Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Found in the Street, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Патриша Хайсмит. Намерена на улицата

Американска. Първо издание

ИК „Скорпион“, София, 1993

Редактор: Жени Божилова, Валери Терзиев

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-1

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета

Бе странна неделя в дома на Съдърланд. Когато Наталия се прибра по обяд, Сюзън бе завела Амелия в Американския музей на индианското изкуство в северната част на града и бе разтребила кухнята. Наталия взе душ, облече пижамата си и пожела да си направи преди лягане една „малка закуска“ плюс „Ферне-Бланка“. Събуден от пристигането й, Джак се изкъпа, избръсна се и се облече — изобщо, чувствуваше се превъзходно. Сюзън се бе върнала, но бе заета с Амелия, така че Джак сам приготви закуската на Наталия с топло кафе, което никога не пречеше на съня й при силна умора. Изглеждаше разстроена или раздразнена — разговорът не вървеше, още повече в присъствието на Сюзън.

Времето се беше прояснило, през предните прозорци струеше мека светлина, а задните бяха огрени от слънце.

— Тази нощ счупих всички рекорди — каза Наталия, хрускайки препечена кифличка с мармалад. — По будуване.

В другия край на хола Сюзън играеше на карти с Амелия.

— Изобщо ли не си мигнала?

— Е, задрямах някъде към шест в гостната — отвърна Наталия. — След като вие си тръгнахте, Боб ни сервира разкошни пържени миди.

Сюзън дойде в трапезарията и попита Наталия има ли нужда от нея — можела да си тръгне, а можела и да остане, тъй като си била взела книги за работа. Наталия й каза да направи каквото пожелае, и без това след малко щяла да си легне.

Как е Луис? — попита Сюзън.

Наталия изведнъж се затвори в себе си, стрелна Сюзън с поглед и й отвърна спокойно, че Луис бил много добре и дори питал за нея.

Наталия се оттегли в спалнята с втора чаша „Ферне-Бланка“.

Сюзън заяви, че тихичко и незабелязано ще се измъкне.

— Наталия ми се вижда доста притеснена за нещо — погледна тя Джак.

— Така ли? Струва ми се, че просто е изморена.

Сюзън облече шлифера си, взе старото си кафяво куфарче с книгите и на излизане му прати въздушна целувка.

Джак леко съжали, че си тръгва толкова рано.

— Татко?

— Тихо, скъпа — прошепна, Джак и се приближи към крехката фигурка, която седеше на пода със златиста коса, разпиляна по раменете и някаква игра между протегнатите й крачета. — Майка ти се опитва да подремне, трябва да пазиш тишина.

— Ти беше ли на онова събиране?

— Разбира се, че бях. Но се върнах по-рано от майка ти.

Амелия усърдно размишляваше.

— Какво значи „по-рано“?

— Ами по-рано! Десет часа е по-рано от единадесет, например. Нещо по-рано се случва преди нещо по-късно.

Той се оттегли с надеждата, че Амелия повече няма да му додява.

В ателието си Джак се загледа в трите снимки на Елси, облегнати върху няколко рисувателни картона на масата — четвъртата и последната бе в едно списание в хола — и отново чу неотдавнашните си думи: „обичам те“. Безумни фантазии и ефимерни думи и чувства, толкова нереални, колкото самата Елси на тези снимки, които показваха лицето й в по-едър план. Елси в черна вечерна рокля само с една тънка презрамка на рамото, облегнала се леко встрани на един елегантен стол, вдигнала очи към някой, който не се виждаше, поднася към устните си чаша шампанско. Ръцете на Елси изглеждаха понякога тънки и крехки, друг път силни и мускулести, както за обектива на камерата, така и за окото. Но най-удивителното за Джак в тази снимка бе изражението на очите й, което я правеше далеч по-възрастна: то съдържаше сякаш мъдростта на стотици любовни преживявания плюс знанието как да се подчиняват мъжете, които подаряват скъпи пръстени. Рекламата бе на някаква бижутерска компания — отдолу, с курсив бе изписано: „просто защото вече има всичко…“ което накара Джак да се усмихне.

Другата снимка бе върху корицата на списанието, в горната част на която бе изписано заглавието му — Елси се усмихваше със затворени устни, но в усмивка грееха най-вече сините й очи. Тук тя приличаше на наивен тийнейджър на не повече от шестнадесет.

На третата снимка Елси излизаше от едно такси край навеса на „Челси“, широко усмихната, сякаш се смееше на глас, с издута от вятъра пола и очи, насочени право срещу камерата. Джак си спомни за онзи мразовит зимен ден пред хотела.

