Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Долината на конете

Преводач: Кънчо Кожухаров

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3184

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

21

Айла, не мога да стоя повече в тази пещера. Виж само как свети слънцето! Знам, че съм оздравял достатъчно да мога да се поразмърдам, поне да излезна отвън.

Айла не разбра всичко, казано от Джондалар, но знаеше достатъчно, за да разбере оплакването му и да му посъчувства.

— Възли — рече тя и докосна единия шев. — Режа възли. Утре виждам крак.

Той се усмихна, като че ли бе извоювал победа.

— Смяташ да извадиш възлите и утре сутрин ще мога да изляза от пещерата.

Каквито и да бяха езиковите й трудности, Айла не възнамеряваше да обещава повече, отколкото бе намислила.

— Виждам — повтори съчувствено тя. — Айла поглеждам… — бореше се да успее да се обясни, въпреки ограничените си способности. — Крак не… оздравява, Дон-да-лах не навън.

Джондалар пак се усмихна. Знаеше, че е преувеличил смисъла на казаното с надеждата, че тя ще се съгласи с него, но бе почти доволен, загдето тя не се хвана на въдицата и настоя да бъде разбрана. Можеше и да не излезе утре от пещерата, но това означаваше, че в крайна сметка тя по-бързо ще се научи да говори.

Идеята да я научи да говори се бе превърнала в предизвикателство и прогресът й го радваше, макар да не бе равномерен. Беше заинтригуван от начина, по който тя се учеше. Речникът и вече бе изумително голям. Като че ли бе способна да запаметява думите със същата скорост, с която той й ги казваше. Беше прекарал повече от половин следобед да й казва имената на всичко, за което тя или той можеха да се сетят, а щом привършиха, тя му повтори всяка дума заедно с точната й асоциация. Произношението обаче й се отдаваше трудно. Не можеше да произнесе някои думи правилно, колкото и да се стараеше, а се стараеше здравата.

Той обаче харесваше начина й на говорене. Гласът й бе нисък и приятен, а странният й акцент правеше звука му екзотичен. Реши засега да не коригира начина, по който свързваше думите. Правилната постройка на речта щеше да дойде по-късно. Колко труд й костваше ученето стана по-очевидно, когато привършиха думите, означаващи конкретни предмети и действия. Дори и най-простите абстракции създаваха проблеми. Тя искаше отделна дума за всеки нюанс на цветовете и й бе трудно да разбере, че тъмнозеленото на бора и светлозеленото на върбата се описват с общата дума зелено. Когато схванеше някоя абстракция, това изглеждаше като прозрение или като отдавна забравен спомен.

Веднъж той се изказа добре за феноменалната й памет, но за нея изглежда бе трудно да го разбере или да му повярва.

— Не, Дон-да-лах. Айла не добре помня. Айла опитвам, малко момиче Айла искам добра… памет. Недобра. Опитвам, опитвам, цялото време опитвам.

Джондалар поклати глава и си помисли, че би желал паметта му да е тъй добра като нейната или желанието му да учи да е също тъй силно и неуморно. Виждаше как напредва с всеки ден, въпреки че никога не бе доволна. А колкото способността им да общуват нарастваше, толкова повече се увеличаваше загадката около нея. Колкото повече научаваше за нея, на толкова повече въпроси желаеше да получи отговори. За някои неща тя бе невероятно изкусна и осведомена, а за други бе напълно наивна и невежа и той никога не бе сигурен какво да очаква. Някои от способностите й — например да пали огън — бяха много по-развити от всичко видяно от него, а други бяха тъй примитивни, че чак не бе за вярване.

За едно нещо обаче той не изпитваше никакви съмнения: че независимо дали наблизо имаше някой от нейните хора, тя е напълно способна да се грижи за себе си. А и за мен, помисли, когато тя дръпна настрани завивката, за да погледне ранения му крак.

Айла бе приготвила един антисептичен разтвор, но като се накани да извади възлите, които свързваха плътта му, започна да нервничи. Не мислеше, че раната ще се разтвори, изглежда тя заздравяваше успешно, но досега не бе използвала тази техника и не бе сигурна. От няколко дни си мислеше да махне възлите, но трябваше Джондалар да се оплаче, за да се реши.

Младата жена се приведе над крака и огледа отблизо възлите. Притегли внимателно едно от завързаните парчета от еленовото сухожилие. Израсналата кожа го бе обхванала и се надигна заедно с него. Зачуди се дали е трябвало да изчаква толкова дълго, но сега вече бе твърде късно да се тюхка. Хвана възелчето с пръсти и с най-острия си, неизползван досега нож сряза едната страна колкото може по-близо до възела. Няколкото пробни подръпвания показаха, че няма да може да го изтегли лесно. Накрая захапа възелчето със зъби и с рязко движение го извади.

Джондалар примигна. Тя съжаляваше, че му е причинила болка, но раната не се бе отворила. Там, където кожата се поразкъса, потече малка струйка кръв, ала мускулите и плътта бяха заздравели. Болката не бе висока цена за това. Тя извади останалите шевове колкото можеше по-бързо, за да приключи, докато Джондалар скърцаше със зъби и свиваше юмруци, за да не вика, всеки път, щом тя издърпаше поредния шев. И двамата се приведоха да видят резултата.

Айла реши, че щом като не забелязва влошаване, може да му позволи да натовари крака и да му позволи да излезе от пещерата. Взе ножа и купата с разтвора и се накани да стане. Джондалар я спря.

— Ще ми дадеш ли да видя ножа? — попита той и го посочи. Тя му го даде и загледа как го изучава.

— Това е направено от кремък! Дори не може да се каже, че е острие. Обработено е с известно майсторство, но техниката е ужасно примитивна. Дори дръжка няма — само е чукнато отзад, за да не се порежеш. Откъде взе това, Айла? Кой го направи?

— Айла правя.

Знаеше, че той коментира качеството и майсторлъка и искаше да обясни, че не е тъй изкусна като Друуг, но че се е учила от най-добрия майстор на сечива в Клана. Джондалар внимателно и като че ли с изненада изучаваше ножа. Тя искаше да обсъдят достойнствата на инструмента и качеството на кремъка, но не можеше. Нямаше нужните термини в речника си, нито пък разбираше как може да изразява схващанията си. Беше много обезсърчаващо.

Жадуваше да говори с него за всичко. От много отдавна не бе имала с кого да приказва, но не бе разбирала колко много и липсва това, докато не бе пристигнал Джондалар. Чувстваше се сякаш пред нея е подредена маса за пир, а тя е изгладняла и иска да излапа храната, но може единствено да я вкуси.

Джондалар й върна ножа, поклащайки учудено глава. Беше остър и съвсем работоспособен нож, но само увеличи любопитството му. Тя бе обучена не по-зле от коя и да е зеландони и използваше напредничави техники — например шевовете — но да има такъв примитивен нож. Ако само можеше да я попита и да я накара да го разбере, ако само тя можеше да му каже. И защо не можеше да говори? Сега се учеше бързо. Защо не се бе научила по-рано? Желанието на Айла да говори бе амбицирало и двамата.

* * *

Джондалар се събуди рано. В пещерата бе още тъмно, но през входа и отвора над него се виждаше тъмната синева на разсъмването. Докато гледаше, забележимо се развидели и вече можеха да се различат очертанията на всяка издутина или вдлъбнатина на каменните стени. Можеше да ги види съвсем ясно и със затворени очи, бяха се врязали в мозъка му. Трябваше да излезе и да погледне и нещо друго. Усети нарастваща възбуда и сигурност, че денят е дошъл. Не можеше вече да трае и се накани да разтърси жената, която спеше до него. Спря, преди да я докосне, сетне премисли.

Тя спеше обърната настрани, свита в натрупаните около нея кожи. Той знаеше, че заема обичайното й място за спане. Кожите й бяха върху една примъкната до него рогозка, а не в плитка канавка, покрита с натъпкани със сено възглавнички. Спеше с наметката си, готова да скочи при най-малкия шум. Тя се обърна по гръб и той започна внимателно да я изучава, опитвайки се да види дали притежава някои определени белези, които да му дадат някаква идея за произхода й.

Костната й структура, формата на лицето и скулите й изглеждаха чуждестранни в сравнение с тези на жените Зеландонии, но в нея нямаше нищо изключително, освен че бе изключително хубава. Не е само хубава, реши той, след като добре я огледа. В чертите й имаше нещо, което можеше да се определи като красота, по чиито и да е стандарти.

Прическата и — сплетена в правилно разположени плитчици, които висяха отстрани и отзад и се подпъхваха под самите себе си отпред, бе непривична, но той бе виждал далеч по-необичайно вчесани коси. Няколко дълги кичура се бяха измъкнали и бяха затиснати зад ушите й или висяха в безпорядък, а на бузата си имаше петно от въглен. Хрумна му, че тя не го е оставяла за повече от един момент, откакто се е свестил, а вероятно и преди това. Никой не би могъл да се съмнява в грижите й…

Нишката на мисълта му се скъса, когато Айла отвори очи и изпищя от изненада.

Не бе свикнала при събуждането си да вижда нечие лице, особено пък с блестящи сини очи и рунтава руса брада. Седна тъй бързо, че за миг се замая, но скоро възвърна увереността си и стана да разръчка огъня. Беше изгаснал. Пак бе забравила да го огради с камъни. Събра материали да запали нов.

— Ще ми покажеш ли как да паля огън, Айла? — попита Джондалар, щом тя взе камъните. Тази път тя го разбра.

— Не трудно — каза и донесе подпалките и камъните за правене на огън близо до леглото. — Айла показвам — демонстративно удари камъните, сетне насъбра на купчинка рошави влакна от дървесна кора и мъхести прораслеци и му даде кремъка и железния пирит.

Той незабавно разпозна кремъка, а мислеше, че е виждал и камъни като другия, но никога небе опитвал да използва двата заедно, най-малко пък за палене на огън. Удари ги като нея. Беше съвсем повърхностен удар, но му се стори, че видя малка искра. Удари отново, все още невярващ, че може да извлече огън от камъни, въпреки че бе видял Айла да го прави. От студените камъни изскочи голяма искра. Той се вцепени, а после го обхвана възбуда. След още няколко опита и малко помощ от Айла, запали малък огън току до леглото. Пак погледна двата камъка.

— Кой те научи да палиш огън по този начин?

Тя знаеше какво я пита, но не знаеше как да му обясни.

— Айла — каза.

— Да знам, че ти го запали, но кой ти показа?

— Айла… показвам.

Как би могла да му каже за деня, когато огънят й угасна и брадвичката и се счупи и тя откри огнения камък? Стисна за малко с ръце главата си, опитвайки се да намери начин да обясни, после го погледна и поклати глава. „Айла не говоря добре“.

Той долови усещането й за провал.

— Ще се научиш, Айла. Тогава ще можеш да ми кажеш. Няма да е след дълго, ти си изумителна жена — усмихна се. — Днес нали ще изляза навън?

— Айла виждам… — дръпна настрани завивките и разгледа крака му. На мястото на възелчетата имаше малки струпеи и кракът явно оздравяваше. Време беше да го накара да го натовари и да се опита да прецени увреждането. — Да, Дон-да-лах излиза навън.

На лицето му разцъфна най-широката усмивка, която тя бе виждала. Той се почувства като момче, което след дълга зима се готви за Лятното събиране. „Добре, хайде да вървим, жено!“ Отметна кожите, нетърпелив да стане и да излезе.

Момчешкият му ентусиазъм беше заразителен. Тя му се усмихна, но добави укорна забележка:

— Дон-да-лах яде храна.

