Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Found in the Street, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Патриша Хайсмит. Намерена на улицата

Американска. Първо издание

ИК „Скорпион“, София, 1993

Редактор: Жени Божилова, Валери Терзиев

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-1

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

— Божичко, що за среща бе това — изпъшка Наталия две минути след прибирането си вкъщи, поставяйки двата чифта ботушки върху парче от вестник в коридора.

Джак се радваше, че бе избегнал пороя вън и родителската среща — беше забравил името на организацията, но слушаше какво му разказва Наталия за нея. Там била Илейн Армстронг със сина си Джейсън, но без Макс, и председателката, някоя си мисис Кова, за която Джак бе чувал и преди, накарала децата да гласуват поотделно, а след това заедно с родителите си, гимнастически салон ли да има или столова във втората стая на един апартамент на Банк стрийт. Този двустаен апартамент трябвало да бъде място за събиране на децата в промеждутъка между затварянето на училището и прибирането им по домовете, когато дойдат да ги вземат родителите им. Надзорът трябвало да бъде доброволен и на смени, като никой родител нямал правото да се ползва от това улеснение, освен ако той или тя не предложели услугите си на дежурни наставници по един час следобед на всеки десет дни, колкото и деца да са се събрали.

— Тази Мадълайн Кова — продължи Наталия, влязла отново в хола, сменила панталоните си с долнище на пижама — е отблъскващо сладникава, вслушва се с мила усмивчица във всеки, уж никога не взема решения, не казва „не“. Ето защо така дяволски дълго се проточи тази среща. Едва не хвърлих топа от досада.

— Един скоч, мадам — предложи Джак и подаде на Наталия чаша „Гленфидич“.

— О, благодаря ти, Джак. Е, зная, че самата аз не бих имала дебелоочието да бъда председател на събрание. Но каква е работата на председателя, бих искала да знам! — Тя отпи глътка и се разсмя. — Че то е станало почти осем и половина!

— Уа-а! — Амелия се затича и се хвърли по очи на дивана, след което ухилено погледна родителите си. — Аз съм тибетски як!

— А ти какво прави, докато аз представлявах родителското тяло? — отметна Наталия косата си назад от лицето.

Дъждът бе набраздил косата й на ивици и по-тъмните кичурчета й придаваха онзи див вид, който Джак бе забелязвал и преди — харесваше тази нейна черта, и й се любуваше, докато косата й не придобиеше отново естествения си цвят, доста неопределен, подобен на злато с грапава, неизлъскана повърхност.

— Писах на чичо Роджър — отвърна Джак. — Казах му за Тибетската книга и за „Мечтателите“, която ще излезе преди Коледа. Бързат с нея и след няколко дни ще получа първите екземпляри.

— О? Чудесно. Кога разбра това?

— Следобед ми се обадиха от „Дартмур-Егис“. Има ли гладни хора тук?

Аз съм гладна! — изписка Амелия.

Беше един от онези дни, в които Наталия приготвяше вечерята — сутринта, преди да тръгне за галерията „Катц“, бе направила сос за спагетите. Накрая и двамата се засуетиха в кухнята, достатъчно голяма, за да побере двама души, без да се блъскат един в друг. Спагетите бяха почти готови, когато иззвъня телефонът — Луис Уонфелд, разбира се — позна веднага Джак, когато нададе ухо към хола и дочу смеха и дълбокия глас на Наталия. Но можеше да бъде и Силвия, трепна той, макар че Силвия не звънеше толкова често като Луис. Джак сложи салатата на масата и се приближи към Наталия.

— Спагетите са готови! — прошепна той.

Джак сервира вечерята. Амелия с остър гласец поиска възглавниците си за стола, не можела да ги открие. Наталия привърши набързо разговора с извинението, че спагетите били готови и усмихната седна на трапезата.

Приятелят на Луис, Боб, обясни тя, се забъркал в някаква каша в Берлиц, където взимал уроци по френски. Ставало дума за това, че сбъркали Боб с един преподавател по италиански, в резултат на което изправили Боб на катедрата пред аудитория, пълна с италиански студенти. Джак слушаше разсеяно и дори изгуби нишката на разговора, но учтиво се усмихваше. Сетне Наталия трябваше да потърси и лигавничето на Амелия, тъй като щеше да се наплеска цялата от спагетите, и го намери в ъгъла, зад кухненската врата.

Джак тъкмо приготвяше кафе еспресо, когато телефонът отново иззвъня. Обади се Наталия.

— Джак?

— Кой е? Джоуел?

— Търси те някакво момиче.

— Ало?

— Ало, мистър Съдърланд, обажда се Елси. Надявам се, че си разговарял с дъртия досадник?

— Направих го, да. Преди няколко дни.

