Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (22)

Глава двадесет и първа

В началото на март Линдърман започна работа като нощен пазач в увеселителния парк „Под пламтящата аркада“ на Осемнадесето авеню в района на осемдесетте. Мястото му беше противно, но му заплащаха седмично по тринадесет долара повече, в сравнение с предишната заплата. Дежурството му бе от четири следобед до осем сутринта — най-интензивното работно време за „Аркадата“, отворена двадесет и четири часа в денонощието, както оповестяваше надписът с жълти крушки под аркообразния вход на парка, осветен и отгоре с ярка жълта светлина. Навътре, по протежението на засводеното пространство се редяха видеоигри, хазартни игри, парични автомати за сокове, бонбони и пуканки, електрически грамофонни кутии, а самото заведение „Под аркадата“ в дъното бе малко, тясно и дълго, още по-шумно и претъпкано с хора, наблъскани лакът до лакът. Невероятно количество шляещи се в два през нощта млади хора, които явно безделничеха и през деня. Мръсната пяна на обществото, каза си Ралф. В продължение на няколко дни считаше, че е направил непростима грешка, като се е съгласил да работи на този обект, но постепенно — към края на първата седмица — атмосферата взе да му харесва по някакъв особен начин. Може би така щеше да научи повече за човешката природа. При все че това, което научаваше, му се струваше отвратително и потискащо, този вид знание можеше да му е от полза в бъдеще. Най-тягостното изтезание за Ралф бе да подлага ушите си на воя на нестихващата музика — това не бе просто шум, не бяха само блудкави и евтини крещящи шлагери, вой, писък и бръмчене — а смесица помежду им. Но даже и този ужас си имаше своя светла страна, стига да го приемеш по най-правилния начин: от смесицата се получаваше чудовищна какофония, която трудно можеше да се нарече „музика“ — хаос без начало и без край, за разлика от истинската музика. Хаос, олицетворяващ безумието на човечеството, наслагващо един безпорядък върху друг. Ако той оглушаваше и убиваше хората, то всекидневно се раждаха все повече нови хора. Но какофонията никога нямаше да спре, тъй като я създаваха машини.

А проститутките? Разнообразието им надминаваше палитрата на Осма улица. Уста, наплескани в яркочервено, повечето с високи токове, някои с несъразмерно големи сини джинси, висящи по телата, в маскировъчни военни униформи, в цирково облекло с прилепнали по бедрата черни клипове, бели ботушки и къси якета, издути на гърдите като две големи футболни топки. А косата, майчице! Перуки, пламтящи в ярък оранж, бели планини от нещо, подобно на стъклен памук, или толкова ослепително черни, че приличаха на прясно намазан катран. Имаше и едно-две кльощави момичета, които пък нямаха въобще коси, а черепите им бяха нацапотени в розово и синьо. Едно от тях, цялото кожа и кости, облечено в защитна военна униформа, приличаше на млад затворник с големите си печални очи. На входа дежуреше як портиер, облечен в седефено бяла риза, с папионка и костюм — вместо да изхвърли проститутките, той се кикотеше, поздравяваше ги и ги оставяше свободно да се разхождат наоколо. Защо не? Те привличаха клиенти за „Аркадата“. Ралф стоеше до вратата вдясно. Касата бе срещу него, от другата страна на входа, на двадесетина крачки разстояние. На нея се заплащаха множество артикули — ризи-кимоно, пощенски картички, кукли и играчки. Пияниците и дрогираните типове често шумно протестираха за „грешка“ в сметката, но това вече бе работа на портиера. Ралф трябваше да наблюдава за джебчиите — зад главата му бе звънецът за сирената, която предупреждаваше полицията. На стената бяха налепени и няколко фотографии на издирвани крадци и мародери. Ралф трябваше да наблюдава и за тях.

„… и когато го направиш, то е то е

то е то е то е то е

рай за мен… ииии-оооо! — то е то е

то е то е“

Осем часа бе длъжен да понася такава „музика“. Сюжетът на песните бе винаги сексуалният акт, музиката — неизменно една и съща, в монотонен ритъм, прорязан от писукането на електронните звуци: „пиу-пиу-пиу-пиу“ — музика, създадена за човекоподобни маймуни, изтръгваща само примитивното в човешката природа. Ралф си представяше как обхванати от сексуално изстъпление черни маймуни се катерят по дърветата, клечат сред клоните и мастурбират или си подвикват влюбено една на друга, за да привличат вниманието върху срамните си части. През повечето нощи по време на дежурството му на касата работеше една боядисана блондинка. Тежката, груба жена мислеше само как да оскубе клиентелата.

Един мъглив следобед Ралф бе излязъл с Бог на разходка по дълъг обиколен маршрут към Макдъгъл и след това по западната Трета улица, който щеше да го отведе обратно на Минета стрийт. Внезапно Ралф изумен зърна Елси, която крачеше срещу него с голям куфар в ръка.

