Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (19)

Глава осемнадесета

— О, мистър Съдърланд!

Джак рязко извърна глава. Крачеше припряно.

— Добър ден!

Джак мигновено разпозна Линдърман, без кучето си, чиято усмивка прорязваше бузите му с две дълбоки бръчки.

— Здравейте.

— Бих искал… Ще бъда кратък. Зная, че сте зает човек.

Джак направи рязко движение с портфолиото си под мишница. Върнал се бе току-що от разговор с Трюз.

— Всъщност, да.

— Става въпрос за жена ви.

— О? И какво ще ми съобщите за нея?

Линдърман сниши гласа си.

— Не зная дали… имате представа, че в последно време се среща с Елси Тайлър и с още един мъж — бих могъл да ви го опиша, ако желаете — и една вечер заедно посетиха едно нощно заведение в района на Сохо. Мисля, че това ще ви заинтересува.

— Мистър Линдърман… Жена ми е самостоятелен човек. Аз ценя такива взаимоотношения. Тя също.

— Дори когато става дума за друг мъж? На вас може и да ви звучи твърде невинно. Но какво ще стане с Елси! Та тя е толкова млада!

Накъде биеше старият глупак? Джак внезапно си припомни вечерта, за която говореше Линдърман. Наталия и Луис бяха влезли в Сохо, за да чуят едно момиче, китаристка, което Елси познаваше.

— Не беше ли висок мъжът? С плешиво теме и…

— Да!

— Приятел на семейството — усмихна се Джак. — Съпругата ми го познава още преди времето, когато… Бог е замислил дъщеря ни.

Устата на Линдърман леко провисна, може би от разочарование.

— Излишно се тревожите, мистър Линдърман. Уверявам ви! А сега трябва да вървя.

Но нещо в свъсения поглед на Линдърман го задържа.

— Не ми харесва връзката на Елси с тези хора, и то, твърде по-възрастни от нея. Не трябва да си пъха гагата там, където не й е работа. Лесно може да бъде подведена и да кривне от правия път.

— Но тя… — Джак поклати глава, вбесен. — Съпругата ми, например. Благодарение на нея Елси ходи сега на училище. Изкуство и литература. Питам ви, Мистър Линдърман, поквара ли е това? — разсмя се Джак, макар и да чувствуваше, както преди, че е по-добре да сложи край на разговора с приятелски тон.

— Какво училище?

— Забравих му името. Някъде в центъра. А сега трябва да тръгвам, господине. Чака ме тежък ден.

Джак повдигна ръка с портфолиото си за довиждане и бързо закрачи по тротоара към дома.

Отключи външната врата, без да се оглежда за Линдърман.

Мислите му се завърнаха отново към собствените му проблеми. Няколко илюстрации от Тибетската му книга не бяха още напълно завършени и по време на днешната му среща с Трюз ги обсъдиха повторно. Предишният път авторът на книгата, Брайън Кент, бе харесал духа и атмосферата им, но поиска повече подробности в обрисовката на селските колиби и костюмите. Това не беше трудно за Джак, тъй като си бе набавил достатъчно фотографски материал от градската библиотека. Сега Трюз искаше да ги прерисува. Първият път Джак преглътна корекциите, макар и детайлите да влизаха в конфликт със „сомнамбулния“ му, полуабстрактен стил, и ги прибави. Този път обаче, трябваше да направи пет илюстрации наново, тъй като корекциите не можеха да проличат при печат. Джак мразеше да прерисува творбите си, да се опитва да наподоби свободата и непринудеността на предишните форми — затова и бе в лошо настроение, няколко минути след като затвори вратата на апартамента си. Но реши да започне работа незабавно този следобед, макар и времето да бе доста напреднало — наближаваше четири без петнадесет. Приготви чай за Амелия, която трябваше да се върне след половин час — мислеше да й направи компания за следобедната й закуска, която обикновено се състоеше от намазани с фъстъчено масло бисквити и чаша кола, макар винаги да й предлагаше мляко.

Джак постави портфолиото на високата си маса. От коя илюстрация да започне? Сцената с вечерята — реши той — сготвена в глинено гърне. С изображението на автора — герой на собствените си премеждия — тъмнокос, с права избуяла коса, приклекнал до глиненото гърне, къкрещо на огъня — точно както бе описано в книгата — нанизано на дълга пръчка, опряна в краищата си на две купчини камъни. Детайлите в тази рисунка бяха правдиви: планински цветя, кожената торба или сак на тибетския пътешественик, спалният му чувал, канчето за вода… Е, някои неща трябваше да промени, но щеше да съхрани красивите планински цветчета, които вече беше обикнал. Радваше се, че Трюз бе одобрил сцената със срещата: авторът и едно малко селско момче на фона на планински хълм, сред мразовитите утринни мъгли. В книгата се разказваше как Брайън Кент чул търкаляне на дребни камъчета, след което бавно и плахо се показало момчето, загърнато в пъстро наметало, с кръгли, удивени очи. В първия миг и двамата се изплашили един от друг.

