Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

24

Джондалар отвори очи. Бе сънувал дома си тъй живо, че грапавите стени на пещерата му изглеждаха непознати, сякаш сънят бе действителност, а пещерата на Айла — сънна фантазия. Утайката от съня започна да се разсейва стените му се видяха разместени. Сетне се разбуди окончателно и разбра, че е гледал от различна перспектива, откъм оттатъшната страна на огнището.

Айла бе излязла. Двете оскубани яребици и покритата кошница, в която тя държеше перата, лежаха до огнището Не бе станала скоро. Чашата, която той обикновено използваше — онази, дето бе така обработена, че да създава впечатление за малко животно, го чакаше. До нея бе плътно изплетената кошничка, в която тя топлеше сутрешния му чай и прясно обелена брезова клонка. Тя знаеше, че обича дъвче крайчеца на някоя клонка, докато не го направи като влакнеста четчица, и да почисти с него зъбите си от слузта, която се натрупва през нощта, така че си бе изградила навик да му приготвя нова клонка всяка сутрин.

Стана и се протегна, вдървен от непривичната твърдост леглото си. И по-рано бе спал на твърда земя, но сламената подложка бе много по-удобна и миришеше на чисто и свежо. Тя редовно сменяше сламата, за да не се натрупват неприятни миризми.

Чаят в кошницата-гърне бе горещ, явно не бе изляза отдавна. Наля си и подуши топлия ментов аромат. Всеки ден си играеше да отгатва какви треви е използвала. Ментата беше една от любимите му и обикновено бе измежду съставките. Отпи и му се стори, че разпознава вкуса на малинови листа и може би на люцерна. Взе чашата и клонката и излезе навън.

Застанал на обърнатия към долината край на площадката, той дъвчеше клонката и гледаше как потокът долу извива и мокри стръмната стена. Не се бе събудил напълно. В движенията му имаше механичността на навика. Когато привърши, почисти зъби със сдъвкания край на дървената клечка и сетне изплакна уста с чая. Този ритуал винаги го освежаваше и обикновено го караше да премисли плановете си за деня.

Чак когато изпи и последната капка чай, усети, че се изчервява и самодоволството му се изпари. Днешният ден не беше като всеки друг. С действията си вчера се бе погрижил за това. Замахна да хвърли клонката, но я забеляза, вдигна я пред очите си, въртейки я между палеца и показалеца, и се замисли за последствията.

Бе се оказало твърде лесно да свикне да я оставя да се грижи за него, тя го правеше с тъй ненатрапчива грациозност. Никога не му се налагаше да помоли, тя предусещаше желанията му. Клонката беше добър пример. Очевидно бе станала преди него, бе слязла, за да я откърши, бе я обелила и я бе сложила до него. Кога ли бе почнала да го прави? Спомни си, че когато за пръв път се оказа в състояние да слезе долу, една сутрин бе намерил приготвена за него клонка. Следващата сутрин, когато клонката беше до чашата му, се бе почувствал много благодарен. Тогава обаче все още му бе трудно по стръмната пътека.

И горещият чай. Нямаше значение кога се събуждаше, горещият чай го чакаше. Откъде знаеше кога да започне да го прави? Когато една сутрин за пръв път му бе донесла една чаша, чаят бе точно толкова топъл, колкото го обичаше. Кога ли за последен път и бе благодарил? Колко ли много други преднамерени грижи бе положила за него, без да се набива в очи? Тя никога не го правеше на въпрос. Мартона е като нея, помисли — толкова внимателна с подаръците и с това, кога да ги поднесе, че никой никога не се чувстваше задължен. Когато и бе предложил да и помогне, Айла изглеждаше изненадана и бе тъй благодарна, сякаш наистина не очакваше нищо в замяна на всичко, което вършеше за него. — А аз и отвърнах с по-лошо от нищо — каза гласно той. — И дори след вчерашния ден…

Вдигна клечката, врътна я между пръстите си и я запокити оттатък площадката.

Видя Уини и жребчето да препускат жизнерадостно в полето в широк кръг и почувства тръпка на възбуда при гледката.

— Виж го само! Това жребче наистина може да бяга! Мисля, че напролет ще може да изпревари майка си!

— Напролет младите жребци често го правят, но не и при дълго бягане — каза Айла, като се появи на върха на пътеката. Джондалар се извъртя с блеснали очи и усмивка, пълна с гордост заради жребчето. Трудно бе да се устои на ентусиазма му. Тя се усмихна, въпреки лошите си предчувствия. Беше се надявала, че мъжът ще се привърже към младия кон, не че сега вече имаше някакво значение.

— Чудех се къде си отишла — каза. Чувстваше се неловко в нейно присъствие и усмивката му изчезна.

— Запалих по-рано огън в ямата за печене, за яребиците. Влезнах да видя дали е готово.

Не изглежда много щастлив, че ме вижда, помисли тя и се обърна да влезе в пещерата. Нейната усмивка също изчезна.

— Айла — викна той, като се забърза след нея. Когато се обърна към него, не знаеше какво да и каже. — Аз, … чудех се… бих желал да направя някои инструменти. Ако нямаш нищо против, това е. Не искам да изразходвам твоя кремък.

— Нямам нищо против. Всяка година наводнението отнася някои камъни и довлича нови.

— Може би ги отмива от варовиковите утайки по-горе. Ако съм сигурен, че не е далеч, бих взел малко направо от там. Кремъкът е много по-добър, когато е прясно изкопан. Даланар копае своя от едно находище близо до Пещерата си и всеки знае колко е качествен кремъкът от Зеландонии.

