Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

17

Джондалар излезе изпод надвисналия пясъчник и погледна към покритата със сняг тераса, завършваща с рязко спускане. Високите странични стени рамкираха заоблените бели очертания на ерозиралите хълмове от другата страна на реката. Дарво го очакваше и му махна с ръка. Бе застанал близо до един пън до стената, малко по-нататък от поляната, където Джондалар бе избрал място да обработва кремъка. Беше на открито заради по-доброто осветление и настрани, така че да се намали вероятността някой случайно да стъпи върху острите отломки. Той тръгна към момчето.

— Джондалар, почакай малко.

— Тонолан — усмихна се той и изчака брат му да го настигне. Двамата тръгнаха редом по утъпкания сняг. — Обещах на Дарво тази сутрин да му покажа някои специални техники. Как е Шамио?

— Добре, оправя се от настинката. Доста ни обезпокои — така кашляше, че Джетамио не можеше да заспи. Мислим да разширим малко жилището преди следващата зима.

Джондалар погледна одобрително Тонолан и се зачуди дали отговорностите на обвързания човек към увеличеното семейство тежат много на безгрижния му по-млад брат. Тонолан обаче изглеждаше спокоен и уравновесен. Внезапно той самодоволно се ухили.

— Големи братко, имам да ти кажа нещо. Забелязал ли си, че напоследък Джетамио е позагладила косъма? Мислех, че просто е придобила по-здрав и спокоен вид. Сбъркал съм. Тя пак е благословена.

— Това е чудесно! Знам колко много искаше да има бебе.

— Знаела е отдавна, но не е искала да ми каже. Бояла се, че ще се тревожа. Шамуд каза да не се надяваме много, но ако всичко продължава добре, тя ще роди през пролетта. Тя казва, че е сигурна, че детето е от моя дух.

— Трябва да е нрава. Само като си помисля, че моят необвързан малък брат е мъж на собственото си огнище, а стопанката му очаква бебе.

Тонолан се ухили по-широко. Щастието му бе тъй очевидно, че Джондалар също се усмихна. Изглежда толкова доволен от себе си като че ли той самият има бебе, помисли Джондалар.

— Тук, вляво — каза тихо Доландо и посочи една скала, която се издаваше от назъбения склон на изпълнилия небето пред тях връх.

Джондалар погледна, но бе твърде поразен, за да фокусира погледа си на нещо друго, освен на цялата гледка. Бяха на равнището, където дърветата свършваха. Отзад бе току-що изкачената гора. Долу в ниското тя започваше с дъб, а след това вземаше връх букакът. По-нависоко идваха познатите му иглолистни — планински бор, ела и смърч. Бе виждал отдалеко втвърдената земна кора, повдигната от далеч по-високи върхове, но щом оставиха гората зад себе си, дъхът му секна от неочакваната величественост. Колкото и пъти да съзираше тази гледка, тя винаги го поразяваше по един и същ начин.

Зашеметяваше го близостта на издигащата се височина, чувството, че ако протегне ръка, сякаш ще я докосне. Тя безмълвно говореше за надигането на елементите, за бременната земя, напънала се да роди оголената скала. Без булото на гората първичната кост на Великата майка лежеше оголена сред наклонения пейзаж. Зад нея небето бе неземно синьо — плоско и дълбоко — един безкраен екран от заслепяващи отражения на слънчевата светлина, пречупена в кристалите глетчеров лед, които бяха полепнали по зъберите и пукнатините на брулените от вятъра планински ливади.

— Видях го! — викна Тонолан. — Малко по-вдясно, Джондалар. Виждаш ли? Върху онази скала.

Високият мъж премести поглед и видя малка грациозна дива антилопа, застанала над бездната. Дебелата и черна зимна козина все още стоеше на фъндъци по хълбоците, но сивобежовата и лятна премяна се сливаше със скалата. От челото на приличната на коза антилопа право нагоре, като се закривяваха само на върха, стърчаха две рогчета.

— Сега го виждам — каза Джондалар.

— Може да не е „го“. Женските също имат рога — поправи го Доландо.

— Наистина приличат на ибекси, нали, Тонолан? По-малки са, рогата им също. Но от разстояние…

— Как Зеландонии ловят ибекси, Джондалар? — понита една млада жена, а в очите и проблеснаха любопитство, вълнение и обич.

Тя бе само няколко години по-голяма от Дарво, но се бе увлякла като възрастна жена по високия рус мъж. Беше родена Шамудои, но бе отрасла на реката, защото майка и бе повторила с един Рамудои, макар да се бе върнала обратно, когато връзката им бе завършила с гръм и трясък. Не бе привикнала към планинските зъбери като повечето малолетни Шамудои, нито пък бе показала някаква склонност към лова на антилопи, докато напоследък не бе открила, че Джондалар много одобрява ловуващите жени. За своя собствена изненада бе намерила, че ловът е вълнуващо изживяване.

