Стефан Цвайг
Мария Антоанета (9) (Портрет на един посредствен характер)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marie Antoinette (Bildnis eines mittleren Charakters), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2

Австрийска. Първо издание

Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова

 

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактор: Любомир Илиев

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор юли 1987 г.

Подписана за печат ноември 1987 г.

Излязла от печат ноември 1987 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 48.

Издателски коли 40,32. УИК 45,36

Цена 5,77 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Кралица на рококо

Заклетият враг на Австрия Фридрих II се обезпокоява, когато на френския трон се възкачва Мария Антоанета, дъщерята на отколешната му съперница Мария Терезия. Изпраща не едно и две писма до своя пруски посланик, в които му заръчва грижливо да следи политическите й планове. И не е далеч от истината — заплашва го голяма опасност. Достатъчно е Мария Антоанета само да пожелае, само малко да се напрегне, и всички конци на френската дипломация ще се дърпат единствено от нейната ръка, а Европа ще се управлява от три жени: Мария Терезия, Мария Антоанета и Екатерина Велика. Ала за щастие на Прусия и за свое собствено злощастие Мария Антоанета е съвършено чужда на великата световноисторическа мисия, тя няма никакво намерение да вниква в характера на времето — напротив, вълнува я единствено мисълта как да го пропилява — и си слага короната толкова небрежно, като че е някаква играчка. Вместо да се възползува от придобитата власт, тя само й се наслаждава.

Мария Антоанета иска да надделее като жена, а не като кралица: това е гибелната грешка, която допуска. Дребните женски победи й се струват по-ценни от великите и трайни триумфи на световната история и понеже несериозното й сърце не съумява да даде на кралската идея духовно съдържание, а само съвършена форма, великата задача се смалява в ръцете й и се превръща в мимолетна игра, а високият сан — в театрална роля. Петнадесет лекомислени години подред Мария Антоанета тълкува ролята си на кралица единствено така: дворът трябва да й се възхищава като на най-елегантната, най-кокетната, най-нагиздената, най-ласканата и преди всичко най-веселата жена, да бъде arbiter elegantiarum[1], светска дама, определяща тона на онази аристократична, свръхцеломъдрена обществена прослойка, която се смята за самия свят. На частната си сцена във Версай, построена над пропаст като същински японски мост от цветя, тя цели двадесет години играе с вкус и прелест ролята на влюбена в себе си примадона, на съвършена кралица на стила рококо. Но репертоарът на обществената комедия е доста беден: няколко незначителни ухажвания, няколко плитки интриги, твърде малко одухотвореност и твърде много танци. За тези игри и игрички кралят не й подхожда като партньор, противниците й не са истински герои, а зрителите са все едни и същи сноби, уморени от скука; в същото време отвъд позлатените железни порти един милионен народ внимателно наблюдава своята владетелка. Но заслепената Мария Антоанета не се отказва от своята роля, не се уморява да подвежда с нови дреболийки своето бездруго подведено сърце; не се отказва дори когато гръмотевичната буря заплашително приижда от Париж към парковете на Версай. Чак когато революцията силом я прехвърля от нищожната сцена в стил рококо върху голямата и трагична световна сцена, тя осъзнава своята чудовищна заблуда: цели двадесет години е предпочела да играе извънредно маловажната роля на субретка, на салонна дама, докато в същото време съдбата я е дарила с мощ и душевна твърдост за изпълнението на героична роля. Осъзнава заблудата късно — и все пак не твърде късно. Защото тъкмо в мига, когато ролята на кралица е изчерпана и й остава само да умре — в трагичния епилог на пасторалната комедия, — тя стига до своите истински измерения. Едва когато играта става сериозна и короната й е отнета, Мария Антоанета действително се сдобива със сърце на кралица.

