Джийн М. Оел
Долината на конете (28)

27

Мисля, че Уини нямаше да успее да докара и двата, ако не им бяхме оставили главите — каза Айла. — Идеята беше добра.

Двамата с Джондалар смъкнаха тялото на бизона от шейната и го повлякоха по площадката.

— Имаме толкова много месо! Ще отнеме много време, докато го нарежем. Трябва веднага да почваме.

— Ще изчакат малко, Айла — усмивката и очите му я изпълниха с топлина. — Мисля, че твоят Първи обряд е по-важен. Ще ти помогна да свалиш сбруята на Уини, а после ще ида да поплувам. Целият съм в пот и кръв.

— Джондалар… — поколеба се Айла. Чувстваше се развълнувана, но и се стесняваше. — Това церемония ли е, този Първи обряд?

— Да, церемония е.

— Иза ме научи да се приготвям за церемониите. Има ли… някаква подготовка за тази церемония?

— Обикновено по-възрастните жени помагат на младите да се подготвят. Не знам какво им казват или какво ги правят. Мисля, че можеш да направиш каквото ти се стори подходящо.

— Тогава ще потърся сапунче и ще се пречистя, както ме научи Иза. Ще почакам да свършиш с плуването. Трябва да съм сама, като се приготвям — изчерви се и погледна надолу.

Изглежда тъй млада и свенлива, помисли той. Също като повечето млади жени при Първия обряд. Усети как го залива позната вълна на нежност и възбуда. Даже приготовленията й са на място. Повдигна брадичката й и я целуна отново, сетне решително се дръпна встрани.

— Аз самият бих желал малко сапунче.

— Ще ти намеря — каза тя.

Вървеше ухилен покрай потока след Айла и щом тя изрови коренищата и се върна в пещерата, се хвърли във водата със страхотен плясък, чувствайки се по-добре, отколкото от много време насам. Изби сапунената пяна от корените, натърка тялото си с нея, сетне отвърза кожения ремък и я втри и в косата си. Пясъкът обикновено вършеше добра работа, но сапунчето беше по-добро.

Гмурна се във водата и плува срещу течението почти до водопада. Като се върна на брега, сложи набедрената си препаска и забърза към пещерата. Месото се печеше и миришеше възхитително. Беше тъй отпочинал и щастлив, че не можеше да повярва.

— Радвам се, че се върна. Ще ми трябва известно време да се пречистя както трябва, а не искам да стане много късно.

Тя взе една вдигаща пара купа с натопена вътре папрат за косата си и една прясно обработена кожа за ново наметало.

— Не бързай да се връщаш — рече той и леко я целуна.

Тя тръгна надолу, но спря и се обърна.

— Харесва ми това уста върху уста, Джондалар. Тази целувка — каза.

— Надявам се, че и останалото ще ти хареса — отвърна той, след като тя тръгна.

Той обиколи пещерата, гледайки всичко с нови очи! Провери печащия се бизонски бут и завъртя шиша, забеляза, че е увила някакви корени в листа, и ги сложи близо до въглените, а сетне намери горещия чай, който му бе приготвила. Сигурно е изровила корените, докато се къпех, помисли.

Видя кожите, на които спеше от другата страна на огнището, намръщи се и с голямо удоволствие ги вдигна и ги премести обратно на празното място до леглото на Айла. Оправи ги и се върна за вързопа, в които държеше инструментите си, а после се сети за тази донии, която бе започнал да прави. Седна на подложената под спалните му кожи рогозка и разви увития в еленова кожа вързоп.

Разгледа парчето мамутски бивник, което бе започнал да оформя като женска фигура, и реши да го завърши. Може би не беше най-добрият резбар, но не му се струваше редно да изкара една от най-важните церемонии на Майката без донии. Подбра няколко гравьорски длета и извади мамутовата кост.

Седна на края на рогозката и започна да отнема, да оформя, да скулптира, ала разбра, че фигурката не искаше да се получи пищна и майчинска. По-скоро приемаше формата на млада жена. Косата, която бе възнамерявал да напомня стила на древната донии, която бе дал — грапава повърхност, покриваща не само тила, а и лицето — намекваше за плитки, стегнати плитки по цялата глава, освен на лицето. Лицето стоеше празно. На донии никога не се правеше лице, кой би понесъл да погледне лицето на Майката? Кой би го познал? Тя беше едновременно всяка и никоя жена.

Спря да дълбае и хвърли поглед нагоре-надолу по потока, надявайки се, че ще я съзре, макар да бе казала, че иска да бъде сама. Ще успее ли да й достави Удоволствие, зачуди се той. Никога не се бе съмнявал в себе си, когато го канеха за Първия обряд на Летните събирания, но онези млади жени разбираха обичаите и знаеха какво могат да очакват. По-старите жени им го бяха обяснили.

Дали не трябва да се опитам да обясня? Не, Джондалар, ти не знаеш какво да кажеш. Просто покажи. Тя ще ти даде да разбереш, ако не харесва нещо. Това е едно от най-привлекателните й качества, нейната честност. Никакви престорено стеснителни малки номера. Много е освежаващо.

Какво ли ще е да покажеш Майчиния Дар на Удоволствието на жена без никакви претенции? Която нито ще се дърпа, нито ще се преструва, че й харесва?

Защо трябва да се различава, от която и да е друга жена при Първия обряд? Защото не е като всяка друга жена при Първия обряд. Била е отворена много болезнено. Ами ако не успееш да преодолееш това ужасно начало? Ами ако тя не може да се наслаждава на Удоволствията, ами ако не можеш да я накараш да ги почувства? Бих искал да имаше някакъв способ да я накарам да забрави. Ако само мога да я привлека към мен, да надмогна съпротивата й и да пленя духа й.

Да пленя духа й?

Погледна фигурката в ръката си и изведнъж мозъкът му запрепуска. Защо гравираха образа на някое животно върху оръжията или върху Свещените стени? Да приближат към него духът-майка, да сломят съпротивата му и да пленят същността му.

Не ставай смешен, Джондалар. Не можеш да плениш духа на Айла по този начин. Няма да бъде редно, никой не прави лице на донии. Хората никога не биват рисувани — подобието може да плени същността на духа. Само че на кого ще стане пленник?

Никой не бива да държи в плен духа на друг човек. Дай донии на нея! Тогава тя ще получи духа си обратно, нали така? Ако тя е донии, може да реши да плени твоя дух. Дали ще е толкова лошо?

Джондалар, ти искаш едно късче да остане при теб. Късчето от духа, което винаги остава в ръцете на създателя. Искаш това късче от нея, нали?

О, Велика майко, кажи ми толкова ли ще бъде страшно да се направи такова нещо? Да сложа нейното лице на донии?

Втренчи се в малката фигурка, която бе изрязал. Сетне взе едно длето и започна да оформя лице, едно познато лице.

Когато свърши, вдигна фигурката и бавно я завъртя. Някой истински резбар би могъл да я направи по-добре, но и така не бе лоша. Напомняше Айла, но по-скоро по усещането, отколкото като действително подобие — неговото усещане за нея. Върна се в пещерата и се опита да измисли къде да я сложи. Донии трябваше да бъде наблизо, но засега още не искаше тя да я види. Видя няколко увити една в друга кожи близо до стената край леглото й и пъхна костената фигурка, между тях.

