Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (36)

Глава тридесет и пета

Джак стоеше край външната врата и ги наблюдаваше. Полицаят подхвана Ралф за ръката и го поведе към Блийкър Стрийт. Подкрепяше го да не падне, тъй като Ралф залиташе на всяка крачка. Когато се изгубиха от погледа му, Джак влезе в къщата и заизкачва стъпалата по две наведнъж, но тежко и задъхано, подпирайки се на перилата.

— За бога, Джак! — прошепна Наталия ужасена, излязла на стълбищната площадка. — Какво беше всичко това?

Влязоха в апартамента и затвориха вратата.

— Ухото ти кърви! И челото си си разранил! Линдърман ли те нападна пръв? Видях ви от прозореца…

— Не се тревожи. Нищо сериозно. — Джак влезе в банята, изплакна лицето си и надникна в огледалото, за да разгледа разцепеното си ухо, със странна резка върху него, сякаш нанесена от нож. Раната на глезена му беше още по-дълбока, а драскотината на челото му продължаваше да кърви. Джак я притисна с мокра кърпа и усмихнат се обърна към Наталия.

Тя го наблюдаваше намръщена и озадачена.

— Той ли те нападна? Ей така, без никаква причина?

— Не съвсем. Недей да се тревожиш, скъпа. Нали всичко вече е приключено. Е, разменихме си по някой и друг комплимент. Но и той си получи заслуженото.

След няколко минути Джак се изтегна на дивана с чаша „Джак Даниелс“ с парченца лед в нея. „Всичко е приключено“, бе казал на Наталия. Дали? Възможно ли бе Линдърман да се чувствува победен? Хора като него разполагаха с неизчерпаема енергия от собствената си ненавист и озлобление към света. Присъствието му тегнеше като мрачна сянка в живота му дори в минутите на най-голяма ведрост и спокойствие.

— Няма ли да ми кажеш какво се случи, Джак? Какво ти наговори този тип?

— Извини ме, аз… Не съм се чувствувал толкова странно от години, когато като мъничко хлапе се сбих в училище с най-върлия си враг! — Джак се засмя, облиза пресъхналите си устни и отпи от чашата си. Уискито прочисти блудкавия вкус на кръв в устата му. — Старият Линдърман умее да се бие доста добре… за неговата възраст.

— Надявам се ченгетата да го укротят поне за известно време.

— Ами. Те просто го изпратиха до дома му, тъй като едва се държеше на крака! — Джак се засмя. — Работата е там, че Линдърман продължава да ме счита за престъпник. Чух го как обясняваше на полицаите, че е ходил днес в кварталния участък. Мисли си, че карикатурата на Фран е мръсен трик, с който искам да се оправдая.

— Да не искаш да кажеш, че те е пресрещнал долу, край нашата врата?

— Ами да! Настояваше да дойде у дома, за да разговаря лично с теб! Горката ми измамена съпруга трябвало да научи цялата истина.

Наталия умислена замълча.

— Божичко, така се радвам, че ще се махнем за известно време от този противен град. Остават ни още осем дни. Но дотогава, все пак, трябва да открият нещо, нали?

Джак не хранеше особени надежди относно компетентността на полицията, ала не искаше да огорчи Наталия.

— Разбира се — кимна той.

— Сигурен ли си, че не си ударен и на друго място, Джак? Провери ли добре?

Джак опипа подутите си устни.

— Нищо ми няма. Не се безпокой.

— Благодаря ти, че си ми купил цигари. — Наталия надникна в пазарската торбичка. — Ела с мен в банята, Джак. Искам да ти промия раната и да я намажа със специален мехлем. Надявам се да заздравее бързо.

Белият мехлем наистина успокои парещата болка на челото му. Майката на Наталия го купуваше от Англия и редовно ги снабдяваше с него.

