Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (8)

Глава седма

Джак излезе от магазинчето за плодове и деликатеси на Роси, претоварен с покупки. Студената бутилка кока-кола за Амелия заплашваше да пробие едно от пликчетата и Джак я подхвана отдолу. Роси не разнасяше стоки днес, тъй като баща му се бе разболял от бронхит и Джони не можеше да зареже магазина. Но разстоянието до дома не беше голямо. „Толкова си наивен понякога, Джак.“ Джак сгърчи лицето си в гримаса. Защо ли тази фраза не можеше да изскочи от ума му? Наталия я бе произнесла с усмивка, но тя го беше жегнала — може би, защото Изабел Катц я бе чула и сега Джак си спомняше тънката й усмивчица, отправена към себе си. Предната вечер, когато им бяха направили малко угощение с напитки и сандвичи в студиото на Изабел на западната Четиридесет и първа, стана дума за „новата приятелка“ на Силвия, биохимична по професия, много привлекателна, по думите на Изабел, а Наталия отбеляза колко щастлива изглеждала Силвия сега, един месец след запознанството си с нея. Джак бе възкликнал силно изненадан „приятелка?“ и се бе запитал дали не разговарят за Силвия Кинок, както и се оказа. „Та ти не знаеше ли, че тя е лесбийка, Джак?“ — подметна Наталия с кратък, отривист смях, който прозвуча почти като извинение пред него, преди да насочи отново вниманието си към Изабел. Джак не обели повече нито дума по въпроса, дори когато се върнаха у дома. Не, нямаше и представа. Силвия въобще не приличаше на лесбийка, с фино поставения си грим или по начина, по който се обличаше, доста женствена, преценяваше я мислено сега Джак. Откритието за сексуалните предпочитания на Силвия му напомни за дългите шест месеца, през които Наталия бе скитала с нея из Европа и къде ли не. Възможно ли бе да са имали любовен роман? Джак нямаше да задава неуместни въпроси. Но предположението скова мисълта му и го накара вътрешно да потрепери.

— Здравей!

Джак беше на Гроув стрийт. Гласът дойде иззад него. В миг той разпозна лицето под моряшкото кепе с доченото сако — русото момиче от кафенето. Елси. Той се усмихна.

— Здравей. Как си?

Продължи, без да забавя крачка, леко извърнат към фигурката, която го следваше, а след това се изравни с него.

— Хей, дай да ти помогна?

— Добре. Благодаря. Само за няколко крачки.

Джак подхвана пробития вече плик, а момичето взе две други пакетчета.

— Аз живея тук. — Той кимна към входа. — Само да се справя с тази… — Джак пъхна вътре ключа със свободната си ръка.

— Нека взема този плик — каза момичето. — Тук ли живееш? Бих искала да видя рисунките ти. Освен ако не си зает в момента.

— Н-не съвсем. Добре. Щом желаеш, ще ти дам да им хвърлиш едно око.

Момичето изкачи стъпалата с него до третия етаж. Под сакото си бе обута в сини джинси, носеше и бели маратонки.

— Тук. — Джак извади друг ключ.

Момичето се заозърта около себе си във всекидневната, все още с големия пакет в ръце.

— Божичко, каква къща! Ти също ли живееш тук?

— Доколкото знам, да. Можеш да оставиш тия неща ей там, на масата. Благодаря ти много.

Тя освободи ръцете си и се приближи да разгледа малкия гваш, окачен на стената.

— Това твое ли е?

— Ха! Благодаря. Това е Де Куунинг.

И може би най-ценното нещо в дома му, помисли си той.

— Божичко, и това стерео! Това е най-красивото жилище, което съм виждала в Ню Йорк. С такъв висок таван!

— Да, къщата е доста стара.

Сложи бутилката кока-кола за Амелия в хладилника. Останалото можеше да почака.

Тя го загледа, застанала в средата на хола, с ръце, пъхнати в цепнатите джобове на сакото си. Не бе висока, може би бе около пет фута и нещо.

— Къде работиш?

— Ела насам, оттук.

Имаше нещо странно, съвсем непривично за него, когато отдръпна пердето и видя момичето да пристъпва в неговата светая светих. Полудял ли бе? Или вършеше нещо твърде необмислено? И ако бе така, какво от това?

— Т-това. — Джак посочи към първата си, най-ранна скица, облегната на стената до левия заден ъгъл на работната му маса, почти единствената, която бе заделил от многото, направени за книгата на Джоуел. — Това е нещо недовършено. Всъщност, не става за нищо. Беше замислено като част от…

— Страхотна е! — възкликна тя с възхищение. — А това? Всички ли са твои?

