Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (21)

Глава двадесета

Джак се приближи до хотел „Челси“, обзет от приятни предчувствия. Бе тръгнал от Гроув почти на бегом, но зад ъгъла на Двадесет и трета улица забави крачката си. Елси и фотографът още не бяха излезли навън. Това бе първото голямо модно шоу на Елси. Снощи им беше позвънила у дома, щастлива, но доста изнервена и ги бе попитала не би ли могла Наталия, или той, или двамата да дойдат по обяд пред „Челси“, тъй като снимките й започвали в единадесет. Наталия й се бе извинила — имала уговорен обяд с Изабел и няколко клиенти. Бе мразовит зимен ден, вятърът хвърляше в лицето прах и ледени песъчинки, завъртайки във вихрушка боклуци по тротоара на Двадесет и трета улица. Джак разтри уши с ръкавиците си и влезе в хотела.

Забеляза Елси веднага в левия ъгъл на фоайето, застанала край едно от черните кресла, заобиколена от група млади хора, повечето мъже: там беше и Беркмън — пълничък тъмнокос човек с фотоапарат, закрепен на триножник. В черна рокля без ръкави, с широкопола шапка и огромно, подобно на хризантема цвете, закичено вдясно над гърдите и с ръка на хълбока, Елси позираше за снимка.

— Отдръпнете се, моля! — кимна Беркмън към малката групичка и застана зад фотоапарата.

Елси гледаше към тавана над вратата, но бе забелязала Джак, застанал недалеч от нея, и му хвърли бегла усмивка.

— А сега, сери-оз-но — отсече Беркмън и щракна няколко пъти с фотоапарата.

— Хо-хо! — провикна се един младеж в дънки „Левис“ и с пуловер и заръкопляска.

И други мъже заръкопляскаха усмихнато, някои се оттеглиха от групичката, а други, току-що влезли, се присламчиха да позяпат шоуто.

— Къде е палтото й, Естър? Излизаме навън — заповяда Беркмън.

Джак отстъпи към стената на фоайето.

Беркмън изнесе триножника на външната площадка, придружен от Естър, висока млада жена в дълга пола, а Елси се приближи до Джак с палтото си под мишница. Беше красиво гримирана, с тъмна линия на клепачите, което много й отиваше. Устата й беше леко изменена от дебелия пласт червило — така изглеждаше по-ефектна и още по-обаятелна.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза Джак възхитен.

— Благодаря ти, че дойде. Благодаря. — Елси нервно погледна към входа. — Ще ми трябва минутка, за да нагласят фона. Ооох! Къде ли се дяна Марион? — Елси се огледа и махна на някой, седнал сред публиката във фоайето.

Към тях някак плахо се приближи момиче с къса, тъмнокестенява коса, обрамчила с меки къдрици лицето й. Това бе китаристката, за която му бе разказала Наталия. Беше негримирана, носеше сини джинси с високи кожени мокасини и дънково яке с мъхеста подплата.

— Марион Гил — представи я Елси. — А това е Джак Съдърланд.

— О! — широко се усмихна Марион. — Здравейте, Джак. Чувала съм много за вас.

— Здравейте!

Елси бе станала по-самоуверена, отбеляза мислено Джак. Или ако симулираше днес самоувереност, то правеше го добре. Две-три момчета минаха край тях, зазяпани в нея, но тя не ги удостои дори и с поглед. Джак си припомни безразличието към обожателите й в кафенето на Седмо авеню. Държеше главата си високо изправена. Косата й бе по-дълга в сравнение с последния път.

— Вие навярно сте певицата. Която си акомпанира с китара — обърна се Джак към Марион.

— Да… Дойдох тук за морална подкрепа на Елси. — Марион неловко запристъпва от крак на крак. — Няма ли да се преобличаш, Елси?

— Иска още няколко снимки с тази рокля навън.

Асистентката на Беркмън извика Елси.

— Сложи това палто, докато се приготвят — каза й Марион. — Ще премръзнеш.

Елси наметна палтото си и излезе. Джак я последва. Беркмън бе разположил триножника на тротоара край западния вход на хотела. Елси трябваше да застане на десет стъпки от тентата. Беркмън изчакваше за някой подходящ минувач за фона, а Марион и Естър се бяха приготвили да свалят палтото от раменете на Елси.

— Не се движете зад нея, моля! — извика Естър на няколко любопитствуващи от тълпата и ги разгони.

— Хайде! — извика Беркмън и фокусира обектива.