Ентусиазмът се върна в очите му, както ставаше винаги, когато заговореше за занаята си. Друуг беше същият, помисли Айла. Обичаше да прави инструменти и всичко, което бе свързано с това. Усмихна се сама на себе си, като си спомни как Друуг бе заварил малкия син на Ага, същия, който се бе родил, след като двамата се бяха свързали, да чука два камъка един в друг. Друуг бе тъй горд, че дори му даде едно чукало. Обичаше да учи другите на занаята си, нямаше нищо против да ми показва дори на мен, нищо че бях момиче.

Джондалар забеляза вглъбения и поглед и наченката на усмивка.

— За какво си мислиш, Айла? — попита.

— За Друуг. Той беше майстор на инструменти. Даваше ми да го гледам, ако стоя много тихо и не нарушавам концентрацията му.

— Ако искаш, можещ и мен да гледаш — каза Джондалар. — Всъщност аз се надявах да ми покажеш каква техника използваш.

— Аз не съм майстор. Мога да правя инструментите, от които имам нужда, но Друуг ги нрави много по-добре от мен.

— Твоите инструменти стават идеално за работа. На мен ми се иска да видя техниката.

Айла кимна и влезе в пещерата. Джондалар почака и тъй като тя не излезе веднага, се зачуди дали е имала предвид сега или по-късно. Тръгна след нея точно когато тя излизаше и отскочи назад тъй бързо, че едва не се спъна. Не искаше да я оскърби с някое случайно докосване.

Айла си пое дъх, изправи рамене и вдигна брадичка. Той може и да не понася да стои близо до нея, но тя няма намерение да му показва колко много я боли от това. И без друго той скоро ще си отиде. Тръгна надолу по пътеката, носейки двете яребици, кошницата с яйцата и един голям пакет, увит в кожа и привързан С корда.

— Дай да ти помогна да нося нещо — рече Джондалар, като се забърза подир нея. Тя се поспря достатъчно дълго да му даде кошницата с яйцата.

— Първо трябва да започна с яребиците — каза и сложи пакета на брега. Беше просто изявление, но Джондалар остана с впечатлението, че тя очаква съгласието му или поне знак, че е разбрал. Не беше далеко от истината. Въпреки годините и на независимост, обичаите на Клана все още направляваха много от действията и. Не бе привикнала да прави нещо друго, ако някой мъж и бе наредил или поискал да му свърши някаква работа.

— Разбира се, продължавай. Аз ще трябва да взема моите сечива, преди да започна да обработвам кремъка — каза той.

Тя тръгна с тлъстите птици покрай стената към дупката, която преди това бе изкопала и обградила с камъни. Огънят на дъното на ямата бе угаснал, но когато поръси камъните с вода, те засъскаха. Беше пребродила долината, за да намери необходимата комбинация от зеленчуци и треви и ги бе донесла до каменната пещ. Беше събрала подбел заради леко соления му вкус, коприва, щир и киселец за зеленина, див лук и чесън, босилек и градински чай като подправки. Димът също щеше да добави нещо към аромата, а дървесната пепел щеше да засили соления вкус.

Натъпка в птиците собствените им яйца, увити в зеленчуци — три яйца в едната и четири в другата. Винаги бе увивала яребиците в лозови листа, преди да ги постави в ямата, но в долината не растяха лози. Сети се, че понякога рибата се увива в прясно сено, и реши, че то ще свърши работа и за птиците. След като ги положи на дъното на ямата, натрупа върху тях още трева, сетне камъни и накрая покри всичко с кал.

Джондалар беше подредил сечива от рога, кости и камъни за обработване на кремък, някои, от които Айла разпозна, но другите и бяха напълно непознати. Тя отвори своя вързоп и подреди сечивата да са и подръка, сетне седна на земята и просна кожата върху скута си. Тя пазеше добре, кремъкът можеше да се разцепи на много остри късчета. Хвърли поглед към Джондалар. Той разглеждаше костените и каменните инструменти, които тя бе подредила, с голям интерес.

Той премести към нея няколко кремъчни конкреции. Тя си набеляза две, които бяха наблизо, и си помисли за Друуг. Уменията на добрия майстор на инструменти започват с избора, припомни си. Искаше камък с фино зърно. Огледа двата и избра по-малкия. Джондалар несъзнателно кимна в знак на одобрение.

Тя се сети за малчугана, който бе показал склонност към обработването на кремък, още преди да е проходил уверено.

— Винаги ли си знаел, че ще обработваш камък? — попита.

— Известно време си мислех, че мога да стана гравьор, може би дори да служа на Майката или да работя с Тези, които и служат — по лицето му премина сянка на болка и мъчително желание. — Сетне бях изпратен да живея с Даланар и вместо това се научих на обработка на камък. Изборът беше добър, на мен ми харесва и аз имам известна сръчност. Никога нямаше да стана голям гравьор.

— Какво е „гравьор“, Джондалар?

— Ето какво било! Ето какво липсва! — Айла подскочи смаяна. — Няма нито гравюри, нито рисунки, нито синци, няма изобщо никакви украшения. Няма дори цветове.

— Не разбирам…

— Съжалявам, Айла. Откъде да знаеш за какво говоря. Гравьор значи човек, който прави животни от камък.

Айла се намръщи.

— Как може човек да прави животни от камък? Животното е кръв и месо, то живее и диша.

— Нямам предвид истинско животно. Имам предвид образ, изображение. Гравьорът прави подобие на животно от камък, прави камъка да изглежда като животно. Някои гравьори правят и образи на Великата земя майка, ако са имали Нейно видение.

— Подобие? От камък?

