Патриша Райс
Тексаската Лили (34)

Глава тридесет и трета

— Той спи ли? — попита бащата на Кейд на развален испански.

В колибата бяха останали само Лили и няколко любопитни деца. Тя се сепна, изненадана от появата му, след което колебливо отговори:

— Да. — Не искаше да го будят. Травис й бе споменал, че Кейд часове наред е яздил като обезумял, без миг почивка. Не знаеше дали ще оздравее, но знаеше, че сънят ще му помогне да се възстанови по-бързо. — Тялото му трябва да събере сили.

И тя не можеше да говори испански по-добре от червенокожите, но като че ли баща му схвана какво иска да му каже бялата жена. Лили не можеше да произнесе индианското му име, затова се обръщаше към него с прозвището „Дивият кон“ — името, с което го знаеха испански говорещите мексиканци. Може би в миналото това име наистина му е подхождало. Сега обаче Дивия кон беше остарял, мускулите му бяха отпуснати от застоялия живот в индианското селище, но все още беше доста едър и внушителен мъж.

— Искам да говоря с него. Излез навън. — Дивия кон седна и кръстоса крака край сламеника, на който лежеше Кейд.

Лили се смути.

— Синът ти трябва да поспи поне още няколко часа — колебливо започна тя, защото не искаше да си навлече гнева на вожда на племето. Нямаше съмнение, че нито една от жените в селището никога не би се осмелила да му противоречи, но здравето на любимия й мъж за нея бе по-важно от всички обичаи на червенокожите.

Дивия кон се намръщи и посочи вратата с нетърпелив жест, но видя, че Лили не помръдна от мястото си, затова стисна зъби и хладно процеди:

— Ще изчакам да се наспи. Иди във вигвама на жените. Ще те повикам, когато се събуди.

Стори й се, че в черните очи на индианеца за миг проблесна възхищение от упоритостта й, но властните му думи, макар и на невъзможен испански, не оставяха съмнение за намерението му. Младата жена неохотно се надигна и погледна уплашено към спящия мъж. Искаше непременно да бъде до него, когато се събуди, но си каза, че може би е прекалено самолюбива. Дивия кон можеше да остане и да бди край постелята на сина си, а тя трябваше да пази силите си, защото носеше детето на Кейд в утробата си.

Отиде в другия край на колибата и уморено се отпусна на сламеника. Искаше да спи до Кейд, но трябваше да се примири със строгите обичаи на индианците.

Когато се събуди, първата й мисъл бе да скочи и да отиде при него, но Кейд продължаваше да спи. В този миг в колибата влезе Травис, хвърли един поглед към болния си приятел и загрижено поклати глава. Лили с тревога проследи погледа му и запита със сподавен глас:

— Какво му е? Не мога ли с нещо да му помогна?

Травис седна до нея, леко се усмихна и се опита да разсее тревогата й.

— Съжалявам само, че не съм бил с теб, когато си била бременна с Рой. Една жена никога не е тъй красива, както когато носи мъжка рожба под сърцето си.

Явно Травис се опитваше да я разсее с лекомислените си приказки, но странното беше, че думите му наистина я успокоиха. Преди години сестрите й напразно се стараеха да уязвят нейната женственост, а срамът и огорчението от първата й бременност навремето я бяха съсипали. Но Травис успя да докосне в нея някаква скрита струна. Едва отскоро бе започнала да се усеща женствена, без всякаква следа от неувереност и съмнения, затова сега гордо поглади с ръка издутия си корем.

Травис се усмихна леко подигравателно, но тя не обърна внимание на гримасата му, когато го запита настойчиво:

— Да не би да криеш нещо от мен? Искам да знам дали ще оздравее. Имам право да зная. И какво, според теб, мога да направя за него?

Сега Травис придоби напълно сериозен вид, погледна мимоходом приятеля си, проснат върху сламеника, а после отмести поглед към стария вожд.

— Мога само да кажа, че трябва да не го безпокоим. Много е изтощен, затова трябва да го храниш колкото може по начесто. Хапна ли нещо, откакто го доведох?

— Не — намръщи се Лили и се втренчи в лицето на Кейд. — Трябва ли да го събудя?

