Патриша Хайсмит
Намерена на улицата (28)

Глава двадесет и седма

В четвъртък на обяд Наталия отиде в галерията „Катц“, облечена в дънков комбинезон и сандали. Официалните си дрехи бе сложила в пазарска торбичка. Откриването на изложбата бе в шест, а дотогава с Изабел и едно момче на име Дан трябваше да окачат картините.

Вчера бе обядвала с Боб, който й бе описал кремацията. Трябвало да чака повече от час на една мраморна скамейка в подобна на мавзолей сграда някъде в Лонг Айлънд, докато донесат урната с праха на Луис. След това взел ферибота „Стейтън Айлънд“, разтворил урната над перилата, а един мъж се приближил до него и го попитал градските води ли възнамерява да замърси, изхвърляйки кутията с остатъците от обяда си. Наталия сподели, че някои от приятелите на Луис и Боб вече знаят за смъртта на Луис. Боб си мислел, че хората ще бъдат много по-малко шокирани, ако разберат новината след седмици или месец. Отишъл и във Филаделфия, за да се погрижи за апартамента на Луис и изненадан прочел в „Инкуайърър“ статия за Луис и неговата дейност като агент на недвижими имоти, за това, как спасявал порутените сгради от железния топуз и за усилията му да включи в търговската мрежа малките квартални дюкянчета. Наталия бе направила фотокопие на този материал.

Джак пристигна в галерия „Катц“ малко преди седем. Широките стаи с бели стени бяха вече препълнени с хора и глухото жужене на тълпата му напомни за добре функциониращ пчелен кошер, макар и струйките цигарен дим да разрушаваха илюзията за пасторална картина. Някои от посетителите стояха с чаши в ръка. Той се озърна за Наталия, но не я видя в тълпата, сетне потърси с очи и Елси.

— Здравейте! Вие ли сте Джон Съдърланд? — усмихна се дружелюбно кръглолик мъж на около четиридесетте.

— Да. — Джак пое протегнатата му ръка.

— Исках само да споделя възхищението си от вашите творби в… книгата за „Мечтите“. Прекрасни илюстрации с ярък индивидуален почерк. Наталия ми каза, че не използувате молив и работите на „прима виста“…

— Само когато ми се удаде възможност — отвърна Джак. Кръглоликият мъж още стискаше дланта му.

— Аз работя в „Батърси Прес“. Казвам се Харълд Винсънт. Художествен редактор съм. Наталия ме познава. — Той освободи ръката на Джак. — Мога ли да ви се обадя по телефона в случай, че изникне някоя подходяща работа за вас?

— Да, разбира се.

Мъжът помаха за довиждане и хлътна в множеството, приковал живите си очи в Джак, докато не му се наложи да гледа къде стъпва.

Джак влезе в голямата стая, където Наталия изпълняваше ролята си на любезна домакиня — в момента тя се заливаше от смях, ала гласът й се губеше сред всеобщата глъчка. А картините? Повечето бяха закрити от телата. Тези, чиято горна част можеше да забележи, бяха изпъстрени с различни по цвят тъмни квадрати като небрежна имитация на Пит Мондриан. Имаше и серия от други платна с бледожълти, усукани като змийска кожа фрагменти — може би това бе накарало Наталия да ги оприличи на творби на Хундертвасер. Картините на Силвестър щяха да се продават добре, помисли си Джак, тъй като в тях имаше някакво изящество и цветови баланс. И все пак не биваше да съди по една-единствена картина, макар и другите да не можеше засега да види изцяло.

А Елси? Къде ли беше Елси? Огледа се още веднъж за русата глава, но не я забеляза сред тълпата.

Джак се върна във фоайето, тъкмо когато вратата на асансьора се отвори широко и отвътре излязоха петима или шестима човека, сред които и Елси, в бяла рокля и малка, като на пиколо светлосиня шапчица, кацнала на главата. Сърцето му подскочи.

— Елси!

