Патриша Райс
Тексаската Лили (27)

Глава двадесет и шеста

Веднага щом излезе от гората, Кейд видя буйните пламъци, озаряващи мрачния хоризонт. Сърцето му се сви от тревога и той веднага пришпори коня си, въпреки че жребецът беше изтощен до краен предел.

Беше яздил повече от дванадесет часа. Младият метис беше измокрен до кости и на няколко пъти се двоумеше дали да спре и да направи лагер за нощуване в гората. Но мисълта да се прибере по-бързо в къщата при Лили не му даваше покой.

Опита се да разгледа заревото в далечината, но високите дървета отново скриха пламъците от погледа му. „Може би е пожар, причинен от мълния… — помисли си той. — Но как може да падне гръм, когато от седмици не е имало истинска буря? Но не може да е лагерен огън. Пламъците са прекалено високи. Нима се е случило някакво нещастие?“

Като че доловил близостта на ранчото, жребецът с последни сили ускори ход и понесе ездача към ранчото.

 

 

Тя не разбра кога е пристигнал. Изведнъж се озова в прегръдките му. Заплака неудържимо и отпусна глава на рамото му, за да излее цялата си мъка.

Без да разтваря ръце, Кейд погледна смутено към останалите, застинали наоколо с безпомощни изражения на лицата им.

— Задушил се е от дима. Умрял е, преди да успеем да го извадим от горящата къща. — Травис примирено сви рамене и тъжно погледна към хлипащата жена. — Опитах всичко, но вече беше късно.

Никога не я бе виждал толкова отчаяна. Познаваше я от шестнадесетгодишна. Винаги е била силна и самоуверена и затова сега бе сломен от неутешимата й скръб.

Кейд премести погледа си към пребледнелия Рой и разплаканата Серена, а после към безжизненото тяло, завито в старото платнище. Прекалено много страдания се струпаха на нещастната му съпруга — първо Джим, а сега и баща й. Понякога боговете нямаха милост.

— Вината е моя. Не трябваше да му позволявам да взима бутилката със себе си в спалнята. Ако не беше пиян, щеше да усети миризмата на дима и да види пламъците. Така добре си живеехме… Тъкмо вчера сутринта ми разказа колко се гордее с Рой, защото винаги е искал да има син. Защо, Кейд? Защо трябва да има такава мъка на земята?

— Защото е приключил земния си път, Лили, и небесата са го призовали. Не се обвинявай напразно. Нищо повече не си могла да сториш. — Кейд отново се обърна към Травис. — Има ли къде да я настаним? Тя цялата трепери.

— В пристройката покривът е пробит и дъждовете са намокрили пода в няколко стаи. Страх ме е да запаля огнището в трапезарията. Но може да се каже, че две от стаите са в по-добро състояние. — За миг той се поколеба, но продължи. — Мисля, че преди да заспи, Ефраим е запалил цигара. Много го болеше раната и ми каза, че ще заспи по-леко, ако преди това изпуши една цигара. Може би цигарата е паднала върху одеялото и го е подпалила. Може би се е задушил от дима още преди пламъците да се разгорят.

— Не, не! — Лили отчаяно поклати глава и се отблъсна от рамото на Кейд. — Татко никога не пушеше в леглото. Постоянно му казвах да спре с тези проклети цигари и той винаги ми обещаваше, че ще ги намали.

Травис и Кейд се спогледаха. И двамата знаеха, че старецът всяка вечер преди заспиване изпушваше по една цигара в леглото, но изчакваше дъщеря си да се прибере в спалнята си на горния етаж.

— Нека да те прибера някъде на топло. — Кейд прегърна жена си и погледна към момчето, застинало с мрачно лице. — Рой, не искаш ли да спиш при нас? Скоро ще се съмне.

Рой погледна колебливо към майка си, но Лили беше прекалено погълната от скръбта си и не забеляза погледа му. Травис се опита да го успокои, като отпусна ръка на рамото му.

— Нека ние двамата се върнем в моята стая и да се подкрепим с чаша горещ чай. На сутринта майка ти ще бъде по-добре.

Когато Рой излезе с Травис, Кейд се обърна към единия от двамата си природени братя, който неспокойно пристъпваше от крак на крак, за пръв път озовал се сред толкова непознати хора от чуждата раса. Размениха няколко фрази на езика на апахите и накрая Кейд кимна на Джек.

— Завий братята ми с някакви одеяла. Те ще спят тук в обора. Не искам да ги пускам да тръгват посред нощ.

