървяхме още два дни, за да дойдем дотук.

— Даланар! Разбира се! Мислех си, че ми се струваш познат. Ти трябва да си дете на духа му, изглеждаш досущ като него. И сигурно си майстор на кремъци. Ако му приличаш и в това, колкото на външен вид, трябва да си добър. Той е най-добрият, който съм виждал. Канех се да го посетя следващата година и да взема малко кремъци от мината на Ланзадонии. Няма по-хубав камък.

Хората прииждаха около огъня с дървени купи и апетитната миризма, която идваше откъм него, накара Джондалар да осъзнае глада си. Той вдигна самара, за да го отмести и нещо му хрумна.

— Ладуни, аз нося няколко ланзадонски кремъка. Канех се да ги използвам като резервни за счупените по пътя инструменти, но са тежки за носене и няма да имам нищо против да се облекча с едни-два камъка. Ще бъда щастлив да ти ги дам, ако си съгласен.

Очите на Ладуни светнаха.

— Ще бъда щастлив да ги взема, ала искам да ти дам нещо в замяна. Нямам нищо против да спечеля от една добра сделка, но не бих желал да мамя сина на Даланаровото сърце.

Джондалар се усмихна.

— Ти вече предложи да облекчиш товара ми и да ме нахраниш с горещо ястие.

— Това е твърде малко за добър ланзадонски камък. Правиш сделката твърде лесна, Джондалар. Нараняваш гордост ми.

Около тях се насъбра добронамерена тълпа и щом Джондалар се разсмя, те също се разсмяха.

— Добре, Ладуни, няма да я нравя лесна. В момента нищо не искам, само се опитвам да облекча товара си. Ще те да ми дадеш обещание. Искаш ли?

— Сега той иска да ме измами — рече с усмивка мъжът на тълпата. — Поне кажи за какво става дума.

— Как мога да ти кажа? Но искам да си го взема на връщане, съгласен ли си?

— Откъде да зная дали мога да ти го дам?

— Няма да искам нещо, което не можеш да ми дадеш.

— Условията ти са тежки, Джондалар, но ако мога, ще дам, каквото поискаш. Съгласен.

Джондалар отвори самара си, извади нещата отгоре после бръкна в торбичката и подаде на Ладуни два обработени кремъка.

— Даланар ги избра и направи предварителната обработка — рече.

От изражението на Ладуни беше ясно, че няма нищо против да получи двата къса кремък, избрани и обработен Даланар за сина на сърцето му, ала той промърмори достатъчно високо да го чуят всички:

— Сигурно съм изтъргувал живота си за два камъка.

Никой не направи какъвто и да е коментар за вероятността Джондалар изобщо да се върне, за да получи своето.

— Джондалар, да не смяташ да стоиш вечно тук и да приказваш? — каза Тонолан. Поканиха ни да споделим храната, а това сърнешко мирише хубаво — на лицето му грееше широка усмивка, а до него стоеше Филония.

— Да, яденето е готово — рече тя, — и ловът беше добър, че не сме използвали много от сушеното месо, което взехме. Сега като облекчи товара си, ще се намери място да вземеш малко, нали? — добави тя с лукава усмивка към Ладуни.

— Ще бъде добре дошло. Ладуни, още не си ме представил на очарователната си дъщеря — каза Джондалар.

— Отвратително е, когато дъщерята на собственото сърце ти проваля търговията — промърмори той, ала усмивката му бе пълна с гордост. — Джондалар от Зеландони — Филония от Лосадунаи.

Тя се обърна да погледне по-възрастния брат и изведнъж почувства, че потъва в усмихващите и се изумително ярки сини очи. Изчерви се от объркване, защото усети, че сега я привлича другият брат и сведе глава, за да скрие объркването си.

— Джондалар! Не мисли, че не виждам тоя блясък в очите ти. Не забравяй, че аз я видях първи — пошегува се Тонолан. — Хайде, Филония, ще трябва да те отведа оттук. Трябва да те предупредя да стоиш далеч от този моя брат. Повярвай ми, знам, че не искаш да имаш нищо общо с него.

Той се обърна към Ладуни и каза с подправена обида:

— Той го прави всеки път. Трябва му само един поглед. Защо не съм роден с дарбите на брат ми?