Не отне много време да приготви закуска от сготвената предната вечер храна и сутрешен чай. Занесе зърно на Уини и отдели няколко минути да я тимари с лугачката, както и да почеше с нея жребчето. Джондалар я наблюдаваше. Беше я наблюдавал и по-рано, но сега за пръв път забеляза, че тя издава един звук, който удивително прилича на конско цвилене, както и няколко отсечени гърлени срички. За него движенията на ръцете и сигналите не означаваха нищо. Той не ги виждаше, не разбираше, че са съставна част от езика, на който тя говореше на кобилата, но по някакъв необясним начин знаеше, че тя й говори. Освен това имаше също тъй твърдото впечатление, че животното я разбира.

Докато тя се грижеше за кобилата и жребчето й, той се дивеше каква магия е използвала, за да плени животните. Той самият се чувстваше малко нещо пленен, но бе изненадан и възрадван, когато тя му заведе коня и жребчето. Никога по-рано не бе потупвал жив кон, нито пък се бе доближавал толкова много до пухкаво малко жребче и бе леко объркан от пълната липса на страх у тях. Особено жребчето изглеждаше много привлечено от него, след като първите внимателни потупвания преминаха в погалвания и почесвания, които безпогрешно намираха верните места.

Сети се, че не й е казвал името на животното, и посочи кобилата.

— Кон — каза той.

Но Уини си имаше име, име, направено от звуци — също като нейното и неговото. Айла тръсна глава.

— Не — рече тя, — Уини.

За него звукът, който тя издаде, не беше име, а перфектна имитация на конско цвилене. Беше изумен. Не можеше да говори никакви човешки езици, но можеше да говори като кон? Да говори на кон? Изпита страхопочитание. Това беше могъща магия.

Тя погрешно схвана шашардисаното му изражение за липса на разбиране. Опита се да му обясни, като докосна гърдите и каза името си. Сетне го посочи и каза неговото име. Накрая посочи кобилата и отново издаде мекото цвилене.

— Това името на кобилата ли е? Айла, аз не мога да издам такъв шум. Не знам как да говоря на конете.

След второ, по-спокойно обяснение той направи опит, но се получи по-скоро дума, наподобяваща звука. Изглежда това я задоволи и тя отведе двата коня обратно до мястото на кобилата в пещерата.

— Той ме учи на думи, Уини. Смятам да науча всичките му думи, но трябваше да му кажа твоето име. Ще трябва да измислим име за твоето малко конче… Чудя се дали ще му хареса да кръсти бебето ти?

Джондалар бе чувал за някои зеландони, за които разправяха, че притежават способността да примамват животните към ловците. Някои ловци дори можеха добре да имитират звуците на определени животни, което им помагаше да се промъкнат по-близо. Никога обаче не бе чувал за някой, който да може да говори с някое животно или да е успял да го убеди да живее с него. Заради Айла дивата кобила се беше ожребила пред очите му и дори го бе оставила да докосне бебето й. Изведнъж това, което жената бе сторила, го порази. Изпита удивление и малко страх. Коя беше тя? И какъв вид магия притежаваше? Докато вървеше към него с щастлива усмивка на лицето, не му изглеждаше нещо повече от обикновена жена. Просто една обикновена жена, която може да говори с животните, но не и с хората.

— Дон-да-лах излиза?

Бе почти забравил. Лицето му светна от желание и, преди тя да стигне до него, се опита да стане. Ентусиазмът му повехна. Беше отслабнал и от движението го заболя. Усети замайване и гадене, но сетне му мина. Айла видя как нетърпеливата усмивка се смени с гримаса на болка и после с внезапна бледнина.

— Може би ще имам нужда от малко помощ — рече той. Усмивката му бе напрегната, но откровена.

— Айла помагам — каза тя, подложи рамото си за опора и протегна ръка за подкрепа. Отначало той не искаше да се обляга много на нея, но като видя, че тя се държи, силна е и знае как да го дръпне нагоре, прие помощта й.

Когато накрая застана на здравия си крак, прегърнал единия колец от стойката за сушене и Айла го погледна, челюстта й увисна и очите й се ококориха. Главата й едва стигаше до брадичката му. Знаеше, че тялото му е по-дълго, отколкото на мъжете от Клана, но не беше проектирала дължината му във височина и не беше преценила как ще изглежда изправен. Никога не бе виждала толкова висок човек.

Откакто беше дете, не можеше да си спомни да е гледала някого от долу нагоре. Още преди да стане жена, беше по-висока от всички в Клана, включително и мъжете. Винаги бе била голяма и грозна — прекалено висока, прекалено бледа, прекалено плосколика. Никой мъж не би я взел, даже и след като могъщият й тотем бе победен и всички биха желали да мислят, че техният тотем е сразил нейния Пещерен лъв и я е направил бременна, даже и когато вече знаеха, че ако не бъде свързана, преди да роди, детето й ще бъде кутсузлия. Не смятаха да го оставят да живее. И Дърк наистина беше кутсузлия. Казаха, че бил деформиран, но във всеки случай тогава Брун го прие. Синът й бе победил лошия си късмет. Щеше да преодолее и лошия късмет да няма майка. И щеше да стане висок, знаеше това, още преди да си тръгне, но не тъй висок, като Джондалар.

Този мъж я караше да се чувства определено малка. Първото й впечатление от него бе, че е млад, а млад предполагаше малък. Пък и беше изглеждал по-млад. Погледна го от новата перспектива и забеляза, че брадата му е пораснала. Не знаеше, защо, когато за пръв път го бе видяла, нямаше брада, но сега гледката на твърдите златисти косми, които бяха избуяли от брадичката му, я накара да осъзнае, че не е момче. Беше мъж — висок, мощен, напълно узрял мъж.

Учудената й физиономия го накара да се усмихне, макар че не знаеше причината. Тя също се бе оказала по-висока, отколкото си бе мислил. Начинът, по който се движеше и се държеше, създаваше впечатление за човек с много по-дребно телосложение. Всъщност тя бе съвсем висока, а той харесваше високи жени. Обикновено точно те му хващаха окото, макар тази да би могла да хване, чието и да е око, помисли си той.

— Щом стигнахме дотук, хайде да излезнем — рече.

Айла физически усети близостта и голотата му.

— Дон-да-лах има нужда… облекло — каза, като използва неговата дума за наметалото си, макар да имаше предвид мъжка дреха, — нужда покрива… — посочи гениталиите му. Той не й беше казал тази дума. После поради някаква необяснима причина се изчерви.

Това не бе скромност. Бе виждала много мъже, а също и жени, необлечени. Това не бе повод за безпокойство. Мислеше си, че той има нужда от защита — не от стихиите, а от враждебните духове. Макар жените да не се включваха в техните ритуали, знаеше, че мъжете от Клана не обичат да оставят гениталиите си открити, когато излизат. Не знаеше защо тази мисъл я кара да се чувства объркана, нито пък защо лицето й гори, нито защо изглежда точно тя й докара онези дърпащи, стягащи, пулсиращи усещания.

Джондалар се погледна. Той също имаше суеверия за гениталиите си, но те не включваха покриването им за защита от лоши духове. Ако някои злонамерени врагове бяха накарали една зеландони да призове злина върху него или ако някоя жена просто си имаше причина и го прокълнеше, за да се предпази, щяха да са му нужни далеч повече неща от една дреха.

Той обаче бе научил, че макар един чужденец да можеше да направи социален гаф и да му бъде простено, все пак бе разумно при пътуване да се обръща внимание и на най-дребните намеци, за да засяга другите колкото се може по-рядко. Бе видял както къде сочеше, така и изчервяването й. Той го прие като указание, че тя мисли, че не бива да излиза навън, без да прикрие гениталиите си. Пък и при всички случаи седенето на голо върху голата скала можеше да стане доста неудобно, а той не бе способен много да се мести.

Сетне си помисли как е застанал на един крак, вкопчен в кола, толкова нетърпелив да излезне навън, че дори не е забелязал, че е съвършено гол. Внезапно проумя комизма на положението и избухна в сърдечен смях.

Джондалар нямаше как да научи какъв е ефектът от неговия смях върху Айла. За него той бе естествен като дишането. Айла бе израсла сред хора, които не се смееха и които наблюдаваха смеха й с такава подозрителност, че тя се бе научила да го ограничава, за да се пригоди по-лесно към тях. Това бе част от цената, платена за оцеляването й. Едва когато се роди синът й, тя отново откри радостта от смеха. Това бе едно от качествата, придобито поради нейната половина от наследството му. Знаеше, че другите ще посрещнат с неодобрение, ако тя го окуражава, но останеха ли сами, не можеше да устои да го погъделичка на игра, а той да й отговори с доволни хихикания.

За нея смехът значеше повече от обикновена спонтанна реакция. Той представляваше уникалната връзка със сина й, тази част от нея, която можеше да види у него и беше израз на собствената й идентичност. Смехът, предизвикан от така обичаното пещерно лъвче, бе усилил това значение и тя не би се отказала от него. Това не само би означавало да се откаже от спомена за сина си, но и от развиващото се усещане за самата себе си.

Но тя не бе мислила, че друг някой може да се смее. Като се изключат нейният собствен и смехът на Дърк, тя не можеше да си спомни по-рано да е чувала друг да се смее. Специфичната особеност на Джондаларовия смях — сърдечната, тържествуваща свобода, предизвикваше за отговор. Докато се смееше над себе си, в гласа му имаше такова невъзпирано от нищо удоволствие, че от мига, в който го чу, той й хареса. За разлика от неодобрението на възрастните мъже от Клана, смехът на Джондалар даряваше одобрение дори със самия си звук. Да се смееш бе не само нормално, но и желателно. Беше невъзможно да устоиш.

И Айла не устоя. Първоначалният шок от изненадата се превърна в усмивка, а после и в смях. Тя не знаеше какво толкова смешно има, смееше се просто защото се смееше Джондалар.

— Дон-да-лах — каза Айла, когато моментът отмина. — Каква е дума… ха-ха-ха-ха-?

— Смея се? Смях?

— Коя е правилна дума?

— И двете са правилни. Когато го правя, казвам: „аз се смея“. Когато говоря за него, казвам: „смях“, обясни той.

Айла се позамисли. В това, което той казваше, се съдържаше не само начинът да се използва думата. В говоренето имаше повече, отколкото само думи. Тя вече знаеше много думи, но отново и отново се объркваше, когато се опиташе да изрази мислите си. Имаше някакъв начин, по който те се съчетаваха, и значение, което тя не можеше напълно да схване. Макар че разбираше повечето неща, изречени от Джондалар, думите й даваха само намек за значението им. Тя схващаше също толкова от способността си да възприема и разчита неговия несъзнателен език на тялото. Тя обаче усещаше липсата на точност и дълбочина в разговора им. Още по-лошо бе чувството, че би знаела, стига само да можеше да си припомни, и непоносимото напрежение като болезнен твърд възел, готов да се пръсне на парчета, което изпитваше, когато се доближеше до припомнянето.

— Дон-да-лах се смея?

— Да, точно така.

— Айла се смея. Айла обичам се смея.

— Точно сега Джондалар „обичам излизам“ — отвърна той. — Къде са ми дрехите?

Айла донесе купчината дрехи, които бе срязала от тялото му. Те бяха разпарцаливени от лъвските лапи и изпъстрени с кафеникави петна. Синците и другите допълнителни елементи се измъкваха от украсената риза.

Видът им отрезви Джондалар.

— Трябва да съм бил зле ранен — каза той, като повдигна втвърдените от собствената му засъхнала кръв панталони. — Тези не стават за носене.

