Серия
Деца на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Horses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Copyriht © 1982 by Jean M. Auel

 

„Долината на конете“ (глави 1–14), 1993

„Пещерният лъв“ (глави 15–28), 1993

© „Плеяда ® 7“, 1993

© Петър Станимиров, художник, 1993


БЛАГОДАРНОСТИ

В добавка към хората, споменати в „Кланът на пещерната мечка“, които продължиха да ми помагат и за тази книга от серията „Децата на земята“ и на които аз също продължавам да съм им благодарна, сега съм задължена и на: директора, д-р Дензил Фъргъсън, и персонала на опитната станция в Мальор във високите пустинни степи на Централен Орегон и особено на Джим Ригз. Освен другите неща той ме научи как се пали огън, как се използва копиеметът, как се правят спални рогозки от папур, как се оформя с натиск инструмент от кремък и как се пасира еленов мозък — кой би помислил, че кожата на елена може да стане мека като кадифе?

Дорийн Ганди, за внимателния прочит и забележките, благодарение на които се уверих, че тази книга е напълно самостоятелна.

Рей Оел, за поддръжката, окуражаването, помощта и загдето миеше чиниите.

1

Беше мъртва. Какво от туй, че ледените иглички на смразяващия дъжд жулеха кожата и? Младата жена се сви на вятъра и придърпа по-ниско качулката от росомахова кожа. Яростните пориви усукваха около краката и мечата кожа, с която бе облечена.

Това насреща дървета ли са? Стори и се, че си спомня как по-рано е видяла рошава редичка дървесна растителност на хоризонта, и и се прииска да бе обърнала повече внимание или паметта и да бе тъй добра, както на останалите от Клана. Тя все още мислеше за себе си като за Клан, макар никога да не бе била, а пък сега беше и мъртва.

Сведе глава и се приведе към вятъра. Бурята я бе връхлетяла внезапно от север и тя отчаяно се нуждаеше от укритие. Само че пещерата бе далеч, а местността беше непозната. Откакто напусна, бе минал цял лунен цикъл, а тя все още нямаше представа къде отива.

На север, към голямата земя оттатък полуострова — само това знаеше. През нощта, когато умря, Иза и каза да си тръгне, каза, че Брод ще намери начин да я нарани, когато стане водач. Иза се оказа права. Брод я бе наранил по-лошо, отколкото можеше да си представи.

Той нямаше основание да ми отнема Дърк, помисли си Айла. Дърк е мой син. Брод нямаше основание и да я прокълне. Той бе човекът, който разгневи духовете. Той бе човекът, който докара земетресението. Но тогава тя поне знаеше какво може да очаква. А втория път всичко стана тъй бързо, че дори на Клана му трябваше време, за да го приеме, да я изхвърли от очите си. Само че не можаха да накарат Дърк да не я вижда, ако и да беше мъртва за останалата част от клана.

Брод я бе проклел в пристъп на гняв. Когато първия път я бе проклел Брун, той ги беше подготвил. Той си имаше основания. Те знаеха, че той трябва да го стори, а и той и бе дал шанс.

Повдигна глава към поредния леден порив и забеляза, че се мръква. Скоро ще се стъмни, а краката и са вкочанени. Студената лапавица се просмукваше през кожените и нозебрани въпреки острицата, която бе напъхала вътре в тях за изолация. Почувства облекчение, когато видя едно закърняло и усукано борче.

В степта дърветата бяха рядкост. Те растяха само там, където имаше достатъчно влага. Две редици борове, брези или върби, изваяни от вятъра в осакатени асиметрични форми, обикновено показваха речно русло. Такава гледка бе добре дошла през сухите сезони в една земя, където подпочвената вода беше рядкост. Когато бурите завиеха над откритата равнина откъм големия северен ледник, дърветата предлагаха защита макар и скъперническа.

След още няколко стъпки младата жена стигна до истинска рекичка, въпреки че между окованите в лед брегове течеше само тясна струйка вода. Тя сви на запад по течението, като се оглеждаше за по-плътна растителност, която би могла да и предостави по-добро скривалище, отколкото близкия шубрак.

Помъкна се отново с пусната качулка, но се озърна, щом вятърът внезапно затихна. Оттатък рекичката отвесна скала защищаваше брега. Острицата изобщо не стопли нозете и когато при пресичането ледената вода се процеди вътре, ала тя бе щастлива, че се е озовала на тихо. На едно място калната стена на брега беше вдълбана, като отгоре оставаше изтъкан от преплетени корени на треви и сплъстена стара растителност навес със сравнително сухо местенце под него.

Развърза подгизналите каишки, придържащи походната кошница към гърба и, и я тръсна долу. После извади тежката зуброва кожа и един як ошмулен клон. Издигна нисък наклонен навес и затисна краищата му с камъни и довлечени от течението пънове. Клонът го държеше отворен отпред.

Със зъби разхлаби ремъците на дланобраните си. Те представляваха парчета кожа с приблизително кръгла форма, събираха се при китката и имаха прорез отстрани на дланите, за да може да извади палеца или цялата си ръка, когато поиска да хване нещо. Нозебраните бяха направени по същия начин, като се изключи прорезът, и тя се поизмъчи, докато развърже набъбналите кожени ремъци, усукани около глезените и. Махна ги, внимателно извади отвътре мократа острица.

Постла мечата си завивка с мократа страна надолу на земята под навеса, постави отгоре острицата, дланобраните и нозебраните и пропълзя вътре с краката напред. Уви се с кожата и придърпа кошницата, за да затули отвора. Потърка студените си нозе и когато влажното и кожено гнездо се затопли, се сгуши и затвори очи.