— Ти имаш повече дарби, отколкото човек се нуждае, Малки братко — каза Джондалар и се разсмя с гръмкия си, сърдечен, топъл смях.

Филония се обърна към Тонолан и с облекчение разбра, че го намира все така привлекателен. Той обхвана с ръка раменете и и я насочи към отсрещната страна на огъня, ала тя обърна назад глава да погледне другия мъж. С по-уверена усмивка тя рече:

— Винаги когато в Пещерата дойдат посетители, имаме празник в чест на Дюна.

— Те няма да дойдат в Пещерата, Филония — каза Ладуни. За момент младата жена изглеждаше разочарована, после се обърна към Тонолан и се усмихна.

— Ех, да бях отново млад — засмя се Ладуни. — Само че жените, които най-много почитат Дюна, изглежда по-често биват дарявани с малки. Великата майка земя се усмихва на тези, които харесват Нейните Дарове.

Джондалар премести самара зад ствола и се обърна към огъня. В едно гърне от кожа, опъната със завързани кости, вреше сърнешка яхния. Гърнето бе окачено точно над огъня. Врящата течност, макар и достатъчно гореща, за да свари яхнията, поддържаше температура на готварското гърне достатъчно ниска, за да не се запали. Пламната температура на кожата бе много по-висока от температурата на врящата яхния.

Една жена му подаде дървена купа с вкусна супа и седна до него на ствола. Той използва кремъчния си нож да набоде късовете месо и зеленчуците — изсушени парчета корени — и изпи течността от купата. Когато свърши, жената му донесе по-малка купа с билков чай. Той и се усмихна в знак на благодарност. Тя беше няколко години по-възрастна от него — достатъчно да замени привлекателността на младостта с истинската красота, донасяна от зрелостта. Тя му се усмихна в отговор и пак седна до него.

— Говориш ли зеландонски? — попита я.

— Говори малко, разбира повече — каза тя.

— Трябва ли да помоля Ладуни да ни представи или мога да те попитам за името?

Тя се усмихна отново със снизходителността на по-възрастна жена.

— Само младите момичета имат нужда някой да каже име. Аз — Ланалия. Ти — Джондалар?

— Да — отвърна той. Усети топлината на бедрото и и възбудата от нея се отрази в очите му. Тя отвърна на погледа му със замъглени очи. Той премести ръката си на бедрото и, а тя се наклони към него с движение, което го окуражаваше и обещаваше опитност. Кимна в съгласие на приканващия и поглед, макар да не бе необходимо. Очите му отвърнаха на поканата. Тя хвърли поглед над рамото му. Джондалар го проследи и видя, че Ладуни идва към тях. Тя се отпусна удобно до него. Щяха да изчакат, за да изпълнят обещанието си.

Ладуни се присъедини към тях, а след малко Тонолан се върна на братовата си страна на огъня заедно с Филония. Скоро всички се стълпиха около двамата посетители. Започнаха шеги и задявки, които се превеждаха за неразбиращите. Накрая Джондалар реши да се върне на по-сериозна тема.

— Знаеш ли много за хората надолу по реката, Ладуни?

— Свикнали сме от време на време да идва по някой посетител от Самурнаи. Те живеят на север от реката по-надолу, но от години не са идвали. Случва се. Понякога всички млади хора вървят по един и същ път при техните Пътешествия. Тогава той става твърде познат и не тъй вълнуващ и те тръгват в друга посока. След горе-долу едно поколение само старите могат да си го спомнят и отново става приключение да тръгнеш по него. Всички млади си мислят, че откриват нещо ново. Няма значение дали предците им не са правили същото.

— За тях то е ново — каза Джондалар, но не продължи във философска насока. Искаше да получи по-сериозна информация, преди да се впусне в разговор, който може да се окаже приятен, ала да не е непосредствено практичен. — Можеш ли да ми кажеш нещо за техните обичаи? Знаеш ли някои думи на техния език? Поздрави? Какво трябва да избягваме? Какво може да бъде обидно?