Джек бавно извърна поглед от Кейд към братята му, после реши, че младият метис очевидно знае по-добре от него какво трябва да се направи и се зае да изпълни заповедта му.

Лили се опита да разбере разговора, но едва разбираше езика на червенокожите и затова нервно дръпна наметалото от гърба на мъжа си.

— Прекалено студено е навън, Кейд. Трябва да ги настаним някъде. Не може ли временно да се приютят в помещението за провизиите?

— Ще побегнат, ако им предложа да спят там. Ще си помислят, че белите искат да ги заключат в онова тясно помещение без прозорци. Само това ми липсва сега — да ги гоня из прерията. Хайде да влезем вътре. Ти не бива повече да стоиш навън в тази студена нощ.

Като зави Лили с одеялото, което му подаде един от каубоите, той я поведе със себе си. По пътя се обърна и изгледа с тъга обгорелите основи на къщата. Изгубиха всички вещи на Лили: масата и столовете, донесени от старата къща на Ефраим Портър в щата Мисисипи, всички книги и ноти, сервизите и роклите й, всички вещи, с които тя беше израснала, които й доставяха радост… Трябва да събори на другия ден високия прозорец, който висеше на обгорялата рамка на предната стена. Зашеметена от ужасяващата вест за смъртта на баща си, тя очевидно още не можеше да проумее загубите, но щом се съвземеше и разбереше колко много са изгубили, отново щеше да се залее в сълзи.

По-лошото тепърва предстоеше. Той ясно разбираше това. Но по-добре беше да отложи за сутринта този особено мъчителен разговор.

Хуанита понесе Серена на ръце към пристройката. Добре че беше оцелял олющеният скрин, претъпкан със старите дрехи на двете деца. Поне можеше да благодари на небесата, че бяха пощадили момиченцето. Без да е напълно сигурен как да се обръща към Бога, който може би управляваше този хаотичен свят, Кейд отправи бърза и гореща молитва.

Джим Браун не беше сметнал за нужно да построи камина в пристройката. Това решение не беше лишено от смисъл, защото бе неразумно да се оставя огън да гори в това отдалечено от къщата помещение, претъпкано със стари дрехи и най-различни вещи, потънали в прах, но сега Кейд ядосано изруга. Ако не направи огнище, нямаше да могат да изкарат зимата.

Прегърна Лили и я понесе към леглото, както беше завита в одеялото. Избута прашните завивки, остави я на леглото и едва тогава се досети да свали мокрите си дрехи. Метна ги на пода и се качи на леглото до нея, мушна се под завивките и притисна треперещото й тяло.

Усещаше как тя хлипа безмълвно, изтощена от преживяното. Когато се успокои, Кейд безшумно се отдръпна от нея. Нищо не можеше да я възстанови така бързо, както един дълъг сън. На сутринта щеше да има достатъчно време да обмислят какво да предприемат занапред.

Когато се събуди, отново се почувства зле. Болеше я главата, а гърлото й беше пресъхнало. Но обонянието й беше в ред и веднага долови острата миризма на изгоряло, която проникваше отвън, но се смесваше с неприятния дъх на спарени и прашни дрехи в тясната пристройка.

Стомахът й се сви на топка и тя се изправи в леглото. Върху краката й беше натрупана камара от парцаливи дрехи. Огледа се разсеяно с премрежен поглед. Искаше да намери нощното гърне. В този миг ръката на Кейд се протегна към нея изпод завивката и тя се разсъни напълно.

Обърна се и го видя наведен над нея със загрижен поглед. Ужасните спомени от предишната нощ отново избухнаха в съзнанието й: тя се дръпна инстинктивно назад с широко отворени очи.

— Наспа ли се? Можеш ли да вървиш? Ако искаш, ще те завия в одеялото и ще те занеса на ръце до кухнята, за да се стоплиш.

Не й се искаше да става от затопленото легло. Като се замисли за пожара, младата жена си пожела да не се беше събуждала въобще. Защо се случи това нещастие тъкмо сега, когато Ефраим бе дошъл да се види с дъщеря си, а не в миналото, когато ги разделяха стотици мили? Защо трябваше да ги връхлети това непоправимо злочестие тъкмо сега, когато баща й най-сетне бе решил да започне нов живот?

От мъка дори не можа да заплаче. Само уморено поклати глава.

— Трябва да се преоблека…

Тялото й продължаваше да й налага своите изисквания. Трябваше да продължи да живее, колкото усилия да й струваше всяка крачка. И не можеше да си позволи да разстройва всички наоколо, особено децата. Не, не трябваше да се предава, в никакъв случай не трябваше да отпуска безпомощно ръце въпреки трагичните обстоятелства.

