Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

7

Айла изтри с опакото на ръката потното си чело и се усмихна на жълтото конче, което я бутна в опита си да мушне муцуна под мишницата и. Кобилката не обичаше да изпуска Айла от поглед и я следваше навсякъде. Айла не се дразнеше, тя изпитваше нужда от компания.

— Малко конче, колко зърно трябва да събера за теб? — махна Айла. Малката сламено жълта кобилка внимателно следеше движенията и. Това накара Айла да си спомни как като малко момиче се учеше на езика на жестовете, който Кланът говореше. — Да не се опитваш да се научиш да говориш? Е, поне да разбираш. Малко ще ти е трудно да говориш без ръце, но изглежда ме разбираш.

Речта на Айла включваше няколко звука. Всекидневният език на нейния Клан не бе съвсем беззвучен, такъв бе само древният официален език. Когато тя изговори думата на глас, ушите на кобилката се наостриха.

— Слушаш ме, нали, кобилке? — поклати глава Айла. — Все те наричам кобилка, конче. Не ми звучи добре. Мисля, че имаш нужда от име. За това ли се ослушваш, за звука на името си? Чудя се как ли те е наричала майка ти. Не мисля, че ако знаех, бих могла да го произнеса.

Младият кон я наблюдаваше съсредоточено, защото знаеше, че когато движи ръцете си по този начин, Айла му обръща внимание. Когато тя спря, изцвили.

— Отговаряш ми? Уииинииии! — Айла се опита да имитира и доста сполучливо го докара до конско цвилене. Младият кон отговори на почти познатия звук с отмятане на глава и ответно цвилене.

— Това ли ти е името? — махна Айла с усмивка. Кобилката пак отметна глава, отскочи надалеко, — после се върна.

Жената се разсмя. — Всички кончета изглежда имат едно и също име или може би аз не мога да схвана разликата.

Айла изцвили отново, конят и отвърна и известно време играха тази игра. Това и напомни за играта на звуци, която бе навикнала да играе със сина си, само дето Дърк можеше да издаде всеки звук, който и тя можеше. Креб и бе казал, че когато я намерили, отначало издавала много звуци и тя знаеше, че може да прави такива звуци, каквито никой друг не може. Беше доволна, когато откри, че синът и също може да ги издава.

Айла се обърна да събере класове от високото жито. В долината имаше и ръжена трева, подобна на тази, която растеше близо до пещерата на Клана. Мислеше си, че бе дала име на кон. Никога по-рано не съм кръщавала някого. Усмихна се сама на себе си. Нямаше ли да си помислят, че съм много странна, щом давам име на кон. Не по-малко странно, отколкото да живееш с кон. Погледна как младото животно весело препуска и подрипва. Така се радвам, че живее с мен, помисли Айла и усети буца в гърлото си. Като е наблизо, не е толкова самотно. Ако сега я загубя, не знам какво ще правя. Ще и дам име.

Слънцето бе тръгнало надолу, когато Айла спря и погледна небето. То бе дълбоко, огромно, празно. Нито едно облаче не подсказваше за дълбочината му, нито пък спираше погледа към безкрая. Само трепкащият пламък на запад, чиито колебаещи се очертания можеха да се забележат само със затворени очи, като после образ, нарушаваше равномерно наситения син простор. Тя прецени колко дневна светлина остава по разстоянието между блясъка и върха на скалата и реши да спре.

Конят забеляза, че вниманието и вече не е погълнато от работата, изцвили и дойде при нея.

— Да се върнем ли при пещерата? Чакай първо да се напия — прегърна младия кон през врата и тръгна към потока.

Листата край течащата вода в основата на стръмната южна стена бяха като бавно подвижен цветен калейдоскоп, отразяващ ритъма на годишните времена. Сега тъмнозелените печални борове и ели бяха изпъстрени със златисто, бледо жълто, изсъхнало кафяво и крещящо червено. Закътаната долина беше като ярка мазка сред убитото бежово на степите и между спиращите вятъра стени слънцето грееше по-силно. Въпреки всички есенни цветове, човек имаше подвеждащото чувство, че е горещ летен ден.

— Мисля, че трябва да събера повече трева. Когато ти постеля прясна трева, започваш да си ядеш леглото — Айла вървеше до коня и продължаваше монолога си, сетне, без да съзнава, престана да жестикулира и единствено мислите и продължиха да следват пътя си. Наесен Иза винаги събираше трева за постеля през зимата. Когато я сменеше, миришеше така хубаво, особено ако имаше дълбок сняг и навън духаше вятър. Обичах да заспивам, като се вслушвам във вятъра и мириша прясното като през лятото сено.

Като видя накъде са тръгнали, конят препусна напред. Айла се усмихна снизходително.

— Сигурно си жадна като мен, малка Уиииинииии — рече тя, като в отговор на зова на кобилката произнесе високо звука. Звучеше добре за име на кон, но именуването трябваше да се направи както подобава.