— Не, за бога, в никакъв случай не трябва да го будим. Сега нищо не може да му помогне повече от съня. Когато пътувахме насам, понякога така обезумяваше от треската и болките в рамото, че беше готов да ме удуши. Странно е, че има такава склонност към насилие в един мъж, който е способен нежно да обича децата и животните.

— Може би има причини за това — замислено рече Лили.

Никога не го беше разпитвала за миналото му, но дори и малкото, което знаеше за живота му, й бе достатъчно, за да разбере поведението на Кейд. След това се досети, че може би несъзнателно го дразни миризмата, долитаща от казаните на червенокожите. Между вигвамите бяха запалени огньове и жените от племето приготвяха обяда.

Лили не знаеше какво ще подейства на Кейд, но реши да пробва. Травис излезе от колибата, а тя потърси торбата си и извади малката флейта, която Кейд й беше оставил, преди да замине от хасиендата на дядо си. Инструментът вече бе леко износен. Младата жена го погали с умиление. Много часове трябваше да отдели, за да се научи да свири, но вече се справяше с няколко мелодии.

Седна от другата страна на сламеника, срещу баща му, и започна да свири. Дивия кон леко потръпна. Музиката не беше сред заниманията на жените в племето, но бялата жена наистина свиреше чисто и мелодично. Легналият на сламеника ранен мъж се размърда едва доловимо.

Очите на Кейд се отвориха и останаха приковани върху нея. Докато съзерцаваше жената с флейтата, опаловият оттенък в очите му омекна. Като че ли започна да осъзнава нейното присъствие. Но щом обърна бавно глава към баща си, изразът на очите му се промени.

Лили не дочака предупредителния поглед на стария вожд. Сама се досети, че трябва да остави мъжете сами в колибата. Затова бързо прибра флейтата в торбата си и излезе навън да потърси храна за мъжа си.

— Толкова много си направил за мен — простичко започна Кейд. Може би очакваше баща му да кимне разбиращо и да се съгласи, че сега животът му е посветен изцяло на бялата жена и затова трябва да е безкрайно радостен, че я намира тук. Кейд не знаеше как жена му бе успяла да се добере до селището на неговото племе, но беше сигурен, че баща му закриля и нея, и децата.

— Между хората от едно семейство няма задължения — твърдо отвърна Дивия кон и леко докосна ръката на своя първороден син. — Трима сина изгубих в тази война. Искам поне последният ми син да оцелее и да живеем в мир. Не съм ги учил как да се държат като истински воини. Имах желание само теб да обуча, за да станеш един ден вожд на племето. Затова покойната ти майка побърза да ме раздели с теб.

Кейд се унесе в мисли за своя странен живот. Въпреки че главата му все още беше замаяна и болката в рамото му не му даваше покой, младият мъж си спомни колко много бе научил от баща си за живота на апахите. Тогава Кейд беше съвсем малък и възприемаше уроците на Дивия кон като детска игра. Обаче годините бяха доказали, че не притежава онази кръвожадност, с която се отличава истинския воин сред червенокожите. Не знаеше чия бе вината за това — дали се дължеше на възпитанието, което бе получил от майка си, или на проповедите на католическите свещеници. През целия си живот могъщата му фигура всяваше страхопочитание сред всички, с които се срещаше, и никога не му се налагаше да влиза в схватки.

— Аз съм само един скромен воин — призна Кейд. — Но научих как постъпват белите мъже, когато искат да ограбят някого, и сега мога да се грижа за себе си и семейството си.

Дивия кон посочи с ръка към селището и после към колибата.

— Всичко това ти принадлежи.

Твърде рискована беше постъпката на стария вожд — да разчита на сина си, който можеше и да не оцелее от жестоката рана на рамото си, че един ден ще поеме бремето да управлява това племе. Кейд разбра за какво говори баща му, но му се стори, че това са безнадеждни усилия. От години младият мъж живееше сред бледоликите, знаеше за тяхната омраза към червенокожите, знаеше и причините за тази ненавист между двете раси, напълно чужди една на друга. Познаваше и омразата, с която индианците се отплащаха на белите заселници. Два свята се бяха сблъскали в тази земя и кой можеше да застане между тях, без да бъде смазан?

