Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (37)

Глава тридесет и шеста

След сбиването си с Джон Съдърланд, Ралф прекара няколко дни на легло, полагайки грижи за навехнатото си рамо, подутото си око и цепнатата си устна. Мислеше, че се бе бил добре, или поне не му бе липсвала смелост — с което можеше да се гордее. Все още с кървяща устна повтори версията си за случилото се пред полицая, който любезно го бе изпратил до дома му. Стори му се, че го изслуша с доста голямо съчувствие, обещавайки му да направи нова проверка в Шесто районно управление, което Ралф бе вече посетил. Потресен все още дълбоко от случилото се, Ралф не бе пожелал да помоли полицая да го придружи до управлението. Съзнаваше добре, че един полицай не може да си затвори очите пред юмручен бой на двама мъже на улицата и се стремеше да му внуши желанието си да се прибере час по-скоро у дома и да го увери, че има собствен дом, за която цел даже бе извадил и ключовете си. Полицаят бе запознат със случая с Елси. Спомена за някакво заподозряно лице, може би и за двама, и Ралф намери за нужно да му съобщи, че отпечатаната във вестниците скица на Съдърланд е опит полицията да бъде отклонена от вярната следа.

Момичето Фран Дилън, открито в Бронкс, се ползуваше с твърде мрачна слава според съобщенията във вестниците и беше добре позната сред наркотрафикантите, редовен клиент на баровете, посещавани от наркомани и проститутки от двата пола, без постоянен адрес и работа. Тя не бе приятелка на Елси Тайлър, но познаваше хора, близки с убитата манекенка и призна, че я е виждала няколко пъти в компанията им. Добре, но какво доказваха тези факти, питаше се Ралф, освен че Съдърланд бе представил скица на една гнусна, изпълзяла от подземния свят твар и с помощта на Марион бе скалъпил историята за някаква фигура, приличаща на Франсис Дилън, която бе побягнала от входа на жилищната сграда на Грийн стрийт секунди след убийството? Какво изненадващо съвпадение, че Съдърланд й бе направил скица при някаква предишна среща, а Марион бе забелязала същата личност да бяга от изстиващия труп на Елси!

Ралф се наслаждаваше на последвалите тихи и спокойни дни, без всякакви премеждия, в които можеше да помъдрува дали да посети Агенцията за наемане на работна ръка на източната Четиринадесета улица, за да си потърси нова работа или да отложи това за следващия ден, приседнал на една пейка на площад „Бащата на демокрацията“ с Бог, с лице, извърнато към животворната слънчева светлина, лекуваща раната на устната му или прелиствайки някоя книга. В един от тези следобеди, връщайки се у дома, той бе забелязал заглавието в един вестник: „Фран признава вината си!“. И още едно: „Заподозряната проговори!“. Ралф си купи и двата вестника и се отправи незабавно към дома си, за да ги прочете. Откри същите фрази в „Дейли Нюз“ и в „Поуст“. Франсис Дилън твърдеше, че не е имала намерение да убие Елси Тайлър, когато е напуснала бара на Уустър стрийт и случайно е минала по Грийн стрийт на път за квартирата си в Ийст Вилидж. Но тъкмо в този миг забелязала Елси на улицата и изпитала внезапно желание да я нарани, взела едно парче тухла от близката боклукчийска кофа, последвала Елси до външната площадка пред дома й и в мига, когато отключвала вратата, я ударила по главата, ударила я „няколко пъти“ според собствените си признания, макар и да твърдеше, че не си спомня какво точно е извършила и че трябва да е била с помрачено съзнание. Ралф бе убеден, че прави опит да се оправдае: „Съжалете се над мен, аз съм само една бедна, изстрадала наркоманка и не нося отговорност за постъпката си; освен това ревнувах Елси, тъй като тя бе толкова красива и известна“. Мотивът ревност изпъкваше на преден план и в двата репортажа. В него се вплитаха и всевъзможни други емоции, тъй като бе посочено, че Дилън е лесбийка и можеше да се предположи, че Елси Тайлър е отхвърлила предложенията й, с което е събудила и ненавистта й. О, време, творящо пороци и развала! Не само престъплението бе ужасяващо, далеч по-страшно бе, че пускат престъпниците на свобода, снемайки отговорността за действията им било поради употреба на алкохол или наркотици, било поради някакъв друг невидим мозъчен дефект, който, разбира се, никога не можеше да бъде доказан и който ги тласкаше към престъпни деяния. Но за да бъдат решени тези случаи в полза на обвиняемия, бе нужен скъпо платен адвокат, а Ралф се съмняваше, че Фран би могла да си позволи това.