— Уини! Уиииниии! — викна тя. Животното вдигна глава, погледна жената и препусна към нея.

Айла я потърка по главата и я почеса. Кобилката сменяше боцкащата бебешка козина и на нейно място израстваше по-дълъг зимен кожух, така че винаги се радваше на почесването.

— Мисля, че харесваш това име, пък и то ти отива, мое малко бебе конче. Мисля да направим кръщелна церемония Обаче не мога да те вдигна на ръце и Креб не е тук, за да те бележи. Струва ми се, че ще се наложи аз да бъда мог-ърът и да свърша тази работа — усмихна си тя. — Представи си, жена мог-ър.

Айла пак тръгна към реката, но се отклони нагоре, като видя, че е близо до откритото място, където бе изкопала ямата-капан. Беше запълнила дупката, но младият кон се плашеше от нея, душеше, пръхтеше и риеше с копито земята, разтревожен от някакъв позабравен, но все още съществуващ мирис. Стадото не се бе връщало, откакто препусна по долината от нейния огън и шум.

Поведе кобилката да пие по-близо до пещерата. Водата в мътния поток, придошъл от есенното пълноводие, бе спаднала под най-високата си точка и по края и бе останала рядка кашица мазна кафява тиня. Тя изжвака под краката на Айла и остави на кожата и кафеникаво червено петно. То и напомни за червената охра, която Мог-ър използваше за церемониални цели, например при кръщаване. Извъртя пръст в тинята, мацна крака си, усмихна се и загреба пълна шепа.

Канех се да търся червена охра, помисли, но това също ще свърши работа. Айла затвори очи и се опита да си припомни, какво бе правил Креб, когато кръщаваше сина и. Можеше да си представи обезобразеното му старо лице и коженото капаче, което покриваше мястото, гдето би трябвало да има око, големия му нос, надвисналите надочни кости и ниското скосено чело. Брадата му бе оредяла и проскубана, косата му се бе дръпнала, но тя помнеше как изглеждаше той този ден. Не млад, но на върха на могъществото си. Бе обичала това великолепно грубо старо лице.

Внезапно всичките и емоции я изпълниха отново. Страхът, че ще загуби сина си, и преливащата радост при вида на купата с червена охра. Преглътна няколко пъти, но буцата в гърлото и не искаше да се разкара и тя изтри една сълза, без да знае, че на нейно място оставя кафява мазка. Малкият кон се наклони към нея и с обич подпъхна муцуна, сякаш чувстваше нуждата на Айла. Жената коленичи и прегърна животното, като прислони чело на яката шия на малката кобилка.

Предполага се, че това е церемонията по кръщаването ти, помисли тя, като се овладя. Калта се бе процедила през пръстите и. Загреба втора шепа и протегна другата си ръка към небето, както Креб правеше винаги със съкратените си едноръки жестове, за да призове духовете. После се поколеба. Не бе сигурна дали трябва да призовава духовете на Клана при наименуването на един кон. Те можеха да не одобрят това. Топна пръсти в тинята в шепата си и прекара линия по муцуната на кобилката от челото до върха на носа, както нявга Креб бе направил линия с червената охра от мястото, където се събираха надочните дъги на Дърк до върха на малкото му носле.

— Уини — рече тя на глас и довърши на официалния език. — Името на това момиче… на този женски кон е Уини.

Кобилата разтърси глава, опитвайки се да се избави от влажната тиня на муцуната си, и това разсмя Айла.

— Скоро ще изсъхне и ще падне, Уини.

Изми ръце, нагласи пълната със зърно кошница на гърба си и бавно тръгна към пещерата. Церемонията по наименоването и бе припомнила твърде много за самотното и съществувание. Уини беше топло живо създание и облекчаваше самотата и но докато Айла стигне скалистия бряг, сълзите и дойдоха неканени и незабелязани.

Тя прилъга и поведе младия кон по стръмната пътека към пещерата и това някак си я избави от горестта.

— Хайде, Уини, можеш да се качиш. Зная, че не си дива коза или антилопа сайга, но просто трябва да привикнеш.

Стигнаха до върха на скалата, която образуваше площадката пред пещерата и влязоха. Айла раздуха оградения с камъни огън и започна да готви зърно. Сега младата кобилка ядеше трева и зърно и не се нуждаеше от специално приготвена храна, но Айла и приготвяше ярма, защото Уини я харесваше.

Извади отвън двата заека, които бе хванала рано през деня, за да ги одере, докато е още светло, върна обратно телата, за да ги сготви и нави на руло готовите за обработка кожи. Бе натрупала много животински кожи: полски и земеровни зайци, хамстери, всичко, което бе уловила. Не беше сигурна за какво ще ги използва, но внимателно ги обработваше и съхраняваше. През зимата щеше да мисли как да ги използва. Ако станеше твърде студено, можеше просто да ги натрупа около себе си.

