Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Долината на конете

Преводач: Кънчо Кожухаров

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3184

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

4

Джондалар се приведе ниско и се втренчи в стадото през високата златистозелена трева, превита под тежестта на недоузрелите семена. Миризмата на кон бе силна — не от сухия вятър, който носеше в лицето му техния топъл планински мирис, а от мазните фъшкии, с които бе натрил тялото и подмишниците си, за да прикрие собствената си миризма, ако вятърът се извърти.

Горещото слънце се отразяваше от потния му бронзов гръб и по лицето му течаха вадички пот. Те правеха по-тъмна избледнялата от слънцето и сплъстена на челото му коса. Един дълъг кичур се бе измъкнал от кожения възел в основата на врата и вятърът неприятно го пляскаше в лицето. Наоколо бръмчаха мухи. От време на време кацаха и го хапеха, а лявото му бедро започваше да се схваща от неудобната поза.

Но това бяха дребни, едва забележими дразнители. Вниманието му бе съсредоточено върху нервно пръхтящия и подскачащ жребец, който по тайнствен начин предугаждаше застрашаващата харема му опасност. Кобилите продължаваха да пасат, но въпреки наглед случайното им движение, майките бяха застанали между малките кончета и хората.

Няколко крачки встрани, сгърчен в същата напрегната поза, Тонолан държеше едно копие на височината на дясното си рамо и второ в лявата си ръка. Той хвърли поглед към брат си. Джондалар повдигна глава и присви очи към една сиво-кафява кобила. Тонолан кимна, внимателно прихвана копието, за да го балансира по-добре, и се приготви за скок.

Сякаш по даден сигнал двамата мъже скочиха едновременно и хукнаха към стадото. Жребецът се изправи на задните си крака, изцвили предупредително и пак се изправи. Тонолан хвърли копието си по кобилата, а в същото време Джондалар побягна право към мъжкаря, като крещеше и викаше, за да го сплаши. Планът му успя. Жребецът не бе свикнал с шумни хищници, четирикраките ловци атакуваха с тихо промъкване. Изцвили, тръгна към човека, после отскочи и побягна след оттеглящото се стадо.

Двамата братя се втурнаха след тях. Жребецът видя, че кобилата изостава и я захапа за хълбока, за да я накара да побърза. Мъжете се развикаха и размахаха ръце, ала този път жребецът не отстъпи и запрепуска между кобилата и хората, опитвайки се хем да ги държи на разстояние, хем да я подбутне да тръгне. Тя направи още няколко колебливи крачки и спря с приведена глава. Копието на Тонолан сгърчеше от едната й страна. Ярки алени поточета обагряха сивата й козина и капеха от сплъстените кичури рошави косми.

Джондалар се приближи, прицели се и хвърли копието. Кобилата отскочи, спъна се и падна. В дебелия й врат, малко под твърдата четка на гривата затрептя втори прът. Жребецът препусна в лек галоп към нея, побутна я нежно с нос, а сетне се вдигна на задните си крака с предизвикателен крясък и побягна след стадото си, за да пази живите.

* * *

— Ще ида да взема багажа — рече Тонолан, докато тичаха към падналото животно. — По-лесно ще е да донесем вода тук, отколкото да влачим кобилата обратно до реката.

— Няма защо да я сушим цялата. Ще отнесем, каквото искаме, обратно до реката и няма да имаме грижа да мъкнем вода тук.

Тонолан сви рамене.

— Защо не? Ще взема една брадва да троша костите — и се отправи към реката.

Джондалар извади от канията своя нож с кокалената дръжка и направи дълбок разрез през гърлото. Извади копията и се загледа как кръвта прави локва около главата на кобилата.

— Когато се върнеш при Великата майка земя, благодари й, — каза на мъртвия кон. Бръкна в торбичката си и с неосъзнат жест погали каменната фигурка на Майката. Зеландони е права, помисли. Ако децата на Земята някога забравят кой се грижи за тях, един ден може да се събудим и да видим, че нямаме дом. Хвана ножа си и се приготви да вземе своя дял от даровете на Дони.

— На връщане видях една хиена — рече Тонолан. — Изглежда, че няма да нахраним само себе си.

— Майката не обича нещата да се похабяват — каза Джондалар до лактите в кръв. — Така или иначе всичко се връща при Нея. Хайде, помогни ми.

* * *

— Знаеш, че е рисковано — продума Джондалар и добави нова пръчка в малкия огън. Няколко искри се вдигнаха заедно с дима и изчезнаха в нощния въздух. — Какво ще правим, като дойде зимата?

— До зимата има много време. Дотогава трябва да срещнем някакви хора.

— Ако се върнем сега, със сигурност ще срещнем хора. Преди истинската зима ще успеем да се върнем най-малкото при лосадунаите — обърна той лице към брат си. — Нямаме и представа какви са зимите от тая страна на планините. Тук е по-открито, няма много заслони, дървата за огън са по-малко. Може би трябва да се опитаме да намерим самурнаите. Те могат да ни дадат някаква идея какво да очакваме, какви хора живеят в тази посока.

— Ако искаш, можеш да тръгнеш обратно, Джондалар. Аз от самото начало възнамерявах да направя това Пътешествие сам… не че не се зарадвах на твоята компания.

— Не зная… може би трябва — той се обърна и се загледа в огъня. — Изобщо нямах представа колко е дълга тази река. Виж я — махна към блещукащите води, в които се отразяваше луната. — Тя е Великата майка на реките и не по-малко непредвидима. Когато тръгнахме, течеше на изток. Сега тече на юг и се е разделила на толкова много канали, че понякога се чудя дали все още следваме тази река, която трябва. Струва ми се, че не вярвам, че ще извървиш целия път до края, независимо колко далече е той, Тонолан. Освен това дори ако срещнем хора, откъде знаеш, че ще бъдат дружелюбни?

— Нали затова е и Пътешествието. Да откриеш нови места, нови хора. Да рискуваш. Слушай. Големи братко, ако искаш, върни се. Не се шегувам.

Джондалар гледаше огъня и ритмично пошляпваше с една пръчка дланта си. Внезапно скочи и хвърли пръчката в огъня, като предизвика нов рояк искри. Пристъпи и погледна двукатните върви, опънати на колчета близо до земята, на които се сушаха ивици месо.

— За какво да се връщам? Ако е там работата, за какво да вървя напред?

— За следващия завой на реката, следващия изгрев, следващата жена, с която ще легнеш — рече Тонолан.

— Това ли е всичко? Не искаш ли нещо повече от живота?

— Че какво повече има? Раждаш се, живееш колкото можеш добре, докато си тук, и някой ден се връщаш обратно при Майката. Кой знае след туй?

— Трябва да има още нещо, някаква причина да се живее.

— Ако някога я откриеш, кажи ми да знам — прозина се Тонолан. — В тоя момент очаквам следващия изгрев, но един от нас ще трябва да стои или пък ще трябва да напалим по-голям огън, за да държим настрани любителите на мърша, ако искаме сутринта месото да е тук.

— Лягай си, Тонолан. Аз ще стоя. И без това няма да мога да заспя.

— Джондалар, напразно се тормозиш. Събуди ме, като се измориш.

* * *

Слънцето вече бе изгряло, когато Тонолан изпълзя от палатката, като триеше очи и се протягаше.

— Цяла нощ ли си будувал? Казах ти да ме събудиш.

— Мислех и не ми се лягаше. Ако искаш, има малко горещ градински чай.

— Благодаря — каза Тонолан, като загреба с дървена купа от вдигащата пара течност. Клекна пред огъня, държейки купата с две ръце. В ранното утро въздухът бе все още хладен, тревата — влажна от роса, а той беше само по гащи. Загледа как малките птички прехвърчаха и се стрелкаха с шумно чуруликане между редките храсти и дървета край реката. Ято жерави, които гнездяха на един върбист остров насред канала, закусваха с риба.

