Патриша Райс
Тексаската Лили (11)

Глава десета

— Променил си се, сине. Ти вече не мислиш като нас. — Индианецът всмукна от лулата с тютюн, който неговият син донесе. Дълбоки бръчки прорязваха лицето му, видяло много лета и зими.

— Аз вече не принадлежа към племето, татко, не и откакто навърших осем години. Моята майка ме отведе да живея с нейните хора, сред тях аз трябваше да оцелявам: Това е единственият ми път и сега.

Старият мъж затвори очи и Кейд помисли, че е заспал, но той просто беше потънал в спомените. След няколко минути старецът отвори очи и погледна сина си. От всичките му деца той беше най-високият и най-силният.

— Ти си щастлив човек, сине. Два свята са отворени пред теб. Трябва да избереш по-добрия.

Кейд кръстоса крака и се загледа в изгасващия огън. Нощите все още бяха топли и в индианската колиба беше доста задушно. Макар че се възхищаваше от баща си, неговата натура се бунтуваше срещу предопределението на съдбата и срещу боговете, почитани от индианците, които никога не беше виждал. Знаеше, че баща му ще бъде щастлив, ако се завърне при племето и понякога това му изглеждаше най-лесният начин да оцелее, но след това разбираше, че не би могъл да живее сред тях. Светът им беше прекалено ограничен за него и той го чувстваше, дори и в този мит.

— И двата свята са затворени за мен, татко. Трябва да намеря своя път някъде между тях.

— Ти си от рода Липан. Ние се нуждаем от бойци. Винаги си добре дошъл при нас. Ти си този, който е затворил душата си за нас, а не ние.

— Аз не съм боец — твърдо отвърна Кейд. Как можеше да обясни на баща си, че това, което беше научил от мексиканския свещеник в младостта си, бе белязало целия му живот — всички сме божии създания. Баща му говореше за убийството на хора, сякаш ставаше въпрос за лов на бизони. Той не беше индиански воин, ала баща му никога нямаше да го разбере.

Възрастният мъж се загледа в сина си и заговори за друго.

— Дойдоха много войници. Може би хората на твоята майка са с тях.

— Бащата на майка ми вероятно вече е твърде стар. Той сигурно има и други деца. Щях да науча, ако някой от семейството му се е върнал в хасиендата.

— Няма защо да ги търсиш, сине. Глупаво е. Хората на майка ти са много горди. И твоята майка беше една много горда и глупава жена. Ако ми беше казала, че смята да се връща при хората си, щях да я предупредя, че те няма да я приемат отново.

— Това е минало. Сега трябва да мисля за бъдещето.

Старият индианец поклати глава. Младите винаги са безразсъдни. Беше дошло време да се погрижи за сина си.

— Жрицата на племето има дъщеря, която те харесва. Ако искаш да бъдеш щастлив, вземи я за жена. Един мъж трябва да има деца, за да бъде щастлив.

— Един мъж трябва да може да изхранва жена си, а аз мога да правя това, само когато съм сред белите хора. Жрицата няма да позволи на дъщеря си да напусне племето. Затова трябва да си търся жена сред хората на майка ми.

Всъщност много по-лесно щеше да си намери жена сред индианците, отколкото сред надменните испанци и мексиканци от Сан Антонио, но за баща му всички бели хора бяха еднакви и за него нямаше разлика между американците от Севера и мексиканците от Юга. Нямаше смисъл да му обяснява, че съществуват и жени като Лили Портър. Всъщност тази разлика не можеше да обясни дори пред себе си.

Беше казал всичко, каквото трябваше да знае баща му. Отделните племена в тази част на Тексас бяха разпръснати на стотици мили, но много бързо можеха да си предават сведения, когато това беше необходимо. Въпреки че откакто за втори път си беше взел жена, баща му водеше заседнал живот, все още успяваше да узнае всичко, което ставаше в градовете на бледоликите. След няколко дни научаваше за събитията в хасиендата на майката на Кейд, като винаги му донасяха сведения от мястото на събитието.

Кейд изчака, докато баща му допуши лулата. Това беше знак за прекратяване на разговора. Той се изправи и тихо излезе от задушната индианска колиба. Можеше да остане да пренощува, но нямаше да го направи. Нещо го караше да се върне в ранчото. Може би беше бутилката уиски, която купи в града.