Излезе навън и погледна от оттатъшния край на площадката. Какво ли я е задържало тъй дълго? Погледна двата бизона, положени един до друг. Ще почакат. Копията и копиеметите бяха подирени на каменната стена близо до входа. Взе ги и ги занесе в пещерата, а сетне чу падащия върху камъните чакъл. Обърна се.

 

 

Айла оправи възела на новото наметало, сложи амулета си на врата и отметна току-що сресаната с лугачка и не съвсем изсъхнала коса от лицето си. Вдигна старото наметало и тръгна нагоре по пътеката. Беше нервна и възбудена.

Имаше някаква идея какво Джондалар би могъл да има предвид под Първи обряд, но бе трогната от желанието му да го сподели и да го направи заради нея. Не мислеше, че церемонията ще е прекалено лоша, даже Брод след първите няколко пъти не и бе причинявал болка. Ако мъжете даваха сигнала на жените, които харесваха, дали това значеше, че Джондалар е започнал да я харесва?

Като наближи площадката, мислите й бяха прекъснати от бързодвижещо се жълтеникаво петно.

— Пази се! — викна Джондалар. — Дръпни се, Айла! Това е пещерен лъв!

Бе застанал на входа на пещерата с готово за хвърляне копие в ръката пред една огромна и готова да скочи котка, от чието гърло излизаше дълбоко ръмжене.

— Не, Джондалар! — изпищя Айла и се хвърли между тях. — Не!

— Айла, недей! О, Майко, спри я! — изплака мъжът, когато тя скочи пред него на пътя на нападащия лъв.

Жената направи рязко повелително движение и на гърления език на Клана извика: „Спри!“

Огромният рижогрив пещерен лъв се изви гъвкаво, съкрати скока си и се приземи в нозете на жената. Сетне потри масивната си глава в крака й. Джондалар беше като ударен от гръм.

— Бебчо! О, Бебчо. Ти се върна — каза със знаци Айла и без колебание, без ни най-малък страх обви с ръце врата на огромния лъв.

Бебчо я катурна толкова нежно, колкото бе способен, а Джондалар наблюдаваше с увиснало чене как най-големият пещерен лъв, който някога бе виждал, увесва предните си лапи на жената в най-близкото подобие на прегръдка, на което би си помислил, че е способен. Котката облиза солените сълзи от лицето на жената с грапавия си като пила език.

— Хайде, стига, Бебчо — каза тя, сядайки, — или от лицето ми нищо няма да остане.

После намери местата зад ушите и в гривата, където той обичаше да го чешат. Бебчо се търколи на гръб, за да й предостави да обслужи гърлото му, като издаваше доволно басово ръмжене.

— Не мислех, че някога ще те видя пак, Бебчо — каза тя, щом спря и котката се претърколи на крака. Беше по-едър, отколкото го помнеше и макар и малко изкльощавял изглеждаше здрав. Имаше белези, които не бе виждала по-рано, и си помисли, че може би се е бил за територия и е победил. Това я изпълни с гордост. Сетне Бебчо отново забеляза Джондалар и оголи зъби.

— Не му се зъби! Това е мъжът, който ти ми доведе. Ти си имаш еш… мисля, че сега трябва да ги имаш много.

Лъвът стана, обърна гръб на мъжа и с леки стъпки доближи бизона.

— Дали ще е редно да му дадем единия? — викна тя на Джондалар. — Имаме наистина прекалено много.

Той все още стоеше вцепенен на входа на пещерата с копие в ръка. Опита се да отговори, но успя да издаде само някакъв писклив звук. После гласът му се върна.

— Дали е редно? Питаш ме дали ще е редно? Дай му ги и двата. Дай му всичко, което поиска!

— Бебчо няма нужда от двата — Айла употреби думата за името му на езика, който Джондалар не знаеше, но предположи, че това е име. — Не, Бебчо! Остави юницата — рече тя със звуци и знаци, които мъжът все още не възприемаше напълно като език, и го накара да ахне, като издърпа единия бизон от лъва и го бутна към другия. Той сключи огромните си челюсти около отрязания врат на младото биче и го задърпа от края на площадката. Сетне го подхвана по-добре и тръгна надолу по познатата пътека.

— Връщам се веднага, Джондалар — каза тя. — Уини и Рейсър може да са долу, а не искам Бебчо да подплаши жребчето.

Джондалар видя как жената последва лъва, докато се скри от погледа му. Появи се отново от другата страна на стената, като вървеше най-спокойно до лъва, който влачеше бизона между краката си.

Като стигнаха големия камък, Айла спря и пак прегърна лъва. Бебчо пусна бизона и Джондалар невярващо разтърси глава, когато видя жената да се качва на гърба на опасния хищник. Тя вдигна ръка, замахна напред и, щом огромната котка скочи напред, се вкопчи в рижата грива. Той се носеше с цялата бързина, на която бе способен, а Айла се държеше здраво и косата й се развяваше зад нея. Сетне той забави и се върна до скалата.

Захапа пак младия бизон и го помъкна по долината. Айла. Стоеше до голямата скала и гледаше подире му. В края на полето лъвът отново, пусна бизона. Той започна да издава поредици от говорещи звуци, познатите й бнга, бнга, които преминаха в тъй гръмовен рев, че костите на Джондалар затракаха.

Щом лъвът си отиде, Джондалар дълбоко си пое дъх и, чувствайки слабост, се облегна на стената. Беше изпълнен със страхопочитание и малко уплашен. Каква е тая жена, мислеше си той. Какъв вид магия притежава? Птиците иди-дойди. Даже и конете. Но пещерен лъв? Най-големият пещерен лъв, който бе виждал?

Дали не беше… донии? Кой друг, освен Майката може да накара животните да го слушат? Ами целителните й сили? Или феноменалното й постижение толкова бързо да се научи да говори добре? Въпреки необичайния си акцент, тя бе научила по-голямата част от неговия Мамутои и някои думи на Шарамудои. Дали не беше аспект на Майката?

Чу я да се изкачва по пътеката и потрепера от страх. Почти я очакваше да заяви, че е въплъщение на Великата земя майка. Би й повярвал. Видя една жена с чорлава коса и обляно в сълзи лице.

— Какво не е наред? — нежността преодоля измислените му страхове.

— Защо трябва да губя моите бебета? — изплака тя.

Той пребледня. Нейните бебета? Този лъв е нейно бебе? С потрес се сети за усещането, че Майката бе плакала, Майката, на всичко живо.

— Твоите бебета?

— Първо Дърк, после Бебчо.

— Това име за лъв ли е?

— Бебчо? Това означава мъничък, детенце — отвърна тя, опитвайки се да преведе.

— Мъничък! — изпръхтя той. — Това е най-големият пещерен лъв, който съм виждал!

— Знам — усмивка на майчина гордост проблясна през сълзите й. — Винаги гледах да му осигуря достатъчно за ядене, не както са стадните лъвчета. Но когато го намерих, беше мъничък. Нарекох го Бебчо и така и не ми дойде на ум да го нарека другояче.

— Намерила си го? — попита Джондалар, все още пълен със съмнения.

— Бяха го оставили да умре. Мисля, че го беше прегазил елен — от тези, които подплаших към моята яма. Брун ме оставяше понякога да нося в пещерата малки животни, ако са ранени и имат нужда от помощта ми, но никога не ми разрешаваше да нося месоядни животни. Не смятах да вземам този лъв-бебе, но хиените искаха да го убият. Аз ги прогоних с прашката и го донесох тук.

