Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

3

Докато Айла внимателно се спускаше по стръмния скалист склон на клисурата, първите звезди пронизаха вечерното небе. Щом слезе под ръба, вятърът рязко стихна и тя спря за малко, за да се наслади на липсата му. Но хълмът спираше и оскъдната светлина. Когато стигна долу, гъстият храсталак оттатък малката река се виждаше като объркана сянка на фона на подвижното отражение на безбройните светещи точки над него.

Отпи дълбока освежителна глътка от реката и пипнешком тръгна в още по-голямата чернилка близо до стената. Не си даде труд да разпъва навеса, просто разстла кожата и се уви в нея, чувствайки се в по-голяма безопасност с каменната стена зад гърба си, отколкото когато беше под навеса в откритата равнина. Преди да заспи, загледа как пълната луна показва лице над ръба на клисурата.

Събуди се с писък!

Скочи мълниеносно на крака, овладяна от абсолютния ужас, който биеше в слепоочията и и раздумкваше сърцето и, и се вторачи в неясните сенки на черната празнота пред себе си. Подскочи от резкия трясък и блясъка, който я заслепи. С трепет видя как един висок бор, ударен от обгарящата светкавица, се разцепи и бавно, все още крепейки се към разбитата си половина, падна на земята. Сцената беше сюрреалистична — горящото дърво осветяваше собствената си смърт и хвърляше гротескни сенки върху скалата зад него.

Огънят запращя и засъска, угасен от дъжда. Айла се притисна по-плътно към скалата, без да усеща нито горещите си сълзи, нито студените капки, които пръскаха лицето и. Първата далечна гръмотевица, подобна на грохота на земетресение, бе пробудила заровения в пепелта на паметта и повтарящ се сън: един кошмар, който след събуждане никога не можеше да си припомни напълно и който винаги я оставяше с гадното чувство на безпокойство и съкрушителна печал. Друга ярка светкавица, последвана от гръмък тътен, моментално изпълни черната празнота с призрачна светлина, разкри за миг стръмните стени на клисурата и нащърбеният ствол на дървото се скърши като клонка под мощния пръст на небесната светлина.

Треперейки колкото от страх, толкова и от влажния, пронизващ студ, тя сграбчи амулета в желанието си да докосне нещо, което би и обещало закрила. Реакцията и само частично се дължеше на гърма и светкавицата. Айла не обичаше гръмотевичните бури, но бе свикнала с тях. Често пъти те рушаха по-малко, отколкото помагаха. Тя още усещаше емоционалните последици от земетръсния си кошмар. Земетресенията бяха зло, което никога не пропускаше да донесе унищожителни загуби и съкрушаващи промени в живота и. От нищо друго не се боеше толкова.

Накрая усети, че е мокра, и извади от кошницата кожения навес. Придърпа го върху спалната си кожа като завивка и скри глава отдолу. Трепери дълго, след като вече се бе стоплила, ала с отминаването на нощта ужасната буря утихна и накрая тя заспа.

* * *

Птичките изпълниха ранния утринен въздух с чуруликане, цвъртене и хрипкав грак. Айла отметна завивката и се огледа с удоволствие. На сутрешното слънце, все още влажен от дъжда, блестеше свят от зеленина. Намираше се на широк скалист бряг на мястото, където малка рекичка завиваше на изток по своя криволичещ и като цяло южен курс.

На отсрещния бряг една редица тъмнозелени борове се извисяваха към върха на стената. Всичките им несигурни стремежи над ръба на речната клисура биваха веднага пресичани от шибащите степни ветрове. Това придаваше странно притъпен вид на най-високите дървета, защото растежът им се бе ограничил в нарастване на клоните. Извисяващ се гигант с почти идеална симетрия, разваляна единствено от стърчащите под прав ъгъл спрямо стеблото острия, растеше до друг, чийто овъглен, нащърбен висок ствол се допираше до насочения му надолу връх. Дърветата бяха поникнали на тясна ивица от другата страна на реката между брега и стената, някои тъй близо до водата, че се виждаха оголените им корени.

Нагоре по течението от нейната страна гъвкави върби се скланяха над потока и ронеха в него дълги светлозелени листа-сълзи. Разплесканите дръжки на листата на високите трепетлики ги караха да треперят от лекия ветрец. Белокори брези растяха на групи, докато техните братовчеди елшите бяха просто като високи храсти. Между дърветата се катереха и раздвояваха лиани, а близо до потока се бяха скупчили най-разнообразни храсти с напълно прокарали листа.