Елси свали палтото си. Марион го грабна и бързо отстъпи встрани.

— Ръката — високо! Дръж я зад главата! Десният крак! — изкомандува Беркмън и Елси се опря на десния си крак, с дясната ръка на хълбока, а лявата високо зад главата.

— Ааа! — извика присмехулно някой от тълпата.

Елси трябваше да позира за още няколко снимки. Работата се протакаше от липсата на подходящи минувачи за фона, прогонени от студа.

Джак улови погледа на Марион и кимна по посока на „Челси“, за да й каже, че ще се скрие на топло. Искаше да разгледа картините по стените. Имаше една доста забавна имитация на „Закуска на тревата“, направена с монохромни точици подобно едър растер на стар избелял вестник. Хареса още една композиция от преплетени глави и рамене, с многоцветни линии, очертани от тънката четка, която представляваше навярно човешкото слабоумие, тъй като главите имаха доста идиотски изражения. Снощи Джак бе съобщил на Елси по телефона, че би желал да я покани на обяд следващия ден, а сега се оказваше, че ще дойде може би и Марион. Нямаше никакво значение. Според Наталия, Марион бе новата приятелка на Елси.

Минаха десет минути. Наближаваше един часът. Елси влезе във фоайето, придружена от Марион и каза на Джак:

— Трябва да се преоблека в тоалетната. Ако си се отегчил…

— Не съм се отегчил — отвърна Джак.

Клиентелата на хотела не беше отегчителна. Влизаха и излизаха хора на всякаква възраст — млади, на средна възраст и стари — безименни лица, някои от които Джак си представяше като писатели, художници, може би и поети. Знаеше, че някои художници плащаха сметката си тук чрез дарение на картина за фоайето. Имаше куп рекламни диплянки за денонощните заведения на Ню Йорк, за разпродажба на художествени творби на нуждаещите се живописци и скулптори. Елси се появи след миг, пременена в нов тоалет — в бяла ленена рокля с къси ръкави, пристегната с черен лачен колан. Марион загърна раменете й с палтото с висока яка.

След няколко минути Джак излезе навън да погледа. Този цикъл от снимки включваше такси — Елси излизаше от отворената му вратичка под тентата на „Челси“. Имаха късмет с шофьора — едробузест мъж с фуражка, който изглеждаше постоянно усмихнат. Елси трябваше да повтори сцената с отварянето на вратичката и изящното и непринудено стъпване на тротоара три пъти. Тълпата остана доволна и я аплодира.

Марион отново наметна палтото върху раменете на Елси. Бе го стоплила на радиатора във фоайето.

— Цялата се е вкочанила — каза тя на Джак.

Елси отново изчезна с Марион и след няколко минути излезе в сините си джинси, маратонките и палтото с висока яка, следвана от приятелката си. Беше толкова бледа, сякаш бузите й бяха посипани с брашно.

— Да пийнем нещо топло — Марион отправи предложението си предимно към Елси.

— Мога ли да поканя и двете ви на обяд? Зная наблизо едно местенце…

— Струва ми се, че е настинала — каза Марион.

Тримата излязоха на тротоара. Джак забеляза, че брадичката на Елси трепери.

— Вземи ръкавиците ми — каза й той, тъй като тя явно не носеше свои. — Не, настоявам! Предлагам да ви заведа у дома. Хайде, ей сега ще намеря такси. — Той слезе на улицата и, за щастие, едно полупразно такси тъкмо завиваше иззад ъгъла.

След няколко секунди хвърчаха по посока към центъра.

Елси седеше свита на седалката и трепереше.

— Веднъж ми се случи същото. На пързалката за зимни кънки — там, където живеех.

Когато пристигнаха, Джак заръча на Марион да завие Елси с няколко одеяла в спалнята.

Отиде във всекидневната и запали камината. Когато огънят запращя, се върна в спалнята. Марион бе седнала на една табуретка, с чаша горещ пунш в ръка, наполовина изпит.

— Вече е по-добре. — Марион вдигна поглед към Джак.

Устните й бяха възвърнали карминения си цвят. Лежеше със затворени очи и леко присвити вежди, което й придаваше озадачен израз.

— Елси? — Марион й подаде чашата с пунша, тя я пое, внимателно отпи и погледна Джак.

— Благодаря — прошепна тя.

Джак се засмя.

— Добре! Всичко ще се оправи! Отивам да приготвя обяда.

Извади от хладилника няколко пресни агнешки котлети, купени сутринта. След няколко минути те се печаха на огъня.

