Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (34)

Глава тридесет и трета

Джак подскочи при звъна на вратата, сигурен, че това бе Наталия. Навярно си бе забравила ключовете. Леко се усмихна, натискайки копчето на домофона и почувствува мускулите на лицето си вцепенени. Не му беше до смях тази сутрин. Телефонът го бе обезпокоил най-малко четири пъти — обаждаха се приятели, които го разпитваха със смаяни гласове какво знае за Елси и кой ли го е извършил. Наталия му позвъни в девет, за да му съобщи, че има среща с родителите на Елси и ги е поканила на обяд, така че ще се прибере у дома „в най-скоро време“. Както и да е, най-сетне си беше дошла.

— Здравей, скъпа! — Джак я притисна здраво в прегръдките си. Ухаеше на парфюма, който обожаваше, и вдъхна аромата на чистата й, нагорещена от слънцето коса.

— Капнала съм от умора… а и съм толкова мръсна и изпотена!

— Как мина всичко? Разкажи ми какво стана.

— Настаних родителите й в единствения хотел, който можах да намеря в бързината.

— На разходка ли бе, мамо? — Амелия се бе изправила на вратата и отправяше любопитен поглед към майка си.

— Разходка! — изрече негодуващо Наталия. — Не съм се бавила чак толкова много.

По негласно споразумение Джак и Наталия не споменаваха името на Елси и говореха за нея само с местоимението „тя“ или „нея“.

— Родителите й са много симпатични — каза Наталия. — За разлика от очакванията ми. Интелигентни хора, а не някакви селяндури от затънтената провинция. — Наталия изплакна лицето и ръцете си в банята, сетне се облегна на дивана и отпи от бирата си от една изстудена кутийка. — В началото ми се стори, че са настроени срещу Марион. Трябваше ми време, за да ги уверя, че са на погрешен път. А те… те… — Тя изгледа изпод око Амелия, която слушаше разговора. — Те просто не бяха на себе си, нищо не можеше да им влезе в ума.

— Господи — промълви Джак, представяйки си живо картината. — За колко време ще останат тук?

— Предполагам… още два дни, но не съм сигурна.

— Имат ли роднини или приятели тук?

— Майката спомена за някаква жена.

— Брат й беше ли с тях?

— Какъв брат?

— Елси ми бе казала, че има по-голям брат.

— О, да, сетих се. Казаха, че работел в Атланта. Не знаеха дали ще дойде. Но майката… — Наталия се засмя, припалвайки цигара „Марлборо“. — Тя е истинско… нейно копие. Същите коса и очи, същите… Е, ти ще кажеш какво още.

— Сериозно? — Джак седна на крайчеца на фотьойла, със същата колеблива и леко измъчена усмивка. — Направо не ми се вярва.

— Чия майка? — попита Амелия.

— Сладурче… — Наталия си пое дълбоко дъх. — Татко и мама трябва да поговорят няколко минути. А ти ни досаждаш като… данъчен инспектор.

Амелия се позамисли върху думата „досаден“, нещо влезе в малката й главица, друго не доразбра и раздвоена и объркана се загледа през прозореца.

— Говориха ли вече с теб ченгетата? — попита я едва чуто Джак.

— Да, тази сутрин. Не са събрали сигурни доказателства срещу тази Фран. Разпитваха Марион за други имена.

— Тя има предвид някой друг?

— Не. — Наталия кръстоса протегнатите си крака и се загледа в тавана. Обута бе в черни памучни панталони и сандали с плоски подметки. — Издърдори поне още дванайсетина имена, на повечето от които не знаеше адресите.

Джак смръщи чело и прошепна:

— На всички нейни приятелки? О, не ми се вярва.

— Искаш да кажеш…

— Нямат причина за това — промълви Джак тихо и многозначително.

Наталия стана от дивана и си наля „Гленфидич“ от бамбуковото барче.

— Завист — това е единствената причина — каза тя, след като отпи малка глътка. — Завист или ревност. Може би наркотици. Искам да кажа, че го е извършила някоя наркоманка в невменяемо състояние.

— Кой? Подозираш ли някого?

— Кой е кой? — попита Амелия и се извърна от предния прозорец.