Айла бе пътувала тъй дълго из прегорените и изсъхнали степи, че бе забравила колко красиво може да е зеленото. Малката река искреше подканящо и забравила страха си от бурята, тя скочи и се затича по брега. Първата и мисъл бе да пие. После импулсивно развърза дългия ремък на наметалото, свали амулета и плясна във водата. Брегът пропадаше рязко и тя се гмурна надолу, а сетне заплува към полегатата отсрещна страна.

Водата бе студена и освежаваща и измиването на степната прах и кал бе истинско удоволствие. Тя заплува срещу течението и усети как то става по-силно, а водата по-студена там, където отвесните стени се събираха, стеснявайки реката. Обърна се по гръб и, люшкана от кипящата вода, се остави да бъде отнесена надолу. Загледа се в дълбоката синева между високите скали и забеляза тъмна дупка в стената оттатък брега по-нагоре. Дали не е пещера, помисли си с тръпка на вълнение. Чудя се дали ще е трудно да стигна дотам.

Младата жена закрачи обратно към брега и седна на топлите камъни, за да изсъхне на слънце. Бързите живи движения на птиците, които подскачаха по земята близо до храсталака, вадеха червеите, привлечени близо до повърхността от нощния дъжд, и подскачаха от клонка на клонка, кълвейки натежалите от плод храсти, привлякоха погледа и.

Я виж малините! Толкова са големи, помисли си. Пърхане на криле приветства пристигането и, после утихна наблизо. Тя запъха в устата си цели шепи сладки сочни малини. Като се наяде до насита, изплакна ръце и сложи амулета, но сбърчи нос от мазния, изцапан и потен ремък. Нямаше друг. Точно преди да тръгне, се бе върнала в разхвърляната в безпорядък от земетресението пещера, за да намери дрехи, храна и укритие, но тогава бе загрижена да оцелее, а не от това дали ще се нуждае от смяна на летните ремъци.

Сега отново мислеше как да оцелее. Безнадеждните и мисли от сухите и ужасяващи степи бяха разпръснати от свежата долина. Вместо да задоволят апетита и, малините го бяха възбудили. Искаше и се нещо по-солидно и тя отиде до мястото, където бе спала, за да вземе прашката. Просна влажния кожен навес и подгизналата постелка на загретите от слънцето камъни, сложи пак замърсеното си одеяние и се огледа за малки кръгли камъчета.

Внимателният оглед установи, че на брега има не само камъни, Той бе обсипан с посивели, довлечени от водата дървета и обезцветени бели кости, повечето от тях струпани на огромна купчина до изпъкналата стена. Яростните пролетни води изкореняваха дървета и отнасяха невнимателните животни, запращаха ги в стеснената гърловина на отвесната скала по-горе по течението и в мъртва хватка ги запокитваха срещу близката стена, докато бушуващата вода се разцепваше на завоя. В купа Айла видя огромни рога, дълги бизонски бивни и няколко гигантски извити мамутски бивници. Дори огромните мамути падаха под ударите на пороите. Сред отломките имаше големи речни камъни, ала очите на жената се присвиха, когато съзря няколко средно големи варовиково сиви камъка.

Това е кремък, рече си тя след по-внимателно разглеждане. Сигурна съм. Трябва да намеря голям камък, за да разтроша някой от тях, но просто съм сигурна. Развълнувана, Айла огледа брега за гладък, овален камък, който да легне добре в ръката и. Когато намери, удари варовиковата външна обвивка на конкрецията. Част от белезникавата кора се отчупи и отвътре се показа убитият гланц на тъмносивия камък.

Кремък е! Знаех си, че е кремък! През ума и минаваха мисли за оръдията, които може да направи. Може дори да си направя няколко резервни. Така няма да се безпокоя толкова, когато счупя нещо. Извлече още няколко от тежките камъни, измъкнати от варовиковите скали нагоре по течението и довлечени от бушуващия порой, за да намерят покой в основата на каменната стена.

Откритието я насърчи да продължи проучванията си.

Стената, която при наводнение преграждаше пътя на стремителния порой, се издаваше към вътрешната страна на речната извивка. Водата, сега в нормалното си корито, бе достатъчно плитка, за да може лесно да се пресече, но щом погледна оттатък нея, се спря. Отпред се простираше долината, която бе мярнала отгоре.

