Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (3)

Глава втора

Джак Съдърланд бе прекарал, по свое мнение един чудесен ден. Отрано изтича до супермаркета, за да се приготви за пристигането на петгодишната си дъщеричка следващия ден, после отиде в търговската част на града, за да изтегли от банката малко пари, обядва със стария си приятел от колежа Джоуел Макферсън в малко ресторантче, подобно на кръчма, близо до Си Би Ес, където работеше Джоуел. Джоуел бе одобрил четирите рисунки, все още в чернова за „Полуразбрани мечти“ и думите му приятно бяха жилнали Джак: „Точно това, което исках. Те изглеждат толкова стреснати, обезкуражени, вяли… направо живи-умрели!“. И Джоуел се изкиска малко налудно. Книгата от осемдесет и две страници, беше на Джоуел, а рисунките, най-малко двадесет, щяха да бъдат творческия принос на Джак. Джак нехаеше за заглавието и с тези думи си беше измил очите пред Джоуел, но едно заглавие винаги лесно можеше да се смени. Сюжетът разказваше за някаква семейна двойка от Ню Йорк с пораснали вече деца, учещи се в колеж, син и дъщеря, хранещи празни илюзии и надежди, които не искаха, или навярно не можеха да споделят с останалата част на семейството или с когото и да било друг. Така фантазиите и бляновете оставаха полуизживени от мечтателите, не можеха да се впишат в реалния живот, а другите не проникваха в тях или въобще не им обръщаха внимание. След обяда Джак остави скиците на Джоуел и се отби до любимото си магазинче на художника на Седмо авеню. Натоварен с ново портфолио, два скицника и бутилка Гленфидич за Наталия (очакваше я да си дойде вдругиден, в петък), той се върна у дома с такси, вместо да вземе както обикновено метрото до Кристофър стрийт.

Бе особено щастлив, че Амелия ще остане при него двадесет и четири часа. Щеше да пристигне с автобус от Филаделфия на следващата сутрин, придружена от Сюзън, неофициалната й гувернантка. Може би щеше да задържи Амелия малко по-дълго, тъй като Наталия често закъсняваше с един ден.

Джак харесваше апартамента им на Гроув стрийт, разположен на третия етаж в добре запазена стара градска къща. Обичаше го, защото с Наталия доста се потрудиха да го стегнат и обзаведат — бяха боядисали стените на някои стаи, после накупиха и мебели по свой вкус. Апартаментът им бе подарен малко след сватбата от една леля на Наталия, която на стари години вече бе доста поизкуфяла. Наталия и Джак плащаха само данъците и разноските по поддържането на квартирата. Старата леля имаше къща и някъде в Пенсилвания, но тъй като сега живееше в скъпо платен старчески дом, всеки бе сигурен, че кракът й повече няма да стъпи нито в нея, нито в апартамента на Гроув стрийт. Понякога Наталия посещаваше възрастната дама, която в повечето случаи не я разпознаваше. Тя бе на деветдесет и шест години и щеше да доживее до сто, казваше Наталия, тъй като дълголетието им бе семейна черта.

Джак и Наталия събориха една стена, за да разширят пространството на хола и сложиха от двете надлъжни страни библиотеки. Джак пригоди за работна стая дъното на широкия коридор, като спусна зад гърба си плътна завеса — по този начин импровизираният му кабинет бе изолиран от всички страни. Отдясно постави висока писалищна маса, зад която можеше да рисува и прав, и малко въртящо се столче, ако искаше да приседне по време на работа.

Последните три месеца Джак прекара във Филаделфия, в едно студио на Вайн стрийт, ключ за което му даде близък негов приятел. Така му бе по-лесно да посещава Наталия в края на седмицата в дома на родителите й в Ардмор. Разбира се, радушно го бяха поканили да остане в огромната къща, тъй като половината от стаите й оставаха незаети, но Джак предпочиташе да си има собствена неприкосновена жилищна територия, колкото и бедна да е тя, в която да може да работи. Лили, майката на Наталия, прекарваше летата си в Ардмор, а приятелите й прииждаха всекидневно на тълпи и някои отсядаха за ден-два, хранени и обслужвани от домашния иконом Фред. Винаги се намираше по чашка чай и за Джак — но не повече от два дни седмично. Пък и той мислеше също, че би било от полза за Наталия да прекарва по-голямата част от времето си без него. Тя бе от типа момичета или по-скоро жени, които биха хукнали презглава от семейното огнище, може би завинаги, ако макар и за миг биха се подразнили от натиска на брачния ярем. Наталия се „чувствуваше задължена“ — както се изразяваше тя — да остане няколко седмици при майка си, а тя от своя страна й се отблагодаряваше с подарък от хиляда долара, понякога и повече, ако Джак и Наталия се нуждаеха от нещо по-специално в живота си. Но Джак знаеше добре, че не парите бяха причината Наталия да посещава майка си толкова често. Тя изпитваше в нейно присъствие повече веселие и удоволствие всъщност, отколкото сама би признала.