— Не зная много за това, Ракарио — отвърна Джондалар и приятелски се усмихна. И по-рано бе забелязвал подобни признаци в младите жени и въпреки че нямаше как да не отговори на вниманието и, не желаеше да я окуражава. — В планините на юг от нас има ибекси, а още повече в източните масиви, но ние не ловуваме в планините. Те са много далеч. Понякога на Лятното събиране се случва някоя група да организира ловна експедиция. Само че аз отивах просто за удоволствие и просто следвах напътствията на опитните ловци. Все още се уча, Ракарио. Доландо е експертът по планинските животни.

Антилопата рипна от зъбера, на който стоеше, на един чукар и започна спокойно да наблюдава местността от новата си гледна точка.

— Как ще уловиш животно, което може да скача така? — прошепна Ракарио, шашардисана от лекотата и стабилността на грациозното създание. — Как могат да се закрепят на толкова малко място?

— Като хванем някоя, Ракарио, погледни и копитата — рече Доландо. — Твърд е само външният ръб. Вътрешната част е мека като дланта на ръката ти, затова те не се подхлъзват и не загубват опора. Меката част захваща, външният ръб задържа. При лова е най-важно да знаеш, че те винаги гледат надолу. Винаги внимават къде отиват и знаят какво има под тях. Очите им са разположени назад и встрани на главата, така че могат да виждат добре встрани, макар и да не виждат зад себе си. Тук е скрит твоят шанс. Ако ги заобиколиш, можеш да ги стигнеш откъм гърба. Ако внимаваш и не губиш търпение, можеш да ги доближиш достатъчно, за да ги пипнеш.

— Ами ако се преместят, преди да ги стигнеш?

— Виж там. Забеляза ли онуй зелено пасбище. След сухия зимен треволяк пролетната трева е истинско изкушение. Това горе е вардянинът. Всички останали — женски, мъжки, малки са се покрили там долу между скалите и храстите.

Щом пашата е добра, много-много не се местят, стига да се чувстват в безопасност.

— Защо стоим тук и само приказваме? Хайде да вървим — каза Дарво.

Той се дразнеше, че Ракарио непрекъснато се увърта около Джондалар, и не можеше да изтрае ловът да започне. Бе придружавал ловците и по-рано — Джондалар винаги го взимаше със себе си, откакто започна да ловува с Шамудои — макар и само за да търси следи, да гледа и да се учи. Този път му бяха разрешили да се опита да убие някоя антилопа. Ако успееше, това щеше да е първата му плячка и той щеше да стане обект на специално внимание. Не му бяха наложили никакви ограничения. Нямаше защо точно този път да убие животното, можеше да опита и някой друг път. Ловът на такива пъргави животни в средата, към която те се бяха пригодили отлично, бе най-малкото труден. Правото да си опита късмета щеше да получи този, който се промъкнеше достатъчно близо, а това означаваше ловко прокрадване и внимание. Ако антилопите се подплашеха и побегнеха, никой не би могъл да ги преследва от чукар на чукар и от урва на урва.

Доналдо тръгна край едно скално образувание с косо подредени пластове. По-меките слоеве на утаечните отлагания бяха ерозирали и на оголената скала бяха останали удобни, подходящи за стъпване вдлъбнатини. Стръмното изкачване, за да се озоват зад стадото антилопи щеше да бъде трудно, но не и опасно. Нямаше да стане нужда от истинско планинско катерене.

Ловците тръгнаха след водача. Джондалар изчака, за да остане последен. Когато чу Серенио да го вика, почти всички вече се катереха по скалата. Той се обърна изненадано. Серенио не бе жена, която се интересува от лов и рядко се отдалечаваше много от жилищата. Не можеше да си представи какво прави толкова далеч, но когато тя стигна до него и той видя лицето и, по гърба му плъзнаха мравучки. Беше бързала много и и трябваше известно време, за да си поеме дъх и да може да говори.

— Радвам се, че те настигнах. Тонолан трябва… Джетамио… ражда… — успя да издума тя след малко.

Той сви ръцете си на фуния пред устата и викна:

— Тонолан! Тонолан!

Една от движещите се напред фигури се обърна и Джондалар и махна да слезе.

Докато чакаха, мълчанието стана заплашително. Искаше му се да запита дали Джетамио е добре, но нещо го възпираше.

— Кога започна раждането? — попита най-накрая.