След завоя реката се разширяваше и бълбукаше около и над оголените от по-плитката вода камъни. Тя течеше на изток в подножието на стръмната срещуположна страна на клисурата. На отсамния бряг, скрити от режещия вятър, дърветата и храстите растяха буйно до естествената си височина. Отляво, оттатък каменната бариера стената на клисурата извиваше, а стръмнината и намаляваше до лек наклон, когато преминаваше в стените на север и изток. Напред широката долина представляваше сочно поле от узряло сено, развълнувано от напорите на вятъра, откъм северния склон, а в средата пасеше малко стадо степни коне.

Дъхът на Айла спря от красотата и спокойствието на сцената. Тя не можеше да повярва, че насред сухата ветровита прерия може да съществува такова място. Долината бе като екстравагантен оазис, скрит в една пукнатина сред безводната равнина. Микрокосмос на изобилието, сякаш природата ограничавана от степите до утилитарна икономия, бе разпиляла в пълна мяра изобилието си там, където бе възможно.

Младата жена, заинтригувана от конете в далечината, ги заразглежда. Бяха яки малки животни с доста къси крака, дебели шии и тежки глави с надвиснали носове, които и напомниха за увисналите носове на някои мъже от Клана. Имаха тежки рошави козини и къси твърди гриви. Макар някои да клоняха към сивото, повечето бяха със светло бежови оттенъци — от прашно бежово до цвета на сухо сено. Отстрани стоеше сламено жълт жребец и Айла забеляза няколко малки кончета със същия цвят. Жребецът вдигна глава, разтърси късата си грива и изцвили.

— Май се гордееш с Клана си, а? — забеляза тя с усмивка.

Тръгна надолу, като се придържаше близо до обрамчващия водата храсталак. Забелязваше различните растения, без специално да мисли за това, и съзнаваше както лечебните, така и хранителните им качества. В обучението и на лечителка влизаше разпознаването и събирането на растения заради тяхната оздравителна магия. Твърде малко бяха тези, които не можеше да разпознае моментално. Този път обаче търсеше нещо за ядене.

Забеляза листата и сухите цветни стъбла, които сочеха, че на няколко пръста под повърхността има диви моркови, но ги отмина, сякаш не ги бе видяла. Впечатлението обаче заблуждаваше. Можеше да си спомни мястото така, сякаш го бе белязала, но засега растенията можеха да почакат. Острите и очи бяха открили заешка следа и в момента се концентрираше да си осигури месо.

С тихи стъпки на опитен ловец тя последва свежите барбонки, превитите треви, слабия отпечатък в калта и точно пред себе си различи очертанията на укриващо се животно. Издърпа прашката от поясния ремък и бръкна в гънката на дрехата си за два камъка. Когато заекът се стрелна, бе подготвена. С неосъзнатата грация на дългогодишната практика метна единия камък, а миг по-късно и втория и чу приятното хак, хак. И двата камъка бяха попаднали в целта.

Айла вдигна жертвата си и помисли за времето, когато бе усвоила тази техника с двата камъка. Един прекомерно самоуверен опит да убие рис и бе показал колко е уязвима. Трябваха и дълги упражнения, за да се научи да поставя втория камък така, че да довършва работата от първото хвърляне и да може да мята двата бързо един след друг.

На връщане отсече една клонка, подостри края и и изкопа с нея дивите моркови. Постави ги в една гънка на дрехата си и преди да се върне на брега, отсече две чаталести клонки.

Сложи на земята заека и корените и извади от кошницата платформата и пръчката за добиване на огън. После заизмъква сухи клони изпод по-големите стебла в купчината от кости и нападали под ниските клони съчки. Със същия инструмент, с който бе подострила пръчката за изравяне — тоя, който имаше У-образен прорез на острия си край, настърга тънки лентички от една суха пръчка. После обели нацепената кора на стари пелинови стъбла и сухи влакънца от семенниците на разни прораслеци.

Намери си удобно за сядане място, подреди подпалките по големина и постави до себе си праханта, клечките и по-големите клони. Огледа подложката — парче от суха поветова лоза, направи малка щръбка близо до ръба и с кремъчното дупчило и постави в отвора единия край на вдървено миналогодишно хвощово стебло, за да провери размера. Сви гнезденце от сухи влакънца върху твърда кора току под дупката на подложката и я прихвана със стъпалото си. После постави края на хвощовото стъбло в отвора и пое дъх. Добиването на огън изискваше концентрация.