— Между другите неща и от камък. От мамутова кост, дърво, кости, рога. Чувал съм, че някои хора правят образи от кал. Виждал съм и някои съвсем добри подобия от сняг.

Айла тръскаше глава, опитвайки се да схване, докато той не спомена снега. Тогава си спомни онзи зимен ден, когато бе трупала купи със сняг до стената близо до пещерата. Не си ли бе въобразила за малко, че купчината сняг прилича на Брун?

— Подобие от сняг? Да — кимна. — Мисля, че разбирам. Той не бе сигурен дали е точно тъй, но не можеше да измисли как да и обясни, без да и покаже нещо гравирано. Колко ли скучно трябва да и е било, помисли, да израсне при плоскоглавците. Дори дрехите и изпълняваха единствено прякото си предназначение. Нима само ловуват, ядат и спят? Та те дори не оценяват Даровете на Майката. Няма красота, няма загадъчност, няма въображение. Чудя се дали може да разбере какво е изпуснала.

Айла вдигна малкото заоблено късче и внимателно го огледа, опитвайки се да прецени откъде да започне. Нямаше да прави каменна брадва — дори Друуг ги смяташе за твърде прости, макар и много полезни оръдия. Не мислеше, че Джондалар иска да види тази техника. Посегна за едно съоръжение, което липсваше в набора на мъжа: стъпалната кост на мамут — гъвкавата кост, която щеше да дава опора на кремъка, докато тя го обработва, та камъкът да не се разтроши. Придърпа я и я намести удобно между краката си.

После взе камъка за удряне. Между нейното каменно чукало и неговото нямаше истинска разлика, само дето нейното бе по-малко, за да ляга по-добре в ръката и. Хванала здраво кремъка върха наковалнята от мамутова кост, Айла удари силно. Едно парче от кората — външната обвивка — падна и оголи тъмносивия материал отвътре. Отчупеното късче имаше надебеляване с формата на луковица на мястото, където бе ударило чукалото — луковица на удара — и изтъняваше към противоположния край до тънко острие. То можеше да се използва като инструмент за рязане и първите направени някога ножове бяха просто подобни остроръби люспи, ала сечивата, които Айла искаше да направи, изискваха далеч по-напредничава и сложна техника.

Тя разгледа дълбоката следа върху сърцевината — негативния образ на откъртената люспа. Цветът беше добър, структурата — гладка, почти восъчна, в нея нямаше чуждо-родни включвания. От този камък могат да се направят добри инструменти. Тя откърти друго парче от кората.

Докато тя продължаваше да кърти люспа след люспа, за Джондалар бе ясно, че оформя камъка, като отстранява варовиковото покритие. Щом го махна, продължи да отчупва малко оттук, някоя нежелана издатина оттам, докато кремъчното ядро не получи формата на нещо като сплескано яйце. Тогава тя смени каменното чукало с дълга яка кост. Постави ядрото на тясната му страна и като напредваше от края към центъра, започна да отчупва с костеното чукало парченца от горния край. Костта беше по-еластична и откъртените кремъчни парчета бяха по-дълги и тънки, а луковицата от удара беше по-плоска. Когато привърши, голямото каменно яйце имаше почти плосък овален връх, сякаш крайчецът му бе отрязан.

Тя спря и като хвана амулета, който висеше на врата и, затвори очи и изпрати мълчалива мисъл към духовете на Пещерния лъв. Друуг винаги молеше за помощ своя тотем, преди да извърши следващата стъпка. Трябваше не само умение, но и късмет, а тъй като Джондалар я гледаше съвсем отблизо, беше нервна. Искаше да го направи както трябва и усещаше, че правенето на тези инструменти е по-важно от самите тях. Изпортването на камъка щеше да хвърли съмнение върху способностите на Друуг и на целия Клан, колкото и пъти след това да обясняваше, че тя не е майстор.

Джондалар бе забелязал амулета и по-рано, но като я гледаше да го държи с две ръце и затворени очи, се зачуди какво ли значение има. Изглежда го държеше със страхопочитание, почти както той би държал някоя донии. Но донии беше внимателно скулптирана фигурка на жена в цялото и майчино изобилие, символ на Великата земя майка и на чудотворната загадка на създаването. Една издута кожена торбичка не би могла да има същото значение.

Айла пак взе каменното чукало. За да отцепи от ядрото люспа със същите размери като плоския овален връх, но с прави остри ръбове, бе нужна една важна предварителна стъпка — платформа за удара. Трябваше да откърти малко парченце, което да остави на ръба на плоскостта вдлъбнатина, чиято повърхност да е перпендикулярна на желаната люспа.

Жената хвана здраво кремъчното ядро да не мърда и внимателно се прицели. Трябваше да прецени силата също тъй добре, както и мястото. Малко по-слаб удар и късчето ще се откърти под грешен ъгъл, малко по-силен и внимателно оформеният ръб ще се разтроши. Пое въздух и го задържа, сетне рязко удари надолу с костеното чукало. Първият удар винаги бе важен. Ако работата тръгнеше добре, това предвещаваше добър късмет. Едно малко парченце отскочи встрани и тя си позволи да започне пак да диша, като видя белега.

Смени ъгъла, под който държеше ядрото и удари пак, но по-силно. Костеното чукало попадна точно върху вдлъбнатинката и от предварително оформеното ядро се откърти люспа с форма на дълъг овал. Едната и страна беше с плоската повърхност, оформена от Айла. Противоположната страна беше с луковично вдълбаване, което беше гладко, по-дебело откъм ударения край и се стесняваше надолу до остър като бръснач ръб.

Джондалар го вдигна.

