Патриша Райс
Тексаската Лили (6)

Глава пета

— Искам да се върнеш с мен вкъщи, Лили. Това, което видях и чух през последните дни, ме убеди, че тук не е място за самотна жена. Една лейди не бива да работи, а и индианците са твърде близко. Освен това ми се струва, че скоро ще избухне война. Казват, че мексиканските власти държат американски заселници в затвора в Коахуила и се готвят да ги застрелят. Неминуемо ще има стълкновения между мексиканците и заселници от Севера.

— Татко, няма да замина оттук. Това ранчо е наследството на Рой. Един ден ще му принадлежи и аз съм длъжна да го запазя. А и ти говориш, сякаш Джим няма да се върне повече. Той може да се върне още утре. Какво ще си помисли, ако види, че аз съм напуснала нашия дом?

— Ще си помисли, че си разумна жена. — Ефраим остави чашата с кафе на масата и неодобрително погледна упоритата си дъщеря. Те си приличаха толкова много — и двамата не се предаваха лесно. Обаче този път той беше прав и тя трябваше да го разбере.

— Няма да замина, татко, безсмислено е да говорим повече за това. Не мога да се върна у дома. Там вече няма място за мен. Сега моят дом е тук и аз трябва да остана. — Младата жена се изправи и взе чинията, за да я измие. Джим беше инсталирал помпа за вода още преди да построи кухнята и тя много се гордееше с нея. Е, не беше същото като да имаш роби, които да се грижат за всичко, но тя предпочиташе този начин на живот. Обичаше да бъде самостоятелна, а тази къща беше нейна, тук тя беше господарката.

— Не, заради самата теб трябва да се махнеш оттук. По дяволите, скъпа, та ти си единствената жена в радиус от двадесет мили. Тези мъже не са от камък. Трябва да имаш някой, който да те защитава. Вече минаха два месеца, откакто Джим изчезна. Трябва да приемеш истината. Ако си толкова упорита и не искаш да заминеш, трябва да намериш някой почтен мъж, който да се грижи за теб. Този Оли Кларк ми се струва чудесен млад мъж. Притежава и единствения магазин в града, нали?

Лили въздъхна и притисна слепоочията си, които започваха да пулсират. Обичаше баща си, но той започваше да й действа на нервите. Фактът, че Оли Кларк притежава магазин, какъвто имаше и Ефраим, явно го бе впечатлил. В очите на баща й той беше мъж с чудесно обществено положение. Навярно беше прав, но тя не възнамеряваше отново да се подчинява на някой мъж. Джим беше добър човек, но той никога не искаше да изслушва мнението й. Мъжете никога не се вслушваха в жените си. Сега имаше възможност сама да взема решения и сама да ръководи живота си. Нямаше намерение да я изпусне. Като начало щеше да се заеме със създаването на памучна плантация.

В този миг Рой се втурна в къщата. Лицето му грееше от едва сдържано вълнение. Спусна се към майка си и започна да се хвали с последните си постижения, беше позволила на сина си да се научи да язди. Това беше едно от нещата, с които Джим никога не би се съгласил. Но Лили бе уверена, че е взела правилно решение.

— Мамо, Кейд каза, че вече яздя достатъчно добре и мога да отида до града. Мога ли да отида, мамо? Моля те, ще ми позволиш ли?

Младата жена отново въздъхна и разроши косата му, като се запита дали все пак не бе избързала. Та Рой беше само на осем години. Сигурно беше твърде малък, за да язди. Трябва да поговори с Кейд. Това щеше да бъде по-лесно, отколкото да търпи мърморенето на баща си.

Тя излезе навън. Кейд беше още на двора. Тъкмо се канеше да отиде в кухнята, където Хуанита се занимаваше със Серена. Рой изхвръкна след нея. Предчувстваше, че майка му и Кейд ще се скарат.

— Кейд! — Лили знаеше, че гласът й звучи по-остро, отколкото би желала, но денят й беше твърде дълъг и уморителен. Оправи къдриците на сина си и зачака нейният надзирател да се обърне и да я изслуша.