— Някой от галерията на майка ти, сладурче — отвърна Джак. — Не го познаваш. — Джак внезапно си припомни как бяха обяснили на Амелия, че чичо й Луис е заминал на дълго пътешествие из Япония. Засега детето не бе заподозряло нищо. Няколко пътя тя бе попитала за него. Е, тази версия нямаше да издържи дълго време, разбира се.

Думите на Джак се сториха безинтересни на Амелия и двамата с Наталия въздъхнаха облекчено, когато тя се оттегли в детската стая.

— Кой ли… — въздъхна Наталия и отново се изтегна на дивана. — Марион не подозира никой друг, освен тази Фран, която е толкова брутална, че понякога се питаш дали е нормално човешко същество…

— Но нали полицията вече е разговаряла с нея? — Джак все още шепнеше, опасявайки се да не ги подслушва Амелия отнякъде. — Марион ми съобщи, че е успяла да скалъпи някакво смахнато алиби…

— О, да! Но тя е вдигнала отвратителен скандал и полицията от немай-къде я е освободила.

— Освободила? След разговор от няколко минути?

— Нямам представа колко дълго са я разпитвали. Твърдяла, че е била с приятели в някакъв бар този следобед и те можели да го докажат. Това е предала сегашната й приятелка на Марион, когато й се обадила тази сутрин. Била е силно натряскана, бог знае с какво, и крещяла нещо несвързано в телефонната слушалка за това, че Марион е споменала пред полицията името на Фран.

— Но… би ли ми обяснила какво мисли полицията?

Наталия поклати глава.

— Нямам представа, както и Марион, тъй като още не са се произнесли по въпроса. Навярно Фран е под наблюдение, за да разберат дали няма да се издаде с някоя непредпазлива постъпка. О! Забравих да ти кажа последната новина. — Лицето на Наталия просветна. — Фран е изчезнала от квартирата си или поне от мястото, където е живяла в последно време. Марион ми го каза. Преди малко й се обадих от ресторанта. Полицията й позвънила, за да я попита чувала ли е нещо за Фран и мяркала ли се е край Грийн стрийт.

— По-тихо, скъпа — Джак неспокойно се извърна към стаята на Амелия. — Трябва сериозно да подозират Фран, в противен случай не биха се интересували толкова от нея.

Наталия сви рамене.

— В края на краищата, подозрението е на Марион. — Тя отметна косата си назад и отпи от чашата си. — Във всеки случай не споменах нищо на семейство Тайлър за Фран.

— Идвала ли е някой път Фран на Грийн стрийт?

— Никога не се е качвала в апартамента им, зная със сигурност. Но таи невероятна злоба, че Елси й е отнела Дженивиев. — Наталия изкриви лице в комична гримаса. — Тази смешна и нелепа Дженивиев!

Джак разбра, че Наталия има нужда да излее яда си. Той също се подсмихна, спомняйки си за флегматичната и безхарактерна Дженивиев, която продаваше някъде козметика.

— А какво е изфабрикуваното алиби на Фран?

— Една от версиите е, че е прекарала следобеда си в Ийст Вилидж. Някакъв барман си спомнил, че се навъртала там около четири, но не е напълно сигурен. Има и една бивша приятелка или съквартирантка — считат я за скулпторка, но и двете се занимават с пласиране на кока и какво ли не — та тя твърди, че двете са били на пазар на Осма улица и показала даже какви боклуци са си накупили. Но това не е убедително доказателство, Джак. — Наталия се размърда неспокойно на дивана и отиде да включи радиото, но после се отказа.

— Ами семейство Тайлър? Ще отидеш ли да ги видиш пак? Те не смятат ли… — Джак искаше да попита няма ли да пожелаят родителите на Елси да се срещнат с Марион. И да посетят моргата, за да кажат последно сбогом на мъртвото си дете. Джак се почувствува внезапно отмалял и угнетен и рязко стана от стола, за да поразсее добре познатото усещане, което често го сполиташе в моменти на безизходица.

