Джийн М. Оел
Долината на конете (27)

26

Айла се снижи, и погледна през високата златиста трева, сведена под тежестта на узрелите класове, и се съсредоточи върху очертанията на животното. В дясната си ръка държеше готово за хвърляне копие, в лявата — друго. Един кичур дълга руса коса се бе измъкнал от плътно сплетената плитка и я шибаше през лицето. Тя леко премести дългия прът, търсейки центъра на тежестта, и като примижа, го хвана здраво и се прицели. Втурна се напред и хвърли копието.

— О, Джондалар! Никога няма да стана точна с това копие! — рече Айла, изкарана от търпение. Закрачи към дървото, увито с натъпкана с трева кожа, и извади все още трептящото копие от задницата на бизона, който Джондалар бе начертал с въглен.

Много си взискателна към себе си, Айла — каза преливащият от гордост Джондалар. — Ти си много по-добра, отколкото си мислиш. Не стига, че се учиш много бързо, ами и никога не съм виждал такова упорство. Всеки свободен миг се упражняваш. Мисля, че сега твоят проблем е може би точно в това. Прекалено много искаш от себе си. Трябва да се отпуснеш.

— Аз се научих да използвам прашката само с упражняване.

— Нали не си станала майстор с нея за една нощ?

— Не. Трябваха ми няколко години. Само че не искам да чакам с години, преди да мога да ловувам с това копие.

— Няма да чакаш. Вероятно и сега би могла да ловуваш и дори да се изхитриш да удариш нещо. Нямаш силата и скоростта, с която си свикнала, но пък и никога няма да ги имаш. Ще трябва да установиш новия си обхват. Ако искаш да продължиш да се упражняваш, защо не се върнеш за малко към прашката?

— С прашката нямам нужда да се упражнявам.

— Да, но имаш нужда да се отпуснеш и аз мисля, че това ще ти помогне. Опитай.

При познатото усещане на кожената ивица в ръцете и ритъма и движенията на мятането с прашката, тя усети как напрегнатостта й се разпръсва. Радваше се на приятното задоволство от добре заученото движение, въпреки че самото заучаване й бе коствало много усилия. Можеше да удари всяка цел, особено неподвижните мишени за упражнения. Очевидното възхищение на мъжа я окуражи да направи една демонстрация, за да покаже способностите си. Избра няколко шепи чакъл от края на потока и отиде до срещуположната страна на полето, за да покаже какъв й е обхватът. Показа своята техника за бързо мятане на два камъка един след друг, а после и колко бързо може да повтори мятането с два допълнителни камъка.

Джондалар се включи, като започна да поставя мишени, за да провери точността й. Постави един до друг четири камъка върху една канара. Тя ги събори с четири бързи мятания. Хвърли във въздуха два камъка един след друг, тя ги удари насред полета им. Тогава той направи нещо, което я изненада. Застана в средата на полето, закрепи, по един камък на всяко рамо и я погледна ухилено. Знаеше, че камъкът излита от прашката й с такава сила, че ударът би бил най-малкото болезнен — и фатален, ако попадне в уязвимо място. Това изпитание показваше неговата вяра в нея и нещо повече — нейната увереност в собствените способности.

Той чу свистене и тъпо изчаткване на камък в камък и после, миг по-късно, и вторият камък бе избит. Опасният номер не му се размина безнаказано. От единия камък излетя малко парченце и се заби във врата му. Той не трепна, но малката струйка кръв, която се размаза при изваждането на каменното късче, го издаде.

— Джондалар! Ти си ранен! — възкликна Айла, щом го видя.

— Дребна работа, едно парченце. Но теб си те бива с тази прашка. Никога не съм виждал някой да владее така оръжието.

Айла пък никога не бе виждала някой да я гледа като него.

Очите му святкаха с уважение и възхита, гласът му бе станал хрипкав от топлата възхвала. Тя се изчерви, изпълнена с такъв порой от емоции, че поради липса на друг изход, той се изля в сълзи.

— Ако можеше да хвърляш и копието така… — спря и затвори очи, напрягайки се да види нещо с очите на ума си.

— Айла, мога ли да използвам прашката ти?

— Искаш да се научиш как да си служиш с прашката ли? — попита тя, като му я подаде.

— Не точно това.

Взе едно от лежащите на земята копия и се опита да нагласи тъпия му край в разширението на прашката, което се бе издуло във формата на кръглите камъни. Той обаче не бе достатъчно запознат с техниката на прашката и след няколко непохватни опита й я върна заедно с копието.

— Мислиш ли, че можеш да хвърлиш това копие с прашката?

Тя бе видяла какво се опитва да направи и криво-ляво успя да го постигне. Опъна прашката със задния край на копието, като едновременно държеше двата й края и пръта му. Не можа да го балансира добре, когато дългото оръжие излетя от ръката й, тя вложи малко сила и слабо го контролираше, но все пак успя да го метне.

— Трябва да е по-дълго или копието да е по-късо — рече той, като се опита да си представи нещо, което нивга не бе виждал. — И прашката е прекалено нестабилна. Копието се нуждае от по-добра опора. Нещо, на което да легне… може би дърво или кост… и пета отзад, за да не се плъзне. Айла! Не съм сигурен, но мисля, че може да стане. Мисля, че мога да направя… копиемет!

* * *

Айла гледаше как Джондалар конструира и експериментира, очарована както от концепцията да се направи нещо от една идея, така и от самия процес на изработка. Културата, в която бе израсла, не бе свикнала на такива нововъведения и тя не схващаше, че сама бе изобретила способи за ловуване и шейна-носилка от сходен съзидателен извор.

