Патриша Райс
Тексаската Лили (9)

Глава осма

Лили наметна само един пеньоар върху нощницата си, обу кожените си мокасини и последва Кейд през прозореца. Двамата се гмурнаха в мистериите на нощта. Когато беше младо момиче много рядко й позволяваха да излиза от къщата късно вечер. След като се омъжи за Джим беше твърде заета и също не можеше да си го позволи. В този миг й хрумна, че сега за пръв път е свободна да прави това, което й харесва.

Обаче не трябваше да го прави с Кейд. Много добре знаеше това, но продължи да върви след него. Двамата задминаха малкия хълм и дъбовете, които заобикаляха къщата, след това отбиха покрай потока и след това тръгнаха по една тясна пътека, която се извиваше през дърветата. Накрая достигнаха до една стръмна скала, разцепена от самотен бор. От върха на скалата се виждаха светлините на фермата, а над тях грееха далечните звезди. Стори й се, че в далечината блещукат светлините на града. Наоколо бе тихо, но след малко се обади една жаба, после още една и накрая образуваха истински хор от жабешки гласове.

Младата жена омаяно слушаше. После се чуха и други звуци. Серенадата на щурците от време на време се прекъсваше от писъците на совите. Едва доловимото звънтене на комарите около реката също приличаше на странна музика, а понякога се чуваше плясъка на някое животно, което скачаше в реката. Това бе съвсем различна музика от тази, която Лили познаваше, но притежаваше същото очарование.

Тя уви пеньоара около краката си и седна в гъстата трева под бора. Кейд се отпусна до нея, но младата жена сякаш не го забеляза. Двамата седяха мълчаливо. Внезапно в далечината се чу вой, от който Лили потръпна.

— Просто зове другарката си — увери я младият мъж.

— Нима си мисли, че този самотен и тъжен зов ще я привлече? — иронично попита тя.

— Сигурен съм, че тъгата е най-красивото в неговата песен. — В гласа му се усещаше стаен смях.

— Сигурна съм, че знам за какво си мисли.

Подигравката в гласа й прикриваше горчивината и Кейд замълча.

— Мъжете често прикриват страха си — накрая рече той.

Напрежението, насъбрано през деня, беше изсмукало силите й и сякаш в гърдите й се беше образувала огромна студена буца лед. Младата жена обви коленете си с ръце и подпря глава на тях. Макар и неохотно, трябваше да признае, че в думите му има известен смисъл. Кейд наистина говореше доста разумно.

— Предполагам, че ако един мъж изобщо не се страхува, значи е глупак. Само че ми е трудно да си представи как например мъж като теб може да се страхува.

Кейд тихо се засмя, ала изглежда не му беше много весело.

— Заради ръста ми или заради произхода ми?

Лили се замисли.

— Мисля, че и заради двете. Според мен индианците са като вълците — не се страхуват от нищо. От това, което съм чувала за тях, знам, че те помитат всичко пред себе си. А твоят ръст те прави непобедим, въпреки че това не се отнася до куршумите. Те повалят и най-силния и едър мъж. А и ти се държиш така, сякаш презираш всичко, дори и смъртта.

— Не съм знаел, че правя такова впечатление. Индианците не са безстрашни. Както ти каза, само глупаците не се страхуват. Те просто умеят да прикриват чувствата си. Ако Кларк и бандата му нападнат индианците, които живеят зад реката, той ще намери само възрастни мъже, жени и деца. Можеш да отидеш с него и ще видиш колко се страхуват.

Лили не го попита откъде е разбрал за намеренията на Оли Кларк. Сигурно половината ранчо беше чуло виковете му.

— А ти откъде знаеш какво ще намери Кларк? Виждал ли си ги?

— Те принадлежат към племето на баща ми. Техните бащи и синове бяха избити от команчите преди няколко години, а голяма част от оцелелите загинаха от болести. Опитват се да оцелеят, като отглеждат тикви и царевица и ловят риба в реката. Не искат да наранят никого. Тази земя е била тяхна от векове. Те не могат да разберат защо белите хора искат да им я отнемат.

