Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Found in the Street, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Патриша Хайсмит. Намерена на улицата

Американска. Първо издание

ИК „Скорпион“, София, 1993

Редактор: Жени Божилова, Валери Терзиев

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-1

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Със сърдечен жест Линдърман покани Джак в малката всекидневна, претрупана с книжни лавици и маси. Всичко беше много спретнато, но износено и старо. Двата прозореца гледаха към задния двор, или по-скоро, към пространството, заключено между олющената сграда и гърбовете на къщите отсреща. Линдърман изчезна за миг да окачи някъде каишката на кучето. Кухнята се помещаваше в задния ляв ъгъл, една полуотворена врата вдясно водеше навярно към спалнята на Линдърман, тъй като кушетката в дневната нямаше вид на използувана за легло.

— Моля, седнете, мистър Съдърланд — посочи Линдърман единствения си фотьойл.

Тъмносинята плюшена покривка на фотьойла отговаряше също на стила на петдесетте, и макар и да бе излиняла, едва ли бе използувана често. Центърът на деятелността явно бе дългата дървена маса под прозорците, върху които бяха натрупани тетрадки, писалки и моливи, линии и няколко книги от градската библиотека.

— Не е кой знае какъв разкош, но това е домът ми. Живея тук повече от десет години — заяви Линдърман с гордост и задоволство, издърпа стола зад дървената маса и го обърна към Джак.

— Симпатично място — усмихна се благосклонно Джак. Вече се бе настанил във фотьойла. — Идвала ли е Елси тук?

— Не, разбира се — поклати отрицателно глава Линдърман. — Не, не съм я канил тук. Тя винаги е заета или бърза за някъде. — Смехът му наподобяваше кикот.

В тази стая рядко, а може би и никога не пристъпват гости, реши мислено Джак. Наблюдаваше как Линдърман се мъчи да каже нещо, което напираше на устата му.

— В последно време вас ли посещава Елси? Затова ли ми казахте да не разговарям повече с нея?

— Мен? — Джак се засмя и поклати глава. — Веднъж тя ми помогна да отнеса няколко пакета у дома. Може би точно тогава сте я зърнали да влиза и излиза, тъй като това бе единственият път, когато ми се отби на гости, и то само за минутка.

Проследил ли я бе Линдърман да влиза с него във входа и изчакал ли я бе да провери колко време са прекарали заедно?

— Как се срещнахте с нея? — попита Линдърман.

— Ъм-м. Влязох в кафенето, в което работи. Преди няколко седмици. Помня, че валеше силен дъжд. Спомням си, че и вас ви видях тогава на един стол край бара, с кучето ви. Забелязах ви да разговаряте с Елси. И тъй, когато тя ми сервира кафето, я попитах откъде ви познава и й разказах за случая с портфейла. Тя отвърна, че вече знае за това.

— Значи вие сте я заговорили.

— Не зная кой започна пръв — каза Джак усмихнат, спомняйки си забележката на Елси, когато стоеше изправен сред тълпата, че изглежда така, сякаш навън силно вали.

Линдърман скръсти ръце.

— И си уговорихте среща с нея, така ли?

— Не, ни най-малко! Изобщо не съм се виждал с нея до деня, когато се прибирах в къщи претоварен с пакети и един се беше продънил, и така се случи, че тъкмо в този миг Елси минаваше по Гроув и го подхвана, за да ми помогне. Ето кога сте я видели да влиза в дома ми — или да излиза.

Линдърман го стрелна с предишния си поглед, сякаш не вярваше ни дума на казаното.

— Съзнавате ли, мистър Съдърланд, че за хората тя е… един вид… идеал?

— Идеал?

— Млада и съвършена. Та тя е в разцвета на красотата си.

Джак изчака мълчаливо.

— Тя е точно това, което някои хора наричат „момичето от моите сънища“. И вие трябва да го осъзнаете.

Джак промълви:

— Много е хубавичка, да.

— Самото съвършенство, от плът и кръв. Не някоя безжизнена статуя.

— Да, вярно е.

— Но това носи със себе си и големи рискове.

Навярно загуба на девствеността, помисли си Джак.

— Какви?

