Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Долината на конете

Преводач: Кънчо Кожухаров

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3184

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

23

Джондалар се шашардиса. Тръгна след нея и я проследи от площадката. С добре трениран скок тя възседна коня и препусна в галоп по долината. Айла винаги бе била тъй отстъпчива и никога не бе показвала гнева си. Контрастът правеше избухването й още по-изумително.

Той винаги бе мислил, че е честен и непредубеден спрямо плоскоглавците. Мислеше си, че те трябва да бъдат оставени на мира, да не ги дразнят или подмамват, и самият той не би убил преднамерено някой плоскоглавец. Но чувствата му бяха силно засегнати от идеята, че някой мъж може да използва женски плоскоглавец за Удоволствия. Това, че един от техните мъжкари би могъл да използва човешка женска по същия начин, бе оголило дълбоко скрит нерв. Жената щеше да бъде осквернена.

А той така я искаше. Сети се за вулгарните разкази на подигравателно хихикащите се момчета и млади мъже и почувства някакво свиване в слабините, сякаш вече наистина беше заразен и сега неговият член щеше да се сбръчка и да падне. Беше пощаден само поради необяснимата милост на Великата земя майка.

Още по-лошо, тя бе родила едно изчадие, едно животинче със злонамерен дух, за което в прилична компания дори не би могло да се говори. Самото съществуване на подобни създания бе яростно отричано от някои хора и въпреки това приказките за тях не секваха.

Айла определено не го беше отричала. Тя открито призна, стоеше тук и защищаваше детето… с такава жар, с каквато всяка майка би защищавала набеденото си дете. Бе наранена и яростна, загдето той бе говорил оскърбителни неща за тях. Наистина ли е била отгледана от глутница плоскоглавци?

По време на пътуването си беше видял няколко плоскоглавци и даже се бе питал дали те са животни. Спомни си случката с младия мъжкар и по-старата женска. Като си помислиш, младокът не беше ли използвал нож от дебел кремъчен отломък, за да среже на две рибата, също като този, който използваше Айла? И майка му носеше увито около себе си наметало също като Айла. Айла даже се държеше по същия начин, особено в началото — този навик да гледа надолу, да стои настрана така, че да не се забелязва. Ами кожите на леглото й — те имаха същата фактура като вълчата кожа, която му бяха дали, И копието й! Това примитивно тежко копие не беше ли досущ като копията на глутницата плоскоглавци, която бяха срещнали с Тонолан след слизането от ледника?

Всичко това е било през цялото време пред очите му, трябвало е само да го види. Защо ли си беше измислил приказката, че тя е от Тези, които служат на Майката и се е подложила на изпитания, за да усъвършенства уменията си? Тя наистина беше опитна колкото, който и да е лечител, може би и по-опитна. Наистина ли беше получила целителните си знания от плоскоглавец?

Загледа я как се отдалечава. Беше великолепна в яростта си. Познаваше много жени, които повишаваха глас и при най-малката провокация. Марона можеше да се превърне в писклива, заядлива, проклета вещица, припомни си той, като си помисли за жената, на която беше обещан. Но в някои имаше такава властна сила, че те го привличаха. Той обичаше силните жени. Те го предизвикваха, не можеха да се сдържат и не се покоряваха тъй лесно на собствените му страсти в редките случаи, когато те се проявяваха. Подозираше, че въпреки спокойствието й в Айла имаше твърда като камък сърцевина. Само я виж на тоя кон, помисли. Забележителна, красива жена.

Изведнъж, сякаш лиснат със студена вода, проумя какво е направил. Кръвта се дръпна от лицето му. Тя му бе спасила живота, а той се бе отдръпнал от нея като от нещо мръсно! Бе го обсипала с грижи, а той й бе отвърнал със злобно отвращение. Беше нарекъл изчадие детето й, детето, което тя очевидно обичаше. Вцепени се от силата на собственото си отвращение.

Втурна се в пещерата и се хвърли на леглото. Нейното легло. Беше спал на леглото на една жена, от която току-що се бе отдръпнал с презрение.

— О, Дони! — извика. — Защо ме остави да го направя? Защо не ми помогна? Защо не ме спря?

Зарови глава под кожите. От малък не се бе чувствал тъй нещастен. Беше си мислил, че е надраснал всичко това, но отново бе действал, без да мисли. Никога ли няма да се научи? Защо не бе възпитал у себе си малко дискретност? Скоро щеше да си тръгне, кракът му бе изцелен. Защо не бе успял да се контролира, докато не си тръгне?