— Е, успя ли? — попита най-подир.

— Какво да успея?

— Да откриеш смисъла на живота. Нали това те тормозеше, когато си лягах? Макар че не мога да разбера защо трябваше да стоиш буден цяла нощ. Виж, ако тук имаше някоя жена… Да не си скрил някоя от благословените от Дони във върбите?

— Мислиш ли, че ако бях скрил, щях да ти кажа? — ухили се Джондалар, после усмивката му стана по-мека. — Няма защо да правиш лоши шеги, за да ми угаждаш. Малки братко. Идвам с теб, ако щеш и до края на реката. Само че след това какво ще правиш?

— Зависи какво ще открием там. Мисля, че най-доброто, което мога да направя, е да си легна. Когато те прихване, на никого не ставаш за компания. Радвам се, че реши да дойдеш. Като че ли свикнах с теб, независимо от лошото ти настроение.

— Казах ти, че някой трябва да те пази от опасности.

— Мен? Точно сега една малка опасност ще ми дойде добре. За предпочитане е, отколкото да седя и да чакам това месо да изсъхне.

— Ако времето се задържи, ще отнеме само няколко дни. Само че сега не съм сигурен дали да ти кажа какво видях — очите на Джондалар проблеснаха.

— Хайде, Братко. Знаеш, че така или иначе ще ми кажеш…

— Тонолан, в тази река има толкова голяма есетра… Само че няма смисъл да я ловим. Няма да искаш да чакаш и рибата да съхне.

— Колко голяма? — каза Тонолан, като се изправи и загледа с мерак реката.

— Толкова, че не съм сигурен дали двамата можем да я извадим.

— Няма толкоз голяма есетра.

— Аз пък видях.

— Покажи ми я.

— За какъв ме смяташ? За Великата майка? Мислиш ли, че мога да накарам рибата да дойде, за да я видиш? — Тонолан изглеждаше огорчен. — Добре де, ще ти покажа къде я видях.

Двамината отидоха до брега на реката и застанаха до едно палнало дърво, което донякъде влизаше във водата. Сякаш да ги изкуши, един сивкав силует бавно тръгна срещу течението и спря под дървото близо до речното дъно, като леко се виеше срещу потока.

— Това трябва да е бабата на всички риби! — прошепна Тонолан.

— Ще можем ли да я извадим?

— Ще опитаме!

— Тя може да нахрани цяла Пещера, че и повече. Какво ще я правим?

— Нали ти рече, че Майката никога не оставя нещо да се похаби? Хиените и росомахите могат да получат дял. Хайде да вземем копията — разпалено рече Тонолан.

— Копията няма да свършат работа, имаме нужда от харпуни.

— Тя ще си иде, ако почнем да правим харпуни.

— Ако не направим, никога няма да я извадим. Просто ще се измъкне от копието — трябва ни нещо с кука на върха. Няма да ни отнеме много време. Я виж това дърво. Ако отрежем клона точно където има един здрав чатал… няма защо да се грижим да го укрепваме, ще го използваме само веднъж — Джондалар насече описанието си с жестове — и ако после отрежем чатала съвсем изкъсо и го заострим, ще стане кука…

— И каква полза ще имаме, ако тя си отиде, преди да сме готови? — прекъсна го Тонолан.

— На два пъти я видях тук. Изглежда, че е любимото й място. Сигурно пак ще се върне.

— Кой знае колко време ще отнеме.

— Да имаш нещо по-добро за вършене?

Тонолан се усмихна накриво.

— Добре, печелиш. Хайде да правим харпуни.

Обърнаха се, за да се върнат, и спряха изненадани. Неколцина мъже ги бяха заобиколили. Определено изглеждаха зле настроени.

— Откъде се взеха? — рече Тонолан с хриплив шепот.

— Сигурно са видели огъня. Кой знае откога са тук. Цяла нощ гледах да не дойдат хищници. Може би са изчаквали да направим нещо непредпазливо, например да си оставим копията.

— Не изглеждат много общителни. Никой не е направил приветствен жест. Дали ние да не направим?

— Сложи си най-голямата и най-приятелска усмивка. Малки братко, и ги поздрави.

Тонолан се опита да се почувства спокоен и пусна една усмивка, за която се надяваше, че е уверена. Вдигна двете си ръце напред и тръгна към тях.

— Аз съм Тонолан от Зелан…

Напредъкът му бе спрян от едно копие, което затрептя в пръстта пред нозете му.

— Да предложиш нещо друго, Джондалар?

— Мисля, че е техен ред.

Един от мъжете каза нещо на непознат език и други двама скочиха към тях. С върховете на копията си ги накараха да тръгнат напред.

— Няма защо да ставаш зъл, приятелю — рече Тонолан, усещайки остро бодване. — Тъкмо натам отивах, когато ме спря.

Върнаха ги до собствения им огън и грубо ги блъснаха на земята. Този, който по-рано бе проговорил, излая друга заповед. Няколко мъже пропълзяха в палатката и измъкнаха всичко навън. Копията бяха извадени от самарите, а другите неща — изсипани на земята.

— Какво си въобразяваш? — викна Тонолан, изправяйки се. Със сила му напомниха, че трябва да седи и той усети как по ръката му потече струйка кръв.

— Спокойно, Тонолан — предупреди го Джондалар. — Изглеждат ядосани. Не мисля, че са склонни да търпят възражения.

— Така ли се посрещат Посетители? Не знаят ли, че тези, които са на Пътешествие, имат право да минат?

— Ти сам го рече, Тонолан.

— Кое?

— Че Пътешествието се прави, за да рискуваш.

— Благодаря — каза Тонолан, посегна към парещия разрез на ръката си и погледна изцапаните си с кръв пръсти. — Точно туй ми трябваше да чуя.

Този, който изглежда бе водачът, изрече още няколко думи и двамата братя бяха изправени на крака. Тонолан, с набедрената си превръзка, спечели само един поглед, но Джондалар бе пребъркан и лишен от кремъчния нож с кокалената дръжка. Един мъж посегна към торбичката, привързана на пояса му, и Джондалар я сграбчи. В следния миг почувства остра болка в тила и се свлече на земята.

Бе зашеметен само за малко, но когато главата му се проясни, се намери проснат на земята с ръце, вързани с ремъци на гърба. Пред себе си видя разтревожените сиви очи на Тонолан.

— Ти сам го рече, Джондалар.

— Кое?

— Че не са склонни да търпят възражения.

— Благодаря — отвърна Джондалар с гримаса, защото изведнъж осъзна силното си главоболие. — Точно туй ми трябваше да чуя.

— Какво мислиш, че ще правят с нас?

— Още сме живи. Ако искаха да ни убият, щяха да са го сторили, нали така?

— Може би ни пазят за нещо специално.

* * *

Легнали на земята, двамата мъже се вслушваха в гласовете и гледаха как непознатите се мотаят из лагера им. Подушиха, че готвят храна и стомасите им се свиха. Щом слънцето се изкачи високо в небето, блестящата му топлина превърна жегата в още по-лош проблем. С напредването на следобеда Джондалар задряма, за да навакса липсата на сън предишната нощ. Събуди се стреснат от викове и раздвижване. Някой бе пристигнал.

Изправиха ги на крака и с изумление видяха, че към тях крачи плещест мъж, който носи на гърба си белокоса помъдряла стара жена. Той застана на четири крака и другите с очевидно уважение помогнаха на жената да слезе от своя двукрак жребец.

— Която и да е, трябва да е наистина важна личност — рече Джондалар. Силен удар в ребрата го накара да млъкне.

Тя тръгна към тях, подпирайки се на възлеста тояга с гравирана дръжка. Джондалар се ококори, убеден, че нивга не е виждал толкова стар човек. Беше голяма колкото дете, смалена от възрастта и през рядката й бяла коса се провиждаше розова кожа. Лицето й бе тъй набръчкано, че трудно можеше да мине за човешко, ала очите й поразително не му съответстваха. Можеше да се очаква, че у толкова стар човек те ще бъдат мътни, сълзливи и сенилни, ала нейните блестяха от интелигентност и излъчваха власт. Джондалар бе впечатлен от дребната женица и леко уплашен за Тонолан и себе си. Тя не би дошла без особено важна причина.