Наталия му съобщи, че погребалната церемония ще се състои на следващия ден в Лонг Айлънд — помогнала им тяхна позната, която отдавна живеела в Ню Йорк. Но Наталия нямало да присъствува и предупредила за това родителите на Елси. Сянка премина по лицето й и тя стисна устни с поглед, зареян нанякъде. Джак си спомни, че тя бе посетила вече моргата, не желаейки присъствието на никого до себе си. Обясни му, че семейство Тайлър се държало извънредно дружелюбно с нея, че знаели за приятелството им с Елси от писмата, които редовно им изпращала, и че бащата бил много благодарен, че запознали дъщеря им с хора, които й помогнали да преуспее в професията си.

Джак бе трогнат и развълнуван от тези думи. Може би наистина са се гордеели с успеха на Елси като фотомодел на известни фотографи в областта на модната реклама. Навярно са считали обществото, в което я бяха въвели за благопристойно, или най-малкото за безвредно. Убиецът за тях бе изникнал от собственото обкръжение на Елси.

— Били са доста слисани от поведението й — продължи Наталия. — Казаха, че отдавна са изгубили контрол над възпитанието й. Майката обаче ми се стори доста разбрана жена. — Смръщена, Наталия взе цигара от масичката за кафе и си наля още малко „Гленфидич“. — Стори ми се, че е приличала твърде много на Елси като млада. И наистина, като я погледнеш, не можеш да я наречеш възрастна жена! Майката е шведка. Елси веднъж ми бе споменала за Копенхаген — неслучайно може би. Някога е започнала кариерата си като балерина и се е отказала, след като се е омъжила. Бащата е бил хубав и представителен мъж, но сега доста се е позапуснал. По всичко личи, че на времето е хранил големи амбиции. Сега е собственик на мебелен магазин в тяхното градче. Джак… имаш ли нещо против да пуснем малко музика? — попита Наталия уверена, че Джак никога не би й отказал.

— Обожавам музиката. Пусни каквото искаш.

Наталия сложи касета на Бийч Бойз, всмукна няколко пъти нервно от цигарата си и изключи касетофона. Отиде до лавицата с фонотеката край предния прозорец, за да потърси нещо друго.

— А какво ще правим с нашето пътуване? Двадесет и девети не е много далеч.

Наталия сложи нова касета.

— Югославия — произнесе замислено тя. — Искам да замина, само защото не ми се ще да заминавам никъде.

Джак я разбираше прекрасно.

Наталия пожела да слуша „Селски танци“ от Респиги. Застанала бе на прозореца.

— Полицията постъпи добре миналата вечер. Отстрани всички журналисти от предната врата. А Марион ми каза, че все още разпитват съседите от къщите наоколо.

Джак продължи да я слуша внимателно.

— Изключихме и телефона, за да можем да поспим.

— Да ти кажа, докато не съм забравил, че Боб звъня тази сутрин. А снощи и Илейн. Обади се и Изабел, малко след като разговаряхме с Боб.

Наталия му благодари с леко кимване.

— Да си купувал някакви вестници тази сутрин?

— Не, съжалявам. Честно казано, не бих могъл да ги погледна.

— Аз надникнах в някои от тях. Но не ги донесох, разбира се — тя бегло се огледа към Амелината стая.

Джак се приближи до нея.

— Доколко Амелия познава Елси? Водила ли си я при…

— Да, няколко пъти. Спомням си, че един следобед се разхождахме заедно около Вашингтон Скуеър — спряхме се в едно заведение и ядохме сладолед. — Все още потисната, Наталия слабо се усмихна, сякаш си припомняше нещо изключително приятно. — Знае името на Елси — разпознава я безпогрешно по снимките в списанията.

Искаше да я запита за посещението й в моргата, но не се осмели.

— Ти също я обичаше, нали, Джак?

— Е… по различен начин, може би. Когато казват „обичам“…

— По различен начин? — Наталия отпи последната глътка от чашата си. Обърна лице към прозореца.

Сълзи ли бе видял в очите й или така му се бе сторило? Телефонът иззвъня и Наталия, седнала по-близо до него, вдигна слушалката. Джак дочу мъжки глас и от думите на Наталия разбра, че се обажда Боб Кемпбъл.