— Е, той се измете от кафенето, благодаря ти за това, но сега се мотае и ми досажда около собствения ми дом!

Джак дочу отзад дрънченето на чинии. Очевидно Елси се обаждаше от кафенето.

— Навърта се около къщата ти, искаш да кажеш?

— Да, и прави опити да ме заговори. Питам се дали вече не трябва да повикам полицията! Ти какво мислиш? Снощи един от приятелите ми едва не го напердаши. Но това още повече го влуди. Не се страхувам да извикам полицията, понеже считам, че съм оправдана в този случай. Но какво мислиш наистина по въпроса?

Джак се поколеба. Явно не бе разумно да й каже: „Разбира се, карай в този дух и не му обръщай много-много внимание“. Трябваше да измисли някакъв друг изход.

— Чуваш ли ме?

— Да — отвърна Джак. После чу нещо като трясък на паднал метален поднос и женски глас: „… какво правиш, за бога?“.

— Ау-ха! Супата заля целия под. Съжалявам, че се обаждам оттук, но вкъщи ни откачиха телефона. Имало някаква грешка в сметката… платихме я, но ще ни сложат телефона чак… — Гласът й се задуши този път от бръмченето на кафемелачката.

Наталия остави еспресото на Джак на полицата, до телефона.

— Елси, ще говоря с жена си. Обещавам ти. Ще помислим за това. Недей да правиш нищо прибързано. Можеш ли да ми се обадиш пак след…

— Тази вечер ли? — прекъсна го тя. — Разбира се. Кога?

— Ами… към дванадесет. Удобно ли ти е?

— Напълно, много мило от твоя страна.

Джак пое чашката с кафе и се запъти към масата. Амелия мина покрай него и включи телевизора.

Наталия седна до него — изглеждаше малко изморена.

— Какво беше всичко това?

— Това… — Джак придърпа стола си — беше момичето, което видяхме да танцува онази вечер.

— Коя вечер?

— В дискотеката. Русото момиче. Добрата танцьорка.

— Сериозно?… А откъде знае телефонния ни номер?

— Всичко е заради онзи старик на Блийкър, който ми намери портфейла. Той досажда на това момиче вече месеци наред, както разбирам.

Джак разказа на Наталия как се отбил в кафенето на Седмо авеню, когато излязъл да се поразходи онази вечер на рождения й ден и видял Линдърман да разговаря със сервитьорката, чието име после научил — Елси. В онази вечер Елси му се оплакала, че старикът често я навестява, за да й чете морал. Разказа й как се срещнал с Елси в аптеката на Гроув стрийт и тя настояла да се отбие в апартамента й на Минета стрийт, който му показала като образец на порядъчността. Накрая спомена за отегчителния разговор с Линдърман в квартирата му на Блийкър.

— Защо не ми разказа всичко това по-рано? — попита Наталия развеселена.

— Помислих си, че бих могъл да те разтревожа… Линдърман… Старикът живее наблизо — промълви Джак сякаш на себе си. — Наистина, не искам да го правя свой враг. Виждала ли си го някога из квартала — разхожда се с едно куче на черни и бели петна. Изглежда към средата на петдесетте, горе-долу на моя ръст.

Наталия поклати глава.

— Май не…

— Както и да е… Елси ще се обади по-късно тази вечер. Иска да знае какво мисля по въпроса — да извика ли полиция за Линдърман, който вече я е изкарал от търпение. Ти на какво мнение си, скъпа?

Наталия се извърна на стола си.

— Амелия, мила, би ли намалила малко телевизора, ако обичаш?

— Да, мамо! — Амелия завъртя копчето за звука.

— Мога да си представя колко е досадно — отвърна Наталия. — Но защо иска съвет тъкмо от теб?

Джак взе инкрустираната със злато запалка и подаде огънче на Наталия, която пъхна между устните си цигара.

— Е, аз съм доста по-възрастен от нея — и може би единственият, който познава старика. Не че го познавам добре, но…

— Не?

— Е, мина ми през ума… на какво ли ченге ще попадне Елси. Навярно някой полицай, който ще я обвини, че сама провокира мъжете.

— Провокира? — повтори Наталия и дълбоко в гърлото й заклокочи смях. — Така ли наистина прави?

— Не, нищо подобно, уверявам те! — Джак също се усмихна. — Обаче… какво мислиш, че трябва да й кажа за полицията, когато се обади пак?

Наталия присмехулно вдигна вежди и присви рамене.

— След като я тормози от толкова дълго време, може би трябва да говори с ченгетата. С няколко ченгета.