Всъщност защо все още бе тук? Защо не й бе благодарил и потеглил? Нищо не го задържаше. Защо бе останал и я бе накарал да отговаря на въпроси, които не бяха негова работа? Ако не го бе сторил, щеше да си спомня за нея като за красивата, тайнствена жена, която живееше сама в една долина с омагьосаните животни и която бе спасила живота му.

Защото ти, Джондалар, не можеш да си тръгнеш от една красива, тайнствена жена и много добре го знаеш!

Защо трябва толкова да се впрягаш? Какво значение има дали тя… е живяла с плоскоглавци?

Защото я искаш. А сетне реши, че тя не е достатъчно добра за теб, понеже… понеже е оставила…

Ама че си идиот! Ти просто не я слушаше. Тя не го е оставила, той я е насилил! Без Първи обряд. И ти я упрекваш! Тя ти разправи всичко, откри се и поднови болката си, а ти какво направи?

Ти се държа по-лошо от него, Джондалар. Тя поне е знаела какви са чувствата му. Той я е мразел, искал е да я нарани. Но ти! Тя ти вярваше. Тя ти каза какво изпитва към теб. Ти, Джондалар, я искаше толкова много и си можел да я имаш по всяко време. Само че се боеше да не накърниш гордостта си.

Ако й бе обръщал внимание и не се безпокоеше тъй много за себе си, можеше да забележиш, че тя не се държи като опитна жена. Постъпваше като изплашено младо момиче. Не си ли ги имал достатъчно, за да видиш разликата?

Ала тя не прилича на изплашено младо момиче. Не, тя просто е най-красивата жена, която си виждал. Тъй красива и тъй знаеща, и тъй уверена, че ти се боеше от нея. Боеше се, че може да те зареже. Теб, великия Джондалар! Мъжът, когото всяка жена иска. Можеш да бъдеш сигурен, че тя вече не те иска!

Ти само си си мислил, че е уверена, тя дори не знаеше, че е красива. Мислеше си, че наистина е голяма и грозна. Как би могъл някой да я смята за грозна?

Не се ли сещаш, че е отрасла с плоскоглавци? Кой би си помислил, че те ще забележат разликата? Но пък и кой би си помислил, че те ще вземат едно странно малко момиче? Че ще вземат една от нашите? Чудя се колко годишна е била? Не може да е била много голяма, тези белези от нокти са стари. Трябва да е било ужасно — загубена, сама, одрана от пещерен лъв.

И излекувана от плоскоглавец! Откъде един плоскоглавец ще знае как да лекува? Само че тя от тях се е научила и я бива. Бива я достатъчно да те накара да мислиш, че е от Тези, които служат на Майката. Трябва да зарежеш кремъка и да разправяш приказки! Ти не искаш да видиш истината. Сега, когато знаеш, има ли някаква разлика? По-малко жив ли си, защото тя се е научила да лекува при плоскоглавците? А тя по-малко красива ли е… понеже е родила едно изчадие? Защо детето й да е изчадие?

Ти все още я искаш, Джондалар.

Много е късно. Тя вече никога няма да ти повярва, никога няма да ти се довери. Обзе го нова вълна от срам. Той стисна юмруци и удари кожите. Идиот! Глупав, глупав идиот! Сам развали всичко. Защо не си тръгнеш?

Не можеш. Трябва да застанеш лице в лице с нея, Джондалар. Нямаш дрехи, нямаш оръжия, нямаш храна, не можеш да пътуваш без нищо.

Откъде смяташ да вземеш припаси? Откъде другаде? Това е мястото на Айла, ще трябва да ги вземеш от нея. Ще трябва да я помолиш поне за малко кремък. С инструменти можеш да си направиш копия. После ще можеш да ловуваш за храна и кожи за облекло, за спален чувал, за самар. Ще ти трябва време да се подготвиш и една година или повече за връщане. Ще ти бъде самотно без Тонолан.

Джондалар се зарови по-навътре в кожите. Защо трябваше да умре Тонолан? Защо този лъв не уби мен вместо него? От крайчетата на очите му се процедиха сълзи. Тонолан нямаше да направи такива щуротии. Бих желал да знам къде е този каньон, Малки братко. Бих желал някоя зеландони да ти помогне да намериш пътя си към другия свят. Неприятно ми е да мисля, че костите ти са оставени да ги разнасят хищниците.