* * *

Зимата издъхваше с последни смразяващи въздишки и неохотно отстъпваше на пролетта, ала младият сезон показваше капризния си характер. Между студените напомняния за ледниковия мраз влудяващите намеци за топлина обещаваха лятна жега. През нощта в резултат на рязката промяна се разрази буря.

Когато Айла се събуди, снежните и ледените ивици край брега хвърляха ослепителни слънчеви отблясъци, а небето грееше в тъмносиньо. Разръфани парцали облаци се носеха на юг. Тя изпълзя от навеса и се втурна боса към водата с мяха за вода. Напълни покрития с кожа мях, без да обръща внимание на ледения студ, отпи една голяма глътка и побягна обратно. Облекчи се на брега и пропълзя в кожата си, за да се стопли отново.

Не се залежа дълго. Твърде много и се искаше да бъде навън сега, когато опасността от бурята бе отминала и слънчевата светлина я мамеше. Усука изсушените от топлината на тялото и нозебрани и завърза мечата кожа върху обточената с козина кожена завивка, в която бе спала. Извади от кошницата парче сушено месо, опакова навеса и дланобраните и потегли, дъвчейки месото.

Рекичката течеше почти направо и ходенето спореше. Айла си затананика монотонно със затворена уста. В гъстака край брега съзираше по някое зелено петно. Едно малко цвете, което смело бе показало миниатюрното си личице сред топящите се преспи сняг, я накара да се усмихне. Буца вледенен сняг се отчупи, плясна до нея и се понесе напред, понесена от бързото течение.

Когато напусна пещерата, пролетта беше пукнала, ала на южния край на полуострова беше по-топло и сезонът започваше по-рано. Планинската верига спираше острите ледникови ветрове, а крайморският бриз от вътрешното море затопляше и овлажняваше тясната брегова ивица и южните склонове до умерен климат.

Степите бяха по-студени. Тя бе заобиколила източния край на планините, но докато вървеше на север през откритата степ сезонът напредваше със същата скорост. Нито веднъж не се затопли повече от ранна пролет.

Дрезгавите крясъци на рибарките привлякоха вниманието и. Погледна нагоре и видя няколко малки, подобни на чайки птици, които без усилие кръжаха и планираха с разперени криле. Морето трябва да е наблизо, помисли. Време е птиците да гнездят това означава яйца. И може би най-разнообразни миди по скалите и оставени от прилива локви, пълни с анемони.

Слънцето наближаваше зенита си, когато тя стигна до един закътан залив, образуван от южния бряг на голямата земя и северозападния склон на полуострова. Най-накрая бе стигнала до широката гърловина, която съединяваше ивицата земя с континента.

Айла свали кошницата и се покатери по една зъбеста скала, която се издигаше високо над околността. Откъм морето бумтящият прибой бе изсякъл назъбени резени от масивната скала. Когато започна да събира яйца, ято гагарки и рибарки я сгълчаха с яростни квакания. Тя счупи няколко яйца и ги изпи още топли от гнездото. Преди да слезе надолу, мушна още няколко в гънката на дрехата си.

Свали нозебраните и нагази във водата, за да измие от пясъка мидите, които се бяха отлепили от скалата на нивото на водата. Подобните на цветя морски анемони прибраха лъжливите си венчелистчета, когато посегна да ги откъсне от плитките локви, останали по брега след отлива. Само че тези анемони имаха непознати форми и окраска. Вместо с тях приключи обяда си с няколко миди, изровени от пясъка — една лека вдлъбнатина ги бе издала. Не използва огън и се наслади на суровите морски дарове.

Преяла с яйца и морска храна, младата жена си почина в основата на високата скала, а после я изкатери отново, за да огледа по-добре брега и голямата земя. Седна на върха на монолита, обгърна с ръце коленете си и погледна през залива. Вятърът хвърли в лицето и дъха на богатия морски живот.

Южният бряг на континента плавно извиваше на запад. Отвъд тясната окрайнина дървета се виждаше широка степна земя. Тя не се различаваше от студената степ на полуострова, по нея не се забелязваше и най-дребен знак за човешко присъствие.

Ето я, помисли си, голямата земя оттатък полуострова. Накъде да тръгна сега, Иза? Ти каза, че Другите са там, ала аз не виждам никого. Докато гледаше огромната пуста земя, мислите на Айла се върнаха към ужасната нощ, когато преди три години Иза бе умряла.

— Ти не си Клан, Айла. Ти си родена от Другите, на тях им принадлежиш. Трябва да напуснеш, дете, да намериш своите.

— Да напусна! Къде да отида, Иза? Аз не познавам Другите, няма да знам къде да ги търся.

— На север, Айла. Иди на север. Много от тях са на север оттук, на голямата земя оттатък полуострова. Не можеш да останеш тук. Брод ще намери начин да те нарани. Иди и ги намери, детето ми. Намери своите, намери си стопанин.

* * *

Тогава не бе напуснала, не бе могла да напусне. Сега нямаше избор. Трябваше да открие Другите, освен тях не оставаше никой. Никога нямаше да може да се върне обратно, никога нямаше да види сина си отново.

По лицето на Айла потекоха сълзи. По-рано не беше плакала. Когато потегли, животът и беше в опасност и скръбта беше разкош, който не можеше да си позволи. Но щом веднъж бариерата бе преодоляна, спиране нямаше.

— Дърк… бебчето ми, — хлипаше, заровила лице в дланите си. — Защо Брод те отне от мен?