След като Наталия разчисти масата, Джак подхвана Амелия за раменцата и я поведе към спалнята й. Понякога й четеше нещо, макар че Амелия вече добре се справяше с четенето и сама. Но да й четат на глас за нея бе особен лукс, който й доставяше невъобразима наслада. Тази вечер Джак разтвори голямата, тънка книжка за патенцата и й зачете с монотонния си, приспивен глас, който понякога бързо унасяше Амелия в сън, а друг път я караше да хихика. Този път подействува успокоителният песенен глас. Джак плахо се наведе и докосна с устни закръглената й бузка. Дългата й, златиста коса се бе разпиляла красиво и очарователно върху възглавницата. Джак се изправи, протегна се и огледа стаята в меката светлина на настолната лампа. Върху малкото й шкафче с чекмеджета лежаха най-малко пет рекламни брошури за изложби, всичките с цветни репродукции на живопис. Понякога той или Наталия, или двамата заедно, водеха Амелия по изложбените галерии и това ни най-малко не я уморяваше. Но не харесваше Рембранд, спомни си Джак последното им посещение на „Мет“ и се усмихна. А собствените й художествени дарби се въплъщаваха в картини и рисунки, закачени на вътрешната страна на вратата — малко непохватни по форма, може би, но с добре балансирана композиция и всичките в една и съща тоналност — в различни нюанси на червеното. Джак изгаси лампата.

— Ще поговоря сама с това момиче, когато се обади. Ако изобщо се обади. Бих искала да чуя какво ще каже.

Наталия се бе разположила на дивана по пижама и гледаше телевизия.

— Сериозно? — усмихна се Джак, изненадан. — Благодаря ти, скъпа — кълна се, че наистина не зная какво да я посъветвам за полицията. Познаваме ченгетата твърде слабо. Защо си нямаме приятели ченгета?

— Е, освен ако тя не възразява срещу това да разговаря с мен — добави Наталия.

— Не. Тя не е от срамежливите мимози. Ни най-малко. Запомнила те е от дискотеката. Казва, че си интересна жена — различна от останалите, така се изрази.

— Интересна? Ха!

Джак беше в кухнята и завързваше торбичката със смет, когато телефонът иззвъня. Наталия вдигна слушалката. Нямаше още единадесет.

— Да, Джак ми обясни — чу гласа й на телефона.

Той съзнателно не искаше да слуша разговора — взе друга торбичка за смет, заразгръща я шумно и после я хвърли в голямата кофа. Отиде в ателието си, включи лампата и очите му се приковаха върху листа с жълтата, на червен фон фигура на танцуващата Елси, забоден с кабарче на обратната страна на масата. Има добра динамика в тези кръгообразни линии, помисли си той. В този момент чуваше в ушите си музика и пулсиращия ритъм на ударните инструменти.

— Джак? — Наталия бе застанала зад гърба му.

Джак подскочи като ужилен.

— Какво стана?

— Ами, трябва да ти призная, че Елси е доста приказлива. И в езика много-много не си поплюва. Но е забавна. Като си помислиш само, че сред толкова други момичета старикът се е лепнал именно за нея! — засмя се Наталия. — Та тя е толкова вятърничава.

— Не си права, както би се изразил Луис. И така, какво я посъветва?

— О, въобще не стана и дума за полицията. Разбрах, че повикала някакви свои приятелчета, те тръгнали след Линдърман, преследвали го чак до дома му и хубавичко го освиркали. Посплашили го за урок.

— Линдърман?

— Линдърман. Както и да е, номерът може и да мине. Елси ми каза, че още им бере страха — на приятелчетата й пънкари. Така ги нарича — пънкари.

— Мм-м. И никаква полиция, така ли?

— Мисля, че полицията няма чак толкова да го уплаши — лесно ще я наклевети пред ченгетата, че е превърнала дома си в публичен дом или нещо от този род. Бас държа, че е права. Попитах я, защо не намери някое друго младо момиче, което не държи чак толкова на морала си или каквото и да е там, и да види дали Линдърман няма да тръгне след него.

Джак се усмихна.

— Но Елси е толкова привлекателна.

— Вярно е. — Наталия погледна към масата на Джак. — Това Елси ли е? — Приближи се до рисунката, закачена сред няколко други. — Тя е, нали?

— Да, нарисувах я след онази вечер, която прекарахме в дискотеката. Интересно, че я разпозна.

— Рисунката е много добра.

Джак не отвърна нищо, не остана поласкан от тона на Наталия, различен от друг път. Радваше се, че й беше харесала.

— Утре, в единадесет, ще се срещнем на кафе. В онова заведение на Шеридън Скуеър, с остъклените стени. Сещаш ли се? Ще дойдеш ли с нас?

Джак познаваше кафенето с остъклената тераса.

— Не, иди сама. Любопитен съм да разбера с какви впечатления ще останеш. — Той се усмихна. — Убеден съм, че няма да ти е досадно.