Айла си мислеше същото. Отиде към склада си и се върна с една неизползвана обезкосмена кожа и дълги ивици ремък и започна да я увива около кръста му, както правеха мъжете от Клана.

— Аз ще се оправя, Айла — каза той, като промуши меката кожа между краката си и я издърпа отпред и отзад, за да направи набедрена препаска. — Само че би могла да ми помогнеш — добави, опитвайки се да завърже ремъка около кръста си, за да закрепи дрехата.

Тя му помогна да го завърже и като подложи рамото си за опора, му показа, че може да премести тежестта си на крака. Той уверено стъпи на земята и с готовност се наклони напред. Беше по-болезнено, отколкото очакваше, и той започна да се съмнява, че ще успее. Но решителността му се възвърна, той се облегна силно на Айла и направи малка подскачаща стъпка, сетне втора. Когато стигнаха до входа на малката пещера, той щастливо й се усмихна и погледна каменната площадка и високите борове, растящи близо до отсрещната стена.

Тя го остави да се държи за твърдата скала на пещерата, докато донесе плетена от трева рогозка и една рунтава кожа и ги сложи близо до оттатъшния край на площадката, откъдето имаше най-добър изглед към долината. После се върна да му помогне. Когато най-накрая седна на кожата и за пръв път се озърна наоколо, той бе изморен, болеше го и едновременно с това бе доволен от себе си.

Уини и жребчето й бяха на ливадата, бяха излезли малко след като Айла ги заведе до него да го приветстват. Долината представляваше зелен тучен рай, скътан в сухите степи. Не му се вярваше, че такова място съществува. Извърна се към тясната клисура нагоре по течението и тази част от обсипания с камъни бряг, който не бе скрит от погледа. Вниманието му обаче се насочи отново към зелената долина, която се простираше надолу чак до мястото, където потокът завиваше в далечината.

Първото заключение, до което стигна, бе, че Айла живее тук сама. Нямаше никакви белези от други човешки жилища. Тя поседя малко с него, сетне влезе в пещерата и се върна с една шепа зърно. Сви устни, издаде мелодична чуруликаща трела и пръсна зърната наоколо по площадката. Джондалар се озадачи, когато една птица долетя и започна да ги кълве. Скоро ято птици с най-различна големина и окраска запърха около нея и с бързи отсечени движения птичките закълваха зърната.

Песните им — чуруликане, свиркане и цвърчене — изпълниха въздуха, докато те гледаха да си извоюват по-добра позиция и демонстрираха разрошените си пера. Джондалар трябваше да погледне два пъти, когато откри, че много от птичите песни, които чуваше, бяха издавани от жената! Тя можеше да възпроизвежда целия диапазон от звуци, а когато се спреше на някое определено цвърчене, някоя птичка се качваше на пръста й и оставаше там, когато тя я повдигнеше и засвирваше в дует. Няколко пъти тя поднесе една от птичките достатъчно близо до Джондалар, за да може той да я докосне, преди да отхвърчи.

Когато зърната се свършиха, повечето птици отлетяха, но един кос остана да се подсвирква заедно с Айла. Тя идеално имитираше богатите музикални потпури на дрозда.

Когато косът отлетя, Джондалар дълбоко си пое дъх. Беше го задържал, за да не подплаши хвъркатото зрелище, което Айла му представяше.

— Къде научи това? Беше изключително. Айла. Никога по-рано не съм бил тъй близо до живи птици.

Тя му се усмихна. Не бе съвсем уверена какво точно е казал, но съзнаваше, че е бил впечатлен. Подкара друга птича песен, надявайки се, че ще й каже името на птицата, но той само се усмихна одобрително на майсторлъка й. Опита втора и трета, преди да се откаже. Той не разбра какво иска тя, но една мисъл накара челото му да се набръчка. Тя можеше да прави птичи песни по-добре, отколкото Шамуд с флейтата! Дали пък не общуваше с духовете на Майката, обърнати на птици? Една птичка се стрелна надолу и кацна в нозете й. Той я изгледа с опасение.

Обхваналото го опасение бързо отмина от радостта да стои отвън и да се къпе на слънце, да усеща вятъра, да гледа долината. Айла също бе изпълнена с радост заради неговата компания. Беше толкова трудно да повярва, че той е седнал на нейната площадка, че тя не искаше да мигне. Ако затвореше очи, можеше да се окаже, че е изчезнал, щом ги отвори. Когато най-накрая се убеди в неговата материалност, затвори очи, за да разбере колко дълго може да се самоограничава — просто заради удоволствието да го види все още на мястото му, когато ги отвори. Дълбокият тътнещ звук на гласа му, ако се случеше да заговори, когато очите й бяха затворени, беше неочаквано удоволствие.

Слънцето се вдигна, топлото му присъствие се усети и блещукащият поток привлече вниманието на Айла. Бе пропуснала обичайното си сутрешно плуване, неспособна да остави Джондалар сам от страх, че може да се случи нещо неочаквано. Но сега той бе много по-добре и, ако имаше нужда, би могъл да я извика.

— Айла отивам вода — каза тя и се направи, че плува.

— Плувам — каза той, правейки подобни движения. — Думата е „плувам“ и бих желал да можех да дойда с теб.

— Фффлувм — рече бавно тя.

— Плувам — поправи я.

— Плуу-вам — опита повторно тя и, щом той кимна, тръгна надолу. Ще мине някое време, докато той успее да мине по тази пътека, ще му донеса горе малко вода. Но кракът му оздравява добре. Мисля, че ще може да го използва. Може би с малко накуцване, но, надявам се, нищо такова, че да му попречи да слезе.

Щом стигна брега и развърза ремъка на наметалото си, реши и да си измие косата. Тръгна надолу по потока за корени от сапунче. Погледна нагоре, видя Джондалар и му махна, сетне се върна на брега, вън от погледа му. Седна на ръба на огромния къс скала, който до тази пролет беше част от стената, и започна да разплита косата си. Един новопоявил се след пренареждането на скалите вир се бе превърнал в любимо място за къпане. Беше по-дълбок, а върху близката скала имаше легенообразна вдлъбнатина, която тя използваше да избие сапонина от корените на сапунчето.

Джондалар я видя отново, след като тя се бе изплакнала и бе заплувала нагоре, и одобри правилните й силни замахвания. Тя мързеливо доплува кучешката до скалата и, като седна на нея, остави слънцето да я изсуши, докато междувременно взе една клонка да разчеше косата си, а после я изчетка с лугачка. Докато гъстата й коса изсъхне, тя се почувства затоплена и макар Джондалар да не я бе повикал, започна да се тревожи за него. Сигурно е почнал да се уморява, помисли. Погледна наметалото си и реши, че й трябва чисто наметало. Вдигна го и го понесе по пътеката.

Джондалар усещаше слънцето много повече от Айла. Когато той и Тонолан потеглиха, беше пролет, а малкото предпазен тен, който бе получил след напускането на лагера на Мамутоя, бе изчезнал по време на престоя в пещерата на Айла. Той все още бе по зимному блед или поне беше, докато не излезе да седи на слънце. Айла беше изчезнала, когато той за пръв път почна да усеща неудобство от слънчевото си изгаряне. Опита се да не му обръща внимание, тъй като не желаеше да безпокои жената, която се наслаждаваше на няколкото отделени за себе си момента след внимателните си грижи. Започна да се чуди какво я е задържало толкова дълго и му се прииска тя да побърза. Започнала гледа ту горната част на пътеката, ту нагоре-надолу по потока, мислейки, че тя може да реши да поплува още.

Когато Айла се изкачи на върха на стената, той гледаше на друга страна и един поглед към яркочервения му гръб бе достатъчен да я накара да се засрами. Виж как е изгорял от слънцето! Каква лечителка съм да го оставя тук тъй дълго? Тя се забърза към него.

Той я чу и се извърна, благодарен, че най-после се е върнала и малко раздразнен, че не го е направила по-рано. Но когато я видя, престана да усеща изгарянето. Удивен, зяпна с отворена уста голата жена, която вървеше към него на яркото слънце.

Кожата й беше златистокафява и при движение преливаше над плоските жилести отрудени мускули. Краката й бяха излети идеално, като единственият им недостатък бяха четирите успоредни белега на лявото й бедро. От мястото си виждаше заобления й твърд задник и над тъмнорусия мъх на срамното окосмяване извивката на корема, маркирана с леките гънки на останали от бременност стрии. Бременност? Гърдите й бяха големи, но добре оформени и високи като на момиче, с тъмнорозови ареоли и щръкнали зърна. Ръцете й бяха дълги и грациозни и несъзнателно афишираха силата й.

Айла бе израсла сред хора — мъже и жени — които бяха силни по рождение. За да изпълнява изискваните от жените от Клана задачи — вдигане, носене, обработване на кожи, насичане на храна — тялото й бе трябвало да придобие необходимата мускулна сила. Ловът й бе дал жилава пъргавина, а самотният живот бе изисквал голяма сила, за да оцелее.

Вероятно тя е най-силната жена, която съм виждал, помисли Джондалар. Нищо чудно, че е способна да ме повдигне и да издържи тежестта ми. Знаеше, без съмнение, че никога не е виждал жена с по-добре сложено тяло, но работата не беше само в тялото. От самото начало си бе мислил, че е твърде хубавка, но никога не я бе виждал на дневна светлина.

Тя имаше дълга шия с малък белег на гърлото, грациозно очертана челюст, пълни устни, тесен прав нос, високи скули и широко поставени синьо-сиви очи. Прекрасно изрязаните й черти се съчетаваха в елегантна хармония, а дългите й ресници и извитите вежди бяха светлокестеняви — малко по-тъмни от свободно падащите вълни на блестящата на слънцето златиста коса.

— Велика преизобилна Майко! — изпъшка той.

Опита се да се сети за думи, с които да я опише, сумарният ефект беше зашеметяващ. Тя бе прекрасна, удивителна, великолепна. Не бе виждал друга такава спираща дъха жена. Защо криеше това прекрасно тяло под безформеното наметало? Да сплита тая приказна коса на плитки! А той си мислеше, че е само хубава. Защо не я бе видял?

Едва когато тя прекоси каменната площадка и се приближи, той усети, че се възбужда, но тогава туй го налетя с настоятелно, пулсиращо искане. Той я желаеше с непозната досега неотложност. Ръцете го сърбяха да погали това идеално тяло, да открие скритите й места. Искаше му се да изследва, да вкусва, да й дава Удоволствия. Когато тя се наведе към него и той помириса топлата й кожа, беше готов да я вземе, дори без да попита, ако се чувстваше в състояние да го направи. Но той усещаше, че тя не е човек, който може лесно да бъде взет.

— Дон-да-лах! Гръб е… огън… — каза Айла, търсейки точната дума за слънчево изгаряне. После се поколеба, спря се от животинския магнетизъм на взора му. Погледна в напрегнатите му сини очи и усети как потъва надълбоко. Сърцето й заби, коленете й омекнаха, лицето й се затопли. Тялото и потрепери и усети внезапна влага между краката си.

Не знаеше какво й става и, като извъртя глава настрани, откъсна погледа си от неговия. Очите й се спряха на надигналата му се мъжественост, очертана от набедрената превръзка, и тя изпита завладяващо желание да я пипне, да я хване. Затвори очи, пое дълбоко въздух и се опита да спре треперенето си. Когато ги отвори, избегна погледа му.

— Айла помагам Дон-да-лах отива пещера — каза.