— Тази техника е трудна за научаване. Трябва ти и сила, и точност. Погледни ръба! Това не е груб инструмент.

Айла изпусна дълбока въздишка на облекчение и усети, че се изчервява от постижението си, както и нещо повече. Не беше посрамила Клана. Всъщност, тя ги бе представила по-добре, защото не бе родена на Клана. Макар и да се бе опитал, ако този мъж, тъй изкусен самият той в занаята, бе наблюдавал някой член на Клана, щеше да бъде твърде обзет от мисълта за изпълнителя, за да може да съди обективно за изпълнението.

Айла гледаше как той върти каменната люспа в ръката си и изведнъж почувства странно вътрешно отместване. Обзе я тайнствен студ и и се стори, че наблюдава себе си и Джондалар отстрани, макар да бе вътре в себе си.

Озари я ярък спомен за времето, когато бе изпитала подобна дезориентация. Беше последвала запалените каменни лампи дълбоко навътре в една пещера и се бе видяла как се вкопчва във влажната скала, докато бе неумолимо привлечена към малко осветено пространство, оградено от дебелите колони на сталактитите в сърцето на планината.

Около огъня бяха насядали в кръг десет мог-ъра, но не друг, а точно Мог-ър — самият Креб, чийто мощен ум бе усилен и подпомогнат от напитката, която Иза бе казала на Айла как да приготви за магьосниците, бе открил присъствието и. Тя също бе отпила, макар и без да иска, от придаващата сили течност и умът и се бе изплъзнал от контрола и. Точно Мог-ър я отдръпна от дълбоката пропаст и я взе със себе си на плашещо и хипнотизиращо умствено пътешествие към най-стари времена.

В хода на пътуването най-великият свят мъж на Клана, чийто мозък бе уникален дори сред собствените му хора, бе изковал нови пътечки в нейния мозък там, където бе имало само рудиментарни следи. Но макар да напомняше неговия, нейният мозък не бе същият. Тя можеше да се движи с него и с неговите спомени до тяхното общо начало и през всяко стъпало на развитието, но той не можеше да иде тъй далеч, когато тя се върна към себе си и направи крачка оттатък.

Айла не бе разбрала от какво бе тъй наскърбен Креб, знаеше само, че това го е променило, променило е и техните отношения. Не бе разбрала и за направените от него изменения, ала сега за миг изпита абсолютна увереност, че е била изпратена в долината с цел, която включва и високия рус мъж.

Докато виждаше себе си и Джондалар на каменистия бряг на отдалечената долина, ги заобиколиха необикновени светлинки и движения, които изникваха от вдъхващото страхопочитание уплътняване на въздуха и се разтваряха в пустотата, а после се вляха в двамата. Изпита странно усещане за собствената си съдба като за повратна точка на множество нишки, свързващи миналото, настоящето и бъдещето в един критичен преход. Обхвана я силен студ, тя ахна и с уплашен тласък се взря в едни намръщени вежди и загрижено лице. Тя потръпна, за да разкара свръхестественото усещане за нереалност.

— Наред ли си, Айла?

— Да. Да, наред съм.

Някакъв необясним хлад накара кожата и космите на врата му да настръхнат. Усети силно желание да я защити, но не знаеше какво я заплашва. Това продължи само миг и той се опита да се отърси от усещането, но нещо продължи да го тормози.

— Мисля, че времето ще се развали — каза. — Усетих хладен вятър.

Двамата вдигнаха очи към ясното синьо небе без нито едно облаче.

— Сега е сезонът на гръмотевичните бури, те могат бързо да дойдат.

Той кимна и сетне, желаейки да мине към нещо материално, се върна на практическите аспекти на дялането на кремъка.

— Какво ще правиш след това, Айла?

Жената се приведе над кремъка. Внимателно и съсредоточено тя отлюспи още пет кремъчни овала с остри ръбове и след един последен оглед на парчето скала, за да види дали може да откърти още някоя годна за работа люспа, го хвърли настрани.

Огледа шестте люспи сив кремък и избра най-тънката. С гладък сплескан кръгъл камък откърти един дълъг остър ръб, затъпи гърба му и оформи връх на края срещу луковицата от удара. Когато бе напълно доволна, го сложи на дланта си и я протегна към Джондалар.

Той го взе и внимателно го изучи. Напречното сечение беше малко дебело, но иначе се изостряше по цялата си дължина до тънко, режещо острие. Беше достатъчно широко да се държи удобно в ръка и гърбът му бе така притъпен, че да не пореже човека, който го използва. Донякъде напомняше връх на копие на Мамутои, помисли той, но изобщо не беше предназначено да се сложи на дръжка или на прът. Беше си нож, предназначен да се държи с ръка, и тъй като я бе наблюдавал как си служи с подобни ножове, знаеше, че е учудващо ефикасен.

Джондалар го сложи на земята и и кимна да продължи. Тя избра друга дебела каменна люспа и с кучешкия зъб на някакво животно започна да откъртва фини люспици от края на овала. Обработката го затъпи съвсем леко — достатъчно да заздрави ръба, тъй че острият закръглен край да не се троши при остъргване на космите и съединителната тъкан от кожите. Айла го остави и взе друго парче.

Постави голям гладък речен камък върху наковалнята от стъпалната кост на мамут. Сетне, като притискаше един заострен зъб към камъка, направи У-образна рязка по средата на единия дълъг остър ръб — толкова широка, че с нея да може да се подостри върхът на пръта на копието. По сходен начин от една дълга овална люспа направи инструмент, с който да могат да се правят дупки в кожа или да се пробиват отвори в дърво, рог или кост.

