Патриша Райс
Тексаската Лили (2)

Глава първа

Тексас

Август, 1833 г.

Лили отмести поглед от осемгодишния си син, който сричаше от буквара на масата, и погледна през високия френски прозорец, който Джим бе поставил тази пролет. Младата жена ядосано стисна облегалката на стола, като видя как навън един от работниците свали почтително шапка, за да поздрави някого, а после продължи да тътри мокасините си в праха по посока към къщата. Тя припряно свали престилката, отвори задната врата и излезе от лятната кухня.

Знаеше, че разправията с работниците няма да й се размине, но се надяваше на малка отсрочка. Съвсем малка. Всичко можеше да се случи в близките дни, дори в близките часове. Джим щеше да се върне. Длъжен бе да се върне. Ала младата жена си припомни, че вече измина цял месец, откакто съпругът й изчезна, и по гърба й полазиха тръпки. Никой не търси цял месец изгубени крави в прерията.

Лили пристъпи напред и бързо слезе по стълбите. Мъжът смутено мачкаше шапката си в ръце и не смееше да я погледне в очите.

— Моля да мъ звините, мем, миз Браун, но мисля, че тряба да ви кажа, че шъ си събера багажа и довечера шъ си замина. Рейнолдс ми рече, че има убава работа за мен и не искъм да я изпусна.

— Ще ти повиша надницата, Джек. Знаеш, че не искаме да напускаш. Ти си един от най-добрите работници на Джим.

Мъжът неуверено запристъпя от крак на крак. По-лесно му беше да изяде шапката, отколкото да продължи тягостния разговор, но нямаше друг изход и продължи да мънка:

— Мем, миз Браун… ний мислим, дето мастър Джим няма да се върне. Претърсихме прерия, цялата, надлъж и шир. Покрай реката открихме следи от индианци. Как може да изчезне мъж като Джим и никой нищо да не знае за него? Съжалявам, много съжалявам, че шъ тряба да го кажа, но ний мислим, че Джим е загинал, а няма да работим, щото тук веч няма господар. Отдавна не сте ни плащали. И останалите мислят да си грабват капите и да тръгват.

Ако беше в родния си дом, в щата Мисисипи, на верандата щяха да бъдат оставени поне пет-шест шезлонга, за да може една лейди да се отпусне в някой от тях, обляна в сълзи, и да излее мъката си. Но тук нямаше нищо, освен изпотъпканата ливада и прашният двор между къщата, хамбарът и конюшнята. Искаше да седне на стъпалата, да скрие лице в ръцете си и да си представи, че всичко се е оправило като с магическа пръчка, ала през последните години научи много неща и знаеше, че мечтите рядко се сбъдват. Затова младата жена изправи глава и изпъна рамене, макар че беше някак неудобно, защото бе с една глава по-висока от кривокракия Джек.

— Кажи им да изчакат още няколко дни. Джим се канеше да вземе надзирател, който да поеме част от работата в ранчото. Ако се срещна и разговарям с този мъж, ще работите ли с него?

Джек знаеше, че тя лъже, ала от нея се излъчваше толкова гордост и достойнство! В сплетените й златисти коси проблясваха лъчите на слънцето. Макар че тялото й бе скрито от широката риза, панталоните и жилетката, тя си оставаше прелестна и той не можа да устои на молбата й. Работникът стисна зъби и като се проклинаше мислено за своята слабост и глупост, нахлупи шапката на главата си и рече:

— Добре, мем. Ако намерите някой мъж, който да управлява фермата, шъ устанем. Джим беше добър човек. Не искаме на неговата вдовица да й съ случи нещо лошо.

— Вдовица — повтори Лили, докато вървеше към ливадата пред конюшнята. Думата сякаш пареше на езика й. Тя не се чувстваше вдовица. Дали щеше да се почувства така, ако види съпруга си мъртъв? Той беше мъртъв. Всички знаеха, че е мъртъв. Конят му се върна сам. Към седлото му все още бяха прикрепени торбите с храната и пушката на Джим. Беше тръгнал да търси няколко изгубени крави и повече не се върна. В продължение на седмица работниците претърсваха околността, ала, както бе казал Джек, ако беше жив, досега щеше да се върне. Не, съпругът й бе мъртъв и се налагаше да свикне с тази мисъл.

