Стефан Цвайг
Мария Антоанета (31) (Портрет на един посредствен характер)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marie Antoinette (Bildnis eines mittleren Charakters), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2

Австрийска. Първо издание

Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова

 

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактор: Любомир Илиев

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор юли 1987 г.

Подписана за печат ноември 1987 г.

Излязла от печат ноември 1987 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 48.

Издателски коли 40,32. УИК 45,36

Цена 5,77 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Взаимна измама

Бягството до Варен слага началото на нова глава в историята на революцията; този ден ознаменува раждането на нова партия — републиканската. Дотогава, до 21 юли 1791 година, Националното събрание е напълно роялистично, защото се състои изключително от благородници и граждани, но още за следващите избори след третата прослойка, гражданството, се кандидатира четвърта прослойка — пролетариатът: великата, устремна, стихийна маса, от която гражданството се страхува така, както кралят се е боял от гражданството. С тревога и закъснели съжаления многобройната класа на собствениците разбира какъв сатанински първичен дух е излязъл от бутилката, затова незабавно иска да разграничи чрез конституция властта на краля от властта на народа. За да спечели одобрението на Луи XVI за този проект, й се налага да го щади лично; ето защо умерените партии прокарват идеята, че кралят в никакъв случай не бива да бъде упрекван за бягството си до Варен; той не е напуснал Париж доброволно, по собствено желание, а е бил „отвлечен“ — такава е тяхната лицемерна версия. И когато якобинците, от своя страна, се противопоставят с манифестация на Марсово поле и искат свалянето на краля, водачите на гражданството Байи и Лафайет за пръв път решително разпръсват тълпата с кавалерия и пушечен огън. Ала кралицата, която е обсадена в собствения си дом — след бягството до Варен вече й е забранено да се заключва и гвардейците строго следят всяка нейна стъпка, — в душата си отдавна вече не се заблуждава за действителната стойност на тези закъснели опити за спасение. Твърде често тя чува под прозорците си вместо някогашното приветствие „Да живее кралицата!“ един нов възглас: „Да живее републиката!“ А тя знае, че тази република може да бъде учредена само след нейната гибел и гибелта на съпруга и децата й.

 

 

Истинската съдбовност на нощта във Варен — кралицата скоро проумява и това — не е толкова в провала на собственото им бягство, колкото в осъщественото по същото време бягство на по-малкия брат на Луи — Прованския граф. Едва пристигнал в Брюксел, той се отърсва от подчинението към брат си, което е носил така дълго и с такава мъка, и се провъзгласява за регент и законен представител на кралството дотогава, докато истинският крал Луи XVI бъде пленник в Париж, като тайно прави всичко възможно да удължи този срок. „Тук по най-неуместен начин изразиха радостта си от залавянето на краля — съобщава Ферзен от Брюксел, — граф д’Артоа направо сияеше.“ Онези, които така дълго и смирено са следвали краля, сега най-сетне поемат самостоятелно по пътя си, подрънкват със сабите си и без притеснение приканват към война; ако Луи XVI, Мария Антоанета и — дай боже! — Луи XVII загинат в нея (толкова по-добре), тогава с един скок ще бъдат прескочени двете стъпала към трона, тогава „Monsieur“[1], т.е. Прованският граф, най-сетне ще може да се нарече Луи XVIII. За зла участ и чуждите владетели се присъединяват към това становище за монархическата идея е напълно безразлично кой Луи ще седне на френския трон; същественото е премахването на революционната и републиканската отрова в Европа, както и задушаването на „френската епидемия“ още в зародиш. Густав III Шведски пише с потресаващо хладнокръвие: „Колкото и да ме интересува съдбата на кралското семейство, трудностите във всеобщата обстановка са много по-важни, а именно: европейското равновесие, шведските интереси и интересите на всички крале. Възстановяването на кралската власт във Франция е нещо важно, но за нас е безразлично дали на трона ще седи Луи XVI, Луи XVII или Карл X, стига самият трон да бъде възстановен, а чудовището, наречено Национално събрание — смазано.“ По-ясно и по-цинично не би могло и да се каже. За монарсите съществува единствено „каузата на монарсите“, т.е. тяхната собствена неограничена власт, „безразлично им е“, както се изразява Густав III, кой Луи ще заеме френския престол. И наистина им е безразлично — както тогава, така и в бъдеще. Но това безразличие Мария Антоанета и Луи XVI заплащат с живота си.