Очите на Айла се взряха нейде в пространството, а устата й застина в крива усмивка.

— Бебчо беше така забавен като малък, че постоянно ме караше да се смея. Само че много време отиваше да ловувам за него, чак до втората зима, когато се научихме да ловуваме заедно. Всички — и Уини. Не бях виждала Бебчо откакто… — тя изведнъж се сети.

— О, Джондалар, толкова съжалявам. Бебчо е лъвът, който уби брат ти. Но ако беше някой друг лъв, нямаше да мога да те измъкна от него.

— Ти си донии! — възкликна Джондалар. — Видях те в съня си! Мислех, че донии е дошла да ме заведе на другия свят, но вместо това тя накара лъва да се махне.

— Сигурно си се свестил за малко, Джондалар. После като те преместих, вероятно пак си припаднал от болка. Трябваше да бързам да те измъкна. Знаех, че Бебчо няма да ме нарани. Понякога е малко грубичък, но не го нрави нарочно. Не може да се овладее. Просто не знаех кога ще се върне неговата лъвица.

Мъжът тръскаше глава от учудване и недоверие.

— Наистина ли си ловувала с този лъв?

— Нямаше друг начин да го храня. Отначало, преди да може и сам да убива, вдигахме някое животно и аз препусках на Уини, и го убивах с копието. Тогава не знаех за копията за хвърляне. Когато Бебчо стана достатъчно голям да убива, понякога си взимах едно парче, преди да е почнал да яде или ако исках да запазя кожата…

— И го буташе настрани, както с този бизон? Не знаеш ли, че е опасно да вземеш месо от лъв? Виждал съм как за това убиват малките си!

— И аз съм виждала. Само че Бебчо е по-различен, Джондалар. Той не е отглеждан в стадо. Порасна тук, с Уини и с мен. Ловувахме заедно, свикнал е да дели с мен. Радвам се, обаче, че си е намерил лъвица, така че може да живее като лъв. Уини отиде за малко в едно стадо, но тя не беше щастлива и се върна…

Айла тръсна глава и погледна надолу.

— Това не е вярно. На мен ми се иска да е така. Мисля, че е била щастлива с нейното стадо и с нейния жребец. Аз не бях щастлива без нея. Така се радвам, че тя поиска да се върне, след като умря жребецът й.

Айла вдигна старото наметало и тръгна към пещерата Джондалар забеляза, че още държи копието, подпря го на стената и я последва. Айла бе замислена. Връщането на Бебчо бе разбудило толкова много спомени. Погледна бизонското печено, врътна шиша и разръчка жаравата. Сетне наля в кошницата за готвене вода от големия мях от стомах на онагра, който висеше на един прът, и сложи в огъня няколко камъка за готвене да се загряват.

Джондалар просто я зяпаше, все още зашеметен от визитата на пещерния лъв. Достатъчен беше и потресът да види как лъвът скача долу на площадката, но начинът, по който Айла бе застанала пред него и бе спряла масивния хищник… никой не би го повярвал.

Когато се вгледа, усети, че нещо в нея се е променило. Сетне забеляза, че е пуснала косата си. Спомни си първия път, когато я бе видял с пусната коса, блестяща като златна на слънцето. Беше се изкачила от брега и той я бе видял, цялата — за пръв път с пусната коса и това великолепно тяло.

— … приятно да видя Бебчо отново. Тези бизони сигурно са били на неговата територия. Вероятно е помирисал кръвта и е тръгнал по миризмата. Беше изненадан да те види. Не зная дали те помни. Как попадна в този глух каньон?

— Как…? Извинявай, какво рече?

— Чудех се как ти и брат ти сте попаднал в този каньон при Бебчо — каза тя и погледна нагоре. Блестящите виолетови очи я наблюдаваха и червенина заля лицето й.

Той с усилие се съсредоточи на въпроса й.

— Преследвахме един елен. Тонолан го уби, но една лъвица също беше по дирите му. Тя го отмъкна и Тонолан тръгна след нея. Аз му казах да й го остави, но той не ме послуша. Видяхме лъвицата да влиза в пещерата, а после да излиза. Тонолан мислеше, че ще може да си вземе копието и част от месото, преди тя да се върне. Лъвът беше на друго мнение.

Джондалар притвори очи за миг.

Не мога да го упреквам. Беше глупаво да тръгнем след тая лъвица, но не можех да го спра. Винаги е бил дързък, но след смъртта на Джетамио неговото беше повече от дързост. Той искаше да умре. Предполагам, че и аз не е трябвало да тръгвам след него.

Айла знаеше, че той още тъгува за брат си и смени темата.

— Не видях Уини на полето. Трябва да е излязла в степите заедно с Рейсър, напоследък ходи там. Ти добре закрепи тези ремъци до главата на Рейсър, но не знам дали беше нужно да го завързваш за Уини.

— Въжето беше прекалено дълго. Не мислех, че може да се заплете в храстите. Във всеки случай то ги задържа. Може би трябва да го имаме наум, ако искаш да стоят на определено място. Поне за Рейсър. Уини винаги ли върши каквото ти поискаш?

— Предполагам, че да, но изглежда повече като че ли тя го иска. Знае какво искам аз и го върши. Бебчо просто ме отнася, където си ще, но той бяга тъй бързо — очите й заблестяха при мисълта за последната езда. Винаги беше голямо преживяване да язди лъва.

Джондалар си спомни как се бе вкопчила на гърба на лъва и как косата й, по-златиста от червеникавата грива се развяваше от вятъра. Боеше са за нея, като я гледаше така, но беше тъй вълнуващо — също като нея. Тъй дива и свободна, тъй красива…

— Ти си вълнуваща жена, Айла — каза. Очите му издаваха убеденост.

— Вълнуваща? Вълнуващо е… копиеметът или бързата езда на Уини… или Бебчо, нали така? — беше объркана.

— Точно така. И също така е вълнуваща и Айла — за мен… и красива.

— Джондалар, ти си правиш шега. Цветето е красиво или небето, когато слънцето се спусне зад ръба. Но аз не съм красива. Аз съм… голяма и грозна.

Джондалар стана и като я хвана за ръка, я накара и тя да се изправи.

— Сега кой е по-голям?

От толкова близо той се извисяваше много над нея. Забеляза, че пак си е избръснал лицето. Късите косъмчета на брадата можеха да се видят само отблизо. Прииска й се да докосне грапаво гладкото му лице, а очите му я накараха да се чувства, сякаш могат да влязат вътре в нея.

— Ти — меко рече тя.

— Тогава ти не си прекалено голяма, нали? И не си грозна, Айла — той се усмихна и тя разбра това, само защото го видя в очите му. — Смешно е, че най-красивата жена, която съм виждал, си мисли, че е грозна.

Ушите й чуха, но бе твърде потънала в очите му, които я държаха, твърде развълнувана от реакцията на тялото му, за да забележи думите му. Видя го да се навежда към нея, да слага устата си върху нейната и усети, че я прегръща и притиска към себе си.

— Джондалар — прошепна. — Харесва ми това… уста върху уста.

— Целувка — рече той. — Мисля, че е време, Айла — хвана ръката й и я поведе към спалните кожи.

— Време за какво?

— За Първия обряд — отговори.