Жената, с която Дилън бе живяла заедно, някоя си Вирджиния, беше споменала при разпита, че Дилън й признала какво е извършила няколко дни по-рано. Освен това друга жена, някоя си Дженивиев, разпитана непосредствено след убийството, поради близостта си с Дилън твърдеше, че знаела за омразата на Дилън към Елси Тайлър.

Елси! Остра болка пронизваше Ралф винаги, когато очите му се натъкваха на името й, споменато във вестниците, макар че той поглъщаше всяка напечатана дума, жаден за повече информация. Възможно ли бе наистина Франсис Дилън да е истинският убиец? Със сигурност показанията на всички тези жени, а и на някои мъже, разпитани в бара на Уустър стрийт — в това число и съдържателят му — където Дилън бе престояла до четири следобед, клоняха към една и съща определена личност и място. Ралф редовно слушаше радио. Рано тази вечер той си купи и „Таймс“, в който прочете отново същите неща, но с по-сдържан, а именно поради това, и с по-убедителен език. В него не се съдържаха никакви намеци, че признанието на Франсис Дилън би могло да е продиктувано от истерия или да е просто плод на въображението й.

На следващата сутрин друг брой на „Дейли Нюз“ съобщи, че някакво Нюйоркско списание, за което Ралф само бе чувал, но никога не си го бе купувал или чел, предлага 300 000 долара за автобиографията на Франсис Дилън и за подробна информация във връзка с убийството на Елси Тайлър. Ралф съобрази, че с тези пари Фран би могла да заплати на съобразителен адвокат, който да я измъкне от тази бъркотия под предлога „временно умопомрачение“, сякаш подсъдимата е дъщеря на богато семейство. Признанията на Дилън можеха да се окажат истина. Но и дневниците на Хитлер бяха само мистификация, а толкова пари бяха платени за тях.

Все пак яростта на Ралф към Съдърланд се поукроти. Почувствува облекчението с всяка своя клетка, макар и да не съзнаваше причината за тази промяна. Откакто бе уволнен, посети за втори път Природонаучния музей на Седемдесет и девета улица. Обожаваше този музей. Винаги откриваше в него нещо ново, тъй като той бе твърде голям, за да го обходи само за един ден, но намираше удоволствие и в разглеждането на вече познати неща. Тук можеше да забрави поне за час и половина кой е и за личната си съдба. Този ден Ралф дълго се взираше в примитивните рисунки и знаци, нанесени върху глинени плочки, наследство от американските индианци. Лицето на една от фигурките му напомни за скицата на Франсис Дилън, направена от Съдърланд — само че това малко личице бе усмихнато, а самата фигурка бе изобразена в динамичен танц. Навярно бе виждал този експонат и преди, но сега го наблюдаваше с нови очи, взирайки се жадно и в другите човешки фигурки, изрисувани по стените на фона на миниатюрни нискомащабни планински склонове.

— Защо се смееш? — сепна го тънък детски гласец. Едно момченце на около пет години бе застанало вдясно от Ралф, който дори не беше усетил, че се усмихва.

— На тези забавни фигурки — посочи ги Ралф.

— Еди — смъмри го млад мъж, навярно баща му. — Не трябва да заговаряш непознати хора и да им досаждаш.

— О, въобще не ми досажда — произнесе Ралф, но мъжът и момченцето го бяха вече отминали. Учтив човек, помисли си Ралф. Хубаво е да знаеш, че все още има учтиви хора в Ню Йорк.