Старицата заговори с дрезгав от възрастта глас, който обаче бе изненадващо силен. Водачът посочи Джондалар и тя отправи въпроса си към него.

— Съжалявам, не разбирам — рече той.

Тя заговори отново, тупна се в гърдите с ръка, не по-малко възлеста от тоягата си, и изрече една дума, която звучеше като „Хадума“. После насочи към него кривия си показалец.

— Аз съм Джондалар от Зеландонии — каза той с надежда, че я е разбрал добре.

Тя наведе глава, сякаш се ослушваше.

— Зел-ан-дон-йее? — повтори бавно.

Джондалар кимна и нервно облиза сухите си напукани устни.

Тя го погледна изпитателно и заговори на водача. Отговорът му бе рязък. Тя даде една отсечена заповед, обърна му гръб и тръгна към огъня. Мъжът, който я охраняваше, извади нож. Джондалар погледна към брат си и видя на лицето му собствените си емоции. Стегна се, помоли се мълчешком на Великата майка земя и затвори очи.

Отвори ги с чувство на облекчение, защото усети, че разрязват ремъците на китките му. Един мъж се доближи с мях с вода. Джондалар дълго пи и подаде мяха на Тонолан, чиито ръце също бяха освободени. Отвори уста да благодари, но си спомни за натъртените си ребра и премисли.

Бяха придружени до огъня от пазачите, които ги следваха със заплашително насочени копия. Широкоплещестият, който бе донесъл старата жена, примъкна един ствол, наметна го с кожена покривка и застана встрани с ръка на дръжката на ножа. Жената седна на дървото, а Джондалар и Тонолан бяха накарани да седнат пред нея. Внимаваха да не правят никакви движения, които биха могли да бъдат изтълкувани като заплашващи старата жена. Не се съмняваха какво ще ги сполети, ако някой от мъжете наоколо само си помисли, че могат да се опитат да й сторят зло.

Без да каже дума, тя отново загледа Джондалар. Той отговори на погледа й, но когато мълчанието се проточи, започна да усеща безпокойство и неудобство. Внезапно тя бръкна в дрехата си и с искрящи от ярост очи и поток от язвителни слова, за чийто смисъл, ако не и за значението им, нямаше съмнение, протегна към него някакъв предмет.

Очите му се разшириха от учудване. В ръката си тя държеше изсечената каменна фигурка на Майката, неговата донии.

С крайчеца на окото си видя как пазачът до него трепна. Нещо в тази донии не му харесваше.

Жената привърши тирадата си и като вдигна театрално ръка, хвърли статуетката на земята. Без да мисли, Джондалар скочи и посегна към нея. На лицето му се изписа гняв от оскверняването на свещения предмет. Пренебрегвайки едно убождане с копие, той я вдигна и я прикри с ръце.

Жената отсече една дума и копието се отдръпна. Той с изненада забеляза усмивка на лицето й и сянка на задоволство в очите й, но не бе много сигурен дали усмивката е доброжелателна или злобна.

Тя стана от дървото и го доближи. Изправена не бе по-висока, отколкото той седнал и застанала лице в лице с него, се взря в учудващите му яркосини очи. После отстъпи назад, завъртя главата му насам-натам, пипна мускула на ръката му и премери с очи широчината на раменете му. Махна с ръка да стане. Тъй като той не проумя добре, пазачът го мушна подсещащо. Тя дръпна назад главата си, за да прецени височината му, обиколи го и мушна с пръст твърдите мускули на краката му. Джондалар имаше усещане, че го оглеждат като хубава стока, която се предлага за размяна и се изчерви, като установи, че се чуди дали ще бъде оценен по достойнство.

Сетне тя огледа Тонолан, накара го да стане и пак насочи вниманието си към Джондалар. Леката руменина по страните му се превърна в тъмноалена, когато разбра значението на следващия й жест. Искаше да види неговата мъжественост.

Той поклати глава и свирепо изгледа захиления Тонолан. Жената каза нещо и един от мъжете хвана Джондалар изотзад, докато втори с видимо неудобство се опита да развърже припокриващото парче на панталоните му.

— Не мисля, че е склонна да търпи възражения — рече с усмивка Тонолан.

Джондалар яростно се отърси от човека, който го държеше, и се разголи пред погледа на старицата, мръщейки се на брат си, който пръхтеше отстрани в напразен опит да скрие веселието си. Старата жена го погледна, наклони, глава встрани и го докосна с възлестия си пръст.

От ален Джондалар стана пурпурен, защото по някаква необяснима причина усети, че мъжествеността му набъбва. Жената се изкикоти, а мъжете наоколо захихикаха, макар и със странно потисната нотка на почитание. Тонолан избухна в неудържим пристъп на смях, затупа с крака и се сви на две, а в очите му се появиха сълзи. Джондалар бързо скри оскърбения си член, чувствайки се глупав и гневен.

— Големи братко, сигурно наистина имаш нужда от жена, щом се вдигаш от тая стара вещица — саркастично забеляза Тонолан и изтри една сълза. Сетне пак избухна в гръмогласен смях.

— Надявам се, че сега ти си на ред — рече Джондалар в желанието си да измисли някоя съкрушителна забележка.

Старицата направи знак на водача на групата, която ги бе пленила, и му заговори. Последва оживен спор. Джондалар я чу да казва „Зеландонйее“ и видя как младият мъж посочи месото, което се сушеше край огъня. Спорът завърши изведнъж с властна заповед на жената. Мъжът изгледа Джондалар и махна на един къдрокос младеж. След няколко думи младежът побягна, колкото му държат краката.

Заведоха двамата братя до палатката и им върнаха самарите, но не и копията или ножовете. Наблизо винаги имаше по някой, който очевидно ги пазеше. Донесоха им храна и когато нощта падна, те се вмъкнаха в палатката си. Тонолан беше във великолепно настроение, ала Джондалар не бе склонен да разговаря с брат си, който се разсмиваше всеки път, щом го погледнеше.

Когато се събудиха, в лагера витаеше атмосфера на очакване. В средата на утрото пристигна голяма група, приветствана с викове. Издигнаха палатки, в които отседнаха мъже, жени и деца и спартанският лагер на двамата мъже започна да придобива облика на Лятно събиране. Джондалар и Тонолан гледаха с интерес как се изгражда една обширна кръгла конструкция с отвесни, покрити с кожи стени и наклонен плетен покрив. Различните й елементи бяха предварително сглобени и тя бе издигната с изненадваща бързина. Вътре бяха внесени вързопи и покрити кошници.

Работата временно затихна при приготвянето на храната. Следобед около голямата кръгла постройка започна да се събира тълпа. Точно пред отвора й докараха дървото на старата жена и го застлаха с кожената покривка. Когато тя се появи, тълпата утихна и оформи кръг около нея, като остави празно мястото в средата. Джондалар и Тонолан видяха, че тя говори с един човек и сочи към тях.

— Може би пак иска да покаже колко много я искаш — присмя се Тонолан, когато мъжът махна.

— Първо ще трябва да ме убият!

— Искаш да кажеш, че не умираш да легнеш с тая красавица? — попита Тонолан с широко отворени невинни очи. — Вчера не изглеждаше така — и пак започна да се смее. Джондалар се обърна и тръгна към групата.

Отведоха ги в центъра и тя им махна да седнат пред нея.

— Зел-ан-дон-йее? — рече старата жена на Джондалар.

— Да — кимна той. — Аз съм Джондалар от Зеландонии.

Тя потупа рамото на стария мъж до нея.