Включи фурната и разтвори пакетче с картофи.

Марион влезе в кухнята.

— Мисля, че треската й вече премина. Божичко, колко е широко тук! И е толкова чисто и уютно!

— Наричаш това чистота?

— Е, в сравнение с моята кухня… Елси ми каза, че си художник. Илюстратор.

— Ъхъ. — Джак сложи на кухненската маса вилици и ножове за пържолите.

— Да ти помогна ли? Тук ли ще обядваме?

— Не, в голямата стая. На бялата маса. Ето ги салфетките — ония, оранжевите.

Марион нареди масата.

— Ох, че вкусно мирише!

Джак провери за пържолите на огъня и махна скарата, тъй като отгоре бяха позагорели.

— Искаш ли да пийнеш нещо, Марион — например, чаша вино?

Марион предпочете виното.

— В Сохо ли свириш?

— Да. В „Звездни скитници“. Но от една седмица не съм вече там. Заведението фалира. За мен това означава само нов ангажимент. — Тя го погледна с открита и непринудена усмивка. — Свиря тук-таме по различно време. Понякога свиря в едно заведение на западната Тринайста улица.

— Какво пееш? Не съм те слушал в „Звездни скитници“.

— Понякога нещо мое, друг път малко фолк. Всякакъв вид музика. Знаеш ли, жена ти идва няколко пъти. Много ми харесва. И Елси също я харесва.

Джак надникна във фурната за картофките и изключи печката.

— След няколко минути ще обядваме. Надявам се, че Елси вече се е оправила.

Марион влезе в спалнята и Джак я последва. Елси седна на леглото.

— Мисля, че ми мина. Ау! Как се бях изплашила! — Тя отправи към Джак и Марион широка, щастлива усмивка и се пресегна за маратонките си на пода.

Когато нападна пържолите, бузите й възвърнаха румения си цвят.

— Какъв невероятен ден! Всичко е като сън. Дори и това, че седя тук.

Марион погледна Джак и промърмори:

— Елси повтаря това почти всеки ден.

Денят бе необичайно щастлив и за Джак. Не искаше да разваля доброто настроение с въпроси за Линдърман, дори и отговорът да бе, че Елси не го е виждала от седмици. Достатъчно му бе да я наблюдава как омита от чинията два агнешки котлета, изстисквайки кетчуп върху пържените картофки. Бърбореше през цялото време. Какво би казала Марион, снимките с таксито няма ли да излязат по-добри от интериорните снимки във фоайето? Елси поне мислела така, тъй като се харесвала повече в динамично действие.

— Недей да ходиш днес на училище. — Марион сбърчи носле. — Можеш да изпуснеш една лекция. Хайде направо у дома, моля те.

Докато Джак правеше кафе, Елси попита за банята и той я упъти. После занесе кафето в хола и разпали огъня.

— В Ню Йорк ли си родена, Марион? — Джак не можеше да долови това по акцента й. Тя говореше доста бавно и отчетливо, сякаш практикуваше добра дикция за пеенето си.

— Аз ли? — усмихна се Марион. — Идвам от места, за които не бих искала да говоря въобще. От най-различни градчета на Пенсилвания. Аз съм всъщност кръгъл сирак. Баща ми ни остави, после майка ми ме захвърли някъде. Когато бях на пет години. Честно казано, не си спомням много.

Откровението й прозвуча доста тъжно на Джак.

— Виждам, че се справяш добре.

— Много хора са го преживели далеч по-тежко. Изтъркано клише, но е вярно и ти помага. Не изпитвам самосъжаление. Започнах да работя още на седемнайсет — тя завъртя светлокестенявите си очи — и никога не съм стигала до просяшка тояга. Мога да акордирам пиана. Научих се. Мога да стана и библиотекарка, ако се нуждая от постоянна работа, тъй като завърших курсове и имам диплома. — Ей, къде изчезна тази Елси? — Марион стана. — Боже, да не би да е припаднала? Тук ли беше банята?

Банята беше празна.

— Елси? — извика Джак към спалнята.

— Тръгнала си е — каза примирено Марион. — Палтото й го няма. Отишла е на оная лекция от четири часа.

Остра мъка внезапно прободе Джак. Апартаментът изведнъж опустя, макар и с присъствието на Марион Гил.

— Каква е тази лекция?

— По английски, струва ми се. Литература, граматика. Типично за Елси. Трябваше въобще да не я изпускам от очи.

— Би ли могла? — засмя се Джак. — Ела да си допиеш кафето.