— Получила е родилни болки още през нощта, но нищо не е казала на Тонолан. Той очаквал лова и тя се бояла, че ако му каже, няма да иде. Каза, че не била сигурна дали раждането е започнало, но си мисля, че вероятно е искала да го изненада с едно бебе, като се върне — рече Серенио. — Не е искала той да се тревожи или да я чака нервно, докато тя ражда.

От Джетамио друго не може да се очаква, помиели той. Искала е да му спести тревогите. Тонолан я обича безумно. Изведнъж на Джондалар му хрумна една зловеща мисъл. Ако Джетамио е искала да изненада Тонолан, защо Серенио е хукнала но планината, за да го върне?

— Има някакъв проблем, нали?

Серенио погледна в земята, притвори очи и дълбоко си пое въздух, преди да отговори.

— Раждането е седалищно, тя е много тясна и бебето не може да мине. Шамуд миели, че причината е в паралича, който е имала, и ми каза да доведа Тонолан. Теб също, заради него.

— О, не! Добричка Дони, не!

* * *

— Не! Не! Не! Не може така! Защо? Защо Майката ще я благослови с дете, а после ще ги вземе и двамата?

Тонолан гневно крачеше между стените на жилището, което бе обитавал с Джетамио и блъскаше с юмрук в отворената си длан. Джондалар стоеше безпомощно настрани, без да може да му помогне с нещо друго, освен със самото си присъствие. Другите не можеха да предложат и това. Полуделият от мъка Тонолан бе натирил всички да се махат.

— Защо нея, Джондалар? Защо Майката взе точно нея? Тя имаше толкова малко, беше изстрадала толкова много. Толкоз много ли искаше? Едно дете? Някой от собствената и плът и кръв?

— Не зная, Тонолан. Дори и Зеландони не би могъл да ти отговори.

— Защо по тоя начин? Защо с такива болки? — Тонолан спря пред брат си и се обърна към него. — Тя едва ме позна, като се върнах. Болеше я, Джондалар. Видях го в очите и. Защо трябваше да умре?

— Никой не знае защо Майката дава живота и после си го взима.

— Майката! Майката! Нея не я интересува. Джетамио я почиташе, аз я почитах. Какво значение е имало? Пак взе Джетамио. Мразя Майката! — и той закрачи отново.

— Джондалар — викна Рошарио от прага, защото се колебаеше дали да влезе.

Джондалар излезе навън.

— Какво има?

— Шамуд направи разрез, за да извади, бебето, след като тя — Рошарио примигна, за да прогони една сълза. — Мислеше, че може да успее да го спаси — понякога се получава. Беше твърде късно, но то беше момче. Не зная дали ще искаш да му кажеш.

— Благодаря ти, Рошарио.

Виждаше, че е страдала. Джетамио и беше като дъщеря. Рошарио я бе отгледала, бе се грижила за нея по време на парализиращата болест и бе седяла с нея от началото до агонизиращия край на тъй злочестото раждане. Изведнъж Тонолан се промъкна покрай тях, натъкми стария си самар и се насочи към пътечката около стената.

— Не мисля, че сега му е времето. Ще му кажа по-късно — рече Джондалар и се затича след брат си.

— Къде отиваш? — попита, като го настигна.

— Тръгвам си. Не трябваше изобщо да оставам. Не съм стигнал края на моето Пътешествие.

— Не можеш да си тръгнеш точно сега — каза Джондалар и сложи ръка на рамото му да го спре. Тонолан яростно я отблъсна.

— Защо да не мога? Какво може да ме задържи тук? — проплака Тонолан.

Джондалар пак го възпря, завъртя го към себе си и видя насреща си едно тъй издълбано от мъката лице, че едва го позна. Болката бе толкова силна, че опари собствената му душа. Понякога бе завиждал на Тонолановата радост и на любовта му към Джетамио и се бе чудил какво у него самия не е наред, та му пречи да се влюби така. Дали си струваше? Струваше ли си любовта такова страдание? Тази горчива безутешност?

— Можеш ли да оставиш Джетамио и нейния син да бъдат погребани без теб?

— Нейния син? Откъде знаеш, че е бил син?

— Шамуд го е извадил. Мислел е, че може да спаси поне детето, но е било твърде късно.

— Не искам да виждам сина, който я е убил.

— Тонолан. Тонолан. Тя се молеше да бъде благословена. Искаше да забременее и беше толкова щастлива от това. Би ли желал да и отнемеш това щастие? Нима би предпочел тя да живее дълго в мъка? Без дете и без надежда, че някога ще има? Тя имаше и любов, и щастие първо, като се свърза с теб, после, когато Майката я благослови. Беше за малко, но тя ми каза, че е по-щастлива, отколкото си е мислела, че е възможно. Каза, че нищо не я радва повече от теб и съзнанието, че носи дете. Твоето дете, така казваше тя, Тонолан. Детето на твоя дух. Може би Майката е знаела, че е трябвало да избере или едното, или другото и е избрала да и даде радостта.