Тя също го забеляза веднага.

— Здравей, Джак! — Елси му протегна ръка, стисна неговата, надникна за миг в очите му и се огледа.

— Къде е Марион?

— Няма да дойде. Има работа точно сега.

— Изглеждаш много добре тази вечер. — И други хора явно мислеха така, тъй като извръщаха глави към Елси. — Искаш ли чаша вино или нещо друго? Напитките са тук. — Имаше предвид масата в дъното на фоайето.

— Не, не сега.

— Искаш ли да влезеш? Наталия е вътре — вляво.

Влязоха в голямото помещение, леко извиващо надясно около ъгъла на сградата. Наталия бе отишла другаде. Елси бе с черни лачени обувки и черна лачена чанта. Но най-много му допадна усъвършенствувания й грим — устните й бяха в подходящо за нея бледочервено, а финият пастел на клепачите й бе само толкова, колкото да подчертае синьото на очите й. Изглеждаше напълно самоуверена, израснала сякаш с години в маниерите си от времето на първото й гостуване у Луис например. Джак забеляза как очите й проблеснаха и устните й се разтвориха, преди да промълви:

— Ето я Наталия.

Проправиха си път сред множеството към нея. Елси вървеше пред него.

— На снимки ли си била днес, Елси?

— Да. И тази рокля не е моя! — отвърна Елси през рамо.

Наталия се обърна към нея с ласкав поглед: „Здравей, сладурче“, който никой, освен Елси не чу, а Джак го прочете само по устните й. Дали сърцето на Наталия бе подскочило като неговото? Абсурд, помисли за реакцията си Джак. Можеше да си спомни пет или шест момичета, от които някога сърцето му се разтуптяваше, но къде бяха те сега? Полузабравени или напълно изличени от паметта лица и имена. А Наталия все още често го вълнуваше.

Елси се отстрани от Наталия и отиде да види картините. Навеждаше се и се изправяше на пръсти, за да ги разгледа по-внимателно. Джак отбягваше присъствието на Силвестър, млад мъж с рижави мустаци, непохватен и срамежлив, който навярно бе облякъл най-официалните си дрехи за случая.

Към него се приближи Изабел.

— Здравей, Джак! Не видя ли някъде Луис? Поканих ги и двамата.

— Н-не, не съм — отвърна той и за секунда се почувствува отвратително, сякаш носеше лична вина за някаква измама. Възможно ли бе Боб да е дошъл сам? — Извини ме, Изабел, ще попитам Наталия. — Да „попита Наталия“ означаваше да се поинтересува дали не е виждала Боб.

Наталия промърмори, че трябва да остане още половин час. Беше осем без нещо.

Не му даваше сърце да я предупреди за въпроса на Изабел.

— Мислех да поканя Елси на вечеря с нас… някъде навън — предложи той. Елси бе на няколко стъпки от тях, но едва ли можеше да ги чуе. — Или може би тя ще поиска да вечеряте сами? В този случай смятам да си тръгна.

— Сами? Не. Разбира се, Джак, ще я попитам — отвърна Наталия.

Но тя бе заета и Джак отправи сам предложението си към Елси, която се замисли и някак неучтиво забави отговора си.

— Бих могла, стига да не е много до късно. Имам работа в девет сутринта.

Джак съобщи на Наталия, че слизат с Елси долу до барчето на ъгъла за едно питие, и че ще я чакат там.