— Аз… Тамен — каза той и последваха няколко думи, които Джондалар не разбра, … Хадумаи. Дълго време… Тамен… — друга непозната дума — запад… Зеландонии.

Джондалар се напрегна и изведнъж осъзна, че разбира някои от словата на мъжа.

— Твоето име е Тамен, нещо за Хадумаи. Дълго време… Преди много време ти… запад… правил си Пътешествие? До Зеландонии? Можеш ли да говориш зеландонски? — попита възбудено.

— Пътешествие, да — рече мъжът. — Не говори… дълго време.

Старата жена хвана ръката на мъжа и нещо му каза. Той се обърна към братята.

— Хадума — и я посочи, — Майка… — Тамен се поколеба, после посочи всички с един мах на ръката.

— Искаш да кажеш като Зеландони — Тази, която служи на Майката?

Другият поклати глава.

— Хадума… Майка… — помисли малко, махна на няколко души и ги подреди един до друг пред себе си. — Хадума… майка… майка… майка… майка — каза, сочейки първо нея, после себе си, а след туй всеки един от редицата.

Джондалар разгледа хората, опитвайки се да проумее смисъла на демонстрацията. Тамен беше стар, но не колкото Хадума. Мъжът до него бе малко над средна възраст. От другата му страна стоеше по-млада жена, която държеше ръката на едно дете. Изведнъж Джондалар направи връзката.

— Да не искаш да кажеш, че Хадума е пет пъти майка на майка? — вдигна ръка и разпери петте си пръста. — Майка на пет поколения? — рече със страхопочитание.

Мъжът кимна енергично.

— Да, майка на майка… пет… поколения — каза, сочейки поотделно всеки от избраните.

— Велика Майка! Знаеш ли колко трябва да е стара? — каза Джондалар на брат си.

— Велика майка, да — заяви Тамен. — Хадума… майка, — и потупа стомаха си.

— Деца?

— Деца — кимна. — Хадума майка на деца… — той започна да чертае кръгове в прахта.

— Едно, две, три… — Джондалар изричаше думите за броене с всеки нов кръг. — … Шестнадесет! Хадума е родила шестнадесет деца?

Тамен кимна и пак посочи драскулиците на земята. — Много син… много… момиче? — и поклати колебливо глава.

— Дъщери? — подсказа Джондалар.

Тамен просия.

— Много дъщери… — помисли за миг. — Живи… всички живи. Всички… много деца — вдигна едната си ръка и един пръст. — Шест Пещери… Хадумаи.

— Нищо чудно, че бяха готови да ни убият, само да я бяхме погледнали накриво — рече Тонолан. — Тя е майка на всички тях, истинска Първа Майка!

Джондалар бе впечатлен, но още повече озадачен.

— Аз съм честит, че познавам Хадума, но не разбирам защо ни задържахте? И защо тя дойде тук?

Старият мъж посочи съхнещото на кордите месо, а сетне към младия мъж, който ги бе задържал отначало.

— Джерен… лови. Джерен прави… — Тамен нарисува на земята кръг с две разтварящи се линии, които излизаха от малкото незатворено пространство като широко V.

— Зеландонии мъж прави… прави бяга… — замисли се за дълго, усмихна се и каза:

— Прави бяга кон.

— Ето какво било! — рече Тонолан. — Те сигурно са изградили клопка и са чакали стадото да дойде по-близо. Ние сме го прогонили.

— Ясно ми е защо той беше ядосан — каза Джондалар на Тамен, — но ние не знаехме, че сме във вашите ловни земи. Щяхме да останем и да ловуваме, за да ви възмездим. И все пак не може така да се държи с Посетители. Не разбира ли обичаите за преминаване на тези, които са на Пътешествие? — изля той яда си.

Старият човек не разбра всичко, но все пак достатъчно, за да схване смисъла.

— Няма много Посетители. Няма… запад… дълго време. Обичаи… забрави.

— Добре, трябва да му ги напомниш. Ти си бил на Пътешествие, а и той може би някой ден ще поиска да направи — Джондалар бе все още раздразнен от начина, по който се бяха отнесли с тях, но не искаше да го прави на въпрос. Не бе сигурен какво става и не желаеше да ги засегне наистина. — Защо дойде Хадума? Как можете да й позволявате да пътува толкова на нейната възраст?

Тамен се усмихна.

— Не… позволява Хадума. Хадума казва. Джерен… намира дюмаи. Лош… лош късмет? — Джондалар кимна, за да потвърди, че думата е правилна, но не можа да разбере какво се опитва да каже Тамен. — Джерен дава… мъж… бегач. Казва Хадума прави лош късмет отива. Хадума идва.

— Дюмаи? Дюмаи? Искаш да кажеш моята донии? — Джондалар извади каменната фигурка от торбичката си. Хората наоколо ахнаха и се дръпнаха назад, като видяха какво държи. В тълпата се надигна гневно мърморене, но Хадума им каза нещо и те замлъкнаха.

— Но този донии е добър късмет! — запротестира Джондалар.

— Добър късмет… жена, да. Мъж… — Тамен порови в паметта си за думата — светотатство.

Джондалар седна изумен.

— Но ако е добър късмет за жена, защо тя я хвърли? — той направи яростен жест, сякаш щеше да хвърли статуетката на земята, и предизвика тревожни възклицания. Хадума продума на стария мъж.

— Хадума… дълго време живее… голям късмет. Голям… магия. Хадума казва ми Зеландонии… обичаи. Казва Зеландонии мъж не Хадумаи… Хадума казва Зеландонии мъж лош?

Джондалар завъртя глава.

Тонолан се обади:

— Мисля, че иска да каже, че те е изпитвала. Тя знае, че обичаите не са еднакви и е искала да види как ще реагираш, когато поругае…

— Поругае, да — намеси се Тамен, като чу думата. — Хадума знае не всички мъж добър мъж. Иска знае Зеландонии мъж поругае Майката.

— Слушай, това е много специална донии — рече Джондалар с известно негодувание. — Тя е много стара. Моята майка ми я даде, била е предавана от поколения.

— Да, да — енергично закима Тамен. — Хадума знае. Мъдра… много мъдра. Дълго време живее. Голям магия, прави лош късмет отиде. Хадума знае Зеландонии мъж добър мъж. Иска Зеландонии мъж. Иска… почете Майката.

Джондалар видя, че на Тонолановото лице се появява усмивка и се смути.

— Хадума иска — Тамен посочи към очите на Джондалар, — сини очи. Почита Майката. Зеландоним… дух прави дете, сини очи.

— Пак успя, Големи братко! — издрънка Тонолан, злорадо ухилен. — С тия твои големи сини очи. Тя е влюбена!

Той целият се тресеше, опитвайки се да задържи смеха си, защото се боеше, че може да ги обиди, но нямаше сили да спре.

— О, Майко! Не мога да изтърпя да се върна вкъщи и да им кажа. Джондалар, мъжът, когото всяка жена иска! Още ли искаш да се върнеш? За тая работа съм готов да се откажа от края на реката — той не можеше повече да говори. Сви се на две, затупа с крака по земята, сложи ръце на кръста си и се опита да не се смее много високо.

Джондалар преглътна няколко пъти.

— А-а… аз… ъ-ъ-ъ… мисли ли Хадума, че Великата майка… а-а… все още може… да я благослови с дете?

Тамен погледна шашардисан Джондалар и гърчещия се от смях Тонолан. После огромна усмивка проряза лицето му, рече нещо на старата жена и целият лагер избухна в безреден смях, като над всички се извисяваше кикотът на старата жена. С въздишка на облекчение Тонолан изрева от веселие, а от очите му рукнаха сълзи.

Джондалар не виждаше нищо смешно.

Старият мъж заклати глава, опитвайки се да проговори.

— Не, не, Зеландонии мъж — той махна някому. — Нория, Нория…

Една млада жена пристъпи напред и свенливо се усмихна на Джондалар. Бе едва отминала момичешка възраст, ала блестеше със свежата искра на новата женственост. Смехът постепенно затихна.