— Джондалар, тя даже не ме позна — гласът на Тонолан секна.

— Шамуд и е дал нещо накрая, Тонолан. Не е имало надежда, че ще успее да роди, но поне не е страдала толкова много. Знаела е, че си при нея.

— Майката ми взе всичко, когато взе Джетамио. Бях изпълнен от любов, Джондалар, а сега съм празен. Нищо не ми е останало. Как е възможно да е умряла? — Тонолан залитна. Джондалар протегна ръце, хвана го, когато той се срути, и го притисна към рамото си, за да му изплаче отчаянието си.

* * *

— Защо да не се върнем у дома, Тонолан? Ако тръгнем сега, до зимата ще успеем да стигнем до ледника и следващата пролет ще се приберем. Защо искаш да вървим на изток? — в гласа на Джондалар имаше скрито желание.

— Ти си върви вкъщи, Джондалар. Отдавна трябваше да си идеш. Винаги съм смятал, че ти си и винаги ще си останеш Зеландонии. Аз отивам на изток.

— Ти каза, че се каниш да направиш Пътешествие до края на Великата река майка. Като стигнеш Бераново море, какво ще правиш?

— Кой знае? Може би ще обиколя морето. Може би ще тръгна на север и ще ловя мамути с хората на Толи. Мамутои казват, че далеч на изток има друга планинска верига. За мен „вкъщи“ не означава нищо, Джондалар. Предпочитам да потърся нещо ново. Време е да поемем различни пътища, Братко. Ти тръгни на запад, аз ще тръгна на изток.

— Ако не искаш да се върнеш, защо не останеш тук?

— Да, защо просто не останеш тук, Тонолан? — каза присъединилият се към тях Доландо. — И ти също, Джондалар. Шамудои или Рамудои, няма значение. Вие сте от Пещерата. Имате семейство и приятели тук. Ще съжаляваме, ако някой от вас напусне.

— Доландо, знаеш, че бях готов да остана тук до края на живота си. Сега не мога. Всичко е твърде изпълнено с нея. Продължавам да очаквам, че ще я видя. Всеки ден, докато съм тук, ще трябва да си напомням отново и отново, че никога вече няма да я видя. Съжалявам. Много хора ще ми липсват, но трябва да тръгна.

Доландо кимна. Той не ги насилваше да останат, но искаше да знаят, че са свои.

— Кога ще тръгнете?

— Скоро. Най-много след няколко дни — отвърна Тонолан. — Искам да направя търговия, Доландо. Ще оставя тук всичко освен нещата за пътуване и дрехите. Бих желал обаче една малка лодка.

— Мисля, че може да се уреди. Значи отиваш по течението. На изток? Не се връщаш в Зеландонии?

— Аз отивам на изток — каза Тонолан.

— А ти, Джондалар?

— Не зная. Серенио и Дарво…

Доландо кимна. Джондалар можеше и да не е направил връзката си официална, но знаеше, че от това решението няма да бъде по-лесно. Високият Зеландонии имаше причини да тръгне на запад, да остане или да тръгне на изток и никой не можеше да каже какво ще реши.

— Рошарио готви цял ден. Мисля, че гледа да си намери работа, за да няма време да мисли — рече Доландо. — Ще и бъде приятно да ни почетете. Джондалар, тя ще се зарадва и на Серенио и Дарво. Ще бъде още по-радостна, ако и ти хапнеш нещо, Тонолан. Тя се тревожи за теб.

На Доландо сигурно също му е тежко, осъзна Джондалар. Аз така се разтревожих за Тонолан, че не помислих за мъката на Пещерата. Туй беше домът на Джетамио. Доландо трябва да се е грижил за нея като за всяко друго дете от огнището си. За мнозина тя беше твърде близка. Толи и Маркено са от нейното семейство, а Серенио плаче. Дарво е разстроен, не иска да говори с мен.

— Ще попитам Серенио — каза Джондалар. — Сигурен съм, че Дарво би желал да дойде. Може би трябва да го вземете предвид. Бих желал да поговоря със Серенио.

— Изпрати го — каза Доландо и си отбеляза наум да задържи момчето през нощта, за да даде на майка му и на Джондалар време да вземат решение.

Тримата мъже се върнаха заедно към пясъчниковия навес и известно време постояха край огъня в централното огнище. Не говориха много, а се наслаждаваха на компанията си — сладко-горчива, защото знаеха, че случилото се скоро ще направи невъзможно те пак да стоят заедно.