Изгарянето беше болезнено, а прекараното отвън време го бе уморило, ала когато се облегна на нея при късата трудна разходка, голото й тяло бе тъй близо, че продължи да подхранва пламналото яростно желание. Тя го остави да седне на леглото, бързо прегледа запасите си от лекарства и внезапно избяга навън.

Той се зачуди къде е отишла, но скоро разбра, тъй като тя се върна с пълни шепи широки сиво-зелени мъхести листа от репей. Откъсна от листата дебелата средна жилка, накъса ги на парчета в една купа, добави студена вода и ги намачка на каша с един камък.

Неприятното усещане и топлината от изгарянето се бяха засилили и когато почувства успокояващата студена каша на гърба си, пак изпита благодарност, че тя е лечителка.

— Аххх, така е много по-добре — рече той.

Сетне, докато ръцете й внимателно разглеждаха студените листа, той осъзна, че тя не е спряла да си сложи наметалото. Когато коленичи до него, той усети близостта й почти като някакво осезаемо излъчване. Миризмата на топлата кожа и другите тайнствени женски ухания го окуражиха да посегне към нея. Прекара ръка по бедрото й от коляното до хълбоците.

Айла застина при докосването и престана да движи ръката си, осъзнавайки остро, че неговата ръка я гали. Тя се стегна, неуверена в това какво прави той или какво се очаква от нея. Единственото сигурно нещо беше, че не искаше той да спре. Но когато той се пресегна да докосне зърното на гръдта й, тя ахна от неочаквания спазъм, който премина през нея.

Джондалар бе изумен от потресеното й изражение. Не беше ли съвсем естествено един мъж да поиска да докосне една красива жена? Особено когато е тъй близо, че и бездруго почти са се докоснали? Той дръпна ръката си, без да знае какво да мисли. Тя реагира, като че ли никога досега не е докосвана, помисли. Но тя беше жена, а не младо момиче. И от стриите се виждаше, че е раждала, въпреки че наоколо не се забелязваха следи от деца. Е, тя не е първата жена, която е загубила детето си, но все пак трябва да е минала през Първия обряд, за да бъде подготвена да приеме благословията на Майката.

Айла продължаваше да усеща гъделичкащата последица от докосването му. Не знаеше защо е спрял и в объркването си стана и излезе.

Може би не ме харесва, помисли Джондалар. Само че защо тогава бе дошла толкова близо, особено когато желанието му бе тъй очевидно? Тя не можеше да му помогне за това, тя лекуваше изгарянето му. И в действията и нямаше нищо подканващо. Всъщност изглежда не осъзнаваше своето въздействие върху него. Толкова ли бе привикнала с тази реакция към красотата й? Не се държеше със загрубялото безразличие на опитна жена и все пак как би могла една жена, която изглежда така, да не знае как въздейства на мъжете?

Джондалар вдигна едно смачкано парче влажен лист, паднало от гърба му. Лечителят на Шарамудои също използваше репеи при изгаряния. Тя е опитна. Разбира се! Джондалар, как може да си толкова глупав, каза си той. Шамуд ти обясни за изпитанията на Тези, които служат на Майката. Тя също трябва да е изпитала Удоволствия. Нищо чудно, че носи тая безформена наметка, за да скрива красотата си. Не би дошла толкова близо до теб, ако не беше изгорял, а после ти я сграбчи като някое неизрасло момче.

Кракът му пулсираше и въпреки че лекът бе помогнал, изгарянето все още му причиняваше неудобства. Отпусна се, опита се да легне настрани и затвори очи. Беше жаден, но не искаше да се претърколи да вземе мяха с вода точно когато е намерил едно почти поносимо положение. Чувстваше се отвратително не само заради болката и сърбежа, но и защото си мислеше, че е действал много непохватно, и беше разстроен.

Отдавна, откакто беше момче не бе усещал унижението от социален гаф. Бе упражнявал самоконтрола си, докато го бе превърнал в изкуство. Отново бе отишъл твърде далеч и бе отхвърлен. Тази красива жена, тази жена, която бе възжелал повече от всяка друга, го бе отритнала. Знаеше какво ще стане по-нататък. Тя щеше да се държи сякаш нищо не се е случило, но когато може, ще го отбягва. Когато не можеше да го отбегне, щеше да се държи на разстояние. Ще бъде хладна и резервирана. Устните й може да се усмихват, но очите й ще му казват истината. В тях няма да има топлина или, което е по-лошо, в тях ще има съжаление.

Айла бе сложила чисто наметало и разделяше косата си, изпитвайки срам, че е допуснала Джондалар да изгори на слънцето. Това беше нейна грешка, сам той не би могъл да излезне на слънце. Беше се забавлявала с плуване и миене на косата, когато трябваше да внимава повече. А пък се предполага, че съм лечителка, лечителка от рода на Иза. От най-почитания в Клана род — какво би си помислила Иза за подобна немарливост, за такава липса на усет за нейния пациент? Айла се ужаси. Той беше толкова зле ранен, силните болки продължаваха да го мъчат, а тя бе прибавила към тях нова болка.

Ала към неудобството, което изпитваше, се добавяше и друго. Той я бе докоснал. Все още чувстваше топлата му ръка на бедрото си. Знаеше точно къде го е докоснал и къде е пропуснал, сякаш го бе изгорил с нежната си милувка. Защо бе докоснал зърното й? То още я смъдеше. Мъжествеността му бе напълно издута, а тя знаеше какво означава това. Колко пъти бе виждала мъже да дават сигнала на някоя жена, когато искат да облекчат нуждата си. Брод го бе нравил с нея — тя потръпна — и тогава тя бе виждала как мъжествеността му се втвърдява.

Сега не се чувстваше така. Даже би й харесало, ако Джондалар й беше дал сигнала…

Не ставай смешна. С този крак не би могъл. Беше едва оздравял, за да може да се натоварва.

Но мъжествеността му беше твърда, когато тя се върна от плуването, а очите му… Тя потрепери, като си помисли за очите му. Те са тъй сини и тъй пълни с неговата нужда, и тъй…

Тя не можа да го изрази за пред себе си, но спря да разделя косата си, затвори очи и се остави да почувства привличането му. Той я бе докоснал.

Но после бе спрял. Тя се изпъна. Дали й беше дал сигнал? Дали не бе спрял, понеже тя не го бе разпознала? Смята се, че една жена трябва винаги да бъде достъпна, щом един мъж има нужда. Всяка жена от Клана бе учена на това още от първия път, когато духът й воюваше и тя кървеше. Също както я бяха учили на незабележимите жестове и пози, които могат да окуражат един мъж да поиска да задоволи нуждата си с нея. По-рано никога не бе разбирала защо една жена ще поиска да ги използва. Сега внезапно осъзна, че разбира.

Тя искаше този мъж да облекчи нуждата си с нея, но не знаеше сигнала му! Ако аз не знам сигнала му, той също няма да знае моите. И ако съм му отказала, без да знам, той може да не опита никога повече. Само че наистина ли ме желаеше? Аз съм тъй голяма и грозна.

Айла привърши подпъхването на последната плитка под самата нея и отиде да стъкми огъня, за да направи някакъв болкоуспокояващ лек за Джондалар. Когато му го занесе, той почиваше, обърнат на една страна. Като му донесе нещо за облекчаване на болката, та да може да си почине, тя не искаше да го обезпокои, щом като вече бе намерил удобно положение. Седна с кръстосани крака на мястото му за спане и го зачака да отвори очи. Той не помръдна, но тя знаеше, че не спи. Дишането му не бе ритмично и на челото му се отразяваше дискомфорт, което не би станало, ако бе дълбоко заспал.

Джондалар я бе чул да идва и бе затворил очи, за да се престори на заспал. Изчакваше с напрегнати мускули, борейки се с желанието да отвори очи и да види дали тя е там. Защо беше така тиха? Защо не излиза? Ръката, на която лежеше, започна да го боде от нарушаването на кръвообращението. Ако не я помести скоро, ще изтръпне. Кракът му пулсираше. Искаше му се да го помести, за да облекчи напрежението от прекалено дългото стоене в едно положение. Лицето му го сърбеше от наболата нова брада; гърбът му гореше. Може би тя изобщо не бе тук. Може би е излязла, а той просто не я е чул. Дали просто не седеше и го гледаше?

Тя внимателно го наблюдаваше. Беше гледала право в този мъж повече, отколкото изобщо бе гледала, който и да е мъж. На жените от Клана не им се полагаше да гледат мъжете, но тя си бе позволявала много неподобаващи неща. Нима бе забравила всички маниери, на които я учеше Иза, също като подобаващата грижа за пациента? Тя погледна надолу в ръцете си, които държаха в скута й чаша татулов чай. За една жена това бе правилният начин да приближи един мъж: седнала на земята с приведена глава, изчаквайки той да я оповести с потупване по рамото. Може би е време да припомня на какво са ме учили, помисли тя.

Джондалар отвори съвсем леко очи и се опита да види дали тя е тук, без да й даде да разбере, че е буден. Видя едно стъпало и бързо затвори очи отново. Тук беше. Защо седи тук? За какво ли може да чака? Защо не стане и го остави насаме с болката и унижението му? Пак погледна през сведените си мигли. Стъпалото й не бе помръднало. Седеше с кръстосани крака. Държеше чаша с течност. О, Дони! Той беше жаден! За него ли беше? Дали не го чакаше да се събуди, за да му даде някакво лекарство? Би могла да го побутне, нямаше защо да чака.

Той отвори очи. Айла седеше с наведена глава и гледаше надолу. Бе облечена в едно от тези безформени наметала и косата й бе сплетена в многобройни редички от плитки. Имаше вид на току-що изжулена. Петното на бузата й бе изчезнало, наметалото й беше от чиста, неносена обезкосмена кожа. Изглеждаше толкова безупречна, както си седеше с наведена глава. Нямаше нищо превзето, никаква маниерност, нито подканящи коси погледи.

Стегнатите й плитки засилваха впечатлението, а също и наметалото с неговите гънки и издутини, които така добре я скриваха. Това беше номер — изкусното укриване на нейното зряло женско тяло и пищната лъскава коса. Не можеше да скрие лицето си, но навикът и да гледа надолу или встрани изглежда отвличаше вниманието. Защо не се показваше? Сигурно това бе изпитанието, на което се бе подложила. Повечето жени, които познаваше, биха изложили на показ това великолепно тяло, биха носили тая златиста прелест така, че да я покажат от най-добрата й страна, биха дали всичко, за да имат толкова красиво лице.

Гледаше я, без да помръдна, забравил за неудобното си положение. Защо бе тъй неподвижна? Може би не иска да ме погледне, помисли той и объркването и болката му отново се върнаха. Не можеше да издържи, трябваше да се помести.

Щом той помести ръка, Айла вдигна очи. Не можеше да я потупа по рамото, за да я извести, че е разбрал за присъствието й, колкото и добре възпитана да искаше да се покаже. Той не знаеше сигнала. Джондалар бе изумен да види разкаяние и срам на лицето й и честна открита молба в очите й. Нямаше нито осъждане, нито отхвърляне, нито съжаление. По-скоро изглеждаше разстроена. За какво ли можеше да се разстрои?

Тя му даде чашата. Той отпи глътка, направи гримаса от горчивото лекарство, после го изпи до дъно и посегна към мяха за вода, за да отмие вкуса от устата си. Сетне легна долу, без да може да си намери място. Тя му махна да седне, след което издърпа, приглади и преподреди кожите. Той не полегна незабавно назад.