 

 

Сега Мария Антоанета трябва да се бори едновременно с две опасности, вътрешна и външна — републиканството в страната и войнствените подстрекателства на принцовете по границата. За един човек тази задача е непосилна, а за слабата, объркана жена, останала сама, изоставена от всички приятели — напълно невъзможна. За целта е бил нужен гений — Одисей и Ахил в едно лице — хитър и същевременно смел, с други думи: нов Мирабо. Ала в тежкия час кралицата разполага само с невзрачни помощници, към които се и обръща. На връщане от Варен Мария Антоанета бързо е преценила колко лесно може да оплете в кралските си ласкателства дребния провинциален адвокат Барнав, чиято дума се слуша в Националното събрание, и решава да се възползува от неговата слабост.

Ето защо в тайно писмо тя се обръща направо към Барнав — след завръщането си от Варен „много мислила за интелигентността и ума на човека, с когото доста дълго е разговаряла, и е почувствувала каква голяма полза може да има от писмените си събеседвания с него“. Можел да разчита на нейната дискретност и на характера й, който бил постоянно готов да се подчини при положение, че това се налага и се прави в името на всеобщото благо. След това встъпително слово тя става по-конкретна: „Не бива да се отпускам така. Убедена съм, че трябва да предприема нещо. Ала какво? Не зная. Обръщам се към Вас, за да ме научите. Вероятно сте разбрали от нашите разговори, че съм изпълнена с добронамереност. И винаги ще бъде така. Това е единственото богатство, което ми остава и което никога не ще могат да ми отнемат. Смятам, че усетих у Вас стремеж към справедливост; изпитвам го и аз и винаги съм го изпитвала, каквито и възражения да съществуват по този въпрос. Направете така, че да осъществим общите си въжделения. Ако намерите начин да споделите своите мисли с мен, открито ще Ви отговоря какво бих могла да сторя. Готова съм на всякакви жертви, ако те действително се правят в името на всеобщото благо.“ Барнав показва това писмо на своите приятели, които едновременно се радват и страхуват, но най-сетне се решават отсега нататък вкупом и тайно да съветват кралицата — Луи XVI изобщо не влиза в сметката. Първото, което искат от кралицата, е тя да предприеме нещо, за да накара принцовете да се върнат, както и да въздействува на брат си, императора, да признае френската конституция. Привидно сговорчива, кралицата приема всички предложения. Изпраща на брат си писма, продиктувани от нейните съветници — постъпва според указанията им, само „там, където в играта се намесва честта и признателността“, тя отказва да се подчини. И новите политически навици си въобразяват, че в лицето на Мария Антоанета са намерили усърдна и добросъвестна ученичка.

 

 

Но колко дълбоко се мамят тези доверчиви хорица! В действителност Мария Антоанета нито за миг не помисля да се подчини на „бунтарите“: всички тези преговори просто трябва да улеснят безкрайното протакане, докато брат й свика жадувания „Въоръжен конгрес“. Също като Пенелопа нощем тя разплита онова, което денем е изтъкала със своите нови приятели. С привидна покорност изпраща продиктуваните писма на брат си, император Леополд, но в същото време уведомява Мерси: „На 29-и Ви писах едно писмо, от което навярно без труд сте установили, че то не е в моя стил. Но смятах, че трябва да се съобразя с желанието на тукашната партия, която изготви черновата за това писмо. Вчера написах второ подобно писмо до императора; бих се чувствувала унизена, ако не допусках, че брат ми няма да разбере моето сегашно положение — а то ме принуждава да върша и да пиша всичко, което поискат от мен.“ Тя подчертава колко „важно е императорът да бъде убеден, че нито една дума от това писмо не е нейна и че не е в нейния стил да вижда нещата по този начин“. Всяко писмо става гибелно за приносителя му. От една страна, „справедливостта й налага да признае, че макар да държи единствено на своите възгледи, е открила в съветниците си голяма откровеност и истински, почтени намерения да възстановят реда, а заедно с него кралството и кралския авторитет“, ала от друга, тя все пак искрено отказва да приеме съветите на своите помощници, защото, „макар да вярвам в добрите им намерения, техните идеи все пак са пресилени и никога не ще ни прилягат“.