— Не знам дали ще мога да спра Оли — промърмори младата жена. Почувства разочарование, че той я доведе тук, за да й говори за тези неща, които можеше да й каже и в двора на ранчото.

— Аз мога да го спра. Само ми кажи, когато тръгне към лагера на апахите.

— Не искам повече кръвопролития — отвърна Лили, размърда се недоволно и се приготви да стане.

Изведнъж ръката на Кейд се вкопчи в нейната. След миг той се озова съвсем близко до нея. Тъмното му лице беше опасно надвесено над нейното.

— Няма да има кръвопролития.

Тя се опита да се отдръпне. Ръката на Кейд я стисна по-силно и я дръпна назад, за да не падне от тясната скала. Когато я докосна, по цялото й тяло се разля гореща вълна. Тя усети колко напрегната е снагата му и след секунди се намери в прегръдките му, а устните им се срещнаха.

Нощните звуци сякаш изчезнаха. В ушите на Лили зазвънтяха камбани, когато почувства изгарящия език на Кейд. Изохка и се изви към него. Нежните й гърди се притискаха до неговите, силните му ръце я обгръщаха. Телата им пламтяха и тръпнеха от желание. Бяха изминали много години, откакто за пръв път бе познала страстта, но все още помнеше всичко с ужасяваща яснота.

Младата жена знаеше, че трябва да прекрати това безумие, но дивите целувки на Кейд я караха да забрави за всичко. Неговото желание беше толкова силно, колкото и нейното. Ръцете и устните му даваха и вземаха. Беше истинска лудост, но в този миг цялото й същество се отдаваше на жарта на целувките му. Той се притисна още по-силно към нея и тялото й се свлече в меката трева.

Кейд захапа крайчеца на ухото й, а ръцете му намериха гърдите й. Пръстите му бавно се плъзнаха под тънкия пеньоар и тя почувства как цялото й тяло се облива от горещина. Желанието беше толкова силно, че никаква земна сила не би могла да го спре. Искаше да усеща ръцете му, искаше да докосва силното му мускулесто тяло.

Когато ръцете й проникнаха под ризата му и пръстите й погалиха гърдите му, Кейд простена от удоволствие. Лили усети възбудената му мъжественост, тялото й се изви под неговото и устните й потърсиха неговите. В този миг той грубо я отблъсна от себе си.

Младата жена застина от изненада и видя как Кейд се мъчеше да оправи ризата си, обърнат с гръб към нея. От гърдите й се изтръгна болезнен вик. Той я беше отблъснал! Тя бързо се изправи на крака и побягна надолу по склона.

Кейд скочи веднага след нея, ала тя вече се носеше по стръмното и опасно надолнище. Той изруга през зъби. Не трябваше да позволява да се случва всичко това.

Сега тя бягаше из пустата прерия, а той я следваше. Младата жена приличаше на изплашена птица, с пречупено крило, която отчаяно се опитваше да полети. Не искаше да й причинява болка, но нямаше друг избор — трябваше да я спре.

Кейд я стигна, сграбчи я за кръста, завъртя я към себе си и двамата паднаха на земята. Ударът изкара въздуха от гърдите му, ала той я държеше здраво. Отвори уста, за да си поеме дъх.

— Успокой се, Лили — едва успя да промълви Кейд, докато тя яростно размахваше ръце и крака и се опитваше да се отскубне от желязната му прегръдка.

Това, че я нарече „Лили“, въобще не й направи впечатление. Изви се в ръцете му, като отчаяно се опитваше да го ухапе. Кейд едва успя да я притисне до земята.

— Ти не искаше това, което аз мога да ти дам — студено изрече той.

Думите му я сепнаха и тя се отказа от безполезните опити да се освободи. Дори и в този миг тялото й пламтеше от желание. Опита се да отмести бедрата си, които се бяха преплели с неговите. Той леко се отдръпна.