Седнаха на кожите.

— Що за церемония е това?

— Това е церемонията, която прави жената. Не мога да ти кажа всичко за нея. По-възрастните жени казват на момичето какво да очаква и че може да боли, но е нужно, за да й отвори прохода да стане майка. Те избират мъжа за това. Мъжете искат да ги изберат, но някои се страхуват.

— Защо се страхуват?

— Страхуват се, че ще причинят болка на жената, страхуват се, че ще са непохватни, страхуват се, че няма да могат, че техният женоправец няма да се вдигне.

— Това означава органът на мъжа? Толкова имена има.

Той си помисли за всички тия имена, много от тях вулгарни или хумористични.

— Да, има много имена.

— Кое е истинското име?

— Мъжественост, струва ми се — рече след моментен размисъл, — също като за мъж, но „женоправец“ също е подходящо.

— Какво става, ако мъжествеността не се вдигне?

— Налага се да бъде доведен друг мъж, много е разстройващо. Но повечето мъже искат да бъдат избрани за първия път на жената.

— Ти обичаш ли да те избират?

— Да.

— Често ли те избират?

— Да.

— Защо?

Джондалар се усмихна и се зачуди дали въпросите й са плод на любопитство или на нервност.

— Мисля, че е защото ми харесва. За мен първият път на жената е специален.

— Джондалар, как може да направим церемония на Първия обряд? Моят пръв път е минал, аз вече съм отворена.

— Зная, но в Първия обряд има нещо повече от самото отваряне.

— Не разбирам. Какво друго може да има?

Той пак се усмихна, сетне се приведе към нея и постави устата си върху нейната. Тя се наклони към него, но се стресна, когато устата му се отвори и почувства езикът му да се опитва да влезе в нейната. Дръпна се назад.

— Какво правиш? — попита.

— Не ти ли харесва? — челото му се изпоти от ужас.

— Не знам.

— Искаш ли да опитаме пак и да видиш? — по-бавно, каза си той. Не прибързвай с тая работа. — Защо не легнеш по гръб да се отпуснеш?

Натисна я леко назад, сетне се опъна до нея, подпрян на лакът. Погледна я отвисоко и пак постави устата си върху нейната. Изчака напрежението й да отмине и леко прекара език по устните й. Надигна се и видя, че устата й се усмихва, а очите й са затворени. Когато ги отвори, той се приведе да я целуне пак. Тя се напъна да го посрещне. Той я целуна по-силно и с отворена уста. Когато езикът му потърси вход, тя отвори уста да го приеме.

— Да — каза тя. — Мисля, че ми харесва.

Джондалар се ухили. Тя питаше, вкусваше, пробваше и той бе доволен, че не го намираше нетърпелив.

— Сега какво? — попита тя.

— Още от същото?

— Добре.

Целуна я отново, като кротко изследва устните и небцето на устата, и мекото под езика й. Сетне устните му проследиха челюстта й. Намери ухото, издиша топло в него, захапа меката му част и покри гърлото й с целувки и с търсещия си език. После пак се върна към устата й.

— Защо това ме кара да се чувствам като в треска и да потръпвам? — каза тя. — Не като при болест, а с приятни тръпки.

— Сега няма нужда да бъдеш лечителка, това не е болест — каза той и след миг добави: — Ако ти е топло, защо не си отвориш наметалото, Айла?

— Така е добре. Не ми е чак толкова топло.

— Имаш ли нещо против аз да ти отворя наметалото?

— Защо?

— Защото искам.

Той пак я целуна, опитвайки се да развърже възела на ремъка, който придържаше наметалото й. Не успя и започна да очаква, че тя ще продължи да разпитва.

— Аз ще го отвържа — прошепна тя, когато той отлепи уста от нейната. Сръчно развърза възела и се надигна да развие ремъка. Коженото наметало падна и Джондалар затаи дъх.

— О, жено! — гласът му задрезгавя от желание и слабините му се свиха. — Айла, о, Дони, каква жена! — целуна устата й яростно, сетне зарови лице във врата й и го засмука, докато усети, че той се затопля. Дръпна се задъхан и видя червения белег, който бе оставил. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее.

— Нещо да не е наред? — попита Айла, намръщена загрижено.

— Само това, че те искам прекалено много. Искам за теб да го направя както трябва, но не знам дали ще мога. Ти си… така красива, толкова истинска жена.

Намръщването й премина в усмивка.

— Каквото и да направиш, Джондалар, ще бъде както трябва.

Той я целуна пак, но по-кротко, повече от всякога изпълнен с желание да й даде Удоволствието. Погали тялото й, усещайки плътната гръд, вдлъбнатината на талията, гладката извивка на хълбоците, стегнатите мускули на бедрото. Ръката му закачи златистите къдри на венериния й хълм и мина по стомаха й до стегнатата издутина на гръдта й, и той усети как зърното се втвърдява в дланта му. Целуна малкия белег в основата на гърлото й, после потърси другата гръд и засмука зърното в устата си.

— Не изглежда както при бебето — каза тя.

Това свали напрежението. Джондалар седна със смях.

— Смята се, че не трябва да анализираш това, Айла.

— Е, усещането не е както когато бебето суче и не знам защо. Не знам защо един мъж изобщо може да иска да смуче като бебе — рече тя, сякаш се защищаваше.

— Не искаш ли така? Ако не ти харесва, няма да го правя.

— Не казвам, че не ми харесва. Когато бебето суче, е приятно. Когато ти го правиш, нее същото, но пак е приятно. Чувствам го отвътре. Бебето не те кара да го чувстваш така отвътре.

— Затова мъжете го правят — да накарат жената да се почувства така и себе си да накарат да се чувстват така. Това е причината да искам да те докосвам, да ти давам Удоволствия и ти да ми даваш. Това е Дара на Удоволствието на Майката за Нейните деца. Тя ни е създала да познаем това Удоволствие и ние Я почитаме, когато приемаме Нейния дар. Ще ми позволиш ли да ти дам Удоволствие, Айла?

Той я гледаше. Златната й коса, разпиляна на кожите, обрамчваше лицето й. Разширените й очи, дълбоки и меки, светеха със скрит огън и изглеждаха пълни, сякаш щяха да се излеят. Устните й затрепериха, когато ги отвори да отговори, и вместо това тя кимна.

Той целуна едното затворено око, сетне другото и видя една сълза. Опита солената капка с върха на езика си. Тя отвори очи и се усмихна. Целуна върха на носа й, сетне устата й, сетне всяко зърно. После стана.

Тя го загледа да отива до огнището, да отмества набученото на шиш месо от огъня и да избутва увитите в листа корени от жарта. Изчака го, без да мисли, предусещайки незнайно какво. Беше я накарал да усеща повече, отколкото си бе мислила, че тялото й е способно да усеща, и бе възбудил някакво неизразимо стремление.

Той напълни с вода една чаша и я донесе.

— Не искам нищо да ни прекъсва — каза, — и си помислих, че може да поискаш да пиеш вода.

Тя тръсна глава. Той отпи една глътка и остави чашата на земята, после развърза връвта на набедрената си препаска и я загледа, застанал над нея с набъбналата си огромна мъжественост. В очите й имаше само доверие и желание и нищо от страха, който неговият размер често възбуждаше у по-младите жени, както и у някои не тъй млади, когато го видеха за пръв път.