Младият мъж бавно се извърна и видя как тя нежно и с любов притискаше момчето към себе си. Вече почти се бе стъмнило, но Лили бе готова да се закълне, че видя копнеж в очите на мъжа, преди той да обърне поглед към нея. Когато очите й срещнаха неговите, те отново бяха непроницаеми. Може би беше сгрешила, ала когато заговори, гласът й звучеше вече по-меко:

— Рой ми каза, че вече може да язди сам до града. Разстоянието не е малко. Не мислиш ли, че е още рано?

— Той много бързо се научи да язди. — Този път гласът му не звучеше рязко, както обикновено. — Заслужава да бъде възнаграден. Може да почака, докато се освободят няколко работници, и да отиде с тях до града.

Кейд беше прав, разбира се. Беше се подготвила да спори с него, но сега се чувстваше объркана и едновременно с това в гърдите й се надигна гняв. Мислите й се объркаха и не можа да каже нито дума. Не можеше да забрави онзи мимолетен копнеж и желание, които бяха проблеснали в очите на индианеца. Стори й се, че в онзи миг той изглеждаше много тъжен и самотен. Може би все пак не беше чак толкова безчувствен. Размени още две-три думи с него, прегърна сина си и двамата се отправиха към къщата.

Успя да успокои баща си, като се постара да смени темата на разговор. Попита как са сестрите й, как живеят, щастливи ли са. Рой отиде да се измие и си легна. Денят беше доста изтощителен и главата й пулсираше от болка. Най-накрая Лили се извини на баща си и се качи в спалнята да си легне. Вероятно той веднага щеше да се заеме да търси брендито на Джим, но тя не се тревожеше. И без това вече си бе пийнал порядъчно, но това не би обезпокоило никого, освен нея, а тя вече бе свикнала.

Влезе в спалнята, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. В такива мигове особено й липсваше присъствието на Джим. Той беше като преграда между нея и останалия свят, подкрепяше я винаги когато се нуждаеше от това. Беше добър приятел и умееше да разпръсква грижите и умората. През изминалите два месеца, откакто съпругът й беше изчезнал, бе разбрала колко скучен и самотен може да бъде животът. Ако можеше поне малко да разчита на баща си…

Лили отиде до прозореца и се загледа в спретнатите постройки, които двамата с Джим бяха създали със старание и много труд. Всички сгради, от скромната кухня до самата къща, бяха здрави и надеждни като съпруга й. Не бяха блестящи или екстравагантни. Нямаше нищо претенциозно и претрупано; нито красиви жалузи на прозорците, нито безполезна украса, нищо излишно, защото тя не се нуждаеше от префърцунени неща. Имаше нужда от сигурната защита на четирите стени и покрива на обикновената къща, и Джим й я бе осигурил.

Освен това Джим даде име на сина й и му беше като истински баща. Лили се извърна от прозореца и погледна леглото, което бе споделяла със съпруга си през последните девет години. Детските й мечти за романтична любов бяха погубени още преди да срещне Джим. Той й даде всичко, от което се нуждаеше, с изключение на деца. Защо сега, когато го нямаше, се чувстваше така, сякаш той никога не бе съществувал?

Знаеше, че Джим е загинал, и повече никога нямаше да го види. Ако беше жив, досега той непременно щеше да намери начин да й изпрати вест за себе си, дори и да беше ранен. Беше сигурна в това. Не, явно Джим никога нямаше да се върне.

Стоеше и гледаше втренчено леглото. Самотата я обвиваше като призрачен воал. Внезапно нощната тишина бе нарушена от звуците на флейта.

Флейта?

Музиката сякаш прогони тъжните й мисли. Лили бързо отиде до прозореца, отвори го и погледна навън. В Тексас рядко се чуваше музика. Сърцето й жадуваше за нея. Копнееше за музиката повече, отколкото бе копняла за любов. Любовта беше нещо краткотрайно, а музиката е вечна и истинска. Толкова истинска, че й се струваше как вижда звуците да се носят в нощта.

Знаеше, че няма да заспи, и реши да разбере откъде идва мелодията. Не искаше да безпокои никого и затова леко се плъзна от прозореца и скочи на земята.