Отиде в спалнята да не пречи на разговора й. Нямаше желание да влезе в ателието си, там всичко му напомняше за Елси — снимките й, закачени на рисувалните дъски, рисунките по масата… „Невероятно, че се е случило посред бял ден…“ Кой от двамата го беше произнесъл? „Елси е била толкова добра да пише и телефонира на родителите си… Тя само разправяше на хората, че не иска да има нищо общо с тях…“ Джак излезе от спалнята и видя, че Наталия е привършила телефонния си разговор. Легнала бе по гръб на дивана с ръце под главата си.

— Мисля да се поразходя — каза Джак. — Имаш ли нужда от нещо? Мляко?

— Мляко ли? — попита разсеяно и безучастно Наталия, мислейки за нещо друго. — Не зная. Вземи каквото искаш.

В този миг поне Наталия приличаше на себе си. Джак надникна в хладилника и разбра, че и на него му е било безразлично има ли мляко, или не. Излезе със собствените си ключове. Наталия бе навярно съсипана, помисли си той. А какво можеше да каже за себе си? Струваше му се, че сега не е уместно да издава чувствата си. Още не можеше да се съвземе от удара — сякаш наблюдаваше света, неясен и изкривен, през счупено на малки парченца стъкло, които по някакво чудо не бяха изпаднали от рамката.

На улицата внимаваше да не залита и да не се блъска в хората, но не виждаше нищо около себе си. Тръгна в северна посока, отби се в един магазин малко преди Двадесет и трета улица, купи мляко и обичайната голяма бутилка кока-кола за Амелия и пое обратно към дома.

Наталия имаше новини за него. Полицейският детектив Маккълън им бе телефонирал, тъй като Марион не си била у дома, с надеждата, че може би ще я намери у тях. Маккълън бе съобщил, че младо момиче, живеещо на Грийн стрийт, чуло силни писъци и видяло как една жена изскочила от входа на жилищния блок и побягнала.

— Каза, че била едра и набита, късо остригана млада жена в светли панталони, която се затичала в северна посока.

— Не мисли ли, че може да е Фран? — Джак си спомни за късата коса на Фран, а фигурата й определено можеше да се нарече тромава и едра.

— Не го произнесе гласно. Но описанието напълно съответствува на Фран, нали? Жена! — Лицето на Наталия светна, като че ли вече бе надушила вярната следа. — Чудесно, че Маккълън ми го съобщи! Попита ме имам ли снимка на Фран. Представи си как сме поставили на видно място в семейния си албум снимка на Фран! — разсмя се Наталия. — Маккълън ми каза, че и двете — Фран и приятелката й — са изчезнали. Полицията нахълтала в апартамента им и забелязала следи от набързо събран багаж.

— Сериозно! Къде е квартирата им?

— В Ийст Вилидж. Подходящо местенце за наркобизнес. Оставили даже и котката.

— Чудесна двойка — отбеляза Джак. Колко глупаво от нейна страна да изчезне точно сега, след като полицията я бе заловила веднъж дрогирана и сигурно би искала да разговаря с нея в по-нормално състояние.

— А онова момиче на Минета стрийт? Може би пази някаква снимка на Фран.

— А, Дженивиев. Полицията вече е била при нея. Няма, за съжаление. Нищо чудно да се опитва да стои по-надалеч от тази история.

— Всъщност, знаеш ли… Веднъж направих една малка карикатура на Фран.

— На Фран?

— Да, онази вечер, която прекарахме при Марион в „Гей найтиз“.

Наталия пожела да я види. Джак откри между рисунките на масата си малкото бележниче с бели листа. Там бяха скиците на слабия момък с изпито лице, облегнал се на стената, на момичето с огромния, облечен на голо вечерен жакет и на Фран с дълга цепнатина наместо устни, с малки свински очички и прорязано от хоризонтални бръчици чело.

— О, Джак! Страхотна прилика, великолепно си я доловил! Тези очи!

И отвратителната, хищна челюст, помисли си Джак. Погнуси се от рисунката, която бе излязла от собствените му ръце.

— Веднага я разпознах! Безпогрешна е. Обзалагам се, че ще свърши добра работа на полицията!

— Мислиш ли? Мога да им я дам още сега. — Под ризата-кимоно с кръгла якичка на рисунката се издуваха едри гърди. Джак потръпна от погнуса и отмести поглед встрани. Не искаше да вижда повече тази карикатура.