Той използваше материалите така, че да паснат на нуждите му и пригаждаше инструментите си към новите изисквания. Питаше я за съвети, като черпеше от дългата й практика с нейното метателно оръжие, но скоро стана очевидно, че изобретението, което разработваше, макар и получило първоначален тласък от прашката, бе съвсем ново и уникално съоръжение.

Веднъж разработил основните принципи, той посвети времето си на подобряващи ефекта изменения, а тя не бе по-запозната с тънкостите на хвърлянето на копие, отколкото той с прашката. Джондалар я предупреди със задоволство, че щом получи достатъчно добри действащи модели и двамата ще трябва да се упражняват.

Айла реши да го остави да използва инструментите, както си знае, за да довърши двата работни модела. Тя искаше да експериментира с друг от неговите инструменти. Не беше напреднала много с дрехите му. Двамата бяха заедно толкова много, че единственото време, което можеше да откъсне, бе рано сутрин или посред нощ, когато той спеше.

Докато той довършваше и доизпипваше, тя изнесе старите му дрехи и новите си материали на площадката. На дневна светлина можеше да види как са зашити оригиналните парчета. Процесът й се видя толкова интересен, а дрехата — тъй интригуваща, че си помисли, че би могла да ги приспособи и за себе си. Не се опита да копира сложната украса от синци и бодли на ризата, но внимателно я изучи, мислейки си, че ще е истинско предизвикателство за през следващата дълга спокойна зима.

От мястото си можеше да наблюдава Джондалар на брега и на полето и да скъта ръкоделието си, преди той да се върне в пещерата. Но в деня, когато той изтича нагоре по пътеката, показвайки с гордост двата готови копиемета, Айла едва свари да набута дрехата, която правеше, в един непривличащ окото вързоп кожи. Той бе твърде горд от постижението си, за да забележи каквото и да било друго.

— Как мислиш, Айла? Ще свърши ли работа?

Тя взе единия копиемет от него. Беше просто, макар и хитроумно приспособление: тясна плоска дървена платформа на половината от дължината на копието с канал по средата, където то да ляга, и спираща пета, изрязана във формата на кука. Двете ремъчни примки за пръстите бяха привързани от двете страни близо до предния край на копиемета.

Първоначално копиеметът се държеше в хоризонтално положение. Промушените през предните примки пръсти обхващаха копиемета и копието, което лежеше в дългия канал с край, запънат в петата. При хвърляне задният край се вдигаше нагоре, като увеличаваше дължината на хвърлящата ръка. Допълнителното рамо увеличаваше скоростта и силата, с която копието напускаше ръката.

— Мисля, Джондалар, че е време да започнем да се упражняваме.

* * *

Упражненията запълниха дните им. Натъпканата с трева кожа на дървото-мишена се разпадна от постоянните пробождания и бе поставена нова. Този път Джондалар начерта силуета на елен. Някои дребни подобрения сами се набиваха в очите, докато и двамата придобиваха опитност. Всеки черпеше назаем от техниката на оръжието, с което бе по-запознат. Неговите силни надраменни хвърляния набираха по-голяма височина, а нейните, под известен ъгъл спрямо вертикалата, имаха по-плоска траектория. Всеки доизпипваше копиемета си, за да пасне по-добре на индивидуалния му стил.

Между тях започна приятелско състезание. Айла се опитваше, но не можеше да постигне мощните хвърляния на Джондалар, които разширяваха обхвата му. Джондалар не можеше да постигне смъртоносната точност на Айла. Двамата бяха изумени от огромните предимства на новото оръжие. С него след придобиването на определена доза майсторство Джондалар можеше да хвърли копието над два пъти по-далеч, с по-голяма сила и идеален контрол. А един аспект от упражняването заедно с Джондалар имаше по-голям ефект върху Айла, отколкото самото оръжие.

Тя винаги бе практикувала и ловувала сама. Отначало си играеше тайно от боязън да не я разкрият. Сетне направо си се упражняваше, но не по-малко тайно. Позволиха й да ловува от немай-къде. Никой никога не ловуваше с нея. Никой не я насърчаваше, когато пропуснеше, нито пък споделяше триумфа й, когато мерникът й се окажеше точен. Никой не обсъждаше с нея най-добрия начин да се използва оръжието, никой не й даваше съвети за други възможни подходи, никой не се вслушваше с респект и интерес в нейните, предложения. И никой никога не се бе закачал, шегувал или смял с нея. Айла никога не бе изпитвала другарските отношения, приятелството, удоволствието от някой компаньон.

Ала колкото и упражняването да намали напрежението, между тях остана дистанция, която изглежда не можеха да скъсят. Когато приказваха на такива безопасни теми като лов или оръжия, разговорите им бяха оживени. Вкарването обаче, на какъвто и да е личен елемент предизвикваше неудобно мълчание и неуверени учтиви заобикалки. Всяко случайно докосване идваше като разтърсващ удар, от който и двамата отскачаха встрани, и винаги бе сподиряно от вдървена официалност и продължително обмисляне.

* * *

— Утре! — каза Джондалар, като извади бръмчащото копие. Част от пълнежа излезе заедно с него от твърде разширената и раздърпана дупка в кожата.

— Какво утре? — попита Айла.

— Утре отиваме на лов. Достатъчно си играхме. Няма какво повече да научим, като затъпяваме върховете в дървото. Време е да се хванем по-сериозно.

— Утре — съгласи се Айла.

Събраха копията и тръгнаха към пещерата.

— Ти знаеш околността, Айла. Къде да отидем?