Откакто дните станаха по-къси и температурите паднаха, зимата не излизаше от ума и. Безпокоеше се, защото не знаеше колко дълга и свирепа ще бъде. Внезапна тревога я накара да провери запасите си, макар да знаеше точно с какво разполага. Прегледа кошниците и кутиите от брезова кора със сушено месо, плодове и зеленчуци, семена, сухи ядки и зърно. В най-отдалечения от входа ъгъл прерови купчините от цели здрави корени и плодове, за да се убеди, че не са се появили признаци за гниене.

Край задната стена бяха камарите от дърва, сухи конски фъшкии от ливадата и купчините сено. В противоположния ъгъл бяха скътани още кошници със зърно за Уини.

Айла се върна до огнището, за да провери зърното, което готвеше в плътно изплетената кошница, и обърна зайците, после подмина леглото и личните си принадлежности до близката стена и прегледа окачените на една стойка треви, корени и кори. Беше забила коловете за стойката в утъпканата почва на пещерата недалеч от огнището така, че подправките, чайовете и билките да се сушат на топлината, но да не бъдат твърде близо до огъня.

Нямаше Клан, за който да се грижи, и не се нуждаеше от всички лекове, ала бе поддържала аптеката на Иза добре снабдена, след като старата жена бе отслабнала твърде много, и бе привикнала заедно с храната да събира и лечебни растения. От другата страна на стойката за сушене имаше най-различни материали: парчета дърво, пръчки и клони, треви и кори, кожи, кости, няколко различни по големина камъка и дори кошница пясък от брега.

Не обичаше да разсъждава много-много за идващата дълга, самотна, бездейна зима. Знаеше обаче, че няма да има празнични церемонии и разказване на истории, няма да се очакват нови бебета, няма да има клюки, разговори или обсъждания на лечебни рецепти с Иза или Уба, няма да гледа как мъжете обсъждат ловните си тактики. Правеше сметка вместо това да прекара времето си в изработване на разни неща — колкото по-трудни и времеядни, толкова по-добре — за да бъде колкото е възможно по-заета.

Огледа някои от твърдите парчета дърво. Бяха най-разнообразни, така че щеше да може да прави купи с различна големина. Изчегъртването на вътрешността и оформянето и с ръчна брадвичка, използвана като тесла, и с нож, а после заглаждането с объл камък и пясък можеше да отнеме цели дни. Тя планираше да направи няколко купи. Някои от малките кожи щяха да бъдат превърнати в дланобрани, навуща, подплата за нозебрани, други щяха да бъдат ощавени и тъй добре обработени, че да станат меки и еластични като бебешка кожа, ала силно попиващи.

Колекцията и от меча трева, хвощови листа и стебла, тръстики, върбови вейки, корени на дървета щеше да бъде направена на кошници — плътно изплетени или с по-рехава, но сложна плетка — за готвене, ядене, съхраняване на материали, тави за веене на зърно, подноси, рогозки за седене, сервиране или сушене на храна. Можеше да прави върви с различна дебелина — от конец до въже — от влакнодайни растения, кори и сухожилия и от дългата конска опашка, да чегърта каменни лампи с плитки резервоарчета, които да бъдат напълнени с мазнина и със сух мъх, който гори без дим. За тази цел бе заделила настрани мазнината на месоядните животни. Не че не можеше да я яде, ако и се наложи, а просто въпрос на вкусови предпочитания.

Имаше плоски тазови и раменни кости, които да се оформят като чинии и подноси, и други кости за черпаци и бъркалки, мъх от различни растения за прахан или пълнеж заедно с пера и косми, няколко кремъчни конкреции и сечива, с които да бъдат обработени. Много бавни зимни дни бяха минали в правене на подобни предмети и сечива, необходими за съществуванието, но тя разполагаше и с материали за предмети, каквито не бе привикнала да прави, макар достатъчно често да бе наблюдавала как ги правят мъжете: ловни оръжия.

Искаше да изработи копия, сопи, които да лягат добре в ръката, нови прашки. Мислеше дори, че може да опита да направи боло, въпреки че това оръжие искаше също толкова много упражняване, колкото прашката. Брун беше майстор на болото. Дори самата направа на оръжието бе цяло изкуство. Три камъка трябваше да се одялкат кръгли като топки, после да се скрепят с въжета и да се привържат един към друг на нужното разстояние, за да се балансират.

Дали той щеше да научи Дърк? Айла се чудеше.

Дневната светлина намаляваше, а огънят и бе почти угаснал. Зърното беше уело всичката вода и бе омекнало. Тя отдели за себе си една купа, а в останалото добави вода и го приготви за Уини. Изсипа го в една непропусклива кошница и я занесе до мястото, където животното спеше — близо до стената от противоположната страна на входа на пещерата.