Тя плака за сина си и за Клана, който бе оставила зад себе си, плака за Иза — единствената майка, която помнеше, плака за своята самота и страха от непознатия свят, дето я очакваше. Но не и за Креб, който я бе обичал като своя, все още не. Тази злочестина бе твърде скорошна, не беше готова да се вгледа в нея.

Когато сълзите изминаха пътя си, Айла откри, че се взира в разбиващия се ниско под нея прибой. Наблюдаваше как връхлитащите талази избликват нагоре в струи пяна и се увиват около назъбените скали.

Ще бъде толкова лесно, помисли.

Не! Тя поклати глава и се изправи. Казах му, че може да вземе сина ми, може да ме накара да замина, може да ме прокълне със смърт, но не може да ме накара да умра!

Вкуси соленото и по лицето и плъзна кисела усмивка. Сълзите и винаги разстройваха Иза и Креб. Очите на хората в Клана не пускаха вода, освен, ако не бяха болни, дори очите на Дърк. У него имаше много от нея, той дори можеше да издава звуци по нейния начин, ала големите кафяви очи на Дърк бяха Клан.

Айла бързо се спусна долу. Докато наместваше кошницата на гърба си, се чудеше дали очите и са наистина слаби или очите на всички Други пускаха вода. После в ума и отекна друга мисъл: Намери своите, намери си стопанин.

* * *

Младата жена пътуваше по брега на запад, като пресичаше много рекички и потоци, които бяха намерили пътя си към вътрешното море, докато не стигна една доста широка река. Тя пое на север, като вървеше покрай препускащата вода навътре в сушата и се оглеждаше за място, където да пресече. Мина покрай крайбрежната ивица от борове и лиственици, които се гордееха с някой-друг гигант, извисен над закърнелите си братовчеди. Когато стигна до континенталните степи, към малобройните иглолистни, обрамчващи реката, се присъединиха горички от върби, брези и трепетлики.

Тя следваше всяка извивка и завой на криволичещото русло, като с всеки отминал ден ставаше все по-неспокойна. Реката я връщаше на изток, тъй като идваше от североизток. Тя не искаше да върви на изток. Някои Кланове ловуваха в източната част от голямата земя. Беше си правила сметка в дългото си пътуване към севера да върви на запад. Не искаше да рискува да срещне някой, който е Клан — не и със смъртното проклятие над себе си! Трябваше да намери начин да пресече реката.

Щом реката се разля и раздели на два ръкава около един малък, застлан с дребен чакъл остров, където шубраците се притискаха към скалистия бряг, реши да рискува и да пресече. Няколко големи камъка в ръкава от другата страна на острова я накараха да мисли, че може би е достатъчно плитко, за да преброди. Беше добър плувец, ала не искаше да мокри дрехите и кошницата. Щеше да и отнеме много време да ги суши, а нощите все още бяха студени.

Разходи се напред-назад край брега, като наблюдаваше бързата вода. Когато реши кое е най-плиткото място, се съблече, накамари всичко в кошницата и като я държеше високо, влезе във водата. Скалите под краката и бяха хлъзгави, а течението заплашваше да я извади от равновесие. В средата на първия ръкав водата стигна до кръста и, но тя се добра до острова без произшествия. Вторият ръкав беше по-широк. Не беше сигурно дали има брод, ала бе почти на половината път и не искаше да се откаже.

Беше доста подминала средата, когато реката стана по-дълбока и водата стигна до врата и. Трябваше да тръгне на пръсти, държейки кошницата над главата си. Внезапно дъното изчезна. Главата и пропадна надолу и тя неволно преглътна. В следващия миг плаваше изправена във водата, а кошницата се крепеше на върха на главата и. Прикрепяше я с една ръка, а с другата се опитваше да напредне към отсрещния бряг. Течението я повлече, но само за малко. Под краката си усети камъни и след няколко минути излезе на брега.

* * *

Айла загърби реката и пак тръгна из степта. Слънчевите дни станаха повече от дъждовните и затоплящият се сезон най-накрая се разбърза и я изпревари по пътя на север. Пъпките на дърветата и храстите се развиха в листа, а иглолистните протегнаха меки, светлозелени игли от краищата на клонките и гранките си. Тя пътьом ги късаше, за да дъвче и се наслаждаваше на леко острия боров вкус.

Започна да пътува по цял ден, докато не откри поток или може би рекичка, където си устрои лагер. Пролетните дъждове и топенето на снеговете от по-далечния север бяха препълнили реките и изпълваха клисурите и старите корита, които по-късно щяха да се превърнат в сухи дерета или, в най-добрия случай, в бавно течащи кални канавки. Изобилието на вода беше временно явление. Влагата щеше да бъде погълната бързо, но не преди да накара степите да разцъфнат.

Почти за една нощ бели, жълти и пурпурни — по-рядко светлосини или яркочервени цветя изпълниха земята, като в далечината се разтваряха в доминиращото свежо зелено на новата трева. Айла се радваше на красотата на сезона — пролетта винаги бе била любимото и годишно време. Щом откритите равнини напъпиха от живот, тя започна все по-малко да разчита на оскъдния резерв консервирана храна, който носеше, и заживя от земята. Всяка жена от Клана знаеше да бере листа, цветя, пъпки и ягоди в движение, почти, без да спира. Тя оскуба листата и клонките от един здрав клон, заостри края му с кремъчен нож и използва пръчката за също тъй бързо изравяне на корени и луковици. Събирането и спореше. Имаше да храни само себе си.