— Ако преди малко си бях позволил да отида докрай, щях да ти причиня болка, а можеше и да забременееш. Срамът да имаш копеле понякога е по-силен от болката. Едва ли би искала да те сполети такава участ.

Разбира се, че не би искала, ала разумът невинаги можеше да заповядва на чувствата. Лили извърна глава. Все още усещаше огромната му втвърдена мъжественост между бедрата си и изгаряше от желание. Мразеше го, загдето мислеше толкова разумно.

— Остави ме!

— Не, докато не ми кажеш, че ме разбираш. Живях с майката на Серена няколко години. Тя беше отчаяна и аз я взех при себе си и й помогнах, а в замяна тя стана моя любовница. Ала аз съм твърде голям, а тя беше твърде малка. Винаги когато се любехме, тя изпитваше болка и мразеше тези мигове. После ме напусна. Предпочете да стане проститутка. Върна се само за да остави Серена пред вратата ми. Съмнявам се, че тя наистина е моя дъщеря. Навярно майка й просто е искала да се отърве от детето и да ми отмъсти по някакъв начин за неприятните мигове, които е преживяла с мен. Това ли искаш и ти?

Лили потръпна и се опита да мисли разумно, ала тялото й отказваше да се подчини на разума.

— Остави ме! — гневно изсъска тя.

Младият мъж неохотно се отмести по-далеч от нея, ала беше достатъчно близко, за да я хване, ако отново се опита да избяга.

Но тя не избяга. Лежеше неподвижно и се взираше в нощното небе. Трябваше да овладее чувствата си.

— Защо? — накрая попита Лили. — Защо започна, а след това спря?

— Защото съм мъж и защото съм глупак.

И тя си мислеше същото.

— Всичко това няма никакъв смисъл. Аз съм омъжена жена. — И сякаш това обясняваше всичко, защото тя се обърна, без да го погледне.

— Разкажи ми за съпруга си. Как изглеждаше той?

Мисълта за Джим й причиняваше болка. Той никога не беше целувал и галил както Кейд. Тялото й никога не беше тръпнало от възбуда в ръцете му.

— Джим беше спокоен и разумен човек. Никога не е искал невъзможни неща. Той беше с двадесет години по-голям от мен и е имал един брак преди. Загубил е жена си и сина си. Не търсеше любов, а партньор, който да му помага. Беше благодарен за помощта ми. Исках да имам деца от него, но не можах.

Ала Кейд не искаше тя да му разказва за брака си. Беше разбрал, че със съпруга си не бе познала страстта и знаеше, че тялото й жадуваше за нея. Не искаше да тълкува забележката й за децата. Предпочиташе да мисли, че Лили и Рой представляват едно щастливо семейство, такова, каквото той никога не беше имал. Това, което искаше да разбере, беше дали наистина мъртвия мъж, който намери в прерията, беше Джим.

— Кажи ми как изглеждаше.

Възрастта съвпадаше. Отначало беше помислил, че мъртвият мъж е прекалено възрастен, за да бъде неин съпруг.

Младата жена се обърна и го погледна. В тъмнината не можеше да види очите на Кейд, но усещаше, че той я гледа напрегнато.

— Имаше светлокестенява коса, която бе започнала да оредява. Оплакваше се, че това го прави да изглежда по-възрастен и затова винаги носеше шапка. Беше висок колкото мен, но малко по-пълен.

Тя замълча. Изглежда се колебаеше какво още да каже, за да го опише по-добре.

— С какво беше облечен, когато напусна ранчото? — попита Кейд.

Лили изненадано го погледна. Усети напрежението в гласа му и разбра, че отговорът й е много важен.

— Беше облечен в овехтяла риза от грубо платно, която аз му бях ушила. Когато яздеше, не обичаше да слага нови дрехи, тъй като се цапат от праха. Носеше тиранти, понеже панталоните му бяха широки в кръста.