Първите няколко дни Айла, бе спала с малкия кон долу на брега, ала бе решила, че кончето трябва да има собствено място за спане в пещерата. Макар да използваше изсъхнали конски фъшкии за гориво, намираше, че върху кожите и за спане свежите изпражнения не вършат особена работа, а и кончето също не изглеждаше особено щастливо от това. Щеше да дойде време, когато конят щеше да стане твърде голям, за да може да се спи с него, а леглото и не бе достатъчно и за двете, при все, че тя често лягаше и гушваше животинчето на мястото, което му бе определила.

— Това трябва да ти стигне — махна Айла на коня. Беше навикнала да му говори и младият кон започваше да реагира на някои сигнали. — Надявам се, че съм ти събрала достатъчно. Ще ми се да знаех колко траят тук зимите.

Чувстваше се доста изнервена и малко потисната. Ако не беше тъмно, би направила една бърза разходка. Или, още по-добре, едно дълго бягане.

Щом конят започна да гризе кошницата, Айла му донесе наръч прясно сено.

— Хей, Уини, това дъвчи. Не ти се полага да си ядеш чинията! — Айла чувстваше, че с потупване и чесане оказваше специално внимание на младата си компаньонка. Когато престана, кончето навря муцуна в ръката и и извъртя към нея хълбока, който имаше нужда от още грижи.

— Сигурно много те сърби — усмихна се Айла и пак я зачеса. — Чакай, хрумна ми нещо.

Тя отиде до мястото, където бяха складирани разнообразните и материали и намери връзка сухи лугачки. Изсъхнеше ли цветът на растението, оставаше удължена яйцевидна бодлива четка. Отчупи една от стъблото и и внимателно зачеса с нея петното на хълбока на Уини. Едното петно водеше до второ и преди да спре, бе разчесала и излекувала целия сплъстен кожух на Уини за нейно явно удоволствие.

После обви ръце около шията на Уини и легна на прясното сено до топлото младо животно.

* * *

Айла се стресна и се събуди. Лежеше много спокойно, очите и бяха широко отворени и изпълнени с предчувствие. Нещо не бе наред. Усети студено течение и затаи дъх. Какво беше това сумтене? Не бе сигурна дали наистина го е доловила сред дишането на коня и собствения си пулс. Да не дойде от дъното на пещерата? Беше тъй тъмно, че не виждаше.

Беше тъй тъмно… Ето я причината! Липсваше топлият червен отблясък от заградения с камъни огън. И ориентацията и в пещерата не беше наред. Стената не беше от тази страна, а течението… Ето пак! Сумтене и покашляне! Какво правя на мястото на Уини? Трябва да съм заспала и да съм забравила да оградя огъня. И ето че е угаснал. Не бях загубвала огъня си, откакто открих тази долина.

Айла потръпна и изведнъж усети как по гърба и полазват мравки. Не разполагаше с дума, жест или схващане за предчувствието, което я обзе, но го усети. Шийните и мускули се стегнаха. Нещо щеше да се случи. Нещо свързано с огъня. Знаеше го толкова сигурно, както знаеше петте си пръста.

От време на време откакто оная нощ бе последвала Креб и мог-ърите в малката стая дълбоко в пещерата на Клана, който беше домакин на Събирането, изпитваше такива чувства. Креб я бе открил не защото я бе съзрял, а понеже я бе почувствал. Тя го бе усетила по някакъв странен начин в мозъка си. После бе видяла неща, които не можеше да си обясни. По-късно понякога знаеше разни неща. Знаеше кога Брун я гледа, макар и да бе с гръб към него. Знаеше каква злобна омраза таи към нея в сърцето си. И отпреди да почне земетресението, знаеше, че в пещерата на Клана ще настъпи смърт и разрушение.

Ала никога по-рано не бе усещала нещо по-силно. Дълбока тревога, страх — не за огъня, осъзна тя, и не за нея самата. За някого, когото обича.

Стана тихо и намери огнището, като се надяваше там да е останало някое въгленче, което да може да бъде разпалено. Всичко беше изстинало. Изведнъж почувства силна нужда да се облекчи, напипа стената и я проследи до изхода. Един студен порив отметна косата от лицето и и разтрака угасналите въглени в огнището, като вдигна облак пепел. Тя потрепера.

Щом пристъпи навън, силният вятър я бутна. Наклони се срещу него и се хвана за стената, за да отиде до края на каменната площадка срещу пътеката, където изхвърляше отпадъците.

На небето нямаше никакви звезди, но мрачният облачен слой равномерно разпръскваше лунната светлина и правеше тъмнината отвън да изглежда по-малко черна, отколкото в пещерата. Но не очите, а ушите и я предупредиха. Чу сумтенето и дишането, преди да види промъкващата се сянка.

Посегна за прашката, но не я намери на кръста си. Не я беше взела. Беше станала лекомислена в близост до пещерата си, разчиташе на огъня да прогонва нежеланите натрапници. Ала огънят и бе угаснал, а един млад кон бе лесна плячка за повечето хищници.