Сенките от стените на терасата донесоха вечерния студ, въпреки че отпред се виждаше как слънчевата светлина се лее над речната клисура. Стоейки заедно до огъня, те почти можеха да усетят, че нищо не се е променило, почти можеха да забравят разрушителната трагедия. Стояха дълго в здрачината, опитвайки се да задържат мига, и бяха потънали в собствените си мисли, за които, ако ги споделяха, щяха да разберат, че удивително си приличат. Всеки си мислеше за събитията, докарали двамата Зеландонии в Пещерата на Шарамудои, и всеки се чудеше дали някога ще види отново единия или другите двама.

— Няма ли да влезете? — попита Рошарио, която вече не издържаше да чака повече. Бе почувствана нуждата им от това последно мълчаливо общуване и не бе желала да ги обезпокои. Сетне Шамуд и Серенио излезнаха от едно жилище, Дарво се отдели от групичката хлапаци, към огъня надойдоха други хора и настроението бе невъзвратимо изгубено. Рошарио подкара всички към своето жилище, включително Джондалар и Серенио, но те скоро напуснаха.

Мълчаливи отидоха към ръба на терасата и тръгнаха край стената към едно паднало дърво. От него много добре се виждаше осветената от залеза горна част на реката. Природата сякаш се бе сговорила да ги държи в мълчание с приказната красота на залязващото слънце. Панорамата бе изцяло в метални тонове. Спускащото се небесно светило озари оловносивите облаци в сребристо, а после обагри реката в блестящо злато. Яркочервеното превърна златистия цвят в блестяща мед, която потъмня до бронз и отново избледня до сребристо.

Щом среброто се превърна в олово, а после загуби блясъка си към по-тъмни тонове, Джондалар взе решение. Обърна се с лице към Серенио. Тя наистина е красива, помисли. Не беше трудно да се живее с нея, беше направила живота му удобен. Отвори уста да проговори.

— Хайде да се върнем, Джондалар — изпревари го тя.

— Серенио, аз… ние живяхме… — започна той. Тя сложи пръст на устните му, за да замълчи.

— Не говори сега. Хайде да се върнем.

Този път той долови нуждата в гласа и и забеляза желанието в очите и. Посегна за ръката и, хвана я, отвори я и целуна дланта и. Топлата му търсеща уста намери китката, а сетне изкачи ръката до вътрешната страна на лакета, като отметна ръкава.

Тя въздъхна, затвори очи и подканящо наведе глава назад. Той прихвана, тила и за да и подпре главата и целуна пулсиращото място на гърлото, откри ухото и затърси устата и. Тя гладно го очакваше. Целуна я бавно, с обич, вкусвайки мекотата под езика и, докосна грапавото и небце и придърпа нейния език в устата си. Когато се разделиха, тя дишаше тежко. Ръката и намери неговия топъл и пулсиращ отговор.

— Хайде да се върнем — повтори тя с хрипкав глас.

— Защо да се връщаме? Защо не тук? — каза той.

— Ако останем тук, ще свършим прекалено бързо. Искам топлината на огъня и кожите, за да няма нужда да бързаме.

Напоследък бяха започнали да правят любов не банално, но малко нехайно. Знаеха какво задоволява другия и бяха склонни да се повтарят, като само нарядко изследваха и експериментираха. Той знаеше, че тази нощ тя ще иска нещо повече от рутината и жадуваше да и го достави. Хвана в длани главата и, целуна очите и върха на носа, меката буза и дъхна в ухото и. Захапа меката част на ухото и пак потърси гърлото и. Когато отново намери устата и, я притисна силно и я задържа към себе си.

— Мисля, че ще трябва да се върнем, Серенио — прошепна и той на ухото.

— Нали това казвах.

Един до друг, с неговата ръка през рамото и и нейната около талията му двамата тръгнаха назад покрай издадената скала. За пръв път той не отстъпи да и даде да мине напред, за да вървят един след друг. Даже не забеляза опасната урва.

На терасата беше тъмно — плътно черното едновременно на нощта и на сянката. Високите странични стени спираха лунната светлина, между облаците над тях се виждаха само разпръснати звезди. Стигнаха навеса по-късно, отколкото си мислеха. Край огъня в централното огнище нямаше жива душа, макар пламъците още да лижеха горящите стволове. Като минаваха покрай входа, видяха Рошарио, Доландо и още няколко души в тяхното жилище. Дарво хвърляше гравирани парченца кост с Тонолан. Джондалар се усмихна. През дългите зимни нощи двамата с брат му често бяха играли тази игра. За да се стигне до развръзка, можеше да потрябва половин нощ и тя задържаше вниманието, което пък спомагаше за забравата.