Не беше трудно да проследи откъде идват звуците. Зад гърба й, откъм конюшнята, се чуваше пръхтенето на конете, ала мелодията се носеше от противоположната посока, някъде от ниското възвишение пред нея. Двамата с Рой обичаха да ходят на пикник там, преди той да реши, че пикниците са само за малки момчета. Трябваше в близките дни да изведе Серена на разходка до дъбовите дървета.

Не й се искаше да мисли за момиченцето и да се привързва към него. Кейд можеше да я отведе всеки момент и тя не можеше да му попречи. Затова оставяше Хуанита да се занимава със Серена. Ала Лили толкова бе искала да има малка златокоса дъщеричка като Серена, че сега й бе невъзможно да не й обръща внимание. Тя тръсна глава, за да прогони тези неканени мисли.

Искаше да разбере откъде идва музиката и да забрави за малко ежедневните грижи и тревоги. Вятърът рошеше косите й, а луната хвърляше сребърни отблясъци в тъмното небе. Скоро щеше да има пълнолуние. Младата жена потръпна и се заслуша в нощните звуци, които се сливаха със звуците на флейтата. Тя прекоси прашния двор и продължи напред.

Когато приближи хълма, Лили вече знаеше какво ще открие, но не се върна. Магията на музиката я привличаше неудържимо. Чувстваше се свободна като птица, главата й бе замаяна, а тялото й леко се носеше напред, сякаш се рееше в нощния ефир. Само един път в живота си се бе чувствала така и знаеше, че това никога няма да се повтори.

Очите й се напълниха със сълзи. Не трябваше да плаче. Без да каже нищо, Лили седна до мъжа, който изтръгваше тези нежни звуци от грубо изработения примитивен инструмент.

Кейд бе видял, че идва към нето. Широката й бяла риза се открояваше на лунната светлина и тя приличаше на дух, който плува към него. Смяташе, че всички в къщата отдавна са заспали. Не мислеше, че някой ще чуе звуците на флейтата, освен звездите и луната. Младият мъж изсвири песента докрай, след това остави флейтата и погледна към Лили.

Беше невероятно, че този огромен мъж може да създава толкова красива и нежна музика.

— Музиката ми липсва повече от всичко на този свят — прошепна тя. Искаше да се извини, че бе нарушила усамотението му.

Загадъчните очи на Кейд не издаваха нищо. Той кръстоса ръце пред коленете си и кимна.

— Музиката говори на душата.

Думите му изразяваха всичко, което бе скрито дълбоко в сърцето й. Беше радостна, че той толкова добре разбира чувствата й.

— Понякога съжалявам, че не свирех на нещо по-лесно преносимо, като тази флейта например. Джим каза, че не можем да вземем пианото с нас.

Болката в гласа й го стресна. Тя наистина беше много смела жена — говореше за съпруга си, макар да не знаеше къде е той. Почувства се виновен и объркан. Навярно музиката бе причината, за да покаже болката и мъката си. Той не я познаваше, нито пък тя него. По-добре беше да си мълчи.

— В града има пиано — промълви накрая младият мъж.

Много пъти бе стоял пред салона на Кларк и бе слушал долитащата весела мелодия. Навярно този, който свиреше, не беше добър музикант, но Кейд никога преди това не бе чувал подобна музика.

Очевидно думите му я изненадаха. Лили се обърна към него и в сините й очи проблесна оживление.

— Наистина ли? Защо никой не ми е казал? — Млъкна и погледът й се зарея между дърветата.

Нейният съпруг е знаел: Кейд видя подозрението, изписано на лицето й.

— Предполагам, че в събота вечер в града се вършат доста непристойни неща — промърмори младата жена. — Навярно затова Джим ми казваше, че не трябва да оставаме след залез-слънце в града.

— Другите жени остават — спокойно каза Кейд. Беше ги наблюдавал: дамите, облечени в най-хубавите си рокли — повечето бяха памучни, но тук-там се виждаха и тафтени и проститутките, облечени в крещящи рокли. Никога не беше виждал толкова много жени на едно място. Стоеше навън, гледаше ги и слушаше музиката.