— Не смяташ ли да работиш?

Джак поклати глава.

— Не. Разкажи ми нещо за Елси. Как се запознахте?

— В един бар. Как се запознават хората? Не в „Звездни скитници“, а в едно друго заведение, в което веднъж свирих. Елси е още дете. Но има нещо ценно в нея. Живец, мисля… Надявам се.

Джак отново се замисли за Линдърман и най-сетне се реши да я запита.

— Надявам се, че онзи старик с кучето не ви досажда повече — най-вече на Елси.

— О, Ралф ли? Не, веднъж здравата го сплашихме. На Минета стрийт. Може би още се интересува от нея, но слава богу, не знае къде живеем.

— А къде живеете?

— На Грийн стрийт. В Сохо. Една приятелка замина за Европа и ми даде тавана си под наем, доста евтино. Е, не е много широк, но е от типа студио, и спокойно може да приюти двама души — когато срещнах Елси, живеех сама, така че… я поканих да се премести у дома. — Марион вдигна поглед от чашата си.

Джак си помисли, че Елси и Марион трябва да са много щастливи сега. А и се бяха отървали от Линдърман!

— Това училище…

— О, да! Наталия й го препоръча. Елси много го хареса и сега може и да заплаща курсовете с парите, които изкарва като фотомодел. То е по десет часа седмично, с много извънучилищна работа по библиотеките.

— Мислиш ли, че ще го завърши?

Марион се поколеба и спокойните й устни леко се усмихнаха.

— Не съм сигурна. Но все ще й е от полза. Ще й помогне да се справи с комплексите си — например, със стеснителността. Всъщност, дълбоко в себе си тя не е от стеснителните. Жилава е като тръстика и знае много добре какво иска.

Джак се отпусна във фотьойла и преметна крак връз крак.

— И какво още?

— Ами иска да опита всичко от живота. Понякога твърди, че иска да стане актриса, но аз не й вярвам. Макар и понякога да ми прилича на актриса — все се вживява в някоя поредна роля. Елси може да стане добра танцьорка, например, докато е все още млада.

— О, страшна е!

— Е… — Марион стана от дивана. — Благодаря за поканата. Благодаря и на двама ви, че сте толкова внимателни към Елси.

Джак не отвърна нищо и се изправи.

— Много ми харесва апартаментът. И картините. — Марион вдигна за пореден път поглед към Де Куунинг. — У дома ли работиш?

— Да. Искаш ли да видиш ателието ми? — каза Джак импулсивно, тъй като Марион сега бе най-близкият човек на Елси. Поведе я към дъното на коридора. — Ето го — дръпна той завесата. — Моят златен палат.

— Ооо! Тук явно усилено се работи.

Марион не влезе вътре като Елси, само хвърли поглед към масата, около която, както обикновено, цареше пълен хаос — картони се въргаляха на купчини по пода или бяха наредени покрай стените.

— Това Елси ли е? Тя е, нали? — На устните й цъфна широка усмивка при вида на жълтата рисунка върху червен фон. — Ти ли си я правил? Великолепна е!

Марион си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да попита дали може да вземе рисунката или поне нейно фотокопие, но се въздържа.

Джак имаше по-специално отношение към тази своя творба и не желаеше да й прави фотокопие. Изпрати Марион до вратата на апартамента.

— Какво стана с Дженивиев? Познаваш ли я изобщо?

— О, Дженивиев. Виждала съм я веднъж. Може би, два пъти. Ти познаваш ли се с нея?

— Елси я доведе на едно събиране преди Коледа.

— Аа, при приятеля ти Луис… Не зная какво прави, но се надявам да се е върнала при старата си приятелка. Мисля, че се казваше Фран. Чух, че Фран е била доста разстроена от появата на Елси. Искам да кажа, когато е била изместена от живота на Дженивиев. — На вратата Марион извърна глава към Джак. — Дженивиев е от майчинския тип жени. Мисля, че до определен момент това се е харесвало на Елси… Фран прилича на… изскочила от гората, но чух, че с Дженивиев са били приятелки две или три години преди Дженивиев да срещне Елси. — Марион се разсмя и отвори вратата. — Не ме е грижа! Благодаря ти много, Джак. Надявам се скоро пак да се видим.

— И аз! Благодаря ти, че дойде.

Марион Гил му харесваше. Държеше се с достойнство, имаше вид на честно момиче, а и не взимаше твърде сериозно свиренето на китара — може би бе най-подходящата компания за Елси.