— Тя е съблазън за другите.

— Като всички хубави момичета — усмихна се Джак. Той разхлаби шалчето около врата си, но се приведе във фотьойла като човек, който се кани да си тръгне.

— Такива жени са опасни — продължи Линдърман. — Те водят до нещастие — до разбиване живота на другите и на собствената си съдба. — Той се намръщи и прехапа долната си устна. — Но мен ме интересува повече това да предпазя Елси, отколкото мъжете или младите момчета, които се навъртат похотливо около нея.

Джак мислеше да му възрази, че тъкмо сега Елси предпочита момичетата, но отново се въздържа.

— Ами, господине, просто не зная какво мога да направя, за да помогна на Елси. Тя си има своята работа и изглежда напълно доволна и щастлива. Аз вярвам в живота — нека й дадем възможност безпрепятствено да му се наслаждава.

— Но тя може да се окаже разрушителна за вас самия. Ако й предоставите възможност. Ако се срещнете още няколко пъти с нея…

— Не, господине. Твърде съм далеч от мисълта да се срещам специално с нея.

Той вдигна пликчето с хранителни продукти, което бе оставил на пода. Кучето го беше подушило, но строгото „Не, Бог!“ на Линдърман го накара да се върне на предишното си място, върху килима до вратата, където веднага послушно легна, с муцуна върху лапите си, надавайки ухо към разговора.

— Точно тези малки, уж случайни срещи, обикновено разрушават браковете — продължи Линдърман, — а вие сте порядъчен семеен мъж, мистър Съдърланд.

— С щастлив брак, при това — усмихна се приветливо Джак. — Не се интересувам от други жени.

Почувствува се някак глупав и наивен, сякаш правеше подарък на старика или нещо от този род.

— Но не ви ли прави впечатление, че тя флиртува с всеки?

— Не, не съм забелязал такова нещо. Всъщност, изобщо не мисля, че флиртува. Тя е необикновено пряма, казва винаги това, което й е на сърцето, това е всичко. Онази нощ в кафенето я видях как се беше разфучала с един парцал, който размахваше ядосано пред муцуните на натрапниците. Убеден съм, че не греша.

Лицето на Линдърман се смръщи от погнуса.

— Трябва да чуете нещо от онова, което често й подхвърлят мъжете в кафенето. Тези мръсни отрепки, които се домогват до нея!

Джак се изправи.

— Защо приемате всичко толкова сериозно, мистър Линдърман? Елси и сама може да се погрижи за себе си.

Но вече разбираше защо Линдърман гледа толкова сериозно на нещата — по своя болен и мистичен начин възрастният мъж здравата бе хлътнал по Елси. Да, мистичен, каза си Джак, тъй като Линдърман бе подхвърлил, че Елси е „идеал“, „момичето от сънищата на човека“.

Линдърман прикова навъсения си поглед върху Джак:

— Защото Елси не може да осъзнае това, за което си говорим тук — тя не съзнава обаянието си. Ето кое е най-опасното. И тази опасна сила извира от красотата й, от младостта й. А обществото ни подстрекава силите на злото, като кара… като кара момичетата да се плескат с грим, да подмамват мъжкия поглед с разголената си плът и да се носят на високи токове. Колкото са по-нашарени и беззащитни, толкова по-секси изглеждат. Това е стигнало върха си, може би, още в стари времена, когато японските гейши, връзващи краката си, са били обект за сексуалните желания на мъжете, които са ги вкарвали в леглото си само защото не могат добре да вървят. Сега пък жените носят понякога косите над очите тъй, че едва ли виждат къде стъпват. Секси. По стара традиция. Съзнавате ли това, мистър Съдърланд?

Линдърман се наведе напред, в тъмните му очи напрежението нарасна.

— Когато видях Елси, тя носеше маратонки.

— Струва ми се, че това е в гена на самите жени — каза Линдърман, пропуснал покрай ушите си репликата за маратонките. — А обществото и рекламите — не го забравяйте никога — спомагат за всичко това! Лакирани нокти…

— Момичетата обичат да изглеждат красиви.

— Но кой им разяснява какво е красиво — троснато възрази Линдърман, сякаш Джак, вече приклещен в ъгъла, се опитваше да се измъкне.

