Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (11)

Глава десета

— Е, нагледахме се — рече Наталия на излизане от киносалона „Уейвърли-2“ около дванадесет вечерта.

— Да. Несполучлива идея, аз съм виновен — каза Джак. — Съжалявам много.

— Поне през последните десет минути имаше някакво действие. Толкова ме отегчи тази жена, съпругата! Не можеш да харесваш сюжет, чийто главен герой е мекотело, нали?

— Та имаше ли сюжет изобщо?

Те крачеха към къщи. Току-що бяха гледали някакъв немски филм, считан за добър, в които се разказваше за две жени, установили помежду си „близко приятелство“.

— Забеляза ли, че съпрузите им бяха глупави, истински мъже под чехъл? — запита Джак. — Само носещи етикета „съпрузи“.

— Това беше доста пресилено. Божичко, цялата тази плява за „борбата между половете“ или за враждебността между тях. Толкова е изтъркано.

Тя напрегнато крачеше, ту поглеждайки към него, когато говореше, ту извивайки глава настрани.

— Искаш ли да пийнем нещо в някое нощно барче? Голяма вечер! — засмя се Джак. Сюзън беше взела малката под свои грижи в апартамента на родителите си на Ривърсайд Драйв, така че не се налагаше да бързат.

— Не, не — възрази Наталия, сякаш замислена за нещо друго. — Нека се поразходим малко.

Няколко минути по-късно Наталия забави крачка и леко сбърчи чело, както винаги, когато искаше да предложи нещо свежо и оригинално.

— Хайде да влезем тук.

Спряла се бе пред една хлътнатина на тротоара. Надолу водеха стъпала, а от вътрешността на заведението се носеше ритмичното бумтене на дискомузика. Влязоха вътре. Над вратата, затулена с перде, Джак прочете „Птиче гнездо“, изписано с големи зелени букви на черен фон. Барчето беше малко, полутъмно и претъпкано с хора. Пурпурната светлина пулсираше в ритъма на музиката и на всеки втори такт всичко се забулваше в пълен мрак.

— Ще потърсим ли места? — извика Наталия. — Хайде да останем прави!

Тя се насочи наляво към бара. Искаше да си поръча „Балънтайн“.

Джак изкрещя поръчката й.

— И една бира, момче!

Дансингът беше препълнен. Имаше предимно млади хора в сини джинси, двойка чернокожи, двама хомосексуалисти, гънещи тела един срещу друг, две фигури, всяка танцуваща сама за себе си и няколко полюшващи се в ритъма танцьори, не в първа младост. Червенокосо момиче в стегнати по стройното й тяло бели джинси експлодираше енергията си като бомба. Рижата й коса бе в африкански стил, бухнала като възглавница.

— Танц, моля! — развеселен покани Джак Наталия.

— Не още. След мъничко. — Тя отпи глътка от уискито си.

— Хубаво местенце избра!

— Аз ли? Я погледни там! — Тя се преви от смях и посочи към вратата.

Изхвърляха един подпийнал младеж от бара по класически начин — с едната си ръка пазителят на реда го бе сграбчил здраво за дъното на панталона, явно с доста болезнена хватка, а с другата яко го придърпваше за яката на пуловера. Трудничко ще му бъде да го избута нагоре по стълбите, каза си Джак.

— Тази, червенокосата — наведе се Наталия към Джак, без да сваля поглед от дансинга — от какво ли се е разгорещила така? Но много хубаво танцува.

Момичето се въртеше като торнадо срещу строен младеж с вид на пуерториканец, също много добър танцьор, с гъвкаво и пластично тяло. Част от тълпата ги следеше, пляскайки в такт с музиката. Нещо в профила и му напомняше за Елси, макар и да му беше трудно да го забележи сред вихрените й движения.

— Давай, момче! — кресна някой от зяпачите.

Един от танцьорите рухна на пода и претърколи няколко стола, като едва не обърна масата, смитайки от нея чашите заедно с покривката.

— Уау-уау-уау… — Електронната музика отбиваше отсечения си ритъм и също като филма, който току-що бяха гледали, изглежда нямаше ни край, ни ясно доловима посока. Наталия й се поддаде и с Джак се запромъкваха към едно празно място на дансинга. Наталия бе все още с официалното си манто. Нямаше значение. Джак подскочи няколко пъти с два крака във въздуха, чувствувайки се превъзходно. Червенокосото момиче така подмяташе глава от една страна на друга, че рискуваше май да си счупи врата. Когато се озова на четири стъпки от него, Джак сепнат забеляза, че това бе Елси, пременена с фантастична перука. Сините очи на Елси го стрелнаха, тя бързо му кимна и полуразтворените й устни се разшириха в усмивка.