Жилището, което Джондалар и Серенио деляха, бе тъмно, когато влезнаха. Той подреди дърва в ограденото с камъни огнище и взе една горяща цепеница от централното огнище, за да запали огъня. Кръстоса две дъски пред входа и дръпна кожената завеса, създавайки топъл частен свят.

Джондалар изхлузи връхните си дрехи и докато Серенио носеше чашите за пиене, взе мяха с ферментиралия боровинков сок, после наля и на двамата. Нетърпеливостта на страстта му бе отминала, а разходката на връщане му бе дала време да размисли. Тя е най-чаровната и страстна жена, която познавам, помисли той, наливайки топлата течност. Отдавна трябваше да направя връзката ни официална. А и може би тя ще иска да се върне с мен и Дарво. Във всеки случай независимо дали иде останем тук или ще се върнем, я искам за стопанка.

В решението му имаше облекчение и то намали с един броя на нерешените проблеми, с които трябваше да се справи, така че му стана приятно. Беше решение на място, правилно решение. Защо ли бе отлагал толкова дълго?

— Серенио, аз реших. Не зная дали съм ти казвал колко много значиш за мен.

— Не сега — рече тя и остави чашата си. Обви ръце около врата му, прилепи устните си в неговите и се притисна към него. Бавна, дълга, сластна целувка, която бързо му напомни за желанието му. Права е, помисли, можем да поговорим по-късно.

Щом интензивността на желанието му се възстанови, той я поведе към покрития с кожи спален одър. Забравеният огън слабо гореше, докато той изследваше и преоткриваше тялото и. Серенио никога не бе била пасивна, но сега тя се отвори пред него, както никога по-рано. Не можеше да му се насити, въпреки че бе задоволявана отново и отново. Вълна след вълна ги заливаха и когато той си мислеше, че е стигнал границата на възможностите си, тя изпробва неговите техники и бавно го окуражи отново. С последно екстатично усилие те стигнаха до радостното освобождение и легнаха изтощени и най-подир задоволени един до друг.

Поспаха малко голи както си бяха върху кожите. Щом огънят угасна, предутринният хлад ги събуди. Тя запали нов огън от последната останала жар, докато той навлече туниката си и се измъкна да напълни мяха с вода. Когато се върна, топлината в жилището бе добре дошла — беше се топнал набързо в студеното езерце. Чувстваше се ободрен, освежен и тъй цялостно задоволен, че бе готов за всичко. Серенио сложи камъните да се подгряват, сетне се измъкна навън да се облекчи и се върна мокра като него.

— Ти трепериш — каза Джондалар и я наметна с една кожа.

— Ти изглеждаше толкова доволен, че си се топнал, че си помислих да пробвам. Беше студено! — разсмя се тя.

— Чаят е почти готов. Ще ти донеса една чаша. Ти седни тук — каза той, побутна я към спалния одър и натрупа още кожи около нея, докато единствено лицето и остана открито. Да прекарам живота си с жена като Серенио съвсем няма да е лошо, помисли той. Чудя се дали ще мога да я убедя да се върне у дома с мен. Една печална мисъл се намеси. Само да можех да убедя Тонолан да се върне у дома с мен. Не мога да разбера, защо иска да върви на изток. Подаде на Серенио чаша горещ чай от ранилист, взе една за себе си и седна на ръба на одъра.

— Серенио, мислила ли си някога да направиш Пътешествие?

— Искаш да кажеш да пътувам до някое място, където никога не съм била, за да срещна нови хора, които говорят на език, дето няма да го разбирам? Не, Джондалар. Никога не ми се е искало да направя Пътешествие.

— Но ти разбираш Зеландонии много добре. Когато решихме да се учим един друг на езиците си с Толи и другите, бях изненадан колко бързо се учиш. Няма да е като да учиш нов език.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Джондалар?

Той се усмихна.

— Опитвам се да те убедя да пътуваш с мен до моя дом, след като се свържем. Зеландонии ще ти харесат.

— Какво искаш да кажеш с това „след като се свържем“? Защо си мислиш, че ще се свържем?

Той се сконфузи. Разбира се, че първо трябваше да я попита, а не да дрънка за Пътешествия. Жените обичат да ги питат, а не да ги приемат като нещо, което се подразбира.

Ухили и се притеснено.

— Аз реших, че е време да направим нашата връзка официална. Трябваше да го сторя много отдавна. Ти си красива, очарователна жена, Серенио. А Дарво е момче на място. Бих бил много горд да го имам като истинско дете на огнището ми. Само че се надявах, че можеш да помислиш да пътуваш с мен обратно до дома, до Зеландонии. Разбира се, ако не искаш.

Той се изчерви напълно объркан. И през ум не му бе минало, че тя може да не иска да се свърже с него. Беше мислил само за себе си, за собствените си чувства, а не че тя може да не го намира за достоен.