Нямаше да съобщи на Наталия за днешната си среща с Линдърман. В края на краищата, какво толкова, по дяволите, бе видял той? Как Наталия влязла преди две седмици с Луис Уонфелд в „Звездни скитници“. Джак още не бе посетил барчето, но си представяше как изглежда. Наталия намираше Марион, певицата, която си акомпанираше сама на китара, за доста добра. А Елси страшно си падала по нея, сподели Наталия, и чувствата им били взаимни. Марион беше само на двадесет и една или две, спомни си Джак, и имаше самостоятелна квартира на Грийн стрийт — или, може би, апартамент под наем. А какво място заемаше в тази история Дженивиев, предишната приятелка на Елси? Не бе ли споменала Наталия, че Марион изхвърлила съквартирантката си, за да може да приюти Елси? Или Дженивиев бе изхвърлила Елси? Джак не следеше внимателно подобни разговори. Най-интересното от всичко бе, че Елси бе станала модел на някакъв известен моден фотограф, което, навярно, слагаше край ма мръсната й работа зад бара. За това се бяха погрижили Наталия и Луис, и то, без много усилия. На Наталия й бе хрумнало, че Елси може чудесно да изкарва прехраната си като фотомодел, а Луис я бе представил на някакъв свой приятел или познат. Фотографът бе поканил Елси в студиото си, за да й направя няколко пробни снимки, а Наталия и Луис бяха научили, че одобрил Елси и решил да я назначи на работа — може би вече го бе направил.

— Тат-кооо!

Джак се сепна от гласа на дъщеря си.

— Ей, Джак? Тук ли си? Сюзън е.

Джак излезе в коридора.

— Здравей! Каква понятна изненада!

Джак очакваше някоя от училищните придружителки да натисне звънеца отдолу.

— Бях на гости у един приятел на „Банк“ и реших да взема Амелия.

Както обикновено, Сюзън бе негримирана, с ръждивокафявите си панталони и изтъркани мокасини, загърната в тъмнокафяво зимно палто.

— Амелия, почакай, ще ти помогна да се събуеш.

В кухнята Амелия лакомо нападна бисквитите.

— Не искам да ги мажеш с фъстъчено масло!

— Добре, но ти трябва поне чинийка — спокойно отбеляза Сюзън.

Джак се пресегна за чайника.

— Желаят ли дамите по един чай?

Дамите не му отказаха. Седнаха на кухненската маса. Сюзън се поинтересува как върви книгата за яковете и Джак й се оплака от възникналите проблеми. Сюзън си бе купила пет екземпляра от „Полуразбрани мечти“ от пет различни книжарници, за да ги подари на приятели за Коледа, макар и Джак да й бе предложил да ги вземе от автора на безценица. Амелия ги прекъсваше постоянно, за да им разказва събитията на Своя Ден. Джак охотно предостави възможност на Сюзън да я сгълчи за невъзпитаното й поведение.

— Не ни прекъсвай, Амелия. А сега, ако има да ни кажеш нещо интересно, ще те изслушаме. Нали, Джак?

— Разбира се — отвърна той.

Амелия се нацупи и се загледа настрани в някакво петънце на масата, леко смръщила ясно очертаните си вежди.

— Днес четох най-добре в класа.

— Наистина ли, Амелия? — попита Джак с почтителна изненада.

— Сигурно — измърмори Сюзън.

В порив на внезапна свенливост Амелия стана от масата и избяга в стаята си, откъдето, след няколко секунди, проехтяха звуците на флейта.

— Наталия все още ли е заета в галерията?

— Да — от обяд до шест в повечето дни. Работата й харесва. Среща се с много хора, разбираш ли? С всякакви чешити — каза Джак развеселен от това, че художествените галерии привличат всякакви чешити.

— Какво стана с русото момиче, което веднъж видях? С моряшката шапка. Спомняш ли си?

— О, Елси. Наталия също се запозна с нея. Тя… работеше в едно кафене наблизо. Сега си опитва късмета на манекен. При един фотограф. Надявам се да й е провървяло.

— Много е хубава. Спомням си я.

— Да. — Джак впери поглед в почти празната си чаша, вдигна я и допи чая си. Не искаше да се впуска в разговор за Елси точно сега. Сюзън знаеше за възрастния мъж в квартала, който бе върнал портфейла му. Но не знаеше, че преследва Елси.

— Изглеждаш ми замислен днес, Джак. — Сюзън раздига съдовете от масата.

— Работата ме гони — изправи се усмихнат Джак. — Трябва да започвам. Ще останеш ли с нас на вечеря, Сюзън?

Знаеше, че Сюзън би могла да почете до довечера, та тя никога не се разделяше с кафявото си куфарче, което носеше и днес, или би си намерила някакво занимание в стаята на Амелия.

— Не, Джак, благодаря. Връщам се на Ривърсайд. Освен ако не ти трябвам за нещо. Наталия няма ли някое паднало копче?

Джак се разсмя. Наталия мразеше да шие копчета и би предпочела да носи костюм или палто цяла седмица без копче, отколкото да вземе иглата.

