Джийн М. Оел
Долината на конете (17)

16

Пролетта узря в лято, а с нея и плодовете на земята. Щом се налееха, младата жена ги събираше — повече по навик, отколкото от нужда. Би могла да си спести усилията. Бе се запасила преизобилно, беше й останала храна от предишната година. Но Айла не се нуждаеше от свободно време. Нямаше с какво да го запълни.

Даже и с допълнителния зимен лов тя не можеше да си намери достатъчно работа, макар да обработваше кожите на почти всички убити животни, като понякога ги оставяше с козината, а понякога ги обезкосмяваше. Бе продължила да прави кошници, рогозки и гравирани купи и бе натрупала достатъчно инструменти, сечива и необходими за пещерата предмети да задоволи нуждите на цял Клан. Бе очаквала с нетърпение лятната работа по събирането на храна.

С нетърпение бе очаквала и лятното ловуване и бе открила, че разработеният начин на лов с Бебчо — с известно приспособяване, за да се пригоди към липсата на коня — все още бе ефективен. Цялата разлика идваше от нарастващото умение на лъва. Стига да поискаше, Айла можеше съвсем да престане да ловува. Тя не само имаше още останало сушено месо, но и когато Бебчо сам успееше да убие нещо, а това се случваше по-често от обратното, не се колебаеше да вземе дял от неговата плячка. Между жената и лъва имаше уникална връзка. Тя бе майка и затова бе водещата фигура, беше и ловен партньор и затова равна и той бе всичко, което тя имаше да обича.

Наблюдавайки дивите лъвове, Айла бе направила някои проницателни заключения за ловните им навици, които Бебчо потвърждаваше. През топлия сезон пещерните лъвове бяха нощни хищници, а през зимата се превръщаха в дневни.

Въпреки че през пролетта излиня, козината на Бебчо все пак бе плътна и жегата на летния ден за него бе твърде голяма, за да ловува. Бебчо не искаше да прави нищо друго, освен да спи, за предпочитане в хладната тъмна ниша в дъното на пещерата. През зимата, щом ветровете завиеха откъм северния ледник, нощните температури падаха толкова, че можеха да бъдат смъртоносни, независимо от новата тежка козина. Тогава пещерните лъвове се чувстваха щастливи сгушени в някоя закътана пещера. Те бяха месоядни и приспособими. Плътността и оцветяването на козината можеха да се пригодят към климата, а ловните им навици — към съответните условия, стига да имаше достатъчно дивеч.

Сутринта, след като Уини си тръгна, тя се събуди, намери Бебчо да спи край нея с тялото на едно петнисто еленче-годиначе и взе решение. Щеше да напусне, нямаше никакви колебания, но не това лято. Младият лъв щеше да има нужда от нея. Бе твърде млад, за да бъде оставен сам. Нито едно диво стадо не би го приело. Водачът на стадото щеше да го убие. Докато не станеше достатъчно голям, за да се съеши и да образува свое собствено стадо, щеше да се нуждае от сигурността на нейната пещера не по-малко от самата нея.

Иза й бе казала да потърси своите, да си намери стопанин и тя някой ден ще продължи издирванията си. Сега обаче се почувства облекчена, че все още не се налага да се откаже от свободата си заради компанията на хора с непознати навици. Макар да не искаше да си го признае, тя имаше и по-дълбоко скрита причина. Не искаше да тръгне, докато не се увери, че Уини няма да се върне. Конят отчаяно й липсваше. Уини беше с нея от самото начало и Айла я обичаше.

* * *

— Ставай, мързел такъв — каза Айла. — Хайде да се поразходим и да видим дали ще намерим нещо за хващане. Миналата нощ не си излизал — тя подбутна лъва, излезе от пещерата и му даде знак да я последва. Той вдигна глава и отвори уста в мощна прозявка, която изложи на показ острите му зъби, сетне стана и затъпа с нежелание след Айла. Бебчо не беше по-гладен от нея и би предпочел да подремне.

Предния ден бе събирала лечебни растения — работа, която й доставяше удоволствие и я изпълваше с приятни асоциации. През ранните й години с Клана събирането на лекарства с Иза й даваше възможност да се измъкне от вечно следящите я очи, които тъй бързо изразяваха неодобрението си от неподходящите й действия. То й даваше възможност да си поеме дъх и да следва естествените си склонности. По-късно бе събирала растенията заради радостта от изучаването на уменията, нужни на една знахарка, и знанието вече бе станало част от собствената й натура.