— Да, всичко, което е тук.

Всичко, всичко, черно-белите графики с туш, абстрактните рисунки с четка, експериментът с цветна тънка хартия, залепена върху женска фигура от папиемаше — мъничка фигура, за да възпроизведе ефекта на пищна рокля, голям, нелош акварел на гледката, която наблюдаваше от предния си прозорец и която момичето веднага разпозна — архитектурния пейзаж на улицата долу.

— Божичко, значи не си ме будалкал. Ти си истински художник. Къде е рисунката, която ми направи?

Джак се усмихна.

— Върху онази бланка?

Той се обърна към стената, срещу която бе облегнал рисувателната си дъска. В горния й край бе прикрепил малкото съкровище, а останалата част от повърхността на листа бе покрита с дванадесетина или петнадесет моливни скици на Елси, в три-четвърти, в профил и анфас.

— Божичко, това наистина съм аз! — Сините й очи се разшириха. — Мисля, че те са… — Тя поклати глава, сякаш не намираше думи. — Слушай, ще ти позирам, както вече ти казах. Без пари. Ако ме нарисуваш добре.

Тъй като скиците му бяха доста нереалистични, с изключение, може би, на ъгълчетата на очите й, Джак се изненада, че ги бе харесала.

— Е, може би някой друг път. Благодаря ти за предложението.

Забележително хубава бе в този миг, обърнала чистия си профил към него, докато разглеждаше скиците на малката рисувателна дъска, която внимателно придържаше между дланите си. Носът й беше фино изваян. Нямаше грим. Представи си я с малко червило на устните, облечена в дълга, розова дреха. Щеше да прилича на фея, оживяла от приказките.

— Искаш ли да ми направиш още скици?

— Не, не сега. — Сега нямаше настроение да я рисува, искаше само да й се полюбува. — Можеш да поседнеш, ако имаш малко време. В гостната.

— Но навярно искаш да работиш? — отбеляза тя като малко момиче, което се опитва да бъде учтиво.

— Ако исках да работя, нямаше да те поканя да седнеш.

Тя се настани на дивана, той — на зеленото кресло.

— Откъде си? — попита Джак.

— От северен Ню Йорк. Малко градче, никой не е чувал за него, не искам даже името му да произнасям. — Тя погледна Джак право в очите и се засмя, разкривайки белите си заострени кучешки зъби. — Избягах от къщи, с около петдесет долара в джоба. Изморих се от караниците у дома. Родителите ми искаха да се захвана с някаква евтина, долнопробна търговийка, каквито се намират под път и над път. Щях да пукна от скука. Да продавам в някое дюкянче макарички и разни джунджурии! — Тя сгърчи лице от погнуса сякаш само при спомена за това. — Така че хванах на бърза ръка автобуса за Ню Йорк и слязох на Тридесет и четвърта улица. И, о, чудо на чудесата! Имах приятелка, която живееше на Кинг стрийт. Имах. Скъсахме с нея, но когато дойдох за пръв път в Ню Йорк, тя ме подслони, а аз й заплащах по нещичко за възможността да спя на дивана, но тя не ме хареса особено. Всъщност, изобщо не ме познаваше, понеже беше приятелка на друга нейна приятелка, която живееше в моето градче, ако следиш мисълта ми, и тъй… Е, няма нищо по-лесно от това да си намериш временна работа в този град. Сега живея на Минета стрийт с едно момиче, с което много си допадаме. Разделяме си наема. — Тя сви рамене. — Но Ню Йорк! Обичам този град. По-забавен е и от цирк. Никога не знаеш на какъв човек ще попаднеш в следващия миг. Странни хора. И ведри. Хора, на които можеш да се изповядаш, а и те да ти се доверят. — Тя хвърли на Джак прям поглед и сви ръце между коленете си. Очите й се спряха върху пакета „Марлборо“ на масичката за кафе. — Мога ли да си взема една от тези?

— Разбира се. — Джак се повдигна от креслото, взе запалката от нефрит на Наталия и подаде огънче на момичето.

— Благодаря. — Тя бързо взе запалката, след като Джак я постави на масичката, прокара пръст по гладката й повърхност, обкована в златна рамка и я сложи обратно на място. — Красива вещ. Ти пушиш ли?

— Не. Това са цигарите на жена ми.

— О, да! Старият Ралф ми каза, че си женен и че имаш малка дъщеричка. Къде е тя сега?