Телефонът иззвъня и Наталия вдигна слушалката. Много хора им се бяха обадили вече, за да изкажат съболезнованията си, сякаш Елси бе член на семейството им. Преди няколко дни бяха получили и трогателна телеграма от Силвия Кинок, която развълнува Джак:

„… Наистина трагично и потресаващо. Задържаха ме в Атланта, иначе щях да дойда веднага. В мислите си съм с вас.

С обич, Силвия“

Два дни след сбиването на Джак с Линдърман, с Наталия чуха от следобедните новини, че са открили Франсис Дилън в Бронкс и полицията я е разпитала във връзка с убийството на Елси Тайлър преди две седмици. Наталия отиде да купи последното издание на „Поуст“. Във вестника наново бе препечатана рисунката на Джак, с пояснението, че Дилън е била разпозната в един магазин за хранителни стоки от млад мъж, който си спомнил от карикатурата за линията на косата над челото й и устата. Дилън носела черни очила и била придружена от своя приятелка.

— Добре, добре — подметна Джак, доволен от малкия си успех с карикатурата. Не беше сигурен във вината на Фран — възможно бе да е избягала от Ийст Вилидж, подплашена от аферата с пласирането на наркотици — а и се радваше, че Наталия също прие новината спокойно.

— Скоро ще разберем всичко — подхвърли тя. — Навярно ще я задържат, докато изтрезнее. Не могат да я разпитват в невменяемо състояние, нали?

По предварително споразумение Сюзън Бейли бе взела двуседмичен отпуск и бе заминала в Майн с приятеля си Майкъл. Научила за смъртта на Елси, незабавно им бе телефонирала. „Спомням си толкова ясно за това красиво момиче“, бе казала на Джак. Попитала го бе дали подозират Линдърман, макар и да не се бе досетила за името му. Знаеше ли Сюзън за дълбоките чувства на Наталия към Елси? Едва ли, помисли си Джак, макар че човек трудно можеше да отгатне какво се таи зад спокойната външност на прозорлив и интуитивен човек като Сюзън.

Странна тишина се бе възцарила в отношенията между Джак и Наталия. И двамата бяха целодневно заети с приготовленията за заминаването си, тичаха по разни поръчки или се суетяха из дома, стягайки багажа за едномесечното пътуване. Ала невидима сянка се бе изправила помежду им, за която по негласно споразумение отбягваха да говорят. Джак я долавяше осезаемо по блуждаещия, разсеян поглед на Наталия. Амелия прекарваше половината от деня си у семейство Армстронг, тъй като сестрата на Илейн често ги посещаваше и поемаше грижата за децата. За какво ли си мислеше Наталия например, когато отваряше камерата за дълбоко замразяване на хладилника и произнасяше с изморен и отегчен глас: „Боже мой“ — макар и Джак идеално да знаеше, че пет пари не дава за състоянието на хладилника или която и да е вещ.

— Сюзън ще се върне в деня на заминаването ни, скъпа. Не се безпокой, тя ще се погрижи за всичко.

В очите на Наталия съзираше пустота, сякаш мислите й се рееха безкрайно далеч, или вцепенение и безразличие, сякаш той не бе Джак, нейният съпруг, а някой съвършено непознат човек, неканен натрапник в живота й. Интересуваше ли я изобщо как се чувствува той? Или изобщо не забелязваше присъствието му? По-силно ли бе влюбена в Елси, отколкото той в нея? Или я обичаше по по-различен начин? Знаеше, че се бе любила с Елси в леглото — нещо, което той не бе пожелал. Далеч по-различни бяха чувствата му към Елси, без сексуално влечение. Съзнателно ли бе избрал тази тактика на поведение, или дълбоко в себе си бе знаел, че ще бъде отхвърлен? Да, той отдавна бе потиснал своя импулс, съобразяваше Джак, докато поставяше скицника си в дъното на своя куфар. Обожаваше я от разстояние, сякаш съзерцаваше красива картина или рисунка. Това бе по-близо до истината. Но какво бе очаквала Наталия от връзката си с Елси, връзка, с която Марион се бе примирила? На какво ли се бе надявала? А може би всеки влюбен човек очакваше нещо далеч по-голямо от интимното преживяване, опиянен от самото възторжено чувство, че обича? Дали някога щеше да се осмели да попита Наталия за това?

