Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (18)

Глава седемнадесета

„Молитвата е форма на душевен облог“ — написа Ралф в дневника си и го подчерта. После продължи: „Това е само друг начин да се каже: «надявам се» — а човек, който се моли, не може никому да се осланя. Само когато постигне нещо с много труд и усилия, накрая произнася: «Зная, че молитвите ми ще бъдат чути». Каква глупост и смрад!“

Достатъчно! Ралф можеше да премине по-нататък. Встъплението преди пасажа с молитвата гласеше: „Кога най-сетне Съединените щати ще разберат, че партията на Ликуд не иска мир? Че мирът ще унищожи всичките им планове? Те са изпечени крадци и убийци на мира, мразещи и ужасени от значението на самата дума.“

Седеше на дървената си маса, спокоен и унесен в размисъл. Бе денят след Коледа. На празника само Бог му бе правил компания, но и той му беше достатъчен. Мислеше да пусне поздравителна картичка в кутията на Съдърланд, в която да напише: „Щастлив празник и много здраве за цялото семейство“. Нямаше да прати картичка с надпис „Честито Рождество Христово“ — най-баналната от фразите, които познаваше, а освен това и свързана с предполагаемата святост на родения от Девата Христос. Коледа бе празник, зачитан от малцина, които излишно го протакаха и всяка година пропищяваха ушите на останалите с едни и същи поздравления — печална гледка, печално най-вече за бедните, неприятно задължение за другите и щастливо време за децата на богатите родители и за хората, които разпродаваха стоките си със сезонна надценка — да, и в магазините, където поставяха табели: „Коледа е празник и за джебчиите — бъдете внимателни!“. Ралф бе застъпил работните си часове така: на 24-ти, срещу Бъдни вечер — през деня, а на Коледа — през нощта, и тази нощ щеше да е дежурен в гаража на Мидълтаун-Паркинг. Работата беше оживена и надписът „Заето“ постоянно светеше над входа.

Не бе написал картичка на Съдърланд за Коледа, но можеше да му изпрати или връчи лично една за Нова година. Просто като приятелски жест. Можеше да я адресира и до двамата, разбира се, макар и да чувствуваше разликата между тях: Съдърланд бе по-фин и изтънчен човек от съпругата си. И още нещо, той бе по-изтънчен сред мъжете, отколкото тя сред представителките на своя пол. Ралф считаше мисис Съдърланд за потайна и лукава, а може би и за високомерна и разглезена. Очевидно ходеше на работа, но не всеки ден, или, може би, не на редовни работни часове, тъй като поне два пъти я бе забелязал да излиза от дома им в единадесет или дванадесет на обяд и да се озърта за такси на Шеридън Скуеър — и макар веднъж да я бе проследил, тя се бе изгубила сред тълпата при входа на метрото на Кристофър стрийт.

А ето че сега се бе запознала и с Елси. В деня преди Рождество, Ралф си купи редовния „Таймс“ в един следобед, мина покрай остъклената тераса на кафе-ресторанта до Шеридън Скуеър и зърна изумен мисис Съдърланд и Елси увлечени в оживен разговор на една маса, обядващи с бутилка вино. Беше доста мразовит ден. Може би разговаряха за него, помисли си той. Естествено, Джон Съдърланд можеше да е съобщил на съпругата си, че мъжът, който бе считал за честен и порядъчен, понеже бе върнал портфейла му, „задиря“ сега едно младо момиче на име Елси, което накрая е потърсило него — Джон Съдърланд — за помощ. Ралф Линдърман можеше да си представи женски разговор, когато става дума за някаква любопитна история! И презря момента, в който бе видял Елси и мисис Съдърланд толкова оживени, тет-а-тет — ала образът постоянно се връщаше в съзнанието му, сякаш нещо в него искаше да го изтерзае, повтаряйки едно и също като пулсираща светлина: мисис Съдърланд седнала вляво, с дълга руса коса, спускаща се по раменете й, както винаги, с обичайната си цигара, която размахваше запалена и Елси срещу нея, леко приведена над масата, със свежо лице и светла коса, грейнала в най-очарователната си усмивка, усмивката, която никога не бе показвала пред него.

В този ден Ралф бе облечен в старото си вълнено палто и шапка, надявайки се така да зърне бегло някъде Елси, може би на западната Четвърта улица, където обикновено пазаруваше, без сам да бъде забелязан. Щом го зърнеше, тя винаги се скриваше в някоя пресечка или пресичаше улицата, което му причиняваше остра болка.