В кабинета си Джак разгърна новото портфолио, толкова чистичко сега, без отпечатъци от зацапани с въглен пръсти и мастилени петна, които щяха да се появят по него през следващите месеци. Развърза трите черни панделки и надникна в празната му вътрешност, полюбува му се, сетне го затвори и остави настрана. Бутна шишенцето с фиксажа назад, сред бурканчетата с туш и бои и глинените вазички с четките, и моливите в левия ъгъл на масата и постави новите скицници на освободената работна площ.

Беше огладнял. Тази сутрин бе купил от кулинарния магазин пушено телешко руло с подправки и салата от зеле. Но най-напред — едно студено хубаво питие. Барчето за напитки беше от бамбук, с плъзгащи се вратички. Избрала го бе Наталия — тя обичаше елегантните и скъпи вещи — спомни си Джак. Сипа си два-три пръста „Джак Даниелс“ в чаша с кубчета лед, доля малко вода направо от кранчето и после включи телевизора. Преди да се изтегне във фотьойла, тапициран в зелено, опипа задния си джоб с намерение да извади портфейла си. Нямаше го там. Сигурно беше в сакото, с което днес бе излизал навън.

Джак се поколеба няколко мига, наблюдавайки разсеяно телевизионния екран, след което отиде до закачалката в коридора. Вътрешният джоб на синьото му дънково сако бе празен — празни бяха и страничните му джобове. Странна история. Джак се залута в кухнята, надзъртайки навсякъде, повъртя се около работната си маса, огледа и бамбуковото барче, в което бе пъхнал бутилката „Гленфидич“. Никаква следа от портфейла. Отвори вратата на апартамента. Потръпна — синята изтривалка бе плашещо чиста.

Какво ли се бе случило? Спомни си ясно, че плати на шофьора в таксито. Дали не го бе изпуснал под седалката? Или във водосточната канавка на тротоара? Джак грабна ключовете си и хукна по стъпалата надолу. При една невероятна възможност той можеше да е още на улицата. Спомни си къде бе спряло таксито. В канавката нямаше нищо, освен няколко смачкани фаса и пръстенче от разпечатана бирена кутийка. Джак огледа няколко пъти мястото около себе си, сетне се върна на стълбищната площадка и проследи внимателно всяко стъпало.

Дяволски досадна история!

Навярно, когато се бе опитал да пъхне портфейла си в задния джоб, той се бе изхлузил от него. Нека му служи за урок — да знае друг път, когато му се прииска да се изтупа в стил „уестърн“, в дънково яке „Левис“, с маратонки и с портмоне в задния джоб — както всъщност никога не правеше. Внезапно си припомни как бе притиснал портфейла между коленете си, когато даваше на шофьора бакшиш един долар. Ако се бе изхлузил под седалката, нямаше шанс да го види отново. Следващият пътник в таксито щеше да го намери и невъзмутимо да си го прибере в джоба.

Най-силно го огорчи загубата на любимата му снимка с Наталия, направена малко преди брака им, след като Наталия беше забременяла от него. „Омъжих се, за да се отърва от училище час по-скоро!“ — бе казала Наталия с усмивка няколко пъти на приятели. Бяха се оженили също така, задето Наталия беше бременна, а мисълта за аборт я нервираше и ужасяваше — и от раждането се боеше, но за щастие роди детето, и то без никакви усложнения. В портфейла имаше и няколко други снимки — една с Наталия на двадесет години, млада и самоуверена, усмихваща се както обикновено със затворени устни, с много по-палаво пламъче в очите. Никога вече нямаше да види тези снимки отново, а тя никога нямаше да изглежда пред окото, на която и да е камера по същия начин.

„Дявол да го вземе!“ — нервно стана Джак от фотьойла.

В портфейла имаше и няколко кредитни карти — Брук Брадърс, Американ Експрес и някаква петролна компания. Коя, по-точно? Трябваше да изпрати на хората кредитната си карта веднага — надяваше се, че е записал поне номерата на банковите сметки не на гърба на телефонния указател на Наталия в Ардмор. Джак отиде в кухнята, изгубил вече апетит. Утре трябваше отново да тегли пари от банката, тъй като не му бе останало нищо. Добре че поне имаше малко дребни в джоба си за метрото.

Джак донесе в хола чинията си с телешко руло, туршия и зелева салата, постави я на малка сгъваема масичка до фотьойла, която Наталия ненавиждаше, но търпеше някак си и си наля чаша бира. „По дяволите!“ — отправи той последна реплика към изгубеното портмоне и отхапа от сандвича си. По телевизионния екран проблясваха пъстри кадри, но Джак бе изгубил вече всякакъв интерес към предаването. Телевизорът беше за него като друга маса в ресторант, от която се разнася приятен шум, колкото да не се чувствуваш напълно сам.