Младият мъж въздъхна, обърна се и се загледа в полюшващата се трева. Сърцето му се сви от болка. Повечето хора мислеха, че е безчувствен, ала това не беше вярно. Знаеше, че това, което ще й каже, ще й причини мъка.

— Джим е мъртъв — промълви той, без да я поглежда.

Лили стоеше неподвижно. Не можеше да заплаче. Мислеше, че ще изпита болка, но усети в себе си само някаква празнота.

— Как е умрял? — тихо попита тя.

— Едва ли има смисъл да узнаеш това — отвърна замислено Кейд. И той искаше да знае кой беше този, който съзнателно беше убил един невинен фермер и се беше опитал да нагласи така следите, че убийството да изглежда като дело на индианците. Едно име веднага изплува в главата му. — Мисля, че не е страдал. Погребах го в прерията. Мога да те заведа до мястото, ако искаш.

Младата жена пое дълбоко въздух. Съпругът й беше мъртъв. Вече би трябвало да го знае, но до този миг не искаше да повярва. Джим никога нямаше да се върне при нея. Никога повече нямаше да я държи за ръката. Нямаше да бъде тук, когато царевицата узрее, нямаше да види зимната буря, нито как пониква памука през пролетта. Никога нямаше да й каже, че всичко се нарежда чудесно и с всяка изминала година ще бъде още по-добре. Винаги му беше вярвала. С него се чувстваше сигурна и защитена, дори понякога мислеше, че той е по-силен и от Бог. Беше му вярвала, че всичко ще се оправи, дори когато изнемогваше от умора на полето. Работеше рамо до рамо с него, защото нямаше достатъчно работници, но беше щастлива и спокойна за бъдещето. А сега той си беше отишъл и вече нямаше на кого да разчита. Освен на себе си.

— Налага се да кажа на останалите. Някой трябва да намери гроба му и да установи, че там наистина е погребан Джим. Ще трябва да се отслужи панихида.

Сигурно беше редно да разбере как е умрял, но не й се искаше. Един мъж можеше да умре по много начини, ала никой от тях не е приятен. По-добре беше да не знае нищо.

Кейд много добре помнеше какво се случи последния път, когато съобщи, че е намерил труп — обвиниха го в убийство. Въпреки това решително каза:

— Ще заведа мъжете при мястото, където го погребах.

За негова изненада Лили отрицателно поклати глава.

— Не, по-добре да не го правиш. Те и без това са достатъчно подозрителни. Никога няма да повярват, че не си го убил ти. И няма… няма как да се разбере, че ти не си го извършил, нали?

Сега беше негов ред да поклати глава.

Тя леко кимна и се опита да не мисли какво би могъл да означава жестът му. Джим беше мъртъв от три месеца. Можеше да си представи как ще изглежда мъртвото му тяло.

— Просто трябва да ми кажеш как да намерим това място — промърмори тя. — Има ли някакъв белег, по който да го познаеш? Ще кажа на хората, че някакъв чужденец е минавал насам, чул е за изчезването на Джим и ми е казал как е намерил тялото му и го е погребал преди известно време. Мисля, че това почти отговаря на истината.

Кейд бе поразен, че тя разбра затруднението му, без да задава никакви въпроси, ала той знаеше какво ще предизвика намирането на останките на съпруга й. Тя имаше право да постъпи както желае, но би било по-добре да изчака още малко с разкриването на истината. Макар че ако Лили държеше официално да се обяви за вдовица, той не можеше да я спре. Тази мисъл не му излизаше от главата.

Знаеше, че няма право да мисли за това. Знаеше, че всички обстоятелства са против него. Ала той си припомни взаимната им страст и пламъка, който ги изгаряше. Тази жена го желаеше толкова силно, колкото и той нея, при това, без да се интересува от цвета на кожата му. Разбираше, че не бива да позволява на страстта да замъгли мозъка му. Тя заслужаваше много повече, отколкото той можеше да й предложи, но не можеше да изскубне надеждата от сърцето си. Сега тя бе за него по-ценна от живота му.

В този миг му се щеше да се напие и да забрави за всичко.