Обхвана с длани върха на пръчката и започна да я върти напред-назад между ръцете си, като непрекъснато я натискаше надолу. Докато въртеше, от постоянния натиск ръцете и се изместваха надолу по пръчката, докато почти докоснеха дъската. Ако имаше помощник, сега щеше да бъде моментът той да започне от върха. Но понеже бе сама, трябваше да стигне до долу и бързо да премести ръце, без да наруши ритъма на въртенето и без да отслаби натиска за повече от един миг. Иначе топлината от триенето щеше да се разсее и нямаше да се повиши толкова, че дървото да започне да пуши. Работата бе тежка и време за почивка нямаше.

Айла влезе в ритъма на движението, без да обръща внимание на потта, която започна да се стича в очите и. От продължителното търкане дупката стана по-дълбока и около нея се натрупаха стърготини от мекото дърво. Подуши дима и видя резката да почернява, преди да види стълбчето дим, което я насърчи да продължи, макар че ръцете я боляха. Накрая през подложката се отрони малко блестящо въгленче и падна в гнездото суха прахан под нея. Следващият момент бе още по-критичен. Ако жарта угаснеше, трябваше да започне всичко отначало.

Приведе се и завря лицето си тъй близо до въгленчето, че усети топлината му и го задуха. Гледаше как се разгаря с всеки неин дъх, а после, когато поемеше нова порция въздух, пак потъмнява. Приближи малките извити стърготини до тлеещото парченце дърво и видя как просветват и почерняват, без да се запалят. Сетне лумна малко пламъче. Задуха по-силно, добави още стърготини и когато се оформи малка пламтяща купчинка, добави няколко клечки.

Отпусна се чак след като големите довлечени от водата стебла се разгоряха и огънят стана стабилен. Събра още няколко къса и ги струпа подръка. Сетне с друг инструмент с по-широк прорез остърга кората от зелената пръчка, с която бе изкопала дивите моркови. Втъкна от двете страни на огъня чаталестите клони така, че подострената пръчка да може да се подпре на тях и се зае да дере заека.

Когато огънят се превърна в горещи въглени, заекът вече бе набучен на шиш и готов за печене. Започна да увива вътрешностите в козината, за да се избави от тях, както бе правила, докато пътуваше, но и хрумна друга мисъл.

Бих могла да използвам кожата, помисли си. Ще ми отнеме само около един ден…

Изплакна дивите моркови в реката — а също и кръвта от ръцете си — и ги уви в листа от живовляк. Големите жилести листа ставаха за ядене, но тя не можеше да се отърве от мисълта за другото им приложение — като здрави, целителни лапи за срязвания или натъртвания. Остави увитите диви моркови близо до жарта.

Седна и се отпусна за момент, после реши да опъне с колчета пухкавата козина. Докато месото се печеше, застърга кръвоносните съдове, космените торбички и ципите от вътрешността на кожата със счупеното си стъргало и реши да си направи ново.

Работейки, си напяваше тихо и монотонно, а мислите и витаеха. Може би ще трябва да остана няколко дни да свърша тази кожа. И без това трябва да направя няколко инструмента. Може да опитам да стигна оная дупка в стената над реката. Заекът започва да мирише хубаво. Пещерата би могла да ме пази от дъжда, макар че може и да е неизползваема.

Стана и извъртя шиша, после започна да стърже на друго място. Не мога да остана много дълго. Трябва да открия хора преди зимата. Престана да остъргва кожата, а вниманието и изведнъж се насочи към вътрешното объркване, което винаги беше близо до повърхността на ума и. Къде са? Иза казваше, че на голямата земя има много Други. Защо не мога да ги намеря? Какво да правя, Иза? Неочаквано очите и се напълниха и сълзите рукнаха. О, Иза, толкова ми липсваш. И Креб. А и Уба. И Дърк, бебето ми… моето бебче. Толкова много те исках, Дърк, и беше толкоз трудно. Ти не си деформиран, само си малко по-различен. Като мене.

Не, не си като мен. Ти си Клан, ти просто ще бъдеш малко по-висок и главата ти ще изглежда по-различно. Някой ден ще станеш голям ловец. И майстор на прашката. И ще бягаш по-бързо от всички. Ще печелиш всички надбягвания на Събирането на Клана. Може би не борбите, чак толкова силен сигурно няма да бъдеш, но ще си силен.