Заведението бе полутъмно, с много тиха музика, но толкова претъпкано, че трябваше да застанат прави на бара. Джак си поръча „Джак Даниелс“ и Елси каза, че ще пие същото. Един мъж й отстъпи стола си. Джак, застанал на известно разстояние от нея, доколкото позволяваше блъсканицата, вдигна чашата си, преди да отпие, но Елси не го забеляза. Всъщност, тя сякаш избягваше погледа му — може би искаше да изпие уискито си сама? Жълтеникавата светлина, процеждаща се иззад бара, падаше върху бялата презрамка на роклята й и голата, още непридобила слънчев загар ръка — можеше ли Елси въобще да хване тен? — леко закръглена, но в никакъв случай не пухкава или пълна. Един въпрос напираше в него: „Подразних ли те, като ти казах, че те обичам?“. Такъв въпрос подхождаше повече на малолетен хлапак, хранещ безумната надежда, че обяснението му би могло да подразни любимата му, да я обезпокои или да я очарова. Ако й го бе задал, Елси сигурно щеше да му отвърне: „Не, защо?“, а можеше и да го погледне и нещо за миг да проблесне в идеално гримираните й очи.

Джак забеляза как барманът, който бършеше чашите, й хвърли бленуващ поглед. Джак прочисти гърлото си и я попита:

— Какво ще правиш утре в девет?

Елси внимателно го погледна.

— Това, което преподавателят ни нарича изпит в средата на срока. Като в университетите. Изпитът ще трае час и половина — по английска и американска литература.

— Сериозно? — засмя се Джак. — А аз пък си мислех, че ще бъдеш на снимки! Тревожиш ли се?

— Да. Много. — Тя не откъсваше поглед от него. — Мога да пиша с часове, сигурна съм в това. Зная какво мога да кажа за тия книги, но дали ще е правилно? Това ли точно изисква професорът? Искам да мина този курс.

— Кои книги, например?

— Първата е „Идиот“ на Достоевски… Наталия много ми помага. Тя е прочела всичко, което сега изучавам. Зная какво бих искала да кажа — че всичко е пропито от много емоции, искрени, но доста наивни. Имам предвид „Идиот“. А Наталия толкова ме разсмя тази неделя… — Елси се поизправи на стола, намести синята си шапчица и продължи, вперила поглед в Джак. — Каза, че всички ние приличаме по малко на героите от „Идиот“, които нощем будуват, а княз Мишкин им ходи на гости в малките часове, когато все още е светло, понеже е лято — и водят продължителни разговори, седнали на пейките в нечия градина. Ха-ха! — Елси се заля от смях.

Джак се усмихна щастливо и възторжено, без да знае защо. Спомни си за простодушния и полусмахнат Мишкин, който се залепва за жената, която не може да притежава и говори ли говори.

— Обичам те като последния идиот — каза Мишкин, искам да кажа — произнесе Джак достатъчно силно, за да може тя да го чуе. — В това няма нищо тревожно. Сигурен съм, че не си се обезпокоила.

Репликата я накара отново да се засмее, малко смутено, може би, макар и да изглеждаше напълно спокойна и да не се страхуваше да го погледне — всъщност останала равнодушна към думите му.

Странно бе, че се чувствуваше толкова щастлив и ликуващ в присъствието й, когато не долавяше никакъв трепет в нея, никакъв сексуален импулс, насочен към него, помисли си Джак. Може би той чувствуваше нещо в себе си. Дали?… Но от нея не идваше нищо. Тя би могла да сподели по същия начин предизпитната си треска с някой възрастен вуйчо, с някое момиче или с брат си.

Елси продължи все тъй словоохотливо да приказва и на вечеря, но вниманието й бе насочено предимно към Наталия. От мига, когато Наталия влезе в бара, намериха с Елси за какво да говорят — за изпита, за фотографа, на който Елси бе позирала предишния ден. Наталия носеше черната си официална рокля със сандали, тъй като тази сутрин бе сложила в пазарската си торбичка две различни обувки с високи токчета.

Отидоха в унгарския ресторант на Седмо авеню, където храната беше добра, но обслужването — мудно. Нямаше значение. Джак внимателно слушаше. Елси бе седнала до него. Наталия — срещу двамата, с гръб към ресторанта. Наталия обичаше да гледа право в очите хората, с които разговаря. Гулашът от юфка най-сетне пристигна, придружен от бутилка червено розе. Елси се хранеше с обичайния си апетит, което Джак намираше за привлекателно, може би защото беше здравословно. Върнаха се към темата за изпита й утре. Елси не харесваше Хемингуей.