Когато Кейд се върна в ранчото, Лили беше будна. Минаваше полунощ. Той не й поиска разрешение да се отлъчи от ранчото, нито пък се извини за постъпката си. Това не му се случваше за пръв път и вероятно нямаше да е за последно. Тъй като надзирателят й стана рано на следващата сутрин и се зае с работата си, тя нямаше повод да се оплаква. Ала Лили се питаше коя ли беше жената в града, при която беше прекарал част от нощта.

През последния месец и двамата внимателно се избягваха. И макар да не заключваше вратата на спалнята си, прозорецът й винаги беше затворен. Стъклото на прозореца беше хубаво и доста скъпо и Лили не вярваше, че Кейд ще се осмели да го счупи. И дори той да свиреше на флейтата си, през затворения прозорец не проникваха примамливите й звуци. Младата вдовица беше решила никога повече да не се поддава на обаянието на неговата музика.

Не разговаряха и за съботната вечер, когато той я заведе на танците. Лили не знаеше точно какво става, ала половината мъже от областта се бяха присъединили към доброволната армия на Остин. Вълнението, което беше предизвикано от събирането на мексикански войски в Гонзалес, бе последвано от нов изблик на въодушевление, когато американците плениха Голиад и завзеха много складове с оръжие и муниции. След това мнозина се завърнаха във фермите, за да видят семействата си. Повечето от нейните работници също се върнаха. Те се оплакваха от храната и войнишкия живот. Всъщност спекулантите на земя не се бяха присъединили към американската войска. Те бяха прекалено заети да продават участъци от блатистите земи и печелеха много пари. Така че в града имаше доста мъже, които да се веселят и танцуват, но явно не им беше до забавления.

Лили се готвеше да си ляга, когато видя в небето някакво далечно пурпурно сияние. Един от работниците й беше казал за това, но тя не обърна внимание. Сега, без да се колебае, младата жена се спусна през прозореца, за да види по-добре горящото небе.

Кейд я видя, когато излизаше от обора. Спомни си за вечерта, когато я изведе навън, за да й покаже музиката на нощта и понечи да се върне обратно в обора, за да избегне срещата, ала светлината в небето бе толкова красива, че той остана да й се полюбува.

Сега светеше по-слабо, но гледката беше великолепна. Младият мъж се приближи и застана зад Лили.

— Това може да е знак, че ще настъпят важни промени.

Лили усети трептенето в гласа му и сякаш не обърна внимание на думите му. В гърдите й се надигна вълнение, което я обхващаше винаги, когато той беше близо до нея. Тя не откъсна поглед от небето. Опитваше се да не се подава на влечението към този мъж, ала беше невъзможно. Все едно че се опитваше да избяга от земното притегляне. Той беше толкова близо, че ако протегнеше ръце, тя щеше да се озове в прегръдките му. Усещаше мириса на тялото му, който се примесваше с миризмата на конска пот и кожа. От него не се носеше аромат на парфюм, а обикновена мъжка миризма.

— Промените невинаги са за добро. Могат ли да кажат звездите дали ще има добра или лоша промяна? — попита младата жена.

— Мисля, че това зависи от коя страна ги гледаш. Промените винаги трябва да бъдат добри, иначе няма смисъл от тях.

Понякога говореше като свещеник. Ала по тези места от дълго време не беше идвал свещеник. Беше й интересно да узнае какво мисли той за Бога.

— А ти от коя страна ги гледаш, Кейд? — тихо попита тя.

— От моята — прозвуча простият отговор.

Неговата искреност й хареса. Той се приближи по-близо. Ръцете му почти я докосваха, но тя не се отмести. Обзе я разочарование, когато той рязко се отдръпна и отстъпи една крачка.

— Казват, че това се нарича комета. Нещо като летяща звезда. Някои неща никога не се променят — промълви Лили и обгърна раменете си с ръце. Все още не го поглеждаше.

— Може би. Не трябва да излизаш навън толкова леко облечена. Може да настинеш.