Телефонът иззвъня и Джак скокна от фотьойла, очаквайки да чуе Наталия с надеждата, че този път няма да му сервира неприятна изненада, като отложи пристигането си с още един ден.

— Ало?

— Мога ли да говоря с мистър Съдърланд, моля?

— Аз съм Съдърланд. Слушам ви.

— Бихте ли ми казали малкото си име?

— Да-а. Джон.

— Да сте загубили днес нещо, мистър Съдърланд?

Какво целеше този мъж — не бе гласът на момче — да го изнудва за пари ли? Разбира се, но Джак се надяваше поне да си получи снимките.

— Да, портфейла си.

Мъжът се посмя известно време.

— Е, аз го намерих. Цял-целеничък. Вие ли сте мъжът на една от снимките? С русото момиче?

Джак напрегнато се намръщи.

— Да.

— Значи веднага ще ви разпозная, щом ви видя. Не бих искал да попадне в чужди ръце. Обаждам се отблизо. Да ви го донеса ли? След петнадесетина минути?

— Да, но… Вижте, не е ли по-добре аз да сляза долу, на улицата? В къщи има хора, които спят в момента, така че…

— Чудесно, господине. Долу, на тротоара след десет минути? Или след осем?

Няколко секунди, след като затвори телефона, Джак мислеше, че сънува. Типично американски глас, като че ли на по-възрастен човек. При все това не бе разумно да го кани у дома. Нямаше да има пари, разбира се, но можеше да си възвърне всичко останало, освен ако този мъж или някой друг, намерил преди него портфейла, не бе задигнал и кредитните карти. Джак погледна часовника си. Беше почти седем и половина.

Измъкна от гардероба дънковото си яке и се спусна по стъпалата. На тротоара мушна ръце в джобовете си и се огледа. Срещу него изскочи дълъг като върлина млад негър и го отмина. Две жени, вървящи заедно, трима мъже, крачещи на разстояние един от друг, не го удостоиха и с поглед. Минаха десет минути. Срещу него се зададе мъж на средна възраст с куче, зад него — равин в черна роба, с дълга брада и припряна походка.

— Мистър Съдърланд?

Джак бе извърнал глава от мъжа с кучето. В този миг блеснаха уличните светлини, макар и часът за това да бе все още твърде ранен.

— Е, това наистина сте вие — изрече мъжът, като се приближи. Бе висок колкото Джак, или може би малко по-висок от него. Черната му коса бе силно прошарена, а тъмните му очи — зорки и проницателни.

— Е… — Той премести каишката на кучето от лявата в дясната си ръка и бръкна в джоба на старото си, но елегантно и запазено сако. — Това ваше ли е? — И извади портфейла.

— Къде го намерихте? Тук ли?

— Да, господине. Преди около час и нещо.

Джак пое портфейла от протегнатата ръка на мъжа, припряно го разтвори, зърна недокоснатата пачка от нови двайсетачки, повдигна висящото джобче и се увери, че снимките си стоят непокътнати зад прозрачната му найлонова обвивка. Кредитните карти също си бяха на мястото.

— Двеста шейсет и три долара — рече мъжът с малко пресипнал, но любезен глас. — Надявам се, че всичко е наред?

Джак се усмихна, слисан от изненада.

— Нямам думи да изразя благодарността си. Направо съм… като замаян. Мога ли да ви предложа сто долара като отплата за любезността ви?

Джак бе вече готов да отброи банкнотите. Мъжът имаше вид на човек, за когото малко пари не биха били излишни.

— Не, господине! — каза непознатият през смях и срамежливо махна с ръка. — Направете ми това удоволствие. Не всеки ден човек намира пълен портфейл, който може да върне на притежателя му. За пръв път ми се случва в живота! — Усмивката му бе нащърбена от липсващ горен кучешки зъб.

Джак долови в маниерите му психиката на самотния ерген, малко ексцентричен, може би.

— Но… при този жест… съвсем естествено е да искаш някак да се отблагодариш.

— Естествено е само да върнеш онова, което си намерил, на неговия притежател — стига да го откриеш. Не мислите ли, че е така? Ето как трябва да постъпваме, ако живеем в един приличен свят.

Над избледнялата му сега усмивка тъмните му вежди се свъсиха от някакво внезапно избликнало упорство.

Джак се засмя и кимна в знак на съгласие.

— Няма ли да промените намерението си и да зарадвате кучето си с една хубавичка двадесетдоларова пържола?

Джак измъкна от пачката една банкнота.