— Хадума голям магия — рече Тамен. — Хадума благославя. Нория пет… поколения — вдигна петте си пръста. — Нория прави дете, прави… шест поколения.

Той вдигна още един пръст.

— Хадума иска Зеландонии мъж… почита Майката… — Тамен се усмихна, като си спомни думите. — Първи обряд.

Тревогата излиня от лицето на Джондалар и наченка на усмивка повдигна кранчетата на устните му.

— Хадума благославя. Прави дух отива Нория. Нория прави… бебе, Зеландонии очи.

Джондалар избухна в смях колкото от облекчение, толкова и от удоволствие и погледна брат си. Тонолан вече не се смееше.

— Още ли искаш да идеш вкъщи и да разкажеш на всички за старата вещица, с която съм легнал? — попита и се обърна към Тамен. — Моля те, кажи на Хадума, че за мен ще бъде удоволствие да почета Майката и да споделя Първия обряд на Нория.

Топло се усмихна на младата жена, а тя му се усмихна в отговор — първоначално колебливо, но като се потопи в несъзнателното очарование на яркосините му очи, усмивката й стана по-широка.

Тамен проговори на Хадума. Тя кимна и махна на Джондалар и Тонолан да се изправят, а сетне пак огледа внимателно високия рус мъж. Топлата усмивка все още бе на лицето му и когато Хадума се взря в очите му, тихо се изхили и влезе в голямата кръгла палатка. Хората продължаваха да се смеят и да говорят за недоразумението, докато тълпата се разпръсна.

Двамата братя останаха да говорят с Тамен. Дори твърде ограничената му способност да общува с тях бе за предпочитане пред пълната.

— Кога си посетил Зеландонии? — попита Тонолан. — Помниш ли в коя Пещера си бил?

— Дълго време — каза. — Тамен млад мъж, като Зеландонии мъж.

— Тамен, това е моят брат Тонолан, а моето име е Джондалар, Джондалар от Зеландонии.

— Вие… добре дошли, Тонолан, Джондалар — старият човек се усмихна, — аз, Тамен, три поколения Хадумаи. Не говори Зеландонии дълго време. Забравя, не говори добре. Ти говори, Тамен…?

— Помни? — предположи Джондалар. Мъжът кимна. — Трето поколение? Мислех, че си син на Хадума — добави Джондалар.

— Не — поклати глава. — Иска прави Зеландонии мъж познава Хадума, майка.

— Името ми е Джондалар, Тамен.

— Джондалар — поправи се той. — Тамен не Хадума син. Хадума прави дъщеря — вдигна един пръст с въпросителен вид.

— Една дъщеря? — каза Джондалар. Тамен завъртя глава.

— Първа дъщеря?

— Да, Хадума прави първа дъщеря. Дъщеря прави първи син — той посочи себе си. — Тамен. Тамен… взима?

Джондалар кимна.

— Тамен взима майка, Нория майка.

— Мисля, че разбрах. Ти си първият син на първата дъщеря на Хадума и твоята другарка е баба на Нория.

— Баба, да. Нория нрави… голяма чест Тамен… шест поколения.

— Аз също съм честит да бъда избран за Първия обряд.

— Нория прави… бебе, Зеландонии очи. Прави Хадума… щастлив — усмихна се, задето си спомни думата. — Хадума казва голям Зеландонии мъж прави… голям… здрав дух, прави здрав Хадумаи.

— Тамен — рече Джондалар и се смръщи. — Нория може да не направи бебе от моя дух, нали знаеш?

Тамен се усмихна.

— Хадума голям магия. Хадума благославя, Нория прави. Голям магия. Жена не деца. Хадума… — той посочи с пръст слабините на Джондалар.

— Докосва — подсказа му Джондалар и усети, че ушите му се затоплят.

— Хадума докосва, жена прави бебе. Жена не… мляко. Хадума докосва, жена прави мляко. Хадума нрави Джондалар… голям чест. Много мъж иска Хадума докосва. Прави дълго време мъж. Прави мъж… радва? — всички се усмихнаха.

— Радва жена, всичко време. Много жена, много време. Хадума голям магия — той спря и усмивката изчезна от лицето му. — Не прави Хадума… ядосан. Хадума голям магия, ядосан.

— А аз се смеех — рече Тонолан. — Мислиш ли, че мога да я накарам да ме докосне? Ама и ти с големите си сини очи, Джондалар.

— Малки братко, единственото магическо докосване, от което някога си се нуждаел, е приканващият поглед на някоя хубава жена.

— Да, да. И теб не съм те забелязвал да имаш нужда от помощ. Я виж кой ще сподели Първия обряд. Няма да е твоят малък брат с неговите скучни сиви очи.

— Бедният малък брат. Цял лагер пълен с жени, а той се кани да прекара нощта самичък. Никога няма да ти се случи — те се разсмяха и Тамен, който долови смисъла на закачките, се присъедини към смеха им.

— Тамен, може би ще е по-добре да ми обясниш вашите обичаи при Първия обряд — рече по-сериозно Джондалар.

— Преди да започнеш с това — каза Тонолан, — можеш ли да ни върнеш копията и ножовете? Имам една идея. Докато брат ми е зает да подмамва тази млада красавица с големите си сини очи, мисля, че знам как да направя по-щастлив вашия ядосан ловец.

— Как? — попита Джондалар.

— С една баба, разбира се.

Тамен погледна объркан, но реши да го припише на езиковите си проблеми.

* * *

Джондалар не се виждаше много с Тонолан вечерта и следващия ден. Бе твърде зает с ритуалите за пречистване. Езикът бе пречка за разбиране дори с помощта на Тамен, а когато останеше насаме с навъсените по-стари жени, ставаше още по-лошо. Само в присъствието на Хадума се чувстваше по-спокоен и сигурен, че тя ще заглади някои непростими грешки.

Хадума не управляваше хората, но беше очевидно, че те не могат нищо да й откажат. Това, че бе живяла тъй дълго и бе запазила в пълна мяра умствените си способности, явно беше магия. Тя долавяше кога Джондалар е изпаднал в затруднение. Веднъж, когато беше сигурен, че без да знае, е нарушил някакво табу, тя се появи с мятащи искри очи и опердаши гърбовете на няколко бързо офейкващи жени с тоягата си. Не позволяваше да му се противят, нейното шесто поколение щеше да има сините очи на Джондалар.

Вечерта, когато най-накрая го заведоха до голямата кръгла постройка, той дори не беше сигурен, че е дошло времето, докато не влезе вътре. Щом пристъпи през прага, се спря, за да огледа. Две каменни лампи с оформени като купички резервоари, напълнени с мазнина, в която горяха фитили от сух мъх, осветяваха едната страна. Земята бе застлана с кожи, а на стените бяха провесени сложни украшения от преплетени кори, една издигната платформа, покрита с кожи, висеше бялата козина на кон албинос, украсена с червените глави на невръстни пъстро зелени кълвачи. Нория седеше на самия ръб на платформата и нервно разглеждаше отпуснатите си в скута ръце.

От другата страна едно малко помещение бе отделено с провесени кожи, изписани с езотерични символи и с параван от ремъци — нарязана на тънки ленти кожа. Зад паравана имаше някой. Той видя как една ръка отмести встрани няколко от лентите и за миг съзря сбърченото старешко лице на Хадума. Въздъхна с облекчение. Винаги имаше поне един пазач, който да удостовери, че преминаването на момичето в жена е било пълно, и да бъде сигурен, че мъжът няма да е ненужно груб. Той се тревожеше, че като чужденец може да има цял рояк неодобряващи пазачи. С Хадума не изпитваше опасения. Не знаеше дали трябва да я поздрави или да не й обръща внимание, но тъй като параванът се спусна, се спря на второто.