За нея лечебните свойства се асоциираха така тясно със съответните растения, че тя различаваше билките както по употребата, така и по външния вид. Стиските камшиче, които висяха надолу с цветовете в топлата тъмна пещера, бяха хем настойка от сушени цветове и листа за лекуване на натъртвания и увреждания на вътрешните органи, хем високи стройни многогодишни растения с назъбени листа и малки жълти цветчета, растящи на заострените бодли.

Проснатите на плетените стойки за сушене листа на подбела или бялото копито, които отговаряха на името си, носеха облекчение на астмата, когато се вдишаше пушекът на горящите сушени листа, лекарство за кашлица — заедно с други съставки в чая, и прекрасна подправка за храната. Когато видеше големите мъхести листа на зарасличето, които заедно с корените се сушаха отвън на слънце, на ум й идваше зарастването на кости и рани, а ярките невени бяха лек за открити рани, язви и напукване на кожата. Лайката помагаше на храносмилането и беше нежна промивка за рани, а листенцата на цветовете на дива роза, плаващи на слънце в една купа вода, представляваха ароматно кръвоспиращо за външна употреба.

Тя ги събираше, за да подмени с нов материал билките, които не бе използвала. Макар да имаше много малка нужда от цялата аптека, която поддържаше, това й доставяше удоволствие и пазеше уменията й свежи. Но при пръснатите навсякъде листа, цветове, корени и кори в различен стадий на приготовление нямаше смисъл да събира повече — за тях просто нямаше място. Сега нямаше какво да прави и изпитваше досада.

Слезе на брега и тръгна край издадената стена и храсталака, който ограждаше потока, а огромният пещерен лъв меко стъпваше до нея, като поръмжаваше бнга, бнга. Както Айла бе научила, това бе нормалният му глас, с който той разговаряше. Другите лъвове също издаваха подобни звуци, но всеки се различаваше от останалите и тя можеше да различи гласа на Бебчо отдалеч, също както можеше да различи рева му. Той започваше дълбоко в гърдите му с поредица изръмжавания и после нарастваше до звучна басова гръмотевица, от която, ако се случеше да бъде твърде наблизо, ушите й звънваха.

Когато стигна големия валчест камък, който бе обичайното й място за почивка, тя спря. В този момент не бе истински заинтересувана от лова, но не знаеше какво й се иска да прави. Бебчо се потърка в нея, опитвайки се да привлече вниманието й. Тя го зачеса край ушите и дълбоко в гривата. Козината му беше мъничко по-тъмна, отколкото през зимата, макар че все пак оставаше бежова, докато гривата му бе израсла с риж, тъмен ръждивокафяв цвят, твърде близък до цвета на червената охра. Той повдигна глава, за да може тя да стигне под брадичката му, издавайки ниско вибриращо ръмжене от задоволство. Тя се протегна да го почеше от другата страна и се взря в него с подновено внимание. Гърбът му стигаше точно до под рамото й. Беше висок вече почти колкото Уини, но много по-масивен. Не беше забелязала колко едър е станал.

Пещерните лъвове, които бродеха из степите на тази набраздена от ледниците земя, живееха в среда, идеална за начина на ловуване, към който бяха най-добре пригодени. Това бе един тревист континент, препълнен с изобилна и разнообразна плячка. Много от животните бяха огромни: бизонът и говедото — един път и половина по-големи от по-късните си роднини, гигантският елен с триметровите рога, косматите мамути и носорози. Имаше подходящи условия поне едно месоядно да се развие до такава големина, че да бъде в състояние да убива тези огромни животни. Пещерният лъв бе запълнил тази ниша и то превъзходно. В сравнение с него лъвовете от по-късните поколения бяха наполовина и миниатюрни. Пещерният лъв бе най-голямата съществувала някога котка.

Бебчо бе превъзходен екземпляр от този съвършен хищник — огромен, мощен, с лъщяща от младежко здраве и сила кожа — и съвършено отстъпчив към приятното почесване на младата жена. Ако решеше да я атакува, тя би била беззащитна, но въпреки това тя не мислеше за него като за опасен. Той не бе по-заплашителен от едно твърде порасло коте и точно това бе нейната защита.