Айла не знаеше от какви други инструменти би могла да се нуждае и реши да остави последните два каменни отломъка като заготовки за по-късно. Бутна настрана мамутовата кост, събра краищата на кожата и я занесе до бунището зад стената да я изтърси. Кремъчните късчета бяха достатъчно остри да срежат и най-загрубялото босо стъпало. Джондалар не бе казал нищо за инструментите и, но тя забеляза, че ги оглежда и похваща в ръка, сякаш се кани да ги пробва.

— Бих желал да използвам твоята покривка за скута — каза.

Тя му я даде, доволна, че демонстрацията е свършила, н в очакване на неговата. Той разстла кожата на скута си, притвори очи и помисли за камъка и за това, какво да направи от него. После взе една от кремъчните конкреции, които беше донесъл и я проучи.

Твърдият силициев минерал се бе откъснал от варовиковите утайки, отложени през кредовия период. Той все още носеше белезите на външната си варовикова обвивка, макар да бе отнесен от бушуващата вода през тясната клисура и запокитен на каменистия бряг. Кремъкът беше най-подходящият естествен материал за правене на оръдия. Беше твърд, но благодарение на дребнозърнестата си кристална структура можеше да бъде обработван. Формата му се определяше само от майсторлъка на каменоделеца.

Джондалар търсеше характерните белези на халцедоновия кремък — най-чистия и най-бистрия. Отхвърли всички камъни с пукнатини или цепнатини, а също и тези, които при почукване с друг камък издаваха звук, което говореше на ухото му за дефекти или чужди включвания. Накрая избра един.

Като го придържаше с бедрото си, го хвана с лявата си ръка, а с дясната посегна за каменното чукало и го подметна няколко пъти, за да го почувства по-добре. Беше ново, все още непривично, а всяко каменно чукало си имаше собствена индивидуалност. Когато му легна в ръката, хвана яко кремъка и удари. Отчупи се голямо парче от сиво-бялата кора. Кремъкът отвътре беше с по-светъл оттенък на сивото от онзи, който бе обработвала Айла, и имаше синкав блясък. Дребнозърнест. Добър камък. Добър знак.

Удари пак и пак. Айла бе достатъчно запозната с процеса, за да види незабавно майсторството му. Той далеч надминаваше нейното умение. Единственият, когото бе виждала да оформя камъка с такава увереност, беше Друуг. Но формата, която Джондалар придаваше на своя камък, изобщо не приличаше на нищо, правено от майстора на Клана. Тя се приведе да наблюдава по-отблизо.

Вместо яйцеобразно Джондаларовото ядро ставаше по-цилиндрично, но не съвсем кръгло. Като отчупваше парченца от двете страни, той оформяше по дължината на цилиндъра хребет. Когато обвивката бе отстранена, хребетът бе все още грапав и вълнист и той остави каменното чукало, за да вземе едно голямо парче от рог, което бе отрязано така, че да се отстранят всички разклонения.

С роговото чукало започна да откъртва малки парченца, за да изправи ръба. Подготвяше също и цялото ядро, но не планираше да отцепва дебели люспи с предварително определена форма — това поне за Айла беше ясно. Когато най-накрая остана доволен от получения ръб, подбра друго сечиво — същото, което бе възбудило любопитството и. То също бе направено от част от голям рог, бе по-дълго от първото и вместо да бъде ниско отрязано, от централния ствол стърчаха две разклонения, като връзката между тях бе заострена по цялата дължина.

Джондалар стана и затисна кремъчното ядро с крак. Сетне нагласи върха на раздвоения рог точно над тъй грижливо оформения ръб. Прихвана горния издаден рог така, че долният да е насочен напред и да стърчи навън.

Сетне удари с тежката дълга кост над издадения зъбец.

Откърти се тънко острие. Беше дълго колкото каменния цилиндър, а широчината му едва стигаше една шеста от дължината. Вдигна го към слънцето и го показа на Айла. През него се процеждаше бистра светлина. Хребетът, който така грижливо бе оформил, минаваше по цялата дължина точно по средата на външната страна и имаше два много остри режещи ръба.

Поставяйки върха на роговия секач направо върху кремъка, не му се налагаше да се прицелва толкова внимателно или да отмерва толкова точно разстоянието. Силата на удара бе насочена точно където той искаше и тъй като тя се разпределяше между два междинни еластични предмета — костеното чукало и роговия секач — ударът почти не беше оставил луковица. Острието беше дълго и тясно и еднакво тънко по цялата дължина. Без да му се налага да отмерва тъй внимателно силата на удара, той далеч по-добре контролираше резултатите.

Джондаларовата техника за обработка на камъка беше революционно подобрение, но не по-малко важна от полученото острие бе оставената от него следа върху кремъчното ядро. Направеният от него ръб бе изчезнал. На негово място имаше дълъг канал с по един ръбец от всяка страна. Това беше целта на внимателната първоначална обработка. Той премести върха на секача над един от новите ръбове и пак удари с костеното чукало. Откърти се второ тънко острие, което остави още два ръба на ядрото. Премести пак секача над един от тях, откърти ново острие и направи още ръбове.

Когато най-накрая привърши годния за употреба материал, не шест, а двадесет и пет острия бяха подредени едно до друго — от същото количество камък бяха получени над четири пъти повече годни режещи острия — над четири пъти повече заготовки. Дълги и тънки, с хирургически остри ръбове, острията можеха да се използват като режещи инструменти и така, но те не бяха крайният продукт. Щяха да бъдат допълнително оформени за най-разнообразни цели, преди всичко за направа на други инструменти. В зависимост от формата и качеството на кремъчната конкреция от камъни с еднаква големина с по-напредничавата техника можеше да се получат не четири, а шест-седем пъти повече заготовки. Новият метод даваше на каменоделеца по-добър контрол, а на хората му — несравнимо предимство.