— Познавам степите на изток по-добре, но може би първо трябва да ги огледам. Мога да ида на Уини — погледна нагоре да провери колко се е изместило слънцето. — Все още е рано.

— Добра идея. С този кон сте по-добри от няколко пеши наблюдатели.

— Ще задържиш ли Рейсър? Ще се чувствам по-добре, ако знам, че не ни следва.

— Ами когато утре идем на лов?

— Ще трябва да го вземем с нас. Имаме нужда от Уини, за да донесем месото. Уини винаги се безпокои при лов, но вече е привикнала. Тя ще стои, където аз поискам, но ако жребчето й се възбуди и побегне и ако попадне в паниката… Не знам.

— Сега не се тревожи. Ще се опитам да измисля нещо.

Пронизителното свирване на Айла докара кобилата и жребчето. Докато Джондалар обви ръка около врата на Рейсър, зачеса сърбящите го места и му заговори, Айла яхна Уини и я накара да препусне в галоп. Младият кон се чувстваше добре с мъжа. След като жената и кобилата напълно изчезнаха, Джондалар взе един наръч копия и двата копиемета.

— Е, Рейсър, да идем ли при пещерата да ги почакаме?

Остави копията до входа на малкия отвор в стената на каньона и влезе. Беше неспокоен и не го свърташе на едно място. Разръчка огъня, насъбра въглените, добави няколко нови съчки, излезе на предния край на площадката и погледна надолу към долината. Муцунката на жребчето се пъхна в ръката му и той разсеяно погали рошавия млад кон. Щом прокара пръсти през сгъстяващата се козина на животното, се сети за зимата.

Опита се да мисли за нещо друго. Топлите летни дни сякаш никога нямаше да свършат и си приличаха един на друг така, като че ли времето бе заловено в някаква суспензия. Лесно беше да се отлагат решенията. Утрешният ден бе твърде близо, та да се мисли за идващия студ… да се мисли за тръгване. Забеляза простата набедрена препаска, която носеше.

— На мен не ми расте зимна козина като на теб, приятелче. Скоро ще трябва да си направя нещо топло. Дадох онова шило на Айла и така и не си направих за мен. Може би точно това ще свърша, ще направя няколко нови инструмента. И ще трябва да помисля как да те предпазя от нараняване.

Върна се в пещерата, прекрачи над спалните си кожи и хвърли изпълнен с желание поглед към Айлината страна на огнището. Претършува складовата ивица за някой ремък или здрава връв и намери няколко навити на руло и поставени встрани кожи. Тази жена явно знае как да обработва кожите, помисли, като опипваше кадифено меката материя. Може би ще ми разреши да използвам някои от тях. Във всеки случаи няма да ми е приятно да я моля.

Ако тези копиемети вършат работа, ще насъбера достатъчно кожи да си направя нещо за обличане. Може би трябва да им изрежа талисмани за късмет. Няма да навреди. Ха, ето едно търкало ремък. Може би ще успея да направя нещо за Рейсър от него. Такъв бегач е, само изчакай да стане жребец. Дали един жребец ще позволи някому да язди на гърба му? Дали ще мога да го накарам да върви, където искам?

Никога няма да разбереш. Няма да си тук, когато той стане жребец. Заминаваш.

Джондалар подбра ремък, поспря да вземе своя пакет инструменти за обработка на кремъка и слезе по пътеката на брега. Потокът сякаш го приканваше, а той се чувстваше разгорещен и потен. Свали набедрената преписка и заплува нагоре срещу течението. Обикновено щом стигнеше тясната клисура, обръщаше обратно. Този път реши да огледа по-нататък. Отмина първите няколко бързея, сви зад последния завой и видя ревящата стена бяла вода. Сетне се отправи назад.

Плуването го освежи и чувството, че е открил нещо, насърчи желанието му за промяна. Вчеса косата си назад, изцеди водата от нея и се залови с брадата си. Цяло лято я носи, Джондалар, а лятото почти свърши. Не мислиш ли, че е време?

Първо ще се обръсна, а подир туй ще направя нещо да държа Рейсър настрани. Не искам просто да слагам въже на врата му. Сетне ще направя едно шило и едно-две длета, та да мога да изрежа талисмани на копиеметите. И си мисля аз да направя яденето тази вечер. Покрай Айла човек може да забрави как се готви. Може да не съм добър колкото нея, но мисля, че все още мога да стъкмя едно ядене. Майката знае, че достатъчно често съм го правил по време на Пътешествието.

Какво ли да изрежа на тези копиемети? Една донии би донесла най-голям късмет, но аз дадох моята на Нориа. Чудя се дали тя някога ще има бебе със сини очи. Айла има наистина странна идея — мъжът бил зачевал бебето. Кой би си помислил, че старата Хадума иска това. Първия обряд Айла никога не е имала Първи обряд. Минала е през такива неща и е страхотна с прашката. А и с копието не е зле. Мисля да сложа един бизон на нейния копиемет. Дали наистина вършат работа? Иска ми се да имах една донии. Може би ще съумея да направя една…

Щом вечерното небе притъмня, Джондалар започна да гледа за Айла от площадката. Когато долината се превърна бездънна черна яма, запали на площадката огън, та тя да може да намери пътя, и продължи да си въобразява, че я чува да се качва по пътеката. Накрая направи една факла и потегли надолу. Заобиколи по края на потока край издадената стена и щеше да иде и по-далеч, ако не бе чул приближаващия тропот на конски копита.

— Айла! Защо се забави толкова?

Тя се стресна от деспотичния му тон.

— Гледах за стада. Сам знаеш.

— Но вече е тъмно!