— Той пък откъде знае, че имам дъщеря?

Тя се усмихна.

— Казах ти, че шпионира всички. Живее наблизо, на Блийкър стрийт. — Тя махна досадно с лявата си ръка. — Аз гледам да го държа настрана. Ха! И той го разбира. Назидава ме постоянно за моя морал. Морал! Да пукнеш от смях! Изглежда няма и понятие как се държа с натрапниците — с момчетата, с който и да било. „Чупка!“ — и толкова. Когато се наложи. И те духват начаса. — Сега тя се запревива от смях в напор на неудържимо веселие. — Не зная какво толкова му има на моя морал, кълна се!

Джак се зарази от смеха й.

— Откога познаваш този Ралф?

— Да го познавам? Изобщо не го познавам. Той само обикаля наоколо. Има смахнато работно време като моето. Казва, че е въоръжена охрана. И така…

— Наблизо ли работи?

— Откъде да знам. Нямам представа. Но ако работя в някое кафене или бар — по барове той не ходи, ходи по кафенетата — все се влачи подир мен, по всяко време! Понякога ме посещава през деня. И така е… може би от пет месеца! А преди две седмици беше луд майтап! След работа отидох на диско на Кристофър, беше някъде след два през нощта, след това бяхме в един апартамент и вече призори се връщах у дома с приятелката си Дженивиев и няколко момчета, когато Ралф цъфна насред улицата — явно тъкмо се е връщал от работа — и ме видя с тая шумна групичка, макар че още беше доста тъмно. И така, щръкна като пукал в тъмнината и ни зазяпа. Ама че смях! Дженивиев вече знаеше за него, понеже всичко й разказах. Той е безвреден. Мисли си, че сме правили някаква сексуална оргия — трите момчета, Дженивиев и аз. Или подозира само мен. — При спомена за тази сцена я заля нова вълна на неудържим смях, тя извърна очи към тавана и изпусна от устните си кълбо дим. — Знам какво си мисли, понеже като го видях следващия път, ми чете лекция за нощните похождения, за дрогите и алкохола. Ха-ха! Той изглежда не знае, че ако искам мога да спя по цял ден.

— На колко години си? Ако смея да попитам.

— Скоро навърших двайсет. Достатъчно зряла възраст, за да си видял нещо от живота, не мислиш ли?

— Дааа. А как ти е фамилията?

— Тайлър. Т-а-й-л-ъ-р. Мразя го. Звучи толкова еснафско. Ходил ли си някога в Музея на модерното изкуство?

— Разбира се.

— Обичам да ходя там. Понякога отивам…

— Ти самата рисуваш ли?

— Нее. Но харесвам графиката и живописта. Струва ми се, че трябваше да стана актриса. Започнах курсовете по актьорско майсторство в едно свободно училище — почти свободно — при Купър Юниън. Но не го посещавах редовно. Това беше само преди няколко месеца. В Ню Йорк съм вече от осем месеца. Исках да обмисля всичко предварително, преди да се захвана за някаква сериозна работа. Но не зная каква точно искам да стана.

Тя отново погледна Джак право в очите.

Крехко и мекосърдечно момиче, каза си Джак, щастливо и свободно сега, жадно за удоволствия и наивно, но с жилав характер: не би посрещнала с „да“ всичко, което се изпречи на пътя й. Хиляди млади хора прииждаха в Ню Йорк, за да опитат щастието си. Но това, което отличаваше Елси от другите, бе импулсивността й, ясното й лице, свежестта й.

— Навярно имаш много приятели — подхвърли Джак.

Елси отново вдигна рамене.

— Мога да ги притежавам, мога и да ги напусна. Писва ми, когато започват да ми се обясняват в любов. Колко ли трае това? Седмица, две? Или искат само да преспят с мен? Това е, може би, най-лошото. Не искам да се привързвам към никого.

Тя рязко се пресегна за шапката си, сложи я в скута си и изправи гръб, явно с намерението да си тръгне.

Джак почувствува желание да й направи една скица. Можеше ли да запомни начина, по който изглеждаше в този момент? Сини джинси, обгърнали младите, леко заоблени мускули, готови да скочат от дивана, изключително гладка, права руса коса, която не допринасяше за красотата на лицето й, с изключение на блясъка си, може би. И неспокойни очи.

— Време е да се измитам. — Тя се изправи от дивана. — Трябва да съм на работа преди шест. В същото свърталище. — Погледна го усмихната. — Наистина ли имаш дъщеря?