Може би трябваше да чувства някаква вина, да страда и да оплаква себе си и него. Вместо това младата жена изведе един кон и го оседла. Преди доста време бе разбрала, че всъщност мъжете се нуждаят от нея повече, отколкото тя от тях, ала бе запазила за себе си това откритие. Остави ги да си въобразяват, че жените се занимават само с готвене и чистене, а мъжете управляват и взимат решения. Работниците мислеха, че тя само готви, чисти и топли леглото на Джим, а той управлява ранчото сам. Ала съпругът й знаеше, че това не е така. Тексас беше груба и дива страна и той се нуждаеше от цялата й помощ. Техният брак не бе изпълнен с романтична любов. Те бяха равноправни съдружници. И въпреки че сега й липсваше нейният съдружник, Лили знаеше, че може да се оправя и без него.

Ала имаше нещо, с което трудно щеше да се справи. Работниците в ранчото нямаше да приемат заповеди от жена. Тази страна принадлежеше на мъжете. Тя можеше да язди и да си служи с ласото по-добре от тях, но те никога нямаше да изпълняват нейните нареждания. Щяха да й се подчинят само ако си мислеха, че заповедите идват от Джим. Лили можеше да беснее заради тяхната упоритост и да ги проклина, ала с това нищо нямаше да промени. В околността нямаше много жени и тя почти не общуваше с тях. Някои бяха принудени да работят наравно с мъжете, но нямаха никакви права. Младата жена си припомни времето, когато още си беше у дома, преди да дойде в Тексас. И там мъжете смятаха, че жените са нежни, деликатни създания, които не могат да мислят и да се грижат сами за себе си.

При тази мисъл Лили се засмя, но бързо се опомни, смушка големия кон и се понесе в галоп към града. Не си спомняше кога за последен път бе обличала пола или рокля. Когато за пръв път дойде тук, в Тексас, тя бе едно уплашено шестнадесетгодишно момиче, което добре знаеше всички правила за благоприлично държание, многократно повтаряни от сестрите й. Лили се опита да носи елегантните си муселинени рокли и колосани долни фусти, така както бе научена, ала скоро разбра, че това е невъзможно. След това реши да си ушие памучни рокли като повечето жени, които живееха наоколо, ала и този опит пропадна още по времето, когато Рой проходи. В ранчото не притежаваха роби и затова нямаше достатъчно работници дори само да закарат говедата на пазара. Нямаше кой да сади и отглежда памук, дори не успяваха да оплевят малката зеленчукова градина. Младата жена бързо усвои задълженията си и разбра, че трябваше да се откаже от роклите и елегантните дрехи.

Може би, ако имаше и други деца, нещата щяха да бъдат по-различни. Тя бързо пропъди тази мисъл. Джим прие Рой като свое собствено дете и с нищо не показа, че иска да има и други. Искаше да има повече земя и един ден да забогатее. Изглежда, това го задоволяваше и той не се стремеше към нищо друго. Лили огледа обширните земи, които се простираха наоколо, и усети, че в гърдите й се надига задоволство. Те още не бяха богати, но вече бяха станали заможни хора. Джим винаги бе работил упорито и сега бе постигнал известен успех. Най-тежките години на разочарования и ужасяваща бедност бяха отминали.

Може би занапред също предстояха тежки години, защото се говореше, че ще има война, но младата жена не разбираше от политика и не се интересуваше от нея. Нямаше защо да се тревожи за нещо, което не зависеше от нея. Усложнените отношения с мексиканците от години насам принудиха много от съседите им да се върнат обратно в Съединените щати. За това допринесоха и неспирните епидемии сред добитъка. Ала през това лято тексаската треска по говедата беше затихнала, реколтата беше много добра и някои от новите заселници дотолкова забогатяха, че дори започнаха да се отнасят надменно към коренните жители на Мексико. Когато се заселиха в тези земи, двамата с Джим решиха да станат мексикански граждани, въпреки че повечето от новите заселници не бързаха да приемат поданство.