Бебето в корема й помръдна, сякаш изразяваше съгласието си с решението й да продължи да се бори да оцелее. Отмести завивките и притисна корема си. Кейд веднага сложи ръка върху нейната.

— Бебето ли мърда?

— Нима не усещаш? Все още е доста рано, но вече използва стомаха ми като топка за игра. Струва ми се, че като порасне, ще бъде едър като теб. Ако е момче, разбира се. — Щом заговори за бъдещата им рожба, Лили усети как й олекна. Отдавна искаше да има още едно дете. Така нямаше да изгуби надеждите за щастие дори и при мисълта за смъртта, която първо отнася най-добрите от нейните хора.

Кейд пъхна ръка под нощницата й и опипа подутия й корем. Усети някакво плахо потрепване и дори леко почука с пръст, като че ли наистина очакваше детето да му отговори.

— Почакай да ти донеса нещо за закуска. Няма нужда да бързаш да ставаш. Още е много рано.

Кейд веднага стана от леглото, преди още тя да успее да му възрази. Лили се обърна и проследи с поглед как той набързо надяна една стара риза и затърси панталоните си. Някой ден щеше да му купи нови панталони, които да му бъдат по мярка, защото тези му стигаха едва до глезените. Той се обърна с гръб към нея, но тя си представяше нагледно какво се опитваше той да скрие от нея. Бяха женени от месец, а ето че желанието й да се люби с него беше избухнало в гърдите й точно сега, когато беше сломена от мъка. А Кейд веднага се постара да я утеши, както би постъпил всеки истински мъж.

— Искам да го погребем на хълма под големия дъб. — Лили отметна завивките и се изправи. Не искаше да си мисли за къщата, изгоряла до основи. Сега трябваше да мисли за по-важни неща. — Трябва да благодарим на братята ти. Те ни спасиха живота.

Кейд закопча последното копче на панталоните си и едва тогава се извърна към нея. Гласът й беше пресипнал и под очите й се очертаваха сини кръгове, но внезапният прилив на енергия беше много по-приятен от безнадеждното отчаяние, в което бе потънала предишната вечер, примесено с наченки на истеричен пристъп.

— Обещах им да ги заведа на лов за бизони. Те не искат друга награда. Ако наистина си им благодарна, може да разрешиш на баща ми да остане с хората си в земите ти. Мисля, че старецът вече се е примирил с мисълта, че не може да се бори едновременно с команчите и с бледоликите.

— Нима очакваше да възразя? — Лили отново се притесни заради обезформеното си тяло и се прикри зад един скрин, докато сваляше нощницата си. — Твоите братя спасиха сина ми и всички останали. Не разбирам защо трябваше да спят навън в тези студени зимни нощи, но именно затова са забелязали пламъците над покрива.

Кейд си каза, че може би нямаше да се зарадва, ако разбере, че той им бе наредил да не я изпускат от очи, докато той отсъства от ранчото. Само кимна мълчаливо, а после посегна към току-що свалената й нощница, грабна я от ръката й и я притисна към гърдите си, преди тя да успее да прикрие голотата си.

Младият мъж се загледа, очарован, в едрите й гърди и меките извивки на тялото й.

— Не се крий от мен. Нищо не може да ми достави такова удоволствие, както твоята красота.

Наведе се, целуна я и отново впи поглед в красивото й лице. Лили веднага сведе очи и плахо се озърна към вратата, която Кейд предвидливо беше залостил. Този мъж явно не беше на себе си.

Опита се да обърне глава към развалините на къщата, докато притичваше към хамбара под дъжда. Трябваше да поговори с децата и да се заеме с погребението на баща си. След това да съобщи на сестрите си. И когато приключеше с най-неотложните задачи, едва тогава щеше да седне и да обмисли бъдещите си действия.

Каубоите сковаха ковчег от дъските зад хамбара, а Травис намери някакви що-годе прилични дрехи на Ефраим в помещението за вехтории и градинарски инструменти. Лили събра останалите парцаливи остатъци и ги изгори в огъня. Тясната кухня едва побираше всички желаещи да се постоплят. Младата жена си повтори на няколко пъти, че още на другия ден трябва да събере всички работници, за да построят набързо нова пристройка за лятна кухня с широк навес и по-голямо огнище.