Но Айла имаше едно предимство, което жените от Клана обикновено нямаха. Тя умееше да ловува. Наистина само с прашка, ала дори мъжете се съгласяваха — след като вече бяха преглътнали идеята, че тя изобщо може да ловува — че тя е най-изкусният ловец с прашка в Клана. Беше се научила сама и бе платила скъпо за умението си.

Когато цъфтящите билки и треви прилъгаха живеещите в дупки земни катерици, гигантските хамстери, големите пустинни гризачи, земните и полските зайци от зимовищата им, Айла отново начена да носи прашката си затъкната в ремъка, който държеше кожената и дреха затворена, В ремъка беше затъкнала и пръчката за ровене, обаче торбичката с билките носеше както винаги на ремъка на долната си дреха.

Храната беше в изобилие. С дърветата и огъня въпросът бе но-труден. Тя можеше да добива огън, а покрай някои от пролетните потоци съумяваха да оцелеят малки дървета. Събираше и сухи изпражнения, когато и се случеше да намери, ала не можеше да пали огън всяка вечер. Понякога нямаше подходящо гориво, дървесината беше зелена или влажна или пък тя се чувстваше изморена и не искаше да се занимава с това.

Все пак не и бе приятно да спи на открито без сигурността на огъня. Просторната степ изхранваше множество големи тревопасни, а техните стада биваха пререждани от най-разнообразни четириноги ловци. Огънят обикновено ги отпъждаше. Когато пътуваха, мъжете с високо положение в Клана обикновено носеха жив въглен, за да запалят нов огън, но отначало на Айла това не и хрумна. Щом веднъж го стори, се зачуди, защо не го е направила по-рано.

Пръчката за разпалване на огън и плоската, лесно запалваща се подложка обаче не облекчаваха работата, ако се случеше праханта или дървото да са твърде зелени или влажни. Тя откри скелета на един зубър и си помисли, че проблемите и са решени.

Бе минал цял лунен цикъл и влажната пролет се затопляше към ранно лято. Айла все още пътуваше из широката крайбрежна равнина, която плавно се спускаше към вътрешното море. Влачената от сезонните наводнения тиня често образуваше дълги естуари. Пясъчните наноси ги затваряха частично или напълно ги запечатваха, тъй че образуваха лагуни или езера.

Бивакът на Айла предната нощ бе сух и в средата на утрото тя спря край малко езерце. Водата изглеждаше застояла и негодна за миене, ала мяхът за вода беше почти празен. Потопи ръка, за да я опита, а после изплю противната течност и отсръбна от мяха, за да измие устата си.

Интересно дали онзи зубър е пил от тая вода, помисли тя, като забеляза обезцветени кости и череп с дълги заострени рога. Обърна гръб на застоялото езерце и сянката на смъртта, ала мисълта за кокалите не я напусна. Продължаваше да вижда белия череп и дългите рога, извитите кухи рога.

Към пладне спря край един ручей и реши да запали огън, за да изпече заека, който бе убила. Както седеше на топлото слънце и въртеше между дланите си пръчката за разпалване на огън върху подложката, и се прииска да се появи Грод с въгленчето, което носеше в…

Скочи, пъхна пръчката и подложката в кошницата, сложи отгоре заека и се забърза обратно натам, откъдето бе дошла. Щом стигна езерцето, се огледа за черепа. Грод обикновено носеше един жив въглен, увит в изсушен мъх или лишей, в дълъг кух зубров рог. С този тук и тя можеше да носи огън. Докато дърпаше рога, усети угризения на съвестта. Жените от Клана не носеха огън, това не бе позволено. А кой ще го носи вместо мен, запита се и дръпна силно. Рогът се отчупи. Побърза да се махне, сякаш самата мисъл за забраненото действие бе призовала неодобрително втренчени очи.

Навремето оцеляването и бе зависило от привикването към чужд на природата и начин на живот. Сега зависеше от способността да преодолее внушенията от детството и да мислил самостоятелно. Зубровият рог беше началото и това начало и вещаеше добри възможности.

За да носи огън обаче, се изискваха повече неща, отколкото си мислеше. Сутринта тя се огледа за сух мъх, в който да увие въглена си. В гористия район на пещерата мъхът беше в изобилие, ала сред откритата просторна равнина нямаше откъде да се намери. Накрая го замести с трева. Когато пак се накани да прави бивак, за нейно разочарование живият въглен беше изгаснал. Ала тя вече знаеше, че може да го стори, пък и често бе изграждала огън, който да гори цялата нощ. Знания за това имаше. Нужни бяха много опити и много загаснали въглени, за да открие начин да запази искрица огън от един свой бивак до друг. Оттогава носеше и зубровия рог привързан към ремъка на кръста си.

* * *

Айла винаги намираше брод, за да прекоси реките по пътя си, но когато стигна до широката река, разбра, че ще трябва да открие някакъв друг способ. Няколко дни вървя срещу течението, ала реката свърна на североизток, без да стане по-тясна.

Макар да мислеше, че е извън територията, на която могат да ловуват членовете на Клана, не искаше да върви на изток. Да върви на изток значеше да се върне към Клана. Това тя не можеше да направи. Не желаеше дори да поеме в тази посока. А и не можеше да остане да бивакува на открито край реката. Трябваше да я пресече, нямаше друг път.

Помисли си, че би могла да го стори — винаги бе била добър плувец — но не и като държи кошницата с цялото си имущество над главата. Проблемът беше в имуществото и.

Седеше край малък огън на завет край едно паднало дърво, чиито голи клони се влачеха във водата. Следобедното слънце проблясваше в непрекъснато движещите се струи на бързото течение. Край нея водата носеше някакви останки. Те и напомниха за потока край пещерата, за лова на есетра и сьомга там, където той се вливаше във вътрешното море. Беше навикнала на удоволствието от къпането, нищо че Иза се тревожеше. Айла не можеше да си спомни кога се е учила да плува. Струваше и се, че винаги е умеела.