 

 

Разсъдъчната вина — или по-скоро вината поради липса на разсъдъчна дейност — у Мария Антоанета, която става причина почти цели двадесет години тя да жертвува важните неща за маловажни, дълга за насладата, трудното за лесното, Франция за малкия Версай, действителния за измисления свят — тази историческа вина направо е непонятна: за да осмислим безсмислието й, най-добре е да вземем картата на Франция и да оградим с кръгче нищожното пространство, където Мария Антоанета е прекарала двадесетте години на своето управление. Резултатът е поразителен. Кръгчето е толкова жалко, че на карта със среден мащаб се смалява до точица. Златният пумпал на предприемчивото й безделие постоянно кръжи между Версай, Трианон, Марли, Фонтенбло, Сен Клу, Рамбуйе — шест замъка, разположени върху смешно малко пространство, което се изминава само за няколко часа. Мария Антоанета нито веднъж не изпитва потребност да прекрачи пространствено или духовно този многоъгълник, в който е заключила най-глупавия от всички демони — демона на развлеченията. Нито веднъж за почти една пета от цяло столетие владетелката на Франция не се изкушава от желанието да опознае своето собствено кралство, да види провинциите, чиято кралица е именно тя, морето, което мие крайбрежията, планините, крепостите, градовете и катедралите, обширната и многоликата страна. Нито веднъж не отнема от безделието си дори час, за да посети някого от своите поданици или само да помисли за тях, нито веднъж не пристъпва прага на някой граждански дом: действителният свят извън аристократичния кръг за нея всъщност не съществува. Мария Антоанета никога не научава, че около сградата на Операта в Париж се простира огромен град, изпълнен с нищета и недоволство, че зад езерцата в Трианон с китайските патици, с охранените лебеди и пауните, зад чистичкото и кокетно селце Хамю, построено от придворните архитекти за показ, истинските селски домове се рушат, а хамбарите им са празни, че зад позлатените решетки на нейния парк милиони хора се трудят, гладуват и се надяват. Може би единствено незнанието, както и нежеланието да се опознаят трагизмът и мътилката на света придават онази вълшебна грация, лекия и безгрижен чар на стила рококо; само който не знае колко сериозен е светът, може да се заиграе така блажено. Ала кралица, която забравя за своя народ, рискува твърде много. Мария Антоанета можеше да се обърне към света с въпрос, но не пожела да го зададе. Достатъчно й беше да се взре във времето, за да го проумее — но не пожела. Пожела да си остане весела, млада и необезпокоявана в своя химерен свят. Ръководена от блуждаещи светлинки, тя непрестанно се движи в кръг и заедно със своите придворни марионетки, заобиколена от изкуствена култура, пропуска решителни и невъзвратими години от живота си.

 

 