— Айла, има толкова много неща, които не зная за теб, а бих искал да знам. Не зная къде си изучила своите лечителски изкуства, не зная даже как съм попаднал тук. Зная само, че съм ти благодарен. Ти спаси живота ми и, което е по-важно, спаси крака ми. Никога не бих могъл да се върна у дома без крака си, даже и да бях оживял. Съжалявам, че се показах такъв глупак, но ти си толкова красива, Айла. Не зная защо желаеш да е тъй, но сигурно си имаш причини. Ти се учиш бързо. Може би когато можеш да приказваш по-добре, ще ми кажеш, ако ти е позволено. Ако не, ще го приема. Зная, че не разбираш всичко, което казвам, но искам да ти го кажа. Повече няма да те безпокоя, Айла. Обещавам.

* * *

Кажи ми правилно… „Дон-да-лах“.

— Ти съвсем добре произнасяш името ми.

— Не, Айла казвам грешно — тя яростно тръсна глава. — Кажи ми правилно.

— Джондалар. Джон-да-лар.

— Шшшон…

— Джъ — показа й той, артикулирайки внимателно. — Джондалар.

— Ж… дж… — боричкаше се тя с непознатия звук. — Джон-да-ларрр — завърши с едно търкалящо се р.

— Добре! Това беше много добре! — каза той.

Айла се усмихна при успеха си, сетне усмивката й се смени с хитровато ухилване. Джон-да-ларр от Зел-ан-до-ний — той бе произнасял името на своите хора по-често от собственото си име и тя скрито се бе упражнявала.

— Точно така! — рече наистина изненаданият Джондалар. Не го бе казала съвсем правилно, но само едни Зеландонии би могъл да усети разликата. Одобрението му възнагради усилията й и Айла разцъфна в красива усмивка на успех.

— Какво значи Зеландонии?

— Означава моите хора. Децата на Майката, които живеят на югозапад. Дони означава Великата земя майка. Мисля, че най-лесният начин да се обясни е Децата на Майката. Само че всички хора наричат себе си Деца на Майката на своите езици. Означава просто хора.

Те стояха един срещу друг, облегнати на противоположните стволове на една групичка брези, чиито стъбла бяха израснали като няколко здрави ствола от едно дърво с общ корен. Макар да използваше тояга за подпиране и все още явно куцаше. Джондалар бе доволен, че може да стои насред зелената ливада в долината. От първите си колебливи стъпки той се бе старал да напредва всеки ден. Първото му слизане надолу по стръмната пътека бе цяло изпитание, а също и триумф. Оказа се, че изкачването е по-лесно от слизането.

Той още не знаеше как го е занесла в пещерата без чужда помощ. Ако пък й бяха помогнали други хора, къде бяха сега? Отдавна искаше да й зададе този въпрос, но в началото тя не би го разбрала, а после все му се струваше неподходящо да го издрънка просто за да задоволи любопитството си. Изчакваше подходящ момент и сега май времето бе дошло.

— Кои са твоите хора, Айла? Къде са?

Усмивката изчезна от лицето й. Той почти съжали, че е попитал. След дълго мълчание започна да си мисли, че не го е разбрала.

— Няма хора. Айла няма хора — отвърна твърдо тя, оттласна се от дървото и излезе от сянката му. Джондалар сграбчи тоягата си и закуцука след нея.

— Но ти трябва да имаш свои хора. Родена си от майка. Кой се е грижил за теб? Кой те научи да лекуваш? Къде са сега твоите хора, Айла? Защо си сама?

Айла вървеше бавно напред и гледаше в земята. Не се опитваше да се измъкне от отговора, тя трябваше да му отговори. Никоя жена в Клана не можеше да откаже да отговори на пряк въпрос, зададен й от мъж. Всъщност всички членове на Клана — и мъжете, и жените — отговаряха на преките въпроси. Просто жените не задаваха на мъжете лични въпроси, а и мъжете рядко се питаха един друг. Питани обикновено бяха жените. Въпросите на Джондалар възбудиха много спомени, но тя не знаеше отговорите на някои от тях, нито пък знаеше как да отговори на другите.

— Ако не искаш да ми кажеш…

— Не — тя го погледна и тръсна глава. — Айла казвам — в очите й се появи тревога. — Не знам думи.

Джондалар пак се зачуди дали е трябвало да пита, но любопитството го глождеше, а и тя изглежда желаеше това. Спряха до голямото нащърбено парче скала, което бе откъртило част от стената, преди да се укроти в полето. Джондалар седна на единия край, където скалата бе разцепена, за да се образува място за сядане на подходяща височина с полягаща назад облегалка.

— Как се наричат твоите хора? — попита.

Айла помисли малко.

— Хората. Мъж… жена… бебе — Тя пак завъртя глава, защото не знаеше как да обясни. — Клана — и в същия миг направи жеста, който изразяваше концепцията.

— Като семейство? Едно семейство е от мъж, жена и нейните деца, което живее край общо огнище… обикновено.

Тя кимна.

— Семейство… повече.

— Малка група? Няколко семейства, които живеят заедно, са Пещера — каза той, — даже и да не разполагат с пещера.

— Да — рече тя, — Клан малък. И още. Клана значи всички хора.

Той не бе чул добре първия път, когато тя бе казала думата, и не бе схванал сигнала, който бе направила с ръка.

Думата беше тромава, гърлена и в нея се проявяваше онази тенденция, която той си обясняваше като поглъщане на вътрешността й. Не би си помислил, че това е дума. Тя не бе произнасяла други думи, освен научените от него, и той бе заинтересуван.

— Глаан? — опита се да я повтори.

Не бе съвсем правилно, но приличаше.

— Айла не казвам Джондалар думи правилно, Джондалар не казва Айла думи правилно. Джондалар казва красиво.

— Аз не знаех, че знаеш някакви думи, Айла. Никога не съм те чувал да говориш на твоя език.

— Не знам много думи. Клана не говори думи.

Джондалар не схвана.

— С какво говорят, ако не с думи?

— Те говори… ръце — рече тя, знаейки, че това не е точно тъй.

Бе забелязала, че като се опитва да изрази мислите си, без да иска, жестикулира. Щом видя озадаченото изражение на Джондалар, хвана ръцете му и започна да ги движи със съответните движения, докато повтаряше казаното.

— Кланът не говори много думи. Кланът говори… ръце.

Когато започна да схваща, бръчките на челото му се разгладиха.

— Да не ми казваш, че твоите хора говорят с ръцете си?! Покажи ми. Кажи нещо на твоя език.

Айла помисли за миг и започна:

— Искам да ги кажа толкова много неща, но трябва да се науча да ги кажа на твоя език. Това е единственият начин, който сега ми е останал. Как мога да ти кажа кои са моите хора? Аз вече не съм жена от Клана. Как мога да ти обясня, че съм мъртва? Аз нямам хора. За Клана аз съм на другия свят — като мъжа, които пътуваше с теб. Предполагам, че ти е бил брат.

Бих искала да ти кажа, че правих знаци над гроба му, за да му помогна да намери пътя си, така че мъката в сърцето ти да бъде облекчена. Бих искала да ти кажа, че аз също тъгувах за него, въпреки че не го познавах.

Не познавам хората, на които съм била родена. Трябва да съм имала майка и семейство, които са изглеждали като мен… и теб. Само че ги зная единствено като Другите. Иза е единствената майка, която помня. Тя ме научи на лечебна магия и ме направи лечителна, но сега е мъртва. А също и Креб.

Джондалар, ужасно искам да ти разкажа за Иза, за Креб, за Дърк… — тя спря и дълбоко си пое въздух. — Синът ми също си отиде от мен, но той живее. Това поне имам. А сега Пещерният лъв докара теб. Боях се, че мъжете от Другите ще приличат на Брод, но ти си по-скоро като Креб — внимателен и търпелив. Искам да си мисля, че ти ще бъдеш мой стопанин. Когато дойде, си мислех, че това е причината да бъдеш доведен тук. Мисля, че съм искала да го вярвам, защото бях толкова самотна и така се нуждаех от компания, а ти беше първият мъж от Другите, който съм виждала… и за, когато си спомням. Тогава не би имало значение какъв си бил. Исках те за стопанин, просто да имам стопанин.

Сега не е същото. С всеки ден, който си тук, чувствата ми към теб се засилват. Зная, че Другите не са много далеч и че трябва да има и други мъже, които биха могли да ме вземат. Но аз не искам никого другиго и се боя, че ти няма да поискаш да останеш тук с мен, щом се оправиш. Боя се, че ще загубя и теб. Така ми се иска да можех да ти кажа, че съм тъй, тъй благодарна, че си тук, че понякога просто не мога да издържам, — тя спря, защото не можеше да продължи, но някак си усещаше, че не е свършила.

Мислите й не бяха съвсем неразбираеми за мъжа, който я наблюдаваше. Движенията й — не само на ръцете, но на цялото тяло, очите, мимиката — бяха тъй изразителни, че той дълбоко се затрогна. Тя му напомняше мълчалив танцьор, като се изключат грубите звуци, които, колкото и да е странно, добре прилягаха на грациозните движения. Той схващаше само с емоциите си и не можеше напълно да повярва това, което чувстваше, че му е разказала, но когато тя спря, знаеше, че е разказвала. Знаеше също, че нейният език от движения и жестове не е, както бе предполагал, просто прибавка към използваните от самия него жестове за подчертаване на думите. По-скоро му се струваше, че звуците, които тя издаваше, подчертаваха движенията й.

Когато свърши, тя постоя замислена известно време, сетне грациозно падна на земята в краката му и склони глава. Той зачака, но когато тя не помръдна, започна да се чувства неловко. Изглежда тя го чакаше и това го накара да почувства, че му изразява почитта си. Спрямо Великата земя майка подобно почтително отношение си беше съвсем на място, но се знаеше, че Тя е ревнива и не се отнася благосклонно към онези Свои чеда, които приемат благоговението, полагащо се на Нея.

Накрая той посегна надолу и докосна ръката й.

— Стани, Айла. Какво правиш?

Докосването по ръката не бе съвсем като потупването по рамото, но тя си помисли, че той едва ли ще стигне по-близо до сигнала на Клана за говорене. Тя погледна изотдолу седналия мъж.

— Клана жена седи, иска говори. Айла искам говоря Джондалар.

— Няма защо да седиш на земята, за да говориш с мен — той се протегна напред и се опита да я вдигне. — Ако искаш да говориш, просто говори.

Тя настоя да остане на мястото си.

— Това начин Клана — очите й го молеха да разбере. — Айла искам казвам… — в очите й се насъбраха сълзи от объркване. Тя започна да говори:

— Айла не говоря добре. Айла искам казвам, Джондалар дава Айла разговор, искам казвам…

— Да не искаш да кажеш благодаря?

— Какво значи „благодаря“?

Той помисли.

— Ти спаси живота ми, Айла. Ти се погрижи за мен, излекува раните ми, даде ми храна. Затова аз искам да ти кажа благодаря. Искам да ти кажа повече от благодаря.

Айла се намръщи.

— Не също. Мъж ранен, Джондалар грижа се, Айла грижа се всички мъже. Джондалар дава Айла разговор. Повече. Повече благодаря — тя го погледна прямо, желаейки да я разбере.

— Ти може и да не „говоря добре“, но много добре общуваш. Стани, Айла, или аз ще трябва да седна до теб. Разбирам, че си лечителка и че у теб живее необходимостта да се грижиш за всеки, който има нужда от помощ. Може да си мислиш, че няма нищо особено в туй, че си спасила живота ми, но това не ме прави по-малко благодарен. За мен е дребна работа да те уча на моя език, да те уча да говориш, но започвам да разбирам, че за теб това е много важно и ти си ми благодарна. Винаги е трудно да изразиш благодарността си, независимо на какъв език. Моят начин е да ти кажа благодаря. Мисля, че твоят начин е по-красив. Моля те, сега стани.