Кейд по-скоро усети, отколкото видя, че Лили влезе в колибата, и изохка от радост. Именно тя вдъхваше надежди на стария вожд, че синът му ще живее в мир, въпреки че Лили не се досещаше за мислите на Дивия кон. Ако имаше тук повече такива лъчезарни хора като нея, може би дори и невъзможното ще се осъществи. За съжаление, от всички бели мъже и жени, с които се беше срещал, тя беше единствената, която му вдъхваше надежда.

Кейд внимателно се надигна на здравата си ръка и до ноздрите му достигна вкусната миризма, разнасяща се от купата, която Лили носеше в ръка. Стомахът му се сви от глад. Младата жена мило му се усмихна. Навярно тя не си бе загубила ума по него, но той щеше да направи така, че Лили да не може да живее без него.

— Травис имаше право, като настояваше да те оставим да се наспиш. Затова искам да ми обещаеш, че няма да се опитваш да ставаш, преди да ти кажа, че си оздравял, иначе няма да ти дам нищо да ядеш.

Трябваше да седне на земята с кръстосани крака, при това, без да изпуска купата, а това никак не бе лесно, защото фигурата й вече беше доста наедряла. Затова младият мъж с охкане се извърна към нея и побърза да поеме купата със здравата си ръка.

— Нима очакваш само да се излежавам, докато ти се мъчиш с наедрелия плод в корема ти? — тихо попита Кейд и й върна купата, щом тя успя да се настани на пода. — Ще се върнем в твоето ранчо. Там е останала една от пристройките и има поне един стол за тебе.

Лили изплашено погледна към баща му. Не искаше да спорят в негово присъствие. Старият вожд мълчеше с неразгадаемо изражение на лицето, но след миг заговори бавно и отсечено, като истински вожд.

— Моят син е като дъб, но понякога е по-добре да бъде като върба. — После се обърна към сина си и продължи на езика на апахите: — Ще лежиш тук и ще чакаш да ти кажа кога трябва да станеш, иначе ще те вържа за постелята с ремъци от бизонска кожа. — След тази лаконична заповед старият вожд бавно стана и мълчаливо, но с достойнство, излезе от колибата.

Мисълта да бъде вързан като инвалид или старец накара Кейд да се намръщи. Извърна се към Лили, за да потърси подкрепата й, но тя вече му подаваше лъжицата с парче месо в нея и не обърна внимание на разтревожения му поглед.

— Надявам се, че го разбра. Нали ти нареди да лежиш тук, освен ако не искаш да те вържат позорно като някой умопобъркан? Пък и сам трябва да разбереш, че сега най-важното е да оцелееш, затова не трябва да се напрягаш, докато не се върнат силите ти. Не мисля, че ако се върнем в онази жалка пристройка в ранчото, ще ни бъде по-удобно, отколкото в тази колиба.

Като си припомни опустошения вид на онова, което някога беше техен дом, изпълнен с уют и красиви, макар и скромни мебели, Кейд си помисли, че тя говори съвсем разумно, но все още не искаше да отстъпи.

— Ще накарам Травис да потърси някой, който да се заеме с възстановяването на опожарената къща. Искам детето ни да се роди на легло, в истинска къща, като всички деца на бледоликите.

— Нашето дете беше заченато в индианска колиба. Затова не разбирам защо пък да не го родя в такава колиба. Освен това тук има много жени, които ще ми помогнат при раждането, а в ранчото сега няма жива душа.

— Когато наближи часът да раждаш, ще взема с мен жрицата на племето. Една лейди трябва да ражда в леглото си, а не в някоя мръсна индианска колиба — разгорещи се той и се задави с храната, когато тя пъхна следващата лъжица в устата му.

Думите му звучаха много въодушевяващо, но Лили не се остави да я убеди. Излегна се на сламеника до него, като внимаваше да не го притисне откъм болната му ръка.

— Можеш да наредиш на Травис да изпълни желанието ти — продължи ядосано тя, — но не можеш да тръгваш на дълъг път, преди да оздравееш. А какво ще правим, ако Рикардо се появи отново?

Това беше деликатна тема, за която точно сега Кейд не искаше да разговарят. Ако дядо му бе в опасност, той трябваше да му се притече на помощ. Но същевременно не искаше повече да оставя Лили сама, пък и наближаваше денят на раждането на детето им.