Контролът й над него бе несъзнателен и той го бе приел при тези условия. Като повдигаше и въртеше настрани глава, за да й покаже къде да го почеше, Бебчо се подчиняваше на чувствения екстаз от чесането, а тя му се наслаждаваше заради самия него. Стъпи върху камъка, за да достигне другата му страна и тъкмо се приведе над гърба му, когато я споходи една мисъл. Тя даже не спря да я обмисли, просто го обкрачи и го яхна както по-рано често бе правила с Уини.

Беше неочаквано, но ръцете около врата му бяха познати, а теглото й беше пренебрежимо. За известно време никой от двамата не помръдна. При съвместния им лов Айла бе преработила сигнала си от хвърлянето на камък с прашката до едно движение на ръката и изречената на глас дума за „Тръгвай!“. Щом си помисли за това, тя без колебание направи сигнала и извика думата.

Той подскочи напред и тя се залови за гривата му, чувствайки как мускулите му се свиват под нея. С жилавата си котешка грация той се понесе по долината с жената на гърба си. Тя примижа от вятъра, който биеше в лицето й. Зад нея кръжаха измъкналите се от плитките й коси. Бе загубила контрола. Не можеше да направлява Бебчо, както бе направлявала Уини — отиваше там, където той я отвеждаше, и отиваше с готовност, чувствайки се по-жива, отколкото когато и да било.

Бързият изблик на скорост бе краткотраен — какъвто бе даже и при атака. Той забави ход, направи широк кръг и тръгна с големи крачки към пещерата. Все още с жената на гърба си изкачи стръмната пътека и спря пред нейното място в пещерата. Тя се плъзна долу и, като не знаеше друг начин да изрази дълбоките си безименни емоции, които изпитваше, го прегърна. Когато го пусна, той махна с опашка и се насочи към дъното на пещерата. Намери любимото си място, протегна се и много бързо заспа.

Тя го наблюдаваше с усмивка. Даде ми да пояздя и приключи за деня, така ли? Бебчо, след това можеш да спиш колкото си искаш.

* * *

Към края на лятото ловните отсъствия на Бебчо се удължиха. Първия път, когато той изчезна за повече от един ден, Айла не бе на себе си от тревога и така се изтормози, че втората нощ не можа да заспи. Когато най-подир на следващата сутрин той се появи, тя бе също тъй уморена и мърлява като него. Той не донесе плячка и когато тя му даде сушено месо от натрупаните запаси, впи зъби в него, макар обикновено да си играеше с крехките ивици. Колкото и да бе уморена, тя излезе с прашката и се върна с два заека. Той се пробуди, въпреки изтощението си, изтича до входа, за да я приветства, и отмъкна единия заек в дъното на пещерата. Тя занесе другия до огъня и отиде до спалното си място.

Когато Бебчо изчезна за три дни, тя не се разтревожи толкова, но с минаването на пустите дни на сърцето й натежа. Той се върна с рани и драскотини и тя разбра, че е влизал в схватка с други лъвове. Тя подозираше, че е достатъчно узрял да се усеща за женските. За разлика от кобилите, лъвиците нямаха специален сезон. Те можеха да се разгонят по всяко време на годината.

С настъпването на есента продължителните отсъствия на младия пещерен лъв станаха все по-чести, а когато се върнеше, то беше обикновено, за да се наспи. Айла бе сигурна, че той спи, където му падне, но не се чувства тъй сигурен, както в нейната пещера. Тя никога не знаеше кога и откъде да го очаква. Той просто се появяваше с меки стъпки по тясната пътека откъм брега или — по-драматично — с внезапен скок надолу от стените над пещерата й върху площадката пред нея.

Тя винаги се радваше да го види, а неговите приветствия винаги изразяваха привързаност — понякога дори малко прекалена. Щом подскочеше да сложи тежките си предни лапи на раменете й и да я събори на земята, тя трябваше бързо да сигнализира „Спри!“, ако той й се видеше малко прекалено ентусиазиран от срещата.

Обикновено оставаше няколко дни. Понякога ловуваха заедно и от време на време той все още донасяше по някое убито животно в пещерата. После пак ставаше неспокоен. Тя бе сигурна, че Бебчо ловува за себе си и че защищава плячката си от хиените, вълците или лешоядните птици, които се опитваха да му я отмъкнат. Знаеше, че щом започне да се разхожда напред-назад, може да е сигурна, че скоро ще напусне. Когато лъвът го нямаше, пещерата изглеждаше тъй пуста, че тя започна да се ужасява от идването на зимата. Боеше се, че ще се окаже една твърде самотна зима.