Джондалар вдигна едно от острията и го подаде на Айла. Тя леко провери остротата му с палец, понатисна го да изпита здравината му и го завъртя да го огледа. В краищата то бе леко извито. Това бе заложено в естеството на материала, но си личеше по-добре при дългото тънко острие. Тя изпъна дланта си и го загледа как се поклаща на извития си гръб. Формата му обаче не ограничаваше неговото приложение.

— Джондалар, това е… не знам думата. Това е чудесно… важно. Ти направи толкова много… Нали не си ги привършил?

Той се усмихна.

— Не, не съм.

— Те са толкоз тънки и фини — прекрасни са. Могат да се счупят по-лесно, но мисля, че ако краищата се притъпят, ще се получат здрави стъргалки.

Практичното у нея вече си представяше как заготовките се превръщат в инструменти.

— Да, а също и като твоите — добри ножове, макар че аз бих им направил езичета за дръжките.

— Не знам какво е това „езичета“. Той вдигна едно острие, за да обясни.

— Мога да затъня гърба на това и да оформя връх и тогава ще получа нож. Ако откъртя няколко люспи от вътрешната повърхност, мога дори донякъде да премахна кривината. Сега, ако горе-долу по средата на острието отчупя ръба и оформя едно рамо и оставя само заострен връх на долния край, това се нарича езиче.

Взе малко парче рог.

— Ако втъкна езичето в парче кост или дърво, или рог като този тук, ножът ще има дръжка. С дръжка се работи по-лесно. Ако повариш малко рога, той ще набъбне и ще омекне и тогава ще можеш да вкараш езичето в средата му, където е по-меко. Когато изсъхва, рогът се свива и се затяга около езичето. Обикновено то се задържа дълго време, без да се увива или залепва.

Айла бе възбудена от новия метод и поиска да го опита, както бе правила винаги, след като бе наблюдавала Друуг, но не бе уверена, че няма да наруши някои Джондаларови обичаи или традиции. Колкото повече научаваше за маниерите на неговите хора, толкова по-безсмислени и се виждаха. Той изглежда нямаше нищо против тя да ловува, но може би нямаше да иска да прави инструменти като неговите.

— Аз бих желала да опитам… Има ли… някаква пречка жените да правят инструменти?

Въпросът и му достави удоволствие. Да се направят инструменти като нейните се искаше умение. Беше сигурен, че дори и най-добрият майстор не винаги има добри резултати, макар че и най-слабият вероятно би могъл да получи нещо добро. Дори при случайно разбиване на някоя кремъчна конкреция обикновено се получаваха няколко къса, които можеха да се използват. Но той би разбрал, ако се бе опитала да защити своя метод. Вместо това Айла изглежда видя в неговата техника онова, което тя представляваше — огромно подобрение — и бе поискала да я изпробва. Зачуди се как ли би се почувствал, ако някой му покажеше също тъй радикално нововъведение.

Ще поискам да го науча, рече си с крива усмивка.

— Жените могат да бъдат добри майстори на кремъка. Джоплая, моята братовчедка, е една от най-добрите. Само че тя е ужасна драка, така че никога няма да и го кажа. Никога няма да ме остави да го забравя — той се усмихна при този спомен.

— В Клана жените могат да правят инструменти, но не и оръжия.

— Жените правят оръжия. След като родят деца, жените Зеландонии рядко ловуват, но ако са се научили като млади, разбират как се използват оръжията. При лов се чупят и се губят много оръжия и инструменти. Един мъж с жена, която знае как да прави нови, винаги има свежи запаси. Някои жени са по-близо до Майката и някои мъже мислят, че направените от жени оръжия са по-късметлии. Но ако един мъж има лош късмет или му липсва умение, винаги ще упреква каменоделеца, особено ако е жена.

— Дали мога да се науча?

— Всеки, който може да прави инструменти като теб, положително може да се научи да ги прави по този начин.

Той отговори на въпроса и в малко по друг смисъл, отколкото тя бе вложила в него. Знаеше, че е способна да се научи, но се опитваше да се увери, че това е позволено. Неговият отговор обаче я накара да спре и да помисли.

— Не… Не мисля така.

— Разбира се, че можеш да се научиш.

— Зная, че мога, Джондалар, но не всеки, който прави инструменти по способа на Клана, може да се научи да ги прави по твоя способ. Някои биха могли. Мисля, че Друуг ще може, но всичко ново за тях е трудно. Те се учат от спомените си.

Отначало той си помисли, че се шегува, но тя явно бе сериозна. Възможно ли бе да е права? Ако им се даде възможност, дали пло… майсторите на инструменти от Клана не да не желаят, но да са неспособни да се научат?

Хрумна му, че допреди не много време не би си и помислил, че са способни да изработват инструменти. Те правеха инструменти, общуваха, бяха взели странното осиротяло дете. За последните няколко дни бе научил за плоскоглавците повече, отколкото знаеше който и да било друг с изключение на Айла. Може би би било полезно да научи повече за тях. В тях изглежда има повече, отколкото си мислеха хората.

Размислите за плоскоглавците изведнъж му припомниха предишния ден и го заля неочаквана вълна от неловкост. Както се бяха съсредоточили върху правенето на инструменти, той бе забравил. Беше гледал жената, но всъщност без да вижда светещите на слънцето златни плитки, които силно контрастираха на тъмния и загар или очите и — сиво сини и ясни като прозирния цвят на финия кремък.