Чу тропот на копита по каменистата пътека от брега и си помисли, че Айла се връща. Беше жребчето. Стана, излезе на площадката и погледна надолу към долината. Айла не се виждаше.

— Какво има, малки приятелю? Оставиха ли те? Аз съм виновен, но те ще се върнат… дори и само заради теб. Освен това Айла живее тук… сама. Чудя се откога ли е тук? Сама. Чудя се дали аз бих могъл да го направя.

Стоиш си тук, плачеш за глупостите си. Я виж през какво е минала. Тя не ревеше за това. Тя е тъй забележителна жена. Красива. Великолепна. А ти загуби всичко, Джондалар, идиот такъв! О, Дони! Бих желал да мога да оправя нещата.

* * *

Джондалар грешеше. Айла плачеше. Плачеше, както никога не бе плакала. Това не я направи по-малко силна, само й помогна да понесе горчилката. Тя пришпорва Уини, докато долината не остана далеч назад, сетне спря край една голяма извивка на поточе, което се вливаше в потока край пещерата й. Земята, оградена от извивката, често биваше наводнявана и там водата оставяше наноси, осигуряващи плодородна основа за по-пищна зеленина. На това място тя често ловеше бели и алпийски яребици, както и най-разнообразни животни — от мармоти до гигантски елени, които не можеха да устоят на примамливото зелено петно.

Прехвърли крак през гърба на Уини и се плъзна на земята, напи се и изми лицето си, по което сълзите бяха оставили вадички в прахта. Чувстваше се като след кошмар. Целият ден бе поредица от зашеметяващи емоционални извисявания и потискащи спадове, като с всеки нов размах и висотите, и низините ставаха по-големи. Мислеше, че няма да издържи ново разлюляване, независимо в каква посока.

Сутринта бе започнала добре. Джондалар бе настоял да й помогне да събере зърно и я бе удивил със скоростта, с която се бе научил. Беше сигурна, че събирането на зърно не е придобито по-преди умение, но щом веднъж му показа, той бързо схвана. Работата не беше само в допълнителния чифт ръце, а и в компанията. Независимо дали говореха или мълчаха, това, че близо до нея имаше някой, я накара да разбере, колко й е липсвало.

Сетне имаше малко несъгласие. Нищо сериозно. Когато мяхът с вода се изпразни, тя поиска да продължат да събират, а той — да престанат. Но когато се върна от потока и разбра, че той желае да опита ездата, си помисли, че може би това е начин да го задържи тук при нея. Той харесваше жребчето и ако харесаше и ездата, може би щеше да поиска да остане, докато жребчето отрасне. Тя му предложи, а той веднага се хвана за възможността.

Това ги докара и двамата в толкова добро настроение. Оттам започна и смехът. Тя не се бе смяла така, откакто си тръгна Бебчо, Обичаше смеха на Джондалар, дори само звукът му я стопляше.

Сетне той ме докосна, помисли тя. Никой в Клана не докосва така, във всеки случай не извън граничните камъни. Кой знае какво могат да правят през нощта под кожите един мъж и една жена. Може би се докосват по начина, по който той докосва. Дали всички Други докосват така извън огнищата? Беше ми приятно, като ме докосна. Защо ли избяга?

Когато той се облекчи сам, Айла искаше да умре от срам. Бе сигурна, че е най-грозната жена на света. Сетне в пещерата, когато той й каза, че я е искал и не е мислел, че тя го иска, тя едва не се разплака от щастие. Така я гледаше, че тя почувства как се затопля отвътре, желанието, притеглящото усещане. Беше толкова ядосан, когато му каза за Брод, че бе сигурна, че той я харесва. Може би следващия път, когато стане готов…

Само че тя никога няма да забрави как я беше изгледал — като някакво отвратително парче разкапано месо. Даже беше потръпнал.

Иза и Креб не са животни! Те са хора. Хората, които се грижеха за мен и ме обичаха. Защо ги мрази? Отначало тази земя е била тяхна. Неговият род е дошъл по-късно… моят род. Такива ли са моите хора?

Радвам се, че оставих Дърк с Клана. Те може да го мислят за деформиран, Брод може да го ненавижда, понеже ми е син, но бебето ми няма да бъде някакво животно… някакво изчадие. Тази дума изрече. Нямаше защо да я обяснява.