Но кой ще играе с теб на правене на звуци. Кой ще издава щастливи звуци с теб?

Трябва да престана, смъмри се тя, изтривайки сълзите си с опакото на ръката. Трябва да се радвам, че има хора, които те обичат, Дърк. И когато станеш по-възрастен, Юра ще дойде и ще ти стане жена. Ода обеща да я обучи да ти бъде добра жена. Юра също не е деформирана. Тя просто е различна, като теб. Чудя се дали някога ще си намеря другар.

Айла скочи да провери заека, като се движеше само за да се намира на работа и да се откъсне от тези мисли. Месото бе по-сурово, отколкото го обичаше, но реши, че е достатъчно опечено. Малките бледожълти диви моркови бяха крехки и имаха остър сладък вкус. Липсваше и солта, която край вътрешното море винаги беше подръка, но гладът бе добра подправка. Сложи остатъка от заека да се доизпече още малко, докато доостърже кожата, и се почувства по-добре след похапването.

Когато реши да изследва дупката в стената, слънцето се бе вдигнало високо. Съблече се и преплува реката, държейки се за корените на дърветата, за да излезе от дълбоката вода. Катеренето по почти отвесната скала беше трудно и я накара да се чуди дали си струва труда дори ако намери пещера. Все пак бе разочарована, когато стигна до тясната издатина пред тъмната дупка и откри, че това е просто вдлъбнатина в скалата. Изпражнението на хиена в закътания ъгъл и даде да разбере, че откъм степите трябва да има по-лесен достъп, но за нищо по-едро нямаше място.

Обърна се да слиза, а сетне се изви още. По-долу по течението и малко по-ниско на отсрещната стена видя върха на скалната бариера, която стърчеше към завоя на реката. Издатината бе широка и зад нея в скалата изглежда имаше друга, много по-дълбока дупка. От мястото, където стоеше, видя стръмен, но не невъзможен път до нея. Сърцето и затупа от вълнение. Ако това бе пещера, независимо колко малка, щеше да намери сухо място, където да прекара нощта. От нетърпение да проучи на половината път надолу скочи в реката.

Трябва да съм минала покрай нея, като слизах снощи, помисли си, докато се изкачваше. Просто беше много тъмно, за да я видя. После си спомни, че една непозната пещера винаги трябва да се наближава предпазливо, и се върна за прашката и няколко камъка.

Макар на слизане да се бе движила опипом, откри, че при добро осветление няма нужда да се придържа някъде. С хилядолетията реката се бе врязала остро в отсрещния бряг. От тази страна скалата не бе тъй стръмна. Като наближи издатината, Айла приготви прашката и внимателно пристъпи.

Всичките и сетива бяха нащрек. Ослуша се за дишане или слабо шумолене, огледа се за следи от скорошно обитаване, подуши въздуха за различимите миризми на хищни животни, свежи изпражнения или вмирисано месо. Отвори уста, за да даде възможност на вкусовите си рецептори да и помогнат да долови миризмата. Остави голата си кожа да долови всяка топлинка, която можеше да излиза от пещерата, и позволи на интуицията си да я води, докато безшумно наближаваше отвора. Застана плътно до стената, допълзя до тъмната дупка и надникна.

Не видя нищо.

Насоченият на югозапад отвор бе малък. Таванът бе по-високо от главата и но ако протегнеше ръка, можеше да го стигне. Подът бе наклонен при входа, а сетне се изравняваше. Навитият от вятъра льос и останките от донесеното от животните, които по-рано бяха обитавали пещерата, бяха изградили слой от пръст. По начало неравният и каменист пещерен под имаше сухо, добре утъпкано пръстено покритие.

Като надзърна иззад ръба, Айла не можа да открие белег, че напоследък пещерата е била обитавана. Промъкна се тихо в нея, забелязвайки колко студена е в сравнение с горещата слънчева издатина и изчака очите и да се акомодират към сумрачната вътрешност. В пещерата бе по-светло, отколкото очакваше. Щом прекрачи по-напред, видя, че през един отвор над входа прониква слънчева светлина, и разбра причината. Разбра и по-практичната стойност на отвора. Той би позволил на пушека да излиза, без да изпълва по-ниските части на пещерата — едно голямо предимство.