Интересно защо никой друг никога не е обичал да плува, удивляваше, се тя. Мислеха, си, че съм особена, защото, обичам да плувам толкова надалеч, докато веднъж Она едва не се удави. Спомни си как всички и бяха благодарни, загдето е спасила живота на детето. Брун дори и помогна да излезе от водата. Тогава бе усетила топлотата на приемането, бе почувствала, че наистина е от тях. Дългите и прави крака, твърде слабото и твърде високо тяло, светлата коса и сините очи, високото чело вече нищо не означаваха. После някои от Клана се опитаха да се научат да плуват, но не се справяха добре и изпитваха страх от дълбокото.

Чудя се дали Дърк може да се научи. Беше по-лек от всяко друго бебе и никога няма да стане толкова мускулест, колкото са повечето мъже. Мисля, че би могъл…

Но кой да го научи? Аз няма да съм там, а Уба не може. Тя ще се грижи за него. Тя го обича почти колкото го обичам аз, но тя не може да плува. Нито пък Брун. Брун обаче ще го научи да ловува и ще защищава Дърк. Няма да позволи на Брод да нарани моя син, обеща ми. Нищо, че се предполагаше, че не може да ме види. Брун беше добър водач, не като Брод…

Би ли могъл Брод да е заченал Дърк да расте вътре в мен? Айла потръпна, като си спомни как я бе насилвал Брод. Иза казваше, че мъжете правят така с жените, които харесват, но Брод го правеше, само защото знаеше колко мразя това. Всички разправят, че духовете на тотемите карат бебетата да растат. Само че никой мъж няма тотем, който да е достатъчно силен, за да победи моя Пещерен лъв. Забременях чак след като Брод продължи да ме насилва и всички бяха изненадани. Никой не мислеше, че някога ще имам бебе…

Да можех да го видя, когато порасне. Вече е висок за възрастта си — също като мен. Сигурна съм, че ще бъде най-високият мъж в Клана…

Не, не съм сигурна! Никога няма да узная. Никога няма да видя Дърк отново.

Престани да мислиш за това, заповяда си сама и изтри една сълза. Стана и отиде до брега на реката. Нямаше никаква полза да мисли за него. И няма да ми помогне да пресека тази река!

Бе толкова потънала в мислите си, че не забеляза кога раздвоеният ствол доплава близо до брега. Отнесено гледаше как протегнатите клони на падналото дърво го впримчиха в плетеницата от по-малки клони и дълго наблюдаваше, без да забелязва как дървеният труп се блъска и напряга да се освободи. Но щом забеляза, забеляза и възможностите, които и се предоставяха.

Нагази в плиткото и го издърпа на брега. Горната част от ствола на голямо дърво, пречупено наскоро от яростно наводнение нагоре по реката, при това не много подгизнал. С кремъчната брадвичка, която носеше в една гънка на кожената си дреха, отсече по-дългия от двата клона на чатала почти наравно с другия и окастри пречещите и клонки, оставяйки два доста дълги чукана.

Огледа се наоколо и се насочи към група драпирани с повет брези. Задърпа една свежа поветова лоза, освободи дългото здраво стебло и се върна обратно, скубейки листата. После разстла кожения навес на земята и изтърси върху него съдържанието на кошницата си. Време беше да го инвентаризира и преопакова.

На дъното на кошницата постави дланобраните и нозебраните заедно с обточената с кожа връхна дреха. Понеже сега носеше своето лятно одеяние, нямаше да има нужда от тях до зимата. Спря за миг и се зачуди къде ли ще бъде следващата зима, но не си позволи да се отвлече с тая мисъл. Спря отново, когато извади мекия еластичен кожен плащ, който използваше, за да придържа Дърк на хълбока си при носене.

Нямаше нужда от него. Не и бе нужен, за да оцелее. Бе го взела само понеже беше тясно свързан с Дърк. Притиснато към бузата си, внимателно го сгъна и го сложи в кошницата. Отгоре постави меките абсорбиращи кожени ремъци, които използваше по време на менструалното си течение. Последва ги допълнителният чифт нозебрани. Сега ходеше боса, ала все още носеше един чифт, когато бе влажно или студено, и той вече се бе износил. Бе щастлива, че е взела и втори чифт.

После провери храната. Оставаше и един пакет от брезова кора със захар от явор. Айла го отвори, отчупи едно парченце и го сложи в устата си, като се чудеше дали някога отново ще опита яворова захар, след като тази свърши.

Все още имаше няколко питки пътна храна, каквито мъжете взимаха, когато тръгваха на лов — от стопена мазнина, напълно изсушено месо и изсушени плодове. При мисълта за богатата мазнина устата и се напълни със слюнки. Повечето от малките животни, които убиваше с прашката, бяха кльощави. Без да събира растителна храна, тя бавно би се изтощила от чисто протеиновата си диета. Мазнините и въглехидратите бяха необходими.

Сложи пътните питки, без да угоди на желанието си да ги опита, като ги запази за критични случаи. Добави няколко ленти сушено месо — жилаво като кожа, но хранително, няколко сушени ябълки, малко лешници, няколко кесии зърно, обрано от степната трева близо до пещерата, и изхвърли един развален корен. Върху храната сложи чашата и купата си, качулката от росомаха и износените нозебрани.