Да, старият въпрос — за кого се обличат жените, за себе си или за мъжете? Вече едва го свърташе на едно място, направо не издържаше. Завъртя се в кръг из стаята и зърна на стената една картина със синьо-зелено цвете — може би произведение на Линдърман — непохватно нарисувана върху бял фон и една фотография на женска глава в профил, поставена в кръгла рамка, на горната лавица на библиотеката. Жената бе млада, но със старомодна прическа с висок кок. Навярно, майката на Линдърман?

— Били ли сте някога женен, мистър Линдърман? — попита Джак, без да си дава сметка какъв, за бога, отговор би могъл да последва.

— Да, някога. Жена ми ме напусна заради друг мъж — о, преди повече от двадесет години. Типичен случай. Жените са непостоянни. Влюбени са във властта си над мъжете. Не мислите ли, мистър Съдърланд?

Джак не отговори. Всички мъже умираха да се влюбват в момичета с такава власт. Лошо ли се бе опарил Линдърман? Трудно му бе да си го представи млад и привлекателен за някоя жена. Какво тогава го измъчваше? Импотентност, може би?

— Снимката, която гледате в момента — продължи Линдърман — е на майка ми, не на бившата ми съпруга. Тя почина преди няколко седмици — пророни той с безразличие.

— О? Съжалявам. Къде е жена ви сега?

— В Калифорния ли? Във Флорида ли? Не ме интересува. Не общувам с нея. Нямаме и деца.

Последното Линдърман отбеляза с видимо задоволство.

През ума на Джак отново премина мисълта, че Линдърман навярно не е спал с жена.

— Пълно е с деца на този свят — отбеляза Линдърман. — Вижте само папата! Забрана на абортите! Че как е възможно това? Та той дори е посещавал тези мизерни бордеи в Южна Африка, претъпкани с гладуващи възрастни и деца — и на всичко отгоре им вика: „Бог да ви благослови! Плодете се и се множете!“. А после отлита за Рим в луксозния си самолет.

— Да, казват, че… — Джак се насили да влезе в тон с разговора, — че той е Папата на Третия Свят. Католиците на Запад в Западния свят упражняват контрол върху раждаемостта, когато това се наложи.

— И слава богу — каза Линдърман.

Джак си пое дъх.

— Как изглеждаше жена ви?

Погледът на Линдърман се изостри и ъгълчетата на устата му увиснаха.

— Как да я опиша? Празноглава. И двамата бяхме на двадесет и четири, когато се оженихме. Твърде млади. Беше ми казала, че иска да стане писателка, да се занимава с белетристика. Но й липсваше дисциплина. Доникъде не стигна с разказите си, никога не успя да напише книга. — Линдърман горчиво се изсмя. — Нормално е една жена да не ходи на работа, не обръщах внимание на това, но можеше поне да поддържа домакинството. Беше леконравна, разбирате ли? Макар и доста хубавичка. Е, да си призная, много хубава. И така, срещна някакъв идиот, който се влюби в нея и тя веднага си вдигна чукалата. Просто ей така! Като пеперудка. Не беше кой знае каква загуба за мен, уверявам ви.

Линдърман махна с ръка и прокара пръст по колана на панталона си. В кръста беше доста слаб.

Джак любезно го изчака да продължи разказа си, но такъв не последва. Линдърман плътно стисна долната си устна, сякаш току-що се бе слепила и застина в тази гримаса.

— А майка ви? В Ню Йорк ли живееше?

— Не. В Ню Хемпшир. Семейството ми е оттам.

Джак бе чувал да приказват, че хората от Ню Хемпшир са упорити и консервативни. Искаше да направи някакъв комплимент на Линдърман, преди да си тръгне.

— Виждам доста сериозни книги в библиотеката ви. Инженерство, механика.