Трябваше да съществува някакъв мирен изход от това положение, но, доколкото познаваше мъжете, Лили разбираше, че те не могат да живеят щастливо, без да воюват. Устните й се извиха в презрителна усмивка. Вече навлизаше в града. Стигна до малкия магазин, в който се продаваха всякакви стоки, скочи от коня и завърза поводите му за стълба пред стъпалата. Тук можеха да се срещнат много прекупвачи на земя, които само чакаха да се появи някой наивник, за да го ограбят. Когато Лили влезе в магазина, един от мъжете, който се бе провъзгласил за кмет, вдигна поглед от олющената маса, която му служеше за бюро, и възторжено заговори:

— Мисис Браун! Каква приятна изненада! Радвам се да ви видя! Надявам се, че носите добри новини.

Безделниците, които седяха до бара, се извърнаха и я изгледаха с любопитство, но тя вече бе свикнала с интереса, който предизвикваше появата на всяка жена. Можеше да има брада до кръста, но щом беше жена, пак щяха да я гледат по същия начин.

— За съжаление, нямам добри новини, мистър Диксън. Ако в града имаше свещеник, сигурно щях да го помоля да отслужи панихида за съпруга ми. Но не съм дошла за това. Имам нужда от надзирател, който да ми помага в ранчото. Може ли да ми препоръчате някого?

Цялата сцена бе истински фарс, за да се запази благоприличието. Младата жена отлично разбираше това, но запази сериозното изражение на лицето си, когато Бърт Диксън я погледна важно, свали шапката си и се почеса по главата. Като истинска лейди, тя можеше да общува само с джентълмени, и то само с тези от тях, които й бяха представени. Диксън бе облечен в редингот, имаше доста представителен вид и Лили реши, че е подходящ, за да я запознае с другите мъже. Разбира се, тя предпочиташе направо да говори с мъжете, насядали около бара, както би постъпил Джим, но знаеше, че те нямаше да й обърнат внимание.

Собственикът на магазина се приближи към нея и любезно я поздрави. Лили бе уверена, че безделниците около бара слушаха внимателно. Животът им беше доста скучен — можеха само да дъвчат тютюн, да се наливат с уиски и да говорят за война. Бяха осведомени за всичко, което ставаше в околността. Всички новини и клюки тръгваха оттук. Тя чакаше търпеливо, изпълнена с надежда, че ще успее да намери надзирател за ранчото.

— Трябва да продадете ранчото, мисис Браун — чу се един глас. Оли Кларк бе достатъчно висок и я гледаше отгоре със самочувствието, че той е единственият мъж в града, с когото тя може да разговаря.

Той не само бе висок, но беше и доста красив мъж. Младата жена винаги се бе отнасяла със симпатия към Оли, тъй като той не плюеше събеседника си, докато говореше, нямаше гнили зъби и винаги се отнасяше към нея с подчертана южняшка любезност. Но сега държанието му я дразнеше.

— Това може да реши само Джим — остро отвърна тя. Знаеше, че с отказа си да повярва в смъртта на съпруга си ще го ядоса повече от всичко. — Джим възнамеряваше да потърси надзирател, който да му помага в ранчото, за да може той да се заеме с отглеждането на памук — излъга Лили, без да й трепне окото. — Аз просто реших малко да поизбързам.

— Все пак, мисис Браун, смятам, че този имот е твърде голям за такава малка жена като вас… — Диксън се опита да се намеси в разговора между двамата високи млади хора, но сам осъзна, че думите му са смешни, и побърза да добави: — Исках да кажа, че трябва да помислите върху предложението на Оли, мисис Браун. Тук непрекъснато идват нови и нови заселници. Можете да продадете част от земята и пак ще ви остане достатъчно, за да живеете добре.