Чувствуваше се по-различно от друг път, с онова странно брожение на мисълта и чувствата, присъщи на кротко влюбения човек. Извади огромен скицник с евтина рисувателна хартия. Сега работеше върху композиция за маслена живопис и искаше да се захване с нея веднага, дори и да се получеше нещо непредвидено. Все още предпочиташе тънката черна линия за обграждане на човешките фигури и предметите. С мек черен молив бе обрисувал насечените контури на мъжка фигура, приседнала в крайчеца на широк удобен фотьойл. Нарекъл бе картината „Озадаченият мъж“. Стъпалата бяха прибрани едно до друго, коленете разтворени, а едната ръка бе подпряла брадичката. Преди няколко дни Джак бе продал и една карикатура, изградена с цялостна, непрекъсната линия: двоумящ се купувач разглежда мека шапка, предложена му от продавача, а продавачът му казва: „Не се тревожете, господине, шапката изразява личността на човека“.

Стреснат от гласа иззад пердето, Джак подскочи и лявата му ръка трепна над скицника.

— Излизам да се поразходя, Джак. Извини ме… ако съм те обезпокоила. — Усмихна се на изненадата му Наталия. Сега, след краткия си сън, изглеждаше по-добре.

— Няма нищо, скъпа. Вали ли навън? — Наталия бе в боти и дъждобран.

— Малко… Няма да се бавя.

Вратата на апартамента се захлопна. Преди още да се е прибрал в ателието си, телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката от хола.

— Здравей, Джак, обажда се Илейн. Как се чувствуват твоите хора днес?

— О-о, много добре. Разбрах, че сте яли в мое отсъствие пържени миди.

— Да, и много други неща. Не беше ли това истинско тържество? Имаше поне четиридесет или петдесет човека. А онова момиче, с което ти танцува…

— Елси.

— Елси. Не мога да запомня това име, тъй като някак не й подхожда. Изглеждаше прекрасна, когато танцуваше. Казваш, че е фотомодел?

— Да, истински!

— Спомням си, че я зърнах веднъж на корицата на едно списание… Звъннах на Боб и на Луис, за да им благодаря, но никой не се обажда. Може би още спят. Тъй че реших да проверя какво става с теб — засмя се Илейн. — Ние стояхме близо до четири сутринта. Как е Наталия?

— Излезе на разходка — иначе щях веднага да ти я дам.

— Надявам се да се видим скоро, Джак. Горещи поздрави на Наталия.

Когато затвори телефона, очите му се спряха на касетата, която Марион му бе дала миналата вечер. Подарък ли бе тя или дадена назаем? Не помнеше. Щеше да попита и да я върне, ако се наложи. Отгоре имаше надпис: „Марион Гил. Среднощен размисъл. Солокитара“. Джак я пъхна в касетофона.

Китарата започна унесено и монотонно, сякаш изпълнителят бе сам и подрънкваше за собствено удоволствие. Песента беше без думи, водена единствено от гласа. Последва бавно и замислено, изпълнено с копнеж кресчендо, което после се разби в порой от струнни звуци, сякаш китаристът искаше да унищожи това, което бе изсвирил. Джак седна на дивана и се облегна назад със затворени очи. Амелия бе в стаята си, укротена специално за целта. Според него това не беше песен, не беше и композиция, а по-скоро роман и лъкатушене на разхвърляни музикални фрази, подобно неудържим планински поток. Музиката беше непретенциозна, но можеше да създаде великолепно настроение, ако човек се вглъбеше и отпуснеше.

Телефонът отново иззвъня. Джак стисна устни от досада, неохотно стана и изключи касетофона.

— Здравей, Джак, обажда се Боб… Да не съм те обезпокоил?

— Не, Боб. Ние…

— Бих искал да говоря с Наталия.

— Тя излезе да се поразходи. От къщи ли се обаждаш?

— Да. — Гласът на Боб звучеше ужасно напрегнато.

— Може да се върне всеки момент. Ще й кажа да ти се обади веднага. Не, почакай! Ето я, влиза. — Джак й подаде слушалката. — Боб е на телефона.

Наталия съблече дъждобрана си и Джак го пое от ръцете й.

— Здравей, Боб. — Тя премести телефона на масичката за кафе и седна на дивана.

— Ооо! Ами, аз си мислех… Знаех си го!

Джак окачи дъждобрана на една закачалка в банята на душа. После с тихи стъпки прекоси хола по посока на ателието си.

— … ако искаш да дойда. Така не е ли по-добре? — попита тя напрегнато.

Джак дръпна с невиждащ поглед завесата. Нещо му подсказа, че Луис е мъртъв. Или бе получил сърдечен пристъп след удоволствията, които си бе позволил миналата нощ, или бе чисто и просто самоубийство. Джак пъхна ръце в задните си джобове и се върна в хола. Наталия все още говореше по телефона — не искаше да я безпокои, затова мина зад дивана, отвори бамбуковото барче, наля една чаша „Гленфидич“ и отиде в кухнята за лед и вода. Подаде й уискито и се върна в ателието си. След няколко минути излезе отново — в хола бе настъпила тишина.