Сълзите пак рукнаха. Моето бебе, моят син… Той не е деформиран, той е здрав и силен. И той не е животно, не е… изчадие.

Как може да се променя тъй бързо? Гледаше ме със сините си очи, гледаше ме… Сетне се дръпна, сякаш щях да го опаря или сякаш съм някой зъл дух, чието име само мог-ърите знаят. Беше по-лошо от смъртното проклятие. Те само се обърнаха и престанаха да ме виждат. Просто бях мъртва и принадлежах на Другия свят. Не ме гледаха, като че ли съм… изчадие.

Залязващото слънце донесе вечерния хлад. Даже и в най-горещия летен период нощем степите бяха студени. Тя потрепера в лятното си одеяние. Ако се бях сетила да взема палатка и кожа… Но Уини щеше да се разтревожи заради жребчето, пък и трябва да го накърми.

Когато Айла стана от брега на потока, Уини вдигна глава от сочната трева, тръгна в тръс към нея и подплаши двойка алпийски яребици. Реакцията на Айла бе почти инстинктивна. Издърпа прашката от кръста си и със същото движение се наведе да събере камъчета. Птиците едва се бяха вдигнали от земята, когато първо едната, а после и другата, падна обратно. Тя ги събра, потърси гнездото и спря.

Защо търся яйцата? Да не се каня да направя на Джондалар любимото ястие на Креб? Защо трябва да му готвя каквото и да било, особено пък лакомството на Креб? Но когато съзря гнездото — плитка вдлъбнатина, издраскана в твърдата земя с люпило от седем яйца — вдигна рамене и внимателно събра яйцата.

Остави ги до птиците близо до потока и започна да къса растящите край водата дълги тръстики. За няколко минути направи рехава кошница — щеше да я използва само да пренесе яйцата и после щеше да я хвърли. Повече тръстики й бяха нужни да свърже пернатите крака на чифта яребици. Плътните зимни пера вече прорастваха.

Зима. Айла потръпна. Не искаше да мисли за студената и сурова зима, но тя никога не й излизаше напълно от ума. Лятото просто бе времето, когато трябваше да се подготви за зимата.

Джондалар се кани да си тръгне! Знаеше го. Беше глупаво да си мисли, че той ще остане с нея в долината. Защо да остава? Щеше ли тя да остане, ако имаше свои хора? След като си тръгнеше, щеше да стане по-лошо… даже и ако я гледаше по този начин.

— Защо трябваше да идва?

Тя се стресна от собствения си глас. Не бе свикнала да се чува да говори, докато беше сама.

— Но аз мога да говоря. Това поне Джондалар го направи. Най-малкото, ако видя хора, сега ще мога да им говоря. И освен това знам, че на запад живеят хора. Иза беше права, трябва да има много хора, много Други.

Прехвърли яребиците през гърба на кобилата — по една от всяка страна и намести кошницата с яйца между краката си. Родена съм на Другите… Намери си стопанин, ми каза Иза. Мислех, че Джондалар ми е изпратен от моя тотем, но щеше ли някой изпратен от тотема ми да ме погледне така?

— Как може да ме гледа така? — проплака тя с конвулсивно изхълцване. — О, Пещерни лъве, не искам вече да съм сама.

Айла се отпусна и пак даде воля на сълзите си. Уини забеляза липсата на насочване, но това нямаше значение. Тя си знаеше пътя. След малко Айла се поизправи. Никой не ме кара да стоя тук. Трябваше да потърся преди това. Сега мога да говоря…

— … и мога да им кажа, че Уини не е кон за убиване — продължи гласно тя, след като си го припомни. — Ще приготвя всичко и следващата пролет ще напусна — знаеше, че няма да го отложи отново.

Точно сега Джондалар няма да тръгне. Ще му трябват дрехи и оръжия. Може би моят Пещерен лъв ми го е изпратил да ме научи. В такъв случай трябва да науча всичко, преди да си тръгне. Ще го наблюдавам, ще му задавам въпроси, както и ще да ме гледа. Брод ме мразеше през цялото време, докато живеех с Клана. Мога да издържа, ако Джондалар… ако той… ме мрази. Тя затвори очи, за да задържи сълзите си.

Пресегна се за амулета си, защото си спомни какво й бе казал Креб много отдавна: „Когато намериш някой знак, оставен от тотема ти за теб, сложи го в амулета си. Той ще ти донесе късмет.“ Айла бе слагала всички знаци в амулета си. Пещерни лъве, толкова дълго бях сама, сложи късмет в амулета ми.