— Знам. Беше почти тъмно, когато тръгнах насам. Мисля, че намерих мястото, едно стадо бизони на югоизток…

— Да се смрачава, а ти все още да преследваш бизони! Че ти не можеш да видиш бизон в тъмното!

Айла не можеше да разбере защо е тъй развълнуван, нито пък настоятелните му въпроси.

— Аз не търсех бизон в тъмното и защо искаш да стоиш тук и да говорим?

С високо цвилене жребчето се появи в кръга светлина, който хвърляше факлата, и преди Айла да слезе от кобилата, младият кон вече бе наврял муцуна между задните й крака. Джондалар се усети, че е действал, сякаш има някакво право да разпитва Айла и се извърна от светлината на факлата, доволен, че мракът скрива зачервеното му лице. Тръгна подире й, докато тя изкачваше пътеката, толкова разстроен, че не забеляза колко е изморена.

Тя сграбчи една спална кожа, уви се в нея и клекна близо до огъня.

— Забравих колко студено става нощем — каза. — Трябваше да си взема топло наметало, но не мислех, че ще продължи толкова.

Джондалар я видя, че трепери и се раздразни още повече.

— Премръзнала си. Ще ти дам нещо топло за пиене — наля й той малко горещ бульон в една чаша.

Айла също не се взираше много в него — гледаше да се намести по-близо до огъня, но когато вдигна поглед да вземе чашата, едва не я изпусна.

— Какво е станало с лицето ти? — запита толкова потресена, колкото и загрижена.

— Какво имаш предвид? — разтревожи се той.

— Брадата ти… изчезнала е.

Потресът, който бе огледално отражение на нейния, отстъпи място на усмивка.

— Избръснах я.

— Избръсна?

— Отрязах я. Близо до кожата. Обикновено така правя през лятото. Когато се сгорещя и се изпотя, почва да ме сърби.

Айла не можа да устои. Протегна ръка към лицето му да усети гладкостта на кожата му, сетне, като я помести срещу космите, усети зараждащата се грапавина — дращеше като лъвски език. Спомни си, че когато го бе намерила, той нямаше брада, но след като тя порасна, бе забравила за това. Без брада изглеждаше тъй млад и привлекателен по някакъв детски начин, а не като мъж. Не бе свикнала с възрастни мъже без бради. Прекара пръста си по здравата му челюст и малката трапчинка на твърдата му брадичка.

Докосването й го накара да застине. Не можеше да се дръпне. С всеки нерв усещаше леката следа от крайчетата на пръстите й. Макар тя да не възнамеряваше да предизвика еротични чувства, а само любопитстваше, реакцията му дойде от по-дълбок извор. Настоятелното опъващо пулсиране в слабините му започна толкова бързо и бе толкова мощно, че го изненада.

Начинът, по който очите му я гледаха, предизвика силно желание да го опознае като мъж въпреки едва ли не хлапашкия му вид. Той посегна да хване ръката й и да я задържи към лицето си, но тя се насили, отдръпна я, вдигна чашата и я изпи, без да усети вкуса й. Не бе само това, че осъзна, че го е докоснала. Изведнъж си спомни ясно последния път, когато бяха седели лице в лице близо до огъня, и този поглед, който проникваше в очите й. А и този път тя го бе докосвала. Боеше се да го погледне, боеше се да не види това ужасно, унизяващо я изражение. Само че крайчетата на пръстите й помнеха гладко грапавото му лице и тръпнеха.

За миг Джондалар бе стреснат от своята незабавна, почти яростна реакция на нежното й докосване. Не можеше да откъсне очи от нея, макар тя да избягваше погледа му. Свела така очи надолу, изглеждаше тъй стеснителна, тъй крехка, ала той знаеше силата, скрита вътре в нея. Помисли си, че е като прекрасно кремъчно острие, отчупило се съвършено от камъка, с деликатни и прозирни ръбове, и едновременно с това тъй твърди и остри, че биха могли с един замах да срежат и най-твърдата кожа.

О, Майко, тя е тъй красива, помисли. О, Дони, Велика земна майко, искам тази жена. Искам я толкова…

Изведнъж той скочи. Не можеше да стои и просто да я гледа. Сети се за ястието, което бе сготвил. Ето я — премръзнала и изморена, а аз само си седя. Отиде да вземе подноса от тазовата кост на мамут, който тя използваше.

Айла го чу да става. Бе скочил тъй рязко, че бе убедена, че отново е обхванат от внезапно отвращение. Започна да трепери и стисна зъби, опитвайки се да престане. Не можеше да го понесе още веднъж. Искаше да му каже да си тръгне, за да не й се налага да го вижда, да вижда как очите му я наричат… изчадие. Макар очите й да бяха затворени, почувства, че той пак е пред нея и затаи дъх.

— Айла? — виждаше я как трепери въпреки огъня и коженото наметало. — Мислех, че можеш да се върнеш късно и затова избързах и направих нещо за ядене. Ще хапнеш ли? Ако не си много уморена?

Добре ли го бе чула? Бавно отвори очи. Той държеше един поднос. Постави го пред нея, сетне придърпа една рогозка и седна наблизо. На подноса имаше подправен и опечен заек, малко сварени корени в бульон от сушено месо — същия, от който вече й бе дал, и даже малко боровинки. — Ти… си сготвил това… за мен? — невярващо попита Айла.

— Знам, че не е толкова хубаво, колкото би го направила ти, но се надявам, че става за ядене. Мислех, че може би ще е на лошо, ако още днес използвам копиемета, така че си послужих единствено с копието. Техниката на хвърляне е по-различна и не бях сигурен дали всички тези упражнения с копиемета не са ми развалили мерника, но ми се струва, че човек не забравя. Хайде, яж.