Есента беше необичайна — топла и суха. Листата пожълтяха, сетне станаха кафяви, като прескочиха ярките цветове, които можеше да донесе целувката на сланата. Висяха на дърветата на провиснали износени гроздове, които потракваха на вятъра, много след времето, когато обикновено покриваха земята. Странното време я безпокоеше — есента би трябвало да е влажна и студена, пълна със силни ветрища и внезапни проливни дъждове, Айла не можеше да избегне ужасното усещане, че лятото ще задържи смяната на сезона, докато не бъде победено от внезапното нападение на зимата.

Всяка сутрин излизаше навън, очаквайки някаква драстична промяна, и биваше почти разочарована да види топлото слънце да се вдига в забележително ясното небе. Прекарваше вечерите навън на площадката и гледаше как слънцето потъва зад ръба на земята само с малко прашно, оцветено в убито червено сияние, вместо с величествената игра на цветовете на пълните с вода облаци. Щом започнеха да примигват, звездите изпълваха тъмнината тъй, че небето изглеждаше пропукано и начупено от изобилието им.

Дни наред бе стояла близо до долината и когато и поредният ден започна с топло и ясно утро, й се стори глупаво да пропилява прекрасното време, вместо да излезе навън и да му се наслади. Зимата щеше да дойде съвсем скоро и щеше да я прикове в самотната пещера.

Много жалко, че Бебчо не е тук, помисли си. Щеше да е добър ден за лов. Може пък да ида да половувам сама. Тя вдигна едното копие. Не. Без Бебчо или Уини ще трябва да намеря нов начин за ловуване. Ще взема само прашката. Чудя се дали да взема кожата? Толкова е топло, само ще се потя в нея. Бих могла да я нося, ако взема кошницата за носене. Но аз нямам нужда от нищо — имам повече, отколкото ми трябва. Искам само една хубава дълга разходка. За това не ми трябва да нося кошница, нито пък кожа. Бързото ходене ще ме стопли достатъчно.

Айла потегли по стръмната пътека със странното усещане за необремененост. Нямаше нищо за носене, никакви животни, за които да се грижи, а пещерата бе добре заредена. Нямаше за какво да се тревожи, освен за себе си, а би желала да не е така. Пълната липса на задължения предизвика у нея смесени чувства: непривично усещане за свобода и необяснима неудовлетвореност.

Стигна ливадата и изкатери лекия наклон към източните степи, сетне закрачи яко. Нямаше наум определена посока и вървеше, накъдето я отведеше прищявката й. В степите сушавият сезон личеше повече. Тревата бе тъй изсъхнала и изгоряла, че когато взе един крехък стрък и го стисна, той се разсипа на прах. Вятърът го издуха от отворената й длан.

Земята под нозете й бе станала твърда като скала и се бе напукала шахматно. Трябваше да внимава къде стъпва, за да не се препъне в някоя туфа или да си изкълчи глезена в някоя дупка или вдлъбнатина. Никога не бе виждала степта тъй суха. Сякаш атмосферата засмукваше влагата с дъха си. Беше си взела само един малък мях с вода, като разчиташе да го допълва от познатите й потоци и изворчета, но няколко от тях се оказаха пресъхнали. Преди да мине половината сутрин, по-голямата част от мяха бе изпразнена.

Когато стигна до един поток, в който бе сигурна, че ще намери вода, а откри само тиня, реши да се върне обратно. Надявайки се да напълни мяха, тя тръгна по коритото на потока и стигна до една кална локва — всичко, което беше останало от мястото за водопой. Щом се наведе да вкуси и види дали водата е годна за пиене, забеляза пресни отпечатъци от копита. Очевидно наскоро оттам бе минало стадо коне. Нещо в единия отпечатък я накара да се вгледа по-внимателно. Тя бе опитен следотърсач и макар да не бе мислила за това, бе виждала следите на Уини твърде много пъти, за да не разпознае малките особености в очертанията и натиска, които правеха отпечатъците й неповторими.

Вгледа се и почувства увереност, че Уини е била тук и то не преди много време. Трябваше да е някъде наблизо. Сърцето на Айла заби по-бързо.