* * *

Докато тръгне надолу към потока, слънцето бе паднало зад стената на клисурата. След това винаги се стъмваше бързо. Джондалар я видя да идва и се затича надолу към брега. Айла бе пуснала Уини в галоп и когато заобиколи издадената стена, едва не се блъсна в него. Конят се вдигна на задните си крака, като едва не събори жената на земята. Джондалар протегна ръка да го задържи, но когато усети голата плът, дръпна ръката си, уверен, че тя го презира.

Мрази ме, помисли Айла. Не може да понася да ме докосва! Преглътна едно изхлипване и даде знак на Уини да продължи. Конят пресече скалистия бряг и зачатка с копита по пътеката с Айла на гърба си. Тя слезе пред входа на пещерата и се втурна вътре, съжалявайки, че няма къде другаде да отиде. Искаше й се да се скрие. Пусна кошничката с яйцата край огнището, насъбра един хват кожи и ги занесе до мястото за складиране. Тръсна ги на земята оттатък стойката за сушене, между неизползваните кошници, рогозки и купи, сетне скочи в тях и ги придърпа над главата си.

Миг по-късно Айла чу копитата на Уини, а сетне и на жребчето. Цялата се тресеше, опитвайки се да задържи сълзите си, и остро чувстваше движенията на мъжа в пещерата. Искаше да се махне, та поне да може да се наплаче.

Когато той доближи, не чу босите му стъпки на пръстения под, но знаеше, че е там, и се опита да спре треперенето си.

— Айла? — рече той. Тя не отговори. — Айла, донесох ти малко чай — тя продължи да стои неподвижно. — Айла, няма защо да стоиш там в дъното. Аз ще се махна. Ще ида от другата страна на огнището.

Той ме мрази! Не може да ме търпи близо до себе си, помисли тя и сподави едно изхлипване. Иска ми се да се махне, искам просто да се махне.

— Знам, че няма да има полза, но трябва да ти го кажа. Съжалявам, Айла. Съжалявам повече, отколкото мога да ти кажа. Ти не заслужаваш каквото направих. Можеш да не ми отговаряш, но аз трябва да ти обясня. Ти винаги си била честна с мен, сега е време за разнообразие аз да бъда откровен с теб.

Откакто препусна, мисля. Не знам защо направих… това, което направих, но искам да се опитам да ти обясня. След като онзи лъв ме нападна и аз се събудих тук, не знаех къде се намирам и не можех да разбера защо ти не искаш да ми приказваш. Ти беше загадка. Защо беше сама тук? Започнах да си въобразявам някаква история за теб — че ти си зеландони, която се подлага сама на изпитания, свята жена, която е отговорила на призванието си да служи на Майката. Когато не отвърна на просташките ми опити да споделя Удоволствията с теб, помислих, че отказът от тях е част от изпитанието ти. Помислих, че Кланът е странна група зеландони, с които живееш.

Айла бе спряла да трепери и слушаше, но не помръдваше.

— Мислех само за себе си, Айла — той клекна. — Не съм сигурен дали ще ми повярваш, но аз, ъ-ъ-ъ… аз минавах за привлекателен мъж. Повечето жени… искаха да им обърна внимание. Имах голям избор. Помислих си, че ме отблъскваш. Не съм свикнал на това и гордостта ми бе уязвена, само че не исках да си го призная. Мисля, че точно затова си съчиних тази история за теб, за да мога да си намеря причина защо изглежда ти не ме харесваш.

Ако бях внимавал повече, щях да разбера, че не си някоя опитна жена, която ме отблъсква, а си по-скоро като млада жена преди нейния Първи обряд — несигурна и малко уплашена, и изпълнена с желание да се понрави. Не някой друг, а точно аз би трябвало да разбера това — имал съм… няма значение. Това не е важно.

Айла бе оставила завивките да паднат и се вслушваше тъй съсредоточено, че чуваше как сърцето тупти в ушите й.

— Всичко, което виждах, беше Айла жената. А ти, повярвай ми, не изглеждаш като момиче. Мислех си, че ме дразниш, като говориш, че си голяма и грозна. Не ме дразнеше, нали? Наистина си си го мислела. Може би за пл… за хората, които са те отгледали, си била много висока и различна, но, Айла, ти трябва да знаеш, че не си голяма и грозна. Ти си красива. Ти си най-красивата жена, която съм виждал.