Щом очите и се нагодиха, откри, че може да вижда учудващо добре. Влизащата светлина също бе предимство. Пещерата не бе просторна, но не бе и малка. Стените се разширяваха под ъгъл от входа и стигаха до относително правата задна стена. Като цяло формата бе грубо триъгълна с връх при входа и източна стена, по-дълга от западната. Най-тъмното място бе вътрешният източен ъгъл — първото, което трябваше да бъде изследвано.

Бавно се плъзна покрай източната стена, внимавайки за пукнатини или коридори, които биха могли да водят към по-дълбоки ниши, спотайващи скрити заплахи. Близо до тъмния ъгъл в безпорядъчна купчина на пода лежаха отцепени от стените камъни. Покатери се по тях и напипа полица и празнина зад нея.

Помисли дали да не донесе факла, но се отказа. Не бе чула, помирисала или почувствала никакви следи от живот, а и можеше да види малко навътре. Прехвърли прашката и камъните в едната си ръка, съжалявайки, че не бе спряла да вземе дрехата си, за да има къде да сложи оръжията, и се повдигна на полицата.

Тъмният отвор бе нисък. Трябваше да се приведе, за да влезе вътре. Беше само вдлъбнатина, чийто таван се спускаше до пода на нишата. На дъното имаше купчина кости. Взе една, спусна се долу и продължи пътя си край задната, а после и край западната стена до входа. Пещерата беше глуха и с изключение на малката ниша нямаше други стаи или водещи към непознати места тунели. Усещаше я уютна и сигурна.

Щом излезе на оттатъшния край на площадката пред пещерата, Айла заслони очи от яркото слънце и се огледа наоколо. Стоеше на върха на издадената стена. Под нея вдясно беше купчината довлечени от водата дърва и кости и скалистият бряг. Наляво се виждаше далеч в долината. Нататък реката отново свиваше на юг и заобикаляше основата на стръмната отсрещна стена, докато лявата стена се разглаждаше в степта.

Погледна кокала в ръката си. Беше дълга бедрена кост на гигантски елен, стара и суха със следи от зъби, ясно отпечатани там, където бе разцепена, за да се стигне до костния мозък. Отпечатъкът на зъбите и начинът, но който костта бе гризана, и се сториха едновременно познати и непознати. Бе сигурна, че са оставени от звяр от котешката порода. Познаваше хищниците по-добре от всеки друг в клана. Бе развивала ловните си умения с тях, но само с малките и средно големите разновидности. Тези следи бяха оставени от голяма котка, от много голяма котка. Тя се извърна и пак погледна пещерата.

Пещерен лъв! Някога пещерата трябва да е била убежище на пещерни лъвове. Нишата би била идеалното място, където лъвицата да крие малките си, помисли тя. Може би не трябва да прекарвам нощта в нея. Може би не е безопасна. Отново погледна костта. Бе толкова стара, пък и пещерата не беше обитавана от години. Освен това един огън, запален до входа, ще държи животните настрани.

Пещерата е хубава. Малко пещери са толкова хубави. Вътре има много място, хубав пръстен под. Не мисля, че вътре става влажно, пролетните води не могат да стигнат толкова високо. Има даже и отвор за пушека. Мисля, че ще ида да си взема кожата и кошницата, и малко дърва и ще запаля огън. Айла забърза надолу към брега. Върна се, просна кожения навес и постелката върху топлата каменна площадка, сложи кошницата в пещерата и донесе няколко наръча дърва. Може би ще намеря и няколко меки камъка, за да избеля стените, помисли си, потегляйки пак надолу.

Сетне спря. Защо са ми меки камъни? Ще стоя само няколко дни. Трябва да продължа да търся хора. Трябва да ги открия преди зимата…

Ами ако не намеря хора? Тази мисъл витаеше от доста време, но досега не си бе позволявала да я формулира точно. Последиците бяха твърде заплашителни. Какво ще правя, ако зимата дойде, а аз още не съм намерила хора? Няма да имам никаква заделена храна. Няма да имам място, където да стоя на сухо и топло, и на скрито от вятъра и снега. Няма да имам пещера…

Тя пак погледна пещерата, после прекрасната закътана долина и стадото коне в далечината, и отново пещерата. Това е идеалната пещера за мен, си каза. Много време ще мине, преди да открия друга толкова добра. И долината. Мога да събирам и ловувам, и да трупам храна. Има вода и предостатъчно дърва, за да изкарам зимата, много зими. Има даже и кремък. И няма вятър. Тук има всичко, от което се нуждая, освен хора.