Не бе трудно да намери следата. Откъртеният ръб на една пукнатина, където едно копито се бе подхлъзнало, когато конете бяха напуснали калното място, току-що падналият и още неполепнал прах, превитата трева — всичко сочеше накъде са потеглили конете. Айла тръгна по следата, затаила дъх от вълнение. Даже и спокойният въздух сякаш сдържаше дъха си в очакване. Беше минало толкова време, дали Уини я помнеше? Щеше да й бъде достатъчно да разбере, че още е жива.

Стадото бе много по-далеч, отколкото тя се мислеше. Нещо ги бе подгонило и ги бе накарало да препускат в галоп през равнината. Чу ръмжене и боричкане, преди да се натъкне на гуляещата глутница вълци, и щеше да е по-добре да се върне обратно. Но тя трябваше да се приближи, за да се увери, че падналото животно не е Уини. Видът на червеникавокафявата кожа я успокои, но тя имаше същия необичаен цвят като на жребеца и Айла бе сигурна, че конят е от същото стадо.

Докато вървеше по следата, си мислеше за бродещите на воля коне и колко уязвими са те на атаките. Уини беше млада и здрава, но всичко можеше да се случи. Тя искаше да отведе младата кобила обратно със себе си.

Преди накрая да зърне конете, бе станало почти пладне. Те бяха още нервни от гонитбата, а Айла идваше откъм вятъра. Щом я подушиха, тръгнаха отново. Младата жена трябваше да ги заобиколи отдалеко, за да ги приближи срещу вятъра. Щом наближи достатъчно, за да може да различи отделните коне, откри Уини и сърцето и заби. Преглътна с мъка няколко мъти, опитвайки се да задържи сълзите, които напираха да бликнат.

Тя изглежда здрава, помисли Айла. Дебела. Не, не е дебела. Мисля, че е бременна! О, Уини, колко е чудесно. Айла бе тъй доволна, че трудно се сдържаше. Накрая не можа да издържи — трябваше да види дали конят я помни. Тя свирна.

Уини моментално вдигна глава и погледна към Айла. Жената свирна повторно и конят тръгна към нея. Айла не можеше да чака, затича се да срещне сламеножълтия кон. Изведнъж една бежова кобила се втурна между тях и като хапеше задницата на Уини, я подкара обратно. Сетне кобилата-водачка заобиколи стадото и го поведе надалеч от непознатата и вероятно опасна жена.

Айла бе сломена. Не можеше да продължи да следва стадото. Беше вече много по-далеч от долината, отколкото бе планирала, а конете можеха да се движат много по-бързо от нея. Ако искаше да се върне преди смрачаваме, трябваше да побърза. Подсвирна още веднъж — силно и продължително — но знаеше, че е твърде късно. Обърна се обезсърчена, придърпа кожената си наметка по-високо около раменете си и приведе глава срещу студения вятър.

Бе така потисната, че не обръщаше внимание на нищо, освен на своята мъка и разочарование. Сепна се от предупредително изръмжаваме. Бе се натъкнала на вълчата глутница — муцуни, омазани с кръв, пируващи с червеникавокафявия кон.

По-добре да внимавам къде вървя, помисли си и отстъпи назад. Грешката беше моя. Ако не бях толкова нетърпелива, може би тази кобила нямаше да отведе стадото от мен. Докато заобикаляше, пак погледна падналото животно. За кон цветът е твърде тъмен. Изглежда кафяв като жребеца от стадото на Уини. Взря се по-внимателно. Видът и очертанията на главата и окраската на коня я накараха да потръпне. Това беше червеникавокафявият жребец! Как би могъл един жребец в разцвета на силите си да стане плячка на вълците?

Прегънатият под ненормален ъгъл преден крак й даде отговора. Даже и един великолепен млад мъжкар може да си счупи крака, когато препуска по коварната почва. Една дълбока пукнатина в сухата земя бе позволила на вълците да опитат вкуса на якия жребец. Айла поклати глава. Много лошо, помисли. Пред него имаше още много хубави години. Като обърна гръб на вълците, забеляза опасността, която грозеше нея самата.

Тъй ясното сутринта небе, сега представляваше съсирена маса от зловещи облаци. Високото налягане, което бе задържало зимата, сега бе отстъпило и на негово място себе втурнал изчакващият студен фронт. Вятърът превиваше сухата трева и отвяваше парченца от нея. Температурата бързо падаше. Подушваше, че се задава сняг, а бе далеч от пещерата. Огледа се наоколо, притисна вещите си и побягна. За да се прибере, преди да се развихри бурята, се искаше бягане, което си заслужава гледането.