На входната врата се позвъни. Минаваше четири часа. Часът, в който Сюзън водеше Амелия от училището на Дванадесета улица.

— Да — отвърна Джак и натисна копчето на домофона. — Сега ще я видиш.

Елси нахлупи кепето си.

— Благодаря ти, че ме покани. Беше ми много приятно през цялото време — макар и само аз да дърдорех. Нали?

Искаше да я уверят, че не бе съвсем така. Джак нищо не отвърна и отиде да отвори вратата на апартамента. Чу мърморенето на Сюзън и Амелия докато изкачваха стъпалата.

— Здравей, Джак. — Сюзън пусна ръката на Амелия.

— Татко, направих ти птичка — втурна се Амелия към него, тромаво се бутна в краката му и му подаде синя кехлибарена птица с подвижни, разперени криле — от онзи вид, който Джак й бе измайсторил преди време. — Аз я направих сама.

— Чудесно, миличка. Благодаря ти. Мога ли да ти представя мис Елси Тайлър? — каза Джак. — Амелия. И Сюзън Бейли.

— Здравейте — усмихна се Сюзън на Елси и влезе в кухнята.

— Здрасти — вдигна поглед Амелия към Елси. — Каква е тази шапка?

— Моряшка — отвърна Елси. — На английски моряк.

Амелия вдигна ръка.

— Не, хайде, Амелия — припряно каза Джак. Дъщеря му се опитваше да бъде вярна на себе си, да вземе шапката и да я нахлупи на главата си.

Елси й я подаде.

— Искаш ли я? Можеш да я задържиш. Зная откъде да си купя друга — добави Елси, умолително обърната към Джак.

Джак махна преголямата за Амелината глава шапка, нахлупена над носа й.

— Не. Трябва да се научиш да не пипаш чужди вещи, Амелия. Забранявам ти!

Амелия, ни най-малко засегната, погледна с любопитство към Елси.

Джак поведе гостенката си към вратата на апартамента и тя го последва. След това тя припна по стъпалата пред него и Джак се втурна заедно с нея, за да я придружи до изхода.

— Какво искаше да кажеш с това, че рисунките ти са само упражнения? — попита Елси, отваряйки долу вратата.

— Исках да кажа, че имам окончателно завършена само една графика. — Джак вече слизаше по предните стъпала на къщата. — За една книга, на която правя илюстрациите. Вчера предадох рисунките. В издателството.

— Книга?

— Книга, която написа един мой приятел. Не съм сигурен, че ще я публикуват. Но вътре има една хубава твоя рисунка.

— Искаш да кажеш, че ще видя лицето си на печатна страница?

Джак се засмя.

— Ще ти кажа, когато му дойде времето.

Тя вдигна лявата си ръка за довиждане, извърна се и заприпка към ъгъла на Гроув и Блийкър.

Джак мушна ръце в задните си джобове и изкачи с няколко подскока предните стъпала. Сега той трябваше да позвъни на Сюзън да му отвори долната врата. Сюзън си имаше свои ключове, бе ги видял в ръката й. Понякога не ги използваше и натискаше звънеца долу, за да го предупреди за появата си. Вратата на апартамента бе леко открехната.

Завари Сюзън пред мивката в кухнята, бе подредила вече всички купени храни.

Джак се облегна на вратата.

— Как върви дисертацията ти?

Припомни си внезапно каква бе темата й, макар че друг път сложното заглавие да изфирясваше от главата му: „Семейни връзки и взаимоотношения в периода на Американската революция“.

— Оох, не ме питай — простена Сюзън и изстиска гъбата. — Смятам да я привърша към края на ноември. Сега я преписвам на машина. Но наскоро излезе една книга по тази тема и аз поръчах…

— Не я чети! Колко време ще се проточи всичко това?

— Но трябваше да видиш рецензиите за тази книга! О, добре.

Тя обърна луничавото си лице към Джак и унило се усмихна.

Сюзън сега бе негримирана като Елси Тайлър, носеше широки, кадифени джинси, пуловер върху блузката си и кафяви мокасини. Олицетворяваше самата практичност, макар и още да не бе довършила дисертацията си. Възнамеряваше да стане преподавател по история, целта й беше да заеме място в университета. Имаше приятел на име Майкъл, асистент бог знае къде и любовната им връзка, също като дисертацията й, протичаше тихичко и безконфликтно вече цели две години.

— Какви са последните новини за „Полуразбрани мечти“, Джак? — попита тя.