Мария Антоанета започва опасна двойна игра, която не е много почтена за нея, защото за пръв път, откакто се занимава с политика — или по-скоро тъкмо защото се занимава с политика, — тя е принудена да лъже: нещо, което прави с невероятна дързост. Уж уверява помощниците си, че постъпките й не са придружени от задни помисли, а в същото време пише на Ферзен: „Не се бойте, побеснелите няма да ме оплетат в мрежите си. Виждам се с някои, а с други поддържам връзка само за да ги използувам; ала всички те ме отвращават толкова много, че никога не бих могла да се боря заедно с тях за една и съща кауза.“ В крайна сметка й става пределно ясно колко недостойно е да мами доверчивите хора, които залагат главата си заради нея; ясно схваща своята вина, но решително прехвърля отговорността върху епохата, върху събитията, които са я принудили да играе подобна окаяна роля. „Понякога — отчаяно пише тя на предания Ферзен — преставам да разбирам сама себе си; принудена съм да се замисля дали наистина аз съм тази, която говори. Но какво искате? Всичко това е необходимо — повярвайте, ние щяхме да паднем много по-низко, отколкото сега, ако не бях прибягнала незабавно към подобно средство. Така ще спечелим поне време, а тъкмо то ни трябва. Какво щастие би било за мен, ако един ден отново можех да стана онова, което съм, за да докажа на тези дрипльовци, че не са успели да ме измамят.“ Необузданата й гордост мечтае и копнее само за едно: отново да бъде свободна, да не бъде принудена да се занимава с политика, с дипломация, с лъжи. И понеже като коронована кралица възприема неограничената свобода за свое право, въздадено й от бога, тя смята, че й е позволено да мами по най-безогледен начин всички, които желаят да ограничат свободата й.

 

 

Но кралицата не е единствената, която си служи с измама — в тази криза преди решителния поврат всички участници в голямата игра се мамят взаимно: безнравствеността на тайните политически машинации едва ли би могла да изпъкне по-ярко, отколкото в безкрайната преписка между тогавашните правителства, владетели, посланици и министри. Всички подмолно работят срещу всички и всеки от тях е загрижен единствено за своите лични интереси. Луи XVI мами Националното събрание, то от своя страна изчаква мига, в който републиканската идея ще намери достатъчно сподвижници, за да свали краля от престола. Конституционалистите се перчат пред Мария Антоанета с власт, каквато отдавна вече не притежават, а самата тя ги лъже най-пренебрежително, защото преговаря зад гърба им с брат си. Той пък само залъгва сестра си, защото вътре в себе си е решил да не пожертвува нито един войник и нито талер за нейната кауза. Ала докато кралят на Прусия се съвещава с него от Берлин за „Въоръжения конгрес“ срещу Франция, собственият му посланик подпомага парично якобинците в Париж и вечеря с Песион на една маса. От своя страна принцовете емигранти насъскват към война, но не за да запазят трона за брат си Луи XVI, а сами да го заемат, и то колкото може по-скоро; в центъра на тези турнири на славолюбието ръкомаха Дон Кихотът на кралската власт, Густав Шведски, който всъщност изобщо не се интересува от нищо, но би желал да играе ролята на Густав Адолф, спасителя на Европа. Брауншвайгският херцог, който трябва да поведе армиите на коалицията срещу Франция, в същото време преговаря с якобинците, които му предлагат френския трон; Дантон, както и Дюмурие, също играят двойна игра. Разцепление цари и сред владетелите, и сред революционерите, братът мами сестра си, кралят — народа си, Националното събрание — краля, всеки монарх — останалите монарси, всички се мамят взаимно, само за да печелят време за своята собствена кауза. Всеки се стреми да извлече някаква полза от бъркотията и със заплахите си увеличава всеобщата несигурност. Никой няма намерение да си опари пръстите, но всички си играят с огъня; и всички — императори, крале, принцове, революционери — създават с тези безкрайни преговори и надлъгвания обстановка на взаимно недоверие (подобна на тази, която трови днешния свят[2]) и в крайна сметка, макар и неволно, тласват двадесет и пет милиона души във въртопа на двадесет и пет годишна война.

 

 

А времето стремително лети и нехае за тези дребни машинации — революцията не се подчинява на „протаканията“ на старата дипломация. Трябва да се вземе някакво решение. Националното събрание най-сетне е изготвило проектоконституция и я поднася на Луи XVI за одобрение. Трябва да се даде отговор. Мария Антоанета знае, че тази „чудовищна“ конституция — както съобщава на императрица Екатерина Руска — е „равносилна на нравствена смърт, хиляди пъти по-лоша от физическата смърт, която носи избавление от всички злини“; освен това знае, че приемането на конституцията ще бъде заклеймено в Кобленц и останалите дворове като себеобричане, навярно дори като проява на лична страхливост; ала кралската власт вече е паднала толкова низко, че самата тя, най-гордата от всички, е принудена да призовава към подчинение.