Легна до нея, като си плакнеше очите с нейния вид. Меката, пищна, блестяща коса, искрящите, очакващи очи, великолепното й тяло — всичко в тая великолепна жена чакаше докосването му, чакаше да събуди у нея чувствата, които той знаеше, че са там. Искаше да удължи това първо нейно осъзнаване. Чувстваше се по-възбуден, отколкото когато и да било на Първия обряд на току-що напъпила жена, Айла не знаеше какво да очаква, никой не й го бе описал в ярки, подробни детайли. Беше била само малтретирана.

О, Дони, помогни ми да го направя както трябва, помисли той, чувствайки за момент, че е поел по-скоро тежка отговорност, отколкото изпълнено с радост Удоволствие.

Айла лежеше спокойно, без да помръдва мускул, но въпреки това трепереше. Усещаше се, като че ли бе чакала цяла вечност за нещо, което не можеше да назове, но можеше да даде. Дори само очите му можеха да проникнат в нея. Тя не можеше да обясни пулсиращия, тупкащ опияняващ ефект от ръцете, устата, езика му, но копнееше за още. Чувстваше се незавършена, непълна. Докато той не й даде да го вкуси, тя не познаваше глада си, но веднъж появил се, той трябваше да бъде заситен.

Когато очите му се напълниха, той ги затвори и я целуна още веднъж. Устата й бе отворена в очакване. Тя привлече търсещия му език вътре и колебливо опита със своя собствен. Той се поотдръпна и й се усмихна окуражително. Поднесе един пищен лъскав кичур от косата й до устните си и потри лицето си в плътната мека купчина на златистата й корона. Зацелува челото, очите, бузите й, желаейки да я опознае цялата.

Откри ухото й и топлият му дъх още веднъж изпрати тръпки на удоволствие през нея. Гризна меката му част, сетне я засмука. Намери нежните нерви на врата и гърлото, които предизвикаха изстудяване на никога недокосвани места. Големите му изразителни и чувствителни ръце я заизследваха, опипаха копринената й косата, обхванаха бузата и челюстта й, проследиха контурите на рамото и ръката й. Щом стигна до ръката й, той я поднесе към устата си, целуна дланта, закачи всеки пръст и последва вътрешната извивка на китката.

Бе затворила очи и се бе отдала на усещанията си за ритмични приливи. Топлата му уста намери белега в ладийката на гърлото й, сетне мина между гърдите й и заобиколи под едната. Започна да описва стесняващи се кръгове с език и усети как се промени структурата на кожата, когато стигна до ареолата. Когато засмука зърното й в устата си, тя ахна и той усети топъл прилив на кръв да затуптява в слабините му.

Ръката му повтори движението на езика по другата гърда и пръстите му намериха зърното й втвърдено и щръкнало. Отначало я всмукна леко, но когато тя се вдигна нагоре към него, той засмука по-силно. Тя дишаше тежко и тихо стенеше. Неговото дишане дублираше нейното желание, не бе сигурен, че ще може да изчака. Тогава спря, за да я погледне отново. Очите й бяха затворени, устата — отворена.

Искаше я цялата, всичко наведнъж. Залепи се за устата й и придърпа езика й в своята. Когато го пусна, тя придърпа неговия, следвайки примера му и усети топлата му долна страна. Той пак намери гърлото й и започнала прави влажни кръгове около другата й пълна гърда, докато не стигна до зърното. Тя се бутна към него с желание и потрепера, когато той й отговори със силно придърпване.

Ръката му загали стомаха, хълбока, крака й, сетне се насочи към вътрешната част на бедрото. Твърдите й мускули заиграха, защото за миг тя се стегна, после разтвори краката си. Той обхвана с длан хълма с тъмнозлатистите къдри и усети внезапна влажна топлота. Ответният тласък в слабините му го изненада. Той замря, борейки се да се овладее, и замалко не се провали, когато усети нов прилив на влага под ръката си.

Устата му остави зърното и закръжи по стомаха и около пъпа й. Когато стигна до хълма й, той я погледна. Тя дишаше с мяукащи стонове, а гърбът й се извиваше като дъга и се напрягаше в очакване. Беше готова. Той целуна горната част на венериния й хълм, усети къдравите косъмчета и потегли надолу. Тя трепереше и когато езикът му намери върха на тясната й цепка, подскочи с вик, а сетне легна обратно, стенейки.

Мъжествеността му пулсираше трескаво и нетърпеливо, докато той се премести така, че да се плъзне надолу между краката й. Сетне разтвори гънките й и вкуси продължително и нежно. Тя не можеше да чуе звуците, които издаваше сама, защото се бе загубила в прилива на изключителните усещания, които преминаха през нея, докато езикът му изследваше всяка гънка, всеки хребет.

За да държи под контрол собствената си настойчива нужда, той се концентрира върху нея, намери ядрото, което бе нейният малък, но набъбнал център на удоволствието и го затърка силно и бързо. Изплаши се, че е стигнал предела на самоконтрола си, когато тя се загърчи и захлипа в небивал досега екстаз. С два дълги пръста той проникна във влажния й отвор и натисна изотвътре.

Изведнъж тя изви гръб и изплака и той усети вкуса на нова влага. Ръцете й се свиваха и отпускаха конвулсивно с несъзнателни приканящи движения, които съвпадаха със спазматичните и вдишвания.

— Джондалар — изплака тя. — О, Джондалар, нуждая се… нуждая се от теб… нуждая се от нещо…

Той бе на колене и скърцаше със зъби от усилие да се удържи, опитвайки се да влезе внимателно в нея.

— Опитвам се… да стане лесно — рече почти с болка.

— Това… няма да ме заболи, Джондалар…

Вярно! Това всъщност не й беше за пръв път. Щом тя изви гръб да го приеме, той си позволи да влезе. Нищо не го спря. Той натисна по-нататък, очаквайки да намери преградата й, но се усети привлечен вътре, почувства топлите й влажни дълбини да се отварят и да го обгръщат, докато за негово учудване не го пое изцяло. Той се дръпна назад и пак влезе дълбоко вътре в нея. Тя го обви с крака, за да го придърпа в себе си. Излезе пак и проникна още веднъж, чувствайки как чудесният й пулсиращ проход го гали по цялата му дължина. Беше повече, отколкото можеше да понесе. Завлиза пак и пак, докато с несдържана страст се отдаде изцяло на собствената си нужда.

— Айла!… Айла!… Айла!… — извика той.

Напрежението бе стигнало върха си. Той го усети как се събира в слабините му. Дръпна се още веднъж назад. Айла се надигна към него с всеки нерв и мускул напрегнати. Той се втурна в нея, отдавайки се на чисто чувственото удоволствие от пълното потапяне на набъбналата си горда мъжественост в копнеещата й топлота. Двамата се напънаха заедно, Айла извика името му и като й даде и последната си частица, Джондалар я напълни.

За една безкрайна секунда неговите по-дълбоки и гърлени викове се извисиха в хармония с останалите й без дъх изплаквания, повтарящи името му, докато пристъпите на неизразимото удоволствие ги разтърсиха. Сетне падна върху нея, изключително отпуснат.