Тя почувства, че той е разбрал. Усмивката й изразяваше повече благодарност, отколкото тя си мислеше. За нея това бе трудна, но важна концепция, която тя трябваше да предаде, и затова стана с приповдигнато настроение, загдето е успяла. Искаше й се да изрази изблика си с движение и когато видя Уини и жребчето й, свирна силно и пронизително. Кобилата наостри уши и побягна в галон към нея. Когато се доближи, Айла се затича, скочи и леко се приземи на конския гръб.

Направиха широк кръг по ливадата, а жребчето ги следваше отблизо. Айла бе стояла тъй близо до Джондалар, че не бе яздила много, откакто го бе намерила, и сега ездата й даде опияняващото чувство за свобода. Когато се върнаха до скалата, Джондалар ги чакаше изправен. Вече си бе затворил устата, която се бе отворила при потеглянето им. За миг по гърба му бяха пролазили мравучки и той се бе зачудил дали жената не е свръхестествена, може би дори донии. Смътно си припомни един сън за духа на Майката във формата на млада жена, която отблъсва настрани един лъв.

Сетне си спомни твърде човешкото объркване на Айла заради неспособността й да общува. Вероятно никоя духовна форма на Великата земя майка не би имала такива проблеми. И все пак тя бе невероятно надарена да общува с животните. Щом ги повикайте, птичките идваха и ядяха от ръката й, а кърмещата кобила притича при свирването й и позволи на жената да язди на гърба й. И какво беше това за хората, които не говорят с думи, а с движения? Айла му бе дала много неща за размисъл, замисли се той, докато чешеше жребчето. Колкото повече мислеше за нея, толкова по-голяма ставаше мистерията.

Ако нейните хора не говореха, можеше да разбере и тя защо не говори. Но кои бяха тези хора? Къде бяха сега? Бе казала, че няма свои хора, и живееше сама в долината, но кой я бе научил да лекува или на магията с животните? Откъде бе намерила огнения камък? Бе твърде млада, за да бъде толкова надарена зеландони. Обикновено, за да се сдобият с нейните способности бяха нужни много години, често пъти в специални усамотени места.

Дали пък нейните хора не са такива? Той знаеше за специални групи от Тези, които служат на Майката, които си поставяха за цел да постигнат дълбоки прозрения в големите тайни. Подобни групи имаха голям престиж. Зеландони бе прекарала няколко години с такава група. Шамуд бе говорил за изпитанията, на които те се подлагаха, за да получат прозрение и умения. Дали Айла не е живяла с подобна група, която разговаря само с движения? И сега е заживяла в самота, за да усъвършенства способностите си?

А ти си мислеше да имаше Удоволствия с нея, Джондалар. Нищо чудно, че реагира по такъв начин. Но каква срамота. При тази красота да се откаже от Удоволствията. Красива или не, ти, Джондалар, би трябвало да уважаваш желанията й.

Кафявото жребче мушкаше с глава и се потъркваше в мъжа, търсейки по-внимателно почесване от чувствителните ръце, които винаги успяваха да намерят нужните места, сърбящи най-много при линеенето на пухестата козина на новороденото. На Джондалар му беше приятно, че жребчето го търси. За него по-рано конете бяха просто източник на храна и никога не му бе хрумвало, че те могат да са топли отзивчиви животни, които да изпитват удоволствие от ласките му.

Айла се усмихна, доволна от засилващото се привличане между мъжа и жребчето на Уини. Спомни си за една по-стара своя идея и спонтанно я спомена.

— Джондалар дава име жребче?

— Да наименовам жребчето? Искаш да му дам име? — не бе много сигурен, но бе доволен. — Не знам, Айла. Никога не съм мислил да давам име на нещо, още повече пък на кон. Как ще дадеш име на кон?

Айла разбираше объркването му. И тя не бе възприела идеята моментално. Имената бяха натоварени със значение, те означаваха признаване. Признаването на Уини като уникален индивид извън концепцията за кон бе имало определени последици. Тя вече не бе просто едно животно от бродещите из степите стада. Тя се асоциираше с хората, черпеше своята сигурност и се доверяваше на един човек. Сред своите роднини тя бе уникална. Имаше собствено име.

Но това възлагаше на жената определени задължения. Удобството и благополучието на животното изискваха значителни усилия и грижи. Конят никога не изчезваше напълно от мислите й, животът му и животът на Айла се бяха преплели неразривно.

Айла трябваше да признае връзката, особено след завръщането на Уини. Макар да не бе планиран или пресметнат, в нейното желание Джондалар да кръсти жребчето имаше елемент от това признаване. Тя искаше той да остане с нея. Ако се привържеше към младото конче, може би щеше да се появи допълнителна причина да остане там, където то трябваше да стои — поне за известно време — в долината, заедно с Уини и с нея.

Нямаше нужда обаче да се пришпорва мъжът. Засега той никъде нямаше да иде, поне докато кракът му оздравее.

* * *

Айла се стресна и се събуди. Пещерата бе тъмна. Тя лежеше по гръб, взираше се в плътната чернилка и се опитваше пак да заспи. Накрая тихо се измъкна от леглото — беше изкопала плитка канавка в пръстения под на пещерата до леглото, което сега използваше Джондалар — и опипом стигна до входа на пещерата. Докато минаваше край нея, чу как Уини изсумтя в знак, че е разбрала за присъствието й.

Пак оставих огъня да загасне, помисли тя, като вървеше покрай стената към края на площадката. Джондалар не познава пещерата тъй добре като мен. Ако му се наложи да стане посред нощ, ще му трябва повече светлина.

Щом свърши, застана за малко отвън. Полумесецът, спуснал се на запад, бе близо до ръба на стената на отсрещната страна на клисурата и скоро щеше да изчезне зад нея. Бе по-близо до разсъмване, отколкото до среднощ. Отдолу цареше мрак, с изключение на сребристото трепкане на отразената в шепнещия поток звездна светлина.

Нощното небе направи едва доловимия преход от черно към тъмносиньо, който тя усети на подсъзнателно ниво. Без да знае защо, Айла реши да не се връща в леглото. Гледа как луната потъмнява, преди да я погълне черният ръб на отсрещната стена. Когато последният светъл лъч угасна, усети зловеща тръпка.

Постепенно небето просветля и звездите избледняха в светлата синева. Хоризонтът в далечния край на долината беше пурпурен. Тя загледа как ясно очертаната дъга на кървавочервеното слънце започна да набъбва от края на земята и хвърли пламтящ лъч в долината.

— Сигурно на изток гори прериен огън — рече Джондалар.

Айла се извърна. Мъжът бе окъпан в сивосинкавата светлина на яростното светило, която бе придала на очите му лавандулов оттенък, какъвто никога не можеше да се види на светлината на огъня.

— Да, голям огън, много дим. Аз не знам ти ставаш.

— Будувах малко, като се надявах, че ще се върнеш. Като не се върна, помислих, че и аз бих могъл да стана. Огънят е угаснал.

— Аз знам. Аз невнимателна. Не правя добре да гори през цяла нощ.

— Насип, не си направила насип, така че да не угасне.

— Насип — повтори тя. — Аз отивам почвам.

Той я последва обратно в пещерата, като се приведе на влизане. Беше по-скоро от неприятно усещане, отколкото по необходимост. Отворът на пещерата бе достатъчно висок за него, макар и с малко. Айла извади железния пирит и кремъка и натрупа прахан и подпалки.

— Не казваше ли, че си намерила този огнен камък на брега? Има ли още?

— Да. Немного, Вода идва, взима.

— Наводнение? Потокът е придошъл и е отнесъл някои от огнените камъни? Може би трябва да слезем и да съберем колкото намерим.

Айла разсеяно кимна. Имаше други планове за този ден, но се нуждаеше от Джондаларовата помощ, а не знаеше как да я получи. Месото й свършваше, а тя не бе сигурна дали той няма да възразява, ако отиде на лов. От време на време бе излизала с прашката и той не бе питал откъде се вземат пустинните гризачи, зайците и гигантските хамстери. Но дори мъжете от Клана и позволяваха да убива дребни животни с прашката си. Само че тя трябваше да убие нещо по-голямо, а това означаваше да излезе с Уини и да изкопае яма-капан.

Не го очакваше с голямо нетърпение. Би предпочела да ловува с Бебчо, но той си бе отишъл. Отсъствието на ловния й партньор обаче бе най-дребната й грижа. Повече се тревожеше заради Джондалар. Знаеше, че дори и да възрази, не би могъл да я спре. Не можеше да се каже, че тя е част от неговия Клан. Това беше нейната пещера, а и той не бе напълно възстановен. Но той изглежда се радваше на долината, на Уини и на жребчето, даже изглежда харесваше и нея. Тя не искаше това да се промени. От опит знаеше, че мъжете не обичат жените да ловуват, но нямаше избор.

Пък и тя искаше нещо повече от неговото неохотно съгласие — трябваше й поддръжката, помощта му. Не искаше да вземе кончето на лов. Боеше се да не попадне сред паникьосаните животни и да бъде ранено. Бе сигурна, че то би останало, когато тя тръгне с Уини, ако Джондалар се съгласи да му прави компания. Тя няма да отсъства дълго. Ще намери стадо, ще изкопае капан и ще се върне, а на лов ще иде на другия ден. Но как би могла да помоли мъжа да прави компания на жребчето, докато тя е на лов? Даже и ако той самият още не е в състояние да ловува?

За закуска направи бульон и огледът на намаляващите запаси сушено месо я убеди, че скоро ще трябва да направи нещо. Реши, че трябва да започне с малка демонстрация на ловните си сръчности, като покаже ловкостта си с любимото оръжие. Реакцията му към ловуването с прашка щеше да й даде някаква идея дали си заслужава да помоли за помощ.

Двамата бяха свикнали сутрин да се разхождат край храсталака по брега. За него това бе полезно упражнение, а на нея й харесваше. Тази сутрин на излизане тя затъкна прашката в поясния си ремък. Сега се нуждаеше само от сътрудничеството на някое създание, което да поиска да се приближи на един хвърлей.

Надеждите й бяха надминати, защото щом свърнаха от потока към ливадата, подплашиха двойка бели яребици. Тя видя едната и посегна за прашката и за камъни. Тя я свали от небето точно при излитането на втората, която бе свалена със следващия камък. Преди да иде да ги вземе, хвърли едно око към Джондалар. Видя изумлението му и, което бе по-важно, видя усмивката му.

Това беше удивително, жено! Така ли си убила всички тия животни? Мислех си, че слагаш примки. Какво е това оръжие?

Тя му подаде разширената в средата кожена ивица, сетне отиде да събере птиците.

— Мисля, че това се нарича прашка — рече той при връщането й. — Уиломар ми е разправял за подобно оръжие. Аз не можах да си представя за какво точно говори, но трябва да е било за това. Ти си много добра с него, Айла. За това сигурно трябва дълга практика, дори и при известна природна надареност.

— Ти харесваш аз ловувам?

— Ако ти не ловуваш, кой да го прави?

— Мъже Клана не обича жени ловува.

Джондалар се вгледа в нея. Беше нервна и разтревожена. Може би мъжете не харесват жените, които ловуват, но това не я бе спряло да се научи. Защо бе избрала точно този ден, за да демонстрира майсторлъка си? Защо усещаше, че тя търси неговото одобрение.