Мъжете от Клана не готвеха. Не можеха да готвят, защото нямаха спомени за това. Тя знаеше, че Джондалар има по-разнообразни способности, но никога не й бе хрумвало, че може да готви, още повече, когато наблизо има жена. А по-важно от това, че можеше и го бе сторил, бе, че преди всичко си го е помислил. В Клана дори след като й бяха позволили да ловува, продължаваха да очакват от нея да изпълнява обичайните си задължения. Беше тъй неочаквано, тъй… мило. Страховете й се оказаха напълно неоснователни и тя не знаеше какво да каже. Вдигна едно краче и откуси.

— Добро ли е? — попита той леко обезпокоен.

— Чудесно е — рече тя с пълна уста.

Беше възхитително, но и да го беше направил на въглен, нямаше да има значение — пак щеше да й се види вкусно.

Имаше чувството, че ще се разплаче. Той загреба един черпак дълги тънки корени. Тя взе един и отхапа.

— Това… детелинов корен ли е? Вкусно е.

— Да — отвърна й, доволен от себе си. — Стават по-добри, ако ги топнеш в малко мазнина. Това е един от корените, които жените обикновено приготвят за мъжете за специалните празници, защото им е любимият. Видях нагоре по потока детелина и помислих, че може да го харесаш — добра идея беше да сготвя, помисли той, като се радваше на изненадата й.

— Доста работа е да ги изкопаеш. Поотделно не изглеждат нещо особено и не очаквах, че ще са толкова хубави. Аз ги използвам само за цяр — като част от тонизираща смесица през пролетта.

— Обикновено ги ядем пролетно време. Това е една от първите пресни храни.

Чуха тропот на копита по каменната площадка и се обърнаха при влизането на Уини и Рейсър. След малко Айла стана и ги оправи. Оправянето представляваше вечерен ритуал, състоящ се от поздравления, споделена симпатия, прясно сено, зърно, вода и — особено след дълга езда — изтриване с попиваща обезкосмена кожа и вчесване с лугачка. Айла забеляза, че прясното сено, зърното и водата вече са сложени.

— Ти си се сетил и за конете — каза, като седна да довърши боровинките си. Даже и да не беше гладна, пак щеше да ги изяде.

Той се усмихна.

— Нямах много неща за правене. О, имам да ти покажа нещо — стана и се върна с двата копиемета. — Надявам се, че няма да имаш нищо против, това е за късмет.

— Джондалар! — тя едва ли не се боеше да ги докосне. — Ти ли направи това? — гласът й бе изпълнен с благоговение. Беше се изненадала, когато той нарисува очертанията на едно животно на мишената, но това бе много повече. — Това е… като че ли си взел тотема, духа на бизона и си го сложил тук.

Мъжът се ухили. Тя превръщаше изненадите в такова удоволствие. На неговия копиемет имаше гигантски елен с големи разклонени рога и тя започна да се диви и на него.

— Смята се, че това пленява духа на животното, така че то бива привлечено към оръжието. Аз не съм много добър резбар, трябва да видиш творбите на някои други резбари и на скулпторите, на гравьорите и на художниците, които рисуват Свещените стени.

— Сигурна съм, че в тези си вложил могъща магия. Не видях елени, а едно стадо бизони на югоизток. Мисля, че започват да се движат заедно. Дали един бизон ще бъде привлечен към оръжие, на което има елен? Мога пак да излезна утре и да потърся елени.

— Ще стане и за бизони. Твоят обаче ще е по късметлия. Радвам се, че сложих бизон на него.

Айла не знаеше какво да каже. Беше мъж, а й бе дал повече ловен късмет, отколкото на себе си, и се радваше на това.

— Исках да направя за късмет и една донии, но нямах време да я завърша.

— Джондалар, обърках се. Какво е „донии“? Да не е твоята Земна майка?

— Великата земя майка е Дони, но тя взема други форми и те всички са донии. Една донии обикновено е Нейната духовна форма, когато Тя язди вятъра или се появява в сънищата — мъжете често Я сънуват като красива жена, Донии също е и скулптираната фигура на жена — обикновено плодовита майка — понеже жените са Нейните благословени. Тя ги е направила като Свои подобия, за да създават живот, както Тя е създала всичкия живот. Тя остава най-лесно в подобието на майка. Донии обикновено се изпраща да заведе някой мъж до Нейния свят на духовете — някои казват, че жените не се нуждаят от водач, защото знаят пътя. И някои жени твърдят, че когато поискат, могат да се превръщат в донии, и то невинаги в полза на мъжете. Шарамудои, които живеят на запад от тук, казват, че Майката може да вземе формата на птица.

Айла кимна.

— В Клана само Древните духове са женски.

— Ами твоите тотеми? — попита той.

— Всички защитни тотемни духове са мъжки — и за жените, и за мъжете, но женските тотеми обикновено са по-малки животни. Урсус, Великата пещерна мечка, е главен защитник на целия Клан — тотем на всички. Урсус е личният тотем на Креб. Той е бил избран, също както Пещерният лъв избра мен. Виждаш знака ми — показа му четирите успоредни белега на лявото бедро, раздрано от един пещерен лъв, когато беше петгодишна.

— Нямах идея, че пл… твоят Клан изобщо разбира света на духовете, Айла. Трудно е за вярване. Аз, разбира се, ти вярвам. За мен е трудно да схвана, че хората, за които ми говориш, са същите, за които винаги съм си мислил като плоскоглавци.