Около шест му се обади Наталия. Луис я поканил на едно питие — би ли имал Джак нещо против, ако се позабави до осем?

— Разбира се, че не, скъпа. Само за едно питие ли?

— Е… така предполагам. Ако има друго, ще ти звънна след час. Има ли нещо ново край теб?

— Не. Елси и приятелката й бяха днес тук на обяд.

— И Марион ли? Много мило. Ще се чуем по-късно, Джак.

Джак се върна към романа за един палеж, който бе зачел, но без предишното удоволствие. Нямаше представа кога ще се прибере Наталия — може би в десет, а може би и по-рано. Но поне го бе уведомила по телефона — това не бе за пренебрегване. Имаше известна разлика от някогашните им срещи, преди да се оженят, когато Наталия или забравяше да дойде и го караше да я чака с часове, или толкова закъсняваше, че това въобще не можеше да се нарече закъснение. Двадесет и две годишната Наталия живееше в някакво безвремие и не различаваше деня от нощта. Джак никога не се ядосваше, безпокоеше или озадачаваше — никога не се суетеше или озърташе в ресторанта, ако бяха определили срещата си в ресторант. В началото я бе заподозрял, че умишлено иска да го подразни, но това не се оказа вярно. Наталия беше просто ужасно разсеяна. Инак нямаше да бъде тя самата. Е, малко се беше променила — покрай отглеждането на детето, може би. „Не мога да повярвам, че аз съм я създала“ — бе казала няколко пъти Наталия, поглеждайки Амелия почти с гримаса. Джак си спомни за ужаса й от раждането, особено в последните седмици на бременността й. Не искаше да мисли за онези дни. Чувствувал се бе виновен, страхувал се бе да не разлюби, да не се настрои враждебно към него, а после, по време на раждането, на което Джак бе присъствувал до момента, докато тя не му бе извикала да напусне стаята, тя се бе държала много смело.

— О, боже — въздъхна Джак и хвърли книгата на дивана. Облегна глава назад във фотьойла и затвори очи.

Трябваше да приготви нещо за вечеря на Амелия; надяваше се по телевизията да има нещо забавно и за двамата, преди да я сложи да си легне в девет. Можеше да се обади на семейство Армстронг, да се поразходят с Амелия по западната Тринадесета улица и да останат за вечеря, но нямаше настроение да излиза.

Наталия звънна по телефона малко преди осем, за да му съобщи, че Луис я помолил да остане с него още малко.

Знаеше си, че ще стане така. Понякога си мислеше, че е доста нетактичен, даже груб в отношението си към него. Но сега той бе неизлечимо болен. Или това бе поредната му версия, в която Джак трябваше да повярва или поне да се държи така, сякаш й вярва.

— Аха. Разбирам. Да, вечеряхме. Не закъснявай много, скъпа. Утре не е неделя… Много поздрави на Луис.

— Ще му ги предам. Благодаря ти, Джак. До скоро.

Лицето на Джак помрачня. Някога той се безпокоеше, дори се сърдеше, когато Наталия закъсняваше два пъти в седмицата. С Луис ли прекарваше вечерите си тогава или със Силвия? Не можеше да си спомни — спомняше си само, че Амелия беше съвсем мъничка, още не беше проходила. Веднъж бе споменал на Наталия нещо във връзка с това, а тя му бе отвърнала: „Можем да си вземем бавачка, ако искаш да излизаш. Или ела с мен и който е с мен, Джак. Нямам намерение да се ангажирам с домакинството“. Спомни си последните й думи, произнесени с особен блясък в очите, който освети неподозиран за него душевен пейзаж. Е, „да се ангажира с домакинство“ Джак трябваше да преглътне. В края на краищата, не живееха в първобитно общество, в което жената и мъжът, навярно, са били впримчени в капан и осъдени до живот да живеят на мъничко парче земя. Дори да бе настоял на своето, Наталия пак щеше да излиза, сигурен бе в това. Пак щеше да излиза.

Около полунощ Джак легна да чете, но книгата за палежа бе изгубила привлекателността си. Джак погледна към лавиците над Наталиното място в спалнята. Секция с феминистка литература. Голбрейт — не тази вечер. Кафка — не. „Неспокойният гроб“ повече му допадна. Джак извади тънкото книжле. Спомни си, че Наталия бе отбелязала няколко неща с малки триъгълничета в началото и края на изреченията или параграфите в стария си, откраднат екземпляр. Споменавала му бе за тази книга още преди да се оженят. Наталия вече бе отбелязала и на новия екземпляр няколко триъгълничета.