През целия следобед дъждът не спря и затрудни мъжете, които трябваше да замъкнат тежкия ковчег до хълма, където двама здравеняци вече бяха изкопали гроба под големия дъб. Лили не пусна ръката на Рой, докато обмисляше какво да каже пред гроба на баща си. Интуитивно усещаше, че не трябва да изглежда сломена въпреки скръбта, която я задушаваше. Всички в ранчото сега очакваха нейните решения, а една господарка не може да проявява малодушие.

Травис прочете двадесетина реда от Библията и добави няколко думи от себе си. Сълзите рукнаха от очите й. Кейд взе книгата от ръката на Травис и издекламира един псалм по памет. Рой започна да хлипа и майка му побърза да го прегърне. Думите, с които искаше да утеши сина си, се давеха в сълзите. Едва дочака въпросителния поглед на Травис, за да се наведе и да грабне първата шепа пръст, която се стовари върху ковчега. Сякаш железен обръч стегна сърцето й. Пред очите й притъмня, олюля се и един от мъжете побърза да я хване за ръката.

Серена бе прекалено малка, за да разбира какво се е случило и се радваше, че баща й се е завърнал. Бърбореше непрекъснато и се чудеше защо всички бяха толкова мълчаливи.

В този миг зад хоризонта се показа първият конник. Лили нямаше да го забележи, но Кейд хвана ръката й и с кимване й посочи новодошлия. Зад него се показаха още конници, а след тях и конски фургон, който се носеше с такава бързина, че можеше в следващия миг да се разпадне. Явно идваха откъм Бексар, а в ранчото от седмици не бяха получавали вести за събитията в града.

Кейд и Травис тревожно се спогледаха, което не убягна от погледа на Лили, внезапно отърсила се от унеса. Този път ще им поиска обяснение. И без това й се бяха струпали толкова беди. В никакъв случай не желаеше още неприятности.

— Какво става там? Какво криете от мен вие двамата?

— Мисля, че трябва да знаеш. — Кейд протегна ръка и посочи към пътя, по който се задаваха пришълците.

— Боже господи! — възкликна младата жена, без да дочака отговора му. — Нима мексиканците… нима армията на генерал Санта Ана вече е стигнала толкова на север?

— Преди една седмица обсадиха форт Аламо. Досега не бях срещал войски на северняците в тази посока, които да отиват на помощ на тексаските бунтовници — обясни й Кейд и с припрян жест я поведе към ранчото.

— И сега тези войници бягат от Аламо? Това означава ли, че трябва да се простим с всяка надежда за победа?

— Онези нещастници, обсадени във форт Аламо, не могат да издържат без подкрепления. Повече нищо не мога да ти кажа. Но знам, че вече е крайно време да решиш какво да правиш, Лили.

Когато се добраха до огнището в тясната пристройка, до слуха й достигнаха първите изстрели.

— Та те са хиляди, като скакалци! Непрекъснато прииждат все нови и нови войски, макар че досега нашите момчета успяваха да ги отблъснат. Навред прерията е осеяна с трупове, а мексиканските войски ги прегазват и продължават напред. Разказват, че към края на битката Дейвид Крокет и Бови са свършили патроните и е трябвало да започнат ръкопашен бой. Но генерал Хюстън не им изпратил подкрепления. И затова са загинали всички, които не са успели да избягат от форт Аламо. Войниците на Санта Ана са ги изтребили до крак.

Младата жена с ужас в очите погледна към хоризонта, от който се задаваха все нови и нови силуети. Кейд ядосано изсумтя, посегна към нея и побърза да я поведе към пристройката.

— Не е нужно да стоиш повече тук на открито. По-добре е да не мислиш за ужасите на войната.

За своя изненада тя безропотно се подчини. Наистина не искаше да слуша повече за кръвопролитни сражения, обсади и пленници. И без това й стана ясно какво става в Тексас. Галантният млад мъж, който отбраняваше Сан Антонио, е загинал. Повече не искаше да слуша за смърт и опустошения. И без това животът е тъй кратък…

— А какво ще стане сега? — прошепна тя, когато децата се затичаха към Хуанита, която ги посрещна пред вратата на пристройката с две чаши мляко.

— Тези нещастници трябва да преминат границата, за да се спасят от мексиканците. Ако успеят да се доберат до Луизиана, Санта Ана няма да посмее да ги преследва по-нататък. Предполагам, че войските му не са много далеч, макар че е по-вероятно мексиканските полкове да се насочат най-напред към Голиад. Ако наистина са толкова многобройни, колкото се говори, тогава генерал Санта Ана може да раздели войската си на две колони и да изпрати едната от тях към Гонзалес. Съмнявам се дали ще минат оттук, но никой не знае със сигурност какво ще реши генералът. — Кейд спря и я погледна, защото не беше уверен дали думите му достигат до съзнанието й. По лицето й все още беше изписана болката от гибелта на баща й и може би любимата му съпруга сега въобще не го чуваше.