— Можем да й направим ксерокопие. Не, по-добре е да оставим това на полицията.

Джак взе бележника от ръцете й, откъсна страничката и й я подаде.

— Моят принос към разследването.

Наталия се упъти към телефона.

Джак закрачи безцелно из хола. От полицията се обадиха, че ще дойдат да вземат рисунката. Наталия им бе обяснила нещата както винаги кратко и ясно, със спокоен и уверен глас.

— Споменаха ли нещо за съседите на Фран? Разпитала ли ги е вече полицията?

— Молюски. Затворили са се като миди в черупките си. Та виж само онова момиче от Грийн стрийт — чакала е до днес, за да съобщи една дума на полицията — след като всички съседи са наизлезли на улицата да видят линейката и носилката, която изнесоха.

Полицията пристигна след около половин час, но не с детектива Маккълън, а с младия офицер от криминалния отдел.

— Да, хм-м — усмихна се той при вида на карикатурата. — Да, изглежда много по-убедителна от рисунките по описания на очевидци, с които съм свикнал да работя.

— Това е Фран Дилън — или Боумън — другото име, с което се представя — каза Наталия. — Приликата е поразителна. Ако тя е лицето, което издирвате — предпазливо добави тя, взирайки се внимателно в полицая.

— Дилън, да. Тъкмо тя ни е нужна.

— Съвместно с детектива Маккълън ли работите? — попита Наталия.

— Невинаги, госпожо. Работя с няколко човека. Всъщност, още съм в началото на разследването. — Полицаят отказа да седне, отказа и предложената му чаша студена кола. Благодари и си тръгна.

— Хрумна ми за момент — подхвана колебливо Джак, търсейки очите на Наталия — възможно ли е… нападателят… — той сниши гласа си до шепот, зърнал Амелия да излиза от стаята си — да е някой друг конкурентен модел?

Наталия също забеляза Амелия.

— Не ми се струва много убедително. Никога не се е оплаквала от хората, с които работи. А и… модел с тромаво тяло и грозно лице? — подсмихна се тя.

— Тат-коо! Пак ли дойдоха да те глобят? — попита Амелия. — Защо тези полицаи ти носят толкова квитанции за паркиране?

— Даа… Ами искат да си приберат парите, преди да сме избягали от страната! Но ти няма защо да се тревожиш. Все някак ще се оправим.

Телефонът отново иззвъня. Надяваше се да не търсят него, но се обаждаше Джоуел. Наталия вдигна слушалката.

— Би ли им казала, че не съм в състояние да разговарям с никого? Обясни там нещо… знаеш сама. — Наталия можеше винаги да измисли чудесно извинение. — Ще изляза отново за малко. Няма да се бавя. Може би само за час…

Наталия разбираше всичко и не задаваше излишни въпроси.

Джак се отби в един цветарски магазин на ъгъла на Гроув и Седмо авеню и купи букет от дванадесет бели рози, замисли се и прибави още шест червени. Взе едно такси до хотел „Мансфийлд“ на западната Четиридесет и четвърта улица, където бяха отседнали родителите на Елси. Продавачът му бе дал и малък плик с картичка в него. Надписа я на регистратурата в хотела, като помоли за писалка.

„От още един човек, който обичаше Елси.

Джак Съдърланд“

Връчи цветята с пликчето на мъжа зад гишето.

— Мисля, че са в стаята си, господине. Желаете ли да ги повикам?

— Не. — Джак поклати глава. — Благодаря ви.

Вратата на асансьора се отвори и от него излезе руса жена. Толкова много приличаше на Елси, че Джак не откъсваше поглед от нея. Беше на около четиридесет, малко по-едра от Елси и се движеше по същия начин, леко и грациозно, с високо вдигната глава. Джак едва не политна назад, когато пресрещна очите й, сини като метличина.

— Мисис Тайлър…

— Да?

Джак забеляза, че очите й бяха зачервени, може би от плач.

— Аз съм Джак Съдърланд. Радвам се да се запозная с вас. — Джак леко се поклони.

— Джак Съдърланд! Да! Съпругата ви беше толкова мила с нас. Каква приятна изненада!