Щом го видя, Нория стана. Той тръгна с усмивка към нея. Беше по-скоро дребна, с мека светлокафява коса, падаща свободно около лицето й. Краката й бяха боси, а на кръста й бе пристегната пола от някакъв плетен материал на цветни ивици, която падаше до под коленете. Носеше риза от мека еленова кожа, украсена с оцветени пера, здраво преплетени отпред. Тя лягаше плътно по тялото й и подсказваше за добре развитата й женственост, при все че момичешката закръгленост не бе още напълно изчезнала.

При приближаването му очите й придобиха уплашен израз, макар че се опита да се усмихне. Но тъй като той не направи никакви неочаквани движения, а само седна на ръба на платформата и се усмихна, тя явно се поуспокои и седна до него — достатъчно далеч, та коленете им да не се допират.

Щеше да ми е от полза, ако можех да говоря на нейния език, помисли той. Толкова е изплашена. За нея съм напълно чужд. Много е привлекателна, като е уплашена. Той почувства желание да я закриля и пристъп на възбуда. На близката поставка забеляза гравирана дървена купа и няколко чаши и посегна към тях, но Нория разгада намерението му и скочи да ги напълни.

Когато му подаде чашата с кехлибарена течност, той докосна ръката й. Тя леко я дръпна, после я остави. Леко стисна ръката й, взе чашата и отпи. Течността имаше сладкия силен вкус на нещо ферментирало. Не беше неприятна, ала той не бе сигурен колко е силна и реши да не пие много.

— Благодаря, Нория — рече, оставяйки чашата.

— Джондалар? — попита тя, като погледна нагоре. На светлината на каменните лампи виждаше, че очите й са светли, но не бе сигурен дали са сиви или сини.

— Да, Джондалар. От Зеландонии.

— Джондалар… Зеландонйее мъж.

— Нория, жена от Хадумаи.

— Же-на?

— Жена — потвърди той, като докосна твърдата млада гръд. Тя отскочи назад.

Джондалар развърза шнура на туниката си и я дръпна назад, като оголи покрития си със светли косми гръден кош. Усмихна се нерешително и докосна гърдите си.

— Не жена — завъртя глава. — Мъж.

Тя изхихика.

— Нория — жена — каза той и бавно посегна отново към гръдта й. Този път тя го остави да я докосне, без да се дърпа, а усмивката й стана по-малко напрегната.

— Нория жена — рече и с палав блясък в очите посочи с пръст към слабините му, но без да ги докосва.

— Джондалар мъж.

Изведнъж отново придоби изплашено изражение, сякаш се стресна, да не би да си е позволила твърде много, и стана да допълни чашите. Ливна нервно течността, разля малко и се смути. Ръката, която му подаде чашата, трепереше.

Той я стабилизира, взе чашата и отпи, а сетне й предложи да пийне. Тя кимна и той поднесе чашата към устата й така, че тя трябваше да обхване с длани ръката му и да я наклони, за да може да пие. Когато остави чашата, той хвана ръцете й, отвори дланите й и ги целуна леко една след друга. Очите й се разшириха от изненада, но тя не се отдръпна. Той плъзна ръце към раменете й, наклони се към нея и целуна врата й. Беше напрегната — както от очакването, така и от страх, не знаейки какво може да направи след това.

Той приседна по-близо, целуна пак шията й и ръката му се плъзна надолу, за да обхване едната гърда. Макар още да се боеше, тя започваше да усеща собствената си реакция на докосванията му. Наклони главата й назад, целуна врата й, прокара език по гърлото й и пресегна да развърже шнура около шията й. После придвижи устни по ухото и челюстта й и намери устата й. Отвори нейната и прекара език между устните й, а когато те се разтвориха, леко натисна, за да ги раздалечи повече.

Сетне се отдръпна, държейки я за раменете, и се усмихна. Очите й бяха притворени, но устата й все още бе отворена и тя дишаше учестено. Целуна я отново, обхвана гръдта й и издърпа шнура от първата дупка. Тя леко се стегна. Спря и я погледна, усмихна се и бавно издърпа шнура от следващата дупка. Тя седеше неподвижно и го гледаше в лицето, а той издърпа шнура от още една дупка, после от още една, докато ризата увисна, напълно отворена отпред.

Наведе се напред към шията й и в същия момент дръпна ризата назад така, че разголи раменете й и откри щръкналите млади гърди с набъбнали ареоли. Почувства мъжествеността си да пулсира. Целуна раменете й с отворена уста и движейки език и усети как потръпна. После погали ръцете й и свали ризата. Прекара ръце по гърба й, а езика — по шията и гърдите, заобиколи едната ареола, почувства как зърното се стегна и леко всмукна. Тя ахна, но не се дръпна. Той всмукна другата гръд, пробяга с език по устата й и като я целуна, я бутна назад.

Тя отвори очи и го погледна изотдолу. Зениците й бяха разширени и блестящи. Неговите бяха тъй тъмносини и омайващи, че тя не можеше да погледне встрани.

— Джондалар мъж, Нория жена — рече тя.

— Джондалар мъж, Нория жена — повтори хрипкаво той, а после седна и издърпа туниката си през глава, усещайки как мъжествеността му се напъва да се освободи. Погали гръдта й и прекара език по шията и рамото й. Намери пак зърното и засмука по-силно, докато я чу да стене и усети учестеното си дишане.

От толкова време не съм бил с жена, помисли и му се прииска да я вземе в същия миг. По-бавно, не я стряскай, напомни си. Цялата нощ е твоя, Джондалар. Изчакай, докато не разбереш, че е готова.

Погали голата кожа под набъбналите хълмчета надолу към кръста и потърси ремъка, който придържаше полата. Дръпна възела, бръкна вътре и положи ръка върху стомаха й. Тя се напрегна, но после се отпусна. Той посегна по-надолу между бедрата й, като плъзна ръка по мекото лонно възвишение. Когато премести ръката си към вътрешната страна на бедрото й, тя разтвори крака.

Той извади ръката си, седна, дръпна полата й под хълбоците и я пусна на земята. Сетне стана и погледна меките й, закръглени и все още недоизпълнени форми. Тя му се усмихна с вяра и желание. Той развърза каиша на панталоните си и ги смъкна. Щом видя изправения му набъбнал член, тя ахна и в очите й пак се появи следа от страх.

Нория бе слушала с интерес разказите на другите жени за техния Обряд на първото удоволствие. Някои жени не мислеха, че удоволствието е било чак такова голямо. Казваха, че Дара на удоволствието е бил даден на мъжете, а на жените е била дадена способността да дават на мъжете удоволствие, така че да ги привържат към себе си и мъжете да ловуват и носят храна и кожи за дрехи, когато жената е трудна или има малко кърмаче. Нория бе предупредена, че при нейния Пръв обряд ще има болка. Джондалар беше толкова набъбнал, толкова голям, как щеше да се вмести в нея?

Познат му бе този уплашен поглед. Това беше критичният момент. Тя пак трябваше да привикне към него. Той се радваше, когато за пръв път пробуждаше някоя жена за удоволствията на Дара на Майката, но това изискваше деликатност и финес. Някой ден, помисли си, бих желал да мога да дам удоволствие на жена от първия път и да не се тревожа, че ще я нараня. Знаеше, че е невъзможно. За жената Обряда на първото удоволствие винаги бе малко болезнен.

Седна до нея и я зачака. Очите й бяха втренчени в пулсиращия му член. Хвана ръката й и я накара да го докосне. Почувства как се изду, сякаш в такива моменти мъжествеността му водеше свой собствен живот. Нория усети мекотата на кожата, топлината, набъбналата твърд и когато членът му мръдна в ръката й, усети остро, приятно, смъдящо желание в себе си и влага между краката си. Опита се да се усмихне, но в очите й още се спотайваше страх.

