Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (13)

Глава дванадесета

През следващите няколко сутрешни кросове Джак напразно се оглеждаше за Ралф Линдърман. Сега излизаше да бяга малко по-късно, с първите дрезгави лъчи на есенните дни и навярно се разминаваше с Линдърман, който разхождаше Бог след завръщането си от работа, все още по мрак.

През ноември Джак започна работа върху една поръчка, възложена му от Трюз. Това бе разказ за едно продължително пътешествие из Тибет на млад американец, който лагерува във високопланинските селца, лута се, изгубил пътя си, преживява трудни и самотни дни при отчайващо ниски температури. Джак започна да посещава Градската библиотека на Четиридесет и втора улица за търсене на материал. Трюз настояваше илюстрациите да бъдат направени в същия фантастичен стил със странни персонажи, но въпреки това Джак трябваше да знае как изглежда едно тибетско глинено гърне, даже и тибетски як, да не говорим за облеклото на тамошните селяни.

Увлечен в работа, Джак почти бе забравил за Линдърман, когато един ден внезапно го зърна в магазинчето на Роси, с няколко консерви в едната си ръка и каишката на Бог в другата. Хиляди мили надалеч в мисълта си, Джак се сепна неприятно изненадан, когато очите им се срещнаха и раздвижи глава в някакво подобие на поздрав. Той се вторачи в деликатесите, наредени зад стъклото. В магазинчето имаше още няколко клиенти. Линдърман явно чакаше реда си, за да плати.

— Добър ден, мистър Съдърланд — произнесе Линдърман.

— Добър ден, господине — отвърна Джак. Сети се за обещанието си на Елси. Поръча на стария Роси четвърт кашкавал и двеста грама тънко нарязан салам.

Линдърман събра покупките си на гишето и Джони Роси пое парите му. След това Линдърман се приближи до Джак с кафявия си хартиен плик.

— Бих желал да поговоря с вас, мистър Съдърланд. Ще се опитам да се изразя колкото може по-ясно. — Гласът на Линдърман бе тих и сериозен.

Още с първите му думи Джак потръпна от остра вълна на неприязън и досада, действуваща му като паралитично вещество. Я се стегни, заповяда си той.

— Да. Ами… Ами изчакайте ме една минута.

Джак дори не желаеше двамата Роси да знаят, че се познава с този човек. Плати сметката.

Излязоха на тротоара, под хладните лъчи на слънцето.

— Не мисля, че се изразих твърде ясно в писмото си до вас — продължи Линдърман. — Може би съм ви засегнал. Повярвайте, не съм искал това, но все пак, длъжен бяхте да ми отговорите. Разбрах със закъснение, че не съм написал адреса си… на гърба на плика…

— Не сте ме засегнали. Ни най-малко. — Джак се вгледа в масивното лице на Линдърман, в дълбоките резки върху двете му бузи, в самодоволните му кафяви очи. — Момичето, за което ми споменахте, Елси, има работа, разбирате ли? Не си пилее времето… по начина, по който вие навярно предполагате. А ако остава до късно — е, тя просто се забавлява. Като всички млади хора.

Линдърман поклати глава, с което сякаш искаше да подчертае, че Джак дълбоко се заблуждава.

— Съзнавам, че е млада. Ето защо си заслужава човек да й помогне. О, извинете ме, моля ви.

Бог се канеше да направи нещо и Линдърман внимателно го дръпна в канавката. Тлъстият, приклекнал гръб на кучето повече от всякога му придаваше вид на клепоухо прасе.

Джак си пое дълбоко дъх.

— Тъй като се интересувате за благополучието й, мистър Линдърман, сигурен съм, че не бихте искали да загуби работата си. А това би могло да стане, ако често се отбивате в кафенето да й приказвате. Шефката й се дразни от това.

Очите на Линдърман се разшириха от удивление — неподправено при това.

— Тя ли ви го каза? Но това е абсурд! От време на време се отбивам само за чаша кафе. Разбира се, тя не иска и да чуе това, което се опитвам да й обясня!