Нейната вина, безспорната й вина се състои в следното: крайно лекомислено се заема с най-чудовищната историческа мисия, с меко сърце се намесва в най-яростния спор на столетието. Вината е безспорна, ала все пак простима, защото е понятна: плод е на известно изкушение, на което и по-силен характер едва ли би могъл да устои. Попада от детската стая направо в брачното ложе, неочаквано я измъкват от усамотените покои на двореца, още не е досънувала сънищата си, а трябва да поеме в ръцете си най-висшата власт — невинната й душа, която нито е особено силна, нито особено бурна, не е узряла, не е духовно пробудена, внезапно попада на мястото на слънцето, около което планетите танцуват възторжения си танц; а коварното общество на осемнадесети век знае как да съблазни младата жена! То дяволски хитро умее да смесва отровите на изтънчените ласкателства — каква изобретателност проявява, когато трябва да смае някого с нищожни неща, колко е вещо във висшата школа на галантността и епикурейското изкуство, което учи как да възприемаме живота откъм леката му страна! Придворните отлично са запознати с всички съблазни и всички начини за разколебаване на душата — те още от самото начало въвличат в своя омагьосан кръг неопитното сърце на девойчето, което все още с любопитство се взира в себе си. От първия ден на своето управление Мария Антоанета витае сред тамянния дим на безграничното обожание. Каже ли нещо — то се възприема за умно, направи ли нещо — то се превръща в закон, пожелае ли нещо — изпълняват го. Днес й хрумне нещо — утре хрумването става мода. Извърши ли някаква глупост целият двор въодушевено й подражава. Нейната близост въздействува като слънце на суетното, честолюбиво множество, погледът й е дар, усмивката — щастие, появата — празник; когато дава прием, всички дами — от най-възрастните до най-младите, от най-знатните до току-що допуснатите в двора — отчаяно се стремят по възможно най-смешен, най-глупав, най-лудешки начин да привлекат с божията помощ поне за секунда вниманието й върху себе си, да уловят някоя любезност, някоя дума или поне да хванат погледа й. И по улиците народът я приветствува с възгласи и упование, в театъра зрителите от първия до последния ред стават на крака, а когато минава край огледалата, оттам я гледа млада и симпатична жена, прелестно облечена и окрилена от собствения си триумф, безгрижна и щастлива, една от най-красивите жени в двора, а освен това и най-красивата на земята — тя просто отъждествява двора със света. Как с това детско сърце и посредствената си сила да се бори срещу упоителното, замайващо вино на щастието, смесило в себе си всички силни и сладки аромати на чувствата, погледите на мъжете, възхищението и завистта на жените, предаността на народа, собствената гордост? Как да не стане лекомислена, когато всичко е толкова лесно? Когато е необходимо да драсне нещо върху къс хартия, и парите долитат от само себе си, а една дума, единствената дума „payez“[2], набързо надраскана върху хартията, докарва хиляди дукати, създава сякаш с вълшебна пръчица скъпоценни камъни, паркове и дворци? Когато нежното дихание на щастието така сладостно успокоява опънатите нерви? Може ли да не стане безгрижна и лекомислена, когато небето праща такива криле за сияйните й рамене? Как да не загуби почва под нозете си, когато е жертва на подобни съблазни?

Погледнато от исторически аспект, тя несъмнено носи вина заради повърхностното тълкуване на живота, но в същото време това е вина и на цялото нейно поколение: тъкмо пълното сливане с духа на времето й прави от Мария Антоанета типична представителка на осемнадесети век. Рококо — този прекалено изнежен цвят на прастара култура, този век на изискани и бездейни ръце, на несериозен и немощен дух пожела преди залеза си да се пресътвори в точно определен образ. Никой крал, никой мъж не би успял да представи в албума на историята века на дамите — този век би могъл да бъде символизиран само от фигурата на някоя жена, на някоя кралица, а Мария Антоанета е истинско олицетворение на кралицата на рококо. Най-безгрижна сред безгрижните, най-голяма прахосница сред прахосниците, най-галантна сред галантните, най-преднамерено кокетна сред кокетните, със собствената си личност тя придава документално ясна и незабравима форма на нравите и изкуствения начин на живот през осемнадесети век. „Не е възможно — казва за нея мадам дьо Стал — да се вложи повече грация и добронамереност в любезността. Овладяла е начина на общуване, който никога не й позволява да забряви, че е кралица, ала винаги се държи така, като че ли е забравила.“ Мария Антоанета си играе със своя живот така, сякаш свири на някакъв много нежен и крехък инструмент. Вместо да придобие човешко величие, тя става личност, характерна за своето време; и макар че безсмислено прахосва вътрешните си сили, все пак от нея има смисъл: в нейно лице осемнадесети век намира своята най-ярко изразена форма, а нейният край е и негов.