Но какво ли замисляха Елси и мисис Съдърланд? Щом веднъж вече ги бе видял заедно, то те навярно щяха да се срещнат и друг път. Хрумна му, че кроят заговор против него — издигането на защитна крепостна стена около Елси, така че да не може повече да я заговори, нито дори да се приближи до нея. Но какво право имаха за това? Нима бе нарушил някой закон, писан или неписан? Нямаха ли вина онези хулигани, приятелчетата на Елси, за непорядъчното си поведение и упражняването на публичен тормоз върху него, когато го блъскаха и гонеха чак до Шесто авеню? Съществуваше ли някъде забрана за човек, който иска да се поразходи по Минета стрийт и да се поспре за две минутки, за да разгледа някоя от интересните стари къщи там? Острото усещане за несправедливост отново върна мислите на Ралф към ужасяващото положение в Ливан. Колко време вече бе свидетел на този кошмар? Вече повече от година, откакто Израел бе вкарал танковете си в тая страна с неприкритите намерения да възвърнат принадлежащите му територии, и Ралф веднага си бе помислил за „повече земя“ — вечната им цел. Ралф бе прочел изказванията на израелското правителство за „мир“ и „сигурност“, които считаше за основателни. Истината обаче бе, че те предпочитаха несигурността и виждаха около себе си само врагове. После — кланетата в онези два палестински лагера, мръсната работа, която бе извършил някой друг — разбира се, християнските фалангисти, докато израелските войници, контролиращи територията, изглеждаха доволни като испанци, наблюдаващи корида. Жалко и недостойно бе, че Америка финансираше тези военни операции. Като връх на цялото това безумие тя бе изпратила част от бойния си флот в Бейрут в качеството си на „сили за поддържане на мира“, сякаш не й стигаше съюзничеството с Израел и финансовата му подкрепа, та трябваше да гледат на него и като на нещо друго — и разбира се, неизбежното се беше случило; самоубийствената бомба-камикадзе бе атакувала частите на флота и бе убила около двеста и петдесет американци, повечето от които деветнадесетгодишни момчета, нямащи и понятие защо ги изпращат в Ливан. Несправедливост, грях и зло! Измами и лъжи, от които ти призлява! Какво бе казал Рейгън на родителите на тези момчета? Само неясни и мъгляви неща, тъй като американците се бяха измъкнали от тази каша без много шум и корабите бяха изчезнали на хоризонта. Ралф вярваше, че американското обществено мнение няма да търпи повече цялата тази нелепост и безсмислени и измамни перспективи. Все още не беше изгубил надежда.

Седеше на масата с разчертаната тетрадка пред себе си, но бе зареял поглед към стената и сърцето му биеше учестено от обсебилите го гневни мисли. Мразеше тези свои състояния. Отиде в банята, където изпробваше няколко дървени корабчета в напълнената вана.

Трите корабчета приличаха на плаващи островърхи шапки, чиято периферия бе непропорционално по-широка от горната част и бяха с различни размери. Горната част представляваше надстройката, където трябваше да се помещава и управлението. Едно от корабчетата беше направено от капак на цигарена кутия, която бе закръглил с ножа си, а другите — от парчетии дърво, които беше намерил на улицата. Надстройката бе от малки дървени цилиндри. Ралф си бе направил и колекция от метални пръстени, парченца дърво и малки стоманени пружини, които бе събрал от пода на гаражите, в които работеше, и от гробището за коли. Сега пробваше корабчетата, натоварени с лъжици и вилици, за да провери доколко могат да се доближат до брега — маркиран от обърнати с дъното нагоре чинии, които бе наредил по края на ваната. Тя беше напълнена със седем инча вода. Доколкото знаеше, използуваха такива лодки в пристанищата и речните докове в по-примитивните градчета, чиито брегове не бяха прокопани дълбоко и добре укрепени. Целта му бе да накара корабчетата да се приближат колкото може по-близо до брега, за да бъдат разтоварени. Трябваше да могат да се завъртат около собствената си ос, за да прилегнат по-плътно към полукръгообразните плаващи докове. Ралф разбърка водата, загледа се в набръчканата й повърхност и вълничките, облели чаените лъжички, като си представи огромни разлепени талази, подгонени от буря, сред които устойчивите кръгли корабчета се опитват да достигнат брега.

Бог заподскача около него, издавайки скимтящи звуци, което му напомни, че е време да го наведе на разходка.