Лили никога не беше особено близка със сестрите си, но все пак бе израснала в къща, пълна с жени, и сега женската компания й липсваше. Липсваха й смеховете, клюките и тайните, разговорите за мода и обожатели. Изглежда, Хуанита не усещаше липса на женска компания. Навярно миналото й тежеше и тя почти не разговаряше или, когато се налагаше, отговаряше с едносрични думи. Съпругата на Ралф Ленгтън беше доста по-възрастна от Лили и трудно можеха да намерят общ език. Младата жена не се познаваше с други жени от града, но нищо не й пречеше да се запознае, ако пожелае.

— Толкова много бих искала да послушам пианото — промълви тя повече на себе си, отколкото на мъжа до нея. Всъщност тя искаше да посвири на пиано, ала нямаше смисъл да говори за това.

— Мога да те заведа, ако искаш. — Думите сами се изплъзнаха от устата му. Нямаше намерение да казва такова нещо. Ала сега, след като ги каза, Кейд си помисли за удоволствието, което ще изпита, когато види лицата на мъжете, като влезе в салона, под ръка с желаната от всички мисис Браун. Щяха да се почувстват безкрайно унизени.

Младият мъж не очакваше, че тя ще приеме предложението му. Когато тя заговори, той дори не повярва на ушите си.

— Много бих искала, благодаря ти. Мисля, че Хуанита ще може да се грижи за Серена, а баща ми ще наглежда Рой. А има ли и други музикални инструменти, освен пианото?

Кейд лениво докосна с пръсти флейтата, извърна се и се загледа в жената, седнала на тревата до него. Никога досега не беше срещал човек като нея и не знаеше как да се държи. Тя беше бяла жена и беше недостъпна за него. Дори не биваше да разговарят. Ала тя беше господарката, а той — надзирателят. Значи трябваше все пак да общуват помежду си. Ходеше облечена в панталони като мъжете, но той не можеше да се отнася към нея както към Ралф Ленгтън или като към останалите работници в ранчото. Ако беше лека жена, сигурно щеше да я пожелае, ала тя беше лейди. Как, по дяволите, да се държи с жена, която носи панталони?

— Понякога свирят на цигулки — отвърна механично той, докато се чудеше как да се справи със ситуацията.

— А има ли дансинг? — развълнувано попита младата жена.

Въпросът й окончателно го убеди, че тази жена не принадлежи към никаква категория хора, които беше срещал досега. Гледаше на света и на хората с очите на дете. Стана му забавно, когато си помисли, че той странеше от нея, за да не се случат неприятности, а, изглежда, неговото пренебрежение е било по-обидно за нея, отколкото присъствието му. Досега беше смятал, че всички бели жени си приличат и не желаят да разговарят с мелези като него.

— Да, има дансинг — потвърди Кейд.

Беше му приятно да я гледа. Косата й блестеше на лунната светлина като злато. Искаше му се да я носи разпусната, а невинаги стегната на плитка. Имаше малък бюст и тънка талия, но дори под памучните панталони можеше да види, че тялото й е стройно и женствено. Кожата на лицето й имаше златист загар, но той бе сигурен, че под ризата тялото й е бяло като лунната светлина. Не трябваше да мисли за това.

— Аз не танцувам — рязко рече тя.

Макар да знаеше, че тя ще постави някаква граница между тях, почувства горчиво разочарование, че това стана толкова скоро. Наистина господарката му се държеше като дете.

— Нито пък аз — отвърна младият мъж.

Лили усети внезапната грубост в гласа му и побърза да обясни:

— Никога не съм се учила да танцувам. Винаги свирех на пианото, когато другите танцуваха — сестрите ми и техните приятели. Аз… Омъжих се твърде млада, а и Джим не танцуваше.

Кейд широко се усмихна, сякаш бе намерил нещо особено весело и забавно в думите й. Изправи се и протегна голямата си ръка, за да й помогне да стане.

— По-добре е вече да си лягаш, ако искаш утре да станеш рано.

Ръката му беше кафява и мазолеста, но топла и нежна. Лили знаеше, че това, което прави, е истинско безумие, но не я беше грижа. Душата й копнееше за музиката, а този мъж й я обеща.

Освободи ръката си и без да каже нищо за сбогуване, тръгна към къщата.