Коя е първата грижа на такава кралица, щом сутрин се пробуди в своя дворец във Версай? Новините за града? За държавата? Или писмата от посланиците, в които се съобщава дали армиите са победили, дали на Англия вече е обявена война? Нищо подобно. Както винаги Мария Антоанета се е прибрала едва в четири или пет часа призори, поспала е малко: една толкова неспокойна личност не се нуждае от дълга почивка и ето че денят й започва с важен церемониал. Главната гардеробиерка влиза с няколко ризи, носни кърпички и кърпи за лице, необходими за утринния тоалет; придружава я първата камериерка. Последната се покланя и й подава лист, върху който са забодени с топлийски малки платнени образци от всички тоалети в гардероба. Мария Антоанета трябва да реши кои рокли би искала да облече днес: изборът наистина е труден и отговорен, защото за всеки сезон са предвидени по дванадесет нови официални рокли, дванадесет обикновени рокли и дванадесет рокли за тържества — да не броим стотиците, които се шият всяка година (как една кралица на модата би си позволила да облече два пъти една и съща дреха!). Ще добавим утринните халати, корсажите, дантелените кърпички и фишута, бонетата, мантиите, коланите, ръкавиците, чорапите и бельото от невидимия арсенал, който се обслужва от цяла армия шивачки и гардеробиерки. Изборът обикновено трае дълго: най-сетне с топлийки се отбелязват онези мостри от тоалети, които Мария Антоанета е подбрала за днешния ден — официалния тоалет за приема, следобедната рокля и тържествения вечерен тоалет. Отхвърлена е първата грижа; каталогът с платовете се изнася — внасят се оригиналите.

А след като тоалетите са толкова важни, не бива да се учудваме, че главната модистка — божествената мадмоазел Бертен — има по-голямо влияние върху Мария Антоанета от всичките й държавни министри — та те могат многократно да бъдат подменяни, а тя е единствена и несравнима! Макар по произход Бертен да е дребна шивачка от низините, макар да е груба, самоуверена и с яки лакти, а маниерите й да са по-скоро просташки, отколкото изискани, майсторката на haute couture[3] държи кралицата в ръцете си. Тя става причина осемнадесет години преди същинската революция във Версай да се извърши дворцова революция: мадмоазел Бертен взривява предписанията на етикета, който забранява достъпа на гражданите в petits cabinets[4] на кралицата; тази майсторка в бранша си постига това, което не се удава на Волтер и на всички поети и художници от онова време: да разговарят с кралицата на четири очи. Когато Бертен два пъти седмично се появява със своите нови скици, Мария Антоанета напуска аристократичните си придворни дами и се отправя на тайно съвещание с боготворената художничка към заключените лични покои, за да доуточни с нея новата мода, още по-абсурдна от вчерашната. Естествено, работливата модистка богато осребрява този свой триумф. След като е тласнала самата Мария Антоанета към най-страшно разточителство, тя тласка натам целия двор и аристокрацията: с огромни букви изписва върху фирмата на своя магазин на улица Сент Оноре титлата „кралска доставчица“, а на клиентите, които е накарала да я чакат, обяснява дръзко и пренебрежително: „Току-що работихме с Нейно височество.“ Скоро се ползува с услугите на цял полк шивачки и бродирачки, защото колкото по-елегантно се облича кралицата, толкова по-усърдно й подражават останалите дами. Някои от тях подкупват с тежко злато невярната вълшебница, за да им скрои модел, който самата кралица все още не е носила: модният лукс се разпростира като болест. Размириците в страната, препирните в Парламента, войната с Англия интересуват суетните придворни далеч по-малко от модния кафяв цвят, въведен от мадмоазел Бертен, от твърде дръзко извитите турнели на кринолините или от някоя разновидност на коприната, за пръв път произведена в Лион. Всяка дама, която държи на себе си, се чувствува задължена да подражава съвсем точно на този маймунски танц на преувеличенията, а някакъв съпруг с въздишка се оплаква: „Никога досега френските жени не са харчили толкова пари, за да се правят смешни.“