Дълго време се чуваше само дишането им. Не можеха да помръднат. Бяха дали всичко на другия, всяка своя фибра на споделеното удоволствие. След известно време не искаха да помръднат, не искаха да свърши, макар да знаеха, че вече е свършило. Това бе пробуждането на Айла, тя никога не бе узнала удоволствията, които един мъж би могъл да й даде. Джондалар знаеше, че ще има удоволствието да я пробуди, но тя му бе дарила една нечакана изненада, прибавяйки неизмеримо към възбудата му.

Само няколко жени бяха достатъчно дълбоки да го поемат целия. Той се бе научил да контролира съответно проникването си и го правеше с чувствителност и умение. Никога не можеше да бъде съвсем същото, но едновременно да се наслаждава на възбудата от Първия обряд и на рядкото и славно отпускане на пълното проникване не беше за вярване.

Винаги полагаше големи усилия за Първия обряд, в церемонията имаше нещо, което изваждаше на показ най-доброто у него. Вниманието и грижата му бяха истински, стремеше се да задоволи жената, а удовлетворението му идваше колкото от нейното, толкова и от неговото задоволство. Обаче удоволствието и задоволяването от Айла надминаха и най-развихрените му фантазии. Никога досега не се бе чувствал така изцяло заситен. За миг сякаш бяха станали едно цяло.

— Сигурно започвам да ти натежавам — рече той и се измести така, че да прехвърли част от тежестта си на лакътя.

— Не — меко каза тя. — Изобщо не си тежък. Мисля, че никога няма да поискам да станеш.

Той се наведе да се мушне в ухото й и я целуна по врата.

— И аз не искам да ставам, но ми се струва, че трябва.

Той бавно се измъкна и легна до нея, като подложи ръката си така, че главата й да се намести във вдлъбнатината под рамото му.

Айла чувстваше сънливо задоволство, абсолютна отпуснатост и много силно присъствието на Джондалар. Чувстваше ръката му около себе си, пръстите, които леко я галеха, играта на гръдните му мускули под бузата й, чуваше пулса му или може би своя в ухото си, надушваше топлата мускусна миризма на кожата му и на техните Удоволствия. Никога досега не бе чувствала толкова да се грижат за нея и да я глезят.

— Джондалар — каза след малко, — откъде знаеш какво да правиш? Аз не знаех, че тези чувства са в мен. Ти откъде знаеше?

— Показаха ми, научиха ме, помогнаха ми да разбера от какво се нуждае една жена.

— Кой?

Усети мускулите му да се стягат и долови промяна в тона на гласа му.

— Обикновено по-възрастни, по-опитни жени учат младите мъже.

— Искаш да кажеш нещо като Първия обряд?

— Не съвсем. Това е по-неофициално. Когато младите мъже започнат да се възбуждат, жените винаги разбират. Винаги се намира една или няколко, която да разбере, че мъжът е нервен и несигурен в себе си, и да му помогне да го превъзмогне. Но това не е церемония.

— В Клана, когато някое момче убие първото си животно при истински лов, не просто нещо дребно, тогава той е мъж и получава своята церемония за мъжественост. Дали се е възбудил няма значение. Ловът е това, което го прави мъж. След него той трябва да поеме отговорностите на възрастните.

— Ловуването е важно, но някои мъже никога не ловуват. Те притежават други умения. Предполагам, че ако не исках, нямаше да ми се наложи да ловувам. Бих могъл да правя инструменти и да ги разменям за месо или кожи, или каквото поискам. Все пак повечето мъже ловуват и първото убито животно е много специално за момчето.

Гласът на Джондалар се стопли от спомените.

— Истинска церемония не се прави, но плячката му се разпределя между всички в Пещерата. То не хапва нищо. Когато минава покрай хората, те си говорят така, че да може да ги чуе, колко голямо и хубаво животно е убил и колко крехко и вкусно е месото. Мъжете го канят да иде с тях на лов или да поприказват. Жените се отнасят към него не като с момче, а като с мъж, и се шегуват приятелски. Ако е достатъчно голям и му се иска, почти всяка жена може да се покаже достъпна за него. Първото убито животно го кара да се чувства истински мъж.

— Но няма церемония на мъжествеността?

— Всеки път, когато един мъж прави някоя жена, отвори я, и остави жизнената сила да се излее в нея, той потвърждава своята мъжественост. Затова неговият инструмент, неговата мъжественост се нарича женоправец.

— Той може да направи нещо повече от една жена. Може да зачене бебе.

— Айла, Великата земя майка благославя жената с деца. Тя ги докарва на света и в мъжкото огнище. Дони ги е създала да й помагат, да й осигуряват храна, когато е трудна или кърми и се грижи за малко дете. И за да я направят жена. Не мога да го обясня по-добре. Може би Зеландони би могла.

Може би е прав, помисли Айла, като се сгуши в него. Само че ако не е, сега в мен може да започне да расте бебе. Тя се усмихна. Бебе като Дърк, което да прегръщам и кърмя, да се грижа, бебе, което донякъде ще бъде Джондалар.

Само че кой ще ми помага, когато той си отиде, помисли си, пронизана от внезапна тревога. Спомни си трудната предишна бременност, битката си със смъртта по време на раждането. И ако успея да родя сама, как ще мога да ловувам и да се грижа за едно бебе? Ами ако се нараня или бъда убита? Кой тогава ще се погрижи за моето бебе? То ще умре сам-самичко.

Не мога сега да имам друго бебе! Тя подскочи. Ама ако някое вече е било заченато? Какво да сторя? Лекарството на Иза! Вратига или имел, или… имел — не. Той расте само по дъбовете, а тук няма дъбове. Има няколко растения, които ще свършат работа, ще трябва да помисля. Може да е опасно, но е по-добре да загубя бебето сега, отколкото заради някоя хиена, след като се роди.

— Какво не е наред, Айла? — попита Джондалар, като се пресегна да зашепи пълната, твърда гръд, защото знаеше, че ще може, и това го бе накарало да я поиска.

Тя се натисна към ръката му, припомняйки си докосванията му.

— Нищо.

Той се усмихна, сети се за дълбокото си удовлетворение и почувства подновеното си желание. Много бързо, помисли си. Мисля, че тя има докосването на Хадума!

Тя видя топлината и желанието в сините му очи. Може би ще иска пак да прави Удоволствия с мен, помисли Айла и се усмихна в отговор. Сетне усмивката й изчезна. Ако някое бебе не е започнало да расте и пак направим Удоволствията, сега може да започне. Може би трябва да взема тайното лекарство на Иза, онова, казваше никому да не го споменавам.

Спомни си кога Иза й бе казала за растенията — златната нишка и антилопската острица, които имат толкова силна магия, че могат да подсилят женския тотем да отхвърли проникващата същност на мъжа и да предотврати започването на живота. Айла тъкмо бе научила, че е бременна. Иза не й бе казвала преди това за лекарството. Никой не си мислеше, че тя някога ще има бебе и това не бе влязло в нейното обучение. Силен тотем или нещо друго, но аз имах бебе и пак мога да имам. Не зная дали са духовете на мъжете, но лекарството вършеше на Иза добра работа и май ще е по-добре да го взема или да взема нещо друго, та да загубя бебето.

Бих искала да не ми се налагаше, бих искала да мога да го задържа. Бих искала да имам бебе от Джондалар. Усмивката й бе тъй нежна и приканваща, че той протегна ръка и я дръпна върху си. Амулетът, който висеше на шията й, го тресна по носа.

— Ох, Джондалар! Заболя ли те?