Джак се загледа като хипнотизиран в лопатката, с която Линдърман огреба кучешките екскременти и ги пусна в найлоновата си торбичка, специално приготвена за целта. Продължи да упорства:

— Оставете момичето само да се грижи за себе си, мистър Линдърман. Мислех си, че сте атеист, разкрепостен човек, настроен против църковното морализаторство. — Джак се опита да се усмихне.

— Да, атеист съм. Но това, за което говоря, е нещо съвсем реално, нещо, което можеш да видиш и да пипнеш — смръщи вежди Линдърман.

В този миг Джак съзря пред мисловния си взор чистото лице на Елси, гъвкавото й тяло. Можеше да я нарисува съвсем точно по памет. Спомни си гневното й изражение, когато му говореше в квартирата си, влагата в очите й, когато го молеше да я отърве от този натрапник.

— Но момичето има все пак правото да не бъде поучавано, не мислите ли? В края на краищата, не ви е дъщеря. Тя приема много болезнено всяка незаслужена критика.

Ралф Линдърман изглеждаше нещастен от пълната липса на разбиране в Джак.

— Какво може да знае тя за живота на двайсет години? Тя е на път да разбие живота си. Казвам го и настоявам на думите си!

Един минувач се обърна и се зазяпа в Линдърман, който бе повишил глас. Джак се озърна страхливо в посока към дома си, към ъгъла на Гроув стрийт зад него и надясно. Как да се измъкне от тази ситуация?

— Мога да ви кажа едно — смятам, че не трябва да вървите по петите й и да разговаряте с нея по този начин. Така не само че няма да й помогнете, а ще й навредите още повече. Не сте ли се замисляли…

— Но кой тогава ще я поучава? Семейството й не живее в Ню Йорк. Тя е оставена тук на произвола на съдбата!

Джак искаше да му обясни, че Елси едва ли вече не е намислила да извика полиция, за да се отърве от него, но реши, че в момента това би било неуместно. Фанатичната упоритост на Линдърман бе нещо дълбоко вкоренено в него и непроменимо. Внезапно Джак изпита отвращение от прикования към него поглед на Линдърман, който го поразяваше с тъпотата си.

— Е, тя не е единственото самотно момиче в Ню Йорк — каза Джак и понечи да си тръгне.

— Вие ли сте нейният закрилник сега?

Джак се усмихна.

— Не, пък и не мисля, че тя се нуждае от закрила. Довиждане, мистър Линдърман.

— Мистър Съдърланд! — Линдърман се впусна напред и почти в буквалния смисъл на думата приклещи Джак, сграбчвайки го за ревера на сакото.

— Ей, престанете! — Джак отскочи назад и се блъсна в едно момиче, което пресичаше улицата с пазарска количка. Момичето щеше да падне, ако Джак не го бе подхванал за лакътя. — Съжалявам много. Извинете ме. — Момичето го погледна раздразнено.

— Още не съм ви обяснил всичко — каза Линдърман.

— Вече ми обяснихте. Само по-спокойно, ако обичате.

Джак осъзна, че е стиснал зъби, както правеше Елси, и че свободната му ръка се е свила в юмрук.

— Неудобно е да разговаряме на улицата — каза Линдърман, вече по-любезно. — Апартаментът ми е само на няколко крачки оттук. Ако решите да се качим за две-три минути…

Идеята бе отчайваща, но нямаше ли да бъде още по-зле, ако проявеше неприязнени чувства? Може би Линдърман щеше да се ожесточи още повече от отказа му. Джак бегло кимна.

— Добре. Съгласен съм. Може би и аз ще се опитам да се изразя по-ясно.

След няколко минути Джак изкачваше стъпалата към четвъртия етаж по тъмния коридор, просмукан от миризмата на готвено и прашни килими. Когато Линдърман отключи вратата на апартамента си, кучето изгледа Джак с извинителна усмивка, а може би и с любопитство.