Ала Мария Антоанета смята за свой най-пръв дълг да бъде кралица в тази област. След тримесечно властвуване малката принцеса се издига до модна кукла на елегантния свят, до манекен за всички костюми и фризури; триумфът й се разпростира във всички салони, във всички дворове. Разбира се, стига и до Виена — а оттам долита невесело ехо. Мария Терезия, която е определила детето си за по-достойни дела, сърдито връща на посланика една картина, представяща дъщеря й модно издокарана и прекомерно натруфена, като заявява, че картината изобразявала актриса, но не и кралица на Франция. Сърдито предупреждава дъщеря си; естествено, предупрежденията както винаги са напразни: „Знаеш какво е твърдото ми мнение: човек трябва да следва модата с мярка и никога да не прекалява с нея. На една млада и привлекателна жена, на една прелестна кралица тези безсмислици не са нужни; напротив, простотата в облеклото й подхожда повече и е по-достойна за нейния кралски сан. Тъй като тя определя тона, целият свят ще се стреми да следва дори незначителните й погрешни стъпки. А тъй като обичам своята малка кралица и наблюдавам всяка нейна стъпка, без колебание трябва да насоча вниманието й върху това дребно лекомислие.“

 

 

Втора утринна грижа: прическата. За щастие и тук на разположение е изкусен майстор — господин Леонар, неизчерпаемият и ненадминат Фигаро на рококо. Като велик властелин той всяка сутрин изминава пътя от Париж до Версай в каляска, теглена от шест коня, за да изпробва върху кралицата с помощта на гребен, благовония и помади своето благородно и винаги ново изкуство. Подобно на Мансар, великия архитект, който вдига върху къщите изкусните покриви, носещи неговото име, и господин Леонар извисява над челото на всяка дама, която държи на себе си, цели кули от коси и моделира символични орнаменти от настръхналия гъсталак. С огромни фуркети и обилна употреба на втвърдяваща помада косите най-напред се вдигат право нагоре — започва се от корените им над челото, докато стигнат височина, двойно по-голяма от шапката на пруски гренадир; едва тогава във въздушното пространство, на половин метър над очите, започва същинското пластично царство на твореца. Гребенът извайва цели природни картини и пейзажи с плодове, градини, къщи, кораби, морски талази; тези „Pouf“[5] или „Quäsacos“[6] (както ги нарича Бомарше в един памфлет) изобразяват не само пъстрата картина на света — за да направят модата наистина разнообразна, фигурите винаги символизират събитието на деня. Всичко, което занимава птичите мозъци и пълни тези обикновено кухи женски глави, трябва да бъде онагледено чрез прическите. Ако операта на Глук направи сензация, Леонар веднага сътворява прическа „ала Ифигения“ — с черни траурни ленти и полумесеца на Диана. Ако ваксинират краля против шарка, веднага вълнуващото събитие от този ден намира отражение като „Poufs de l’inoculation“[7]. Когато започва войната за независимост в Америка, незабавно се налага прическата на свободата. И ето една още по-недостойна и глупава приумица: когато по време на глада хлебарниците в Париж биват ограбени, леконравните придворни се кичат с „Bonnets de la révolte“[8] — за тях не съществуват по-важни занимания. Изкуствените постройки върху кухите глави се издигат все по-високо в лудешка надпревара. С помощта на обемисти подложки и изкуствени кичури тези кули от коси постепенно се извисяват дотам, че дамите вече не могат да седят в каляските си, а клечат с вдигнати поли — в противен случай скъпоценната грамада на косите им би пострадала от тавана на каретите; в двореца изрязват по-високите рамки на вратите, за да не се налага дамите в официални тоалети да се привеждат, когато минават оттам; повдигат и сводовете на театралните ложи. А за специалните неприятности, които неописуемите прически причиняват на любовниците на тези дами, можем да прочетем доста забавни неща в сатирите от онова време. Ала известно е, че щом стане дума за мода, жените са готови на всякакви жертви, а една кралица сигурно смята, че не би била истинска кралица, ако не дава тон на лудостите или не върши най-големите лудости.