Айла сведе глава, после вдигна поглед. Очите й бяха сериозни и загрижени.

— Мисля, че Пещерният лъв те е избрал, Джондалар. Мисля, че сега той е твоят тотем. Креб ми казваше, че не е лесно да се живее с могъщ тотем. След Урсус най-могъщият тотем е Пещерният лъв и наистина не беше лесно. Изпитанията му бяха трудни, но щом веднъж разбрах причината, никога не съм съжалявала. Мисля, че трябва да знаеш, в случай че сега той е твоят тотем — тя пак се втренчи в земята, надявайки се да не е казала прекалено много.

— Те означават много за теб, твоят Клан, нали?

— Аз исках да стана жена от Клана, но не можах. Не можах да се направя жена от Клана. Не съм като тях. Аз съм от Другите. Креб го знаеше, Иза ми каза да тръгна и да намеря своите. Не исках да тръгвам, но се наложи и никога няма да мога да се върна обратно. Прокълната съм със смърт. Аз съм мъртва.

Джондалар не бе наясно какво има тя предвид, но когато го каза, тръпки го побиха. Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Не си спомнях жената, на която съм родена, нито моя живот преди Клана. Опитвах се, но не можех да си представя мъж от Другите, мъж като мен. Сега колчем се опитам да си представя Другите, мога да видя единствено теб. Ти си първият от моите хора, когото съм виждала, Джондалар. Каквото и да се случи, няма да те забравя — Айла млъкна, чувствайки, че е казала прекалено много и стана. — Ако ще ходим на лов утре сутрин, мисля, че трябва да поспим малко.

Джондалар знаеше, че е била отгледана от плоскоглавците и е живяла сам-самичка в долината, след като ги е напуснала, но докато тя не го каза, не бе осъзнал напълно, че именно той е първият. Мисълта, че представя всичките си хора, го смущаваше и не бе много горд от начина, по който го бе направил. И въпреки това той знаеше какво изпитва всеки човек към плоскоглавците. Знае ли тя наистина какво да очаква?

Отиде да си легне с разбунени, двойствени чувства. След като си легна, се загледа замислено в огъня. Изведнъж изпита някакво разкривяващо усещане, нещо като световъртеж без прилошаване. Видя жената, сякаш бе отразена във вир, в който е паднал камък — вълнист образ, от който се разстилат все по-широки и по-широки кръгове. Не искаше жената да го забрави, важно беше тя да го запомни.

Усети разклонение, разделяне на пътеки, избор, а нямаше кой да го упъти. Топло подухване накара космите по врата му да настръхнат. Разбра, че Тя го напуска. Никога не бе усещал със съзнанието си Нейното присъствие, но разбра, когато Тя си отиде, а оставената от Нея празнота беше болезнена. Това беше началото на някакъв край — краят на леда, краят на една епоха, краят на времето, когато Тя осигуряваше прехраната. Земната майка оставяше Своите деца да намерят собствения си път, да оформят собствения си живот, да заплатят последствията за собствените си действия, да пораснат. Не докато той бе жив, не и през много бъдещи поколения, ала първата необратима стъпка бе направена. Тя бе предала Своя прощален Дар, Нейния Дар на Знанието.

Джондалар долови призрачен погребален вопъл и разбра, че е чул плача на Майката.

Като силно опънат и освободен ремък реалността шляпна обратно на мястото си. Но тя се бе опънала твърде надалеч и не можеше да се побере в първоначалните си размери. Той погледна през огъня към Айла и видя, че по лицето й текат сълзи.

— Какво има, Айла?

— Не зная.

* * *

— Сигурна ли си, че може да ни носи и двамата?

— Не, не съм — рече Айла, водейки натоварената с кошовете Уини. Рейсър се влачеше отзад, вързан с едно въже за нещо като оглавник от кожени ремъци. То му позволяваше да пасе и да движи главата си, без да може да се затегне около врата му и да го задуши. Отначало оглавникът бе обезпокоил жребчето, но то вече привикваше.

— Ако можем да яздим и двамата, пътуването ще мине по-бързо. Ако на нея не й хареса, ще ми даде да разбера. В такъв случай може да яздим поред или и двамата да вървим пеша.

Щом стигнаха големия камък насред ливадата, Айла се качи на коня, попремести се и задържа кобилата, докато не я яхна и Джондалар. Уини присви уши назад. Усети допълнителната тежест — не бе свикнала с нея, но тъй като бе жилав як кон, потегли при сигнала на Айла. Жената я накара да върви равномерно и усещаше промените в походката на коня, които й даваха знак, че е време за спиране и почивка.

Когато потеглиха за втори път, Джондалар се поотпусна и тогава му се прииска да си беше останал нервен. Без тревожното стягане съзнанието му се насочи към яздещата пред него жена. Усещаше гърба й да се притиска към него, бедрата й да се допират до неговите, а и Айла започна да чувства нещо друго, освен коня. Зад нея се надигна някакъв топъл, силен натиск, който Джондалар не можеше да контролира, а всяко движение на коня ги стръскваше един към друг. Хем й се искаше той да престане, хем не й се искаше.

Джондалар започна да чувства неизпитвана досега болка. Никога не бе сдържал толкова желанието си. От първите дни на мъжествеността му винаги бе имало разни средства за разтоварване, ала тук нямаше друга жена, освен Айла. Той не искаше да го прави повторно и просто се опита да го понесе.

— Айла — с напрегнат глас, — мисля… мисля, че е време за почивка — изтърси той.

Тя спря коня и слезе колкото може по-бързо.

— Не е далеч — каза. — Можем да вървим останалата част от пътя.