— Той си позволи да ругае нашето дете. И Хуанита е ужасена от него. Не биваше да оставаме с него под един покрив.

А може би трябваше именно това да направят. Може би бяха длъжни да изгонят Рикардо от хасиендата, за която Кейд твърдеше, че един ден трябва да я получи в наследство от дядо си. Но ето че Лили мислеше на първо място за сигурността на децата, които вече щяха да станат не две, а три, а тревогите за ранчото или хасиендата оставаха за нея на заден план.

— А защо дядо не направи нищо?

— Какво би могъл да стори? Той е само един самотен старец, срещу когото са изправени дузина бандити.

Настъпи тягостно мълчание. Кейд бавно дъвчеше, но не преставаше да мисли за мъжа, който при първа възможност би го унищожил. Младият метис отдавна подозираше, че Рикардо може би има пръст в загадъчната пелена, която бе спусната около връщането на майка му в Бексар. Защо едва сега дядо му научи за съществуването на Кейд? Антонио де Суела и Рикардо трябва да са поддържали някаква връзка помежду си, иначе защо е било необходимо Рикардо редовно да пътува до Мексико. Кейд не знаеше кога Антонио де Суела е научил, че има внук, но сигурно това бе станало въпреки упоритите усилия на Рикардо да го запази в тайна.

„Всички нещастия в живота ми са били предшествани от появата на Рикардо — помисли си Кейд. — Като че ли ме преследва Божието наказание…“

Кейд не вярваше на случайните съвпадения. Очевидно Рикардо възнамеряваше да се отърве от него, искаше да го ликвидира, но без да си цапа ръцете.

А ето че сега не беше достатъчно само да премахне Кейд. Трябваше да се съобразява и с детето му. Ако Антонио де Суела реши да остави имотите и земите си на някого другиго, само и само да не попаднат в алчните ръце на Рикардо, то бъдещото дете на Кейд се явяваше законен наследник. Кейд не искаше да се унижава, за да спечели със скандал полагащото му се наследство от дядо му, но в името на детето си нямаше да позволи на Рикардо да тържествува.

Обаче сега не можеше да сподели това с жена си. Уморен, но със заситен стомах, той бавно се отпусна на сламеника и затвори очи. Усети нежните й пръсти по челото си и протегна ръка. Заради нея, само заради нея ще трябва да стисне зъби и да чака, но няма да чака със скръстени ръце. Ще си състави план, умен и гъвкав, а когато настъпи подходящият момент, ще докаже на Рикардо на какво е способен, въпреки че е само един метис.

Младият мъж усети нежния допир на устните й до своите и сякаш се преобрази. Мрачните му мисли мигом се разсеяха. Животът му имаше смисъл, щом го обичаше тази прекрасна жена. Досега не се бе замислял за бъдещето, но в този миг разбра, че повече няма право да отлага. Жадуваше за нея с цялото си сърце, обичаше я повече от всичко на този свят. Притисна ръката й към лицето си и му се стори, че отново сънува. И се закле, че ще я направи щастлива.

 

 

Травис отново се показа на входа на колибата, изгледа ги намръщено, но се успокои, след като провери раната на Кейд. Махна с ръка на Лили да се отдръпне и смени окървавената превръзка.

— Ако успееш да го накараш поне няколко дни да не става от този сламеник, в скоро време той ще се възстанови и отново ще може да язди. А сега вече нямаш нужда от мен. Ще се върна в ранчото и ще се помъча да пригодя пристройката за живот, след което ще се заема с най-неотложните работи. Там всичко е изоставено и трябва някой да се погрижи за земята.

— Не можем да наемем работници — колебливо отговори Лили. — Какво можеш да свършиш ти, когато си съвсем сам?

— Доброволците, които се притекоха на помощ на генерал Хюстън, мислят, че ще получат земи, но тази пролет едва ли ще се раздават нови парцели. А междувременно тези хора трябва да се заемат с нещо, за да осигурят прехраната си. Ето защо бездомниците с радост ще се наемат да вършат всякаква работа във всяко ранчо като твоето, ако им предложат храна и подслон. Затова трябва някой да ги посрещне и настани. Така че се налага да тръгна, Лили, колкото и да ми е мъчно да те изоставя в такова трудно положение.