А ехото от Виена пак загромолява: „Няма как да не засегна един въпрос, който постоянно срещам във вестниците: твоите прически! Казват, че височината им била тридесет и шест цола от корените на косите, а най-отгоре се развявали пера и панделки.“ Дъщерята дава уклончив отговор на своята „chère Maman“[9] — тук, във Версай, погледът така бил свикнал с прическите, че целият свят (а под „свят“ Мария Антоанета постоянно има предвид стоте придворни дами) не намирал нищо странно в тях. И маестро Леонар продължава бодро да вае. Но ето че идва ден, когато на всемогъщия му хрумва да сложи край на тази мода. През следващата година кулите изчезват — разбира се, само за да отстъпят място на една още по-скъпа мода: модата на щраусовите пера.

 

 

Трета грижа: нима човек може да сменя тоалетите си, без да има подходящи за тях бижута? Не, една кралица има нужда от по-големи диаманти и по-едри перли в сравнение с останалите. Трябват й повече пръстени и халки, гривни и диадеми, повече украшения за косите и скъпоценни камъни, повече катарами и диамантени обковки за ветрилата, рисувани от Фрагонар, отколкото имат жените на по-малките братя на краля и всички останали придворни дами. Вярно е, че още от Виена е получила твърде много скъпоценни камъни, а Луи XV й е подарил за сватбата цяло ковчеже със семейни накити. Но каква кралица би била, ако не си купува все по-нови, по-красиви и по-редки скъпоценности? А всеки във Версай знае, че Мария Антоанета е встрастена в бижутата — много скоро всички ще забележат, че не е препоръчително да говорят и шушукат за това. Никога не устоява, когато евреите преселници от Германия, ловките и гъвкави бижутери Бьомер и Басанж, й покажат върху кадифени подложки своите най-нови творби: приказно красиви обеци, пръстени и катарами. Освен това тези почтени люде никога не я затрудняват при покупката. Те умеят да уважават кралицата на Франция, защото искат от нея двойни цени, но й продават на доверие или в краен случай откупуват на половин цена старите й диаманти; без да забелязва нещо унизително в тези лихварски сделки, Мария Антоанета затъва в дългове, накъдето и да погледне — знае, че в крайна сметка пестеливият й съпруг ще се притече на помощ.

Ала предупреждението от Виена този път е по-остро: „Всички новини от Париж съвпадат в едно: отново си закупила гривни на стойност 250 000 ливри, с което си разстроила бюджета си и си затънала в дългове. На всичко отгоре, за да подобриш състоянието си, продаваш своите диаманти на нищожна цена… Такива сведения късат сърцето ми особено когато се замисля за бъдещето. Кога ще заприличаш отново на себе си? — отчаяно възкликва майката. — Подобно гиздене е унизително за една владетелка, а унижението й е още по-голямо, след като разходите се правят във време като днешното! Твърде добре познавам разсипничеството и не мога да го отмина с мълчание, защото те обичам заради самата теб и нямам намерение да те лаская. Не бива с тези прищевки да изгубиш уважението, което спечели в началото на своето управление. Всички знаят, че кралят е много скромен — запомни, че цялата вина ще се стовари единствено върху теб. Не бих желала да доживея подобна промяна, подобно падение.“

 

 

Диамантите струват пари, тоалетите струват пари и въпреки че веднага след поемането на властта добродушният съпруг удвоява сумите, които предоставя на жена си, парите постоянно изтичат от претъпканото ковчеже, навярно пробито някъде, защото в него непрекъснато цари застрашителен отлив.