Не знам дали ще издържа сама цялата зима, но вече е доста късно. Скоро ще трябва да започна да събирам храна. Ако досега не съм открила никого, откъде да знам, че ще успея? Откъде да знам дали ще ми позволят да остана, ако намеря Другите? Аз не ги познавам. Някои от тях са лоши като Брод. Спомни си какво се случи с бедната Ода. Тя каза, че мъжете, които са я насилили, както Брод насили мен, са били мъже от Другите. Каза, че изглеждали като мен. Ами ако всички са такива? Айла пак погледна пещерата и долината. Разходи се по края на площадката, ритна един разклатен камък от ръба, загледа се в конете и стигна до решение.

— Коне — рече, — смятам да остана известно време във вашата долина. Следващата пролет пак ще започна да диря Другите. Сега обаче, ако не започна да се подготвям за зимата, следващата пролет няма да съм жива.

Речта на Айла към конете бе произнесена с много малко звуци и то гърлени и замазани. Използваше, звуци само за имена или да подчертае богатия, сложен и напълно разбираем език на жестовете, който говореше с грациозни плавни движения на ръцете си. Това бе единственият език, който си спомняше.

След като решението бе взето, Айла почувства облекчение. Изпитваше ужас от мисълта да напусне тази приятна долина и пак да наченат изтощителните дни на пътуването из прегорелите ветровити степи, ужас от мисълта въобще да пътува отново. Втурна се към каменистия бряг и се наведе да вземе дрехата и амулета си. Като посегна за малката кожена торбичка, забеляза блясъка на малко парче лед.

Как може да има лед посред лято, зачуди се тя и го вдигна. Не беше студен, имаше твърди прави ръбове и гладки плоски стени. Завъртя го насам-натам, гледайки как стените му блестят на слънцето. После стана тъй, че го обърна точно на нужния ъгъл, та призмата да разложи слънчевата светлина на пълния спектър на цветовете и затаи дъх пред дъгата, която хвърляше на земята. Айла никога не бе виждала чист кварцов кристал.

Кристалът, подобно на кремъка и на много други камъни на брега, беше довлечен от ледниците, а не местен. Блестящата скала бе откъсната от мястото си от страхотната сила на елемента, който наподобяваше — леда — и бе понесена от стопената му форма, докато не се бе спряла в напоената глина на ледниковия поток.

Изведнъж Айла усети как по гърба и премина по-студена от лед тръпка и седна, твърде разтреперана, за да може да стои права, мислейки за значението на камъка. Спомни си нещо, което Креб и бе казал преди много време, когато беше малко момиче…

* * *

Беше зима и старият Дорв разправяше истории. Тя се чудеше на легендата, която Дорв току-що бе свършил, и попита Креб. Това доведе до едно обяснение за тотемите.

— Тотемите искат място, където да живеят. Те сигурно изоставят хората, които бродят бездомни твърде дълго. Ти нали не искаш тотемът ти да те изостави?

Айла посегна към амулета си.

— Но моят тотем не ме изостави дори когато бях сама и нямах дом.

— Това беше, защото те е изпитвал. Нали той ти намери дом? Пещерният лъв е силен тотем, Айла. Той те е избрал и може да реши да те пази винаги, понеже те е избрал, но всички тотеми са по-щастливи, когато имат дом. Ако му отделяш внимание, ще ти помага. Той ще ти каже кое е най-доброто.

— А как ще разбера, Креб? — попита Айла. — Никога не съм виждала духа на Пещерния лъв. Как разбираш, че тотемът ти казва нещо?

— Ти не можеш да видиш духа на твоя тотем, защото той е част от теб, вътре в теб. И въпреки това той ще ти каже. Ти само трябва да се научиш да разбираш. Ако трябва да вземеш решение, той ще ти помогне. Ще ти даде знак, ако направиш верния избор.

— Какъв знак?

— Трудно е да се каже. Обикновено е нещо особено или необикновено. Може да бъде камък, какъвто никога по-рано не си виждала, или корен със специална форма, която за теб има значение. Трябва да се наумиш да разбираш със сърцето и ума си, а не с очите и ушите си. Тогава ще знаеш как. И когато му дойде времето и намериш знака, който твоят тотем ти е оставил, сложи го в амулета си. Той ще ти донесе щастие.

* * *

Пещерни лъве, още ли ме закриляш? Това знак ли е? Вярно решение ли взех? Искаш да ми кажеш, че трябва да остана в тази долина?