— Какво държиш в това нещо? Трябва да е пълно с камъни! — рече той, като седна и потърка носа си. — Какво е това?

— Това е… за моя тотемен дух, за да може да ме намира. Съдържа тази част от моя дух, която той разпознава. А също, когато ми даваше знаци, ги слагах вътре. Всеки в Клана има такъв. Креб казваше, че ако го загубя, ще умра.

— Значи талисман или амулет — рече той. — Твоят Клан наистина разбира тайните на света на духовете. Колкото повече научавам за тях, толкова по ми приличат на хора, макар и не на тия, които познавам — очите му се изпълниха с разкаяние. — Айла, моето невежество ме накара да се държа по тоя начин, когато за пръв път разбрах какво разбираш под Клана. Беше срамота и аз съжалявам.

— Да, срамота беше, но аз вече не се чувствам ядосана или уязвена. Ти ме накара да усетя… Аз също искам да направя една учтивост. За днес, за Първия обряд искам да ти кажа… благодаря.

Той се ухили.

— Не мисля, че досега някой ми е благодарил за това — ухилването отстъпи място на една усмивка, макар очите му да бяха сериозни. — Ако някой трябва да благодари, това съм аз. Благодаря, Айла. Ти не знаеш какво усещане ми даде. Не ми е било така приятно откакто… — той млъкна и тя видя как болезнено се смръщи, — … от Золена.

— Коя е Золена?

— Золена вече я няма. Това е жената, която познавах, когато бях млад — той легна по гръб и се втренчи в тавана на пещерата, като мълча толкова дълго, че Айла си помисли, че няма да каже нищо повече. Сетне заговори, повече на себе си, отколкото на нея.

— Тогава тя беше красива. Всички мъже говореха за нея и всички момчета мислеха за нея, но никой не мислеше толкова, колкото мислех аз, даже преди донии да дойде при мен в съня ми. Нощта, когато моята донии дойде, тя дойде като Золена и когато се събудих, спалните ми кожи бяха целите в моята същност, а главата ми беше пълна със Золена.

Спомням си, че вървях подире й или си намирах да чакам на такова място, откъдето да мога да я наблюдавам. Молех Майката за нея. Просто не можах да повярвам, когато тя дойде при мен. Можеше да бъде всяка една от жените, но единствената, която исках, беше Золена — о, как я исках! — и тя дойде при мен.

Отначало само взех удоволствието си в нея. Дори тогава бях едър за възрастта си, по много начини. Тя ме научи как да го контролирам, как да го използвам и от какво се нуждае една жена. Научих се, че мога да получа удоволствие даже ако жената не е достатъчно дълбока, ако се сдържам, колкото мога, и я подготвя. После нямаше да имам нужда да е толкова дълбока, а тя можеше да поеме повече.

Със Золена нямаше защо да се безпокоя. Наистина тя можеше да направи щастливи и по-малките мъже, тя също си имаше начини да се контролира. Нямаше мъж, който да не я иска — и тя избра мен. Не след дълго тя ме избра за постоянно, макар да бях още почти момче.

Имаше обаче един мъж, който продължаваше да се влачи подире й, макара да знаеше, че тя не го иска. Това ме дразнеше. Когато ни видя заедно, той й каза да избере за разнообразие някой мъж. Той не беше по-възрастен от Золена, но беше по-възрастен от мен. Аз обаче бях по-едър.

Джондалар затвори очи, но продължи:

— Беше толкова глупаво! Не трябваше да го правя, защото само привлякох вниманието към нас, но той нямаше да я остави намира. Той ме вбесяваше. Един ден го ударих и после не можех да спра.

Те казват, че не е хубаво за младия мъж да бъде прекалено много с една и съща жена. С повече жени има по-малка вероятност да се привърже. Смята се, че младите мъже трябва да се свързват с млади жени, смята се, че по-възрастните жени трябва само да ги научат. Те винаги обвиняват жената, ако чувствата на някой млад мъж към нея много се засилят. Само че не би трябвало да обвиняват нея. Не исках никоя от всички онези жени, исках само Золена.

Тогава онези жени ми се виждаха толкова груби, безчувствени, проклети, подигравателни към мъжете през цялото време, особено към младите мъже. Може би аз също съм бил безчувствен, когато ги прогонвах и ги обиждах.

Те избират мъжете за Първия обряд. Всички мъже искат да ги изберат, винаги приказват за това. Това е чест, вълнуващо е, но мъжете се тревожат да не се окажат прекалено груби, прекалено бързи или нещо още по-лошо. Какви мъж е тоя, който не може дори да отвори една жена? Всеки път, когато някой мъж минава покрай групичка жени, те го дразнят.

Той извиси гласа си до фалцет и ги имитира:

— Ето един красавец. Искаш ли да те науча едно-две неща? Тоя на нищо не можах да го науча, някоя друга да иска да опита?

После продължи с нормалния си глас:

— Повечето мъже се научават да им отвръщат и да се забавляват с препирнята също като жените, но за младите мъже това е трудно. Всеки мъж, който минава покрай няколко смеещи се жени, се чуди дали не се смеят на негова сметка. Золена не беше такава. Другите жени не я обичаха много, може би защото мъжете я обичаха прекалено много. На всеки от празниците или фестивалите на Майката тя беше избирана първа…

Мъжът, когото ударих, загуби няколко зъба. За толкова млад мъж е много тежко да загуби зъбите си. Не може да дъвче и жените престават да го искат. Оттогава не съм престанал да съжалявам. Беше толкова глупаво! Майка ми даде компенсация заради мен и той се премести в друга Пещера. Но той идва на Летните събирания и всеки път, щом го видя, примигвам.

Золена говореше за служене на Майката. Мислех, че ще стана гравьор и така ще й служа. Тогава Мартона реши, че може да имам наклонности за работа с камъка и изпрати съобщение на Даланар. Не след дълго Золена отиде на специално обучение, а Уиломар ме взе да живея с Ланзадонии. Мартона се оказа права. Това беше най-доброто. Когато след три години се върнах, Золена вече я нямаше.

— Какво й се е случило? — попита Айла почти със страх.

— Тези, които служат на Майката се отказват от собствената си личност и приемат личността на хората, за които се застъпват. В замяна Майката им дава Дарове, които Нейните обикновени деца не познават: Дарове на магия, умения, знание и власт. Мнозина от тези, които отиват да служат, никога не стават нещо повече от помощници. От тези, които са чули Нейния зов, само неколцина са истински надарени, но те се издигат много бързо сред Тези, които служат.

Точно преди да тръгна, Золена стана Главната жрица Зеландони, Първата от Тези, които служат на Майката.

Изведнъж Джондалар скочи и през отворите на пещерата видя аленото и златно западно небе.

— Все още е светло. Иска ми се да поплувам — рече той и с бързи големи крачки излезе от пещерата. Айла взе наметалото и дългия ремък и го последва. Докато стигне брега, той вече бе във водата. Тя свали амулета, повървя няколко метра и отскочи. Той беше далеч нагоре. Срещна го, когато той се връщаше.

— Докъде отиде? — попита.

— До водопада — каза той. — Айла, никога по-рано не съм говорил за това на някого. За Золена.

— Виждал ли си Золена оттогава?

Джондалар избухна в горчив смях.