— Да, тъкмо Уини ще си почине.

Айла не започна да спори, макар да знаеше, че не заради това ходят пеша. Вървяха един до друг с коня между тях и си говореха през гърба му. Даже сега Айла с мъка обръщаше внимание на ориентирите и посоките, а Джондалар вървеше с наболяващи го слабини, благодарен, че конят му служи като прикритие.

Щом зърнаха стадото бизони, предвкусването на истинския лов с копиемети започна да потушава задушаващите ги страсти, макар да избягваха да стоят много близо един до друг и предпочитаха да държат по един кон помежду си.

Бизоните обикаляха в кръг около един малък поток. Откакто Айла го бе видяла, стадото бе пораснало. Няколко по-малки групички се бяха присъединили към него, а щяха да ги последват и други. Рано или късно десетки хиляди гъсто скупчени, рошави кафеникавочерни животни щяха да се стълпят на цели акри полегати хълмове и речни долини — мучащ, тътнещ жив килим. Сред тази тъпканица отделното животно имаше малко значение, стратегията на оцеляването им зависеше от многочислеността.

Даже и по-малобройните животни, събрали се край потока, бяха подчинили бодливите си индивидуалности на стадния инстинкт. По-късно оцеляването щеше да изиска повторно разцепване на малки семейни стада, които да се разпръснат и да дирят храна за прехрана през гладните сезони.

Айла откара Уини до края на потока близо до едно изкривено от вятъра слабо борче. На мълчаливия език на Клана каза на коня да стои наблизо и щом видя, че кобилата подбра малкото си по-близо до нея, Айла разбра, че може да не се безпокои за Рейсър. Уини бе напълно способна да опази жребчето си от опасността. Джондалар обаче се бе помъчил да намери решение на описания проблем и тя бе любопитна да види дали то ще свърши работа.

Жената и мъжът взеха по един копиемет и по една връзка дълги копия и продължиха пеша към стадото. Твърдите копита бяха разтрошили сухата коричка, покриваща степите, и бяха вдигнали облак прах, улягащ като фино покритие върху тъмната рунтава козина. Движещото се стадо си личеше по задушливия прах по същия начин, както димът от горящия прериен огън показваше накъде се насочва пожарът — и в резултат оставяше същото опустошение.

Джондалар и Айла заобиколиха да наближат срещу вятъра бавно движещото се стадо, като присвиваха очи да изберат отделни животни, а напоеният с горещата дълготрайна миризма на бизоните вятър набиваше фини песъчинки в лицата им. Мучащите телета се влачеха след кравите, а склонните да мушкат с глава годиначета изпитваха търпението на гърбатите мъжкари.

Един стар бик се извъргаля в прахта и се надигна да се изправи на крака. Масивната му глава бе ниско сведена, сякаш бе натискана към земята от огромните черни рога. Със своите два метра Джондалар бе малко по-висок от гърбатите рамене на бизона. Мощната гъсторунна предница на животното изтъняваше към ниската и слаба задница. Огромният стар звяр, вероятно наскоро минал най-добрите си години, бе прекалено твърд и жилав за тях, но щом спря да ги изгледа подозрително, разбраха, че може да се окаже и мъчнопреодолим. Изчакаха го, докато не си тръгна.

Щом наближиха, общият тътен от стадото намаля и се разпадна на отделни измучавания. Джондалар посочи една млада женска. Юницата беше почти напълно пораснала, готова да ражда малки и затлъстяла от лятната паша. Айла кимна в съгласие. Поставиха копия в копиеметите си и Джондалар направи знак, че възнамерява да мине от другата страна на младата телица.

По някакъв неизвестен инстинкт или може би понеже бе видяло мъжа да се движи, животното почувства, че е набелязано като жертва. То нервно започна да се приближава към основната част на стадото. Няколко други се придвижиха да го обградят и отвлякоха вниманието на Джондалар. Айла бе сигурна, че ще изтърват женската. Джондалар беше с гръб към нея, тя не можеше да му даде знак, а юницата излизаше от обхвата й. Не можеше и да викне. Даже и той да я чуеше, викът можеше да предупреди бизона.

Тя се реши и се прицели. Когато се накани да хвърли, той погледна назад, прецени положението и приготви своя копиемет. И бързо движещата се юница, и те двамата караха другите животни да се размърдат. Мъжът и жената си мислеха, че облакът прах ще бъде достатъчно прикритие, но бизоните бяха привикнали с него. Младата крава бе почти стигнала безопасността на стадото, а помежду им се вклиняваха други животни.

Джондалар се втурна към нея и хвърли копието си. Копието на Айла го последва секунда по-късно и уцели рунтавия врат на бизона, след като неговото се вряза в меките му слабини. Инерцията на животното го откара напред, сетне стъпките му се забавиха. Юницата се заклати, препъна се и падна на колене, строшавайки при падането си копието на Джондалар. Стадото помириса кръвта. Няколко животни подушиха падналата юница и тревожно замучаха. Другите подеха погребалната им песен, забутаха се и закръжиха, а въздухът се изпълни с напрежение.

Айла и Джондалар хукнаха към плячката си от две посоки. Изведнъж той започна да вика и да размахва ръце към нея. Без да разбира сигналите му, тя тръсна глава.

Едно младо биче, което си играеше на мушкане, най-накрая бе предизвикало реакцията на стария патриарх и бе отскочило встрани, при което се бе бухнало в една нервна женска. Младият мъжкар се върна назад, нерешителен и възбуден, но пътят на бягството му бе пресечен от големия бизон. Той не знаеше накъде да свърне, докато движещата се двукрака фигура не привлече вниманието му. Бичето наведе глава и се втурна към нея.