— Не зная много и нищо скорошно. Преди няколко години имаше един мъж, който отиде на изток, но той не се върна. Кой знае, може да е решил да заседне на някое друго място — рече Ладуни. — Разправят, че правели своите дюнаи от кал, но това са просто приказки. Не виждам защо някой ще нрави свещените образи на Майката от кал. Като изсъхне, тя просто ще се разтроши.

— Може би, защото е по-близо до земята. По същата причина някои харесват камъка.

Докато говореше, Джондалар несъзнателно бръкна в прикрепената към пояса му торбичка и напипа малката каменна фигурка на дебела жена. Усети познатите огромни гърди, големия изпъкнал стомах и свръх дебелите хълбоци и бедра. Ръцете и краката от коляното надолу бяха незабележими. Важни бяха белезите на Майката, така че крайниците на каменната фигура бяха само загатнати. Главата бе просто издатина с намек за коса, която минаваше върху лице без черти.

Никой не можеше да погледне страховитото лице на Дони, Великата майка земя, Древната пра родителка, Първата майка, Създател и Поддръжник на целия живот, Тя, която благославя всички жени със силата Си да създават и износват живот. И никой от Нейните малки образи, които носеха Нейния дух, дониите, никога не се осмеляваше да представя лицето и. Даже когато Тя се откриваше в сънищата, лицето и беше обикновено неясно, въпреки че мъжете често я виждаха с младо и узряло за женене тяло. Някои жени твърдяха, че могат да приемат формата на Нейния дух и да летят като вятър, за да носят късмет или да търсят отмъщение, а Нейното отмъщение можеше да бъде велико.

Ако Тя беше разгневена или честта и беше засегната, Тя бе способна на много ужасяващи деяния. Най-страховитото бе да оттегли Своя чудесен Дар на Удоволствието, който идва, щом някоя жена реши да се отвори за някой мъж. Великата майка можеше да даде на мъжа силата да споделя Нейния Дар с толкова жени, колкото желае, толкова често, колкото поиска, или да го накара да се сгърчи така, че на никоя да не може да донесе Удоволствие, нито пък сам да го получи.

Джондалар отнесено поглаждаше за късмет увисналите каменни гърди на донията в торбичката си, докато мислеше за тяхното Пътешествие. Наистина някои не се връщаха, но това бе част от приключението. После Тонолан зададе на Ладуни въпрос, който мигом го накара да застане нащрек.

— Какво знаеш за плоскоглавците наоколо? Преди няколко дни попаднахме на една глутница. Бях сигурен, че там ще приключим Пътешествието си — внезапно Тонолан привлече общото внимание.

— Какво стана? — попита Ладуни с напрежение в гласа. Тонолан описа сблъскването име плоскоглавците.

— Чароли! — ядно рече Ладуни.

— Кой е Чароли? — попита Джондалар.

— Един млад мъж от Пещерата на Томаси и подстрекател на банда грубияни, които са си вкарали в главите да се забавляват с плоскоглавците. Никога не сме имали неприятности с тях. Те си стояха на тяхната страна на реката, ние си стояхме на нашата. Когато пресичахме, не се показваха, стига да не се заседим дълго. Всичко, което правеха, беше да покажат, че ни наблюдават. Това беше достатъчно. Когато една група плоскоглавци те зяпа, се изнервяш.

— И още как! — рече Тонолан. — Само че какво имаш предвид, като казваш да се забавляват с плоскоглавците? Аз не бих си навлякъл неприятности с тях.

— Всичко започна на гореща глава. Някой предизвикал другиго да изтича и да докосне един плоскоглавец. Като ги раздразниш, стават много яростни. После младите мъже започнаха да се събират около всеки плоскоглавец, който намерят самичък — ходят около него и го дразнят, опитват се да го накарат да ги подгони. Плоскоглавците са много издръжливи, но имат къси крака. Човек може обикновено да ги надбяга, макар че е по-добре да не спира. Не съм сигурен как е започнало, но следващото, което бандата на Чароли направи, бе да ги бие. Подозирам, че някой от плоскоглавците, които са дразнели, е докопал някого и другите са скочили да защитят приятеля си. Във всеки случай това им стана обичай, макар че дори когато са няколко срещу един плоскоглавец, не могат да се измъкнат без няколко здрави наранявания.

— Вярвам ти — каза Тонолан.