Тя обаче нямаше никакви шансове. Бе на повече от половин ден бързо ходене от долината, а зимата се бе задържала твърде много. Докато стигне сухия поток, започнаха да се сипят големи влажни снежинки. Щом вятърът пак се усили, те се превърнаха в проникващи ледени игли, а след това в по-сухи песъчинки, носени от истинска виелица. Върху стабилната основа на влажния сняг се вдигаха преспи. Кръжащите ветрове, породени от все още боричкащите се течения на изместващите се въздушни потоци, я блъскаха ту в една посока, ту в друга.

Знаеше, че единствената й надежда е да продължи да върви, но не бе сигурна, че върви, накъдето трябва. Очертанията на характерните ориентири бяха замазани. Спря и се опита да разбере къде се намира, опитвайки се да контролира надигащата се паника. Колко глупаво беше да тръгне без кожата си. Можеше да вземе в кошницата навеса си, така поне щеше да има укритие. Ушите й замръзнаха, краката й станаха безчувствени, зъбите й тракаха. Беше премръзнала. Чуваше как свири вятърът.

Ослуша се. Това май не беше вятърът? Ето пак. Събра длани около устата си, свирна с все сила и се заслуша.

Високото пискливо конско цвилене прозвуча от по-близо. Свирна още веднъж и когато контурите на жълтия кон се очертаха като призрак в бурята, Айла побягна към него със сълзи, които замръзваха на лицето й.

— Уини, Уини, о, Уини! — крещеше тя отново и отново името на коня, увила с ръце яката шия и заровила лице в рунтавата зимна козина. Сетне се качи на гърба на кобилата и се приведе към врата й, за да получи колкото може повече топлинка.

Уини последва инстинкта си и се насочи към пещерата. Беше се насочила натам. Неочакваната смърт на жребеца бе разкъсала стадото. Водещата кобила го бе задържала заедно, защото знаеше, че може да се намери друг жребец. Може би щеше да задържи и жълтия кон, ако не бе познатото подсвиркване и спомена за жената и сигурността. За една кобила, която не бе отрасла в стадо, конят-водач имаше по-малко влияние. Щом бурята се разрази, Уини си спомни, че пещерата предлагаше укритие от яростните ветрове и заслепяващия сняг, и обичта на жената.

Докато стигнат пещерата, Айла се разтрепери така, че едва успя да запали огъня. Сетне не се сви близо до него, а награби спалните си кожи, занесе ги към мястото на Уини и се сви до топлия кон.

През следващите няколко дни не можа да се нарадва на връщането на любимия си приятел. Събуждаше се в треска и с дълбока раздираща кашлица. Живееше само на горещи лечебни чайове, когато можеше да се сети да стане и да си ги приготви. Уини бе спасила живота й, но не можеше да стори нищо, за да й помогне да преодолее пневмонията.

Повечето време беше слаба и в унес, но излезе от него, когато настъпи сблъсъкът при връщането на Бебчо в пещерата. Бе скочил от степите отгоре, но се бе спрял на входа от звънтящото предизвикателство на Уини. Уплашеният и писък проникна в ступора на Айла. Тя видя, че в гнева си конят дръпна уши назад, а сетне от уплаха ги насочи напред, танцувайки нервно, а пещерният лъв се приготвя за скок с оголени зъби и ниско гърлено ръмжене. Тя изскочи от леглото и се втурна между хищника и плячката.

— Спри, Бебчо! Уини се плаши. Ти трябва да се радваш, че се е върнала — Айла се обърна към коня. — Уини! Това е просто Бебчо. Няма защо да се боиш от него. И двамата престанете веднага — смъмри ги тя. Вярваше, че няма опасност — и двете животни бяха израсли заедно в пещерата, и двете бяха свои.

Миризмите в пещерата бяха познати и на двамата, особено миризмата на жената. Бебчо се хвърли да приветства Айла и да се потърка в нея, а Уини пристъпи напред, за да извоюва с муцуната си своя дял от вниманието. После кобилата изцвили — не от страх или гняв, а по начина, който използваше за бебето лъв, за което се бе грижила, и пещерният лъв позна гувернантката си.

— Казах ти, че това е просто Бебчо — рече Айла на коня и се задави в кашлица.