О, Майко, тя е тъй красива! Изведнъж остро осъзна, че тя седи тъй близо до него, и почувства някакво движение в слабините си. И да се бе опитал, нямаше да може да скрие внезапното пренасочване на вниманието в очите си. И той не се опита.

Айла почувства промяната в настроението му, тя я заля, свари я неподготвена. Как е възможно едни очи да бъдат толкова сини? Нито небето, нито сините тинтяви, които растяха в планинските ливади близо до пещерата на Клана, бяха с такъв тъмен, вибриращ оттенък. Тя изпита това… това чувство да се заражда. Тялото я засмъдя, прииска и се той да я докосне. Приведе се напред, привлечена, придърпана към него и само с върховно усилие на волята успя да затвори очи и да се дръпне назад.

Защо ме гледа така, след като съм… изчадие? Защо не може да ме докосне, без да се отдръпне като опарен? Сърцето и биеше, тя дишаше тежко, сякаш бе бягала, и се опитваше да забави дишането си.

Чу го да става, преди да отвори очи. Кожената покривка от скута му изхвърча встрани и тъй внимателно изсечените острия се разпиляха. Видя го как се отдалечава с вдървени движения и приведени рамене, докато не заобиколи стената. Изглеждаше нещастен, нещастен като нея.

Щом мина зад стената, Джондалар хукна да бяга. Търча по полето, докато пружиниращите му крака не го заболяха и дъхът му не захриптя в накъсани изплаквания. Сетне се позабави и продължи бавно да тича, докато спря, изпускайки тежки въздишки.

Тъй глупако, как успя да се убедиш? Това, че е достатъчно възпитана да ти позволи да вземеш някои припаси, не означава, че иска нещо от теб… особено пък туй нещо! Вчера бе обидена и уязвена, защото ти не… И това беше преди да провалиш всичко!

Не му бе приятно да си мисли за това. Знаеше какво бе изпитал и какво трябваше да е видяла — погнуса и отвращение. Е, и какво е по-различно сега? Не си ли спомняш, че е живяла с плоскоглавци? Години наред. Станала е една от тях. Един от техните мъжкари…

Той преднамерено си припомняше всичко достойно за презрение, оскверняващо, нечисто, което беше част от начина му на живот. Айла олицетворяваше всичко това! Когато беше малко момче и се криеше с другите малки момчета зад храстите, за да си казват един на друг най-мръсните думи, които знаеха, сред тях беше и „женски плоскоглавец“. Когато стана по-голям, не много, но достатъчно да знае какво е „женоправец“, същите тези момчета се събираха в тъмните ъгли на пещерата да си говорят полугласно за момичета, с подигравателно хихикане да планират как да хванат някой женски плоскоглавец и да се плашат един друг с последиците.

Дори тогава мисълта за плоскоглавец мъжкар и жена беше невъобразима. Едва когато стана млад мъж, тя бе спомената и то така, че никой възрастен да не чуе. Когато на младите мъже им се приискваше пак да се превърнат в хихикащи момчета и да си разправят най-долните и мръсни истории, които можеха да измислят, те бяха за мъжкари плоскоглавци и за жени и за това какво би се случило на мъж, който сподели след това Удоволствията с такава жена, макар и без да знае, особено пък, без да знае. Това беше солта на шегата.

Но те не се шегуваха с изчадията или с жените, които ги раждаха. Това бяха омърсени смесици от духове, зло, пуснато на земята, от което дори Майката, създателката на всичко живо, се отвращаваше. А жените, които ги раждаха, ставаха недокосваеми.

Може ли Айла да е такава? Може ли да е осквернена? Нечиста? Мръсна? Зла? Честната, пряма Айла? С нейния Дар за лечение? Тъй мъдра, безстрашна, грижовна и красива. Може ли човек, който е тъй красив, да бъде нечист?

Аз не мисля, че тя изобщо може да схване значението на тази дума! Но какво би си помислил някой, който не я познава? Ами ако я срещнат и тя просто им каже кой я е отгледал? Ако им каже за… детето? Какво би си помислила Зеландони? Или Мартона? А тя и на тях ще им каже. Ще им каже за сина си и ще им се опъне. Мисля, че Айла може да се опъне на всеки, дори на Зеландони. Тя самата е почти зеландони при това нейно лечебно изкуство и начина да се държи с животните.

Но ако Айла не е лоша, значи всичко за Плоскоглавците не е вярно! Никой няма да повярва на това.

Джондалар не гледаше къде върви и се стресна, когато усети една мека муцунка в ръката си. Не беше видял конете. Спря да почеше младото жребче. Уини полека-лека отиваше към пещерата, пасейки пътьом. Когато мъжът го шляпна за последно, кончето заприпка напред към нея. Джондалар не бързаше особено да се срещне пак с Айла.

Само че Айла не беше в пещерата. Тя го бе последвала около стената и го бе гледала как търчи през цялата долина. Понякога на нея самата и се искаше да бяга, но сега се чудеше какво го е накарало изведнъж да тича тъй бързо. Дали не беше тя? Сложи ръка върху топлата кал над ямата за печене и отиде до голямата скала. Джондалар, отново потънал в мисли, се изненада, когато погледна пред себе си и видя край нея двете животни.

— Аз… Съжалявам, Айла. Не трябваше да хуквам така.

— Понякога изпитвам нужда да бягам. Вчера оставих Уини да бяга вместо мен. Тя е по-бърза.

— Съжалявам и за това.