— Айла! Озърни се! — ревна Джондалар, бягайки към нея. В ръката си държеше копие и сочеше с него.

Айла се извърна и видя наближаващия млад бизон. Първата и мисъл бе за прашката — почти инстинктивна реакция. Прашката винаги бе била незабавната й мисъл за защита. Тя обаче бързо я заряза и шибна едно копие в своя копиемет.

Джондалар хвърли копието си с ръка миг преди нея, но копиеметът придаваше по-голяма скорост. Оръжието на Джондалар попадна в хълбока и накара бизонът моментално да се извърти. Когато той се втренчи, копието на Айла, все още трептящо, се впи в окото на младия бик. Животното бе мъртво, преди още да падне.

Тичането, виковете и новият източник на мирис на кръв задвижиха безцелно кръжащите животни в обща съгласувана посока — по-далеч от разстройващата ги бъркотия. Влачещите се най-отдире животни заобиколиха падналите, за да се присъединят към стадото в разтърсващо земята паническо бягство. Тропотът се чуваше дори след като прахът се слегна.

За миг мъжът и жената стояха зашеметени и гледаха двата мъртви бизона сред празната равнина.

— Свърши — рече шашардисана Айла. — Просто ей тъй.

— Защо не побягна? — викна й Джондалар, като се поддаде на страха си, след като вече всичко бе свършило, й закрачи към нея. — Можеше да те убие!

— Не можех да обърна гръб на нападащ мъжкар — отвърна Айла. Щеше да ме намуши със сигурност — тя пак погледна бизона. — Не, мисля, че копието ти щеше да го спре… само че тогава не го знаех. Никога по-рано не съм ловувала с някой друг. Винаги е трябвало да се пазя сама. Ако не се опазех, нямаше кой да го направи.

Думите й поставиха на място и последния къс от мозайката и изведнъж той видя изцяло как ще да е изглеждал животът й. Тази жена, помисли, тази кротка, грижовна, нежна жена беше преживяла много повече, отколкото някой би повярвал. Не, тя не би избягала от нищо, дори не и от теб. Когато се случеше да си отпуснеш юздите, Джондалар, и да престанеш да се контролираш, хората се отдръпваха. Ала и при най-голямата ти ярост тя удържа на своето.

— Айла, красива, дива, чудесна жено, виж какъв ловец си! — усмихна се той. — Виж какво сме направили! Два бизона. Как ще ги закараме и двата обратно?

Истинското значение на тяхното постижение я изпълни и тя се усмихна със задоволство, триумф и радост. Джондалар осъзна, че не е виждал достатъчно често тази усмивка. Тя беше красива, но колчем се усмихнеше така, просияваше, сякаш отвътре я озаряваше огън. Неочаквано го напуши смях — несдържан и заразителен. Тя също се разсмя, не можеше да се сдържи. Това беше техният победен вик, викът на успеха.

— Виж какъв ловец си ти, Джондалар — рече тя.

— Цялата работа е в копиеметите. Влязохме в това стадо и преди да разберат какво става — два бизона! Помисли какво може да значи това!

Тя знаеше какво ще означава това за нея. С новото оръжие ще може винаги да ловува за себе си. Зиме, лете. Без да копае ями. Ще може да пътува и да ловува. Копиеметът имаше не само всички предимства на прашката, а и още много други.

— Знам какво значи. Ти каза, че ще ми покажеш по-добър, по-лесен начин за ловуване. Направи повече, отколкото можех да си представя. Не знам как да ти кажа… така съм…

Тя знаеше само един начин да изрази благодарността си — начинът, който бе научила в Клана. Седна в нозете му и сведе глава. Може би той няма да я тупне по рамото, за да й разреши да говори, както си му е редът, но трябваше да опита.

— Какво правиш? — каза той, като се пресегна да я накара да стане. — Не седи така, Айла.

— Когато една жена от Клана иска да каже нещо важно на някой мъж, тя така се моли да й обърне внимание — каза тя, като погледна нагоре. — За мен е важно да ти кажа колко много означава това, колко съм благодарна за оръжието. И задето ме научи на твоите думи, за всичко.

— Моля те, Айла, стани — рече той и я вдигна на крака. — Не аз ти дадох това оръжие, ти ми го даде. Ако не те бях видял как въртиш прашката, не бих си помислил за него. Аз съм ти благодарен не само за това оръжие.

Той бе хванал раменете й и чувстваше тялото й близо до своето. Тя го гледаше в очите, неспособна и нежелаеща да отмести очи встрани. Той се приведе към нея и сложи устата си върху нейната.

От изненада очите й широко се отвориха. Беше съвършено неочаквано. Не само действията му, а и нейната реакция, тласъкът, който премина през нея, когато усети устата му върху своята. Не знаеше как да отговори.

И той най-накрая проумя. Няма да я насилва повече от тази нежна целувка — засега.

— Какво е това уста върху уста?

— Целувка, Айла. Това ти е първата целувка, нали? Все забравям, но е много трудно, като те погледне човек, да… Айла, понякога съм много глупав.

— Защо говориш така? Ти не си глупав.

— Глупав съм. Не мога да повярвам колко съм бил глупав — той я пусна. — Точно сега май ще е по-добре да намерим начин да пренесем тези бизони до пещерата, защото ако продължа да стоя така до теб, никога няма да мога да го направя както трябва за теб. Така, както трябва да бъде направено за теб първия път.

— Какво да направиш? — рече тя, без всъщност да иска той да се отмести.

— Първия обряд, Айла. Ако ми разрешиш.