Възниква въпросът: как да се набавят пари? За щастие сатаната е изобретил за лекомислените райска игра: хазарта. Преди идването на Мария Антоанета в кралския двор смятат хазарта за невинно вечерно забавление, той е нещо като билярда или танците: играе се на лансконе — безопасна игра с малки залози. Мария Антоанета открива за себе си и останалите прословутата игра „фараон“, която Казанова характеризира като великолепно ловно поле за всякакви крадци и мошеници. На приятелите й е безразлично, че кралят отново е издал изрична заповед за забрана на хазарта под страх от наказание: нали полицията няма достъп в салоните на кралицата! Леконравната банда не дава и пет пари, че лично той не може да понася отрупаните със злато игрални маси: продължават играта зад гърба му, а вратарите незабавно дават знак, щом видят, че кралят идва. Тогава картите като по чудо изчезват под масата, разговорите са все така непринудени, всички се надсмиват на простодушния човечец, сетне играта продължава. За да се оживи играта и залозите да се покачат, кралицата разрешава достъпа до своята зелена маса на всеки, без значение кой е той — стига само да носи пари; събират се измамници и спекуланти и не след дълго из града тръгва позорната мълва, че в компанията на кралицата се играе нечестно. Само един човек не знае нищо, а и не иска да знае, защото удоволствието го е заслепило — става дума за Мария Антоанета. Запали ли се по нещо, пристрасти ли се, никой не може да я възпре — всеки ден играе до три, четири, пет часа сутринта, веднъж дори скандализира двора, като в навечерието на Всех святих играе цяла нощ без прекъсване.

Ехото от Виена долита отново: „Хазартът несъмнено е едно от най-опасните удоволствия, защото привлича съмнително общество и възбужда клюки… То завладява прекомерно ума ни поради страстта да спечелим на всяка цена, а ако пресметнем вярно, ще видим, че все пак ние сме излъганите, защото, играем ли почтено, не можем да печелим постоянно. Ето защо те моля, мила ми дъще: не проявявай никаква отстъпчивост — с един замах се избави от тази страст.“

 

 

Ала дрехите, накитите и хазартът запълват само половината от деня, само половината от нощта. Има още една грижа, която се надбягва със стрелката на часовника: как да се забавлява? Езда, лов — все прастари благороднически забавления; вярно е, че кралицата рядко придружава собствения си съпруг — нали й е досаден до смърт, — затова пък предпочита веселия девер д’Артоа и останалите кавалери. Понякога на шега възсяда и магарета — е, не е чак толкова изискано, ала когато някой сивушко се изправи на задните си крака, може да се отърколи на земята по най-възхитителен начин и да покаже на двора дантеленото си бельо и прелестните си кралски нозе! През зимата топло я завиват и я разхождат с шейни, през летните вечери се забавлява с фойерверки, с балове на открито, с малки нощни концерти в парка. А само на няколко стъпки от терасата тъмнината я поглъща заедно с избраните приятели — колко весели са разговорите и шегите с тях! Естествено, няма нищо за криене, но все пак човек обича да си играе с опасността, както и с останалите житейски проблеми. Какво от туй, че някой злонамерен придворен ще напише стихотворна брошурка за нощните приключения на една кралица и ще я назове „Изгревът на зората“? Та кралят, този снизходителен съпруг, няма дори да трепне от такова незначително убождане, а тя добре ще се позабавлява. Само да не остава сама, нито една вечер да не си стои вкъщи с някоя книга или със собствения си съпруг — веселието трябва да е постоянно, постоянно трябва да бъде развличана. Където и да се зароди нова мода, Мария Антоанета е нейна първа почитателка; граф д’Артоа едва е въвел от Англия конните състезания — единственото, което прави за Франция, — и кралицата се озовава на трибуната, заобиколена от десетки млади и наконтени англомани: залага, играе, новото нервно напрежение страстно я възбужда. Вярно е, че огънят на нейното въодушевление пламва за кратко, обикновено още на следния ден я отегчава онова, което вчера я е довеждало до екстаз; само с непрекъсната смяна на удоволствията успява да надвие нервното безпокойство, което несъмнено се дължи на онази тайна, скрита в брачното ложе. Най-любимите сред стотиците редуващи се забавления — единствените, в които е трайно влюбена — са наистина най-опасни за доброто й име: маскарадите. Те се превръщат в трайна страст на Мария Антоанета, защото насладата й от тях е двойна: изпитва сладостта да бъде кралица, но благодарение на тъмната кадифена маска успява да прикрие, че тъкмо тя е кралица. Така поема риска да се впусне в нежни авантюри, сиреч не просто да залага пари, както прави на игралната маса, а и себе си като жена. Преоблечена като Артемида или с кокетно домино, тя може да се гмурне от мразовитите висини на етикета сред непознатия, топъл човешки поток, да изтръпне чак до мозъка на костите си от полъха на нежността, от близостта на изкушението, от полупотапянето в опасността — закриляна от маската, тя може да подържи за половин час ръката на някой млад и елегантен английски джентълмен или с няколко смели слова да покаже на очарователния шведски кавалер Ханс Аксел фон Ферзен колко много го харесва жената, която за жалост, ах, за жалост, е кралица и насила е принудена да пази своята добродетел. Това, че клюкарите във Версай веднага превръщат дребните шеги в груба еротика и те се разказват по всички салони, това, че веднъж колелото на една придворна каляска се счупва по пътя и Мария Антоанета наема за двадесет стъпки файтон, с който да стигне до Операта, дава повод на тайните списания да превърнат детинската прищявка в лекомислено приключение, но то не стига до знанието на Мария Антоанета или тя просто не иска да го узнае. Майката напразно я предупреждава: „Щях да премълча, ако те придружаваше кралят, ала ти си все без него, винаги те заобикалят най-лошите младежи от Париж, на всичко отгоре очарователната кралица е най-възрастната в цялата дружинка! Вестниците, всекидневниците, които по-рано благославях, задето превъзнасяха великодушието и сърдечната доброта на дъщеря ми, изведнъж коренно се промениха. Съобщават само за конни състезания, хазартни игри и прахосани нощи, поради което не искам дори да ги видя; въпреки това хората, които познават моята любов и нежност към децата ми, не престават да говорят за тези неща и аз не мога да ги накарам да замълчат. Често дори отбягвам другите, за да не научавам нищо.“