Изтегна се до нея и нежно я целуна. Тя отвори очи и ги впи в неговите. Видя загрижеността му, глада му и някаква неназована, неустоима сила. Беше привлечена, завладяна, загубена в невероятната синева на очите му и отново почувства дълбокото приятно усещане. Искаше го. Боеше се от болката, ала го искаше. Посегна към него, затвори очи, отвори уста и се притисна към него.

Той я целуна, остави я да изследва устата му и бавно пое надолу по врата и гърлото, като я целуваше, движеше език и нежно галеше стомаха и бедрата й. Като доближи чувствителното зърно, се задържа, докато тя не го премести към устата му.

В същия миг плъзна ръка към топлата цепка между бедрата й и напипа малкото пулсиращо ядро. От устните й се изплъзна вик.

Той засмука и нежно захапа зърното й, а в същия момент раздвижи пръста си. Тя простена и завъртя хълбоци. Той продължи надолу, долови как си пое дъх, когато езикът му откри пъпа й, и как се напрегнаха мускулите й, щом продължи още по-надолу, отстъпвайки назад по платформата, докато коленете му не опряха в пода. После разтвори краката й встрани и за пръв път опита соления й остър вкус. Дишането на Нория премина в разтърсващ вик. Тя стенеше на всяко вдишване, мяташе глава и повдигаше хълбоци, за да го посрещне.

Той я разтвори с ръце, облиза топлите й гънки, откри ядрото с езика си и се заигра с него. Когато тя извика, движейки хълбоците си, той трудно удържа собствената си възбуда, но успя да я овладее. Чуваше как често си поема дъх и се вдигна, все още коленичил, за да може да контролира влизането си, и намести главата на уголемения си орган в неизследвания й отвор. Когато натисна в топлия влажен, стегнат кладенец, стисна зъби, за да се контролира.

Щом тя обви крака около кръста му, усети преградата в нея. Напипа пак с пръст ядрото й и го загали леко напред-назад, докато пъшкането й се смеси с викове. Почувства, че пробива преградата. Тя извика от болка и удоволствие, а той чу собствения си приглушен вик, когато освободи насъбралата си нужда с разтърсващи спазми.

Той продължи да се движи напред-назад, прониквайки колкото се осмеляваше, и усещайки как се изцежда остатъкът от есенцията му, а после падна върху нея. Беше свършило. Полежа малко с глава върху гърдите й, като дишаше тежко, и се надигна. Тя бе отпусната, главата й обърната настрани, очите затворени. Измъкна се и видя петна кръв по бялата кожа под нея. Вдигна краката й върху платформата и пропълзя до нея, като се зарови в кожите.

Когато дишането му се нормализира, усети върху главата си ръце. Отвори очи и видя старото лице и ясните очи на Хадума.

До него Нория се размърда. Хадума се усмихна, кимна одобрително и започна да напява. Нория отвори очи, зарадва се на старата жена, а още повече се зарадва, когато тя премести ръцете си от главата на Джондалар към нейния стомах. Хадума жестикулираше над тях, пеейки, после издърпа изцапаната с кръв кожа. В кръвта на жената от Първия обряд имаше специална магия.

Сетне старата жена погледна пак Джондалар, усмихна се и протегна костеливия си пръст, за да докосне спадналия му член. Той почувства как възбудата се появява отново, видя го, че се опитва пак да оживее, но омекна пак. Хадума леко се захили и изкуцука от палатката, като ги остави сами.

Джондалар лежеше отпуснато до Нория. След малко тя стана и го погледна отвисоко с искрящи замечтани очи.

— Джондалар мъж, Нория жена — каза, като че ли сега наистина се усещаше жена, и се наведе да го целуне. Бе изненадан да почувства желанието да се появява толкова скоро, но забрави за изненадата си, щом започна да показва на младата жена различни начини да му достави радост и да й дава нови удоволствия.

* * *

Когато Джондалар стана, гигантската есетра вече бе извадена на брега. Преди това Тонолан бе пъхнал глава в палатката, за да му покаже два харпуна, ала Джондалар го бе отпратил с едно махване, бе прегърнал Нория и пак бе заспал. Когато се събуди повторно, Нория си беше отишла. Той навлече панталоните и тръгна към реката. Погледна как Тонолан се смее заедно с Джерен и още неколцина новоспечелени приятели и почти съжали, че не бе отишъл на лов с тях.

— Хей, я вижте кой е решил да стане — рече Тонолан, щом го видя. — Дайте на сините очи да се излежават, докато всички други се борят да извъдят тази стара Хадума от водата.

Джерен долови фразата.

— Хадума! Хадума! — развика се, като се смееше и сочеше рибата. Той затанцува около нея, сетне спря пред примитивната й акулоподобна глава. Мустаците, които се подаваха от долната й челюст, свидетелстваха, че тя събира храна по дъното и е съвсем безобидна, но самата й големина бе достатъчно предизвикателство. Беше дълга повече от петнадесет стъпки.

С дяволита усмивка младият ловец задвижи таза си напред-назад в еротична имитация пред носа на огромната стара риба, викайки: „Хадума! Хадума!“, сякаш молеше да бъде докоснат. Останалите избухнаха в неприличен смях и дори Джондалар се усмихна. Другите затанцуваха около рибата, започнаха да клатят тазове и да викат: „Хадума!“ като в увлечението си се избутваха един друг, борейки се за мястото пред главата. Един човек бе блъснат в реката. Той излезе обратно, докопа най-близкия и го бутна вътре. Скоро всички начело с Тонолан се бутаха един друг във водата.

Той се измъкна подгизнал на брега, издебна брат си и го хвана.

— Не си мисли, че ще се измъкнеш сух! — каза, защото Джондалар се съпротивляваше. — Ела, Джерен, дай да топнем сините очи!

Джерен чу името си, видя борбата и пристигна тичешком. Другите го последваха. Като го дърпаха и бутаха, те довлякоха Джондалар до брега на реката и накрая всички се озоваха със смях във водата. Като излязоха, от тях течеше вода, но продължиха да се усмихват, докато някой не забеляза, че старата жена стои до рибата.

— Хадума, а? — рече свирепо тя, като ги пронизваше с остър поглед. Те се спогледаха изпод вежди и придобиха овчедушно изражение. Тогава тя доволно се изкикоти, застана пред главата на рибата и поклати старите си хълбоци напред-назад. Те се разсмяха и се втурнаха към нея, като всички паднаха на ръце и колене и я заумоляваха да ги яхне.

Джондалар се усмихна на играта, която очевидно и по-рано бяха играли с нея. Нейното племе не само почиташе древната си прародителка, но и я обичаше, а тя явно се забавляваше с тяхната веселба. Хадума се огледа и като видя Джондалар, го посочи. Мъжете му замахаха с ръце и той забеляза колко грижовно й помогнаха да се качи на гърба му. Той внимателно се изправи. Беше лека като перце, но той се изненада от здравия й хват. У крехката стара женица все още имаше доста сила.

Той тръгна ходом, но другите побягнаха напред и тя потупа рамото му, за да накара да побегне. Търчаха надолу-нагоре по брега, докато всички се запъхтяха и Джондалар клекна, за да може тя да слезе. Тя се изправи самичка, намери тоягата си и с голямо достолепие се отправи към палатките.

— Виж тая стара жена — каза с възхита Джондалар на Тонолан. — Шестнадесет деца, пет поколения и все още е здрава. Не се съмнявам, че ще доживее да види и шестото си поколение.

— Тя живее шест поколения, после тя умира.

Джондалар се обърна към говорещия. Не бе забелязал приближаването на Тамен.

— Какво имаш предвид, като казваш, че ще умре?

— Хадума казва, Нория прави синьо око син, Зеландонии дух, после Хадума умира. Тя казва, дълго време тук, време отива. Вижда бебе, после умира. Име бебе, Джондал, шест поколение Хадумаи. Хадума щастлив, Зеландонии мъж. Казва добър мъж. Радва жена Първи обряд не лесно, Зеландонии мъж, добър мъж.

Джондалар усети, че го заливат объркани емоции.