Ралф си купи „Ролинг Стоун“, тъй като вестникът съдържаше специално интервю с Фран Дилън, ако се съдеше по гръмките заглавия. Разказът на Дилън, поместен върху четири страници заедно със снимките, заля Ралф с поток обширна информация, включваща редица имена, пикантни случки и подробности: Елси бе представена като лековато и празноглаво момиче, флиртуващо с всекиго, независимо мъж или жена. Ралф почувствува отвращение от тенденциозно представените вестникарски клюки, тъй като те ни най-малко не отговаряха на истината. Той бе имал възможността да наблюдава Елси дълго време, докато работеше в кафенето на Седмо авеню, и начинът, по които се отнасяше към своите ухажори. Какви ли горчиви лъжи още трябваше да преглътне? И все пак детайлите се натрупваха един след друг в невярна картина, сякаш Фран Дилън съзнателно издирваше компрометиращи факти в своя защита. Един от основните мотиви в показанията й бе състоянието на временно умопомрачение, в което не носела отговорност за постъпките си, изплъзвайки се ловко по този начин от уликите за предумишлено убийство. Нищо чудно, помисли си Ралф, имайки предвид показанията й, че гълтала всякакъв вид наркотици. Споменала бе и за онази „съмнителна двойка“ от Гроув стрийт, която бе въвела Елси Тайлър в „непознатото за нея аристократично общество“, на чиито събирания Фран присъствувала няколко пъти, поканена не от Елси, а от приятелката й. Ах, бедната Елси! Толкова отдавна бе таил най-мрачни предчувствия, че горкото невинно дете ще попадне в примката на тези мерзавци, представящи за нейни благодетели.

Нужен му бе още един ден, за да премисли и преглътне всичко това, макар и по странен начин, да се боеше от задълбочаването в тази скверна история. Излизаше, че Съдърланд не бе убиецът на Елси и Ралф се бе заблудил. Искал бе неотстъпчивият Съдърланд да се пречупи и да признае поне отчасти огромната си вина; искаше да трепне от уплаха пред уж насочения срещу него пистолет. Но Съдърланд бе реагирал хладнокръвно.

Беше крайно време да се отправи към Агенцията за наемане на работна ръка. Би било добре да престане да пилее дни и седмици в безплодни размишления, без да се опита да си потърси нова работа. Ралф се избръсна грижливо и си сложи нова риза и вратовръзка специално за случая. Нямаше нужда от сако, навън бе топло и задушно.

На следващия ден Ралф закрачи в източна посока към Агенцията на Четиринадесета улица. Слънцето се издигаше високо в небето и летният ветрец нахлу в ноздрите му, когато един автобус изви към тротоара, вонящ както обикновено на газови изпарения, машинно масло и всякакви боклуци. Грозни хора се затътриха към него, замаяни от горещината, с изнурени и отегчени лица и претоварени с пазарски торбички, движещи се в своята посока. И разбира се с неизбежните дечурлига с тях, някои едва проходили, други тласкани напред в колички с облегалка, едно дори облекчаващо се в канавката, докато майка му го изчакваше встрани.

Внезапно Ралф забрави крачка и едва не застина на място, не обръщайки внимание на това, че някой в суматохата го бе блъснал изотзад по болното му рамо.

Бе зърнал Елси! Вървеше на няколко стъпки срещу него, ту вдигайки русата си главица, ту свеждайки я отново, скъсявайки бързо разстоянието помежду им. Елси, с пъргавата си походка, непоглеждаща встрани, провираща се леко и неуловимо сред отвратителните фигури пред нея.

Ала в един миг, кратък и болезнен като изстрел, осъзна, че момичето не беше Елси — бе по-високо и по-едро от нея, не държеше главата си гордо изправена и косата й не бе естествено руса, а боядисана.

Ралф стоеше като вкаменен, докато момичето го отмина. Бе сляп и глух за околните, които го блъскаха грубо и мърмореха раздразнено на всевъзможни езици и акценти срещу изпречването му пред човешкия поток. Не, не можеше да има друга Елси. Никога вече на земята, никога.