Внезапна болка го проряза в стомаха, но за щастие успя да сдържи сълзите си. Поклати глава като стеснителен юноша.

— Аз… току-що ви донесох… ето това. — Той кимна към бялата кутия с цветята и човекът иззад гишето любезно й я подаде.

— Колко мило от ваша страна! Цветя… — Облечена бе в черна пола и блуза в бяло и черно. — Колко са красиви!… И двамата бяхте толкова добри към нашата Елси. Нямате представа…

— Ние… — Джак неловко примига. — Не сме и предполагали, че поддържа близък контакт с вас…

— О, подозирам какво ви е наговорила Елси. Мислеше се за напълно самостоятелна. Да… И наистина беше такава. — Мисис Тайлър се усмихна. Изглеждаше напълно овладяна, ясните й очи издаваха смелост и твърдост. Тя погледна към асансьора. — О, ето го и Бил, съпругът ми. Бил!

Към тях се приближи мъж с посивяла коса, в морскосин блейзър и летни панталони. Обърна се към Джак с приветлива усмивка, ала очите му бяха тъжни и напрегнати.

— Бил, това е Джак Съдърланд. Донесъл ни е разкошен букет с рози.

Джак стисна здраво протегнатата му ръка. Думи! Неясни обяснения, които дочуваше сякаш отдалеч през гъста непроницаема мъгла. Думи на благодарност за грижите и вниманието към дъщеря им.

— Дали да не се качим горе… За малко… Не е зле да си поговорим насаме… — Той потърка връхчето на носа си, притеснен и сякаш объркан.

— Благодаря, но възнамерявам да си тръгна… Освен ако мога с нещо да ви бъда полезен. — Джак изчакваше отговора. — Колко време смятате да останете тук?

— Заминаваме утре вечерта, някъде към осем. Нали така се уговорихме, Бил?

Тайлър кимна в знак на съгласие.

— Да, точно така.

Джак разбра, че ще се върнат у дома веднага след погребалната церемония, както му бе съобщила и Наталия.

— Знаете къде можете да ме намерите — промълви Джак с неловка усмивка и мисис Тайлър кимна с разбиране. — Ние сме си почти целодневно у дома. Обадете ни се, ако…

Ако какво? Нямаше и представа. Отстъпи заднешком и залитащ с неуверена крачка, сбогува се с измъчена усмивка и напусна фоайето на хотела силно потиснат.

След няколко секунди се озова на улицата в задъхан бяг, с изпотено чело, треперещ целия, полузатворил очи пред ослепително ярката, влудяваща мозъка му бездушна слънчева светлина — в един безсмислен ден, в един безжизнен и бездушен свят. Внимаваше единствено къде стъпва, посоката за него нямаше значение. Сгрешил ли бе, че избягна любезния, но мъчителен за него разговор с родителите на Елси във фоайето на хотела? Възможно бе да ги е засегнал, ала от друга страна нужно ли бе да ги безпокои с присъствието си точно в този момент? И за какво, по дяволите, трябваше да им каже, че всеки обичал дъщеря им, че мнозина били хлътнали по нея и я считали за малко дивно божество? Или те вече всичко бяха разбрали? Нима не познаваха най-добре от всички собственото си дете?

— Ей, мътните да те вземат, калтак такъв! Що не зяпаш в краката си като вървиш? Твойта мама, фиркано пиянде!

Джак вдигна неприязнен поглед към противната фигура срещу него, чието рамо неволно бе блъснал — мъж ли бе това или жена — в мръсен и опърпан шлифер, с коса, спускаща се като гнили водорасли върху раменете и челото й.

— Съжалявам, извинете — процеди през зъби Джак, докато онзи продължаваше да го обсипва с псувни изпод водораслите на изкривеното си от ярост лице.

На Тридесет и четвърта улица се спря до едно току-що освободено такси.

— Към Гроув стрийт, ако обичате.

Наталия бе приготвила студена закуска. Джак й спомена за посещението си в хотел „Мансфийлд“. Да разговарят в момента бе невъзможно, тъй като Амелия бе седнала на масата с тях.

— Срещата ме изненада. Очаквах да видя съвсем други хора.