Тя се обърна и приседна.

— Красива? Аз? — рече. Сетне недоверието я прониза и тя се мушна под кожите, уплашена, че отново ще бъде уязвена. — Ти си правиш шеги с мен.

Той се пресегна да я докосне, поколеба се и дръпна ръка.

— Не мога да те упрекна, че не ми вярваш. Не след… днес. Може би ще трябва да го понеса и да се опитам да ти обясня.

Човек трудно би могъл да си представи какво си преживяла, когато си осиротяла и си била отгледана от… хора, които са тъй различни. Да имаш дете и да ти го отнемат. Да те накарат да напуснеш единствения дом, който познаваш, за да се изправиш срещу непознатия свят и да живееш сама в него. Това е много по-голямо изпитание, отколкото би помислила да си наложи, която и да е свята жена. Малцина биха оцелели. Ти си не само красива, Айла, ти си силна. Отвътре ти си силна. Само че може да ти се наложи да бъдеш още по-силна.

Трябва да знаеш какво мислят хората за тези, които ти наричаш Клана. Аз мислех по същия начин — хората ги мислят за животни…

— Те не са животни!

— Но аз не знаех, Айла. Някои хора мразят твоя Клан. Не знам защо. Когато си мисля за това, животните — истинските животни, които ги убиват — те не са мразени. Може би в сърцата си хората знаят, че плоскоглавците — и така ги наричат, Айла — са хора. Обаче те са тъй различни. Това е плашещо или може би заплашително. Да, някои мъже биха насилили една плоскоглава жена да, не бих казал да сподели Удоволствията. Това едва ли е точната дума. Може би по твоя начин, „да облекчат нуждите си“. Не мога да разбера защо, след като говорят за тях като за животни. Не зная, ако те са животни и ако духовете могат да се смесят и да се родят деца…

— Сигурен ли си, че работата е в духовете? — попита тя. Изглеждаше тъй сигурен, че тя се зачуди дали не е прав.

— Каквато и да е причината, Айла, ти не си единствената, която е имала дете, кръстоска от човек и плоскоглавец, макар хората да не говорят…

— Те са Клан и те са хора — прекъсна го тя.

— Айла, ти много пъти ще чуваш тази дума. Честно е да ти го кажа. Трябва също да знаеш, че едно е мъж да насили някоя жена от Клана — това не се одобрява, но се подминава. Обаче една жена да „сподели Удоволствията“ с мъж плоскоглавец е… непростимо за много хора.

— Изчадие?

Джондалар пребледня, но настоя:

— Да, Айла. Изчадие.

— Аз не съм изчадие! — кипна тя. — И Дърк не е изчадие! Не ми харесваше какво прави Брод с мен, но това не беше изчадие. Ако беше някой друг мъж, който го прави просто да облекчи нуждите си, а не с омраза, щях да го приема като всяка жена от Клана. Нищо срамно няма в това да си жена от Клана. Ако можех, щях да остана с тях, дори и като втора жена на Брод. Просто за да бъда близо до сина ми. Изобщо не ме е грижа колко много хора не го одобряват!

Той й се възхищаваше, но на нея нямаше да й е леко.

— Айла, аз не казвам, не трябва да се срамуваш. Само ти обяснявам какво да очакваш. Може би, би могла да казваш, че си дошла от някои други хора.

— Джондалар, защо ми казваш да говоря думи, които не са верни? Аз не знам как да го правя. В Клана никой не прави неистини — това би се разбрало. Би се видяло. Даже ако някой се въздържи да не спомене нещо, то става известно. Понякога се позволява за… учтивост, но се знае. Аз виждам кога ти казваш думи, които не са верни. Твоето лице ми го казва, раменете ти, ръцете.

Той се изчерви. Толкоз очевидни ли бяха лъжите му? Радваше се, че бе решил да е съвършено честен с нея. Може би ще успее да научи нещо от Айла. Нейната честност, нейната прямота бяха част от вътрешната й сила.

— Айла, няма защо да се учиш да лъжеш, но мисля, че трябваше да ти кажа тези неща, преди да тръгна.

Айла усети как стомахът й се сви на топка и гърлото й се стегна. Той се канеше да тръгне. Прииска й се пак да се мушне под кожите и да скрие главата си.

— Аз си мислех, че ще тръгнеш — каза. — Само че ти нямаш нищо за пътуване. От какво се нуждаеш?