Айла обхвана с длани святкащия кристал и притвори очи, опитвайки се да медитира, както винаги правеше Креб.

Опита се да слуша със сърцето и ума си, опита, се да намери начин да повярва, че нейният велик тотем не я е изоставил. Спомни си как бе заставена да напусне и дългото уморително пътуване, докато търсеше своите хора на север, както и бе казала Иза. На север, докато…

Пещерните лъвове! Моят тотем ми ги изпрати, за да ми кажат да свърна на запад, да ме заведат до тази долина. Той е искал да я намеря. Уморен е от пътуване и иска това да бъде и негов дом. Пък и пещерата по-рано е била дом на пещерни лъвове. На това място му е удобно. Той още е с мен! Не ме е изоставил!

Просветлението и донесе облекчение на напрежението, което не бе подозирала, че е у нея. Тя се усмихна, примига, за да разкара сълзите си, и заразвързва възлите на ремъка, който затваряше малката торбичка. Изсипа съдържанието и и сетне ги събра едно по едно.

Първото беше бучка червена охра. В Клана всеки носеше бучка от свещената червена скала: Това бе първото нещо във всеки амулет, който им се даваше в деня, когато Мог-ър разкриеше тотема им. Тотемите обикновено се назоваваха, когато човек беше още бебе, ала когато научи своя, Айла беше на пет години. Креб го обяви малко след като Иза я намери, когато я приеха в Клана. Айла потърка четирите белега на крака си и погледна друг предмет: фосилния отпечатък на коремоного.

Изглеждаше като черупката на някакво морско създание, но беше от камък — първият знак, който нейният тотем и бе дал, за да одобри решението и да ловува с прашката. Само хищници, не животни за ядене, което би било разхищение, защото тя не можеше да се върне в пещерата с тях. Но хищниците бяха по-умели и опасни и техният лов бе издигнал умението и до истинско майсторство. Следващия предмет, който Айла вдигна, бе нейният ловен талисман — малък, изцапан с охра овал от мамутова кост, даден и от самия Брун при плашещата хипнотизираща церемония, при която тя стана Жената, която ловува. Докосна малкия белег на гърлото си, където Креб я бе одраскал, за да пролее кръвта и като жертвоприношение на Древните.

За нея следващото късче имаше много специално значение и едва не извика отново сълзите и. Здраво стисна в юмрука си трите блестящи слепени заедно включвания железен пирит.

Бяха и дадени от нейния тотем, за да знае, че синът и ще оживее. Последното беше парченце черен манганов диоксид. Когато стана лечителка, Мог-ър и го даде заедно с парче от духа на всеки от членовете на Клана. Внезапно и хрумна мисъл, която я разтревожи. Значи ли това, че когато Брод ме прокле, е проклел всички? Когато Иза умря, Креб взе от нея духовете, за да не може да ги отнесе със себе си в света на духовете. От мен никой не ги взе.

Овладя я чувство за предвиждане. Още от Събирането на Клана, където Креб по някакъв необясним начин бе научил, че е различна, от време на време тя изпитваше това странно объркване, сякаш той я бе променил. Почувства смъдене, боцкане, настръхване, повдигане и слабост, и дълбок страх от това какво може да означава нейната смърт за целия Клан.

Опита се да се отърси от усещането. Вдигна кожената торбичка, прибра вътре колекцията си и добави кварцовия кристал. Завърза отново амулета и провери ремъка за белези на износване. Креб и бе казал, че ако го загуби, ще умре. Когато го сложи, усети малка разлика в тежината му.

Седейки на скалистия бряг, Айла се чудеше какво се е случило, преди да бъде намерена. Не можеше да си спомни нищо от предишния живот, но тя бе тъй различна. Твърде висока, твърде бледа, лицето и изобщо не приличаше на лицата на останалите от Клана. Бе виждала отражението си в спокойни локви, беше грозна. Брод и го бе казвал достатъчно често и всеки го мислеше. Тя беше голяма грозна жена. Никой мъж не я искаше.

Ама и аз не поисках никой от тях, помисли си. Иза казваше, че имам нужда от мъж като мен, но дали някой мъж от Другите ще ме иска повече от мъжете от Клана? Никой не иска една голяма грозна жена. Може би е по-добре да остана тук. Откъде да знам, че ще си намеря стопанин, дори и да намеря Другите?