Като разръчка огъня, Айла посегна за мяха с вода и откри, че е празен. Уви около себе си кожата за спане, излезе и загреба една купа сняг. Докато чакаше водата да заври, се опитваше да сдържа дълбоките спазми от гърдите, които деряха гърлото й. Накрая с помощта на настойка от корени на бял оман и кора от дива череша кашлицата й се успокои и тя се върна в леглото. Бебчо се бе настанил удобно в дъното, а Уини си почиваше на своето място до стената.

* * *

В края на краищата естествената жизненост и коравина на Айла надмогнаха болестта й, но тя още дълго време оздравяваше. Бе извън себе си от радост, че животинското й семейство отново се е върнало в пещерата, макар нещата да не бяха съвсем постарому. Двете животни се бяха променили. Уини беше бременна и бе живяла с диво стадо, което разбираше опасността от хищниците. Беше по-резервирана към лъва, с който някога си бе играла, а Бебчо вече не бе онзи забавен малчуган. Той напусна пещерата скоро след утихването на виелицата и с настъпването на зимата се връщаше все по-рядко.

Свръхизтощението често предизвикваше пристъпи на кашлица почти до края на зимата и Айла се грижеше сама за себе си. Грижеше се и за коня: хранеше го със зърното, което бе събрала и отвяла за себе си и яздеше само в близката околност. Но една студена и ясна утрин се събуди пълна с енергия и реши, че малко упражнение може да бъде от полза и за двете.

Привърза товарните кошници на коня и взе копията, прътовете за шейната, резервна храна, допълнителни мяхове с вода, кошница за носене, навес — всичко, което може да измисли за всички възможни инциденти. Не искаше отново да се вкара в клопката толкова скоро. Единствената проява на безгрижие едва не й бе коствала живота. Преди да възседне Уини, сложи на гърба й мека обезкосмена кожа — едно нововъведение, влязло в сила след завръщането й. Не бе яздила много отдавна, така че бедрата й се израняваха и я боляха, а коженото одеяло променяше нещата.

Наслаждавайки се на чувството, че е навън, и на усещането за добро здраве и при отсъствието на ужасната кашлица, щом стигнаха степта, Айла остави коня да върви с неговия ход. Яздеше спокойно и бленуваше за края на зимата, когато почувства как се свиват мускулите на Уини, Това веднага привлече вниманието й. Нещо се движеше към тях, нещо се прокрадваше като хищник. Сега Уини бе по-уязвима — наближаваше времето, когато трябваше да роди. Айла посегна за копието си, въпреки че никога досега не бе убивала пещерен лъв.

Животното наближи и тя видя ръждивокафявата грива и познатия белег на носа на лъва. Плъзна се от коня и се затича към огромния хищник.

— Бебчо! Къде беше? Не знаеш ли, че се безпокоя, когато те няма толкова дълго?

Той изглеждаше също тъй развълнуван от срещата и я приветства с влюбено потриване, което едва не я събори на земята. Тя обви ръце около врата му, почеса го зад ушите и под брадичката както обичаше, докато той не замърка с тихото ръмжене на задоволството.

Сетне тя различи някъде наблизо отчетливо грухтящия глас на друг пещерен лъв. Бебчо прекъсна доволното си ръмжене и застина в поза, в каквато тя не го бе виждала досега. Зад рамото му пристъпяше предпазливо една лъвица. Бебчо издаде някакъв звук и тя спря.

— Ти си си намерил еша! Знаех си го, знаех, че някой ден ще имаш свое собствено стадо — Айла се огледа и за други лъвици. — Засега само една, вероятно също скитник. Ще трябва да се биеш за територия, но това е само началото. Някой ден, Бебчо, ще имаш чудесно голямо стадо.

Пещерният лъв се поотпусна, наближи я пак и я побутна с глава. Тя го почеса по челото и бързо го прегърна за прощаване. Бе забелязала, че Уини е много нервна. Миризмата на Бебчо можеше и да й е позната, но не и на неизвестната лъвица. Айла я възседна и когато Бебчо пак се доближи, му направи жест „Спри!“. Той застина за миг и сетне се обърна и си тръгна, следван от лъвицата.

Вече си е отишъл и живее със своите, мислеше си тя на връщане. Може да дойде на гости, но никога няма да се върне при мен като Уини. Жената протегна ръка надолу и с обич потупа кобилата. Толкова се радвам, че се върна, помисли.

Срещата с Бебчо и неговата лъвица напомни на младата жена за собственото й несигурно бъдеще. Сега Бебчо си има еш. Ти също имаше един, Уини. Чудя се аз дали ще си намеря някога?