— Ако мога да получа малко от твоя кремък, ще мога да направя инструменти и няколко копия. И ако ми кажеш къде са дрехите, които носех, бих желал да ги поправя. Ако си я донесла от каньона, раницата би трябвало да е в добро състояние.

— Какво е раница?

— Нещо като самар, но се носи през едното рамо. На Зеландонии няма дума за нея, използват я Мамутои. Аз носех дрехи на Мамутои…

Айла тръсна глава.

— Защо тази дума е различна?

— Мамутои е различен език.

— Различен език? На какъв език ме научи ти?

Джондалар почувства, че затъва.

— Научих те на моя език, на Зеландонии. Не мислех…

— Зеландонии — те живеят на запад? — обезпокои се Айла.

— Ами да, но далеч на запад. Наблизо живеят Мамутои.

— Джондалар, ти си ме научил на езика на хора, които живеят далеч, а не на езика на хората, които живеят наблизо. Защо?

— Аз… не помислих за това. Просто те научих на моя език — рече той, изведнъж ужасно разстроен. Нищо не бе свършил като хората.

— И ти си единственият, който може да го говори?

Той кимна. Стомахът й се сви. Мислеше си, че той е бил изпратен да я научи да говори, но тя можеше да говори само с него.

— Джондалар, защо не ме научи на езика, който знаят всички?

— Няма език, който всички да го знаят.

— Искам да кажа на езика, който използвате, когато говорите на вашите духове или може би на вашата Велика майка.

— Ние нямаме език, на който да говорим само на Нея.

— Как говорите на хората, които не знаят вашия език?

— Учим се един друг. Аз знам три езика и няколко думи на няколко други езика.

Айла пак се разтрепера. Беше си мислила, че ще може да напусне долината и да говори на хората, които ще срещне. Какво да прави сега? Стана, той стана също.

— Искам да знам всичките ти думи, Джондалар. Трябва да знам да говоря. Ти трябва да ме научиш. Трябва.

— Айла, сега не мога да те науча на още два езика. За това е нужно време. Аз дори не ги знам идеално — не са само думите…

— Можем да почнем с думите. Ще трябва да започнем отначало. Каква е думата за огън на Мамутои?

Той й я каза и пак започна да възразява, но тя продължи дума след дума по реда, по който ги беше учила на Зеландонии. След като тя изреди един дълъг списък, той пак я спря.

— Айла, каква полза има да се казват много думи. Ти просто не можеш да ги запомниш ей така.

— Знам, че паметта ми би трябвало да е по-добра. Кажи ми кои думи са сбъркани.

Тя се върна на думата огън и му повтори всички думи на двата езика. Когато свърши, той я бе зяпнал в почуда. Спомни си, че когато тя учеше Зеландонии, проблемът бяха не думите, а структурата и концепцията на езика.

— Как го правиш?

— Пропуснах ли някоя?

— Не, нито една!

Тя се усмихна с облекчение.

— Когато бях млада, бях много по-зле. Всичко трябваше да повтарям толкова много пъти. Не знам как Иза и Креб издържаха да са тъй търпеливи с мен. Знам, че някои хора мислеха, че не съм много интелигентна. Сега съм по-добре, но за това трябваха много упражнения и все пак всички в Клана помнят по-добре от мен.

— Всички в Клана помнят по-добре от демонстрацията, която току-що ми направи?

— Те не забравят нищо, но понеже още по рождение знаят почти всичко, което трябва да знаят, не им се налага много да учат. Трябва само да си спомнят. Те имат… спомени, не знам как другояче може да ги наречеш. Когато детето порасне, трябва само да му се напомни — да му се каже веднъж. На възрастните няма какво да се напомня, те знаят как да си спомнят. Аз нямам спомените на Клана. Точно затова Иза трябваше да повтаря всичко, докато не можех да си го спомня без грешка.

Джондалар беше шашардисан от мнемоничното й умение, а и му беше трудно да схване концепцията за спомените на Клана.

— Някои си мислеха, че аз не мога да стана лечителка без спомените на Иза, но Иза казваше, че ще бъда достатъчно добра, макар да не си спомням толкова добре. Казваше, че имам други способности, които тя не разбира напълно, начин да разбирам какво не е наред и да намирам най-добрия способ да го излекувам. Тя ме научи как да пробвам новите лекарства, така че да мога да намирам начин да ги използвам без спомени за растенията.