— Ти си ми часовникът, Бог — изправи се Ралф.

Бе почти пладне, наистина крайно време за разходка на Бог, след което Ралф възнамеряваше да подремне. Можеше да си поиграе с корабчетата по-късно, в зависимост от времето, в което се събуди — сигурно щяха да му останат няколко свободни минути преди работа.

С Новата година се промени и работния график на Ралф в гаража на Мидълтаун-Паркинг — вече дежуреше от четири следобед до полунощ. Сега имаше по-нормално работно време и можеше да се порадва на слънчевите лъчи. Среднощните часове му се струваха ранни и край Шеридън Скуеър, където слизаше от автобуса си около дванадесет и половина, улиците бяха все още оживени. След като разходеше Бог, Ралф се отбиваше понякога в кафенето, в което работеше Елси пет дни седмично до два през нощта, макар че в последно време, както бе забелязал, сменяше работните си часове, така че никога не беше сигурен дали ще я завари там или не. Ако бе зад бара, избягваше да му сервира и се правеше, че не го забелязва. Ралф отпиваше бавно от кафето си и не можеше да откъсне поглед от нея, без да обръща внимание на другите сервитьорки, които се подбутваха с лакът и си шушукаха. В края на краищата, той не бе някой пияница или наркоман, не разливаше кафе по масите или пода, както правеха някои други клиенти. Знаеше обаче, че й досажда, когато оставаше в заведението до края на работното време в два часа и се помайва, докато не заключат вратата, и чувствуваше някаква неловкост и обърканост, която можеше да долови през прозорчето на кухнята, тъй като Елси желаеше той да се махне, преди да си е тръгнала, и другите го знаеха. Елси трябваше само да премине Седмо авеню по Кармийн стрийт и после да пресече Шесто, за да свие по Минета стрийт. Една нощ я бе проследил, сигурен, че не го е забелязала. И я бе видял да се прибира напряко към дома си.

Ралф Линдърман крачеше по Седмо авеню с бавна, отмерена стъпка към процепа светлина, където бе — или се надяваше, че е — Елси тази вечер. Минаваше един след полунощ, бе подходящо време за едно кафе — бе донесъл „Таймс“ със себе си и възнамеряваше да не обръща никакво внимание на Елси, нямаше дори и да я погледне, за да може да си тръгне за вкъщи необезпокоена — ала би могъл — ако желаеше — да я последва на известно разстояние.

На дванадесетина крачки от вратата на кафенето Ралф забави хода си и почти спря. Мъж и жена пресякоха Седмо авеню по отсрещната страна на тротоара и се насочиха към него — жената бе мисис Съдърланд. Лъч светлина бе паднал върху косата й — не можеше да я сбърка никога, на каквото и да е разстояние от него — сресана на път вдясно, с кичур, често падащ върху лицето й; а сега чу и смеха й, който му се стори като че ли познат, макар че кога го бе чувал друг път? Мъжът до нея не бе Джон Съдърланд, бе по-строен и по-висок, с мека шапка и дълъг тъмен шлифер.

Когато стигнаха до ивицата светлина пред кафенето, мъжът свали шапката си с грациозен жест. Те влизаха вътре!

Ралф изчака, обзет от любопитство, питайки се разумно ли е да се появи тъкмо сега. Пристъпи предпазливо няколко крачки, спря се край едното крило на стъклената врата и надникна през него. Мисис Съдърланд бе седнала на едно столче встрани на бара и разговаряше с Елси, която се усмихваше широко. Мъжът бе плешив, макар и да изглеждаше доста млад, стоеше ухилен встрани и неспокойно пристъпваше от крак на крак, стиснал меката си шапка в ръка. Елси развърза фльонгата на престилката си отзад и изчезна зад кухненската врата. Клиентите на заведението се загледаха в мисис Съдърланд и в меката шапка и лъскавите кожени обувки на мъжа. Миг по-късно се появи Елси, облечена в палто с висока яка, заобиколи края на бара и се присъедини към мисис Съдърланд и мъжа, който грейна срещу нея с ослепителната си усмивка. Ралф се отдръпна в тъмнината, щом тримата се насочиха към изхода. Вдигна високо яката на палтото си и мушна ръце в джобовете му.

Какво възнамеряваха да правят, слизайки в два посред нощ към центъра на града? Минаха две празни таксита, но високият мъж не прояви никакъв интерес към тях.