— А… да — усмихна се Линдърман. — Мисля, че съм един пропаднал инженер. Исках да стана изобретател. Но едно изобретение не струва нищо, ако не е патентовано. Загубих половината от живота си в напразно дирене. Нямах нито достатъчно познания, нито подръчни средства, за да направя един добър модел… Напуснах колежа, тъй като трябваше да издържам майка си. После… опитах късмета си в мебелния бизнес, правех някои неща по поръчка на клиентите. Но не изкарвах добри пари от тази работа. Това беше по времето, когато бях женен. Е… сега съм пазач и работя през повечето време през нощта, това ми харесва. Опитвам се да защищавам хората, домовете и парите им от злото, което обикаля из улиците. Неблагодарна и безнадеждна работа. Болшинството от хората биха откраднали, ако им се удаде възможност. А да намериш портфейл с името на притежателя му и да не му го върнеш, това считам за… — Линдърман не намираше думи за такава позорна постъпка.

— Да. — Джак се зарадва, че можеше да благодари на Линдърман още веднъж. — Няма да забравя никога това, господине, никога.

Той се отправи към вратата и зърна на стената друга картина, поставена в рамка. Бе репродукция на прерафаелитска живопис, но черно-бяла. Изобразяваше бледа млада жена със спуснати черни коси в дълга бяла рокля. Опряла бе ръка на една скала, босонога, потопена в кротък унес, със сомнамбулен израз. Джак бе обхванат от чувството, че именно това е идеалът на Линдърман — мечтателната, замислена, елфическа красота, която не съществуваше на този свят, която никой не можеше да заговори или да докосне. Джак набързо отклони поглед, тъй като не искаше да създаде повод за нов разговор.

— Може би отнемам от времето ви за сън. Благодаря ви, че ме поканихте, мистър Линдърман.

— Сън? — Линдърман скокна от стола с учудваща лекота. — Няма да имам нужда от сън до осем сутринта. Трябва някой път отново да се видим. Не съм сигурен дали се изразих ясно по доста сложните проблеми, по които разговаряхме — за момичетата, за жените въобще. Ха-ха! — Смехът му беше тих и отсечен, но все пак бе истински смях. — Мога да се изразявам точно с няколко думи — така че това, което ви наговорих, може да ви се е сторило малко засукано и мъгляво.

— Не, ни най-малко. Ще помисля върху думите ви.

Джак си наложи да стисне протегнатата ръка на Линдърман. Линдърман сграбчи дланта му и я разтърсваше ли разтърсваше, също като онази вечер, когато му бе върнал портфейла.

Джак се заспуска надолу по стъпалата с възможно най-високата скорост, която би могъл да развие. По-добре би било да е в сърдечни отношения с него, повтори си той, далеч по-добре от киселите физиономии, от преструвките, че не го забелязва на улицата. Следващият път щеше да го поздрави с кратко кимване.

Вече вкъщи, Джак почувствува, че вижда Линдърман в нова светлина. Догадката му се оказа вярна: той бе по странен начин влюбен в Елси и съответно гледаше да отстрани всичките си съперници. Линдърман гледаше на Елси като на символ на младостта и неопетнената красота, и за запазването на този свой идеал трябваше да воюва. Тя бе за него едновременно привлекателна и опасна поради чара си — но въпреки това обект на възхищение и обожание, може би даже обсесия. Олицетворение на всички жени, събрани в едно. Джак бе чел за тези неща в митологията.

Застана на работната си маса, дръпна зад себе си завесата и насочи мисълта си към тибетския як, към ушите му с дълга козина и рунтавото му, тромаво туловище, което трябваше да издава хем мрачно, хем дружелюбно настроение. Топна гарвановото си перо в индийското червено, изпробва го, след което ръката му се поколеба за миг над белия лист. Странно, че Линдърман бе превърнал Елси Тайлър в абстракция, в символ на всички жени и съответно й бе отнел същността на реално, пълнокръвно създание, на момиче на двадесет години. Навярно, защото не можеше да я притежава — размисли в себе си Джак. Съвсем противоположно на онова, което обикновено правеха влюбените мъже с обектите на своите чувства, превръщащи ги в единствените на света живи и осезаеми същества. Без съмнение Фройд бе описал някъде с подробности типа като Линдърман. Наталия трябваше да знае. Някой път щеше да сподели с Наталия отношението на Линдърман към Елси. Това щеше да я развесели.

Джак изтегли с перото фина линия по белия лист.