Не искаше да чуе точно това, ала думите му звучаха разумно. Тя кимна и се отправи към къщата. Младият мъж гледаше как се отдалечава и усети как стомахът му се стегна на топка. Може би тя можеше да му даде това, за което жадуваше душата му. Може би тя беше жената, способна да утоли неговата страст. Може би тя беше жената, която можеше да стане майка на Серена. Може би Лили бе в състояние да бъде всичко това за него, ала сигурно без него тя щеше да бъде по-щастлива. Трябваше ли да открадне бъдещето й? И какво можеше да й предложи в замяна? Баща му беше откраднал майка му, ала той не я беше познавал така отблизо, както Кейд познаваше Лили. Много по-лесно беше да откраднеш една красива непозната, отколкото близка и съкровена приятелка.

 

 

— Виж, мамо, аз ще яздя с мъжете! — Момчето беше преметнало една пушка, около раменете си беше увило разноцветно пончо, стигащо до кръста му, и препускаше из двора в лек галоп.

Войските от Ню Орлиънс бяха минали през града в началото на месеца и красивите униформи на войниците бяха направили силно впечатление на Рой. Около смеещите се войници сякаш се носеше аромат на приключения и смели подвизи. Дори и Лили беше развълнувана от тези красиви млади мъже, които с песен на уста отиваха да се присъединят към тексаската армия. Ала след това си помисли, че всички те отиваха на война и можеха да бъдат избити, и настроението й помръкна.

Тя дори не беше сигурна дали знае за какво всъщност отиваха да се бият тези млади мъже. Някакъв глупак в града беше казал, че отиват да защитават Конституцията от 1824 г., ала тя не си струваше дори хартията, на която беше написана. Всъщност американците искаха да завладеят Тексас. Войниците се биеха, за да заграбят колкото се може повече земя от правителството на Мексико и за бедните заселници, които се опитваха да обработват малките си късчета новопридобита земя. На Лили й се искаше да вярва, че те отиват да се бият за някоя велика кауза, ала животът я беше научил, че не трябва да вярва на гръмките фрази и призиви.

— Не се тревожи. Той язди добре и всичко ще бъде наред. — Кейд се приближи до Лили, видя недоволството, с което гледаше към сина си, и се опита да я успокои.

— Твърде малък е. — Тя се извърна и очите й срещнаха неговите. — Той е всичко, което имам, Кейд. Имам право да се тревожа.

— Аз ще се грижа добре за него, така както ти се грижиш за Серена. Обещавам.

— Вярвам ти. — Младата жена въздъхна и помаха на Рой.

Беше време да се закарат говедата в Ню Орлиънс, ала нямаше достатъчно хора.

Кейд почака още малко, видя, че тя няма да каже нищо повече и обърна коня си, за да се присъедини към останалите. Имаше и още една причина, поради която Лили не искаше да позволява на сина си да язди с мъжете. Тя се намръщи. Ако Рой свикнеше да язди, нямаше да иска да се занимава с уроците си. Той говореше само за понито, за това как Кейд го научил да връзва говедата и как да накара стадото да се движи в правилна посока. Младата жена въздъхна още веднъж и раздразнено приглади косата си. Спомни си небрежно написаното домашно на Рой, тъй като момчето бързаше да отиде да язди с Кейд. Не, тя нямаше да му позволи да пренебрегва уроците си.

Трябваше да се намеси и да сложи край, преди да е станало твърде късно. Върна се в стаята и си облече подходящи дрехи за езда. Когато влезе в салона, видя баща си и Хуанита, увлечени в сериозен спор, а до тях Серена смучеше парче бекон.

Лили въздъхна, когато детето се затича към нея с изцапаното парче месо.

— Мамо! Хайде да си поиграем с куклата!

Младата жена се наведе, взе момиченцето и го целуна. Беше й приятно да си играе с детето, но тази сутрин имаше друга работа. Напоследък Серена я наричаше „мамо“ и нищо не можеше да я убеди да й вика по друг начин.

Хуанита погледна разтревожено дрехите за езда на Лили.

— Ще излизаш ли?

— Рой отиде с Кейд без разрешението ми. Ще отида да го върна.

Прислужницата я погледна разтревожено, а Ефраим предупредително се изкашля, преди да заговори.