— Повечето жени Зеландонии ловуват поне докато са млади. Майка ми беше известна с умението си да разчита следи. Не виждам защо жените да не ловуват, щом искат. Аз харесвам жените, които ловуват, Айла.

Видя как напрежението й се изпари. Очевидно бе казал това, което тя искаше да чуе, а то си бе самата истина. Зачуди се обаче защо е било тъй важно за нея.

— Аз трябва отивам ловувам — рече тя. — Трябва помощ.

— Бих искал да ти помогна, но не мисля, че вече съм в състояние.

— Не помагаш ловувам. Аз взимам Уини, ти пазиш жребче?

— Това ли било? — каза той. — Искаш да се грижа за жребчето, докато ти ловуваш с кобилата? — той се изсмя. — Това се казва размяна. Обикновено като роди едно-две деца, жената остава да се грижи за тях. Задължение на мъжа е да ловува за тях. Да, ще остана с жребчето. Някой трябва да ловува, а аз не искам моят малък приятел да бъде ранен.

Тя се усмихна с облекчение. Той няма нищо против, той наистина изглежда няма нищо против.

— Можеш обаче да изследваш този пожар на изток, преди да планираш лова си. Такъв голям пожар може да свърши работата вместо теб.

— Пожар ловува? — рече тя.

— Цели стада са умирали просто от задушаване. Понякога намираш месото си сготвено! Има една забавна история за човека, който намерил сготвено месо след един прериен пожар и му било много трудно да убеди останалите хора от своята Пещера, че нарочно е изпекъл месото. Това е стара история.

На лицето й се появи разбираща усмивка. Един бързо горящ пожар би могъл да повали цяло стадо. Може би изобщо няма да ми се наложи да копая яма.

Щом Айла извади кошовете, шейната-носилка и сбруята, Джондалар се заинтригува, тъй като не разбра предназначението на сложното оборудване.

— Уини носи месо до пещера — обясни тя и му показа шейната, докато затягаше ремъците на кобилата. — Уини носи теб до пещера — добави.

— Значи така съм попаднал тук! Отдавна се чудех. Не мислех, че сама си ме докарала тук. Мислех си, че вероятно някои други хора са ме намерили и са ме оставили тук с теб.

— Не… други хора. Аз намирам… теб… друг мъж.

Лицето на Джондалар се удължи и пребледня. Споменаването на Тонолан бе неочаквано и го обзе болка от загубата.

— Трябваше ли да го оставиш там? Не можа ли да донесеш и него? — нахвърли се той върху нея.

— Мъж мъртъв, Джондалар. Ти ранен. Много ранен — каза тя, чувствайки как у нея се насъбира чувство за безизходица. Искаше да му каже, че е погребала мъжа, че е тъгувала за него, но не можеше да му го съобщи. Можеше да споделя информация, но не можеше да развива идеи. Искаше да му говори за някои мисли, за които не бе сигурна дори дали може да се изразят с думи, но усещаше, че се задушава. Него ден той бе излял мъката си пред нея, а сега тя дори не можеше да сподели тъгата му. Жадуваше за свободата, с която той боравеше с думите, за способността му спонтанно да ги подрежда правилно, за лекотата, с която се изразяваше. Тук някъде имаше неясна бариера, която тя не можеше да премине, усещаше, че нещо не й достига, беше на границата на успеха, но той й се изплъзваше. Интуицията й казваше, че би трябвало да знае, че знанието е заключено вътре в нея, стига само да може да намери ключа.

— Съжалявам, Айла. Не трябваше да ти викам така, но Тонолан ми беше брат… — думата се превърна едва ли не в проплакване.

— Брат. Ти и друг мъж… има обща майка?

— Да, от една майка сме.

Тя кимна и се обърна към коня, като съжаляваше, че не може да му каже, че разбира близостта на израсналите заедно малки и специалната връзка, която съществува между двама мъже, родени от една и съща майка. Креб и Брун бяха братя.

Привърши с подреждането на товарните кошове и взе копията да ги занесе отвън и да ги натовари, щом излезнат през ниския отвор на пещерата. Докато я гледаше да прави последните приготовления, Джондалар започна да разбира, че за жената конят е нещо повече от необичаен компаньон. Животното й даваше определено предимство. Той не бе осъзнавал колко полезно може да се окаже. Но бе изненадан от друга поредица противоречия, които съзря: тя използваше кон, за да й помага при лова и да пренася месото — нововъведение, за което досега не бе чувал, а използваше по-примитивни от всички видени от него копия.

Беше ловувал с много хора и всяка група имаше свой собствен вариант на ловно копие, но никое не се различаваше толкова, колкото нейното. Все пак в него имаше нещо познато. Върхът му бе остър и заздравен на огън и дръжката бе права и гладка, макар че бе тъй тромава. Нямаше съмнение, че това копие не е предназначено за хвърляне. То бе по-голямо от онова, с което той бе ходил на лов за носорози. Как ловуваше с него? Как би могла да се доближи достатъчно, за да го забие? Когато се върне, ще трябва да я попита. Сега ще отнеме твърде много време. Тя напредваше в езика, но все още й бе трудно да говори.

Преди Айла и Уини да тръгнат, отведе кончето в пещерата. Той го чеса, потупва и му приказва, докато вече бе сигурен, че Айла и майка му са надалеч. Изглеждаше му странно да стои в пещерата и да знае, че жената ще отсъства през по-голямата част от деня. Подпря се на тоягата и се надигна, а сетне се поддаде на любопитството си, намери една лампа и я запали. Като остави тоягата — в пещерата тя не му бе потребна — той взе издълбаната каменна лампа и тръгна покрай стените на пещерата да види колко е голяма и докъде отива. Размерите й не го изненадаха — беше голяма горе-долу толкова, колкото си бе представял, и, като се изключи малката ниша, нямаше странични коридори. Но нишата го изненада с множеството следи, че наскоро е била обитавана от пещерен лъв, включително един голям отпечатък от лапа!

След като огледа останалата част от пещерата, той се убеди, че Айла е живяла тук от години. Вероятно грешеше за лъвската диря, но когато се върна и изследва нишата още по-внимателно, се увери, че в този ъгъл известно време през миналата година е живял пещерен лъв.

Нова загадка! Дали някога ще намери отговор на всички тези объркващи въпроси?

Взе една от кошниците на Айла — доколкото можеше да съди, неизползвана — и реши да потърси огнени камъни по брега. Можеше и да се опита да бъде полезен. Докато жребчето припкаше напред, Джондалар успя да слезе по стръмната пътека с помощта на тоягата и сетне я подпря на стената близо до купчината кости. Щеше да бъде много щастлив, когато вече нямаше да му се налага да я използва.

Спря, за да почеше и приласкае жребчето, което пъхаше нос в ръката му и се разсмя, защото младият кон се затъркаля с жизнерадостно удоволствие по ливадата, която използваше заедно с Уини. Вдигнало крака във въздуха, кончето пищеше от удоволствие и се търкаше в рохкавата почва. Сетне стана и се отърси, като разхвърля пръст във всички посоки, намери любимото си място под сянката на една върба и легна да си почине.

Джондалар бавно тръгна по каменистия бряг, превит, за да огледа всеки камък.

— Намерих един! — извика развълнувано, с което стресна жребчето. Почувства се малко глупаво. — Ето още един! — рече отново и смутено се усмихна. И докато вдигаше сиво-жълтия камък, замръзна на място при вида на един друг, много по-голям.

— На този бряг има кремък!

Тя е взимала кремък за инструментите си оттук! Ако намериш камък за удряне и направиш наковалня, и… Ти би могъл да направиш разни инструменти, Джондалар! Хубави острия и дупчила… Изправи се и огледа купчината кости и камънак, с които потокът бе замерял стената. Изглежда тук има и подходящи кости и рога. Би могъл даже да й направиш прилично копие.

Тя може и да не иска „прилично копие“, Джондалар. Може да има причини да използва точно своето. Това, разбира се, не означава, че ти не можеш да направиш едно копие за себе си. Ще бъде по-добре, отколкото да се мотаеш цял ден. Може даже да изгравираш нещо. Преди да се откажеш, гравираше доста добре.

Той се порови в купчината кости и плавей, натрупана до стената, сетне заобиколи, отиде до бунището от другата страна и започна да търси между боклука в избуялия шубрак разрязани по ставата кости, черепи и рога. Докато търсеше добър камък за чукало, намери няколко шепи огнени камъни. Отчупи кората на първата кремъчна конкреция и се усмихна. Не знаеше, че неговият занаят толкова му е липсвал.

Почна да мисли за всичко, което би могъл да направи, след като вече имаше кремък. Трябваше му хубав нож и брадвичка — и двете с дръжки. Искаше да направи копия и сега ще може да скрепи дрехите си с няколко добри шила. А и Айла би могла да хареса неговите инструменти. Най-малкото щеше да й ги покаже.

Денят не се влачеше, както се бе опасявал, и вече се смрачаваше, когато внимателно събра новите си инструменти за обработка на кремък и новите кремъчни инструменти, които бе направил с тях, в кожата, взета на заем от Айла. Като се върна в пещерата, жребчето започна да му се навира, за да привлече вниманието му и той заподозря, че животинчето е гладно. Айла бе оставила малко сварени на каша зърна. Отначало жребчето беше отказало да ги яде, после ги бе излапало, но това беше още по пладне. Къде ли беше тя?

Когато се стъмни, той вече съвсем определено се разтревожи. Жребчето имаше нужда от Уини и Айла би трябвало да се върне. Застана да я чака на по-далечния край на площадката, после реши да запали огън, като си помисли, че би могла да го види, ако се е заблудила. Няма да се заблуди, рече си той, но въпреки това запали огъня.

Тя се върна късно. Той чу Уини и тръгна по пътеката да ги посрещне, но жребчето вече го бе изпреварило. Айла слезе от коня на брега, свлече един труп от носилката, премести прътовете, за да могат да минат по тясната пътека и, когато Джондалар стигна долу и отстъпи встрани, поведе кобилата нагоре. Върна се с една цепеница от огъня за факла. Джондалар я взе, докато Айла натовари втория труп върху носилката. Закуцука нагоре, за да помогне, но тя вече бе го свалила. Като я видя как се оправя с тежкия елен, оцени по достойнство силата й и прозря как я бе получила. Конят и носилката бяха полезни и може би необходими, но все пак тя бе само една.

Кончето нетърпеливо търсеше цицката на майка си, но Айла го избутваше, докато не стигнаха пещерата.

— Ти прав, Джондалар — каза тя, щом той стигна до площадката. — Голям, голям пожар. Аз не виждам по-рано такъв голям пожар. Надалеч. Много, много животни.

Нещо в гласа й го накара да се взре по-внимателно. Беше изтощена и касапницата, която бе видяла, бе оставила отпечатъка си в напрегнатите, хлътнали очи. Ръцете й бяха черни, лицето и наметалото — оплескани със сажди и кръв. Айла развърза сбруята и шейната, после прегърна Уини през врата и уморено облегна чело на кобилата. Тя пък стоеше с наведена глава и разкрачени предни крака, докато жребчето й бозаеше от напращелите цицки. Изглеждаше също тъй уморена като Айла.

— Този пожар трябва да е бил много, далеч. Цял ден ли язди? — попита Джондалар.

Тя вдигна глава и се обърна към него. За миг бе забравила за присъствието му.