Изведнъж откъм входа на пещерата се раздаде висок хълцащ кикот. Уини изцвили с нотка на страх. Кончето беше в каменната стая, а единственият достъп до нея бе блокиран от хиените.

Хиени, помисли Айла. Нещо в лудешки хилещия се звук на техния смях, в мърлявата петниста козина, в начина, по който гърбовете им се извиваха надолу от добре развитите предни крака и рамене към малките задни крака, като им придаваха подплашен вид, я дразнеше. И тя никога не можеше да забрави писъка на Ога, която гледаше безпомощно как отвличат сина и. Този път бяха дошли за Уини.

Нямаше прашка, но това не я спря. Не за пръв път действаше, без да мисли за собствената си безопасност, когато някой друг бе заплашен. Побягна към пещерата, като размахваше юмрук и викаше:

— Махайте си оттук! Махайте се! — Това бяха гласни думи, дори и на езика на Клана.

Животните офейкаха. Донякъде това се дължеше на нейната самоувереност и на това, че макар огънят да бе угаснал, миризмата му още се долавяше. Но имаше и друга причина. Нейната миризма не бе съвсем позната на зверовете, ала начеваше да става и последния път бе съпроводена от хвърлени със сила камъни.

Айла опипа в тъмната пещера за прашката си, ядосана на себе си, загдето не може да се сети, къде я е оставила. Това повече няма да се повтори, реши тя. Ще определя място за нея и ще я държа там.

Вместо прашката насъбра камъните си за готвене — тях добре ги знаеше къде са. Когато една смела хиена се приближи достатъчно, та силуетът и да се открои на отвора на пещерата, откри, че дори без прашката мерникът и е добър и камъните точни. След още няколко опита хиените решиха, че в края на краищата младият кон не е толкова лесна плячка.

Айла опипа в тъмата за още камъни и намери единия рабош, на който отбелязваше отминалите дни. Прекара остатъка от нощта край Уини. Готова бе, ако е необходимо, да защищава кончето дори и само с пръчка.

По-трудно се оказа да прогонва съня. Точно пред зазоряване дремна малко, но първият проблясък на утринната светлина я завари на площадката с прашката в ръка. Не се виждаха никакви хиени. Температурата беше спаднала силно. През нощта вятърът се бе извъртял. Духнеше ли от североизток, той набираше сила в дългата долина, разбиваше се в издадената скала и извивката на реката и се втурваше в нейната пещера на случайни пориви.

Побягна надолу по стръмната пътека с мяха за вода и разби тънката прозрачна коричка, която се бе образувала край бреговете на потока. Във въздуха се носеше загадъчният мирис на сняг. Като строши чистата коричка и извади ледената вода, се зачуди как може да бъде толкова студено, след като предния ден е било тъй топло. Времето се бе променило бързо. Беше привикнала да и е добре, но бе достатъчна и една промяна на времето, за да и напомни, че не може да си позволи да бъде самодоволна.

Иза щеше да бъде много разочарована от мен, задето съм заспала, без да оградя огъня. Сега ще трябва да си направя нов огън. А и не мислех, че вятърът може да духа в пещерата, досега винаги духаше от север. Това може да е спомогнало огънят да изгасне. Би трябвало да го оградя, ала плавеят гори толкова силно, като е сух. Само че не става за поддържане на огън. Може би трябва да отсека няколко зелени дървета. Те се разгарят по-трудно, но пък горят по-бавно. Трябва да отсека и колове за ветробран и да донеса още дърва. Щом завали, ще се събират по-трудно. Ще взема брадвичката и ще отсека дърветата, преди да напаля огън. Не ща вятърът пак да го угаси, преди да съм направила ветробрана.

На връщане към пещерата събра още няколко довлечени от водата дървета. Уини стоеше на площадката и изцвили приветствено, а после я побутна леко, търсейки ласка. Айла се усмихна, но побърза да влезе в пещерата, следвана по петите от Уини, която се опитваше да тикне нос в дланта на жената.

Добре, Уини, помисли Айла, след като остави дървата и водата. Потупа и почеса малко кончето и му сложи зърно в кошницата. Тя хапна от останалия студен заек и и се прищя да има малко горещ чай, но вместо чай пи студена вода. В пещерата беше студено. Подуха в шепи и пъхна длани под мишниците си, за да ги стопли, сетне извади една кошница с инструменти, която държеше близо до леглото си.

Беше си направила няколко инструмента малко след пристигането си и възнамеряваше да направи още, но нещо винаги се оказваше по-важно. Взе брадвичката, която винаги носеше и излезе навън, за да я огледа на по-светло. Ако с една брадвичка се работи умело, тя може да се подостря сама. При работа от ръба обикновено се отчупват малки парченца, така че винаги остава остър ръб. Но при кьопава работа може да се отчупи голяма люспа, може дори крехкият камък да се строши на парчета.