„Наградата на изкуството не е славата или успехът, а опиянението: ето защо толкова много художници са неспособни да се откажат.“

Спомни си, че бе чел и преди двете страници на Сирил Коноли под заглавието „Жените“. Наталия и тук бе отбелязала:

„Във войната между половете, оръжието на мъжете е грубостта, а на жените — отмъстителността. И двете се подклаждат взаимно, но желанието на жената за отмъщение надживява всички други нейни чувства.“

Джак се замисли. Трудно му бе да си представи Наталия отмъстителна към предишните си приятели или към него самия, ако скъсаха, например, с нея. Но Наталия не бе като повечето други жени — имаше по-голямо чувство за хумор от тях, повече логика и вътрешно прозрение, и може би в резултат на това — повече обективност. Във всеки случай не бе никак глупава. Спомни си една нейна забележка по повод феминизма: „Повечето момичета желаят да бъдат сексуални обекти докато са млади и хубави, докато имат работа и всичко, което поискат, и не са подготвени да бъдат захвърлени след тридесет и пет и по-късно, независимо омъжени ли са или не“. Нещо от този род, Наталия искаше да каже, че често жените биват изоставяни от приятелите си или че съпрузите им се развеждат с тях, за да се оженят за същия тип жени, само че по-млади. Наталия не можеше да търпи „разгневените самки“ на тридесет и пет или четиридесетгодишна възраст, решили, че мъжете са техни смъртни врагове.

Вече му се приспа и изгаси лампата.

Събуди го тихото прихлопване на външната врата. Чу Наталия, която се движеше на пръсти, да окачва палтото си в осветения коридор.

— Ей! — извика Джак не твърде силно, за да не събуди детето. — Няма нужда да стъпваш по търлъци.

— Здравей, Джак. Събудих ли те? Съжалявам — зашепна тя, облегната на ръба на вратата.

Изглеждаше леко подпийнала и уморена — Джак я обожаваше в такива моменти, тъй като обикновено тя бе в чудесно добро настроение, а понякога изпадаше и в забележителни откровения. Погледна часовника си. Три без пет.

— Няма нищо — измърмори той.

Джак дочу как пастата за зъби падна във ваната и се усмихна. Душът зашумоля, но за кратко.

Наталия влезе гола в стаята и затърси пипнешком нощница или пижама — носеше без определени предпочитания ту едното, ту другото — после изгаси лампата в банята и се строполи в леглото.

— Божичко, каква нощ!

Джак я изчака търпеливо.

— Той изобщо не говори за болестта си и за смъртта… Нее. Е, поне не директно.

Тя се протегна за цигара — може би последната от почти празната кутия до леглото и потърси запалката си и пепелника.

В светлината на пламъчето Джак зърна профила й, решителния й, малко тежичък нос, русата й, мокра от банята коса, провиснала около лицето.

— Не се сърдиш, че останах до късно с него, нали? В края на краищата, не му остава много време живот на тази земя.

— Разбира се, че не се сърдя, скъпа.

Последва тишина. Тя промълви почти през смях:

— В барчето имаше един човек с маймунка. Малка сива маймунка, много жилава и пъргава. Той…

— Истинска маймунка?

— Даа! — изквича тя и неудържимо се закиска. — Мъжът я учеше как да пребърква джобовете на хората. И тя вадеше разни неща от джобовете на саката им.

— Това навярно е разведрило Луис.

— Той си беше и без това в много ведро настроение. Разказа ми няколко вица. Не си ги спомням сега, но може би утре ще си ги припомня. — Продължителна пауза. Наталия запали цигарата си. — Луис е обзет от мирова скръб. Все едно да застанеш на някоя височина и да съзерцаваш света под нозете си. Да виждаш — вятърни мелници, бели коне, момчета, тичащи боси по брега…

— Не попита за Елси.

— О, Елси! — възкликна тя с радостен, протяжен глас. — Тя ми телефонира тъкмо когато напусках галерията. Беше щастлива като магаре. Луис също й изказа поздравленията си. Той я обича много, знаеш ли?

— Зная. — Със затворени очи Джак се радваше на топлината на тялото й, макар и да не се докосваха в този миг, но най-много на тихия й, сънен глас.

— Елси се тревожеше дали ще харесаш новата й приятелка.

— Изключително, ако трябва да бъда откровена. — Наталия въздъхна широко. — О, Джак, събуди ме утре навреме.