— Вчера занесох илюстрациите в издателството. Благодаря ти, че се поинтересува. Художественият редактор вече е разгледал половината, но вчера му ги занесох всичките на куп — бяха май двадесет и четири. Издателството е „Дартмур-Егис“.

— Виждам, че се вълнуваш много — отбеляза Сюзън със спокойния си, почти сънлив глас. — Мисля, че са очарователни, Джак. Хем забавни, хем сериозни.

Но точно това бе и целял, зарадва се тихо в себе си Джак. Наблюдаваше как Сюзън отваря малкото си кафяво кожено куфарче на правоъгълната бяла маса в трапезарията, с което никога не се разделяше. Извади от него няколко книги и купчинка бели листа. Сюзън щеше да остане цялата вечер у дома, докато Джак и Наталия не се върнеха от театър между единадесет и дванадесет. Джак щеше да вземе жена си от галерията „Катц“ в шест.

Когато Джак пристигна в галерията, трябваше да изчака Наталия да привърши телефонния си разговор на бюрото във фоайето. След това тя излезе в коридора да измие изцапаните си до лактите ръце, тъй като с Изабел бяха пренасяли рамки, тел и какво ли не. На стената във фоайето бяха окачени две картини на Пинто с доминиращ виолетово-червеникав цвят, който особено отблъскваше Джак, върху чиято релефна маска бяха напластени сребристи кръгове в различна големина. Платната не се различаваха особено едно от друго. Какво ли намираха хората в тези безсмислени композиции? Моравочервеното стоеше измъчено и действуваше едновременно грозно, уморително и депресивно на окото като общ психологически ефект. С приветливата си усмивка и умението да привлича клиенти, Наталия бе събрала през последните три седмици още преди изложбата хиляди долари от продажбата на картини. „Парите от тези платна ще дадат възможност на Изабел да изгради кариерата си на добър художник“, обясни както винаги без много думи Наталия на Джак. „Купуват ги предимно млади хора, които искат да блеснат с преклонението си към «модерното изкуство» или заради самото шоу. Не ме питай защо Пинто продава.“

Джак наблюдаваше как Изабел снове пъргаво наоколо в сините си, развлечени джинси с изтъркани крачоли — тя изхвърли стоящите пепелници, после кошчето зад бюрото на Наталия и най-сетне включи осветлението в малката зала, чиито прозорци гледаха към улицата. Галерията „Катц“ официално се затваряше точно в шест.

— Добре ли прекара деня, Изабел?

Джак стоеше отстрани с официалното манто на Наталия, сгънато на две върху присвития му лакът, което го бе помолила да й донесе от къщи. Изабел беше толкова заета, че не го бе забелязала.

— Здравей, Джак! Да, имахме успешен ден, но твърде уморителен. Грохнах — усмихна се Изабел с ведър, сякаш противоречащ на току-що казаното глас.

Наталия се върна.

— Готова съм!

Облече мантото, което й подаде Джак. Взеха такси до западната Четиридесет и втора улица, близо до театъра и първо се отбиха до Бларни Рок Пъб за по едно питие и малка закуска. Наталия си поръча уиски със сода и чаша пикантен доматен сок. С Изабел бяха продали картина на някой си Хауърд Бранстън, име, което Джак не бе и чувал — Наталия го бе нарекла „неизвестен художник“. Обясни му, че поставила картината облегната на стената до бюрото си и един случайно влязъл в галерията посетител я харесал и запитал за цената.

— Казах, без много-много да му мисля, просто ми хрумна ей така — хиляда и петстотин долара — и отидох да се посъветвам с Изабел. Тя рече: „Господи, за тая ли цапаница? Е, опитай“. А онзи веднага се съгласи. Изабел обясни, че възнамерявала да върне „шедьовъра“ на притежателя му, ето защо го поставила във фоайето днес, за да не го забрави.

— Може би Изабел трябва да продава картини, облегната небрежно на стената — отвърна усмихнато Джак, — за да не всяват страх в клиентите.

Любуваше се на изразителното, с неподправена хубост лице на Наталия, на оригиналната й черна сатенена блузка, която си бе взела от къщи, за да я облече специално за тази вечер. Мислеше си колко по-интересна, значима и сексапилна изглеждаше тя в сравнение с момичето с детинско изражение, наречено Елси Тайлър, странно и по особен начин вълнуващо. Погледна часовника си. Разполагаха с още четвърт час. Щяха да гледат пиесата на Сам Шепърд „Глупав от любов“.