— Ранчото и земята ще останат в наследство на Рой, мистър Диксън. — Младата жена дръзко вирна глава. — Щом не можете да ми помогнете да намеря добър надзирател, ще се справя и сама. Познавам повечето от заселниците в областта. Наистина, ще ми отнеме малко повече време, но ще разговарям с всеки от тях и се надявам да получа по-добър съвет от този, който чух току-що.

От бара се провикна някакъв непознат, с червена кърпа на врата и кафява раирана риза, който очевидно бе слушал спора им с интерес.

— Чух, че Кейд се е върнал в града. Защо не се обърнете за съвет към него? Той има достатъчно опит в ръководенето на ранчо. Може би тази лейди търси мъж като него…

— Кейд? — Лили го изгледа с недоумение. — Така ли се казва? И къде мога да го намеря?

Диксън разтревожено поклати глава.

— Не ви трябва този Кейд, мисис Браун. Той не е…

Тя му хвърли един презрителен поглед и го прекъсна.

— Не е нужно да продължавате, мистър Диксън. Ако той наистина има достатъчно опит, ще го наема. — Обърна се към непознатия, който бе направил предложението. — Къде да го намеря?

Всички се усмихнаха. Лили разбра, че е станала за смях, но не мислеше да се примирява с това. С гордо изправена глава тя настоятелно поиска да не пречат на разговора й.

— Трябва да отидете до ранчото на Ленгтън — обади се непознатият, отново се облегна на бара и килна шапката си назад. — Хората в това ранчо го наричат просто Кейд. Миналия месец се сби с Ралф.

Лили вежливо му кимна в знак на благодарност и излезе на улицата, без да обръща внимание на Оли, който кавалерски й бе протегнал ръка. Преди да изтече денят, тя щеше да има надзирател за ранчото си.

Юли, 1833 г.

… Високата прерийна трева се къдреше от силния вятър. Това неспокойно зелено море, отдалеч изглеждащо неподвижно, се простираше до хоризонта. Кейд намръщено се взря в разлюляната трева, защото винаги можеше да се очаква, че някой неприятел се е скрил сред зелените вълни. В небето кръжаха лешояди и само това бе достатъчно предупреждение. Младият мъж знаеше, че не е разумно да се приближава към високата трева, но любопитството се оказа по-силно от предпазливостта му.

След няколко минути Кейд разбра причината за кръженето на хищните птици. Сред буйната трева видя труп на непознат мъж. И в същия миг съзря смъртоносната стрела, забита в сърцето му. Обзет от ярост, той се наведе над него и измъкна стрелата от гърдите му.

Гневно изруга и отново се вгледа в трупа на мъжа. Очевидно е бил на средна възраст, с вчесана назад коса, облечен като фермер. Може би не е бил беден, тъй като имаше закръглен корем. Стрелата беше пробила домашнотъканата му риза. Сигурно любящата му съпруга бе изтъкала тази риза. Кейд отново прокле жалката човешка съдба и огледа стрелата. Той дойде в тези земи, за да прекара две-три години спокойно, като се надяваше да не привлича вниманието на белите заселници. Помисли си каква суматоха щеше да настъпи, когато съобщи за убийството.

Гарвановочерната му коса блестеше на слънцето. Очите му неспокойно огледаха перата и ствола на стрелата. Нямаше белези, каквито обикновено поставяха червенокожите по стрелите си. Убиецът е имал дяволски късмет — стрелата бе пронизала сърцето на жертвата. На пръв поглед тя приличаше на стрелите, които използваха индианците от близките племена, но от опитното око на Кейд, който бе наполовина индианец от племето апахи, не убягнаха признаците, че тази стрела е изработена от ръката на бял човек.

Кейд отново погледна нещастника, проснат в краката му, и усети как страхът се надига в гърлото му. Нима ще го обвинят, че той е убиецът?

Край него се полюшваше безбрежното море от зелена трева, а на небето грееше щедрото тексаско слънце. Младият мъж напрегнато огледа местността, за да запомни къде е намерил трупа, после запуши носа си с едната ръка, а с другата го метна през седлото на коня си. Знаеше, че ще бъде истинско чудо, ако открият убиеца.