— Но защо? — попита Джак.

— Не е изобилен като другите — отвърна Елси и хвърли бърз поглед към Джак.

Джак разбра какво иска да каже. Хемингуей не беше обстоятелствен в детайлите. Забеляза развеселеното лице на Наталия.

— Например? — попита тя.

— Ами когато пише в „За кого бият камбаните“, че героят е сложил ръка на корема на жена си, понеже е бременна, и й казва нещо глупаво. Като малко момче. А трябва да се приеме като нещо много сериозно. Това ме разсмива.

Усмихната, Наталия се облегна назад в стола.

— Тогава просто напиши, че считаш Хемингуей за лековат и повърхностен и им обясни защо.

— Така ли? — Доверието на Елси изникна заедно с въпроса. — Ще го напиша. Повърхностен и лековат. Точно така го чувствам.

Наталия размени бърз поглед с Джак.

Джак трябваше да стане и да потърси келнера, за да платят сметката и когато най-сетне го принуди да дойде с него на масата, завари Наталия и Елси увлечени в жив разговор, приведени една към друга над масата.

Взеха такси и се отправиха първо в южна посока, за да изпратят Елси. Джак каза, че искал да я види как отваря външната врата, за да бъде спокоен. Мислеше едновременно за възможността Линдърман да се е спотаил наоколо и за това, че Елси трябва добре да си отспи тази нощ, макар и да не го изрази гласно. Квартирата на Елси и Марион се намираше в голяма мрачна сграда на източната страна на Грийн стрийт, четири или пет етажа висока. Елси имаше собствен ключ и Джак, застанал на тротоара, я наблюдаваше как отваря високата, масивна врата и хлътва зад нея в тъмния вход.

Качвайки се в таксито, Джак се закле пред себе си да не прави каквито и да е коментари през следващите дни относно чувствата на Наталия към Елси, да остави Наталия сама да обясни нещо, ако имаше желание — а ако нямаше — да преглътне и търпеливо да изчака.

 

— А сега ние трябва да свърнем по Гроув стрийт — каза той на шофьора. — Затова минете по Бедфорд и спрете на ъгъла, ако обичате.

Таксито даде на заден ход и направи ляв завой към Уест Хаустън.

— Колко е напреднала! Не мислиш ли?

— Да, и то главоломно. Даже и начинът, по който говори… Вече не сдъвква думите. Може би влиянието на Марион. Упражненията на Марион по…

— Аз научих Елси да казва „представям“, а не „приставим“ — прекъсна го Наталия. — Не се искат големи усилия да произнасяш отчетливо в думите „е“-то.

Върнаха се у дома достатъчно рано, за да успее Сюзън да хване автобуса до Ривърсайд. Сюзън четеше на бялата маса, а край книгата й се мъдреше празна чаша кафе. Всичко беше наред.

Наталия се пъхна под душа, след малко Джак я последва. Много му се искаше да се люби с нея тази вечер, ако тя имаше настроение след ден като днешния. Но беше се излъгал. Целуна я в леглото по бузата за лека нощ, после по устните, притисна леко гърдите й, както често правеше и всичко после тръгна както бе желал. Бе горд от постижението си, тъй като я бе довел два пъти до кулминация. Нима Елси възбуждаше и двамата? Не, не мислеше така, поне за себе си. Наталия бе реална и осезаема, познаваше и най-малката грапавинка на кожата на бедрата й, обичаше я. Бяха създали заедно дете. Наталия не бе неизследвана територия, нито пък малка ларва, от която можеше да се излюпи, или не, красива пеперуда.

— Ти си ми хлябът — тихо каза Джак, когато Наталия запали цигара.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя през смях.

Джак се облегна назад с ръце зад главата.

— Истински. Същината на живота, разбираш ли?