Сякаш електрически ток пробяга по цялото му тяло и той застина на място. На около тридесетина стъпки от него тя се обърна и скочи на първото стъпало на бившата си къща. Нима отново се завръщаше в нея? Ралф пресече Минета стрийт и се прислони до срещуположната стена. Трети етаж — спомни си той — да, прозорците светеха, тъй като денят бе облачен и мрачен. След минута зърна силуета на Елси и две по-високи фигури, бързо се обърна и се дръпна вляво. Притича няколко стъпки в посока към Минета Лейн и отново се закова. Нищо не можеше да го откъсне от тази къща — вече знаеше къде е Елси!

Ралф търпеливо изчака.

Отново го прониза остра тръпка — Елси се бе появила на входната врата, носейки куфара и палто, провесено на другата й ръка. Сложи куфара на земята, за да затвори вратата, дръпна силно дръжката й два пъти, за да я прихлупи по-здраво, после взе куфара и тръгна надолу по улицата. Ралф плътно се долепи до стената на къщата и извърна глава към Минета Лейн и Макдъгъл, за да прикрие лицето си, ужасен, че ако го забележи, тя ще ускори крачка и бежешком, както винаги, ще му се изплъзне. Тя свърна по Минета Лейн към Макдъгъл, а Ралф изчака неспокойно от другата страна на тротоара и когато се увери, че тя не извръща глава след себе си, я последва.

На Макдъгъл Елси се обърна надясно, озъртайки се за такси. Продължи, без да забавя крачка по посока към центъра и тъкмо пресичаше Блийкър стрийт, когато едно такси се закова пред нея. Ако пред погледа на Ралф се бе изпречило друго такси, то веднага щеше да го грабне и заплати на драго сърце допълнителната такса за Бог, но уви, наоколо нямаше и следа от кола. Ралф пресече Блийкър и измина двадесетина стъпки по протежението на един блок, проследявайки с поглед изчезващото по Макдъгъл такси. Тя сигурно живееше някъде в тази посока и се бе върнала на Минета Стрийт да прибере останалите си вещи. Е, сега поне нямаше да бере ядове и грижи за Минета стрийт, каза си самоуспокоително Ралф, но продължаваше трескаво да се взира напред.

Безпокойството му за Елси — другояче не можеше да назове своите чувства — след тази случка нарасна, и през следващите няколко дни усещането му за самота и изолация се изостри до болка. Къде да я търси сега — сред мръсните вертепи на Сохо или, може би, в Ийст Вилидж? Щом си беше взела вещите от Минета стрийт, значи нямаше да се връща там повече. Можеше да я види някой път край къщата на Съдърланд, на Гроув стрийт, но трябваше да я проследи по целия й път до дома, за да разбере къде и с кого живее — ето какво най-много го интересуваше сега. Веднъж май я бе зърнал да излиза от дома на стария си познат, но не бе сигурен дали е тя, тъй като се бе покачила на високи токове, а лицето й бе засенчено от широкопола шапка; носеше и елегантно палто. Хрумна му, че може би е завързала любовна авантюра със Съдърланд и той й заплаща за това. Тогава, с тази мисъл в главата си, бързо се бе дръпнал встрани и бе хукнал по най-прекия път за дома. Ръцете му бяха натоварени с пакетчета, Бог ситнеше зад него, опънал каишката. Не се бе осмелил да проследи момичето.

Два дни Ралф се терзаеше от тази отчайваща мисъл, докато не взе най-сетне решение: ще се обади на Съдърланд и ще се поинтересува за Елси, може да попита дори за адреса й, но преди всичко любезно ще помоли да го осведоми как е тя, здрава ли е, работи ли. И най-изкривеното въображение не би могло да допусне, че иска да й навреди, а ако някой останеше с това заблуждение, то фактите щяха да докажат обратното. Когато в единадесет сутринта трескаво пое телефонната слушалка, от отсрещната страна незабавно се отзова някой от семейството.

Беше Джон Съдърланд.

— Обажда се Ралф Линдърман. Как сте, мистър Съдърланд?

— Благодаря, много добре — а вие?

— И аз съм добре, благодаря. Обаждам се във връзка с Елси. Безпокоя се за здравето й — добре ли е тя?

— Доколкото знам, да — отвърна Съдърланд.

— Понеже… не съм я срещал напоследък. Вие виждали ли сте я?

— М-м… преди около две седмици, мисля. Чувствува се чудесно.

— А къде живее сега?

— Тя се премести отдавна… не мога да ви кажа, не знам, сър.

— Не ме наричайте „сър“ — изкиска се Ралф. — Някъде южно от Вилидж, навярно?

— Наистина не зная.

— Веднъж я видях да излиза от вашия вход. Не знаете ли поне района, в който живее? Не е ли някъде южно от центъра?

— Нищо не зная. Тя сменя няколко пъти квартирата си.

Ралф не му повярва.

— Работи ли сега?

— Да. Като модел. Справя се чудесно.

— Модел? На живописци, на художници? — Ралф веднага си я представи гола. — По разни ателиета ли позира? — намръщи се Ралф.

— Не. На фотографи. Мода. Първокласна работа. А сега, трябва да ви кажа „довиждане“. След малко тук ще дойдат гости.

Така значи. Добре. Позирала на фотографи облечена. Да се надяваме. Но не бяха ли те от един дол дренки с художниците, на които би могла да позира гола? Интересуваха се от лицето и тялото й, нали? Как няма да изкарва пари. Вулгарността винаги е била печеливша.