Отвърза торбичката с лекарствата от поясния си ремък и прекара ръка по гладката, не пропускаща вода видрова кожа, напипвайки твърдите кости на краката и опашката. Ремъчето, което затваряше торбичката, беше прекарано около отвора на врата и странно разплесканата глава, все още прикрепена към задната част на врата, служеше като похлупак. Иза беше направила торбичката специално за нея и и я бе предала като наследство от майка на дъщеря, когато тя стана знахарка на Клана.

За пръв път от много години Айла се сети за първата си торбичка, направена от Иза, онази, която Креб изгори, когато за пръв път беше прокълната. Брун трябваше да го стори. На жените не бе разрешено да докосват оръжия, а Айла от няколко години използваше прашката си. Но той и бе дал шанс да се върне, ако оцелее.

Може би ми даде по-голям шанс, отколкото е предполагал, помисли тя. Чудя се дали щях да бъда жива сега, ако не бях научила как смъртното проклятие те кара да искаш да умреш. Като се изключи Дърк, мисля, че първия път беше по-тежко. Когато Креб изгори всичките ми неща, исках да умра.

Не бе в състояние да мисли за Креб: мъката бе твърде скорошна, раната — твърде прясна. Бе обичала стария магьосник така, както обичаше и Иза. Той беше побратим на Иза, а също и на Брун. Понеже нямаше едно око и част от едната ръка, Креб никога не ловуваше, ала беше най-великият свещен човек от всички Кланове — Мог-ър. От него се бояха и го уважаваха — покритият му с белези едноок старчески лик можеше да вдъхне страх и у най-смелия ловец, ала Айла познаваше нежната му страна.

Беше я закрилял, беше се грижил за нея, беше я обичал като дете на другарката, която нивга не бе имал. Преди три години бе имала време да свикне със смъртта на Иза и макар да тъгуваше за раздялата, знаеше, че Дърк е още жив. Не бе тъгувала за Креб. Внезапно болката, която бе пазила в себе си, откакто земетресението го уби, не можеше да стои повече вътре. Тя изплака името му.

— Креб… О, Креб… Защо се върна в пещерата? Защо трябваше да умираш?

Тя задуши хлиповете си във водонепроницаемата кожа на торбичката от видра. После нейде изотвътре към гърлото и се надигна висок вой. Заклати се назад-напред и заоплаква своите терзания, своята тъга, отчаянието си. Нямаше го обичният Клан, за да присъедини воплите си към нейните и да сподели мъката и. Страдаше сама и страдаше заради самотата си.

Когато воплите и затихнаха, се почувства пресушена, но ужасната болка бе олекнала. След малко отиде до реката и изми лицето си, а после пъхна торбичката с лекарства в кошницата. Нямаше защо да проверява съдържанието и. Знаеше точно какво има в нея.

Докопа пръчката за разравяне и я захвърли, тъй като гневът се надигна, за да измести мъката и да налее масло в нейната решителност. Брод няма да ме накара да умра!

Пое дълбоко дъх и се насили да продължи опаковането. Остави малко материали за правене на огън и зубровия рог в кошницата и извади няколко кремъчни оръжия от гънките на наметалото си. От друга гънка извади един заоблен речен камък, подхвърли го във въздуха и пак го хвана. С прашката можеше да метне всеки камък с нужната големина, но гладките кръгли камъни подобряваха точността и тя пазеше няколкото, които имаше.

Посегна за прашката — ивица еленова кожа, по-широка в средата, за да задържа камъните, и с дълги изтънени краища, усукани от употреба. Не ще и дума, че ще я запази. Тя развърза дългия кожен шнур, който бе така увит около мекото и наметало от кожа на дива антилопа, че правеше гънки, в които да може да носи разни неща. Наметалото падна. Остана съвсем гола, като се изключи малката кожена кесийка, висяща на връв от врата и — нейният амулет. Изхлузи го през глава и потръпна — чувстваше се по-гола без амулета, отколкото без наметалото, ала малките твърди предмети вътре в него и подействаха успокояващо.

Това бяха всичките и притежания, всичко, от което имаше нужда, за да оцелее — това и знанията, уменията, опитът, интелигентността, решителността и смелостта.

Тя бързо зави амулета, инструментите и прашката в наметалото и ги сложи в кошницата, уви около нея мечата кожа и я завърза с дългия ремък. Запъна вързопа с навеса от зуброва кожа и го привърза с поветовата лоза зад чатала на ствола.

Загледа се за малко в широката река и оттатъшния бряг, помисли си за тотема си, а после нарита пясък върху огъня и бутна ствола с всичките и скъпоценни притежания в реката под преплетеното дърво. Като се намести откъм чаталестия край, Айла хвана стърчащите остатъци от бившите клони и бутна силно сала си.

Все още охлаждана от топящия се ледник, ледената вода обви голото и тяло. Тя ахна, почти неспособна да диша, но привикна към студа и вцепеняването премина. Мощното течение пое ствола, за да привърши работата си по транспортирането му до морето, и го подхвърли между водовъртежите, ала раздвоените клони му попречиха да го преобърне. Като риташе с все сила, тя се бореше да мине през бушуващата вода и се извъртя под ъгъл към отсрещния бряг.

Но напредъкът и бе агонизиращо бавен. Всеки път щом погледнеше, другата страна на реката се оказваше по-далеч, отколкото бе очаквала. Движеше се по-бързо надолу, отколкото напряко. Когато реката я отнесе край мястото, където бе възнамерявала да стигне до брега, беше вече уморена, а студът бе снижил температурата на тялото и. Трепереше. Мускулите я боляха. Струваше и се, че рита цяла вечност с камъни, привързани към нозете, но се насилваше да продължава.