Наталия стоеше до телефона с чаша в ръка.

— Да не би да се е случило нещо с Луис?

— Да. Хапчета за сън. Той… — Тя се обърна към прозореца и наведе глава.

В този миг Амелия се втурна в хола с възгласи „мамо!“. Искала да й покаже един „акварел“ в стаята си, който бил още мокър и затова не можела да го донесе.

— Аз ще ти бъда първият посетител, идвам да го видя — каза Джак и последва дъщеря си в детската стая.

Този художествен експеримент представляваше огромна черно-жълта пеперуда, заобиколена от зелени дървета, пропорционално намаляващи в далечината. Отново бе оставила празно място между жълтото ръбче на черните крилца и жълтите точици по тях.

— Възхитително! — възкликна Джак. — Наистина, много е хубаво. Семпло и декоративно.

Боичките лежаха разпилени върху ниското й бюро.

— Когато изсъхне, ще го покажа на мама.

— Когато изсъхне — рече Джак и излезе от стаята.

Наталия си приготвяше друго питие.

— Засега Боб няма нужда от помощ. Иска да остане сам.

— Но какво се е случило? — прошепна Джак.

— Снощи… тази сутрин Луис заяви, че иска да се оттегли в спалнята си и да поспи. Беше около девет часа. Двамата имат отделни спални, „за пред хората“, както ми е казвал Луис — нали разбираш. И така, Боб влязъл в спалнята в три следобед и заварил Луис да лежи върху покривката на леглото със скръстени на гърдите ръце, облечен все още в онази китайска роба и си помислил, че прилича на… Е, не могъл да го събуди — прошепна Наталия ужасена. — Бил даже студен. Свръхдоза, Боб видял празното шишенце. И то в комбинация с алкохол… — Наталия отпи от уискито си. — Боб каза, че през последните два часа слагал чинии в съдомиячката и разтребвал къщата! Това било единственият начин да го понесе. Не отговарял на телефона и не казал на никой друг, освен на мен.

Джак бе потресен, макар и да го беше предчувствал.

— Не е ли извикал полицията? Или бърза помощ? Искаш да кажеш, че Луис така си лежи там, в спалнята?

— Да! Казах на Боб, че бих могла да извикам полицията, но той не бе съгласен. — Наталия зачупи ръце — жест, който Джак бе забелязвал често пъти у нея в моменти на безизходица. Тя отметна косата си назад от лицето, неспокойна и напрегната. — Сигурно ще го направи, щом дойде поне малко на себе си, да речем, до един час.

Ала Джак познаваше добре Боб и можеше да си го представи как се разтакава зашеметен с часове из апартамента, забърсвайки праха на книгите, може би.

— Той не може да прекара нощта с Луис там, скъпа. Вече е пет часа!

— Зная. Прав си. — Наталия погледна мрачно към телефона.

Ако се обади на Боб, той няма да вдигне слушалката, тъй като би си помислил, че е някой друг, каза си Джак.

Амелия притича в хола с рисунката в ръце.

— Мамо!

Наталия втренчи невиждащ поглед в акварела, после очите й се фокусираха и можа да го разгледа.

— Чудесно, скъпа. Да. Мога ли да го взема? За моята стая?

Амелия изглеждаше поласкана.

Да, мамо.

Пеперудата в жълто и черно напомни на Джак за китайската роба на Луис. Наталия и Амелия отидоха в спалнята, за да изберат място за акварела и Джак изчака, знаейки добре, че рано или късно Наталия трябва да вземе решение. Тя се върна в хола, взе телефонната слушалка и позвъни. След няколко секунди я сложи обратно и каза на Джак:

— Не отговаря. Мисля, че ще се наложи да отида.

— Съгласен съм. Ще дойда с теб. Впрочем… ако нямаш нищо против.

— Не си длъжен — простена Наталия със сгърчено от болка лице.

— Настоявам — тихо каза Джак. Приближи се до нея, но без да я докосва. — Зная, че ти е тежко, скъпа. Мъчителна история. Хайде да видим, ще може ли да отведем Амелия при Макс и Илейн.

Джак телефонира на семейство Армстронг. Илейн се съгласи веднага, щели да си бъдат цялата вечер у дома — Джак й съобщи, че идват след десетина минути. Тръгнаха по западната Единадесета улица и спряха едно такси, което изчака няколко минути, докато Джак изпрати Амелия. Амелия бе очарована да прекара вечерта със семейство Армстронг и сина им Джейсън. Джак обясни, че ще се върнат за детето навярно преди десет, в противен случай ще позвънят. Намислил бе да им каже, че ги поканили на гости в последния момент приятели, живеещи в северната част на града, но не даде никакво обяснение, само им благодари и се затича към таксито.