— Мисля, че не.

На вратата Сюзън каза довиждане на Амелия, която гледаше телевизия и после попита Джак:

— О, как е Луис?

Джак разбра по гласа й, че е разбрала нещо за заболяването му от рак.

— Доколкото зная, вече е вън от опасност. Това са последните новини. Може би само си е въобразил нещо, или се е страхувал от най-лошото.

— Но това е фантастично! — Гласът на Сюзън бе изпълнен с благоговение. — Наталия толкова го обича. Е, зная, че е взаимно. Ако нещо се случи на Луис, това би я съсипало.

Джак кимна.

— Да, така е.

Сюзън се сбогува и си тръгна.

Наталия се върна в седем и половина и завари Джак улисан в работа. Беше неин ред да приготви вечерята, както се бяха споразумели тази сутрин, макар и да не носеше нищо, освен букет с хризантеми, загърнат в зелен целофан.

— Елси ми ги подари — усмихна се Наталия. — Нали са красиви? Току-що пихме заедно по един коктейл.

— О? Чудесно! — Джак имаше предвид букета. Цветята бяха жълти и розово-червени, свежи, с дълги и остри листчета, подобно звездички. — Да донеса ли ваза? — попита той елегантно, произнасяйки „ва-аза“ и отиде в кухнята.

— Ще публикуват снимка на Елси в „Мадмоазел“. Беркмън го е уредил окончателно днес и Елси ми се обади в галерията, за да ми благодари. Ще рекламира някакъв плетен пуловер. От радост е на седмото небе. Сложи ги на бялата маса, Джак. Странно… — Наталия се загледа в цветята.

Джак постави вазата от гладко стъкло по средата на масата.

— Кое е странното?

— Знаеш ли, във Франция хризантеми се подаряват на погребение. Носят се само когато някой е умрял. Сигурна съм, че Елси не го е знаела. — Наталия погледна усмихната Джак.

— Елси има още какво да научи. Много се радвам за рекламата с пуловера.

— Беркмън я иска с по-дълга коса, но това не е проблем.

— Кой е Беркмън? Виждал ли съм го?

— О, не, той е един от познатите на Луис. Елси ми го съобщи в кафенето, където работи. Надявам се да не се главозамае от успеха, макар че сега вече нищо не може да я спре. Искаш ли да пийнеш нещо, Джак?

— Да, много си мила. Би ли ми наляла малко „Джак Даниелс“? А какво има за вечеря, мадам?

— О… — Наталия се извърна от барчето с напитките. — О! Господи, загубила съм си ума! — Отиде до външната врата, отвори я и се върна с доста голям пакет. — Отбих се до деликатесния магазин на Шесто. Купих малко печено…

— Ааа! Казвал ли съм ти, скъпа, колко те обичам в тази рокля?

— Дааа — каза Наталия иззад рамо, слагайки деликатесите на кухненската маса. — Благодаря ти.

Роклята бе пепеляворозова, на дълги червени триъгълници, спускащи се от средата на бедрата до подгъва. Бе я купила отдавна, после бе заявила, че я ненавижда и я слагаше само от време на време.

— Какво й харесваш на тази рокля? — попита тя, извърната към барчето.

— Различна е… като теб. О, няма значение.

Тя му подаде чашата с уиски. Амелия цъфна на вратата — току-що бе завършила нещо, което искаше да видят родителите й: акварелна рисунка с няколко червени къщи с жълти прозорчета и под тях зелена хоризонтална ивица за земята. Амелия държеше мократа още рисунка върху изпънатите си длани, стараейки се да обясни на баща си, че жълтите прозорчета не докосвали червените къщи, така че цветове не се бяха размесили.

— Забелязах това — рече Джак.

— Хвърлих много труд — произнесе Амелия.

— И си се справила добре. Няма нито една грешка. — Джак я погали по вратлето и тя избяга, щастлива.

Джак отиде при Наталия в кухнята.

— Днес Сюзън доведе Амелия. Каза, че ще си е у дома в края на седмицата и може да й се обадим, ако се наложи. Попита за Луис. Не използува думата „рак“. Казах й, че вече се е оправил. Така ли е?

Наталия навъси вежди край кухненската врата, сякаш се сърдеше на Амелия, но Амелия си беше вече в стаята.

— Не — тихо каза тя. — След като питаш. Има рак на панкреаса. Каза ми го преди два месеца, през ноември, може би. Но предпочита… да не се говори за това. Не зная Сюзън откъде е разбрала.

— За нещо фатално ли говориш? Не може ли да се отреже част от панкреаса?

— Да, е… всеки знае, че това се практикува, но лекарят на Луис смята, че такова нещо ще влоши още повече състоянието му. Нещо в неговия случай води до разпространение на болестта.

Джак внезапно видя Луис в по-различна светлина. По джентълменски трябваше да признае, че смело понася участта си. И все пак си оставаше все същият, верен на себе си Луис, какъвто го бе запомнил от предколедното му тържество.