— Бог? Той си има достатъчно храна. В повечето случаи — прясно месо, а не тия застояли, тлъсти хамбургери за животни. Яде дори прекалено много. — Той дръпна каишката. — Бог, кажи „здравей“ на този симпатичен господин.

— Бог ли сте го кръстили? — попита Джак и погледна черно-бялото куче, приклекнало на задните си лапи. Ушите на мелеза бяха клепнали напред, а малката му опашчица бе закривена, което му придаваше вид на прасе, с изключение на заострения нос.

— „Куче“^[1], изговорено отзад напред, това е всичко — рече мъжът. — Между другото, аз съм атеист, така че за мен бе съвсем естествено да ви върна портфейла. Смятам, че човек сам гради собствената си съдба, собственото си небе или ад тук, на земята. Например не е редно да се пише „Бог“ с главна буква. Съществуват толкова много богове. Замисляли ли сте се понякога колко абсурдно би било, ако Президентът призове Юпитер за напътствие и помощ? Или Тор, да речем? На човек му става смешно, нали?

Джак се усмихна неловко.

— Ако наричаме своя бог, „Бог“ с главна буква, това не означава ли, че сме изчерпали резервите си от имена? От вяра? Африканците имат всякакъв вид богове и всеки носи отделно име. — Той се изкиска.

„Смахнат“, помисли си Джак, уверен, че речта на непознатия можеше да продължи цяла вечер, ако не го прекъснеше навреме.

— Има нещо вярно в това. Е, моите благодарности. Много съм ви задължен. — Джак протегна ръка.

Възрастният мъж я грабна така, сякаш ръкостискането му доставяше неизмерима наслада.

— Удоволствието беше мое, господине. Журналист ли сте?

— Понякога. На свободна практика. Лека нощ, господине, и — отново ви благодаря.

Джак изкачи на бегом стъпалата към апартамента си с ключовете в ръка. Глождеше го неприятното чувство, че мъжът го наблюдава, но когато извърна глава, притваряйки вратата, забеляза мъжа да крачи уверено с кучето си напред, без да занича изобщо зад рамо.

„Странен инцидент“ — помисли си Джак. Никога не знаеш какво може да ти се случи в Ню Йорк!

Седна на писалищната маса в дъното на хола, за да разгледа по-внимателно портфейла. Бе удивително, че му го бяха върнали непокътнат! Усмихна се при вида на трите снимки, след това провери за кредитните карти — всички бяха там, четири, а не три, както предполагаше. Не преброи парите — сигурен бе, че са си на място, до последния долар. Седна над изстиналата си вечеря с вълчи апетит.

Телевизорът беше все още включен, а програмата — все тъй безинтересна.

Странен тип бе този мъж, който наричаше кучето си Бог. Може би трябваше да го попита за името му, с какво се занимава — ей така, просто от любезност. Сега бе доволен, че не завърза с него приятелски разговор. Мъжът щеше постоянно да му досажда със свойствения си доброжелателно-непринуден начин — очевидно, живееше съвсем наблизо. Имаше с какво да се забавлява в петък Наталия.

След по-малко от час Джак вече обмисляше задачите си за утре, или може би още за тази вечер, ако се почувствуваше в добра форма. Освен рисунките за книгата на Джоуел, за които нямаше определен срок, тъй като приятелят му още не бе сключил договор, Джак трябваше да довърши илюстрациите за обложките на две книги, чийто краен срок бе след две седмици. Първата представляваше фасада на къща с трима човека, съзерцаващи света през три отделни прозорчета — типична американска къща от деветнадесети век в Ню Ингланд; другата — хаотична сцена със суетяща се тълпа — множество хора, които тичаха, блъскаха се и се надпреварваха, подобно на шумния човешки поток, изливащ се от входа на метрото в шест сутринта. Редакторът одобри предварителните скици, които му изпрати по пощата от Филаделфия и вчера следобед Джак прескочи до издателството, за да обсъдят цветовете. Джак се въртеше на столчето си, вибриращ от напрежение, помайваше се и фантазираше със затворени очи, после трескаво се захвана да експериментира с нюансите на бялото, което му бе нужно за фасадата. Основните тоналности щяха да бъдат бяло, розово и зелено, с черен туш за щриховане контурите на къщата. Утре, с Амелия върху коленете си, щеше да му бъде трудно да работи. Мразеше договорните срокове, мислено ги анулираше и ако успееше да задържи по-дълго тази илюзия, навярно щеше да привърши работата си навреме.

Пусна касета на Глен Гоулд за музикален фон и част от съществото му влезе в унисон с абстрактната феерия на звуците, а друга част — с линиите и цветовете пред погледа му под лявата му ръка и във въображението. Трикът на успеха бе в баланса между фантазията и опита, помисли си Джак с все по-нарастваща щастлива възбуда.