Накрая, изтощена, се предаде на безжалостната сила на водата. Реката се възползва от това и запокити импровизирания сал обратно към талвега. Айла можа единствено да се вкопчи безнадеждно, защото сега стволът я направляваше.

Но напред руслото се изменяше и рязко завиваше от юг на запад, като заобикаляше една стърчаща ивица земя. Преди да се предаде на умората си, Айла бе изминала повече от три четвърти от пътя през бушуващия поток и когато видя скалистия бряг, с решително усилие отново пое контрола.

Насили краката си да ритат и се опита да стигне брега, преди реката да я отнесе край носа. Затвори очи и се концентрира върху това да движи краката си. Внезапно стволът застърга с тласък по дъното и спря.

Айла не можеше да се движи. Лежеше полупотънала във водата и все още стискаше чуканите на клоните. Един водовъртеж в пороя повдигна стеблото и го освободи от острите скали, като изпълни младата жена с паника. Тя се насили да се изправи на колене и забута напред тласканото от водата дърво, закотви го на брега, после падна обратно във водата.

Не можеше да се отпусне задълго. Като трепереше силно от студената вода, си наложи да пропълзи върху скалистия нос. Непохватно развързва възлите на лозата и щом успя, повлече вързопа към брега. За нейните треперещи пръсти ремъкът се оказа още по-труден за развързваме.

Провидението и помогна и ремъкът се скъса. Задърпа настрани дългата кожена лента, избута кошницата, пропълзя върху мечата кожа и се загърна с нея. Докато треперенето и престане, младата жена вече бе заспала.

* * *

След опасното пресичане на реката Айла се отправи на север и леко на запад. Докато претърсваше откритата степ за някакъв знак от хора, летните дни се затоплиха. Тревистите цветя, които бяха освежили късата пролет, повяхнаха и тревата израсна почти до кръста.

Тя добави люцерна и детелина към диетата си и се зарадва на леко сладникавите и съдържащи скорбяла фъстъци, чиито корени откриваше, проследявайки криволичещите на повърхността стебла. Шушулките на млечния фий и овалните зеленчуци набъбнаха и се присъединиха към ядивните корени, така че не се налагаше тя да ги разпознава от отровните им братовчеди. Когато сезонът за пъпките на кремовете мина, корените все още бяха нежни. Няколко ранозреещи разновидности ниско расло френско грозде започнаха да променят цвета си и постоянно се появяваха нови листенца куча лобода, сипан и коприва.

Прашката и не страдаше от липса на цели. Равнините изобилстваха от мармоти, големи пустинни гризачи, безопашати степни зайци и оцветени в кафяво вместо в зимно бяло различни видове полски зайци. Ниско летящите бели и алпийски яребици представляваха специално угощение, макар че Айла не можеше да хапне алпийска яребица, без да се сети за тлъстите гащати птици, които бяха предпочитаното лакомство на Креб.

И това бяха само по-дребните създания, които се угощаваха от лятното изобилие на равнината. Видя стада елени — северни елени, благородни елени и едри рогати гигантски елени, малки степни кончета, магарета и онагри, които наподобяваха и едните, и другите. От време на време някой гигантски бизон или семейство антилопи сайга пресичаха пътя и. В стадата червеникавокафяви диви говеда, чиито бикове стигаха шест фута височина при плешките, имаше пролетни телета, които бозаеха от широките кравешки вимета. Устата на Айла се пълнеше със слюнки при мисълта за вкуса на млечното телешко, но прашката и не ставаше за лов на зубри. Тя мярна мигриращи рунтави мамути, видя как мускусни бикове, строени в редица с малките отзад, гледат изпод вежди глутница вълци и внимателно избегна семейство злонравни космати носорози. Тотемът на Брод, помисли тя, подхожда му.

С напредването на север младата жена започна да забелязва промяна в терена. Той ставаше по-сух и пустинен. Бе достигнала неясната северна граница на влажните снежни континентални степи. Нататък по цялата дължина на пътя до стръмните стени на огромния северен ледник се простираха безводни льосови степи — природна среда, съществувала единствено през ледниковия период.

Ледниците — масивни замръзнали пластове лед, проснали се върху континента, обгръщаха северното полукълбо. Близо една четвърт от земната повърхност бе погребана под тяхната неизмерима, смазваща тежест. Заключената в техните предели вода бе предизвикала снижаване на нивото на океаните, удължаване на бреговата линия и промяна на формата на сушата. Нито една част от света не бе свободна от влиянието им: дъждовете наводняваха екваториалните райони и пустините се свиваха, ала наистина огромен бе ефектът в близост до границите на леда.

Обширното ледено поле охлаждаше въздуха над себе си, кондензираше влагата в атмосферата и тя падаше под формата на сняг. Близо до центъра обаче имаше стабилна област на високо налягане, която създаваше изключително сух студ и изтласкваше валежите от сняг към краищата. Там израстваха огромни ледници. По цялото си огромно протежение ледът бе почти еднакъв, а дебелината му надминаваше една миля.

Понеже по-голямата част от снега падаше върху леда и подхранваше ледника, земята на юг от него бе суха и замръзнала. Постоянното високо налягане над центъра засмукваше като комин и запращаше студения сух въздух към областите с ниско налягане. Над степите винаги духаше северен вятър. Променяше се само силата му. По пътя си той помиташе стритите на брашно от подвижната стена на ледника скали. Плаващите във въздуха частици се ръсеха върху льоса — среда, малко по-груба от лепило, отлагаха се на стотици мили разстояние на много стъпки дълбочина и се превръщаха в почва.