— Нали ти казах — усмихна се полуиронично Наталия, сякаш бе предугадила потреса на Джак от смайващата прилика между майката и дъщерята.

— А мистър Уилям Тайлър изглежда нямаше нищо общо с появата на Елси на този свят — поиска да сподели Джак, но „прозренията“ му не бяха твърде уместни за момента.

Късно вечерта Наталия излезе да потърси вестник „Таймс“. Карикатурата на Фран бе поместена на втора страница, с големината на една широка колонка. За нещастие отдолу имаше пояснителна бележка, която недвусмислено намекваше за познанството на Джак с Фран и едва ли не за приятелска връзка помежду им, макар че рисунката бе толкова саркастична, че прекрасно изразяваше настроението и чувствата на отвращение и неприязън на нейния създател. Франсис Дилън, двадесет и шест годишна, със светлокестенява къса коса, с ръст метър и шестдесет и тежаща седемдесет килограма, бе издирвана от полицията като свидетел във връзка с убийството на Елси Тайлър, модел на модно облекло, нападната пред входа на дома си в четири следобед на еди-коя си дата. Краткият репортаж гласеше, че полицията е разпитала всички близки съседи в квартала като евентуални свидетели на „атаката посред бял ден“ пред жилищния блок на невинната жертва. Наталия съобщи на Джак, че са поискали сведения и от съдържателите и клиентелата на всички барове, ресторанти и дискоклубове в принадлежащия район на Сохо.

Малко по-късно позвъни и Марион и Джак чу думите на Наталия по телефона: „Чудесно, няма значение“, отнасящи се навярно за късния час на обаждането. Марион се бе прибрала току-що в квартирата си и искаше да ги информира къде се намира в момента. Не пожела да се срещне с родителите на Елси, освен, ако разбира се, те специално не бяха настояли да я видят.

— Казах й, че няма защо да се измъчва напразно, и че би било по-добре да поспи, и да вземе решение на следващата сутрин. Разбрах по гласа й, че е съсипана от нерви и преумора. Подозирам, че няма никакво желание да присъствува утре на погребението. Едва ли ще отиде.

— А ти? — Можеха да разговарят на спокойствие, тъй като Амелия отдавна си беше легнала.

— Да — промълви тя.

Джак подразбра мотивите й; Наталия обожаваше Елси и щеше да намери сили да издържи на погребалната церемония: от друга страна се считаше задължена да придружи родителите и в почти непознатия за тях огромен град — най-малкото, с което можеше да облекчи страданието и объркаността им.

— Искаш ли да дойда и аз?

— Няма смисъл. Но ако толкова желаеш, ела.

На следващия ден, в три следобед, отидоха в малката протестантска църква на Западната Двадесета улица. Джак се слиса от присъствието на голяма група млади момичета сред роднините и приятелите на Елси, мнозина от които явно бяха взели назаем чуждо траурно облекло. Наталия едва сдържа усмивката си. Познаваше някои от тях и ги поздрави с леко кимване. Марион не беше сред тълпата. Но съзря фотографа Беркмън, който разговаряше с родителите на Елси, придружен от двама мъже и една жена, навярно също фотографи. Наталия посочи с пръст малко ексцентрично облечена персона и тихо прошепна в ухото на Джак, че това е импресариото на Елси. Службата бе кратка и сериозна: „… още недостигнала зряла възраст…“. Елси би предпочела рокмузика, помисли си Джак, ако групичката, събрала се в нейна чест, би пожелала да я изпрати от земния й път красиво и достойно. И Изабел Катц беше дошла, макар че Наталия не й бе споменала нищо за деня и часа на траурната церемония; зърна и развълнуваното лице на Боб Кемпбъл. Ковчегът бе поставен някъде встрани, или поне не се виждаше край олтара, където пасторът произнасяше прочувственото си слово.

— Благословени да сте и двамата — изрече полутържествено-полупечално Боб и стисна поотделно ръцете им. Извърна още веднъж поглед към олтара и излезе леко прегърбен навън.

Джак се увери, че никой не ги слуша и попита Наталия:

— Ще има ли погребение — след всичко това?

Наталия кимна.

— Да, но едва ли има смисъл да присъствуваме. Все пак, да се обадим на родителите на Елси…