Ала укорите вече не въздействуват на опърничавата лудетина, която е стигнала дотам, че не може да проумее защо не я разбират. Защо пък да не се наслаждава на живота, нима съществува някакъв друг смисъл? И с трогателна откровеност отговаря на посланика Мерси по повод майчините предупреждения: „Но какво иска тя? Аз просто се боя от скуката.“

 

 

„Аз просто се боя от скуката“: с тези слова Мария Антоанета изрича девиза на времето и обществото, в което живее. Осемнадесети век изтича — вече е изпълнил своето предназначение. Кралството е основано, Версай е изграден, етикетът е придобил съвършен вид — дворът всъщност вече няма с какво да се занимава; понеже няма война, маршалите са се превърнали в истински униформени чучела; понеже поколението вече не вярва в бога, епископите са станали галантни господа във виолетови раса, а кралицата е весела светска дама, тъй като нейният крал не е истински крал и няма престолонаследник, за да се посвети на възпитанието му. Всички те са се изправили с досада и неразбиране пред могъщия поток на новото време; понякога с любопитство посягат към него, за да си вземат по няколко лъскави камъчета; като същински деца се смеят и си играят с чудовищната стихия, защото между пръстите им искрят светлинки. Но никой не усеща бързия, все по-бързия прилив на водите; и когато най-сетне осъзнават опасността, бягството вече е безсмислено, играта току-що е загубена, животът е пропилян.

Бележки

[1] Arbiter elegantiarum (лат.) — съдник за изящното.

[2] Payez (фр.) — платете.

[3] Haute couture (фр.) — високата мода.

[4] Petits cabinets (фр.) — лични покои.

[5] Pouf (фр.) — висока прическа.

[6] Quàsacos (фр.) — квадратни бонета, станали модни от сатиричните произведения на Бомарше.

[7] Poufs de l’inoculation (фр.) — прически „инжектиране“.

[8] Bonnets de la révolte (фр.) — шапчиците на бунта.

[9] Chère Maman (фр.) — скъпа майка.