Той едва ли не я умоляваше. Изумена, Лили изгледа мъжа, от когото беше родила син и който бе тръгнал да скита по широкия свят, без да се обърне назад. Нима това беше онзи лекомислен и присмехулен Травис? Винаги щеше да го помни като сладкодумен търговец. Вярно бе, че и сега притежаваше това качество, но кой знае защо, напоследък твърде рядко прибягваше до сладкодумието си. Не мислеше, че от него може да излезе добър фермер, но все пак не рискуваше нищо, ако му позволи да опита.

— Там е домът на Рой. Искам момчето да види дома си подреден и изчистен, когато се върне с мен. — Лили замълча и притеснено закърши ръце. — Освен това искам някой да се погрижи за земята, но сега съм останала без пукната пара, а не съм сигурна дали и Кейд ще може да ми помогне. Какво да правим?

— Не зная дали ще се справя с толкова трудности, но все пак ще опитам. — Травис нервно мачкаше шапката си и пристъпяше от крак на крак. — Лили, искам още нещо… За Хуанита… Не мислиш ли, че тя може да… По дяволите, знам, че тя има основание да мрази мъжете, но аз съм толкова щастлив дори само като я гледам. Мислиш ли, че ще се съгласи да тръгне с мен? Дали да я помоля?

Лили не можеше да повярва на очите си. Нима пред нея беше онзи Травис Болтън, ухажорът на дамските сърца, разтреперан като юноша?! Устните й се изкривиха в лека усмивка при мисълта, че причината за смущението на Травис е срамежливата й прислужница. Може би ще трябва още доста да се поизпоти, докато спечели любовта й. Лили отдавна подозираше, че Хуанита, като всяка нормална жена, жадува да срещне мъжа на своите мечти и сега е много щастлива с Травис, но все още не му е позволила да вкуси от прелестите й.

— Мисля, че най-добре ще бъде да потърсиш свещеник, ако искаш да бъде твоя жена, а не само готвачка и прислужница. Затова не си губи времето, а тръгвай по-скоро.

Травис се оживи и лицето му засия.

— Може би имаш право. Да знаеш как ми олекна от твоите насърчителни думи. Ще се постарая да завариш всичко в пълен ред, когато се върнеш с Рой и Серена.

С тези думи той нетърпеливо изскочи от колибата. Децата, насядали край прашната пътека, го изгледаха стреснато, изплашиха се и веднага се изправиха. Той ги успокои с махване на ръка.

— Радвам се, че Кейд ще оцелее и отново ще може да се грижи за теб — обърна се той към входа на колибата. Лили се бе опряла на стълба и замислено гледаше към него. — Наистина двамата преживяхте доста тежки месеци, но ти успя да опитомиш този див мустанг. Май няма да се намери мъж, когото да не успееш да опитомиш. Бих искал да си останем приятели, Лили, съгласна ли си? Дори и отново да стана амбулантен търговец, разнасящ мехлем от змийска отрова?

— Винаги си бил амбулантен търговец, Травис, но искаш ли да ти кажа истината? Винаги съм те обичала заради дързостта ти. Ти винаги си притежавал това, което аз самата никога не мога да постигна. Затова ти повярвах на времето, нима не си го разбрал досега?

Лили отново потъна в размисли за младостта си и си каза, че животът й с Травис вече наистина принадлежи на миналото. Нямаше никакъв смисъл отново да го проклина или да упреква себе си. Двамата имаха много красиви мигове в спомените си, но пътищата им се бяха разделили. Прекрасно бе, че сега спокойно можеше да му подаде ръка като на верен приятел и че той не отблъсна тази ръка.

— Може би ще успееш да обясниш на Хуанита колко полезно е да живее с ловък търговец като мен — усмихна се Травис. — Не знаеш как се нуждая от твоята подкрепа пред нея в миг като този…

Лили дълго гледа след него, дори и когато той изчезна от погледа й. За нея Травис винаги щеше да остане баща на Рой и добър приятел, но нищо повече. Жената въздъхна и се върна в колибата при спящия Кейд. Той беше нейната надежда за бъдещето и това чувство измести всичко останало от сърцето й.