— Някои от онези наемници, които се наричат доброволци, миналата вечер са дошли в града. Държали се грубо и са обидили много хора. Братовчедката на Хуанита е една от тях. Обещах на Хуанита да я заведа в града.

Серена размаха пълничките си ръчички и се засмя щастливо, когато всички погледи се насочиха към нея. Не можеха да вземат детето в града, затова то трябваше да остане в ранчото.

Лили кимна в знак на съгласие с безмълвната молба на Хуанита. Момичето искаше толкова малко, а винаги беше давало всичко от себе си. А и освен това нейната братовчедка е била оскърбена и може би се нуждаеше от помощ, а Рой все пак беше в безопасност с Кейд и с другите мъже. Но май ще се наложи като се прибере в къщи, да го нашляпа добре по задника за наказание, че не беше поискал разрешението й да язди с мъжете.

— Аз ще се погрижа за Серена. Рой може да пропусне за няколко часа от уроците си. Ала добре ще го напердаша, като се върне за вечеря. По-добре тръгвайте, а ако има нещо сериозно, изпратете съобщение.

Двете жени се разбраха мълчаливо, без много думи. Не се изискваше голямо въображение, за да си представиш какво могат да направят жадните за похотливи удоволствия мъже. А свободните жени в града сигурно бяха първата им цел. Нямаше лекар, който можеше да излекува подобни рани.

Лили не искаше да се ядосва, ала през по-голямата част от деня беше сърдита. Познаваше добре хората и не искаше прибързано да осъжда постъпките им. Обаче й беше все по-трудно да намира извинения за някои действия. Познаваше добре Кейд и Ейбрахам. Те не бяха способни да буйстват и да нападат беззащитни жени. Може би само някои от мъжете имаха такива животински наклонности.

Навярно не трябваше да мисли така, но смяташе, че мъжете са станали прекалено много. Докато люлееше Серена в скута си, тя помаха на баща си и Хуанита, които се качваха в каруцата. И така, днес щеше да си остане вкъщи и да играе ролята на примерна домакиня и готвачка.

Отправи се към кухнята и се захвана с яденето, което Хуанита беше започнала да приготвя. Мъжете обичаха да има обилно ядене за обяд, а и новите работници, които Кейд беше наел, си хапваха доста добре. Ако не нещо друго, то тази война, или бунт, или както го наричаха, помогна на старите й работници да приемат новите без много оплаквания.

Младата жена се замисли за смесицата от мексикански племена, негри и индианци от Тексас, които работеха в ранчото. Тя отмести голямата тенджера с боб, после пъхна тавата с омесения хляб във фурната и погледна с облекчение към мивката, пълна с изчистените пилета. Обядът щеше да стане много вкусен.

Когато към обяд се чуха гласовете на мъжете, които, докато скачаха от конете, спореха и се надвикваха за някакво произшествие. От кухнята се носеше апетитна миризма. Младата жена постави на масата последния току-що изваден от фурната хляб, изтри ръце в престилката си и се упъти навън да потърси сина си. Серена се заклатушка след нея.

Тя забеляза Кейд и гневът й се съсредоточи върху този мъж, който беше позволил на едно осемгодишно момче да язди с възрастните мъже, когато имаше съвсем други задължения.

Младият метис погледна с учудване изцапаната й с брашно престилка, ала думите й го поразиха още повече и той я изгледа слисано.

— Къде е синът ми? Няма да ти позволя всеки път, когато на него му омръзнат уроците, да го вземаш със себе си. Трябва и двамата да ви напердаша за наказание.

Той отметна косата от лицето си. В погледа му се четеше повече недоумение, отколкото гняв.

— Рой не е с мен, Лили. Аз му казах да поиска разрешение от теб, преди да тръгне с нас.

Лили се втренчи в него. Лицето й пребледня, а очите й се разшириха от ужас. Огледа се, но никъде не видя сина си.

— Тогава къде е той?

Кейд успя да я хване, преди да се свлече на земята. Рой сигурно е искал да ги настигне и да язди с тях, но не беше успял. Кейд погледна към обширната равнина пред себе си и усети как нещо в него се прекърши. Беше все едно да търси игла в купа сено.