— Това, дето по-късно направиха, беше още по-лошо — добави Филония.

— Филония! Това е възмутително! Няма да ти позволя да говориш за него! — каза Ладуни, очевидно разгневен.

— Какво направиха? — попита Джондалар. — Ако ще пътуваме през територията на плоскоглавците, трябва да знаем.

— Предполагам, че си нрав, Джондалар. Аз просто не искам да говоря за това пред Филония.

— Аз съм голяма жена — заяви тя, ала тонът и не бе убедителен.

Той я погледна, размишлявайки, и изглежда стигна до някакво решение.

— Мъжките започнаха да излизат само на групи, а това бе твърде много за бандата на Чароли. Така че започнаха да се опитват да дразнят женските. Само че женските плоскоглавци не се бият. И бандата решила да се забавлява другояче с тях. Не зная кой пръв се е осмелил, вероятно Чароли ги е подкокоросвал. Той такива може да ги свърши.

— Подкокоросвал ги към какво? — попита Джондалар.

— Започнаха да насилват женските плоскоглавци… — Ладуни не можа да завърши и скочи от яд. Беше вбесен. — Това е гадост! Това безчести Майката, осквернява Нейния Дар. Животни! По-лошо от животни! По-лошо от плоскоглавци!

— Да не искаш да кажеш, че са получили своя Дар с плоскоглавска женска? Насила? Плоскоглавска женска? — каза Тонолан.

— Те се хвалеха с това! — рече Филония. — Аз няма да пусна до мен да припари мъж, който е взимал Дара си с плоскоглавец.

— Филония! Няма да говориш такива неща! Няма да позволя такива мръсни, отвратителни думи от устата ти! — каза Ладуни. Беше извън себе си от гняв, очите му бяха каменни.

— Да, Ладуни — рече тя, скланяйки глава от срам.

— Чудя се те как ли се чувстват — коментира Джондалар. — Може би затова младият искаше да ме убие. Мисля, че трябва да са ядосани. Чувал съм хора да казват, че може би са човеци и ако наистина са…

— Чувал съм такива приказки! — рече Ладуни, все още опитвайки се да се успокои. — Не им вярвай!

— Водачът на глутницата, на която попаднахме, беше умен и те ходеха на краката си също като нас.

— Мечките понякога също ходят на задните си крака. Плоскоглавците са животни! Умни животни, но животни — Ладуни се опитваше да се овладее, защото съзнаваше, че цялата група се чувства неудобно. — Ако не ги закачаш, обикновено са безобидни — продължи. — Не мисля, че е заради женските. Съмнявам се, че те разбират колко е обидно за Майката. Цялата работа е в дразненето и побоищата. Ако раздразниш достатъчно животните, ще нападнат.

— Мисля, че бандата на Чароли ни е създала някои проблеми — рече Тонолан. — Искахме да пресечем на десния бряг, за да не се грижим по-нататък да я пресичаме по-късно, когато тя вече е Великата река майка.

Ладуни се усмихна. Щом темата се смени, гневът му се изпари тъй бързо, както беше дошъл.

— Великата река майка има притоци, които са големи реки, Тонолан. Ако възнамеряваш да я следваш чак до края, ще трябва да се научиш да пресичаш реки. Нека ви предложа нещо. Дръжте този бряг, докато не отминете големия водовъртеж. Когато минава през равна местност, тя се разделя на канали, а малките канали са по-лесни за пресичане от една голяма река. Пък и тогава ще бъде по-топло. Ако искате да посетите сармунаите, щом пресечете, тръгнете на север.

— Колко е до водовъртежа? — попита Джондалар.

— Ще ти надраскам една карта — каза Ладуни и извади кремъчния си нож. — Ланалия, дай ми това парче кора. Може би някои от другите после ще могат да прибавят някои ориентири. Като се вземат предвид пресичанията на реките и ловуването по пътя, до лятото ще успеете да стигнете до мястото, където реката тръгва на юг.

— Лятото — замисли се Джондалар. — Толкова съм уморен от лед и сняг, че трудно мога да дочакам до лятото. Бих могъл да използвам малко топлинка.

Той забеляза, че кракът на Ланалия отново е до неговия и сложи ръката си на бедрото и.