Айла не забелязваше потракването на копитата на Уини зад себе си. Беше твърде привикнала към звука. Младото животно се опита да пъхне носа си в ръката и.

— О, Уини! — викна тя, защото крехката кремъчна брадвичка падна на каменната площадка и се пръсна на парчета. — Това беше единствената ми брадвичка. Трябваше ми да сека дърва.

Не знам какво не е наред, помисли. Огънят ми угасна точно когато стана студено. Хиените идват, сякаш не очакват да видят огън, и готови да те нападнат. А сега се счупи и единствената ми брадвичка. Почваше да се безпокои, поредицата от неприятности не бе добър знак. Сега преди да започна каквото и да било друго, ще трябва да направя нова брадвичка.

Събра късчетата от брадвичката — можеше да се окаже възможно да ги оформи за някаква друга цел — и ги постави близо до изстиналото огнище. От нишата зад леглото си извади един пакет, увит в козината на гигантски хамстер и привързан с връв, и го свали на скалистия бряг.

Уини я последва, но когато тикането и бутането накараха жената да я бутне настрани вместо да я погали, остави Айла с камъните и и тръгна покрай стената към долината.

Айла внимателно и с почит разгъна пакета — отношение, усвоено отрано от Друуг, майстора на инструменти в Клана. Вътре имаше богат набор предмети. Първо подбра един овален камък. Първият път, когато бе обработвала кремък, беше потърсила камък за удряне, който да ляга добре в ръката и и да има подходящата за кремъка якост. Всички инструменти за обработка на кремък бяха важни, но никой не бе толкова важен като камъка за удряне. Той беше първото сечиво, което докосваше кремъка.

Нейните имаха само няколко щръбки за разлика от удрящия камък на Друуг, който бе очукан от честата употреба. Нищо обаче не можеше да го убеди да се откаже от него. Всеки можеше да издялка грубо някой кремъчен инструмент, но наистина фините бяха дело на майстори каменари, които се грижеха за сечивата си и знаеха как да правят духа на удрящия камък щастлив. Айла се тревожеше заради духа на своя камък за удряне, макар никога по-рано да не го бе правила. Сега това бе още по-важно, понеже тя трябваше да бъде свой собствен майстор на инструменти. Знаеше, че ако удрящият камък се счупи, се изискват специални ритуали за предотвратяване на лошия късмет, за спечелване на благоразположението на духа на камъка и за убеждаването му да влезе в нов камък, ала те не и бяха известни. Остави настрани камъка за удряне и огледа едно здраво парче от бедрена кост на преживно животно за признаци за разцепване от последния път, когато го бе използвала. След костения чук прегледа и чукалката — кучешки зъб на голямо животно от котешката порода, изваден от една челюст, която бе намерила в купчината в основата на стената. После провери и другите каменни и костени инструменти.

Беше се научила да дяла кремък, като гледаше Друуг и сетне практикуваше. Той нямаше нищо против да и показва как да обработва камъка. Тя внимаваше и знаеше, че Друуг одобрява усилията и, но не стана негова ученичка. Не си заслужаваше да си хаби усилията с една женска. На тях им бе разрешено да правят твърде ограничен кръг инструменти. Не можеха да правят инструменти за лов или за направа на други инструменти. Но Айла беше открила, че инструментите, използвани от жените, не са чак толкова различни. Ножът в края на краищата си беше нож, а една нащърбена люспа може да се използва еднакво добре за подостряне на върха на пръчка, за ровене или за копие.

Погледна сечивата си, взе една кремъчна конкреция, сетне я остави. Ако се канеше сериозно да дяла кремък, имаше нужда от наковалня, от нещо, което да поддържа камъка при обработката. Друуг не се нуждаеше от наковалня, за да направи брадвичка, тя му трябваше само при по-сложни инструменти, но Айла се чувстваше по-сигурна, когато имаше опора за тежкия кремък, макар да можеше да оформя грубо сечивата и без нея. Нуждаеше се от здрава плоска повърхност, която да не е много твърда, та кремъкът да не се троши при силен удар. Друуг използваше стъпална кост на мамут и тя реши да види дали ще успее да открие някоя в купчината кости.

Отиде до разбърканата камара кокали, дърва и камъни. Имаше бивни, трябваше да има и стъпални кости. Намери един дълъг клон, който да използва като лост, за да-премества по-тежките парчета. Когато се опита да претърколи един голям речен камък, клонът се счупи. После намери малък бивник от млад мамут и той се оказа много по-здрав. Накрая видя това, което търсеше, в края на купчината откъм вътрешната стена и се изхитри да го измъкне от мешавицата.

Докато влачеше стъпалната кост към работната си площадка, мярна с крайчеца на окото някакъв сиво жълт камък, чиито фасети пробляскваха на слънцето. Стори и се познат, но не се сещаше защо, докато не спря и не вдигна парчето железен пирит.