Те имат и един древен език. В него няма звуци, само жестове. Всеки знае Стария език, използват го за церемонии и за призоваване на духовете, а също и ако не разбират обикновения език на някой друг човек. Аз също го научих.

Тъй като трябваше да уча всичко, накарах се да внимавам и да се концентрирам, за да мога да запомням само след едно „напомняне“, така че хората да не са нетърпеливи с мен.

— Правилно ли те разбрах? Тези… хората от Клана знаят собствения си език и още някакъв древен език, който го разбират всички. Всички могат да говорят… да комуникират с всеки друг?

— Всички, които бяха на Събирането на Клановете, можеха.

— За едни и същи хора ли говорим? За плоскоглавците?

— Ако така наричаш Клана. Казах ти как изглеждат — рече Айла и погледна надолу. — Тогава ти рече, че аз съм изчадие.

Тя си припомни ледения взор, който бе пресушил топлината в очите му, потръпването, когато се бе отдръпнал, презрението. Беше се случило точно когато му разправяше за Клана, когато си мислеше, че двамата се разбират един друг. Изглежда той с мъка приемаше казаното от нея. Изведнъж тя се усети неловко, беше се разприказвала съвсем спокойно. Бързо прекрачи към огъня, видя яребиците, които Джондалар бе оставил до яйцата, и започна да ги скубе, за да се намира на работа.

Джондалар видя как подозрението й нарасна. Беше я наранил твърде дълбоко и никога нямаше да получи отново доверието й, макар за малко да се бе надявал. Презрението, което изпитваше сега, бе насочено към самия него. Вдигна кожите й и ги занесе обратно до нейното легло, сетне взе тези, които той използваше, и ги премести от другата страна на огъня.

Айла остави птиците, нещо не й се скубеха пера, и се пъхни в леглото си. Не искаше той да види водата, която изпълваше очите й.

Джондалар се опита да натъкми кожите около себе така, че да му е удобно. Спомени, казваше. Плоскоглавците имали някакъв специален вид спомени. И език от знаци, който всички разбират? Възможно ли беше? Не беше за вярване, като се изключи едно нещо: Айла не казваше неистини.

През изминалите години Айла бе привикнала е тишината и самотата. Самото присъствие на друг човек, макар и привлекателен, изискваше известна настройка и пригаждане, а емоционалните катаклизми през деня я бяха изцедили и изтощили. Не искаше да чувства мъжа, който споделяше Пещерата с нея, не искаше да мисли за него, не искаше да му отговаря. Искаше единствено да почива.

Сънят обаче не идваше. Беше се чувствала тъй уверена в способността си да говори. Бе вложила всичките си сили и концентрация в това и се чувстваше измамена. Защо я беше научил на езика, с който е израснал? Той си тръгваше. Никога повече нямаше да го види. Напролет тя щеше да напусне долината и да намери някои хора, които живеят наблизо и може би някой друг мъж.

Ала тя не искаше някой друг мъж. Искаше Джондалар, очите му, докосванията му. Спомни си как се бе чувствала в началото. Той беше първият мъж от нейните хора, който виждаше, и той ги представляваше като цяло. Не беше съвсем индивидуалност. Не знаеше кога е престанал да бъде обобщение и бе станал уникалният Джондалар. Знаеше, само че й липсва звукът от дишането му и топлината до нея. Празнотата на заеманото от него място напълно съвпадаше с болезнената пустота, която усещаше в себе си.

За Джондалар сънят не дойде по-лесно. Той не си намираше място. Чувстваше студена страната си, откъм която лежеше тя, и усещаше убожданията на вината. Не можеше да си спомни да е имал по-лош ден, даже не я беше научил на нужния език. Кога изобщо ще използва тя Зеландонии? Неговите хора живеят на една година път от тази долина и то само ако не се правят по-продължителни почивки.

Замисли се за Пътешествието, което бе направил с брат си. Изглеждаше му тъй безполезно. Кога бяха тръгнали? Преди три години? Това означава поне четири години, докато се добере обратно. Четири години от живота са минали. Без никаква полза. Брат му е мъртъв. Джетамио е мъртва, както и детето от духа на Тонолан. Какво беше останало?

От младини Джондалар се бе стремял да контролира емоциите си, но той също избърса влага с кожите. Сълзите му бяха не само за брат му, бяха за самия него, за неговата загуба и мъка, и за пропиляната възможност, която би могла да бъде прекрасна.