През зимата виещият вятър набиваше оскъдния сняг в голата замръзнала почва. Но земята се въртеше и въртеше около своята наклонена ос и сезоните се сменяха. Няколкото градуса по-ниска средногодишна температура бяха предизвикали образуването на ледника. Някой друг горещ ден не беше от значение, защото не променяше средната и стойност.

Напролет падналият на земята оскъден сняг се разтапяше, а кората на ледника се затопляше, процеждаше се надолу и тръгваше към степите. Водата размекваше почвата над вечно замръзналия слой достатъчно, за да могат тревите и билките с техните плитки корени да разцъфнат. Тревата израстваше бързо, усещайки вдън семето си, че животът ще бъде кратък. Към средата на лятото тя вече представляваше сухо изправено сено — цял континент от тревиста земя с разпръснати групички северна гора и тундра в близост до океаните.

В районите до границите на леда, където снежната покривка бе лека, тревата целогодишно осигуряваше храна на безброй тревопасни и семеядни животни, пригодили се към ледниковия студ, както и на хищниците, които могат да се пригодят към всеки поддържащ плячката им климат. Един мамут би могъл да пасе на стъпка от блестящата синьо бяла ледена стена, извисяваща се миля или повече над него.

Сезонните потоци и реки, подхранвани от топящия се ледник, се врязваха в дълбокия льос и често през утаечните скали до кристалната гранитна платформа под континента. Стръмните проломи и речните клисури бяха честа гледка сред открития терен, като реките доставяха влага, а клисурите — укритие от вятъра. Даже сред безводните льосови степи съществуваха зелени долини.

* * *

Времето се затопли и сред върволицата на дните Айла се умори да пътува, умори се от монотонността на степта, умори се от неотслабващото слънце и неспирния вятър. Кожата и загрубя, напука се и се обели. Устните и се нацепиха, очите и се възпалиха, а гърлото и постоянно дращеше. Понякога пресичаше някоя речна долина — по-зелена и с повече дървета от степите, но никоя не я изкуши да остане и в никоя нямаше човешки живот.

Макар обикновено небето да бе ясно, безплодните и търсения хвърляха сянката на страха и тревогата. Зимата винаги управляваше земята. И в най-жежкия летен ден острият ледников студ витаеше нейде в мислите. За да оцелее през дългия жесток сезон, трябваше да натрупа храна и да намери убежище. Скитосваше от ранна пролет и вече започваше да се чуди дали не е обречена вечно да броди из степите и най-накрая да умре.

В края на един ден, който бе досущ като предхождащите, направи сух бивак. Беше сполучила в лова, ала въгленът и бе угаснал, а дърветата ставаха все по-редки. Хапна няколко сурови залъка, за да не се занимава с огъня, но нямаше апетит. Захвърли мармота настрани, въпреки че изглежда дивечът също намаляваше или пък очите и не бяха достатъчно остри. Брането също бе станало по-трудно. Почвата се бе втвърдила и беше покрита със стара растителност. И винаги духаше вятър.

Спа зле, измъчвана от лоши сънища, и се събуди, без да е отпочинала. Нямаше нищо за ядене. Даже захвърленият мармот бе изчезнал. Пи вода — застояла и безвкусна — опакова кошницата си и потегли на север.

Към пладне откри русло на ручей с няколко съхнещи локви вода с леко парлив вкус, но напълни мяха си за вода. Изрови няколко хвощови корена — бяха леки и жилави, но тя ги задъвка, както се мъкнеше. Не искаше да продължава, ала не знаеше какво друго да прави. Обезверена и апатична, не обръщаше много внимание къде върви. Не забеляза стадото пещерни лъвове, които се грееха на следобедното слънце, докато един от тях не изрева предупредително.

Страхът я прониза и тя се осъзна. Върна се назад и сви на запад, за да заобиколи територията на лъвовете. Достатъчно бе пътувала на север. Защищаваше я духът на Пещерния лъв, а не големият звяр в неговата физическа форма. Това, че беше неин тотем, не означаваше, че не е заплашена от нападение.

Всъщност точно така Креб бе разбрал, че тотемът и е Пещерният лъв. Тя все още носеше на лявото си бедро четири дълги успоредни белега и имаше повтарящи се кошмари, в които една гигантска лапа посягаше в малката пещера, където като петгодишно дете бе избягала да се скрие. По-късно си спомни, че предната нощ бе сънувала тази лапа. Креб и каза, че е била изпитана дали е достойна и белязана в знак, че е избрана. Несъзнателно посегна надолу и пипна белезите на бедрото си. За какво ли би могъл да ме избере Пещерният лъв, помисли си.

Когато се спусна ниско на запад, слънцето започна да я заслепява. Айла се изкачваше по дълъг склон и се оглеждаше за място, където да бивакува. Пак сух бивак, помисли си и се усети щастлива, че е напълнила мяха за вода. Но скоро ще трябва да намери вода. Беше уморена, гладна и разочарована, загдето си бе позволила да приближи толкова много до пещерните лъвове.

Дали това беше някакъв знак? Или бе просто въпрос на време? Какво я караше да мисли, че ще избяга от смъртното проклятие?

Хоризонтът блестеше тъй ярко, че едва не пропусна отсечения край на платото. Засенчи с длан очи, застана на ръба и погледна надолу в клисурата. Там течеше малка блестяща река, заобиколена от двете страни от дървета и храсти. Проломът в отвесните скали се разширяваше в хладна, зелена, защитена долина. На половината път надолу в средата на едно поле последните лъчи на слънцето падаха върху мирно пасящо стадо коне.