— Да, цял ден — рече и дълбоко си пое дъх. Все още не можеше да се отдаде на умората си, твърде много неща имаше за вършене. — Много животни умира. Много идва взима месо. Вълк. Хиена. Лъв. Друг аз не виждам по-рано. Големи зъби — тя зина и провеси показалците си надолу като удължени кучешки зъби.

— Видяла си ножозъб тигър! Не знаех, че наистина съществуват! Един старец обичаше да разправя на хлапетата на Летните събирания, че е видял един, когато бил млад, но не всички му вярваха. Наистина ли го видя? — искаше му се да беше отишъл с нея.

Тя кимна и потрепери, обхвана с ръце раменете си и затвори очи.

— Прави Уини уплашена. Промъква се. Прашка кара отива си. Уини, аз бягам.

От накъсания й разказ за случката очите на Джондалар се ококориха.

— Ти си прогонила ножозъб тигър с прашката си? Добра Майко, Айла!

— Много месо. Тигър… няма нужда Уини. Прашка кара отива си.

Искаше да каже още нещо, да опише случката, да изрази страха си, да го сподели с него, но нямаше изразни средства. Беше твърде уморена да демонстрира движенията и после да се опита да измисли как да нагоди думи към тях.

Нищо чудно, че е изтощена, помисли Джондалар. Може би не трябваше да й предлагам да проверява в пожара, но пък докара два елена. Във всеки случай се иска смелост, за да гледаш отблизо ножозъб тигър. Бива си я тая жена.

Айла погледна ръцете си и пак тръгна надолу към брега. Взе факлата, която Джондалар бе оставил забучена в земята, занесе я до потока и я вдигна да огледа наоколо. Наскуба щир, натроши листата и стъблата в дланта си, навлажни ги и добави малко пясък. После зажули ръцете си, почисти мръсотията от пътуването от лицето си и се върна горе.

Джондалар бе започнал да подгрява камъните за готвене и тя му бе благодарна. Чаша топъл чай, точно това й трябваше. Беше оставила храна за него и се надяваше, че той няма да очаква да му сготви. Не можеше сега да се безпокои и за готвенето. Имаше да одере два елена и да ги нареже на парчета за сушене.

Тъй като искаше и кожите, бе търсила животни, които да не са обгорели. Когато се хвана на работа, си спомни, че беше планирала да направи няколко остри нови ножа. Ножовете се затъпяваха при работа, от режещото острие се отчупваха миниатюрни люспици. Обикновено се оказваше по-лесно да се направят нови ножове, а старите да се пригодят за друга работа, например за остъргване.

Тъпият нож преля чашата. Тя заблъска по козината, докато от умора и безсилие сълзите напълниха очите й и рукнаха по бузите й.

— Айла, какво не е наред? — попита Джондалар.

Тя само заблъска по-яростно по елена. Не можеше да обясни. Той взе тъпия нож от ръката й и я вдигна на крака.

— Ти си уморена. Защо не легнеш да починеш за малко?

Тя тръсна глава, макар ужасно да й се искаше, и каза:

— Одирам елен, суша месо, не чакам, хиена идва.

Той не си даде труд да й предложи да вкарат елена в пещерата, тя не разсъждаваше ясно.

— Аз ще го пазя — каза. — Ти имаш нужда от малко почивка. Влез и си легни, Айла.

Заля я вълна от благодарност. Той щеше да пази! Не бе и помислила да го помоли, не бе свикнала да има някой друг, който да й помага. Запрепъва се към пещерата, тресейки се от облекчение, и падна върху кожите си. Искаше да каже да Джондалар колко му е благодарна и почувства, че сълзите отново ще бликнат, защото знаеше, че опитът й не би имал успех. Тя не можеше да говори!

* * *

Айла вървеше в мъглата и викаше за помощ. Една висока жена, обгърната в мъгла и с неразличимо лице, протегна ръцете си.

— Казах, че ще бъда внимателна. Мамо, но ти къде отиде? — мърмореше Айла. — Защо не дойде, като те виках? Аз виках и виках, но ти все не идваше. Къде беше? Мамо? Мамо! Не си отивай пак! Остани тук! Мамо, почакай! Не ме оставяй!

Образът на високата жена избледня и мъглата изчезна. На мястото й стоеше друга жена, набита и ниска. Силните й мускулести крака бяха леко изкривени навън, но тя вървеше изправена. Носът й бе голям и орлов със силно изпъкнала кост, а издадената напред челюст нямаше брадичка. Челото й беше ниско и скосено назад, но главата й беше много голяма, а вратът — къс и дебел. Тежките надочни дъги засенчваха големите, изпълнени с любов и тъга интелигентни очи.

Тя я повика с ръка.

— Иза! — викна й Айла. — Иза, помогни ми! Моля те, помогни ми!

Иза обаче само я погледна озадачено.

— Иза, не ме ли чуваш? Защо не можеш да ме разбереш?

— Никой няма да те разбере, ако не говориш правилно — каза един друг глас. Тя видя един мъж, който си помагаше с тояга при ходене. Беше стар и куц. Едната му ръка бе ампутирана до лакътя. Лявата страна на лицето му бе ужасяващо обезобразена и лявото око го нямаше, но в нормалното му дясно око имаше сила, мъдрост и съчувствие. — Трябва да се научиш да говориш, Айла — рече Креб с едноръките си жестове, но тя можеше да го чуе. Той говореше с Джондаларовия глас.

— Как мога аз да говоря? Аз не мога да си спомня! Помогни ми, Креб!

— Твоят тотем е Пещерният лъв, Айла — каза старият Мог-ър.

Като кафява светкавица една огромна котка скочи към зубрите и събори на земята една огромна червеникавокафява дива крава, която мучеше от ужас. Айла ахна и ножозъбият тигър й се озъби, а от муцуната и зъбите му капеше кръв. Той тръгна към нея, дългите му остри кучешки зъби станаха по-дълги и по-остри. Тя беше в малка пещеричка и се опитваше да се втисне в твърдата скала зад гърба си. Изрева пещерен лъв.

— Не! Не! — викна тя.

Една гигантска лапа с извадени нокти се пресегна и остави на лявото й бедро четири успоредни разреза.

— Не! Не! — извика тя. — Не мога! Не мога! — мъглата се завихри около нея. — Не мога да си спомня!

Високата жена протегна ръце.

— Аз ще ти помогна…

Мъглата се разсея за миг и Айла видя едно лице, наподобяващо нейното. Прилоша й и се разтрепери, а от една зинала в земята пукнатина се донесе воня на влага и гнилоч.

— Мамо! Мамоооо!

* * *

— Айла! Айла! Какво има? — Джондалар я разтърсваше. Бе отвън на площадката, когато бе чул писъка й на някакъв непознат език. Докуцука по-бързо, отколкото си мислеше, че може да се движи.

Тя седна и той я прегърна.

— О, Джондалар! Това беше моят сън, моят кошмар — проплака тя.

— Всичко е наред, Айла. Сега всичко е наред.

— Имаше земетресение. Ето какво е станало. Тя беше убита при едно земетресение.

— Кой беше убит при земетресение?

— Майка ми. И също и Креб, по-късно. О, Джондалар, мразя земетресенията! — тя потръпна в ръцете му.

Джондалар я хвана за раменете и я отдалечи от себе си, за да може да я вижда.

— Разкажи ми за съня си, Айла — рече той.

— Откакто се помня, сънувам тези сънища — те винаги се повтарят. В единия съм в малка пещера и една лапа се протяга. Мисля, че така ме е белязал моят тотем. Другия сън никога не го помнех, но винаги се събуждах разтреперена и ми се гадеше. С изключение на този път. Аз я видях, Джондалар. Видях майка ми!

— Айла, чуваш ли се?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти говориш, Айла. Ти говориш!

Някога Айла бе можела да говори и макар езикът да не бе същият, познаваше усещането, ритъма, смисъла на говорения език. Беше забравила как да говори с уста, понеже оцеляването й бе зависило от друг тип комуникация, а също и понеже искаше да забрави трагедията, която я бе оставила сама. Несъзнателно бе чула и запаметила повече от речника на Джондаларовия език. Синтаксисът, граматиката, ударенията бяха част от звуците, които тя чуваше, когато той говореше.

Като дете, което за пръв път се учи да говори, тя бе родена със склонността и желанието и се нуждаеше само от постоянно слушане. Но мотивацията й бе по-силна от детската, а паметта й бе по-тренирана. Тя се учеше по-бързо. Макар да не можеше да възпроизведе точно някои от неговите звуци и интонацията, тя бе станала естествен носител на езика му.

— Да! Мога! Джондалар, аз мога да мисля с думи!

После и двамата забелязаха, че я е прегърнал. Той отпусна ръце надолу.

— Сутрин ли е вече? — рече Айла, като забеляза светлината, която нахлуваше през входа на пещерата и отвора за дим над него. Отметна настрани завивките. — Не знаех, че ще спя толкова дълго. Велика Майко! Ще трябва да започна да суша това месо.

Беше научила и ругатните му. Той се усмихна. Да я чуе изведнъж да заговори почти внушаваше благоговение, но да слуша собствените си изрази от нейната уста, произнесени с уникалния й акцент беше забавно.

Забърза се към входа и щом погледна навън, застина. Потърка очи и пак погледна. От единия до другия край на каменната тераса бяха провесени нарязани еднакви тънки клиновидни парчета месо, а между тях горяха няколко малки огъня. Да не продължаваше да сънува? Нима всички жени от клана внезапно се бяха появили да й помогнат?

— Ако си гладна, ей на онова огнище набодох на шиш малко месо от бут — каза Джондалар с престорена небрежност и широка самодоволна усмивка.

— Ти? Ти ли го направи?

— Да. Аз го направих — усмивката му стана още по-широка. Реакцията й на малката му изненада бе по-добра, отколкото се бе надявал. Можеше все още да не става за ловуване, но поне можеше да одере докараните от нея животни и да започне да суши месото, особено след като тъкмо бе направил нови ножове.

— Но, ти си мъж! — объркано каза тя.

Малката изненада на Джондалар бе по-зашеметяваща, отколкото той си мислеше. Членовете на Клана получаваха знанията и уменията, нужни за оцеляването им, като разчитаха единствено на спомените си. Инстинктите им се бяха развили така, че можеха да си припомнят скритите в тилната част на мозъка умения на предците си и да ги предадат на потомството си. Работите, които вършеха мъжете и жените се бяха разпределили от толкова много поколения, че членовете на Клана имаха полово диференцирана памет. Единият пол бе неспособен да изпълнява функциите на другия, просто нямаше спомени за това.

Един мъж от Клана би могъл да улови или намери елен ида го занесе в бивака. Би могъл дори да го одере, макар и малко по-неефективно от някоя жена. Ако се наложи, би могъл и да отсече няколко парчета. Само че той никога не би помислил да нареже месото, за да го сложи да се суши, а дори и да помислеше, нямаше да знае откъде да започне. Положително не би могъл да направи равните, така оформени, че да се изсушат равномерно, парчета, които Айла виждаше пред себе си.

— На един мъж не му ли се полага да нареже малко месо? — попита Джондалар. Знаеше, че някои хора имат различни обичаи за това кое е женска и кое е мъжка работа, но просто бе искал да й помогне. Не мислеше, че тя ще се засегне.

— В Клана жените не могат да ловуват, а мъжете не могат, да правят храна — опита се да обясни.

— Но ти ловуваш.

Забележката му я тласна в неочаквана посока. Беше забравила, че споделя с него разликите между Клана и Другите.

— Аз… аз не съм жена от Клана — каза смутена тя. — Аз… — не знаеше как да обясни. — Аз съм като теб, Джондалар. Една от Другите.