Амулетът ми, помисли и докосна малката кожена торбичка на врата си. Моят Пещерен лъв ми даде такъв камък, за да ми каже, че синът ми ще живее. Изведнъж забеляза, че брегът е осеян с блестящи на слънцето медно сиви камъни. Споменът я накара да им обърне внимание, макар по-рано да не ги бе забелязвала. Осъзна и че облаците се разкъсват. Когато намерих моя, беше само той. Тук не са такава рядкост, има ги навсякъде.

Пусна камъка и помъкна мамутовото стъпало по брега, после седна и го придърпа между краката си. Зави скута си с хамстеровата кожа и пак вдигна кремъка. Обърна го насам-натам, за да реши къде да нанесе първия удар, но не можеше да се успокои и концентрира. Нещо я тревожеше. Помисли, че причината е може би в твърдите ръбести големи камъни, на които седеше. Изтича до пещерата за рогозка и донесе пръчката за добиване на огън, подложката и малко прахан. Ще съм доволна, когато запаля огън. Беше минала половината сутрин, а все още беше студено.

Настани се на рогозката, нареди сечивата си така, че да са и подръка, придърпа стъпалната кост между бедрата си и подложи на скута си кожата. Пресегна се към варовиковия сив камък и го постави върху наковалнята. Вдигна удрящия камък, претегли го на ръка, за да определи къде точно да го хване, сетне го остави. Какво ми става? Защо съм толкоз неспокойна? Преди да започне, Друуг винаги молеше тотема си за помощ. Може би и аз трябва да направя така.

Стисна амулета си, затвори очи и направи няколко дълбоки вдишвания, за да се успокои. Не отправи специална молба, просто се опита да досегне с ума и сърцето си духа на Пещерния лъв. Духът, който я пази, е част от нея, вътре в нея, бе обяснил старият магьосник, а тя му вярваше.

Опитът да стигне духа на големия звяр, който я бе избрал, имаше успокояващ ефект. Почувства как се отпуска и щом отвори очи, протегна пръсти и пак посегна за удрящия камък.

Първият удар счупи варовиковото покритие и тя спря да огледа преценяващо кремъка. Имаше хубав цвят — матово тъмносив, но зърното не бе от най-фините. Въпреки това нямаше включвания, точно като за брадвичка. Много от дебелите люспи, които се отцепиха, когато започна да оформя кремъка като брадвичка, можеха да се използват. Те имаха надебеления като луковица на края на люспата, където бе попаднал ударът, ала изтъняваха до остър ръб. Повечето имаха разположени в полукръг набраздявания, които оставяха дълбок нащърбен белег върху ядрото. Такива люспи можеха да се използват като груби режещи сечива, например сатъри за разсичане на козина и месо или сърпове за рязане на трева.

Когато постигна приблизително желаната форма, премина към костения чук. Костта бе по-мека, по-еластична и нямаше да потроши тънкия, остър, макар и малко вълнист ръб, както можеше да стори удрящият камък. Прицели се внимателно и удари много близо до вълнообразното острие. С всеки удар отлитаха по-дълги и тънки люспи с по-плоска издутина от причукването и по-малко нагънати краища. За много по-кратко време, отколкото и бе отнело приготовлението, инструментът беше завършен.

Беше дълъг около пет пръста и наподобяваше круша със заострен, но плосък връх. Профилът му бе солиден, леко приплескан, като косо от върха тръгваха здрави режещи ръбове. Закръглената му основа бе пригодена да се държи в ръка. Можеше да се използва като брадва за сечене на дърва или като тесла — например за изчегъртване на купа. С него едно парче мамутова кост би могло да се насече на по-малки, а също можеше да троши и животински кости, когато се наложеше месото да се реже на парчета. Беше здраво и остро оръжие с много приложения.

Айла се почувства по-добре, по-отпусната и готова да опита по-напредничавата и сложна техника. Пресегна за втори покрит с варовик кремък и за удрящия камък и тресна външната обвивка. Камъкът се оказа чурук. Варовиковата повърхност преминаваше в тъмносивата вътрешност и пресичаше цялото ядро. Включването правеше камъка неизползваем и наруши хода на работата и концентрацията и. Пак се почувства нервна. Остави удрящия камък на скалистия бряг.

Отново лош късмет, отново лош знак. Не искаше да го повярва, не искаше да се предаде. Погледна пак кремъка, зачуди се дали може да получи няколко полезни люспи от него, и пак вдигна удрящия камък. Отчупи една люспа, но тя се нуждаеше от дооформяне, така че пак остави камъка за удряне и посегна към каменната чукалка. Само че този път едва-едва погледна към другите си сечива. Очите и мереха кремъка и тя хвана камъка от брега, като по този начин предизвика едно събитие, което щеше да промени живота и.