— Джондалар, ти не можеш да решиш да направиш нашата връзка официална. Аз няма да се свържа с теб. Отдавна съм го решила.

— Аз съжалявам, Серенио. Мислех, че ти също ме искаш. Не би трябвало да си въобразявам. Трябваше да ми кажеш да се махна. Можех да си намеря друго място — той стана и започна да събира някои от вещите си.

— Джондалар, какво правиш?

— Събирам си нещата, за да мога да си излезна.

— Защо искаш да си излезнеш?

— Не искам, но щом ти не ме желаеш тук…

— След тази нощ как можеш да кажеш, че не те желая? Какво общо има това със свързването с теб?

Той се върна, седна на ръба на спалния одър и погледна в загадъчните и очи.

— Защо няма да се свържеш с мен? Не съм ли достатъчно мъж за теб?

— Да не си достатъчно мъж — гласът и спря в гърлото. Тя затвори очи, примигна няколко пъти и дълбоко пое дъх. — Майко, Джондалар! Да не си достатъчно мъж! Ако ти не си, никой мъж на земята не е достатъчно мъж. Точно там е работата. Ти си прекалено много мъж, прекалено много всичко. Не бих могла да живея така.

— Не разбирам. Искам да се свържа с теб, а казваш, че съм прекалено добър за теб?

— Ти май наистина не разбираш. Джондалар, ти ми даде повече, повече от който и да било мъж. Ако се свържа с теб, ще имам толкова много, ще имам повече от всяка друга жена, която познавам. Те ще ми завиждат. Ще искат мъжете им да бъдат също тъй щедри и грижовни, също тъй добри като теб. Те вече знаят, че едно твое докосване може да накара една жена да се чувства по-жива, по-… Джондалар, ти си мечтата на всяка жена.

— Ако съм всичко, което казваш, защо не искаш да се свържеш с мен?

— Защото ти не ме обичаш.

— Серенио аз те обичам.

— Да, по своя собствен начин ти ме обичаш. Грижиш се за мен. Никога няма да направиш нещо, от което да ме заболи, и винаги ще си така прекрасен, така добър към мен. Само че аз винаги ще знам. Даже и да убедя себе си в обратното, пак ще знам. И ще се чудя какво у мен не е наред, какво ми липсва, та ти не можеш да ме обикнеш.

Джондалар погледна надолу.

— Серенио, хората се свързват, дори и да не се обичат толкова — той я погледна прямо. — Ако имат други неща, ако се грижат един за друг, могат да живеят добре заедно.

— Да, някои хора могат. Може би някой ден аз пак ще се свържа с някой човек и ако имаме други неща, може би няма да е нужно да се обичаме. Но не и с теб, Джондалар.

— Защо не с мен? — попита той и болката в очите му насмалко да я накара да премисли.

— Защото аз ще те обичам. Не мога да не те обичам. Ще те обичам и всеки ден ще умирам по мъничко, като зная, че ти не ме обичаш по същия начин. Никоя жена не може да се накара да не те обича, Джондалар. И всеки път, когато се любим като предната нощ, аз ще изсъхвам все повече отвътре. Да те искам толкова много, да те обичам толкова много и да знам, че колкото и да го желаеш, не можеш да ме обичаш в замяна. След някое време аз ще изсъхна, ще се превърна в празна черупка и ще намеря начини да вгорча живота ти като моя. Ти ще продължиш да бъдеш все тъй прекрасен, грижовен и щедър, защото ще знаеш защо съм станала такава. Но ти ще се намразиш заради това. А всички други ще се чудят как можеш да търпиш такава заядлива и злобна стара жена. Няма да ти причиня такова нещо, Джондалар. И няма да го причиня и на себе си.

Той стана и тръгна към входа, сетне се обърна и се върна.

— Серенио, защо не мога да се влюбя? Другите мъже се влюбват, какво ми има на мен? — погледна я с такова терзание, че тя изпита болка заради него, обикна го още повече и и се прииска да има някакъв начин да го накара да я обича.

— Не зная, Джондалар. Може би не си намерил подходяща жена. Може би Майката ти е отредила нещо специално. Тя не прави мнозина като теб. Ти наистина си повече, отколкото могат да понесат повечето жени. Ако цялата ти любов се съсредоточи върху някоя жена, тя ще я смаже, освен, ако Майката я е надарила колкото теб. Даже и да ме обичаше, не съм сигурна дали бих могла да живея с твоята любов. Ако ти обикнеш някоя жена толкова, колкото обичаш брат си, тя ще трябва да е много силна.

— Не мога да се влюбя, но ако успея, никоя жена няма да го понесе — засмя се той с горчивина и суха ирония. — Пази се от даровете на Майката.