— Ще се обадиш ли, Джак? — попита Наталия от коридора.

Телефонът звънеше. Търсеше го Марион. Не, не се обаждала от дома си, поясни тя, а от квартирата на приятелката си Мира на съседния ъгъл. Искала да съобщи на Наталия, че са заловили Фран.

— О, чухме за това още преди два дни — каза Джак.

— Не, друго имам предвид! Тя си е признала всичко! Съобщи ми го преди двадесетина минути един полицай от отдела на Маккълън! Трогателно е, че ми се обадиха веднага, нали? Помислих си, че бихте се поинтересували… че изгаряте от нетърпение да научите най-прясната новина.

— Шегуваш ли се, Марион? Убедена ли си, че е истина? — попита с известно недоверие Джак.

— Оказва се, че ненапразно съм я подозирала! Ах, тази мръсна свиня! — с отвращение произнесе Марион, макар и да се опитваше да се овладее. — Ето какви изчадия ражда този град, този огромен и престъпен град. Но аз съм реалистка. Нищо не може чак толкова да ме изненада.

— Сигурна ли е полицията, че е казала истината? — Джак имаше предвид състоянието на Фран, в което би могла да фантазира или да направи фалшиви самопризнания по някакви непонятни причини.

— Да, напълно. Обяснила им, че видяла Елси и… го направила съвършено импулсивно, без много-много да му мисли. Може би ще го съобщят във вестниците тази вечер. Кажи на Наталия…

— Тя е тук. Искаш ли да говориш с нея?

— Не. Нямам сили за това. Искам да кажа… Извинявай, Джак!

Джак отвърна, че прекрасно я разбира.

— Кой беше това? — попита Наталия от коридора.

— Марион. — Джак отиде при нея. — Каза ми, че Фран си е признала всичко.

Очите на Наталия леко се разшириха.

— Наистина ли? Боже мой! Толкова скоро? Само за ден и половина? — Наталия влезе в кухнята и с отсъствуващ поглед взе кърпата за съдове от облегалката на стола, стискайки я конвулсивно в пръсти. — Господи! Това животно! Не искам даже да я нарека животно, тази гнусна твар.

— Марион ми каза… че Фран я зърнала случайно на улицата и го извършила във внезапен порив на умопомрачение. Инспекторът от криминалния отдел й обяснил всичко по телефона.

Наталия силно опъна кърпата между свитите си юмруци, яростно замахна с нея във въздуха като удар с камшик и отново я постави на облегалката на стола.

Половин час по-късно Джак завари Наталия легнала върху дивана, с поглед, вперен безжизнено в стената. Триеше очите си с хартиена кърпичка.

А какво бе правил той в последния половин час? Почти същото, крачейки безцелно в ателието си с навлажнени, но някак успокоени очи, без да поглежда към снимките на Елси, поставени на видно място върху рисувателните дъски.

Наталия го забеляза и се облегна върху лакътя си.

— Ти истински я обичаше, нали?

— Да — погледна го Наталия. — Както и ти.

Джак замълча за няколко секунди.

— Предполагам, че сте били заедно в леглото.

Наталия сви рамене и се усмихна.

— В леглото… да. Но това не е всичко, нали?

Какво искаше да каже? Джак изчакваше отговора.

— А ти? — попита Наталия.

Джак се засмя.

— Аз ли? Никога не ми е минавало през ума.

— Но все пак си го желаел?

— Не. Честно казано, не.

Наталия седна на дивана, положи ръце на коленете си и отново се усмихна. По дяволитото пламъче в очите й Джак можеше много да прочете. Наталия всичко беше разбрала: че здравата бе хлътнал по Елси, че Елси би му отказала, дори да й бе направил любовно предложение и че „правенето на любов“ нямаше голямо значение в сравнение с истинската обич, с истинската грижа за любимия човек.