На вратата Наталия трябваше да поговори с портиера на Боб и Луис, с когото се познаваше, тъй като Боб не отговаряше на позвъняванията отдолу.

— Той не знае, че съм аз, Джордж — каза Наталия. — Иначе щеше да ни пусне. Ела с нас, ако искаш, Джордж.

Портиерът се качи заедно с тях. Наталия извика Боб през затворената врата и той леко я открехна.

Боб ги посрещна по риза, панталони и домашни чехли, с кърпа за избърсване на съдовете в ръце. Джак предостави цялата инициатива на Наталия. Наложително бе да се обадят незабавно на полицията. Боб примирено се съгласи. Джак предложи услугите си, но Наталия предпочете лично тя да проведе разговора. За негово облекчение, тя не поиска да види Луис, нито пък Боб я попита желае ли това. Джак знаеше къде се намират спалните — някъде надясно от фоайето, в дъното на коридора. Наталия сигурно знаеше къде по-точно. Боб беше пребледнял като платно и ръцете му леко трепереха. Наталия запали повече лампи в апартамента. Полицията дойде след петнадесетина минути, придружена от няколко човека от „Бърза помощ“. Джак едва извърна глава към коридора, където изнасяха на носилка покритото с чаршаф тяло на Луис. До този момент Наталия вече бе успяла да убеди Боб да прекара остатъка от вечерта и нощта заедно с тях. Боб взе някои свои домашни принадлежности в една голяма чанта.

Портиерът Джордж, когото Наталия познаваше, се бе качил на стълбищната площадка горе, за да покаже на санитарите от „Бърза помощ“ сервизния асансьор. Когато Джак и Наталия слязоха на тротоара, успяха да видят как изнасят носилката с трупа от задния вход и се насочват към линейката, което се стори на Джак доста зловещо — сякаш трупът не трябваше да бъде видян от щастливия свят вън, от хората, които влизаха и излизаха през главния вход. Джак се замисли внезапно за дребните вещи на Луис, които бе видял горе — златната писалка, книгата с картонче за отбелязване на страниците вътре, лежаща върху писалището му, снимката му от младежките години, с която толкова се гордееше — Луис на палубата на една яхта, все още с коса на главата, облечен в бели панталони и моряшка блуза на райета. При вида на носилката Наталия замижа и извърна глава настрани. На Единадесета улица Джак изскочи от таксито, заяви, че сам ще доведе Амелия у дома и даде ключовете си на Наталия, която бе забравила своите. Прибраха се с Амелия към десет часа и завариха Наталия да готви нещо в кухнята. Боб бил в банята да вземе един душ — обясни тя. Гостната стая бе снабдена със собствена тоалетна и душ.

— Благодаря ти за грижите, скъпа! — измъчено се усмихна Боб на вратата — бе по пижама и халат.

Хапнаха набързо. Боб отказа предложената му чаша уиски.

— Слава богу, утре е работен ден — каза той за втори път. Бе все тъй блед, кафявите му очи имаха напрегнато и отчаяно изражение иззад очилата с кръгли рамки.

Джак сложи Амелия в креватчето и я приспа с унасящия си глас, говорейки й бавно и сънливо какъв дълъг ден е имала днес, като се започне с разходката й до Музея на индианското изкуство тази сутрин, което му се струвало толкова отдавна. Боб се бе оттеглил в стаята си. Наталия разтребваше кухнята.

— Боб ми каза, че Луис не желаел никакви погребални церемонии, а само кремация — промълви Наталия. — Всичко било написано в завещанието му. Боб не желае засега да го разгласяваме пред хората. Щял да се погрижи за кратко съобщение в „Таймс“.

Странно — помисли си Джак, но не каза нищо. Странно — и доста неловко. Новината щеше да плъзне от уста на уста сред близките приятели и познати на Луис, докато всеки, който се интересуваше от него, не я научеше от хорските мълви.

— Ще се опитам да намеря Елси — заяви Наталия.

— Сега? — възкликна стъписан Джак.

— За мен тя е от друг свят. Имам нужда да избягам от всичко това.

Наталия отиде при телефона и завъртя номера. От другата страна на слушалката някой се обади.

След няколко минути Наталия го извика и леко отмести полуразтворената завеса.

— Излизам за час и нещо. Ще занеса на Елси това. — Тя държеше голяма книга с илюстрации. — Де Куунинг. Отдавна искаше да й я дам за известно време. Луда е по този художник. Интересно, нали? — В очите на Наталия проблесна палаво пламъче, което зарадва Джак.

Той кимна:

— Предай й моите най-сърдечни поздрави.