Поеха на изток по Хаустън стрийт и смехът им долиташе до Ралф, но бяха твърде далеч, за да чуе какво си говорят. Пресякоха Хаустън и кривнаха по малка уличка на юг. Ралф трябваше да изчака на светофара. Когато премина, тримата вече се бяха изплъзнали от погледа му. Трябва да бяха влезли в единственото осветено място, помисли си Ралф — един ресторант или бар на десетина метра встрани от ъгъла на улицата. Ралф се приближи до вратата, над която светеше надпис в ярки, крещящи цветове: „Звездни скитници“.

„Ба-ди-ба-ди-да…“ — ехтеше женски глас през затворената врата и слабо осветените прозорци. „Ууу… оо… ууу…“ Струнен инструмент придружаваше гласа. От един афиш, окачен на желязната решетка встрани, се усмихваше момиче с къдрава коса и китара в ръце. Марион Гил и нейната говореща китара. Джаз. Рок. Ритъм и блус.

Заведението приличаше на нещо, което преди е било магазин за хранителни продукти или някакъв друг магазин с големи витрини. Прозорците бяха закрити от тъмночервени пердета, а през горната остъклена част на вратата Ралф съзря маси, осветени от свещи, и леко издигната платформа в дъното на помещението, където бе седнала китаристката — момичето от афиша навън. Не бе ли креснал името й един от хулиганите, който го преследваше: „Марион“? Момичето от бандата имаше дълга коса, спомни си Ралф, но можеше да е било и с перука.

Тази мисъл бе нов удар за него: уличницата, която го бе преследвала, сега свиреше и пееше пред публика, и това й създаваше някакво обществено положение или поне й предоставяше работа, макар и той да презираше подобни занимания. Необработени, диви гласове! Празноглави хора, утайката на обществото, срещани често в подобни дупки, тровещи болните си вече тела и души с алкохол и тютюн, марихуана и кокаин. И така, бяха съблазнили Елси със забавления от този вид, и мисис Съдърланд също ги одобряваше. Ралф бе сигурен, че Джон Съдърланд не би желал да посети такова място, ако съпругата му изобщо му бе съобщила в какво място се намират. А кой бе този непознат мъж в цялата картинка? Тайният любовник на мисис Съдърланд? Или, навярно, ухажорът на Елси? Имаше вид на богат човек. Това би могло да съблазни момичето — ето къде бе проблемът, опасността. Ралф надникна отново, но не можа да огледа цялото заведение. Не виждаше Елси, но усещаше присъствието й тук. Струваше му се, че присъствието й, където и да се намираше, имаше магнетично въздействие върху него, независимо дали я виждаше в момента или не.

Ралф дъхна в шепите си, отстъпи в сянката на фасадата и запристъпва от крак на крак, за да се постопли.

„Ма… пади… ба…“ — проехтя женският глас.

Думи на безумец, ако това изобщо бяха думи!

Край него минаха момче и момиче, бърборещи весело и открехнаха вратата на „Звездни скитници“. Ралф надникна в пролуката. Видя мисис Съдърланд в профил, приведена към плешивия млад мъж над една маса до стената, а до нея Елси, вперила поглед в китаристката.

Тряс! Вратата се захлопна отново.

Ралф примига, обърна се с лице към града, потърка длани и мушна ръце в джобовете си. Нищета! Нещастието чукаше на вратата! Почувствува, че очите му парят от сълзи и щеше да се разридае, ако гневът и изненадата му не бяха потушили болката му. Как тъй не бе съумял навреме да опази Елси? Защо се бе провалил, след като всичко бе тръгнало толкова добре? По всяка вероятност пласьорите на наркотици се навъртаха около такива места като „Звездни скитници“, а мъжът с меката шапка бе достатъчно богат, за да купи всичко… на Елси.

Е, още не се бе провалил, помисли си той, крачейки припряно по Хаустън към Седмо авеню. Ако съсипваше здравето си с този нощен живот, то още не бе изчезнала някъде, не беше се и разболяла! Той трябваше да бъде само малко по-настоятелен.

Мисис Съдърланд отклоняваше съзнателно Елси от правия път — за свое лично удоволствие. Знаеше ли Джон Съдърланд това? Би могъл да се пошляе наоколо и да изчака, докато Елси и мисис Съдърланд напуснат заведението, но ако останеха вътре още два часа?

Да напише ли кратка, любезна и дискретна бележка на Джон или да поговори с него? Срещата му се стори по-мъдро решение. Нека не оставя опасната и може би съдбовна информация написана на хартия.