Музиката позатихна. Това парче бе свършило, макар че ритмичният тон, подобно нестихващото и неуморно туптене на сърце, продължаваше да отброява тактовете.

Елси спря да танцува. Закрачи усмихната на високите си токове, обгърнала с една ръка през кръста тъмнокосото момче, което се опита да я целуне по устните, но успя да докосне само бузата й. Напускайки осветеното пространство на дансинга, Елси се запровира между масите и преди да хлътне в сенчестия край на бара, където бе масата й, със светкавичен жест махна перуката си.

— Но тя е руса — отбеляза Наталия, загледана с любопитство в Елси. — И е доста хубавичка!

— Ами? — Сърцето на Джак заби учестено, едва ли само от танца. Странно. Елси можеше да мине покрай тях и да го удостои поне с едно „здравей“. Това би било повече в стила й. В този случай щеше да обясни на Наталия, че я е срещнал в едно денонощно кафене на Седмо авеню. Макар и никак да не му се щеше да споделя с Наталия сега в тази врява, че Елси го е посетила вече в апартамента.

Чашите им си стояха там, където ги бяха оставили.

Дали момчето с вид на латиноамериканец не бе поредното й увлечение? Нищо чудно, че старият Линдърман се кахъреше.

— На какво се усмихваш? — попита Наталия.

— Това момиченце — промълви Джак сред отново забумтялата музика — работи в едно заведение за хамбургери, надолу, по Седмо авеню. Виждал съм го и преди. — Сега си наложи да вика.

Наталия кимна и се приближи плътно до Джак зад гишето на бара.

— Заведение за хамбургери! Та тя е първокласна танцьорка! Прилича на балерина.

Джак преглътна и не отвърна нищо. На масата на Елси забеляза един тъмнокож младеж и друго момиче с дълга, тъмна коса, освен ако и това не беше перука.

— Да се махаме вече, а? Или искаш още една бира? — попита Наталия.

Напуснаха барчето.

Същата седмица, в петък вечерта, Джак и Наталия бяха поканени от семейство Армстронг на вечеря. Джак харесваше дома им — обширен апартамент в сутерена на една къща, с градинка в задния двор, където Макс и Илейн можеха да отглеждат зеленчуци, ако пожелаеха. В градината имаше розови храсти и няколко ябълкови дръвчета, а неголямата тераса използуваха за лятна кухня, където печаха месо. Къщата — заслужаваше си това име — изглеждаше така, сякаш бе обитавана от десетилетия, а не от три-четири години. Диванът бе леко хлътнал, фотьойлите — също. Макс и Илейн бяха закупили по-голяма част от мебелите си на старо.

— След това, което съм длъжна да върша по цял ден, предпочитам да се любувам на библиотеката си, която сковахме от щайги за портокали — бе споделила веднъж Илейн във връзка с работата си като домашен дизайнер.

Откритата камина в предната стая, където бе разположен и изкорубения диван, работеше безупречно, макар и да бе доста стара. В нея сега пращеше приятен огън, а на жаравата отстрани се печаха обвити в станиол картофи. Децата надаваха весели викове от стаята на Джейсън, където, обясни Илейн, били наредили влакчетата си на релси върху пода. Джак дочуваше сред крясъците бибипкането на електронната игра. Четиримата възрастни пиеха коктейлите си в стаята с камината. Макс бе сложил въглени за пържолите — приготвянето на яденето било негова работа, обясни той на Джак — така че мъжете отидоха заедно в кухнята. Наталия и Илейн се бяха облегнали на дивана, увлечени в разговор.

— За какво ли толкова намират да приказват? — попита Джак.

— Кой?

— Момичетата. — Джак посочи съседната стая. — Понякога ми се ще и аз да имам такава дарба за общуване.

— Така ли? Аз пък не. Толкова е изтощително. — Макс взе сол и оцет и бутна към Джак купата за салата.

Джак взе марулката от мивката, пъхна я в резачката за зеленчуци и излезе на градинската тераса.

— Ей, татко, касетофонът ми не работи! — Шестгодишният Джейсън застана на кухненската врата с разрошена кестенява коса, сбърчил носле.

— Добре, татко няма да си губи сега времето с него. Но колко време още, все пак, ще вдигате гюрултия?

Джейсън се обърна и се затича като войник, получил сякаш команда от баща си. Макс изтупа дрехите си.

— Наталия харесва ли работата си в галерията?

Джак отвърна, че много й допада и добави, че е работила за Изабел и преди.

— А Луис? Забравих фамилията му. Старият й приятел?

— Уонфелд. Той е добре. Виждат се с Наталия от време на време.

Джак не искаше да споменава за тревогите около мнимото му заболяване от рак, тъй като явно отдавна вече бяха преминали. В края на краищата, Луис не беше болен от рак. Макс никога не говореше за работата си. „Малката ми компания защищава големите компании“, бе споменал веднъж с усмивка, с намерението да се изплъзне от темата. Макс обичаше живописта, музиката, илюстрациите на Джак, а също и рисунките му и разговаряше с далеч по-голяма охота за изкуство.