Погреба непознатия под един висок дъб, недалеч от лобното му място, и извади плоското шише от торбата, привързана към седлото. Изгледа замислено как една пъстра змия се шмугна сред храсталака недалеч от дъба и внезапно изпита мъка, както всеки самотник с бутилка в ръка. Вече не вярваше, че някога ще успее да преодолее това потискащо чувство.

Припомни си също как бе видял подобна пъстра змия преди много години. Отпи още веднъж от огнената течност и се опита да не мисли за един отдавна отминал ден, когато през прозореца долиташе мелодична испанска песен… Но нима можеше да забрави онези нежни детски гласчета?

Момчето потропваше в такт с мелодията, размахваше пръчката си в прашния двор и неусетно се приближаваше към прозореца, унесено в песента, когато внезапно някаква сянка надвисна над него.

— Махай се оттук, копеле! — Ударът бе бърз и точен. Малкият Кейд падна в праха. — Отивай при оная блудница, майка ти! — Грозните думи бяха произнесени на испански. Не беше за вярване, че този мелодичен език понякога може да звучи така грубо.

Малкият Кейд едва не се разплака, тъй като писмата, които държеше, бяха паднали в праха, но стисна устни и само се отдръпна по-далеч от ботуша на мъжа.

Мъжът злобно изруга и тъкмо бе вдигнал крак, за да ритне отново беззащитното дете, когато го спря загрижен мъжки глас:

— Остави го на мира, Рикардо. Момчето не пречи на никого.

— Апахите от малки трябва да знаят къде им е мястото! — изфуча Рикардо, като напразно се опитваше да прикрие гнева си, за да не си навлече упреците на свещеника.

— Той е само наполовина апах, синко — кротко отвърна свещеникът. — Не забравяй, че момчето е внук на Антонио де Суела. Кой знае, може би някой ден де Суела ще се върне. Нали не би искал да предизвикаш гнева му?

— Нима де Суела ще признае за свой внук това копеле, тази издънка на един апах и една блудница? Защо, според теб, все още не се завръща тук, в Бексар?

— Не изливай злобата си върху едно невинно дете, Рикардо. — Свещеникът уморено поклати глава. — Не забравяй за Божия гняв. — С тези думи той бавно се отдалечи.

Рикардо изскърца със зъби. Зад него момчето мълчаливо събираше разпръснатите в праха писма. Като истински индианец Кейд беше надарен с жилесто и мускулесто тяло, което с нищо не напомняше за грациозната му майка. Над тъмните му очи небрежно падаше гъстата му гарвановочерна коса, ризата му се развяваше около кръста, но в стойката му се долавяше вродено достойнство. Дори не трепна, когато мъжът отново заплашително вдигна крак над главата му.

Без да спре да ругае свещеника, Рикардо се изплю в праха до босите крака на момчето, след което се обърна и си тръгна, забравил за намерението си да го удари още веднъж. Кейд изчака грубиянинът да изчезне от двора и едва тогава се надигна от прашната земя, погледна предпазливо към алеята и посегна към дървената кутия зад гърба си.

Змията в кутията се беше свила на кълбо. Щом момчето надигна капака, тя веднага засъска. Кейд се усмихна, отново стегна кожените ремъци около кутията и внимателно я вдигна от земята. Навярно змията вътре се беше успокоила, защото съскането престана. Момчето тръгна към паянтовата колиба, в която живееше с майка си, като си подсвиркваше с уста. От баща си бе научил как да се справя със змиите. Сигурен беше, че например Рикардо никога няма да се справи с тази змия. Истински късмет имаше този грубиян, че не бе ритнал кутията, защото тогава животът му щеше да виси на косъм.

Седнал под дъба, Кейд усещаше как огненото питие се разлива по вените му и си каза, че тогава, преди толкова години, не трябваше да бъде великодушен. Защото Рикардо си заслужаваше да умре…