Очите му, тъмновиолетови на червеникавия отблясък на огъня, се изпълниха с мрачно предчувствие.

— Какво искаш да кажеш с това, „ако обикнеш някоя жена толкова, колкото обичаш брат си“? Ако никоя жена не е достатъчно силна, за да „понесе“ моята любов, да не мислиш, че имам нужда от мъж?

Серенио се усмихна, сетне се изкикоти.

— Нямах предвид, че обичаш брат си като жена. Ти не си като Шамуд — с тялото на единия пол и наклонностите на другия. Досега щеше да си го разбрал, щеше да си потърсил влечението си и също като Шамуд щеше да си намерил любов там. Не — каза тя и усети, че се изчервява от мисълта за това, — ти твърде много обичаш женското тяло. Но ти обичаш брат си повече, отколкото си обичал която и да е жена. Затова те исках толкова много тази нощ. Ти ще си тръгнеш, когато той тръгне, и аз вече няма да те видя.

В мига, в който тя го каза, той разбра, че е права. Няма значение какво беше решил, щом настъпеше моментът, щеше да потегли с Тонолан.

— Откъде знаеше, Серенио? Аз не знаех. Като идвах насам, си мислех, че ще се свържа с теб и ако не мога да те взема със себе си, ще уседна като Шарамудои.

— Мисля, че всеки знае, че ще го последваш където и да отиде. Шамуд казва, че съдбата ти е такава.

Любопитството на Джондалар към Шамуд никога не бе задоволено. Той импулсивно попита:

— Кажи ми, Шамуд мъж ли е или жена? Тя го изгледа продължително.

— Наистина ли искаш да знаеш? Той размисли.

— Не, не мисля, че има значение. Шамуд не искаше да ми каже — може би тайната е важна за Шамуд.

В последвалото мълчание Джондалар се вглеждаше в Серенио, искайки да я запомня такава, каквато беше в този момент. Косата и бе все още влажна и в безпорядък, но тя се бе затоплила и бе отметнала повечето от кожите.

— Ами ти, Серенио? Ти какво ще правиш?

— Аз те обичам, Джондалар — това беше проста констатация. — Няма да ми е лесно да привърша с теб, но ти ми даде нещо. Аз се боях да обичам. Аз загубих толкова много любови, че отблъсквах всички любовни чувства настрани. Знаех, че ще те загубя, Джондалар, но все пак те обичах. Сега знам, че отново мога да обичам и че ако загубя човека, това не отнема любовта, която е съществувала. Ти ми даде това. И може би още нещо — мистерията на жената се появи в усмивката и. — Може би скоро в моя живот ще дойде някой, когото ще мога да обичам. Малко е рано, за да съм сигурна, мисля, че Майката ме е благословила. Мислех, че след последното дете, което загубих, това вече не е възможно. Много години Тя не ме беше благославяла. Може да бъде дете твоя дух. Ще знам, ако бебето има твоите очи.

Познатите бръчки набраздиха челото му.

— Серенио, тогава аз трябва да остана. Ти нямаш мъж при огнището, който да осигурява теб и детето — рече той.

— Не се тревожи, Джондалар. Никоя майка и нейното дете не са били лишени от грижи. Мудо е казала, че всички, които тя е благословила, трябва да бъдат подпомагани. Затова Тя е направила мъжете, да носят на майките даровете на Великата земя майка. Пещерата ще се погрижи, както се грижи за всички нейни деца. Ти трябва да следваш съдбата си и аз ще следвам моята. Няма да те забравя и ако имам дете от твоя дух, ще мисля за теб, също както помня мъжа, когото обичах, когато се роди Дарво.

Серенио се бе променила, но тя продължаваше да не поставя условия и не му стовари тежестта на задълженията. Той я обви с ръце. Тя погледна покоряващите му сини очи. Нейните не криеха нищо — нито любовта, която изпитваше, нито тъгата и, че ще го загуби, нито радостта и от съкровището, което се надяваше, че носи. През една цепнатина се виждаше слабата светлина, която оповестяваше новия ден. Той стана.

— Къде отиваш, Джондалар?

— Навън. Много чай изпих — той се усмихна и усмивката проникна и в очите му. — Само че топли леглото. Нощта още не е свършила — той се наведе и я целуна.

— Серенио — гласът му бе дрезгав от емоции, — за мен ти значиш повече от всяка жена, която съм познавал.

Това обаче не бе достатъчно. Той щеше да си тръгне, макар тя да знаеше, че ако го помоли, ще остане. Но тя не го помоли и в замяна той и даде всичко, което можеше. А то бе повече, отколкото повечето жени някога ще получат.