Тя кимна. Пак вежливост, помисли, обичай. Значи ли всъщност нещо? Мълчешком се облегна на Уини и кобилата отпусна глава на рамото на жената. Джондалар и по-рано ги бе виждал в подобна поза, когато Айла беше разстроена. Те сякаш черпеха сили една от друга. Той самият усещаше задоволство, когато чешеше жребчето.

Младият кон обаче бе твърде нетърпелив да издържи тъй дълго на подобно бездействие, още повече че обичаше да му се обръща внимание. Той отметна глава, вдигна опашка и отскочи. Хвърли къч, обърна се, върна се назад и блъсна мъжа, сякаш го молеше да си поиграят. Айла и Джондалар се засмяха и напрежението изчезна.

— Ти се канеше да му дадеш име — каза тя. Беше обикновена констатация без заплашителни тонове. Ако той не кръстеше жребчето, най-вероятно тя щеше да го стори.

— Не знам как да му дам име. Никога не ми се е налагало да мисля за име.

— И на мен не ми се беше налагало преди Уини.

— Ами твоя… син? Ти не го ли кръсти?

— Креб го кръсти. Дърк е името на един млад мъж от една легенда. Аз я обичах повече от всички други легенди и истории и Креб го знаеше. Мисля, че избра това име, за да ми направи удоволствие.

— Не знаех, че твоят Клан е имал легенди. Как разказваш някаква история, без да говориш?

— По същия начин както разказваш с думи, само че в известен смисъл е по-лесно да покажеш нещо, отколкото да го разкажеш.

— Сигурно е така — рече той, чудейки се какви ли истории си разказват или, по-скоро, показват. Не бе мислил, че плоскоглавците могат да измислят истории.

Двамата гледаха кончето, което с навирена опашка и протегната напред глава се наслаждаваше на бягането. Какъв жребец само ще стане, помисли Джондалар. Какъв рейсър.

— Рейсър! — каза той. — Какво мислиш да го кръстя Рейсър? — Толкова често бе използвал думата за жребчето, че тя му прилегна добре.

— Харесва ми. Хубаво име. Но ако се спрем на него, трябва да го кръстим по правилата.

— Как кръщаваш кон по правилата?

— Не съм сигурна дали е подходящо за кон, но аз кръстих Уини по начина, по който кръщават децата на Клана. Ще ти покажа.

С конете след тях тя го поведе към едно дере в степта, което някога бе било речно корито, но бе пресъхнало толкова отдавна, че вече бе частично запълнено. Единият му склон бе ерозирал и хоризонталните слоеве породи се бяха оголили. За изненада на Джондалар, тя разрови с пръчка слой червена охра и събра в шепите си тъмната червеникавокафява пръст. Като се върнаха при потока, смеси червената земя с вода и направи кална паста.

— Креб смесваше червения цвят с мас от пещерна мечка, но аз нямам, пък и мисля, че за кон чистата кал е по-добра. Тя изсъхва и се изчетква. Важното е даването на име. Ще трябва да му държиш главата.

Джондалар махна. Кончето бе готово за всякакви маймунджилъци, но разбра жеста. Застана спокойно, докато мъжът прегърна врата му и го зачеса. Айла направи няколко движения от Стария език, които призоваваха вниманието на духовете. Не искаше да го направи твърде сериозно. Все още не бе сигурна дали духовете няма да се обидят от кръщаването на един кон, макар кръщаването на Уини да не бе имало лоши последствия. Вдигна шепа червена кал.

— Името на този мъжки кон е Рейсър — рече тя, като в същото време направи жеста. После размаза влажната червена почва по муцуната му от кичура бели косми на челото до края на доста дългия нос.

Направи го бързо, преди кончето да успее да се измъкне от хвата на Джондалар. То отскочи встрани, отметна глава, за да се избави от необичайната влага, сетне се бухна в Джондалар, като остави червена ивица на гърдите му.

— Мисля, че той току-що ме кръсти — рече мъжът с усмивка.

Верен на името си, Рейсър препусна из долината. Джондалар избърса червеното петно от гърдите си.

— Защо използваш това? Червената земя?

— Тя е специална… свята… за духовете — каза тя.

— Свещена? Ние я наричаме свещена. Кръвта на Майката.

— Да, кръвта. Креб… Мог-ър втри мехлем от червена земя и мас от пещерна мечка в тялото на Иза, след като нейният дух замина. Той я наричаше кръвта на раждането, така че Иза да може да се роди на другия свят — споменът все още предизвикваше болка.

Очите на Джондалар се ококориха.

— Плоскоглавците… Искам да кажа твоят Клан използва свещената земя да изпраща духа до другия свят? Сигурна ли си?

— Без това човек не е погребан по правилата.

— Айла, ние използваме червената земя. Тя е кръвта на Майката. Слага се на тялото и върху гроба, за да вкара духа обратно в Нейната утроба и да може да бъде роден отново — в очите му пролича болка. — Тонолан не е имал червена земя.

— Нямах никак за него, Джондалар, и нямах време да търся. Трябваше да те докарам тук, иначе щеше да се наложи да правя втори гроб. Аз помолих моя тотем и духа на Урсус, Великата пещерна мечка да му помогнат да намери пътя си.

— Ти си го погребала? Тялото му не е останало на хищниците?

— Сложих тялото му до стената и откъртих една скала, така че чакълът и камъните го покриха. Само че нямах червена земя.

За Джондалар идеята за погребенията на плоскоглавците бе най-трудна за асимилиране. Животните не погребват мъртвите си. Само човеците мислят откъде са дошли и къде ще идат след този живот. Дали духовете на нейния Клан биха могли да насочат Тонолан по пътя му?

— Това е много повече, отколкото би получил брат ми, ако ти не си била там, Айла. А и аз получих много повече, получих живота си.