Не всички изобретения са рожба на необходимостта. Понякога се проявява и способността да се откриват случайно интересни неща. Цялата работа е да оцениш видяното. Всички необходими съставки бяха налице, ала единствено случайността можеше да ги събере в правилната последователност. Никой и най-малко от всичка младата жена, седнала на каменистия бряг в уединената долина, не би и помислил нарочно да направи такъв опит.

Когато посегна към каменната чукалка, вместо нея ръката на Айла напипа парчето железен пирит, което беше с приблизително същите размери. Щом удари прясно оголената кремъчна повърхност на нефелния камък, се случи тъй, че сухата прахан от пещерата беше в непосредствена близост и получената от удара на двата камъка искра попадна право в клъбцето сплетени влакна. Нещо по-важно, получи се тъй, че Айла гледаше точно в тази посока, когато искрата изскочи, попадна върху праханта, запуши за миг и преди да изгасне, предизвика струйка дим.

Тук си каза думата способността за случайни открития. Айла можеше да оцени видяното и необходимите за повторението елементи: тя разбираше процеса за разпалване на огън, имаше нужда от огън и не се боеше да пробва нещо ново. Въпреки това и трябваше известно време, за да разбере и оцени какво бе видяла. Отначало димът я озадачи. Трябваше да си помисли за него, преди да успее да направи връзката между струйката дим и искрата, а искрата пък я озадачи още повече. Откъде се взе? И тогава погледна камъка в ръката си.

Камъкът беше друг! Не беше каменната чукалка, а един от тези блестящи камъни, които бяха пръснати по целия бряг. Но все пак си оставаше камък, а камъните не горяха. Ала нещо беше предизвикало искрата, която накара праханта да запуши. Нали праханта беше запушила?

Вдигна клъбцето от сплетени влакна суха кора, готова да повярва, че димът и се е привидял, но малката черна дупчица остави сажда на пръстите и. Вдигна пак железния пирит и внимателно го огледа. Как искрата излезе от камъка? Какво бе направила? Кремъчната люспа, беше ударила кремъка. Чувствайки се малко глупаво, блъсна двата камъка един в друг. Нищо не се случи.

Какво пък очаквам, помисли. После ги блъсна отново и с повече сила и видя как една искра излетя. Една идея, която неуловимо се оформяше в ума и, разцъфна изведнъж. Странна, вълнуваща и малко плашеща идея.

Положи внимателно двата камъка върху стъпалната кост на мамута и събра материали за разпалване на огън. Когато се приготви, взе камъните, доближи ги до праханта и ги удари. Искрата хвръкна и угасна върху студената скала. Промени посоката на удара и пак опита, но недостатъчно силно. Удари по-яко и видя как искрата попадна точно в средата на праханта. Тя само опърли няколко влакънца и угасна, ала малкото пушече беше окуражаващо. При следващия удар подухна вятър и димящата прахан се разгоря, преди да угасне.

Разбира се! Трябва да я духам. Смени позата така, че да може да раздухва зараждащия се пламък и направи нова искра с камъните. Беше голяма, ярка, стабилна искра и попадна точно където трябваше. Бе достатъчно близо, та усещаше топлината, докато раздухваше димящата прахан в пламък. Подхрани го със стружки и тресчици и преди да се усети, вече разполагаше с огън.

Беше абсурдно лесно. Не можеше да повярва колко лесно. Трябваше още веднъж да го докаже сама на себе си. Събра повече прахан, повече тресчици, повече подпалки и направи втори, трети, четвърти огън. Почувства вълнение, което се състоеше донякъде от страх, донякъде от благоговение, донякъде от радост от откритието, а също и до голяма степен от чисто учудване. Стоеше и гледаше четирите отделни огъня, всеки от тях рожба на огнения камък.

Уини се върна в тръс покрай стената, привлечена от миризмата на пушек. Огънят, който нявга бе толкова плашещ, сега миришеше на безопасност.

— Уини! — викна Айла и се затича към малкия кон. Трябваше да каже на някого, да сподели откритието си, та ако ще и с кон.

— Виж! — махна с ръка. — Виж тези огньове! Направени са с камъни, Уини. Камъни!

Слънцето проби през облаците и изведнъж целият бряг сякаш заблестя.

Не бях права, когато си мислех, че в тези камъни няма нищо особено. Трябваше да се сетя, моят тотем ми ги даде. Погледни ги. Сега, когато знам, мога да съзра огъня, който живее вътре в тях. Сетне се умисли. Но защо мен? Защо ги показаха на мен? Моят Пещерен лъв веднъж ми даде един, за да ми каже, че Дърк ще живее. Какво ми казва сега?

Спомни си странното предчувствие след угасването на огъня и изправена между четирите огъня, потрепера, защото пак го изпита. После изведнъж усети, че я залива вълна на облекчение, макар дори да не знаеше, че е била разтревожена.