— Какво ще сторят на невинното население? — плахо попита Лили.

Кейд не знаеше как да отговори на въпроса й. Поне се опита да я успокои с думите, че той ще поведе всички мъже от ранчото на бой, ако се наложи да брани нея и децата. Надяваше се да му остане поне един ден, за да организира защитата на ранчото. Събитията се развиваха с шеметна бързина и възможностите им за действие се стесняваха с всеки изминат ден.

— От сигурен човек научих, че генерал Санта Ана далеч невинаги взима най-мъдрите решения. Често пуши опиум и понякога никой не може да предвиди следващите му ходове. Затова не е разумно да оставаме в такава опасна близост до войската му. Кой знае, утре може да му хрумне да изтреби всички заселници в Тексас!

„Значи опасността е напълно реална“ — помисли си Лили и отново започна трескаво да обмисля всичко, което досега беше узнала за военните действия. Припомни си разказа на Травис, след завръщането му от Бексар. Думите му потвърждаваха опасенията на Кейд. Двамата мъже седнаха около масата с напрегнати лица. Тя не можа да се сдържи и се присъедини към тях.

— Повече не трябва да оставаме тук, Лили — започна Травис. — Според слуховете цялата местност ще бъде обезлюдена. Който не избяга на север, ще бъде убит от мексиканците. Най-близкият полк на северняците е в Гонзалес, но дори и те не могат да ни защитят. Това са рейнджъри, доброволци от Бастръп, смели мъже, но твърде малко на брой, за да могат да спрат хилядите мексикански войници, които приближават по пътя от Сан Антонио. Трябва да се подготвим за бягство. — Той се обърна към Кейд. — И трябва да знаеш, че няма да ви изоставя, каквото и да се случи.

Лили остави разтревожените мъже да разговарят около масата и се замисли. Та нали до границата имаше хиляди мили… Всички реки бяха придошли от дъждовете. Очевидно отстъплението щеше да е изключително трудно. Накрая се престраши и попита Травис:

— Как да се доберем до Луизиана? Как ще се справим с прехранването на всички мъже от ранчото, откъде ще намерим коне, как ще преминем през блатата и бродовете? Не забравяй, Травис, че имам две деца, а Серена все още едва ходи. Не, трябва да измислим нещо друго.

Травис сметна, че мълчанието на Кейд означава съгласие с предложението му да пътува с тях и затова го остави той да отговори на въпроса й. Младият метис изчака Хуанита да напълни отново чашите с кафе и взе ръката на Лили.

— Има още две възможности — започна той. — Може да се укрием сред горите, в индианското селище при племето на баща ми и да се надяваме, че войските няма да претърсват горските пущинаци. Ще претърсят само ранчото, но няма да намерят жива душа.

Лили го изгледа неуверено, но не се осмели да му възрази.

— Или да тръгнем през прерията и да се доберем до къщата на дядо ми. Пътят дотам е по-кратък от пътя до границата между Тексас и Луизиана, но много по-опасен. Само една причина може да ме убеди да изберем този път — дядо ми е влиятелна личност. Ако победят войските на Санта Ана, само той може да спаси имота ти. И при него ще живееш по-добре, отколкото сред племето на баща ми.

— Ще спаси имота… — повтори тя думите му в унес. Това беше изключително важно за бъдещето й, за бъдещето на децата. Но не бързаше да даде съгласието си, преди да узнае нещо повече за тази възможност. — Що за човек е дядо ти?

— Антонио де Суела е баща на майка ми. Наскоро се е завърнал в Бексар. — Кейд говореше бавно, стиснал канчето в едрите си ръце, без признаци на тревога, макар че от отговора му зависеше бъдещето на всички, скупчени в тясната кухня.

Лили погледна коравите му ръце и пламналите му черни очи. Метисът с нищо не подсказваше какво да реши тя, но жената го разбираше без думи. Поради някаква причина той бе решил да я убеди да се впуснат в рискованото пътуване до Бексар, сред потока от бягащи заселници и преследващите ги мексикански войски. Все още не схващаше причината да изберат тази посока, но в този миг му вярваше, без да може да си го обясни.

— Как можем да се доберем дотам? — запита тя.

Мъжете веднага се заеха да обмислят плана за бягство.