„С пътуването си дадохме предостатъчно доказателства — пише тя, — че не се страхуваме за собствените си глави, щом стане дума за всеобщото благо. Ала предвид създалото се положение кралят повече не може да протака приемането на конституцията. Повярвайте, щом аз го казвам, случаят действително е такъв. Достатъчно познавате нрава ми, който би ме тласнал по-скоро към някоя благородна и смела постъпка. Но няма никакъв смисъл да имаш пълна представа за положението и напразно да се излагаш на опасност.“ Ала в момента, когато перото вече е готово да подпише капитулацията, Мария Антоанета споделя с доверените си лица, че дълбоко в себе си кралят изобщо не възнамерявал — всеки мами останалите, но и него мамят! — да удържи обещанието си пред народа. „Във връзка с приемането на конституцията смятам, че всяко мислещо същество не може да не проумее как всичко, което вършим, е предизвикано само от липсата на свобода. Единственото важно нещо е да не събудим подозренията на «чудовищата», които ни заобикалят. Във всеки случай само чуждите сили биха могли да ни спасят, армията е изгубена, пари вече няма, никакви пречки и прегради не са в състояние да обуздаят въоръжената сган. Никой вече не се подчинява дори на предводителите на революцията, щом заговорят за ред: такова е тъжното положение, в което се намираме. Към това добавете, че нямаме нито един приятел, че целият свят ни изменя, едни от страх, а други — от слабост или амбиции, и че дори аз съм паднала толкова низко, та почнах да се страхувам от деня, в който ще получим известна свобода. Сега поне, в състоянието на безвластие, в което се намираме, няма за какво да се упрекнем.“ И с поразителна откровеност продължава: „В това писмо разкривам цялата си душа. Може и да се лъжа, но според мен това е единственото средство да сполучим. Доколкото бе по силите ми, изслушах и двете страни и от техните мнения оформих своето. Не зная дали ще се съобразят с него. Познавате лицето, с което съм във връзка; в мига, в който ми се е струвало, че съм го убедила, само една дума или мнение на друг човек са успявали да го променят, без сам да разбере това — ето защо не мога да предприема хиляди неща. Във всеки случай, каквото и да стане, запазете своето приятелство и преданост към мен. Те са ми толкова нужни! Освен това, каквото и нещастие да ме сполети, повярвайте: бих се съобразила с обстоятелствата, ала никога не бих одобрила което и да било средство, недостойно за мен. Едва в злочестината познаваш кой си. Кръвта ми тече в жилите на моя син и аз се надявам, че един ден той ще се покаже достоен внук на Мария Терезия.“

Дълбоко в душата си Мария Антоанета знае, че неискреното поведение е по-недостойно за една кралица, отколкото доброволното й отричане от трона. Ала не й е останал никакъв избор. „Отказът би бил по-благороден — пише тя на своя любим Ферзен, — но при създалите се обстоятелства той не беше възможен. Бих желала приемането на конституцията да стане по-незабелязано, ала за съжаление постоянно сме обградени от зложелатели; все пак ви уверявам, че поне успяхме да прокараме най-изгодния проект. Глупостта на принцовете и емигрантите също допринесе за начина, по който постъпихме. Наложи се да задраскаме всеки ред от конституцията, който можеше да се изтълкува като недостатъчно добросъвестно одобрен от нас.“

 

 

С това неискрено и следователно неполитично мнимо приемане на конституцията кралското семейство спечелва малко време: последната и — както скоро ще проличи — жестока печалба от двойствената игра. Всички въздъхват с облекчение и дават вид, че вярват във взаимните си лъжи. Буреносните облаци се разпръсват само след миг и изчезват от небосклона. Слънцето на народното благоволение още веднъж измамно огрява главите на Бурбоните. Веднага щом кралят оповестява на 13 септември, че на следващия ден ще даде пред Националното събрание клетва за вярност към конституцията, гвардейците, които досега са охранявали кралския дворец, са изтеглени, а градините на Тюйлери се предоставят на народа. Пленничеството свършва, а заедно с него — както повечето хора побързват да помислят — и революцията. За пръв път след безчет седмици и месеци — ала, уви, и за последен път — Мария Антоанета чува от хиляди гърла почти напълно забравения възглас: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“

Но отдавна вече всички — приятели и врагове, отсам и отвъд границите — са се сговорили да отнемат живота й.

Бележки

[1] Monsieur (фр.) — титла на кралския брат във Франция.

[2] Стефан Цвайг написва романа „Мария Антоанета“ през 1932 г.