Наталия бързо кимна, стана от леглото и го погледна проницателно, сякаш искаше да каже: „Зная, и ти добре разбираш, че зная“.

 

 

Джак и Наталия рядко четяха вестници. Плъзгаха бегъл поглед само върху онези колонки, свързани с разследването на убийството. Ето я и Франсис Дилън с болнавото си кръгло лице, в панталони и риза-кимоно, разговаряща с полицията. „Ревнувах я и затова я ненавиждах“, им бе казала тя. Джак се запита дали няма да се оправдае с временно умопомрачение, с „внезапен емоционален импулс“, тласнал я да извърши престъплението, и разбра, че това въобще не го засяга. Важното бе, че я бяха заловили и подробностите в самопризнанията й звучаха убедително.

Далеч по-приятно и облекчително, като повей на свеж вятър, долетял от някакъв друг далечен свят на топлина и човечност, бе малкото пликче с писмо от семейство Тайлър, адресирано до двамата с Наталия. В него имаше и снимка на Елси на четири години, седнала върху пони — обикновено червеникавокафяво пони — в син гащеризон, бели чорапки и кафяви сандали, с толкова светла коса, че приличаше на бяла, усмихната с онази широка и леко наивна усмивка, която толкова често бяха съзирали на лицето й, с теменуженосини очи, сияещи от щастие. Писмото бе написано от майката на Елси, Грейс Тайлър.

„… любимата ни снимка на Елси като малка, на която съпругът ми направи копие, така че не се лишаваме от нея — надявам се да ви зарадва. Елси толкова обичаше да язди това пони. Принадлежеше на един наш съсед, който често им позволяваше с брат й да го яздят, докато то не порасна по-бързо от децата. В тези тъжни дни често поглеждаме към тази снимка и сме благодарни, че Елси е отново поне за малко с нас.

Толкова сме ви признателни за грижите и обичта към нея. Бог да ви благослови за добрината.“

Отдолу имаше и няколко реда от мистър Тайлър.

Наталия постави снимката на библиотечната лавица до телефона и я загледа усмихната. Грееше като слънце, помисли си Джак, като самата Елси, върнала се за миг при тях, макар и мимолетното щастливо чувство скоро да премина в още по-дълбока тъга. Ала в писмото най-много му харесваше — сигурен бе, че и Наталия мисли така — че в думите им нямаше и следа от горчивина, ни най-малък, слаб намек за желание за отмъщение на виновниците за сполетялото ги нещастие. Нищо, освен топлота и добросърдечност.

— Брат й… — обърна се Наталия към Джак — дошъл за погребението. Но майка й ми каза, че стоял встрани от тях. Бил толкова съсипан, че не желаел да се среща с никого.

Братът на Елси… Джак не знаеше даже името му, може би защото Елси не го бе споменавала, макар и понякога да говореше за брат си.

Джак се изправи, след като дълго се бе взирал в снимката и почувствува остра болка в ребрата си. Кой от двамата бе спечелил битката? Не бе ударил Линдърман силно — или поне така си мислеше — тъй като Линдърман бе възрастен човек. И все пак, кой беше победителят? Странно, но когато се бе сбил с онова момче на дванадесет години, бе забравил кой кого бе надвил. Спомняше си само за обтегнатите си нерви и напрегнатите си мускули, с мисъл, насочена изцяло към двубоя. Беше ли спечелил Линдърман в отношението си към Елси? Не се ли бяха сбъднали най-мрачните му предчувствия? Елси е идеал, бе казал той, твърде млада и неопитна, за да се справи с живота, макар и в процес на бързо съзряване. Вглеждайки се за кой ли път в снимката на Елси, Джак за пръв път осъзна горчивата истина във високопарните проповеди на Линдърман.