Сега Макс нареждаше пържолите върху стоманената, с дълга дръжка скара.

— А старата мисис Фарли? — запита той усмихнат. — Така ли се казваше? Дето живее на долния етаж, под вас?

— Да, все още е там. Спомняш ли си онзи следобед, когато я пренесохме през снега? След като слезе от таксито?

Джак се засмя. С Макс ринеха сняг от предните стъпала, когато мисис Фарли пристигна с такси и те я пренесоха с всичките й пакети над барикадата от натрупан сняг по предните стъпала и я спуснаха здрава и невредима във фоайето на сградата.

— Разбира се, че си спомням. Беше много забавно!

В спешни случаи, като обилен снеговалеж например, Макс и Джак си помагаха един на друг в своите владения. Макс беше шест стъпки висок, снажен мъж, с характерната за ирландците приятна външност, мислеше си Джак, макар и да бе само наполовина ирландец. Имаше дълги мигли, волева брадичка и бе от типа мъже, които жените биха счели за сексапилен, макар че, когато веднъж запита Наталия притежава ли, според нея, Макс сексапил, тя бе отвърнала:

— Макс? Не и за мен.

Странно — помисли си Джак. „Ти си секси“, бе добавила Наталия. „Не че изглеждаш толкова секси, но си секси, което е по-важното.“ Да, наистина бе важно, щом излизаше от устата на Наталия. Джак внезапно се замисли за Елси, за въртящия се дервиш на дансинговата площадка и за тази странна птица Ралф Линдърман. Искаше да забрави името му, но то се бе загнездило в паметта му.

— Кажи ми, Макс…

— Можеш ли да внесеш вътре салатата, Джак?

Джак внесе купата със салата и я постави на масата в трапезарията. Макс обърна голямата пържола.

— И обърни картофите, ако можеш да го сториш с голи ръце. Какво искаше да ми кажеш?

Двамата приклекнаха край огъня.

— Да си виждал някой път да се навърта наоколо един мъж в средата на петдесетте, разхождащ куче на черни и бели петна?

— Далматинец?

— Отчасти може би, но си е обикновен мелез. Та този мъж разхожда кучето си в шест сутринта, или около този час, когато тичам понякога, а и можеш да го срещнеш по всяко време, тъй като е пазач, работещ на различни смени. Както и да е, доста е смахнат. Избягвай го, ако се опита да те заговори. Живее в долната част на Блийкър, така че може би не се разхожда чак до Единадесета улица.

— Опитвал ли се е да те спира на улицата?

— Да — отвърна Джак с гримаса. — Най-странното е, че си бях изгубил портфейла на излизане от таксито пред къщи и час по-късно този мъж ми се обади и ми го върна, без да поиска възнаграждение.

Макс вдигна очи от пържолата.

— С всички пари вътре в него?

— До последния долар. Каза, че е нормално да върнеш нещо на притежателя му, ако си го намерил. — Джак се разсмя. — Тогава се впусна в разговор за… отминалите времена на честност и тем подобни. Но бе с атеистични убеждения, изцяло настроен против религията.

— Много странно — рече Макс и обърна пържолата. — Но си имал голям късмет.

Илейн и Наталия не можеха да дочуят разговора им — бяха се облегнали на големия диван, с крака, подгънати върху малките възглавнички и все още бърбореха оживено.

— Не се и съмнявам, че си се зарадвал много, когато ти е върнал портфейла — подхвърли Макс усмихнат.

Джак се почувствува облекчен, след като разказа на Макс тази история и го предупреди да се пази на разстояние от досадника. Сякаш споделяше с друг част от товара си. И все пак, защо Линдърман се бе превърнал в бреме за него?

— Умирам да разбера за какво си мислиш в този момент, Джак — усмихна се Илейн.

Джак стоеше с поднос горещи картофи, обвити в станиол.

— Просто си фантазирах нещо — отвърна той.

Джак не бе усетил движенията на жените, но на килима в дневната бе постлана мушамена покривка, върху която бяха наредени чинийки и прибори за двете дечица заедно с купички с мляко.

— Виждаш как разрешаваме проблема с чистотата на стаята — обърна се Макс към Джак. — Всичко друго, което се случи на този килим, няма да е от значение.

Четиримата влязоха в трапезарията. Джак стоеше до масата и наблюдаваше Наталия, тръпнещ от обожание пред дълбокия тон на гласа й. Тя бе донесла чашата си със скоч и сода.

— Ти иди на твоето място, Джак — посочи Илейн стола, на който той обикновено седеше. — Сядайте най-сетне, вие двамата!