— Ако тя желае да си отиде, ще го направи, но това ме натъжава — каза той.

— Да, всички Хадумаи много тъжен — рече Тамен.

— Мога ли да видя пак Нория толкова скоро след Първия обряд? Само за малко? Не зная вашите обичаи.

— Обичай — не. Хадума казва да. Ти скоро тръгва?

— Ако Джерен смята, че есетрата изплаща нашия дълг, загдето прогонихме конете, мисля, че ще тръгнем скоро. Откъде разбра?

— Хадума казва.

* * *

Вечерта лагерът щеше да празнува улавянето на есетрата и в ранния следобед мнозина се включиха в нарязването й на ивици, за да се суши. Отдалеч Джондалар мярна веднъж Нория. Няколко жени я придружиха някъде нагоре по течението. Бе вече тъмно, когато я заведоха да го види. Тръгнаха заедно към реката, дискретно последвани от две жени. Достатъчно голямо нарушение на обичая бе, че го вижда веднага след Първия обряд, да останат насаме би било прекалено много.

Спряха до едно дърво, без да обелят дума. Тя склони глава. Той отмахна настрани кичур коса и повдигна брадичката й, за да го погледне. В очите й имаше сълзи. Джондалар пое блестящата капка от ъгъла на окото й на ставата на пръста си и я поднесе към устните си.

— О… Джондалар — изплака тя и протегна ръце.

Той я прегърна и я целуна нежно, а после и по-страстно.

— Нория — рече. — Нория жена, красива жена.

— Джондалар прави Нория жена — каза тя. — Прави… Нория… Прави… — тя сподави едно изхлипване, съжалявайки, че не знае как да изрази това, което искаше да му каже.

— Знам, Нория. Знам — прегърна я той. После отстъпи назад, хвана я за раменете, усмихна й се и я потупа по стомаха. Тя се усмихна през сълзи.

— Нория прави Зеландонйее… — докосна клепачите му. — Нория прави Джондал… Хадума…

— Да — кимна той. — Тамен ми каза. Джондал, шесто поколение Хадумаи.

Той бръкна в торбичката си.

— Има нещо, което искам да ти дам, Нория.

Извади отвътре каменната донни и я сложи в ръката й. Искаше му се да може да й обясни колко важна е тя за него, да й каже, че майка му му я е дала, да разправи колко е стара, как е минавала от ръка в ръка в продължение на поколения. Сетне се усмихна.

— Тази донии е моята Хадума — рече. — Хадума на Джондалар. Сега е Хадума на Нория.

— Джондалар Хадума? — удиви се тя, гледайки изгравираната женска форма. — Джондалар Хадума, Нория?

Той кимна и тя се разплака, стисна я с две ръце и я поднесе към устните си.

— Джондалар Хадума — повтори и раменете й се разтърсиха от ридания. Изведнъж тя го прегърна и целуна, а после хукна към палатките, като плачеше тъй, че почти не виждаше пътя си.

* * *

Целият лагер излезе, за да ги изпрати. Хадума стоеше до Нория и Джондалар спря пред тях. Хадума се усмихваше и одобрително кимаше, но по бузите на Нория течаха сълзи. Той подхвана една и я поднесе към устните си и тя се усмихна, макар това да не спря сълзите й. Обърна се да тръгва и видя, че къдрокосият младеж, който Джерен бе изпратил като бегач, гледа Нория със замъглени от любов очи.

Сега тя беше жена и бе благословена от Хадума, уверена, че ще донесе дете с късмет на някое мъжко сърце. Всички говореха, че е изпитала удоволствие при Първия обряд, а всеки знаеше, че такива жени стават най-добрите другарки. Нория беше известна като добра партия и беше крайно желана.

* * *

— Мислиш ли наистина, че Нория е бременна с дете от твоя дух? — попита Тонолан, след като напуснаха лагера.

— Никога няма да узная, но тази Хадума е мъдра старица. Тя знае повече, отколкото човек може да предположи. Мисля, че притежава „голям магия“. Ако някой може да спомогне това да стане, е точно тя.

Известно време вървяха край реката, без да говорят, а сетне Тонолан рече:

— Големи братко, има нещо, което искам да те попитам.

— Питай.

— Каква магия имаш? Имам предвид, че всеки мъж приказва, че иска да го изберат за Първия обряд, но повечето се плашат от това. Зная двамина, които отказаха, и, честно казано, винаги се чувствам неловко, макар че никога няма да откажа. А теб непрекъснато те избират. И никога не съм видял да не успееш. Всички се влюбват в тебе. Как го правиш? Гледал съм те, като се разгониш по празниците, нищо особено не виждам.

— Не зная, Тонолан — отговори той, леко раздразнен. — Просто се опитвам да бъда внимателен.

— Че кой мъж не се опитва? Има нещо друго. Какво рече Тамен? „Радва жена Първи обряд не лесно.“ Как можеш да доставиш удоволствие на една жена тогава? Аз направо съм щастлив, ако не я заболи твърде много. И не че си дребен или че нещо го прави по-лесно. Хайде, дай съвет на малкия си брат. Няма да имам нищо против няколко млади красавици да ме следват по петите.

Той забави ход и погледна Тонолан.

— Сигурно няма да имаш нищо против. Мисля, че това е една от причините, поради която се врекох на Марона — да си имам оправдание — Джондалар сбърчи чело. — За жената Първият обряд е специален. За мен също. Но много млади жени все още са като момичета. Не знаят разликата между това да тичат подир момчетата и да поканят мъж. Как да кажеш тактично на една млада жена, с която току-що си прекарал много специална нощ, че би предпочел да се отпуснеш с някоя по-опитна жена, когато те е пипнала натясно? Велика Дони, Тонолан! Не искам да ги наскърбявам, но не се влюбвам във всяка жена, с която съм прекарал една нощ.

— Ти изобщо не се влюбваш, Джондалар.

Джондалар закрачи по-бързо.

— Какво искаш да кажеш. Любил съм много жени.

— Да, любил си ги. Но това не е същото.

— Откъде знаеш? Ти някога влюбвал ли си се?

— Няколко пъти. Може да не е било за дълго, но зная разликата. Слушай, Братко, не искам да си пъхам носа, но се тревожа за теб, особено когато изпаднеш в своите настроения. И няма защо да бягаш. Ако искаш, млъквам.

Джондалар забави ход.

— Ами може би си прав. Може би никога не съм се влюбвал. Може би не мога да се влюбя.

— Какво липсва? Какво нямат жените, които познаваш?

— Ако знаех, да не мислиш… — започна той сърдито. После спря. — Не зная, Тонолан. Предполагам, че я искам цялата. Искам жената такава, каквато е при Първия обряд. Мисля, че тогава се влюбвам във всяка, поне за тази нощ. Но искам жена, а не момиче. Искам да гори от нетърпение и страст, но честно, без да се преструва, и не желая да се налага да бъда толкова внимателен с нея. Искам да има дух и да знае какво иска. Искам я млада и стара, наивна и мъдра, всичко едновременно.

— Твърде много искаш, Братко.

— Е, ти попита.

Двамата вървяха мълчаливо известно време.

— Колко възрастна каза, че е Зеландони? — попита Тонолан. — Може би малко по-млада от Майката, а?

Джондалар настръхна.

— Защо?

— Казват, че е била наистина красива, когато е била по-млада, дори само преди няколко години. Някои от по-старите мъже казват, че никоя не може да се сравнява с нея, дори и в най-малка степен. Аз не мога да кажа, но те разправят, че тя е твърде млада, за да бъде Първата от Тези, които служат на Майката. Кажи ми нещо, Големи братко. Вярно ли е това, което говорят за теб и за Зеландони?

Джондалар спря и бавно се извърна към брат си.

— Кажи ми какво говорят за мен и за Зеландони — процеди той през зъби.

— Извинявай. Много си позволих. Забрави, че съм те питал.