— Не Золена, а Зеландони. Да, виждал съм я. Ние сме добри приятели. Даже съм споделял Удоволствия със Зеландони — рече. — Само че тя вече не избира само мен — той заплува бързо и мощно надолу по течението.

Айла се намръщи и тръсна глава, сетне го последва към брега. Нахлузи амулета си и завърза наметалото, щом тръгна след него по пътеката. Когато влезе, той бе застанал до огнището и гледаше надолу едва светещите въглени. Тя дооправи наметалото, взе малко дърво и подкладе огъня. Той бе все още мокър и тя го видя, че трепери. Отиде и взе спалната му кожа.

— Времето се променя — рече тя. — Вечерите са студени. Вземи, можеш да простинеш. Той тромаво наметна кожата на плещите си. Коженото наметало няма да му подхожда, помисли тя. И ако смята да напуска, трябва да тръгне преди новия сезон. Тя отиде до спалното си място и взе връзката кожи, която лежеше до стената.

— Джондалар?

Той тръсна глава, за да се върне в настоящето, и й се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Когато тя започнала развързва вързопа, нещо изпадна. Тя го вдигна.

— Какво е това? — попита с уплаха и учудване. — Как е попаднало тук?

— Това е донии — каза Джондалар при вида на гравираната мамутова кост.

— Донии?

— Направих я за теб, за Първия ти обряд. На първия обряд винаги трябва да има една донии.

Айла сведе глава да скрие внезапно бликналите сълзи.

— Не знам какво да кажа, никога не съм виждала нищо подобно. Тя е прекрасна. Изглежда истинска, съвсем като човек. Почти като мен.

Той вдигна брадичката й.

— Аз исках тя да изглежда като теб, Айла. Един истински резбар би я направил по-добре… не. Един истински резбар никога не би направил донии така. Не съм сигурен, дали и аз биваше да го правя. Донии обикновено няма лице, лицето на Майката е непознаваемо. Това, че направих твоето лице на тази донии, може да впримчи духа ти вътре. Затова тя е твоя, ти да я имаш, това е подаръкът ми за теб.

— Чудя се защо си сложил подаръка си тук — рече Айла, като доразвърза вързопа. — Аз направих това за теб.

Той тръсна кожата, видя украшенията и очите му блеснаха.

— Айла! Не знаех, че можеш да шиеш и да поставяш синци — каза, като оглеждаше дрехата.

— Аз не съм нравила синците. Просто направих нови части за ризата, която носеше. Разпарчалосах другите дрехи, за да разбера колко големи и с каква форма да са парчетата, и разгледах как са свързани, та да разбера как е направена. Използвах шилото, дете ми го даде. Не знам, дали съм го използвала правилно, но свърши работа.

— Идеално е! — каза той, като сложи ризата на гърдите си. Изпробва панталоните, а сетне и ризата. — Мислех си да си направя по-подходящи за пътуване дрехи. За тук набедрената препаска е чудесна, обаче…

Ето че изскочи. Произнесено на глас. Също като злите духове, за които Креб казваше, че силата им идва единствено от припознаването им, когато имената им се произнесат на глас, потеглянето на Джондалар бе станало факт. Вече не беше неясна мисъл, която някой ден би могла да изскочи, сега вече бе нещо веществено. И придобиваше все по-голяма тежест, защото мислите им се концентрираха върху него, докато сякаш нечие потискащо физическо присъствие влезе в пещерата, за да не излезе повече.

Джондалар бързо свали дрехите и ги сгъна.

— Благодаря, Айла. Не мога да ти кажа колко много означават за мен. Когато стане по-студено, ще бъдат чудесни, но все още нямам нужда от тях — рече той и сложи набедрената препаска.

Айла кимна, но не посмя да заговори. Усети някакъв натиск в очите си и костената фигурка се размаза. Тя я притисна към гърдите си, обичаше я. Бе направена от неговите ръце. Той се смяташе за майстор на инструменти, но можеше да прави толкова други неща. Ръцете му бяха достатъчно изкусни да направят едно изображение, което й даваше същото усещане за нежност, което бе изпитала, когато я бе накарал да разбере какво е да бъдеш жена.

— Благодаря ти — рече тя, като си спомни за учтивостта.

Той се намръщи.

— Не я губи — каза. — Както има твоето лице и може би съдържа твоя дух, може да не е безопасно, ако я намери някой друг.

Моят амулет съдържа част от моя дух и духа на моя тотем. Сега тази донии съдържа част от моя дух и от духа на твоята Земна майка. Това също ли я прави мой амулет?

Не бе мислил за това. Беше ли тя сега част от Майката?

Едно от децата на Земята? Може би не биваше да си играе със сили, излизащи извън обсега на знанията му. Или бе станал техен проводник?

— Не зная, Айла — отвърна. — Само че не я губи.

— Джондалар, ако си мислил, че може да бъде опасно, защо си поставил лицето ми на тази донии?

Той хвана ръцете й, които държаха фигурката.

— Защото исках да пленя духа ти, Айла. Не за да го задържа, мислех да ти го върна. Исках да ти дам Удоволствие, а не знаех дали ще мога. Не знаех дали ще разбереш, ти не си възпитана да Я познаваш. Мислех, че като сложа твоето лице, може би това ще те привлече към мен.

— За това не е имало нужда да слагаш лицето ми на една донии. Преди да разбера какво са Удоволствията, щях да бъда щастлива, ако просто бе пожелал да облекчиш нуждите си с мен.

Той я взе заедно с донии в прегръдките си.

— Не, Айла. Ти може и да си била готова, но аз имах нужда да разбера, че това ти е за пръв път, защото иначе нямаше да бъде както трябва.

Тя отново се изгуби в очите му. Ръцете му се стегнаха и тя се отдаде в негова власт, докато престана да усеща всичко, освен ръцете, които я държаха, гладната му уста върху нейната, тялото му, притиснато към нейното и зашеметяващата, нетърпяща отлагане нужда. Не разбра кога я вдигна и я отнесе от огнището.

Коженото й легло се надигна да я приеме. Почувства, че той се мотае с възела на ремъка й, сетне се отказа и просто вдигна наметалото й. Тя жадно се отвори за него, усети твърдата му мъжественост да търси и после да намира.

Яростно, почти отчаяно той заби дълбоко пръта си, сякаш за да се убеди отново, че тя е тук за него, че няма защо да се възпира. Тя се надигна да го посрещне и го пое, изпълнена с не по-малко желание.

Той се дръпна назад и пак се гмурна, чувствайки как напрежението расте. Подтикван от вълнението на тоталната й прегръдка и безгрижното удоволствие да се отдаде изцяло на силата на страстта си, той с бясна радост се плъзна по надигащото се вълнение. Тя го посрещаше на всяка вълна, отговаряйки на напора с напор, надигайки се, за да поведе натиска му.

Но изпитваните от нея усещания не се ограничаваха само до влизането и излизането от нейната цепка. Всеки път, щом я изпълнеше, тя съзнаваше единствено него, нейното тяло — нервите, мускулите, сухожилията — бе изпълнено с него. Той почувства как придърпването в слабините му се надига, извисява, потапя всичко под себе си и сетне едно непоносимо кресчендо, когато напрежението се изля в разтърсващо изригване, а той се понесе надолу, за да я изпълни за последен път. Тя се вдигна да срещне сетното му трескаво движение и експлозията се разнесе по тялото й със сладострастно отпускане.